Леден гамбит

– Продължавай да ровиш ― рече той. ― Може би си хванала нещо...
– А, да, щях да забравя: касетите...
– Да?
– Само птичи песнопения.
– Аха.
– Добре, а сега отивам в кметството да видя дали няма да намеря списък на децата, които тогава са били в лагера... ― заключи Ирен.
– Дами и господа, бих искал да оставите майора да си почива ― чу се глас от вратата.
Всички се обърнаха. В стаята влезе лекар в бяла престилка на около трийсет години. Имаше матов тен, гъсти черни вежди, които почти се сключваха над гърбавия му нос. Серваз прочете върху престилката му „Д-р Саадех“.
Лекарят се приближи до тях с усмивка, но очите му не се усмихваха, а сключените му вежди издаваха непримиримост. Искаше да им каже, че тук следователи и полицаи трябва да се подчинят на по-висша власт. На медицината. Серваз тъкмо бе започнал да избутва чаршафите.
– И дума не може да става, че ще остана тук ― заяви той.
– И дума не може да става, че ще ви пусна да си отидете ей така ― възрази доктор Саадех, като сложи приятелска,
но твърда ръка на рамото му. ― Не сме приключили с прегледите.
– Тогава побързайте ― рече Серваз и се тръшна на възглавниците.
Но щом всички излязоха от стаята, заспа.
В СЪЩОТО ВРЕМЕ ЕДИН ПОЛИЦАЙ вдигаше телефона си в зданието крепост на Интерпол на кея „Шарл дьо
Гол“ № 200 в Лион. Човекът стоеше точно в средата на едно помещение в стил оpen space, претъпкано с компютри,
телефони и принтери, а също и с кафе машини. С панорамен изглед към река Рона. Имаше и голяма украсена коледна елха, чиято звезда на върха се показваше иззад преградата.
Смръщи вежди, като позна гласа на събеседника си.
– Ти ли си, Венсан? Ама колко време не сме се чували, приятелю! Какво става с теб?
Интерпол е втора по брой служители организация след Организацията на Обединените нации и обхваща 187
държави. Нейните централни служби не представляват полиция в чистия ѝ вид, а по-скоро разузнавателна служба,
която се консултира с полицейските служби на страните членки за своята експертиза и база данни ― картотека със
178 000 нарушители на закона и 4500 бегълци. Оттам всяка година се издават хиляди заповеди за международни арести. Прословутите „червени бюлетини“. Човекът, вдигнал телефона, се казваше Люк Дамблен. Както и с Мариса,
Есперандийо се бе запознал с него в полицейското училище. Двамата мъже си размениха още няколко любезни изречения, а после Есперандийо премина към същността.
– Имам нужда от услуга.
Дамблен машинално погледна към портретите, закачени върху преградата над ксерокса. Руски мафиоти, албански сводници, едри риби от мексиканските и колумбийските наркопласьори, сръбски и хърватски крадци на бижута, а също и педофили с международна известност, които шареха из страните от Третия свят. Някой им бе сложил червени шапчици и бели бради като на Дядо Коледа. Въпреки това не бяха станали по-симпатични. Дамблен изслуша внимателно обясненията на своя колега от полицейската академия.
– Бих казал, че имаш късмет ― каза той. ― Има един тип във ФБР във Вашингтон, който ми дължи услуга. В
замяна на това, че му дадох рамо в едно разследване. Ще му се обадя и ще видим какво ще правим. Защо ти е тази информация?
– Заради едно разследване в момента.
– Има ли връзка със Съединените щати?
– Ще ти обясня. Изпращам ти снимка ― каза Есперандийо.
Мъжът от Интерпол погледна часовника си.
– Ще отнеме време. Моят човек е доста зает. За кога ти трябва информацията?
– Съжалявам, спешно е...
– Винаги е спешно ― отвърна Дамблен. ― Не се притеснявай. Слагам молбата ти най-отгоре на купа. В името на спомените ни. А и наближава Коледа. Това ще е моят подарък.
СЕРВАЗ СЕ СЪБУДИ СЛЕД ДВА ЧАСА. Трябваше му секунда, за да разпознае болницата, бялата стая, големия прозорец със сини щори... Когато осъзна къде се намира, потърси с очи нещата си и ги видя в една прозрачна пластмасова торба върху съседния стол. Скочи от леглото и се облече възможно най-бързо. Три минути по-късно вече беше на чист въздух и отваряше телефона си.

– Ало!
– Аз съм. Мартен. Отворен ли е ханът?
Старият човек на другия край на линията се засмя.
– Хубаво направи, че се обади. Канех се да вечерям.
– Исках да ти задам няколко въпроса.
– Аз пък си помислих, че се обаждаш само заради кухнята ми. Откри ли нещо?
– Ще ти обясня.
– Добре. Чакам те.
НОЩТА БЕШЕ ПАДНАЛА, но улицата пред гимназията бе добре осветена. Еперандийо седеше в незабележимата си кола, паркирана десет метра по-надолу, и видя Марго да изскача от сградата. Без малко да не я познае. Черните ѝ
коси бяха изчезнали и сега бяха скандинавско руси. Имаше две странни плитки от двете страни на главата си, които я оприличаваха на карикатурeн образ на немска Mädchen. На главата си носеше странна шапка.
Когато се обърна, Есперандийо дори от такова разстояние видя, че имаше нова татуировка на тила между двете плитки. Голяма, многоцветна. Как ли щеше да реагира, ако след време Меган се отдадеше на такива телесни промени? Увери се, че фотоапаратът е до него на седалката, и потегли. Както и предишната вечер, Марго поговори с приятелките си и сви цигара. После мотористът със скутера се появи отново.
Есперандийо си отдъхна. Е, поне знаеше къде да ги търси, ако този път ги загуби. Не му се наложи да прави маневрите от предишната вечер, а направо тръгна по петите им. Водачът на скутера тръгна с обичайните си акробатики. В айфона на Есперандийо Gutter Тwins пееха „О, татко, не искам да си тръгваш“.
На следващия светофар Есперандийо намали и спря. Колата пред него също беше спряла, а скутерът се намираше четири коли по-напред. Есперандийо знаеше, че ще продължат направо, и се отпусна. Дрезгавият глас в слушалките припяваше „Майка ми не ме познава, а баща ми не ме притежава“. Когато светофарът светна зелено, скутерът зави надясно с гръм и трясък. Това не беше пътят към къщата на Марго. Задръстването пред него се отпушваше прекалено бавно. Есперандийо се изнерви. Светна жълто, после червено. Той мина на червено. Тъкмо навреме, за да види скутера, който завиваше наляво на следващия светофар. На двеста метра. Мамка му! Къде са хукнали? Премина следващия светофар на жълто и се постара да намали дистанцията.
Отиваха към центъра.
Сега Есперандийо се оказа в тяхната редица. Движението ставаше все по-натоварено, а и валеше. Фаровете на колите се отразяваха в мокрия асфалт. При такива условия бе много по-лесно да следва препускащия на зигзаг скутер. Есперандийо нагласи айфона си на „инфо трафик“ и с палец и показалец разшири картата, която се показа на екрана. Шестнайсет минути по-късно скутерът остави пътничката си на улица „Алзас-Лорен“ и потегли начаса.
Есперандийо спря на забранено място. Смъкна сенника, на който пишеше „Полиция“, и слезе. Инстинктът му показваше, че този път щеше да се случи нещо. Беше забравил фотоапарата на седалката, изруга, върна се да го вземе и хукна след мишената си.
Без паника! Марго вървеше спокойно в тълпата пред него. В крачка Есперандийо включи фотоапарата, за да провери дали работи.
Тя зави по улица „Ескирол“. Осветените витрини и гирляндите събуждаха дърветата и старите фасади. По улиците цареше лудница, защото след няколко дни беше Коледа. Тълпата помагаше на Есперандийо, защото не рискуваше да бъде разкрит. Изведнъж Марго се спря, огледа се и влезе в бирарията „Татко Леон“. Есперандийо усети, че всичките му сетива бият тревога. Поведението ѝ не беше на човек, който не крие нищо. Той ускори крачка и стигна до височината с кафенето, където беше изчезнала. Беше се срещал вече с Марго пет-шест пъти. Как ли щеше да реагира,
ако го видеше точно зад себе си?
Погледна през прозореца и я видя, когато сядаше на един стол, след като целуна по устните мъжа, седнал от другата страна на масата. Направо сияеше. Есперандийо видя как се смее весело на това, което мъжът ѝ разказваше.
После погледна лицето на мъжа. О, по дяволите!
В СТУДЕНАТА ЗИМНА ДЕКЕМВРИЙСКА НОЩ Серваз гледаше красивите орнаменти, образувани от звездите над планините и светлините на мелницата, които се отразяваха във водата на потока и сякаш съобщаваха каква хубава атмосфера цари вътре. Вятърът шибаше бузите му, а дъждът отново бе преминал в сняг. Когато собственикът на мелницата отвори вратата, Серваз го видя как се изуми.
– Господи! Какво ти се е случило?
Серваз се бе видял в някакво огледало в болницата и знаеше, че ужасният му вид всява страх. Черните му зеници бяха разширени, а налетите му с кръв очи конкурираха Кристофър Ли в „Дракула“. Вратът му беше син до ушите,

устните и ноздрите му бяха възпалени от пластмасовия плик, а там, където въжето го бе пристегнало, се виждаше ужасяващ морав белег. Очите му сълзяха от студа или от нервното напрежение.
– Закъснях ― каза той с пресипнал глас. ― Ако позволиш, най-напред ще вляза. Навън е студено.
Целият трепереше. Зъбите му тракаха. Вътре Сен Сир го изгледа с безпокойство.
– Боже мой, ела тук да се стоплиш! ― каза старият следовател и слезе по стълбите в дневната.
Както и последния път, масата беше сложена. Весел огън гореше в камината. Сен Сир дръпна дървен стол и му го подаде да седне. Грабна една бутилка и му наля чаша вино.
– Пий и не бързай. Сигурен ли си, че нещата ще се оправят?
Сераз направи утвърдителен знак. Изпи глътка. Виното беше червено, почти черно. Беше силно, но превъзходно.
Поне за него, който не бе кой знае какъв познавач.
– Сомонтано
49
― обясни Сен Сир. ― Ходя да го купувам отвъд Пиренеите, в Горни Арагон. Е, какво ти се случи?
Серваз му разказа. Мислите му непрекъснато се връщаха към лагера и при всеки изникнал образ сякаш рибена кост засядаше в гърлото му. Бяха се опитали да го удушат. Кой? Обмисляше това през целия ден. Гаспар Феран?
Елизабет Ферне? Ксавие? Но Ксавие му се бе притекъл на помощ. Освен ако психиатърът не се е отказал в последния момент от намеренията си да убие полицай. Миг по-рано Мартен бе в безнадеждно положение, а миг по- късно Ксавие се оказа до него. Ами ако това беше един и същ човек? Не, защото бяха чули волвото да тръгва.
Направи анализ на предишния и по-предишния ден. Паническото бягство на Шапрон, празната къща, откриването на дъждобрана и пръстена, кутията патрони на бюрото...
– Приближаваш се до истината ― заключи Сен Сир загрижено. ― Съвсем близо си. Но това, което са ти сторили,
е нечувана жестокост ― добави той, като гледаше врата на Серваз. ― Убиецът вече не се спира пред нищо. Готов е,
ако трябва, да убие и полицай.
– Той или те? ― попита Серваз.
Сен Сир му отвърна с остър поглед.
– За Шапрон става опасно ― каза той.
– Нямаш ли представа къде може да се крие?
Магистратът се замисли.
– Не. Зная само, че Шапрон е побъркан на тема планини и алпинизъм. Познава всички пътеки, заслони и убежища и от френската, и от испанската страна. Трябва да се обърнеш към планинската жандармерия.
Разбира се. Защо не се беше досетил за това по-рано?
– Приготвил съм нещо леко ― каза Сен Сир. ― Както ти искаше. Пъстърва с бадемов сос. Испанска рецепта. Ще ми разкажеш всичко.
Отиде в кухнята и се върна с две димящи чинии. Серваз изпи още глътка вино, а после нападна пъстървата. От чинията му се носеше приятна миризма. Сосът беше лек, но миризмата ― невероятна. Усещаше се вкус на бадеми,
чесън, лимон и магданоз.
– Смяташ ли, че някой се опитва да отмъсти за онези юноши?
Серваз се намръщи и кимна. От всяка хапка го болеше гърлото. Много бързо насити глада си и отмести чинията.
– Съжалявам, не мога повече.
– Разбира се, ще направя кафе.
Серваз се сети за сърцето върху кората на дървото и петте вплетени вътре имена. Пет от седемте самоубийци!
– И така, слуховете се оказаха основателни ― подхвана Сен Сир, като се върна с чаша кафе. ― Невероятно е това,
което изживяхме през онези дни, и не намерихме дневника. А и никаква улика, за да потвърдим хипотезата за изнасилването.
Серваз проумя какво ставаше със Сен Сир. От една страна, следователят беше облекчен, че истината ще излезе наяве, а от друга, чувстваше се като човек, който цял живот гони една цел и накрая, точно когато се примирява, че никога няма да я постигне, се появява някой, който го прави вместо него... Горчивина, че е пропуснал най-важното,
че напразно е пропилял времето си.
– Интуицията ти е била правилна ― продължи Серваз. ― Очевидно четиримата никога не са се разделяли с дъждобраните си и не са показвали лицата на жертвите си.
– Но никоя от жертвите не е подала оплакване!
– Това често става в подобни случаи. Знаеш го така добре, както и аз. Истината се разкрива години по-късно,
когато жертвите вече са пораснали, станали са по-самоуверени и вече не се страхуват от палачите си.
– Предполагам, че си прегледал списъка на децата от лагера? ― попита Сен Сир.
– Какъв списък?
– Списъка на всички деца, посещавали лагера, който ти дадох. Беше вътре в папката.

– Нямаше списък в папката ― възрази Серваз.
Сен Сир изглеждаше засегнат.
– Разбира се, че е в папката! Да не смяташ, че вече давам фира? Вътре са всички документи, сигурен съм.
Включително и списъкът. Навремето търсех връзка между самоубилите се деца и децата, които са били в лагера,
както вече ти казах. Мислех си, че вероятно и преди това е имало други самоубийства на деца от лагера, които са минали незабелязано, защото са били единични. Това щеше да потвърди интуицията ми, че самоубийствата са имали връзка с лагера „Дивите кози“. Така че отидох в кметството и оттам ми дадоха списък на всички деца, почивали в лагера от създаването му чак до тъжните събития. И този списък беше в папката.
Сен Сир не обичаше да се съмняват в думите му. „Нито пък в интелектуалните му способности“, помисли си
Серваз. Човекът изглеждаше напълно сигурен в себе си.
– Съжалявам, но в папката не намерихме нищо, което да наподобява такъв списък!
Следователят се втренчи в него и поклати глава.
– Дадох ти ксерокопия. Бях доста педантичен на времето. Не какъвто съм сега. Правех ксерокопия на всички документи от досиетата. Сигурен съм, че списъкът беше там ― каза Сен Сир и стана. ― Ела с мен.
Двамата тръгнаха по коридора, постлан с плочи в старинен стил. Следователят отвори ниска врата и натисна ключа за осветлението. Пред очите на Серваз се разкри невероятен хаос и прашно бюро. Безпорядъкът беше неописуем. Библиотеки, столове и масички ― всичко беше покрито с юридически книги, натрупани без никакъв ред, и цели купища досиета и папки, от които стърчаха набързо събрани в тях листове. Книги и папки имаше дори по пода и в ъглите. Сен Сир се порови в една купчина върху малко столче, висока около трийсет сантиметра, като си мърмореше. Безуспешно. После в друга. Накрая, след около пет минути, се изправи с няколко листа, закачени с кламер, и ги подаде тържествуващо на Серваз.
– Ето.
Серваз прегледа списъка. Десетки имена в две колони на три страници. Погледът му пробяга колоните и първоначално нито едно име не привлече вниманието му. После се появи първото познато име... Алис Феран...
Продължи четенето Людовик Аслен… Малко по-нататък видя още едно познато име ― Флориан Ванлоот... Търсеше имената на другите две самоубили се деца след пребиваването им в лагера, когато неочаквано попадна на едно име..

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: