Леден гамбит

сигурен в това, макар че не го бе докоснал с ръка… Кихна заради праха и извади кърпичка.
Изведнъж се сети за телефона.
Никой не го бе потърсил! Беше изминал вече час, а никой не се обади! Жегна го под лъжичката. Боже! Какво правеше онзи тип?! Защо не се обаждаше?
Извади телефона си и видя, че е изключен. Обзе го паника. Опита се да го включи апарата, но батерията беше паднала! По дяволите!
Изхвърча от стаята и се втурна по стълбите, като прескачаше стъпалата. Гаспар Феран се показа от кухнята, когато
Серваз мина шумно покрай него.
– Ще се върна! ― подхвърли той, отваряйки вратата.
Навън вилнееше буря. Вятърът се бе усилил. Пътят бе побелял, а снегът вихрено танцуваше.
Серваз побърза да отключи джипа, паркиран от другата страна на улицата. Отвори жабката и напипа зарядното устройство.
Върна се тичешком в къщата.
– Спокойно! Няма нищо! ― извика той на смаяния Феран.
Потърси с очи контакт и видя един в коридора. Закачи зарядното.
Изчака пет секунди и включи телефона. Четири съобщения!
Канеше се да прочете първото, когато телефонът иззвъня.
– Серваз! ― изкрещя той.
– Какво правехте досега, по дяволите!
Гласът издаваше луда паника. Серваз също не падаше по-долу. Ушите му бучаха поради биещата в слепоочията му кръв. Този път мъжът не заглушаваше гласа си, но този глас беше непознат за Серваз.
– Къде сте?
– Казвам се Серж Перо, приятел съм на…
ПЕРО!
– Знам кой сте! ― прекъсна го Серваз.
Кратко мълчание.
– Трябва да говоря с вас веднага! ― каза Перо. Гласът му вече звучеше истерично.
– Къде?! ― изкрещя Серваз. ― Къде?
– Горе, при яйцата, след четвърт час! Побързайте!
Серваз усети, че паниката го завладява напълно.
– Горе при какво???
– При кабините на лифта, по дяволите! На горната станция ― „Сен Мартен 2000“! Ще ви чакам там, мамка му!
Побързайте! Не разбирате ли?! Мой ред е! Елате сам!

37 Най-високата оценка във Франция е 20 ― бел. прев.

19.
Небето беше сиво, а улиците ― побелели от сняг, когато Серваз включи мотора. Виелицата въртеше снега в кръг.
Той пусна чистачките и се обади на Циглер.
– Къде си? ― попита, когато тя вдигна телефона.
– При родителите ― отговори Ирен и понижи гласа си.
Серваз разбра, че не беше сама.
– Къде точно?
– При изхода от града. Защо?
С няколко думи той ѝ разказа за обаждането на Перо.
– По-близо си от мен ― заключи Серваз. ― Няма и минута за губене. Той ни чака горе.
– Защо да не предупредим жандармерията?
– Няма време. Тръгвай!
Затвори. Махна сенника на колата с надпис „Полиция“, сложи буркана на покрива и пусна сирената. За колко ли време би могъл да стигне догоре? Гаспар Феран не живееше в Сен Мартен, а в село на 5 километра оттам. Серваз прецени, че му е необходим поне половин час, за да стигне до паркинга на супермаркета в центъра на града,
откъдето тръгваше лифтът. А за колко ли време кабините се изкачваха догоре? Петнайсет минути? Или двайсет?
Стартира бясно с виеща сирена, колата се изпързаля, а смаяният Феран го гледаше от прага на къщата. Светофарът в края на улицата светеше червено. Смяташе да прескочи, но забеляза вдясно силуета на тир. Натисна спирачките.
Усети, че губи контрол. Джипът застана насред кръстовището. Стоманеният гигант едва не се отърка в него и отмина с издут клаксон. Звукът гръмна в тъпанчетата му и сякаш някой го блъсна в слънчевия сплит. Дъхът му секна,
а пръстите му върху волана бяха побелели от напрежение. Премина на първа и потегли отново. Нямаше време за мислене! Може би така беше по-добре. Беше се разминал не само с трийсет и осем тона стомана, беше се разминал със самата смърт.
На следващия светофар зави надясно и излезе от селото. Пред него се разстилаше бялата равнина. Небето беше все така мрачно, но бе спряло да вали. Серваз увеличи скоростта.
Влезе в Сен Мартен от изток. На първото кръгово движение сбърка посоката. Направи полуокръг, като ругаеше и блъскаше по волана, привличайки смаяните погледи на другите шофьори. За щастие, движението бе слабо. Още две кръгови движения. Мина покрай някаква църква и се оказа на булевард „Етини“ ― културния и търговски център на града с луксозните бутици, хотелите, платаните, кината и терасите на кафенетата. От двете страни на булеварда бяха паркирани коли. Снегът се превръщаше в лапавица от следите, оставени от десетки превозни средства. Точно преди киното Серваз зави надясно. Стрелка с надпис сочеше към лифта.
Големият паркинг в края на улицата се намираше на огромна площадка, над която бе надвиснала планината. Един от склоновете ѝ се издигаше в небето и дългата бяла траншея на двете редици кабини се катереше между елите.
Серваз премина с бясна скорост между паркираните коли до долната станция на лифта и спря рязко. Колата отново се хлъзна. След миг беше вече навън и тичаше през стъпало към постройката, издигната върху две бетонни колони.
Бързаше към гишетата, където една двойка си купуваше билети. Серваз размаха картата си.
– Полиция! За колко време мога да се кача догоре?
Човекът зад стъклото го погледна укорително.
– Девет минути.
– Няма ли начин да стане по-бързо?
Човекът го гледаше, като че ли Серваз не беше с всичкия си.
– Каква работа имате горе? ― попита той.
Серваз направи усилие да запази спокойствие.
– Нямам време да се разправям с мижитурки като теб. Отговори на въпроса ми!
– Скоростта на съоръжението е пет метра в секунда ― обясни мъжът навъсен. ― Осемнайсет километра в час.

– Давай тогава, на максимална скорост! ― нареди Серваз и скочи в една кабина ― черупка с големи плексигласови стъкла и четири малки седалки.
Вратата автоматично се затвори. Серваз преглътна. Кабината се разклати, отдели се от площадката и увисна във въздуха. Беше по-разумно да седне, вместо да стои прав в тази нестабилна черупка, която бързо се издигаше към първия стълб над белите покриви на Сен Мартен. Хвърли бегъл поглед зад себе си, също като в хеликоптера, и мигновено съжали. Наклонът на стоманените въжета беше толкова стръмен, че му напомни за онези прояви на дързост, които граничат с безразсъдство... Що се отнася до диаметъра им, беше твърде малък, за да е спокоен.
Покривите на къщите и улиците се смаляваха. Кабините, раздалечени една от друга на трийсетина метра, се люлееха на вятъра.
Долу двойката се бе отказала да си купи билети и мъжът и жената се връщаха към колата си. Беше сам. Никой не се качваше и не слизаше. Кабините бяха празни. Всичко бе потънало в тишина. Чуваше се само усилващото се виене на вятъра. Отново бе започнало да вали. Внезапно по средата на склона се появи мъгла и преди да разбере какво става, Серваз потъна в нереален свят с неясни очертания, а единствената му компания бяха издигащите се в мъглата ели, които приличаха на армия от призраци, и леденият вятър, който увличаше във вихър снега около кабината.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: