Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| отгоре, а отдолу, под него. Какво ставаше долу?! С нос, залепен за стъклото, се взираше през мъглата. Но виждаше едва на двайсет метра. Изведнъж кабините спряха. Толкова рязко, че загуби равновесие. Господи! Беше си ударил носа в стъклото и болката бе толкова силна, че от очите му бликнаха сълзи. Какво правеха долу?! Огледа се. Кабините се люлееха като гирлянди на панаир. Вятърът беше поутихнал и снегът валеше почти вертикално. В подножието на елите снежният килим беше дебел. Серваз отново се опита да се свърже по мобилния си телефон. Отново без резултат. През четирийсет и петте минути, които последваха, остана пленник на черупката си. Гледаше елите и мъглата. След половин час кабината рязко тръгна, измина три метра и отново спря. Серваз изруга. На какво си играеха? Стана, после седна отново, пак се изправи... Нямаше дори достатъчно място, за да изпъне краката си. Когато най- сетне кабините тръгнаха отново, той вече седеше и примирено чакаше. Докато слизаше към долната станция, мъглата изведнъж се вдигна и се показаха покривите на града. На паркинга примигваха бурканите на многобройните коли на жандармерията. Униформени мъже се лутаха насам-натам. Виждаха се и облечените в бяло криминолози, и положеното върху носилка на колела тяло, покрито със сребристо покривало, до линейка с отворена задна врата. Серваз замръзна на мястото си. Перо беше мъртъв! Бяха спрели отново кабините, за да направят първите си констатации, а после отново ги бяха пуснали. Веднага осъзна, че убиецът се е измъкнал! Успял е да избяга! Щом автоматичната врата се отвори, Серваз изскочи от кабината. Долу на стъпалата видя Циглер, Майар, Конфиан и Д’Юмиер. Циглер бе с кожения си екип, скъсан на няколко места. Личаха рани на коляното и лакътя ѝ. Очевидно не е имала време да ги превърже. Държеше каската в ръка, но козирката ѝ беше огъната. – Какво стана? ― попита той. – Вас трябва да питаме ― озъби се Конфиан. Серваз го прониза с поглед. За миг си представи, че младият следовател е крехка порцеланова фигура, а самият той ― чук. После се обърна към Кати д’Юмиер. – Това Перо ли е? ― попита той, а тя кимна утвърдително. – Той ме потърси на мобилния телефон ― обясни Серваз. ― Искаше спешно да говори с мен. Очевидно се страхуваше и се чувстваше заплашен. Определи ми среща горе. Предупредих капитан Циглер и хукнах. – И не сметнахте за нужно до повикате подкрепления? – Времето ме притискаше. Освен това той искаше да отида на срещата сам. Искаше да говори единствено с мен. Конфиан се бе втренчил в него и в очите му блестеше гняв. Кати стоеше замислена. Серваз погледна още веднъж покритото тяло върху носилката. Криминолозите сгъваха колелата ѝ, за да я качат в линейката. Не видя съдебния лекар. Сигурно си беше тръгнал. Забеляза зяпачите оттатък жълтите ленти, в другия край на паркинга. Изведнъж блесна светкавица на фотоапарат. После още една. Хеликоптерът вече не се чуваше, сигурно беше кацнал. – А убиецът? – Избяга. – Как? – Когато кабината се появи, липсваше един прозорец и Перо беше провесен надолу ― започна да обяснява Майар. ― Тогава блокирахме всичко. Има едно място, където кабините минават над пътека, водеща към горната станция. Мястото е доста голямо. Ползват го скиорите, които искат да слязат със ските си до Сен Мартен. Между кабините и пътеката височината е около четири метра. Вашият човек вероятно е използвал другия край на въжето около врата на Перо, за да се спусне на земята. А освен това добър скиор слиза додолу за три минути. – Докъде стига пътеката? – До баните ― каза Майар и посочи планината. ― Кварталът, където са баните, се намира на изток. Пътеката криволичи и излиза точно пред входа им, далеч от погледите. Серваз си спомни сградата. Беше минал покрай нея на два пъти. Пред баните, които граничеха със залесения планински склон, имаше правоъгълно площадче. Те датираха от XIX век, но са били реновирани и към сградата е прибавена нова остъклена пристройка. Останалите три страни на площадчето са заети от хотели и кафенета, а в средата има паркинг с много коли… – Там следите му се губят ― добави Майар. – Включихте ли и пътеката към местопрестъплението? – Да. Затворихме целия периметър и екип криминолози в момента изследва всеки метър от кабините на лифта до паркинга при баните. – Добре е изчислил всичко ― отбеляза Циглер. – Въпреки това не е разполагал с много време. – Как ли е разбрал, че Перо иска помощ? ― попита Ирен. Всички се замислиха, но никой не можа да даде задоволителен отговор. – Въжето, което е използвал, е за катерене ― каза Майар. ― От добър материал, за алпинисти. Може постоянно да го е държал в колата си, както и ските. А после да го е скрил в раницата си. – Спортен тип ― бе коментарът на Циглер. ― Не е от бъзливите. Серваз се съгласи. – Сигурно е бил въоръжен… Защото иначе Перо нямаше никога да се съгласи да се качи горе с него. Само че не видях нито оръжието, нито ските, нито раницата му. Всичко стана много бързо. А и не обърнах внимание какво имаше в кабината. Лицето на Перо… Обезобразено от страха… Серваз не успяваше да го изтрие от съзнанието си… – В какво положение бе убиецът спрямо Перо? ― попита Циглер. – Перо беше по-близо до мен, а убиецът ― зад него. – Може би оръжието е било опряно на кръста на Перо. А може да не е било пистолет, а нож… – Възможно е… Пак постановка. И този път… Въпреки липсата на време е бърз и нагъл… Може би твърде нагъл… Когато кабините се доближиха една до друга, той се скри зад Перо ― добави Серваз и смръщи вежди. – Защо, след като е носел качулка? – За да не видя очите му. Циглер го гледаше настойчиво. – Искаш да кажеш, че се е боял да не го познаеш? – Да. Това е човек, когото вече съм виждал. При това ― отблизо. – ТРЯБВА ДА РАЗПИТАМЕ човека на гишето! ― каза Серваз. ― Да го попитаме дали не е видял някого. – Вече го направихме. Разпозна Перо, но е категоричен, че до твоето пристигане никой друг не се е качвал горе. – Как е възможно това? – „Сен Мартен 2000“ е достъпен и по шосето. Дотам можеш да се качиш откъм юг с кола за десет минути, след като излезеш от града. Имал е предостатъчно време да се качи догоре. Серваз се замисли за топографията. Южният изход от града тръгваше от баните и свършваше в задънена улица на дванайсет километра, на един хвърлей от испанската граница. Беше минал оттам на път към хижата на Грим. А от този път тръгваше и друг, който се изкачваше до горната станция. – В такъв случай са необходими две коли ― заяви той. ― Една горе и една долу. – Да. И вероятно някой го е чакал долу ― съгласи се Циглер. ― При баните. Освен ако не е разполагал и с друга кола, паркирана отдавна на паркинга. – Може би първата кола е още горе. Поставихте ли заграждения и на пътя до станцията? ― попита той Майар. – Да. Проверяваме всички коли, които слизат оттам. И ще проверим всички, които са горе. – Две са ― каза Циглер. Серваз я погледна внимателно. – Да. Бяха две и при централата. И сега са две. Внезапно се досети за нещо. – Трябва да се обадим в института. Веднага. – И това е направено. Хиртман е в килията си. Не е излизал оттам цялата сутрин. Двама души са разговаряли с него. Самият Ксавие отиде да провери. Конфиан се бе втренчил в Серваз, сякаш искаше да каже: „Нали ви казах?!“ – Този път пресата ще се развихри. Ще бъдем на първите страници на вестниците, и то не само в местния, но и в националния печат ― каза Д’Юмиер. ― И дума не може да става всеки да прави необмислени изявления. Серваз и Циглер премълчаха. – Предлагам следователят Конфиан и аз да поемем връзките с пресата ― продължи прокурорката. ― А другите да пазят пълно мълчание. Разследването е в ход, имаме много следи. Нищо друго. Ако искат подробности, да се обръщат към мен или към Марсиал. – При условие че изявленията на господин следователя не подриват работата на разследващите ― обади се Серваз. Погледът на Кати д’Юмиер стана по-студен. С много градуси. – Какво става тук? ― попита тя. – Майор Серваз се заяде с доктор Проп и с мен, като се връщахме от института ― защити се Конфиан. ― Загуби самообладание пред всички. Прокурорката се обърна към Серваз. – Мартен? – „Загуби самообладание“ е малко силно казано ― подметна Серваз саркастично. ― Сигурно е, че господин следователят бе предупредил доктор Ксавие за нашето посещение, без да съобщи това нито на вас, нито на нас, след като се бяхме разбрали да го посетим ненадейно. – Това вярно ли е? –попита ледено Кати. – Ксавие ми е приятел. Не можех да се появя там с полицията, без да го предупредя. – В такъв случай защо не предупредихте и нас? ― попита остро прокурорката и гласът ѝ трепереше от гняв. Конфиан засрамено наведе глава. – Не знам ― измънка той. ― Не ми се стори важно… – Слушайте! Ще бъдем в светлината на прожекторите ― каза тя и посочи сърдито с вирната брадичка струпалите се зад жълтите ленти журналисти. ― Не искам да им разиграем спектакъла на разединението. Щом е така, ще говорим само с един глас: моя! Надявам се, че това разследване скоро ще приключи ― подхвърли тя, отдалечавайки се. ― Събираме се след трийсет минути в залата, за да изясним нещата! Погледът, с който Марсиал Конфиан удостои Серваз, бе поглед на талибан, видял порнозвезда. – Ама че дарба имаш да си създаваш приятели ― каза иронично Циглер, докато ги гледаше как се отдалечават. ― Та казваш, че са били един зад друг в кабината? – Перо и убиецът ли? Да. – В сравнение с Перо по-висок ли беше или по-нисък? – По-дребен ― отвърна Серваз, като се замисли за миг. – Мъж или жена? Серваз отново се замисли. Колко ли свидетели бе разпитал по време на кариерата си? Спомни си колко трудно им беше да отговорят на подобни въпроси. Сега беше негов ред и той разбра, че на паметта не може да се разчита. – Мъж ― отвърна той след кратко колебание. – Защо? Циглер бе доловила колебанието му. – Не знам ― каза той и помълча малко. – Може би заради начина, по който се движеше, поведението му… – А може би защото ти е трудно да си представиш, че жена е способна на подобно нещо? Той я погледна с лека усмивка. – Може би. Защо Перо е решил да се качи горе? – Очевидно е бягал от някого. – Така или иначе, имаме още едно обесване. – Да, но този път нямаме отрязан пръст. – Може би просто защото този път убиецът не е имал време. – РУС ПЕВЕЦ С БРАДА и големи трескави очи… Това говори ли ти нещо? През 1993 година се е наричал Кърт… – Кърт Кобейн 38 ― отвърна Циглер, без да се колебае. ― Намери го в стаята на някой от младежите ли? – В стаята на Алис. – Официално Кърт Кобейн се е самоубил ― каза Ирен, като куцаше към колата на Серваз. – Кога? ― попита той и спря рязко. – През 1994 година. Пуснал си е куршум в главата. – Мислиш, или си сигурна? – Сигурна съм. Поне за датата. Харесвах го. По онова време се носеха слухове, че някой го е убил. – 1994 година. В такъв случай не се касае за подражание ― заключи той и отново тръгна. ― Ходи ли на лекар? – По-късно. Телефонът му иззвъня в момента, когато се канеше да запали мотора. – Серваз. – Венсан е. Какво, по дяволите, правиш с телефона си? Цяла сутрин се мъча да се свържа с теб! – Какво е станало? ― попита той, без да му отговори. – Пръстенът. Открихме какво е гравирано отгоре. – Какво? – Две букви. C и S. – СS? – Да. – И какво ще рече това? – Нямам представа. Серваз се замисли за миг, но се сети за нещо друго. – Не си забравил услугата, за която те помолих, нали? ― попита той. – Каква услуга? – За Марго. – Уф! По дяволите. Загубена работа. Бях забравил. – А докъде сме с бездомника? – А, да! Получихме резултатите от отпечатъците. Трите деца са си оставили техните. Само че това не променя кой знае колко нещата… Според Самира следователят вярва на версията за удавянето. Серваз помръкна. – Сигурно го притискат. Аутопсията ще покаже. Очевидно бащата на Клеман има нечия подкрепа… – Другите обаче ― не. Следователят иска да разпита пак най-големия. Мисли, че той е инициаторът. – Е, ще видим. Ами откри ли нещо за Ломбар? – Търся. ГОЛЯМО ПОМЕЩЕНИЕ без прозорци… Разделено на много коридори с метални етажерки, а по тях прашни и осветявани от неоновите цилиндри досиета. При входа две бюра. Върху едното има компютър поне на пет години, а върху другото ― стар четец на микрофилми: тежка и неудобна машина. По етажерките ― кутии с микрофилми. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|