Леден гамбит

– Искам да знам дали се чуват песни на птички. Или други неща...
Телефонът завибрира в джоба му. Погледна кой го търси. Беше Антоан Канте, шефът му.
– Извини ме ― обърна се Серваз към Ирен и слезе по стълбите. ― Да, Серваз е на телефона ― каза той, докато вървеше по снега.
– Мартен. Аз съм ― Антоан. Вилме иска да те види.
Вилме беше дивизионният комисар, шеф на следствената полиция в Тулуза. Серваз не го обичаше и той му отвръщаше със същото. В очите на Вилме Серваз беше ченге, което е изживяло времето си. Противеше се на иновациите и действаше по инстинкт, отказваше да следва буквално новите разпоредби на министерството. Вилме си мечтаеше за безлични, еднотипни, покорни и взаимозаменяеми служители.
– Ще мина утре ― каза той, като погледна към Циглер, която вече го чакаше пред портала.
– Не. Вилме иска да те види още тази вечер. Чака те. Без номера, Мартен. Имаш два часа да се върнеш.
СЕРВАЗ ИЗЛЕЗЕ ОТ СЕН МАРТЕН малко след двайсет часа. Час и половина по-късно вече излизаше от шосе
Д825 и тръгваше по магистрала A64. Умората се стовари върху него, докато караше по магистралата със запалени светлини и го заслепяваха насрещните фарове. Паркира пред малък супермаркет и си взе кафе от автомат. Грабна и един редбул от грамаден хладилник, плати го на касата, отвори го и го изпи на един дъх, докато гледаше кориците на списанията и първите страници на вестниците по етажерките.
Когато пристигна в Тулуза, ръмеше ситен дъждец. Поздрави дежурния и паркира на паркинга. Тръгна към асансьорите. Беше 21 часът и трийсет минути, когато натисна копчето за последния етаж. Обикновено Серваз го избягваше. Коридорите му напомняха началото на кариерата му в главната дирекция на националната полиция. Там беше пълно с хора, които не признаваха друго тълкуване на законите освен тяхното и приемаха всяко искане на низшестоящите звена на полицията като нова проява на вируса ебола. В този час повечето от служителите се бяха прибрали по домовете си и коридорите бяха пусти. Той сравни стерилните коридори с изпълнените със суматоха помещения на криминалния отдел. Разбира се, Серваз беше срещал и немалко компетентни и ефикасни хора в главната дирекция. Те рядко се тикаха напред, а още по-рядко носеха вратовръзки по последна мода. С усмивка си спомни теорията на Есперандийо: че колкото повече скъпи вратовръзки има на квадратен метър, толкова по-навътре се навлиза в зона, която той наричаше „зона на разредената компетентност“, „на абсурдните решения“, „на придърпването на чергата към себе си“ и „на отворените чадъри“.
Погледна часовника си и реши да накара Вилме да го почака още пет минути. Не всеки ден имаше възможност да подразни човек, който прекарва деня си, втренчил поглед в пъпа си. Използва времето, за да влезе в помещението,
където бяха напитките и машината за кафе. Двама мъже и една жена седяха на една маса и разговаряха. При влизането му височината на гласовете спадна с няколко децибела. Някой се пошегува на нисък глас. „Има чувство за хумор“, помисли си Серваз. Бившата му жена казваше, че на него то му липсва напълно. Може би беше вярно. А дали това бе доказателство и за липса на интелигентност? Едва ли, като изброяваше наум глупаците, които се упражняваха в тази област. Е, за това щеше да попита Проп... Психологът му ставаше симпатичен въпреки високомерието му. Като погълна поредното кафе, излезе от залата и разговорът там се възобнови. Зад гърба му жената избухна в смях. Изкуствен, престорен смях, който го подразни.
Кабинетът на Вилме беше на няколко метра. Секретарката му прие Серваз с приветлива усмивка.
– Влезте. Той ви очаква.
Серваз си каза, че това не обещава нищо добро. Щом секретарката е останала след работното си време. Вилме беше кльощав мъж с добре оформена козя брадичка, безупречно сресана на път коса и готова усмивка, лепната на устните му като упорит херпес. Костюмите, вратовръзките и обувките му, издържани в кафяво и лилаво, бяха толкова изрядни, че нямаше какво повече да се желае. За Серваз той въплъщаваше правилото как глупакът може да се издигне, ако над него има други глупаци.
– Седнете ― покани го Вилме.
Серваз се отпусна в черно кожено кресло. Вилме изглеждаше недоволен. Сплете пръсти под брадичката си и го изгледа мълчаливо. Видът му трябваше да мине едновременно и за дълбокомислен, и за укорителен. Нямаше никога да вземе „Оскар“ за представлението си. Серваз му отвърна с лека усмивка.
– Намирате, че положението е смешно ли?
В регионалната следствена полиция всички знаеха, че Вилме беше изградил цялата си кариера, скрит зад бюрото си. Нямаше представа как се работи на терен, като се изключи кратък престой в нравствената полиция в началото на кариерата му. Мълвеше се, че тогава е бил посмешището на колегите си.
– Не, господине.
– Три убийства за осем дни.

– Две ― уточни Серваз. ― Две убийства и един кон.
– Докъде стигнахте с разследването?
– Разследваме вече осем дни. Тази сутрин щяхме да приклещим убиеца, но той успя да избяга.
– Оставили сте го да избяга ― уточни директорът и добави: ― Следователят Конфиан се оплаква от вас.
Серваз трепна.
– Как така?
– Оплака се на мен и в Министерството на вътрешните работи. А от министерството веднага уведомили началника на кабинета на вътрешния министър. Той пък се обади на мен...
Вилме направи пауза.
– Поставяте ме в доста неудобно положение, майоре.
Серваз не вярваше на ушите си. Конфиан бе минал през главата на Д’Юмиер. Дребничкият следовател не си бе губил времето...
– Отнемате ми разследването ли?
– Разбира се, че не ― отвърна Вилме с тон, който показваше, че изобщо не му е минало през ум подобно нещо. ―
А и Кати д’Юмиер ви защитава толкова красноречиво! Тя смята, че вие и капитан Циглер вършите чудесна работа.
Той изсумтя, сякаш за да покаже, че му коства твърде много да изрича подобни неща.
– Но ви предупреждавам. Този случай се следи от доста високопоставени хора. Ние сме в окото на бурята. За момента всичко е спокойно. Но ако се провалите, очаквайте сериозни последици.
Серваз не сдържа усмивката си. Ясно беше, че облеченият в луксозния си костюм Вилме се страхува. Въпреки че последиците щяха да засегнат само разследващите.
– Случаят е деликатен, не го забравяйте.
„Заради един кон ― помисли си Серваз, като едва сдържаше гнева си. ― Защото ги интересува само конят...“
– Това ли е всичко? ― попита той.
– Не. Онзи тип Перо, дето ви е повикал на помощ.
– Да...
– Защо точно вас?
– Не зная...
– Не можахте ли да го разубедите да не се качва горе?
– Не разполагах с време.
– А каква е тази история със Самоубийците?
– Засега не знаем. Но Хиртман ни каза за тях, когато бяхме при него в института.
– Как така?
– Ами посъветва ни да се поинтересуваме от Самоубийците.
Този път директорът го изгледа наистина смаян.
– Искате да кажете, че Хиртман ви диктува как да водите разследването си?!
Серваз сбърчи чело.
– Това е доста опростен начин на тълкуване.
– Опростен ли? ― Вилме повиши тон. ― Имам усещането, че разследването върви в различни посоки, майоре...
Имате ДНК пробата на Хиртман. Какво ви трябва повече?! Не е могъл да напусне института, значи има съучастник.
Намерете го.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: