Леден гамбит

Изправи се и отиде в банята. Извади една от таблетките на Ксавие. Гърлото му гореше. За миг студената вода го успокои, но после усещането се възобнови. Разтърка очите си и се върна в хола. Излезе на балкона, за да подиша чист въздух. Погледна към светлините на града и си помисли как модерните градове с нереалното си осветление и постоянния си шум превръщат в тълпа жителите си, страдащи от безсъние, а щом настъпи денят ― в дремещи призраци. После мисълта му се върна към Алис. Представи си стаята ѝ под покрива, боядисаните в оранжево и жълто мебели, лилавите стени, белия мокет. Снимките, пощенските картички, дисковете, учебните пособия.
Дневник... Липсваше дневник. Серваз беше все по-убеден, че тийнейджърка като Алис не може да е нямала такъв.
Някъде непременно имаше дневник. Замисли се за Гаспар Феран, учител по литература, пътешественик, йога...
Инстинктивно го сравни с баща си. Също учител по литература ― блестящ, потаен, ексцентричен мъж, понякога и гневлив. Genus irritabile vatum. Гневливата раса на поетите. Серваз знаеше много добре, че подобна мисъл ще доведе след себе си друга, но беше доста късно да спре потока. Затова се остави споменът да го завладее с почти кошмарна точност.
Факти. Всъщност само факти. А те бяха следните... През една свежа юлска вечер малкият Мартен Серваз, тогава десетгодишен, си играеше в двора на къщата, когато фаровете на някаква кола светнаха по дългия прав път. Къщата беше бивша отдалечена ферма, на три километра от най-близкото село. Беше десет часът вечерта. Цареше мек полумрак, а в близките поля след песента на полските щурци скоро щеше да последва квакането на жабите. На хоризонта покрай планините се носеше глух тътен от гръмотевици. На все още бледото небе се показваха първите звезди. Във вечерното мълчание се появи мъркането на кола, приближаваща се по пътя. После то се превърна в шум на мотор и колата намали скоростта си. Обърна фаровете си към къщата и бавно, с друсане, се заизкачва по пътя.
Гумите ѝ изскърцаха, когато прекоси портала и спря на двора. Полъх на вятъра разлюля тополите и от нея слязоха двама мъже. Мартен почти не различаваше лицата им заради мрака под дърветата, но чу гласа на единия мъж.
– Здравей, малкият, родителите ти тук ли са?
В това време вратата на къщата се отвори и майка му се появи на осветения праг. Мъжът, който го заговори, се приближи до майка му, като припряно се извиняваше за безпокойството, а другият сложи ръка на рамото му. Нещо в ръката на мъжа веднага не се хареса на малкия Мартен. Като нещо, което смущава покоя на нощта, като глуха заплаха, усетена единствено от момчето. Въпреки любезността на другия мъж и усмивката на майка му. Когато вдигна глава, Мартен видя баща си, който, смръщил вежди, се появи на прозореца на кабинета си на първия етаж,
където преглеждаше съчиненията на учениците. Мартен имаше желание да извика на майка си да не пуска мъжете в къщата, но беше възпитан да не говори, когато говорят възрастните. Чу как майка му каза: „Влезте.“
После мъжът зад него го побутна напред и дебелите му пръсти изгаряха рамото му през тънката материя на ризката. На Мартен това побутване му се стори повече властно, отколкото приятелско. И до ден днешен си спомняше скърцането на чакъла под стъпките му, което бе един вид предупреждение. Спомняше си и силната миризма на пот и одеколон, която мъжът оставяше след себе си. Усилващото се скърцане на чакъла увеличи тревогата на момчето. Сърцето му биеше като злокобен барабан. Когато той и мъжът изкачиха стълбите,
непознатият сложи нещо върху устата и носа му. Парче от влажен парцал. За миг огън опари гърлото и гърдите му и през очите му като в черна дупка затанцуваха бели точици.
Когато дойде на себе си, се намираше в мазето под стълбите. Повръщаше му се и се чувстваше напълно затъпял.
През вратата долиташе умоляващият глас на майка му и го преизпълваше със страх. Чуваше как двамата мъже крещяха: ту заплашваха майка му, ту я успокояваха. Изпълваха сърцето му с ужас. Питаше се къде е баща му. По инстинкт бе разбрал какви бяха двамата мъже: нечовешки същества, злодеи от киното, зловещи фигури, най- грозните лица от анимационния филм „Майстора и Зеления шут“. Досети се, че баща му лежи някъде завързан,
подобно на добрите герои от комиксите и анимационните филми, и не е в състояние да ги спаси. Години по-късно
Мартен си каза, че нито Сенека, нито Марк Аврелий бяха помогнали на баща му да вразуми двамата посетители. Но нима човек може да вразуми два изгладнели вълка? Само че те не искаха месо, а друга плът.
Ако малкият Мартен имаше часовник, щеше да види, че когато дойде в съзнание, беше дванайсет и двайсет. И че трябваше да минат още пет часа, преди ужасът да секне, пет часа, през които майка му непрестанно виеше, ридаеше,
хълцаше, кълнеше и молеше. Постепенно воят ѝ премина в хълцане, а хълцането ― в неразбираем шепот. Гъсти сополи се точеха от носа на Мартен и топла урина течеше между краката му. Първите лъчи на утрото проникнаха под вратата на мазето. Някъде лаеше куче, кола минаваше по пътя на пет метра от къщата. Тишината завладя дома.
Пълна, окончателна, странно успокояваща.
Три години след като постъпи в полицията, Серваз успя да се добере до доклада за аутопсията. Петнайсет години след фактите. Това отлагане беше погрешно, въпреки че смяташе, че годините ще му дадат сила. Беше се излъгал. Бе открил с най-малки подробности всичко, което майка му бе преживяла през онази нощ. След което младият полицай се бе затворил в тоалетната и бе повърнал обяда си.

Факти. Само факти. Баща му оцеля, но въпреки това прекара два месеца в болница. През това време малкият
Мартен бе настанен при леля си. След като излезе от болницата, баща му пое отново професията си на учител.
Скоро обаче стана ясно, че няма да може да я упражнява. Много пъти се появяваше пред учениците пиян и брадясал.
Продължаваше да ги обижда. Администрацията на училището го изпрати в безсрочен отпуск и той пропадна още повече. Малкият Мартен пак бе настанен у леля си.
Факти. Само факти...
Две седмици след като срещна жената, за която шест месеца по-късно, с приближаването на лятото, щеше да се ожени, отиде да види баща си. Слезе от колата и огледа къщата. Встрани старият хамбар беше полуразрушен. Къщата изглеждаше необитаема, половината от капаците бяха затворени. Мартен почука на стъклото на входната врата...
„Татко?“ Отговори му само тишината. Старецът сигурно за пореден път се търкаляше някъде мъртвопиян. След като хвърли якето и чантата си върху някаква мебел, Мартен изпи чаша вода в кухнята. Изпитваше неутолима жажда.
Качи се по стълбата, като мислеше, че баща му е в кабинета си и сигурно се налива. Беше прав. Баща му наистина беше в кабинета си. През вратата се носеше глуха музика. Разпозна я моментално: Густав Малер, любимият композитор на баща му. Но беше сгрешил. Баща му не четеше някой от любимите си латински автори, а лежеше неподвижен в креслото си. Очите му бяха широко отворени, изцъклени, а по устните беше избила бяла пяна. Отрова.
Като Сенека и Сократ. Два месеца по-късно Серваз издържа изпитите си за постъпване в полицията.
В ДВАЙСЕТ И ДВА ЧАСА ДИАН угаси лампата в кабинета си и си взе работа, която да свърши, преди да легне.
Качи се в стаята си на четвъртия етаж. Там беше все така студено и тя наметна пеньоара си върху дрехите, преди да седне на леглото и да започне да чете. Докато преглеждаше бележките си, си спомни за първия си пациент този ден.
Дребен мъж на шестдесет и четири години с остър и хриптящ глас, като че ли бяха изгладили гласните му струни.
Бивш преподавател по философия. Поздрави я с изключително внимание, когато влезе. Разговаря с него в салон с маси и заковани за пода кресла, с телевизор в кутия от плексиглас. Всички ъгли бяха тапицирани с мека материя.
Нямаше никой друг освен един болногледач, който ги пазеше от прага на помещението.
– Как се чувствате днес, Виктор?
– Като чувал с лайна...
– Какво искате да кажете?
– Като грамадно изпражнение, пикня, лайно, огромна цъфнала пура, като...
– Защо сте толкова груб, Виктор?
– Чувствам се като това, което излиза от задника ви, когато отивате в тоалетната...
– Не искате ли да ми отговорите?
– Чувствам се като...
Каза си, че вече никога няма да го пита как се чувства... Виктор беше убил жена си, шурея и балдъзата си с брадва.
Според досието му жена му и семейството ѝ се отнасяли към него като към негоден за нищо мъж и постоянно му се подигравали. В „нормалния“ си живот Виктор бил високообразован човек с огромна култура. По време на предишната си хоспитализация се нахвърлил на някаква медицинска сестра, която имала неблагоразумието да се изсмее пред него. За щастие тежал само петдесет килограма. Диан напразно се опитваше да се съсредоточи върху неговия случай, но не успяваше. В периферията на съзнанието ѝ бродеха други мисли. Бързаше да свърши, за да се съсредоточи върху това, което се случваше в института. Не знаеше как, но бе решила да задълбочи проучванията си.
Всъщност вече беше наясно откъде да започне. Идеята ѝ бе дошла, след като изненадана видя Ксавие да излиза от кабинета ѝ.
Отвори следващото досие и веднага пред нея се появи лицето на пациента. Четирийсетгодишен мъж с трескав поглед, хлътнали бузи, обрасли с брада и мръсни коси. Бивш изследовател на морска фауна от унгарски произход.
Говореше прекрасен френски език със силен акцент. Казваше се Дьорд.
„Свързани сме с огромни дъна ― ѝ каза той, щом я видя. ― Все още не го знаете, докторе, но ние не съществуваме истински, а само чрез състоянието на мислите ни и сме еманация на духа на дълбочинните създания ― онези,
които живеят на дъното на океаните, на хиляди метри дълбочина. Там е царството на вечния мрак, където никога не достига дневната светлина. Там цари вечен мрак. (Като чу тези думи, Диан усети, че до тялото ѝ се докосна покрито със скреж крило. Студено, чак ледено...) А налягането е огромно. Увеличава се с по една атмосфера на всеки десет метра. Поносимо е само за онези същества. Знаете, че приличат на чудовища... Като нас. Имат огромни очи,
челюсти с остри зъби и светещи органи в тялото. Това са лешояди, които се хранят с труповете, паднали от горните слоеве на океана, ужасни хищници, които ги поглъщат на една хапка. Там долу всичко е мрак и жестокост... Като тук... Има една риба змия, или Chauliodus sloani. Главата ѝ прилича на череп с дълги като ножове зъби, прозрачни като стъкло, а тялото ѝ на змия е обсипано със светли точки. Там са и Linophryne lucifer и Photostomias guernei ―

по-страшни и от пирани чудовища. Има и Рycnogonides, които приличат на паяжини, там са и тъй наречените сребърни брадви, които изглеждат като мъртви риби, но са вечно живи. Тези същества не виждат никога дневна светлина, не се издигат на повърхността. Като нас, докторе. Не виждате ли аналогията?! Това е така, защото ние тук не съществуваме действително. За разлика от вас. Избрани сме и сме определени от духа на тези същества. Всеки път, когато там, на дъното, някой умира, умира и някой тук.“
Докато говореше, очите му бяха замъглени, сякаш бе вече заминал за там ― за дълбините във вечния океански мрак. Абсурдната му реч вледени Диан с кошмарната си красота. Беше неспособна да прогони образите, родени от въображението му. „Всичко в института действа чрез противоречия!“ ― каза си Диан. ― Красота ― жестокост.
Мълчание ― вой. Самота ― объркване. Страх ― любопитство.“ Откакто бе дошла тук, не преставаше да се вълнува от противоречиви чувства.
Диан затвори папката на пациента Дьорд и се замисли за други неща. Беше разсъждавала цяла вечер за лечението,
което Ксавие налагаше на някои пациенти. Медикаментозни усмирителни ризи... И за тайнственото му посещение в кабинета ѝ. Дали управителят на аптеката Димитри не бе му разказал за прекаления ѝ интерес към лечението на болните? Малко вероятно. В думите на Димитри бе усетила глуха враждебност към психиатъра. Не биваше да забравя, че Ксавие беше дошъл едва преди няколко месеца да замести човека, основал това заведение. Дали нямаше проблеми в отношенията си с персонала?
Диан разтвори бележника си и намери имената на трите мистериозни продукта, поръчани от Ксавие. Също като първия път те не ѝ се сториха познати. Отвори лаптопа си и влезе в гугъл. Вкара първите ключови думи на търсенето си... Изтръпна, като разбра, че хипнозал е едно от търговските наименования на натриевия тиопентал ―
анестезиращ препарат, един от трите, давани на осъдените на смърт чрез инжекция в Съединените щати, използван за евтаназия и в Холандия! Друга търговска марка носеше името пентотал ― препарат, използван при наркоанализа.
При наркоанализата се инжектира анестетик, за да се помогне на пациента да извади на повърхността на съзнанието си потисканите спомени. Тази техника беше отдавна отречена и критикувана. Ефектът на установяването на подсъзнателни травми по този начин никога не е бил научно доказан.
На какво си играеше Ксавие?
Второто търсене я обърка още повече. Препаратът ксилазин също беше анестетик, но ветеринарен! Диан се запита дали не е объркала нещо и продължи да търси, но не откри никакви други приложения на препарата. Объркваше се все повече и повече. Какво правеше ветеринарен продукт в аптеката на института! Трескаво премина на третия препарат. Веждите ѝ се повдигнаха отново. Както останалите, и халотанът беше анестетик. Поради токсичността му за черния дроб и сърцето той не се прилагаше в операционните зали, с изключение на развиващите се страни.
Употреба му при хора бе окончателно премахната през 2005 година. Както ксилазинът, така и халотанът бяха предназначени само за ветеринарна употреба.
Диан се отпусна назад, като се подпря на една страна. Замисли се. Доколкото знаеше, в института нямаше животни ― дори куче или котка. Може би защото някои от пациентите изпитваха ужасна фобия от домашни животни.
Без малко щеше да изпусне най-важното: че трите продукта бяха поръчани заедно само в един случай. За да упоят
кон... Информацията се намираше в специализиран сайт за ветеринари. Самият редактор, специалист ветеринар по конете, съветваше упояването на коня да стане с ксилазин 0,8 мг/кг, последвано от инжекция натриев тиопентал, а чак накрая да се приложи халотан от 2,5% за кон с тегло около 490 кг.
Кон...
В стомаха ѝ се размърда нещо, което напомняше на създанията на Дьорд, и то започна да се събужда. Ксавие...
Върна се на разговора, който бе чула през вентилационния отвор. Същия ден, когато ченгето му съобщи, че някой от института е замесен в убийството на коня, Ксавие изглеждаше толкова неадекватен, далеч от действителността. Но тя не можеше да си представи нито едно основание психиатърът да се качи там горе, за да убие коня. Всъщност ченгето бе споменало за участието на двама души. И тя започна да подозира нещо друго... Ако Ксавие е осигурил лекарствата за упояването на коня, преди да бъде убит, то именно той е изнесъл ДНК на Хиртман. Тази мисъл събуди живото нещо в стомаха ѝ. С каква цел? И каква бе ролята на Ксавие във всичко това?! И дали в оня момент е знаел, че след коня ще бъде убит и човек? По каква причина е станал съучастник на престъпленията, извършени в долината ― той, който е дошъл тук едва преди няколко месеца?!
Диан не мигна цяла нощ. Въртя се в леглото ту по гръб, ту по корем, като гледаше слабата светлина през прозореца и слушаше воя на вятъра. В мозъка ѝ се блъскаха доста неприятни мисли. Към три часа взе половин хапче сънотворно.
СЕДНАЛ В КРЕСЛОТО СИ, СЕРВАЗ слушаше вариациите на флейтата в първия речитатив на творбата „Сбогом“.

Някой някога го бе оприличил като „Мечтана песен на славей“. После като плясък на крила идваха арфата и кларинетът. „Птичите песнопения“, спомни си той изведнъж. Защо ли го смутиха отново? Шаброн обича природата,
алпинизма. Е, ами после? С какво записите му можеха да са интересни за полицията? Серваз напразно размишляваше, не виждаше причина. Но въпреки това беше сигурен: в тези записи, намерени у кмета, имаше нещо,
приспано в сянката, което чакаше някой да го освети. Серваз бързаше да разбере дали там има само птичи песнопения. Тревожеше го обаче и нещо друго.
Стана и отиде до балкона. Бе спряло да вали, но мъглата все още лепнеше по мокрите тротоари и обгръщаше електрическото осветление на града с ореол от пара. От улицата се изкачваше ледена влага. Сети се за Шарлен
Есперандийо и за учудващата интимност ― целувката по бузата и крайчеца на устните. И отново усети топката в стомаха си... Като влезе от балкона в стаята, изведнъж осъзна грешката си. Не го вълнуваха птичите песнопения, а касетите... Топката в стомаха му се втвърди, като че ли му бяха сипали пясък в хранопровода. Пулсът му се ускори.
Прерови бележника си, намери номера и го набра.
– Ало! ― отговори му мъжки глас.
– Мога ли да мина край вас, да речем, след час и половина? Бих искал да хвърля още едно око на стаята на Алис!
Мълчание.
– Ами че тогава ще минава полунощ! По това време?! Не може ли да почака до утре?
Гласът издаваше искреното смайване на Гаспар Феран. Серваз можеше да се постави на мястото му. Дъщерята на
Феран беше мъртва от петнайсет години. Какво толкова спешно можеше да има ей така изведнъж?!
– Все пак бих искал да хвърля едно око тази нощ ― настоя той.
– Добре. Така или иначе, никога не лягам преди полунощ. Ще ви чакам до дванайсет и половина. После ще си легна.
ОКОЛО 12 ЧАСА И 25 МИНУТИ СЕРВАЗ стигна до Сен Мартен, но вместо да влезе в града, пое по околовръстното шосе към заспалото селце, намиращо се на пет километра. Гаспар Феран му отвори при първото позвъняване. Изглеждаше крайно заинтригуван.
– Нещо ново ли има?
– Ако не ви притеснявам, бих искал да хвърля пак едно око на стаята на Алис.
Феран го изгледа въпросително. Носеше халат върху стар пуловер и джинси. Краката му в пантофите бяха боси.
Посочи му стълбите. Серваз благодари и бързо се изкачи нагоре. В стаята се втурна веднага към касетофона на боядисаното в оранжево бюро. За разлика от стереоуредбата и четеца на дискове на пода античният касетофон дори нямаше радио. Кой знае откъде го бе взела Алис... Серваз не забеляза касети в стаята при първото си посещение там. Вдигна касетофона с една ръка. Стори му се с нормално тегло, но това не означаваше нищо. Отвори отново всички чекмеджета на бюрото, едно по едно. Касети нямаше. Никъде. Може би в един момент Алис ги бе изхвърлила и бе минала на дискове? Но защо тогава бе запазила касетофона, толкова излишен апарат сред постерите и дисковете ― музей на деветдесетте години, в който касетофонът беше анахронизъм.
Серваз го хвана за дръжката и го огледа от всички страни, опита всички ръбове и ъгли. Натисна бутона за отваряне на гнездото. Празно. Серваз слезе на партера. Откъм хола се чуваше звукът на телевизора. В този късен час ―
литературно предаване.
– Ще ми трябва отвертка звездичка ― каза Серваз от прага на хола. ― Имате ли такава?
Учителят по литература седеше на дивана. Хвърли откровено смразяващ поглед към Серваз.
– Какво открихте?
Гласът му беше заповеднически, нетърпелив. Искаше да узнае всичко.
– Нищо, абсолютно нищо ― отвърна Серваз. ― Но открия ли нещо, веднага ще ви кажа.
Феран стана и излезе от помещението. След малко се върна с отвертка. Серваз разви всички винтове. Като че ли

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: