РИМСКАТА ПАНТЕРА, ВЕНЕЦИАНСКИТЕ

49
греховете, за задгробно блаженство и земно охолство. Най-активен проповедник е отец Фулко от Ньой. На големия рицарски турнир в
Шампан през ноември 1199 г. именно той вселява в присъствуващите готовност да леят кръв за „делото господне“. Поемат кръста граф Тибо
Шампански и неговият зет — фландърският граф Балдуин, графовете
Луи дьо Блоа, Хуго дьо Сен Пол, Симон дьо Монфор, Рьоне дьо
Монмирай и още много сеньори.
И така през първите дни на 1200 година в Компиен се събира голямо рицарско опълчение. Оглавява го граф Тибо Шампански.
Организатор на четвъртия кръстоносен поход е Инокентий III. Но ръководител му става републиката на „свети Марко“ — Венеция.
[1]
Папа Инокентий III благославя участниците в IV кръстоносен поход.
Из ръкописите на Националната библиотека в Париж
Многоброен градски патрициат управлява Венеция. За него единственият бог е златото, единствената житейска цел — търговската печалба.
Във
Византия венецианските търговци, банкери и
корабовладелци дълго се разпореждали на воля. Внасяли и изнасяли безмитно стоки, трупали несметни печалби. Но през 1171 година император Мануил Комнин внезапно заповядва да арестуват омразните и лукави търгаши. Конфискува имуществата им и ги прогонва от империята.
През февруари 1201 година в Града на лагуните пристигат пратени сякаш от самото провидение представители на рицарския лагер в Компиен. Те трябва да уговорят с полуслепия дож Енрико
Дандоло превозването на войската до светите места. Ето кой ще порази коварния ромейски василевс и проклетите съперници от Генуа и Пиза!
Дандоло е опитен. Той знае как да подведе глупавите „во̀йни христови“, без те сами да се усетят!

50
Първоначално кръстоносните водачи смятат да ударят неверниците в Египет. Това обаче никак не се нрави на Дандоло.
Египет?… Че защо пък там?… След неудачите във Византия републиката на свети Марко върти оживена търговия именно с Египет.
А в една война морските кервани ще спрат. Ще секнат и приходите. Ето защо дожът предлага друго: републиката на свети Марко ще пренесе със своите кораби „христовото войнство“ срещу враговете (кои са тези врагове, не е нужно да се уточнява!). Ще бъдат приготвени кораби за 33 500 души. Венецианските търговци „от любов към бога“ ще дадат още петдесет галери
[2]
. Срещу това рицарите на кръста се задължават да отстъпят половината от плячката и да платят голяма сума пари.
Съставеният договор е изцяло в полза на Венеция. Първо —
кръстоносците нямат кораби и ще заплатят исканата сума за превоз.
Второ — затруднените „во̀йни христови“ ще воюват с „враг“, който ще определи техния кредитор.
Папа Инокентий III ненавижда Венеция. Тя винаги е била прекалено независима от „светия престол“. Доставя оръжие на мюсюлманите, което често се обръща срещу християните. Папата веднага прозира, че под неопределения „враг“ Дандоло разбира само
Ромейската империя. При всеки друг случай би осъдил коварно съставения договор. Но унищожаването на Византия е и негова цел.
Пък и нали кръстоносците са съгласни с Дандоловите предложения.
Затова на 8 май 1201 г. той утвърждава договора между Венеция и кръстоносците с лицемерното предупреждение „да не се нападат християни“.
В разгара на приготовленията кръстоносният водач граф Тибо
Шампански умира. На негово място избират италианския маркиз
Бонифаций Монфератски. Папа Инокентий III одобрява този избор.
На усърдните „защитници на вярата“ им върви. В Рим пристига окаян и унил Алексий, синът на сваления и ослепен ромейски император Исак II Ангел. Злочестият изгнаник търси помощ против сегашния император Алексий III. Папа Инокентий III е доволен. Той проявява
„трогателно“ съчувствие към онеправдания престолонаследник. Разбира се, че ще благослови кръстоносната войска, която ще свърне към Константинопол, за да „възстанови“
погазената законност. Срещу тази услуга „светият престол“ ще иска
„незначителна отплата“. Ромейската империя ще трябва да признае

51
върховенството на римския първосвещеник и да вземе участие в свещената война.
През лятото на 1202 година Венеция посреща първите отреди на
„во̀йните христови“. Венецианските патриции нямат доверие на алчните рицари. Изолират ги на далечния остров Лидо. Снабдяват ги недостатъчно и нередовно с храна. Поставят ги в унизителното положение на затворници. Множество рицари се измъкват от негостоприемния град. Те няма да участвуват повече в похода. Други се отказват от венецианските услуги. Много рицари от Франция пътуват към „светата земя“ по море с фламандски кораби. Други от Бургундия и Прованс се събират в Марсилия. Трети от Блоа и Шампан през
Ломбардия се насочват към Южна Италия.
От предвидените 33 500 кръстоносци във Венеция се събират едва половината. Представят само част от договорената сума, други пари няма откъде да вземат. Дандоло се гневи. Нека знаят „во̀йните христови“, не се ли издължат, не ще получават повече храна, нито пък ще си отидат от Лидо! Дожът здраво ги е оплел в своята мрежа.
Но забавянето има своите лоши страни. Ако продължава така,
кръстоносците ще се разбягат, ще се провалят намеренията за разгромяване на Византия. Ето защо през август 1202 г. хитрият дож предлага на Бонифаций Монфератски рицарите да погасят своите задължения, като помогнат на Венеция да се справи със Зара (Задар),
опасен съперник в Адриатика.
Бонифаций е схватлив. Пък и християнската му съвест не е много чувствителна. Той приема. Нищо, че град Зара е владение на унгарския крал Емерих, който като истински католик също е дал кръстоносен обет. А забраната на „светия отец“ за ненападане на християни няма никакво значение.
Октомври 1202 г. От Града на лагуните излизат седемдесет галери, побрали кръстоносната войска. Следват ги сто и петдесет товарни съда с провизии и стенобойни машини. Начело на „христовото войнство“ е маркиз Бонифаций Монфератски. На адмиралския мостик стои самият Енрико Дандоло, почти слепият деветдесет и пет годишен дож. Той уверено командува венецианската флота в голямата експедиция.
До този момент всичките нечестни и престъпни машинации са били държани в тайна от редовите кръстоносци. Дожът не знае как те

52
ще посрещнат промяната в посоката на „свещената война“. Затова нарежда на своите капитани цял месец да блуждаят из Адриатическо море. И чак в късна есен уведомява войската, че поради настъпващата зима е рисковано да се предприеме далечно пътуване по море. Скоро с облекчение узнава, че напразно се е тревожил. Повечето от кръстоносците са изпечени главорези. А дългият престой на остров
Лидо е разпалил жаждата им за кръв и плячка. Затова, когато на 11
ноември корабите ги стоварват пред Зара, те с рев и викове се втурват към укрепеното пристанище. Превземат го. После щурмуват и самия град. Нищо не може да ги спре в хищния устрем. Нито кръстовете и иконите, окачени по стените, нито грамотите на папа Инокентий III,
заплашващи с отлъчване. Маджарският гарнизон се бие храбро. Но нападателите са много повече. На 24 ноември в превзетия град потичат кървави реки.
Между венецианци и кръстоносци избухва остра крамола за владеенето на Зара. Започва бой… „и това сбиване бе толкова голямо,
че нямаше улица, където да не се води голям бой с мечове, копия,
арбалети
[3]
и стрели“ — пише маршал Жофроа дьо Вилардуен, един от видните кръстоносни водачи, оставил подробно описание на целия поход. Градът става венециански.
Папа Инокентий III си дава вид, че е потресен от пролятата християнска кръв. Потопен в „дълбока скръб“, той отлъчва користолюбивите венециански предводители от църквата… Но само няколко дни след тези събития „гневът и дълбоката покруса на негово светейшество“ се уталожват. Специално венецианско пратеничество го уверява, че тези „противни“ и от никого нежелани действия са
„продиктувани“ от случая. Занапред нищо не ще отклони рицарите на кръста от предначертания път. Сам „светият отец“ е свидетел, че републиката на свети Марко дълбоко „съжалява“ за стореното…
Известно време след превземането на Зара в кръстоносния лагер идват пратениците на Алексий, същият, който бе помолил папата да му помогне да заеме константинополския престол. Енрико Дандоло и
Бонифаций Монфератски тутакси ги приемат. Те с готовност се отзовават на молбата им. Нали най-висшето им задължение е навсякъде да установяват „божията справедливост“!… През януари
1203 г. се сключва договор, според който венецианци и кръстоносци ще помогнат на Алексий да заеме бащиното си наследство, а в замяна на

53
това той ще им заплати грамадна сума в сребро. Страшната присъда срещу християнски Константинопол подписват всички кръстоносни и венециански водачи. Миражът на приказния хилядолетен град прогонва всяка мисъл за злочестия изоставен „гроб господен“…
Кръстоносната флота заобикаля Пелопонес. През Егейско море и
Хелеспонта (Дарданелите) навлиза в тихите води на Пропонтида
(Мраморно море). В края на юни 1203 година пред изумените погледи на рицарите изниква с цялото си великолепие полумилионният
Константинопол.
Величие и сила лъхат от втория Рим. Но това е само бляскаво прикритие на вътрешна разруха и безсилие. Ромейската империя е проядена от бунтовете на крепостните селяни-па̀рици. Италианските търговци като паразити изсмукват вътрешните й сили. Императорите управляват неумело. Държавната хазна е ограбена от военачалници,
велможи и сановници. Военните кораби гният в пристанищата неподдържани и изоставени. Сухопътната наемна войска е незначителна. А когато до ушите на мудния и бездарен Алексий III
достига вестта за разгрома на Зара (Задар), той заповядва да поправят двадесет кораба, проядени от червеите. Нищо повече.
Затова през последните дни на юни 1203 г. кръстоносците без труд проникват до Златния рог. Тяхната флота разкъсва защитната верига пред пристанището и унищожава ромейските кораби.
Наемниците — гърци, англичани, датчани и пизанци, оказват слаба съпротива. Избухва пожар, който унищожава много къщи в покрайнините. Император Алексий III бърза да изчезне. И не забравя да задигне императорските ценности. На следния ден, 18 юли,
извеждат ослепения Исак II Ангел от затвора. Възстановяват го на трона.
Победителите се разполагат на лагер в предградието Пера край
Влахернската врата. Сега пред тях се разкрива напълно великолепието на Константинопол. „Знайте — пише Жофроа дьо Вилардуен, — че онези, които никога не бяха виждали Цариград, го разглеждаха много,
защото не им се вярваше, че може да съществува в целия свят един толкова могъщ град.“ Друг участник и летописец на похода, Робер дьо
Клари, е също във възторг: „Тук имаше такова изобилие от богатства,
толкова много златни и сребърни утвари
[4]
, толкова много скъпоценни камъни, че изглеждаше истинско чудо как е събрано тук такова

54
великолепно богатство… И в четиридесет най-богати града на земята,
предполагам, няма толкова богатства, колкото бяха в Константинопол!“

Изтегляне 1.66 Mb.

Сподели с приятели: