Модели и подходи на лидерство

1. Ситуационният модел на Пол Хърси и Кенет Бланчард. Основната теза в модела е, че ефективният лидерски стил се променя със зрелостта на подчинените. Според тях това е „ способността и желанието на хората да поемат отговорности по отношение ръководенето на собственото си поведение”.Зрелостта се интерпретира в два аспекта:

Зрялост на дейността- към нея се отнасят професионалните знания, умения и компетенции на работещите. Хората с висока професионална зрялост не се нуждаят от особени нареждания и пояснения от страна на мениджъра.

Психологическата зрялост- отразява степента на желание и мотивацията на хората за работа в организацията.Това предполага различно ръководно поведение и отношение на лидера.

2. Модел на Фред Фидлър за „изгодност на ситуацията”.Според него ефективното управление се постига чрез промяна на ситуацията, която подхожда на лидера. Посочва три ситуации, които помагат да се определи ефективния лидерски стил:

Взаимоотношения „мениджър- подчинени”- лидерите, които имат добри взаимоотношения с подчинените си, които са обичани , уважавани, ще имат по-силно влияние върху тях, отколкото необичаните и непривлекателни мениджъри.

Структура на задачата- задача или работа, които са добре и ясно структурирани, добре познати, рутинни, осигуряват възможности за по-голямо влияние на мениджъра.

Организационна/ служебна / власт- силната законова власт, съчетана с права да наказва или награждава, увеличава влиянието на мениджъра и възможностите му за контрол.

Фидлър използва термина „изгодност на ситуацията”, имайки предвид степента, в която ситуацията е благоприятна за мениджъра в усилието му да влияе върху групата.

3. Подход „път- цел” на Мартин Ивънс и Робърт Хауз. Основната теза е свързана с теорията на очакването, според която индивидуалната мотивация зависи от очакванията за награда и нейната ценност за индивида. Лидерът се смята за източник на награди и се изследва как различните видове награди и различните лидерски стилове засягат мотивацията, изпълнението и удовлетворението на подчинените. Подходът „път- цел” е разширен от Хауз чрез определяне на две променливи/ личните характеристики на подчинените и изискванията на работното място/, които улесняват появата на ефективния лидерски стил.

4. Ситуационен модел на Врум и Йетън.В зависимост от решението на мениджърите кога и в каква степен да делегират на подчинените си права за решаване на проблемите те определят пет лидерски стила:

АI - мениджърите сами вземат решение;

АII - мениджърите използват необходимата информация и сами решават проблема;

AIII - мениджърите заимстват идеи от някои подчинени и вземат решение /което отразява или не отразява идеите на подчинените/;

АIV - проблемът се обсъжда между мениджъра и групата и той взема решение;

АV - мениджърите вземат решение, което се поддържа от цялата група.

5. Четири основни компетентности, които лидерите трябва да развият в себе си според Уорън Бенис:

Управление на вниманието. Има се предвид способността да се внушават цели, насоки и очаквания, които са привлекателни за последователите на лидерите.

Управление на значението означава способността и умението да се очертават и поставят ясни, разбираеми и постижими цели.

Управление на доверието трябва да гарантира, че ти в очите на подчинените си стабилният и надежден лидер и тогава те ще те следват, защото ти вярват и очакват, че могат да разчитат на теб. Самоуправлението предполага отчетливо и откровено самопознание и умението да се използват силните страни. Изследванията на Уорън Бенис очертават основните компетенции на лидера в една съвременна, динамично променяща се среда, акцентувайки предимно върху общуването, комуникативността и сътрудничеството.