всички хлапетии заради многото шампиони, които носят произведени от нея облекла. За пет години успява да удвои печалбите на бранша. Как ли? Като изкусно управлява подизпълнителите. На практика обувките, тениските,
шортите и други спортни облекла и оборудване
вече се произвеждали в Индия, Индонезия и Бангладеш от жени и деца. Ерик Ломбар отишъл там и променил предишните споразумения. За да получи лиценза за производство,
доставчикът му трябвало да изпълнява драконовски условия: да няма стачки, качеството да е безупречно, да предложи ниска себестойност на продукцията ― толкова ниска, че да изплаща на работниците мизерни надници.
След установяването на тази политика браншът ставал все по-проспериращ.“
Есперандийо погледна надписа на тениската си „Стоя до един глупак“ със стрелка наляво.
„Искаш друг пример ли? През 1996 година фармацевтичният дял от компанията купува американска фирма,
произвеждаща ефлорнитин, единственото познато лекарство срещу африканска трипанозомоза, по-известна като сънна болест. От нея страдат 450 000 души в Африка. Ако не се лекува,
болестта води до енцефалит, кома и смърт.
Групата „Ломбар“ престава да го произвежда. Мотив?
Че не е достатъчно рентабилно. А болестта засяга стотици хиляди хора, които не са платежоспособни.
А когато по спешни хуманитарни причини страни като Бразилия, ЮАР и Тайланд решили сами да произвеждат лекарства за лечение на СПИН и менингит, без да държат сметка за лицензите на големи световни компании, Ерик
Ломбар се присъединил към крупните фармацевтични компании и злепоставил въпросните държави пред
Световната търговска организация. По онова време старият Ломбар умирал, а Ерик бил на двайсет и четири години и вече бил поел юздите на групата „Ломбар“… Е, започна ли да гледаш с други очи на нашия красив авантюрист?“
„Изводът е ― каза си Венсан, ― че на Ломбар не му липсват неприятели.“ Е, новината не бе особено добра.
Есперандийо
прехвърли следващите страници, съдържащи информация все от този род, и си каза, че ще се върне на тях по-късно. Все пак се спря на един абзац малко по-долу.
„Всъщност най-интересен за теб може би ще е острият конфликт на групата „Ломбар“ с работниците в завода
„Политекс“, до белгийската граница, през юли 2000 година. В началото на петдесетте години на миналия век
„Политекс“ произвеждал едно от първите синтетични влакна във Франция и там работели хиляда души. В края на деветдесетте години вече били само сто и шестдесет. През 1991 година заводът бил купен от една мултинационална компания, която после го отстъпила на други купувачи: продукцията му вече не била рентабилна заради конкуренцията на други по-евтини влакна. Това обаче не било напълно вярно. Качеството на френския продукт го правело подходящо за употреба в хирургията. Така че за продукта имало пазар. Изредили се много купувачи на завода, докато един ден се появил клон на групата „Ломбар“. За работниците групата „Ломбар“, която вече се била внедрила във фармацията, медицинското и
хирургическото оборудване, предоставяла възможности, на каквито не се били надявали. Били готови да повярват в шанса си. Предишните купувачи до един действали с обичайния шантаж:
че ще затворят завода и ще блокират заплатите. Изисквали повече работни часове, включително и през уикендите.
Ломбар не изневерил на стила им: поискал работниците да положат още повече усилия. Единственото, което го интересувало, било да получи лиценза за производство. На 5 юли 2000 година търговският съд в Шарльовил Мезиер обявил ликвидация на завода. А това означавало безкомпромисни уволнения, незабавно спиране на дейността и ликвидация на суровините. Разгневени, работниците на „Политекс“ се окопали в завода и заявили, че са готови да го хвърлят във въздуха, като освен това излеят 50 000 литра
сярна киселина в река Мьоз, ако никой не вземе под внимание исканията им. Напълно съзнавали какъв коз държат в ръцете си. Заводът бил в особено опасна категория.
В него имало химически и токсични продукти, които можели да предизвикат сериозна екологична катастрофа ―
по-тежка и от катастрофата в завода
AZF в Тулуза
41
през следващата година. Властите наредили начаса евакуацията на съседния град. Стотици полицаи заели позиция около завода, а на групата „Ломбар“ било наредено моментално да започне преговори с работниците чрез профсъюзите. Всичко продължило пет дни. Понеже преговорите не напредвали, на 17 юли работниците изсипали 5000 литра сярна киселина, символично оцветени в червено, в един приток на Мьоз. Заплашили да го правят през два часа. Тогава политиците, профсъюзите и властите заговорили за
„неоправдан екотероризъм“. Един от големите вестници дори излязъл със заглавие „Поява на социален тероризъм“
и заговорил за „талибани самоубийци“. Най-ироничното от всичко било, че всъщност заводът „Политекс“ бил един от най-големите замърсители на Мьоз в региона. В крайна сметка заводът бил завзет от жандармерията и там влезли представители на
CRS42
. Работниците се прибрали по домовете с подвита опашка. Възможно е някои от тях никога да не са преглътнали горчивия хап.
За момента разполагам с това. Продължавам да търся. Лека нощ, Венс!“
Есперандийо се намръщи. Добре, но в такъв случай защо чак сега? След цели осем години?
Да не би някои отСподели с приятели: