Леден гамбит

Кой знае защо Диан си представи котка, която се страхува, но в същото време надига заплашително гръб. Не познаваше този глас.
Тишината ѝ се стори безкрайна. Мъжът не помръдваше. Нито пък тя. Близо до нея в една локва капеше вода. Капка по капка. И най-слабият звук смущаващо кънтеше в капсулата на безмълвието, заобиколена от приглушеното шумолене на листата отвън. По пътя мина кола, но Диан почти не ѝ обърна внимание. После изведнъж потрепери,
когато мъжът нададе жално ридание ― остро и дрезгаво, което се блъсна в стените като топка за скуош.
– Мръсници! Мръсници! Мръс-ни-ци! Боклуци! Гадини! Пукнете! Ще горите в ада! Ооох!
Дъхът ѝ секна. Кожата ѝ настръхна. Мъжът избухна в ридания. Тя чу скърцането на дъждобрана му, когато падна на колене. Плака, стена и въздиша дълго, затова тя се осмели да хвърли още един поглед, но не успя да види лицето му под качулката. После мъжът рязко стана и хукна навън. След миг Диан чу как се затръшва вратата на колата и шума на мотора. Колата се отдалечи по пътя. Диан излезе от скривалището си и направи усилие да диша нормално.
Нямаше представа какво бе видяла и чула. Дали този човек идваше често тук? Дали тук се е случило нещо, което би обяснило поведението му ― поведение, по-скоро присъщо на пациентите в института. Във всеки случай здравата я бе изплашил. Диан побърза да се прибере и да си приготви топла напитка в кухнята за персонала… Това щеше да я успокои. Когато излезе от сградата, вятърът беше още по-леден и тя започна силно да трепери. Знаеше, че причината не беше само студът.
СЕРВАЗ СЕ ЗАПЪТИ ПРАВО КЪМ КМЕТСТВОТО. Край реката имаше голям правоъгълен площад. Също и градинка с павилион за музиканти и кафенета, а насред площада, от един балкон бяха провесени френското знаме и знамето на Европейския съюз. Серваз паркира на малък паркинг между градинката и широката, буйна и бистра река. Заобиколи цветните лехи, промъкна се покрай паркираните между кафенетата коли и влезе в кметството. На първия етаж научи, че кметът не е в сградата, а се намира във фабриката за бутилиране на минерална вода, която управляваше.
Секретарката малко неохотно му даде мобилния телефон на Шапрон, но когато Серваз набра номера, попадна на гласовата поща. Усети, че е гладен, и погледна часовника си: 15 часът и 29 минути. Бяха прекарали 5 часа в института. Когато излезе от кметството, седна в първото попаднало му кафене срещу градинката. От другата страна на улицата тийнейджъри се връщаха от училище с раници на гърба, други профучаваха с моторите си с оглушителен трясък.
Появи се келнерът. Серваз вдигна глава. Висок, кестеняв, на около трийсет години. Сигурно се харесваше на жените с наболата си брада и кафявите си очи. Серваз поръча наливна бира и омлет.
– Отдавна ли работите тук? ― попита той.
Келнерът го погледна недоверчиво, но с любопитство. Младежът вероятно се питаше дали не го сваля. Сигурно вече му се е случвало.
– Роден съм на двайсет километра оттук ― отговори той.
– Чували ли сте за Самоубийците?
Този път недоверието надделя над любопитството и младежът попита:
– Журналист ли сте?
Серваз показа значката си.
– Полиция. Отдел „Убийства“. Разследвам убийството на аптекаря Грим. Вече сте чули за това, нали?
Келнерът предпазливо кимна с глава.
– Е, чували ли сте за Самоубийците?
– Като всички тук.
Думите му стреснаха полицая и той се изправи.
– По-конкретно.
– Това е стара история, не знам много за нея.
– Кажете ми каквото знаете.
По лицето на келнера се изписа смущение и погледът му обгърна кафенето. После запристъпва от крак на крак.
– Случило се е отдавна.
– Кога?
– Преди петнайсет години.
– И какво се е случило? Какво точно?
Младежът го погледна учудено.
– Ами… вълна от самоубийства.
Серваз го гледаше неразбиращо.

– Каква вълна от самоубийства? ― попита той раздразнено. ― Кажете по-ясно.
– Много самоубийства… На тийнейджъри ― момчета и момичета между петнайсет и осемнайсет години.
– Тук, в Сен Мартен?
– Да. И по селата в долината.
– Много ли? Колко?
– Знам ли... Бил съм единайсетгодишен тогава. Може би пет или шест. Или седем. По-малко от десет във всеки случай.
– Едновременно ли са се самоубили? ― попита потресен Серваз.
– Не. Но близко едни с други. Само за няколко месеца.
– Какво означава „няколко месеца“? Два, три, дванайсет?
– По-скоро дванайсет. Да, една година. Всъщност не знам.
„Не е особено интелигентен ― каза си Серваз. ― По-скоро тип плейбой… или просто не му се говори.“
– Знае ли се защо са го направили?
– Не. Не ми се вярва.
– Не са ли оставили послания?
Келнерът сви рамене.
– Вижте какво, тогава съм бил дете. Със сигурност може да намерите по-възрастни хора и да поговорите с тях.
Това е всичко, което знам. Съжалявам.
Серваз го загледа как се отдалечава и влиза вътре. Не се опита да го спре. Видя през стъклото, че говори с един мъж с масивна фигура, който сигурно беше собственикът. Човекът го изгледа мрачно и седна зад касата.
Серваз би могъл да стане и да разпита и него, но беше убеден, че тук няма да намери достоверна информация.
Вълна от самоубийства на тийнейджъри преди петнайсет години… Мислеше трескаво. Невероятна история! Какво би могло да подтикне неколцина тийнейджъри от долината да сложат край на живота си?! А петнайсет години по- късно ― убийство и умрял кон… Имаше ли връзка между двете случки ― тогавашната и сегашната? Серваз присви очи и се загледа съсредоточено във върховете на планините.
КОГАТО ЕСПЕРАНДИЙО СЕ ПОЯВИ в коридора на булевард „Амбушюр“ № 26, от един кабинет долетя силен глас:
– Я виж ти, любимата на шефа!
Есперандийо предпочете да подмине обидата. Пюжол бе цапнат в устата, а и глупак ― две неща, които обикновено вървят заедно. Eдър здравеняк със сива грива и средновековна визия, с репертоар от шеги, които разсмиваха само второто му Аз ― Анж Симеони. „Двама неразделни тенори на глупостта“, както пееше Азнавур. Мартен ги държеше изкъсо и в негово присъствие те никога не биха си позволили подобни закачки. Но сега Мартен го нямаше.
Есперандийо мина спокойно покрай останалите кабинети и стигна до своя в дъното на коридора. Затвори вратата и видя, че Самира му е оставила бележка на бюрото: „Вкарах имената на двамата пазачи в Базата данни за изчезнали лица, както ми нареди.“
Есперандийо смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук. Нагласи айфона си на тв радио, където изпълняваха песента Family Tree, и отвори електронната си поща. Мартен го бе помолил да събере максимална информация за Ерик Ломбар, а той знаеше към кого да се обърне, за да я получи. Еспарандийо имаше предимство пред колегите си (с изключение на Самира) и самия Мартен: беше модерен. Принадлежеше към мултимедийното поколение и киберкултурата, участваше в социални мрежи и форуми. Често, когато нямаше достатъчно данни за нещо, правеше интересни срещи. Не държеше обаче нито Мартен, нито който и да било друг да знаят как е успял да събере информацията.
– СЪЖАЛЯВАМ, НЕ СМЕ ГО ВИЖДАЛИ ДНЕС ― заяви заместник-директорът на фабриката за бутилиране на минерална вода, като гледаше Серваз с растящо нетърпение.
– Знаете ли къде мога да го намеря?
Едрият мъж сви рамене.
– Опитах се да се свържа с него, но той не е включил мобилния си телефон. Би трябвало да дойде на работа.
Опитахте ли у тях? Може да е болен.
Серваз му благодари и излезе от малката фабрика с висока решетъчна ограда със спирала от бодлива тел над нея.
Докато отключваше джипа си, усилено размишляваше. Вече бе търсил Шапрон в дома му, но напразно. Никой не отговаряше. Серваз започна да се безпокои. Качи се в колата и седна зад волана. Отново си спомни уплашения поглед на Шапрон. Какво точно бе му казал Хиртман? Попитайте господин кмета за Самоубийците! Как, по

дяволите, знаеше за тях? После му хрумна нещо друго. Набра по телефона записан в бележника си номер. Отговори му женски глас.
– Серваз, отдел „Убийства“ ― каза той. ― Вашият съпруг имаше ли своя стая или кабинет, или друго място,
където държеше документите си?
– Да.
– Мога ли да дойда и да хвърля един поглед?
– Имам ли избор?
Този път във въпроса не се долавяше злоба.
– Можете да откажете, но в такъв случай ще бъда принуден да поискам заповед за обиск, а това непременно ще привлече вниманието на магистрата, който се занимава със случая…
– Кога ще дойдете? ― попита кратко жената.
– Веднага, ако нямате нищо против…
Снежният човек беше на мястото си, но децата бяха изчезнали. Също и умрялата котка. Вечерта се спускаше над града. Небето бе покрито с тъмни заплашителни облаци и само една оранжева ивица светеше над планините.
Както и предишния път, вдовицата на Грим го чакаше на дървения боядисан в синьо праг на къщата с цигара в ръка. Лицето ѝ изразяваше пълно безразличие. Тя се отдръпна, за да му даде път.
– В дъното на коридора, вдясно. Не съм пипала нищо…
Серваз тръгна по задръстения от предмети коридор. Имаше мебели, картини, столове, какви ли не вещи и препарирани животни, които го наблюдаваха, докато минава. Бутна последната врата вдясно, след като подмина библиотеката. Капаците на прозорците бяха затворени и помещението беше потънало в мрак. Миришеше на застояло. Серваз отвори прозореца. Малък кабинет от девет квадратни метра, който гледаше към гората зад къщата.
Тук цареше неописуем безпорядък. Серваз с мъка си проби път до средата на стаята.
Разбра, че Грим е прекарвал по-голямата част от времето си в кабинета. Когато си е бил у дома. Малък телевизор бе поставен върху шкафче срещу продънения диван, на който бяха струпани класьори, картонени папки, списания за лов и риболов, както и портативна стереоуредба и микровълнова фурна. Няколко секунди Серваз стоя в средата на стаята, зашеметен от хаоса от мебели и прашни предмети.
Леговище.
Бърлога.
Убежище.
Серваз потрепери. Грим е живял като куче с ледената си съпруга.
По стените висяха картички, календар, плакати с изгледи на планински езера и реки. Върху шкафовете имаше още препарирани животни: катеричка, много бухали, дива патица и дори една дива котка. В ъгъла се търкаляха чифт туристически обувки. На друг шкаф ― няколко макари за риболов. Какъв е бил Грим? Природолюбител? Или препаратор на животни?
Серваз се опита за миг да влезе в кожата на този едър мъж, който се е затварял в кабинета си само в компанията на препарираните животни, чиито стъклени очи гледаха втренчено в полумрака. Да си представи как се тъпче с претоплената храна, а после се изтяга на дивана и заспива. Натикан в дъното на коридора от женския дракон, за който се е оженил преди трийсет години. Започна да отваря чекмеджетата. Методично. В първото намери химикалки, фактури, списъци с лекарства, разпечатки от сметки, разписки от кредитни карти. В следващото ―
бинокъл, неразопаковани карти за игра, много туристически карти. После напипа нещо в дъното на чекмеджето ―
ключове. Цяла връзка. Един голям, вероятно за желязна врата, и два по-малки секретни ключа ― за обикновени ключалки или катинари. Пъхна ги в джоба си. В третото чекмедже имаше мухи за риболов, кукички, корда и една снимка. Серваз отиде по-близо до прозореца. Грим, Шапрон и още двама души. Беше стара снимка. На нея Грим беше почти слаб, а Шапрон ― с петнайсет години по-млад. Четиримата мъже седяха на скали около лагерен огън и се усмихваха срещу обектива. Зад тях, вляво, се простираше поляна, а зад нея ― гора с високи широколистни дървета. На много от тях листата бяха наполовина опадали, а останалите бяха обагрени в есенни цветове. Вдясно имаше ливада с мек наклон и езеро. Виждаха се и планини.
Снимката бе направена привечер, защото върху езерото личаха дълги сенки от дърветата. Пушекът от огъня се изкачваше спираловидно нагоре в сумрака. Вляво Серваз забеляза и две палатки.
Пасторална атмосфера.
Усещане за най-обикновено щастие и приятелство. Мъже, които се отдаваха на удоволствието, че са заедно и че лагеруват за последен път в планината преди настъпването на зимата. Серваз изведнъж разбра защо Грим е могъл да понася отшелническия си живот до съпруга, която го презира и унижава. Благодарение на тези бягства сред природата с приятелите си. Схвана презрението му. Това помещение не беше нито затвор, нито убежище, а тунел,

който води навън. Препарираните животни, плакатите, риболовните принадлежности, списанията ― всичко напомняше за моментите на пълна свобода, същността на живота му.
Четиримата мъже на снимката бяха облечени в карирани ризи и пуловери. Панталоните им бяха с кройка, модерна през деветдесетте години на миналия век. Един от тях държеше манерка, в която със сигурност не е имало вода, а друг пък се усмихваше с разсеяна усмивка, като че ли се намираше другаде, като че ли моментът с приятелите не го вълнуваше. Серваз се вгледа в непознатите мъже. Единият беше едър весел тип с брада, а другият също висок, с гъста кестенява грива и големи очила. Сравни езерото от снимката с езерото на един плакат и не можа да разбере дали езерата са различни, или е едно и също, но заснето от друг ъгъл.
После обърна снимката.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: