Леден гамбит

завибрира в джоба му.
Беше Майар от жандармерията. Гласът му звучеше напрегнато.
– Извинете ме ― каза Серваз, докато се надигаше от дивана.
– Току-що получихме странно обаждане. Някакъв тип, който заглушаваше гласа си. Искаше да говори с вас. Каза,
че било спешно и че имал информация за смъртта на Грим. Искаше да говори само с вас. Разбира се, не за първи път имаме такова обаждане, но… според мен… този човек говореше… сериозно. И бих казал още, че се страхуваше.
Серваз едва ли не подскочи.
– Страхуваше ли се? Как така „се страхуваше“? Сигурен ли сте?
– Кълна се.
– Дадохте ли му моя номер?
– Да. Не трябваше ли?
– Напротив. Добре сте направили. А имате ли неговия?
– Звънеше от мобилен телефон. Затвори веднага след като му дадохме вашия номер. Опитахме се да свържем с него, но всеки път попадахме на гласовата му поща.
– Успяхте ли до го идентифицирате?
– Още не. Трябва да попитаме телефонния оператор.
– Повикайте Конфиан и капитан Циглер! Нямам време да се занимавам с това! Обяснете им положението. Трябва да идентифицираме този тип! Направете го веднага!
– Добре. Той непременно ще ви позвъни ― отбеляза полицаят.
– Преди колко време се обади?
– По-малко от пет минути.
– Много добре. Сигурно ще ме потърси през следващите няколко минути. В това време се свържете с Конфиан и
Циглер! Може би няма да иска да ми каже името си, но трябва да разберем кой е дори обаждането да е лъжливо!
Серваз затвори. Бе напрегнат като тетива на лък. Какво ставаше? Кой се опитваше да се свърже с него? Шапрон?
Някой друг? Някой, който се страхуваше…
Някой, който се страхува от жандармерията в Сен Мартен да не го познаят. И който заглушава гласа си…
– Неприятности ли? ― попита Феран.
– Може би само въпроси ― отговори той разсеяно, ― а може би и отговори.
– Имате труден занаят.
Серваз не можа да сдържи усмивката си.
– Вие сте първият учител, който ми казва това.
– Не съм казал, че е почтен или уважаван.
Думите му шибнаха Серваз в лицето.
– Защо да не е?
– Служите на властта.
Серваз усети, че отново го обзема гняв.
– Има хиляди мъже и жени, които упражняват власт, както казвате, и които жертват семейния си живот, почивните дни, съня си, за да бъдат последната преграда срещу…
– Варварството ли? ― подсказа Феран.
– Да. Може да ги мразите, да ги критикувате или презирате, но не можете без тях.
– Както и вие не можете да се лишите от учителите, които критикувате или презирате ― каза Феран, усмихвайки се. ― Квит сме.
– Бих искал да видя стаята ѝ.
Феран разгъна дългото си загоряло от слънцето тяло, облечено в светъл лен.
– Елате с мен.
Серваз забеляза кълбата прах по стълбите и перилата, които очевидно отдавна не бяха почиствани. Сам мъж. Като него и като Габриел Сен Сир.
Като Шапрон. Като Перо…
Стаята на Алис не беше на първия етаж, а най-горе ― под таванските помещения.
– Там е ― каза Феран и му посочи бяла врата с медна брава.
– Изхвърляли ли сте нейни неща или дали сте променяли стаята оттогава?
Усмивката на Феран изчезна и на лицето му се появи отчаяно изражение.
– Не сме пипали нищо.
Обърна гръб на Серваз и слезе надолу. Серваз постоя известно време на малката площадка на втория етаж. Чуваше

шум от миене на съдове в кухнята. Над главата му малка капандура осветяваше площадката. Вдигна очи и забеляза,
че тънък слой сняг бе полепнал по стъклото ѝ. Пое дълбоко дъх и влезе.
Първото нещо, което го порази, бе тишината.
Несъмнено тя се подсилваше от снега навън, който заглушаваше всички шумове. Някаква особена тишина.
Впечатли го и студът. Тук отоплението беше изключено. Тихата и ледена като гроб спалня го накара неволно да потрепери. Защото бе очевидно, че някой е живял тук. Едно младо момиче...
По стените имаше снимки. Бюро, етажерки, гардероб. Скрин, а над него ― голямо огледало. Легло с две нощни шкафчета. Те като че ли бяха купени от антиквариат, а после боядисани в ярки тонове. Доминираха оранжевото и жълтото, контрастираха с виолетовите стени и белия мокет.
Абажурите с малки крушки и нощните шкафчета бяха оранжеви, леглото и бюрото ― също, скринът и рамката на огледалото ― жълти. Върху една от стените беше окачен голям плакат с русокос певец и името КЪРТ, написано с големи букви. Шал, ботуши, списания, книги, CD, струпани върху белия мокет. Серваз дълго не помръдна, за да проникне в него атмосферата на хаоса. Защо въздухът беше толкова разреден? Може би защото всичко бе недокоснато... Само се е трупал прах. Никой не си бе дал труда да подреди предметите. Като че ли родителите бяха решили да спрат времето и да превърнат стаята в мавзолей, в музей.
Дори след всички изминали години стаята създаваше илюзията, че Алис всеки момент ще изскочи отнякъде и ще попита Серваз какво прави тук. Колко ли пъти баща ѝ е изпитвал същото чувство през годините? Каза си, че на негово място сигурно би полудял с недокосната стая над главата си и всекидневното изкушение да изкачи стълбите и още веднъж да бутне вратата, казвайки си, че го прави за последен път… Приближи се до прозореца и погледна навън. Улицата побеляваше. После пое отново дъх и започна претърсването.
На бюрото имаше разбъркани учебници, ластичета за коса, ножица, вазички за моливи, книжни кърпички,
калкулатор, кубче за бележки, върху което беше написано „Библиотека, 12 часа и 30 минути“. Думите бяха избледнели от времето. Бележник, хванат с ластик. На 25 април, седмица преди смъртта си, Алис е написала „Да върна книгата на Ема“, на 29 ― „Шарлот“, на 30, три дни преди да се обеси, „Контролно по математика“. Кръгъл четлив почерк… Ръката ѝ не е треперела… Серваз обърна страниците. На датата 11 август бе написано „Рожден ден на Ема“. А тогава Алис вече е била мъртва отпреди три месеца. Беше записала датата предварително… много преди рождения ден… Къде ли бе тази Ема днес? Серваз изчисли, че е вече на трийсет години. Дори след толкова време сигурно си мисли за онази ужасна 1993 година… И всички тези мъртъвци… Над бюрото висяха седмична програма и календар. Дните на ваканцията бяха подчертани с жълт флумастер. Погледът на Серваз се спря върху съдбоносната дата: 2 май. Нищо не я отличаваше от другите. Над бюрото имаше и дървена етажерка с книги, купи от състезания по джудо, които показваха, че Алис е била блестяща в тази дисциплина, също и касетофон. Той обърна поглед към нощните шкафчета. Отгоре, освен двете лампи с оранжеви абажури, имаше още кърпички, малка конзола с играта
„Гейм бой“, шнола за коса, лак за нокти, роман от поредицата „Ливр дьо пош“ с книгоразделител. Отвори чекмеджетата. Хартия за писма, малка кутийка с евтини бижута, пакетче с дъвки, шишенце парфюм, дезодорант,
Серваз опипа долната част на чекмеджетата.
Нищо.
Вътре в бюрото имаше папки, тетрадки, учебници, безброй химикалки, флумастери, кламери, блок със спирала,
пълен със скици. Отвори го и установи, че Алис е имала дарба за рисуване. Рисунките ѝ с молив и флумастер издаваха сигурна ръка и остро око, макар че повечето бяха ученически. В долното чекмедже се търкаляха още ластичета, четка за коса, по която имаше няколко руси косъма, нокторезачка, много червила, но и туба с аспирин,
ментови цигари и запалка от прозрачна пластмаса… Той ги побутна леко и се приближи до малката стереоуредба,
която служеше за четец на CD и за радио. И тя бе потънала в прах. Издуха я. Надигна се сив облак. Прегледа гнездата едно по едно. Нищо. После се приближи до голямото огледало и снимките по стената. Някои бяха направени толкова отблизо, че изобразените на тях хора сякаш бяха забили нос в обектива. На други на заден план се виждаха планини, плаж и дори колоните на Партенона. На повечето снимки бяха момичета на възрастта на Алис.
Все едни и същи лица. Понякога в групата се появяваха и едно-две момчета. Но никой не бе привилегирован и показан повече от другите. Къде бяха правени? По време на ученически екскурзии? Серваз дълго ги разглежда. Бяха се втвърдили от времето и пожълтели.
Какво точно търсеше? Изведнъж погледът му се задържа по-дълго върху една от снимките. Десетина младежи,
сред които и Алис под една ръждясала табела. Лагерът „Дивите кози“… Алис бе сред децата, ходили на този
лагер… Забеляза, че на снимките тя винаги бе в центъра на групата. Най-хубавата, най-лъчезарната, център на вниманието.
Огледалото.
Беше пукнато.

Някой бе хвърлил нещо по него и предметът бе оставил пукнатина във формата на звезда. Алис? Или баща ѝ в момент на пълно отчаяние? Между огледалото и рамката бяха втъкнати картички. И те бяха пожълтели. От остров
Ре, Венеция, Гърция и Барселона. Някои с времето бяха паднали върху скрина или мокета. Вниманието му привлече една от тях. Скапано време. Липсваш ми. Подпис: Ема.
Върху скрина имаше палестински шал, дрънкулки, синя кутия за обувки. Серваз я отвори. Писма… Усети лека тръпка, защото си помисли за писмата на Самоубийците в кашона на Сен Сир. Прегледа едно по едно писмата до
Алис. Наивни и забавни, написани с лилава химикалка. Всички с все едни и същи подписи. Не намери и най-малкия намек за това, което е щяло да се случи скоро. Трябваше да се сравнят почерците с писмата в кашона, но Серваз се сети, че това сигурно вече е направено… Чекмеджетата в скрина. Повдигна куп тениски, бельо, завивки. Коленичи на мокета и погледна под леглото. Огромни кълба прахоляк… С тях би могло да се напълни цял юрган… Видя калъф за китара. Изтегли го на светлината и го отвори. По лака на инструмента имаше резки, една от кордите ― на
„си“, беше скъсана. Погледна пак калъфа. Нищо. Леглото беше покрито с покривка на ромбове. Върху нея ―
дискове. На Guns N’Roses, Nirvana, U2... Само английски състави. Стаята приличаше на музей от деветдесетте години. Нямало е интернет, компютри, мобилни телефони. Светът се променя прекалено бързо за един човешки

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: