Леден гамбит

е...
– Човек би казал, че е дневник...
– И е бил там? ― попита смаяният Феран. ― През всичките тези години е бил вътре?
Серваз кимна. Видя как очите на учителя по литература се напълниха със сълзи, а лицето му се изкриви от болка.
Серваз изведнъж се почувства неудобно.
– Трябва да ги прегледам. Вътре сигурно има обяснение за нейната постъпка. Кой знае? После ще ви ги върна.
– Успяхте ― прошепна Феран. ― Невероятно. Само че как, как отгатнахте?
– Не още ― прекъсна го Серваз. ― Още е много рано...

43 Марсел Дюшан (1887–1968) ― френско-американски художник, скулптор, шахматист и писател, привърженик на дадаизма и кубизма ― бел. прев.
44 „Песента на земята“ ― вокално-симфонична поема от Густав Малер; Ейджи Уе ― японски диригент; Мишел де Янг ― американска оперна певица,
носителка на наградата „Грамeи“; Джон Вияр ― американски оперен певец ― бел. прев.
45 Хелиодор от Емеса ― древногръцки автор, за когото се предполага, че е живял през III–IV от н.е. ― бел. прев.
46 Превод от старогръцки език ― Георги Батаклиев, С., 1982 г. ― бел. прев.

22.
НАБЛИЖАВАШЕ ОСЕМ ЧАСЪТ СУТРИНТА и над планините небето избледняваше, когато Серваз завърши четенето. Затвори бележниците и излезе на балкона. Вдиша дълбоко чистия студен утринен въздух. Изтощен.
Физически болен, на ръба на срив. Най-напред момчето Клеман, а сега и това…
Снегът беше спрял. Беше станало дори малко по-топло, но струпаните облаци плаваха над града високо по склоновете на планините, а елите, едва отърсили се от нощния мрак, потъваха в мъгла. Покривите и улиците заблестяха със сребърни оттенъци и Серваз усети първите капки дъжд по лицето си. Те надупчиха купчинката сняг в ъгъла на балкона и Серваз влезе в стаята. Не беше гладен, но все пак трябваше да пийне едно кафе. Слезе в надвесената над къпещия се в дъжда град веранда в стил арт деко. Сервитьорката му донесе филии пресен хляб,
кафе, чаша портокалов сок, масло и две малки конфитюрчета. За негова изненада изгълта всичко. Фактът, че ядеше,
приличаше на заклинание, прогонваше злите духове, означаваше, че беше жив и адът, затворен в бележниците на
Алис, не се отнасяше за него. Или поне, че можеше още известно време да стои на разстояние…
Казвам се Алис и съм на петнайсет години. Не знам какво ще правя със следващите страници, нито пък дали
някой ще ги прочете един ден. Може би ще ги скъсам или изгоря веднага щом ги напиша. А може би няма. Ако не
ги напиша сега, ще откача. Бях изнасилена. Не от един мръсник, а от няколко долни безчовечни същества. През
една лятна нощ. Изнасилена...
Дневникът на Алис бе едно от най-мъчителните неща, които бе чел през живота си. Убийствено четиво...
Интимният дневник се състоеше от стихове, рисунки и енигматични изречения. През цялата нощ, когато утрото се приближаваше бавно като страхливо животно, се изкушаваше да го хвърли в кошчето за боклук. Съдържаше малко конкретна информация, а по-скоро намеци и недомлъвки. Въпреки това някои факти се очертаваха ясно. През лятото на 1992 година Алис е била в лагера „Дивите кози“, който днес вече не събираше деца. Същия, край който бе минал на път за института „Варние“, същия, за който бе споменал Сен Сир и чиято снимка беше закачена в стаята на Алис. Докато е действал, лагерът „Дивите кози“ е приемал през ваканциите деца със скромен произход от Сен
Мартен и съседните долини. Бил е част от местните традиции. Няколко от най-добрите приятели на Алис отишли там същото лято и тя поискала от родителите си да я пуснат при тях. Те най-напред се колебаели, а после се съгласили. Алис подчертаваше, че били взели това решение не само за да ѝ доставят удоволствие, но и защото подобна постъпка въплъщавала идеала им за социално равенство и справедливост. Подчертаваше също, че този ден са взели „най-трагичното решение в живота си“. Алис не обвиняваше родителите си. Нито себе си. Обвиняваше
СВИНЕТЕ, МРЪСНИЦИТЕ, НАЦИСТИТЕ (тези три думи бяха изписани с червен химикал). Искаше „да ги кастрира, скопи, да им отреже члена с ръждив нож и да ги накара да го изядат... накрая да ги убие“…
Изведнъж Серваз се замисли, че имаше общи неща между Клеман и Алис: и двамата бяха интелигентни и изпреварили възрастта си. И двамата използваха нечувана словесна жестокост. „А също и физическа“, каза си той. С
тази разлика, че Клеман я бе обърнал срещу един бездомник, а Алис ― срещу себе си.
За щастие на Серваз в дневника си Алис не описваше подробно какво бе преживяла. Това не беше типичен дневник, който разказва преживяванията ден след ден. Беше по-скоро обвинение. Болезнен вик. Била е интелигентно дете с проникновен ум и думите, които използваше, бяха ужасни. С рисунките беше още по-зле.
Някои биха били прекрасни, ако темата им не бе толкова злокобна. Една от тях веднага привлече вниманието му ―
на четирима мъже, обути в ботуши и облечени в дъждобрани. Алис е била талантлива. Беше нарисувала и най- малката гънка на черните дъждобрани, а лицата на мъжете бяха скрити в зловещите сенки на качулките им. Други рисунки представяха четиримата мъже, лежащи голи, с широко отворени уста и очи. Бяха мъртви… „Образи, родени от фантазията“, помисли си Серваз.
Докато разглеждаше рисунките, забеляза, че дъждобраните бяха идеално възпроизведени, както и голите тела, но нищо от лицата им не предизвикваше у него асоциация с мъжете, които познаваше. Нито Грим, нито Перо, нито пък
Шапрон... Бяха демони с чудовищни подпухнали лица, карикатури на порока и жестокостта, грифони с разкривени уста, чиито скулптури са по фронтоните на катедралите. Нарочно ли ги бе обезобразила така? Или пък тя и

приятелите ѝ не бяха виждали лицата на насилниците? Или мъчителите им просто не бяха сваляли качулките си?
Все пак от рисунките и описанията Серваз можа да си направи някои изводи. Най-напред от рисунките ― че мъжете винаги бяха четирима. Очевидно насилниците са били толкова. А освен това дневникът даваше отговор на постановката защо Грим беше обесен с ботуши. Досега присъствието им върху голото му тяло бе енигма, а тук енигмата намираше обяснение.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: