Леден гамбит

Дъждът угаси пламъка на свещта.
Тогава дойде нападението. Яростно, жестоко. Настървено. Ужасяващо. Усети, че вече не е сам. Секунда по-късно някой го нападна. Нещо гъвкаво и студено се спусна по лицето му, полепна по носа и устата му. Обзет от паника,
започна да се съпротивлява като нещастен дявол, но нападателят му удържа. Потресеният му мозък реагира вътрешно: найлонов плик. После този някой го ритна ужасно силно зад коленете и Серваз сви крака от болка. Озова се на земята, с лице в калта, а насилникът го беше яхнал и го притискаше с цялата си тежест. Натискаше главата му в калта и стягаше около врата му плика, който го задушаваше. Стискаше ръцете му с коленете си. Задушавайки се,
Серваз си спомни за калта по косите на Грим и го обля леден неконтролиран страх. Размаха крака и раздвижи тялото си, за да накара яхналия го мъж да загуби равновесие. Напразно. Той не отпускаше хватката си. С ужасен шум найлонът се отлепваше от устните му при всяко вдишване, а при издишването отново залепваше за ноздрите, устата и зъбите му. Почти напълно прерязваше дишането му. Серваз се задушаваше, обзет от паника. Имаше усещането, че сърцето му всеки момент ще спре. Внезапно насилникът му го дръпна назад. Въже стегна гърлото му, притискайки още по-силно лицето му към найлоновия плик. Докато невидимият му враг го влачеше по земята, изпита остра болка.
Риташе с крака, подметките му се хлъзгаха в калта, но не успяваше да разхлаби кошмарната примка около врата си.
Задникът му се повдигаше и падаше, а ръцете напразно се опитваха да хванат въжето и да разтворят смъртоносната примка. Нямаше представа къде е паднал пистолетът му. Влачиха го така много метри ― задъхан и задушаващ се,
като животно, което карат към кланицата. След по-малко от няколко минути щеше да е мъртъв. Вече не му достигаше въздух. Устата му се отваряше конвулсивно, но найлоновият плик му пречеше да диша. Вътре кислородът ставаше все по-малко, а въглеродният двуокис ― повече. Щеше да понесе същата съдба като Грим.
Същата съдба като Перо!
Същата участ като Алис.
Щяха да го обесят!
Почти бе загубил съзнание, когато изведнъж въздухът навлезе отново в гърдите му, сякаш някой бе отворил шлюз.
Чист, незамърсен въздух. Усети как дъждът мокри лицето му. Вдишваше въздуха и дъжда на големи спасителни глътки, които предизвикаха свирене в дробовете му.
– Дишайте! Дишайте!
Гласът на доктор Ксавие. Обърна глава, за секунда се понамести и видя наведения над него психиатър, който го придържаше. Той имаше също толкова драматичен вид колкото той самият.
– Къде... къде е оня?
– Избяга... Нямах време дори да го видя. Сега мълчете и дишайте!
Чу се шум на мотор и Серваз разбра!
Волвото!
– По дяволите! ― намери сили да изругае той.
СЕРВАЗ СЕДЕШЕ, ОБЛЕГНАТ НА ЕДНО ДЪРВО. Беше се отпуснал и оставяше, без да се съпротивлява, дъждът да мокри косите и да мие лицето му. Клекнал до него, психиатърът изглеждаше също безразличен към дъжда.
– Слизах към Сен Мартен, когато видях колата ви. Полюбопитствах какво правите и реших да хвърля един поглед насам.
Ксавие го погледна изпитателно и леко се усмихна.
– И аз съм като другите. Цялото това разследване, всички тези убийства... Всичко е ужасяващо, но и интригуващо...
Накратко, тръгнах да ви търся и изведнъж ви видях легнал на земята, с найлоновия плик върху главата и… въжето!
Оня тип сигурно е чул колата ми и се е измъкнал бързо. Със сигурност не е предвидил, че някой ще го обезпокои.
– Ка... ка... пан ― каза със заекване Серваз и си разтърка врата. ― Беше ми заложил ка... пан...
Дръпна от влажната си цигара, която тихичко изпращя. Цялото му тяло се тресеше. Психиатърът деликатно отвори яката на якето му.
– Нека видя... Ужасно е... Ще ви откарам в болницата. Трябва да се погрижим за това веднага. Ще трябва и рентген на шийните прешлени и ларинкса.
– Благодаря, че... че... ми... нахте оттук...
– ДОБЪР ДЕН ― поздрави господин Монд.
– Добър ден ― отвърна Диан. ― Идвам при Юлиан.
Господин Монд я изгледа и изкриви уста в гримаса. Ръцете му лежаха като бухалки върху колана на гащеризона му.
Диан издържа погледа му, без да мигне. Опитваше се да запази самообладание.

– Доктор Ксавие не е ли с вас?
Сянка премина по лицето на гиганта. Диан отново го погледна в очите. Господин Монд вдигна рамене и ѝ обърна гръб. Тя го последва с разтуптяно сърце.
– Посещение ― каза едрият охранител, отваряйки вратата на килията.
Диан пристъпи напред. Срещна учудения поглед на Хиртман.
– Добър ден, Юлиан.
Швейцарецът не отговори. Изглежда, този ден беше в лошо настроение. Доброто му отношение от последното посещение се бе изпарило. Диан събра цялата си воля, за да не се обърне и да не излезе, преди да е станало твърде късно.
– Не знаех, че ще имам посещение днес ― отрони накрая Хиртман.
– И аз не знаех ― каза му тя, ― поне допреди пет минути.
Този път той изглеждаше объркан и Диан изпита известно удовлетворение. Седна пред малката масичка и разтвори документите пред себе си. Почака го да дойде и да седне на другия стол, но Хиртман се задоволи да крачи насам-натам пред прозореца като хищник в клетка.
– Понеже се разбрахме да се срещаме редовно ― започна тя, ― бих искала да изясня някои неща, за да оформя рамката на нашите беседи и да имам представа как се организират нещата в това заведение.
Той се спря и ѝ хвърли подозрителен поглед, а после възобнови движението си, без да промълви и дума.
– Това отегчава ли ви?
Без отговор.
– Добре. Като начало имате ли много посещения, Юлиан?
Той отново се спря, за да я изгледа, после възобнови заниманието си с ръце на гърба.
– Имам предвид посещения от външни хора, Юлиан.
Без отговор.
– А кой от персонала ви посещава? Доктор Ксавие? Елизабет Ферне? Някой друг?
Без отговор.
– Случва ли ви се да говорите за това, което става навън?
– Доктор Ксавие разрешил ли е това посещение? ― попита Хиртман, като спря да се разхожда и застана пред нея.
Диан се насили да вдигне очи. Той стоеше прав, а тя беше седнала, така че стърчеше над нея с целия си ръст.
– Е, добре, аз...
– Обзалагам се, че не е. Така че какво правите тук, доктор Берг?
– Ами... Дойдох да ви кажа, че...
– Ц-ц-ц! Невероятно е как на вас, психолозите, понякога ви липсва психологически подход! Аз съм добре възпитан човек, доктор Берг, но не обичам да ме вземат за глупак ― добави той с режещ глас.
– Наясно ли сте с това, което става навън? ― попита тя, изоставяйки професионалния си тон.
Той сведе очи към нея, сякаш размишлявайки. После реши да седне, наведе се, сложи ръце на масата и сплете пръсти.
– Говорите за убийствата. Да, чета вестници.
– Значи цялата ви информация идва от вестниците, така ли?
– Накъде биете? Какво толкова е станало навън, което ви е докарало до това състояние?
– Какво състояние?
– Имате уплашен вид... Но не е само това. Имате вид на човек, който търси нещо. Приличате на малко животинче гризач. Такъв вид имате. Приличате на малък мръсен плъх... Ако можехте да видите погледа си! По дяволите, доктор
Берг, какво ви става?! Не понасяте това място, така ли? Но не се страхувате да смутите добрите порядки на това заведение с всичките си въпроси!
– Все едно чувам доктор Ксавие ― подигра му се леко тя.
Хиртман се усмихна.
– А, не! Още първия път, когато влязохте тук, разбрах, че не сте на мястото си... Това място… Какво си мислехте, че ще намерите тук? Гении на злото? Тук има само лоши психопати, шизофреници, параноици, бедни хорица и болнави същества, доктор Берг... Позволявам си и аз да се присъединя към групата. Единствената разлика с други места е насилието... И то не само сред пациентите...
Той разпери ръце.
– Да, знам, че доктор Ксавие има една доста... да кажем... романтична представа... за нещата... Той вижда у нас зловредни същества, еманация на Немезида и така нататък. Смята, че изпълнява мисия. За него това място е нещо като Светия граал за психиатрите... Ей такива дреболии...

Докато говореше, погледът му стана още по-мрачен, по-суров и Диан не се въздържа да се отдръпне назад.
– А всичко тук не е нищо друго освен мръсотия, измама, посредственост, лошо лечение с лекарства във високи дози... Психиатрията е най-голямото мошеничество на ХХ век. Вижте какви лекарства използват. Те дори не знаят как действат... Повечето от тях са били открити случайно от лекари с други специалности!
Тя го гледаше настойчиво.
– Кажете ми за информацията, която имате. Цялата ли е от вестниците?
– Не слушате какво ви говоря.
Беше произнесъл последното изречение със силен и властен глас. Диан подскочи. Усети, че ще го загуби като събеседник. Беше допуснала някаква нетактичност, беше сгрешила някъде... И той щеше да се затвори в себе си...
– Напротив, слушам ви, аз...
– Не слушате какво ви говоря.
– Защо мислите така? Та аз...
Изведнъж тя разбра какво има предвид Хиртман.
– Какво искахте да кажете с това не само сред пациентите?
Слаба, но свирепа усмивка се мярна на устните на Хиртман.
– Разбирате, когато пожелаете!
– Какво искате да кажете? За какво говорите? За лудите? За нещастниците? За престъпниците? За убийците? Има

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: