Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Моралният въпрос
Трудно е да се намери пътят сред моралното блато на леката порнография. В наше време, когато крещящите детайлни изображения са достъпни само с едно натискане на клавиатурата, порнографията е защитена от Върховния съд на САЩ като „свобода на словото“, а човешката сексуалност се обсъжда, сякаш скромността, почтеността и срамът не са нищо повече от подтискащи илюзии. Трудно се говори срещу трета страница. С какво вреди тя? Такава е естествената реакция, на която можем да симпатизираме, ако бъде провокирана от жадни за цензура феминистки. И въпреки това не бива да се заблуждаваме подобно на някои коментатори и да мислим, че интересът към трета страница е интерес към красотата, към идеала за женственост или към някои по-възвишени ценности от тези, съдържащи се в надписа. Напротив, най-важното за момичето на трета страница е, че е истинско и на показ като сексуален обект. Дори и отношението към него да е приглушено и да изпълнява някаква компенсаторна функциония в живот, лишен от истинска сексуална наслада, не бива да вярваме, че то се съревновава за естетически интерес, дори за интереса, предизвикан от „Блондинка одалиска“ на Буше. Платното на Буше се намира на границата между естетическото и сексуалното, позволявайки на мислите ни да се отклоняват в забранена територия, но не ги провокира с информация за съществуването на очакващата и напълно достъпна жена - информация, на която се дължи скокът от въображението към фантазията и от естетическата оценка на женската красота към желанието да се прегърне конкретното му превъплащение. Обсъждането на „Венера“ от Тициан разкрива по мое мнение защо порнографията е извън сферата на изкуството, защо сама по себе си е неспособна на красота и десакрализира красотата на онези, които показва. Порнографският образ е като магическа пръчка, която превръща субектите в обекти, хората – във вещи и така ги лишава от магия, унищожавайки техния източник на красота. Така хората са принудени да се крият зад телата си като кукли, управлявани от невидими конци. Още от Декартовото „cogito“ идеята за личността като вътрешен хомункулус81 хвърля сянка върху възгледите ни за човешката личност. Картезианската картина ни изкушава да вярваме, че преминаваме през живота, влачейки едно животно на повод, което по принуда изпълнява волята ни, докато накрая грохне и умре. Аз съм субектът, а тялото ми е обектът. Аз съм си аз, то си е то. Така тялото се превръща във вещ сред вещите и единственият начин, по който мога да го спася, е да отстоявам правото си на собственост над него, да кажа, че това тяло не е просто някаква стара вещ, а ми принадлежи. И точно така се разглежда връзката между душата и тялото в порнографския образ. Има обаче и друг и по-добър начин да се разглеждат нещата и той обяснява голяма част от този стар морал, за когото много хора днес твърдят, че ги озадачава. От тази гледна точка тялото ми не е моя собственост, а според богословската терминология, мое въплъщение. Тялото ми не е обект, а субект, какъвто съм и аз. Не го притежавам повече от самия себе си. Аз съм неразривно свързан с него и стореното върху тялото ми е сторено на самия мен. И съществува отношение към него, което ме кара да мисля и да се чувствам по начин, по който не бих мислил и не бих се чувствал, да губя моралното си чувство, да проявявам коравосърдечие или безразличие към останалите, да престана да правя съждения или да се ръководя от принципи и идеали. Случи ли се това, не само аз самият съм наранен, а всички онези, които ме обичат, нуждаят се от мен или са свързани с мен, понеже частта, върху която се градят взаимоотношенията ми, е увредена. Едновремешният морал, според който продаването на тялото е несъвместимо с отдаването на самия себе си, съдържа известна доза истина. Сексуалното чувство не е усещане, което може да се включва и изключва по желание. То е израз на признателност от един човек към друг и в най-висшата си форма представлява страстно откровение на самата същност. Да се третира като стока, която се купува и продава като всяка друга, означава да се нарани и настоящата личност, и бъдещият друг. Осъждането на проституцията не е просто проява на пуритански фанатизъм, а признаване на дълбоката истина, че вие и тялото ви не са две неща, а едно, и продаде ли се тялото, душата претръпва. А това, което се отнася за проституцията, се отнася и за порнографията. Тя не е израз на признателност към човешката красота, тя я скверни. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|