Леден гамбит

49 Червено полусладко вино ― бел. прев.

24.
СЕРВАЗ ОСТАНА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ седнал зад волана на джипа, втренчил поглед в предното стъкло. Не виждаше нито падащите снежинки, които ставаха все по-многобройни, нито дебелата снежна покривка на пътя.
Една улична лампа осветяваше снега, а светлините на мелницата угасваха една след друга. С изключение на една.
Несъмнено лампата в спалнята. Серваз си помисли, че старият следовател сигурно чете в леглото си. Не беше затворил капаците на прозорците, защото не беше нужно. Ако някой би решил да краде, трябваше да стигне до мелницата, брулен от ледения вятър над реката, а после да се покатери по стената, за да стигне до прозорците.
Двете препятствия бяха по-ефикасни от алармена система.
Ирен Циглер... Името ѝ беше в списъка. Серваз се запита какво ли означава това. Пред очите му изплува първото му посещение у Сен Сир, връщането в жандармерията с папката в ръка, а после преглеждането на всички документи от случая със Самоубийците. Сен Сир беше категоричен. Списъкът с децата, посетили лагера, е бил в папката в този момент. Ами ако е оглупял? Може би е започнал да забравя, а не искаше да го признае. Може би е прибрал списъка другаде. Но имаше и една по-обезпокоителна хипотеза. Според нея Серваз не бе видял списъка, защото Ирен Циглер
ловко го е откраднала. Той си спомни недостатъчното ѝ старание да си спомни за самоубилите се тийнейджъри,
когато ѝ бе задал този въпрос ― за първи път през онази нощ в жандармерията. После се появи друг спомен.
Серваз ― затворен в кабината на лифта, опитващ се да се свърже с Ирен. Тя трябваше да пристигне доста преди него, защото беше съвсем близо до лифта, но не бе дошла, когато той се качи в кабината. По телефона му каза, че е имала произшествие с мотора и че е на път. Но той я видя чак след това. Когато Перо беше вече мъртъв.
Забеляза, че пръстите му бяха побелели от стискане на волана. Разтърка очи. Беше изтощен до крайност, а тялото го болеше навсякъде. Съмнението се разпространяваше в ума му като смъртоносна отрова. Налегнаха го и други мисли. Тя знаеше много неща за конете, караше кола и хеликоптер като мъж, познаваше областта като дланта си.
Спомни си и как пое ангажимента да отиде в кметството. А вече е знаела какво имат там. Това бе единствената следа, която водеше към нея. Беше ли ровила достатъчно ревностно у Шапрон с намерение да разбере къде е? Тя ли
се беше опитала да го убие в лагера? Тя ли държеше найлоновия плик и въжето? Серваз не можеше да повярва.
Умората забавяше мисленето му и той не разсъждаваше трезво. Какво трябваше да направи? Нямаше никакво доказателство за вината на младата полицайка. Погледна часовника на таблото, взе телефона си и се обади на
Есперандийо.
– Мартен? Ама какво става?
Серваз му разказа за пенсионирания следовател и за неговите досиета, а после и за откритието, което беше направил. От другата страна настана дълго мълчание.
– Смяташ, че е тя ли? ― попита накрая Есперандийо доста скептично.
– Тя не беше с мен на лифта, когато видях в кабината Перо с убиеца му. Убиецът носеше качулка. Скри се зад Перо,
когато двете кабини се разминаваха, за да не видя очите му. Трябваше да пристигне първа, а не дойде. Пристигна доста по-късно ― каза той, стреснат от друга мисъл, ― била е в лагера като ученичка, а не го спомена. Разбира от коне, познава планините, спортен тип е, знае да борави с въже за алпинисти...
– Боже мой! ― възкликна Есперандийо. Този път беше потресен.
Говореше тихо и Серваз предположи, че е в леглото с Шарлен, която спи.
– Какво ще правим? ― попита Серваз.
Мълчание. Въпреки разстоянието усети учудването на Есперандийо. Не беше свикнал шефът да дава на него юздите.
– Гласът ти е странен.
– Скапан съм. Мисля, че имам и температура.
Не спомена за нападението в лагера. Нямаше желание да говори за това в момента.
– Къде си сега?
– Пред къщата на Сен Сир.

Несъзнателно хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Улицата беше празна, без никакъв живот. Капаците на прозорците на най-близките къщи на стотина метра бяха затворени. Само снегът валеше тихо и обилно.
– Върни се в хотела ― каза Есперандийо. ― Тази вечер не прави повече нищо. Идвам.
– Кога? Тази вечер?
– Ами да. Обличам се и тръгвам. Знаеш ли къде е Циглер?
– Предполагам, че си у дома.
– Или пък търси Шапрон. Може би все пак да вземеш да ѝ се обадиш, за да уточним нещата.
– Какво да ѝ кажа?
– Ами не знам. Че не ти е добре, че си болен. Скапан си, сам го каза. Усеща се дори по гласа ти. Кажи ѝ, че утре ще си останеш в леглото, че не издържаш повече. Да видим как ще реагира.
Серваз се усмихна. След случилото се щеше да повярва лесно на думите му.
– МАРТЕН? КАКВО СТАВА? ― попита Ирен.
Той наостри уши. Някъде отзад се чуваше шум от телевизор. Циглер си беше у дома. Или у някого. Апартамент?
Къща? Не знаеше къде живее, но не беше навън да търси като вълк следите на кмета. Или да върви по неговите следи... Представи си я в кожения екип и високите ѝ ботуши, яхнала бързия си мотор. Спомни си отново как караше хеликоптера. Изведнъж почувства със сигурност, че е тя.
– Нищо ― отвърна той, ― ще направя един break... Трябва да поспя.
– Не си ли по-добре?
– Не знам. Не разсъждавам трезво. Изтощен съм и имам жестоки болки във врата. (Няма по-добра лъжа от тази,
която съдържа част от истината.) ― Смяташ ли, че ще можеш да продължиш сама утре? Трябва на всяка цена да намерим Шапрон.
– Добре ― каза тя след кратко колебание. ― Не можеш да продължаваш така. Почини си. Ще ти се обадя веднага щом има нещо ново. А междувременно и аз ще си легна. Ти сам го каза: човек трябва да разсъждава трезво.
– Лека нощ, Ирен.
Прекъсна връзката и се обади на Есперандийо.
– У дома си е. Във всеки случай чуваше се звукът на включен телевизор.
– Ама не е спяла...
– Като мнозина, които си лягат късно. Ами ти къде си?
– На магистралата. Спирам да заредя и идвам. Никога не съм виждал толкова мрачна долина. Ще се появя след петдесет минути. Какво ще кажеш да спра пред дома ѝ?
Серваз се поколеба. Щяха ли да му стигнат силите?
– Даже не знам къде живее.
– Шегуваш се, нали?
– Не.
– Тогава какво ще правим?
– Ще се обадя на Д’Юмиер ― реши Серваз.
– По това време?
Серваз остави мобилния си телефон на леглото и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода. С
удоволствие би изпил чаша кафе, но нямаше откъде да го вземе. Върна се в стаята и се обади на Кати д’Юмиер.
– Мартен! Дявол да го вземе! Знаете ли колко е часът? Във вашето състояние трябва да спите!
– Съжалявам ― извини се той, ― но има нещо спешно.
Досети се, че прокурорката се изправя в леглото си.
– Друга жертва?
– Не, но голяма гадост. Имаме нов заподозрян. Но не мога да говоря по този въпрос с никого. Само с вас.
– Кой? ― попита Д’Юмиер, като се събуди окончателно.
– Капитан Циглер.
Дълго мълчание.
– Разкажете ми всичко.
Той ѝ разказа. Спомена ѝ за списъка на Сен Сир и за това, че никой от тях не знаеше къде е Ирен по време на смъртта на Перо. За това, че не бе споменала за пребиваването си в лагера, за лъжите ѝ относно личния ѝ живот.
– Това не доказва, че е виновна ― заяви Кати.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: