Леден гамбит

предпазни мерки. Знаеше, че компютърът ѝ е заключен с парола и че никой не би се осмелил да рови вътре.
Лиза,
Аз съм в Ню Йорк до неделя. Сентрал парк е целият побелял от сняг и цари полярен студ. Прекрасно е. Мисля за теб. Понякога се събуждам през нощта, плувнал в пот, и знам, че съм сънувал тялото и устните ти. Надявам се да бъда в Сен Мартен след десет дни.
Ерик
Лиза,
Заминавам в петък за Куала Лумпур. Ще може ли да се видим преди това? Няма да мърдам от замъка. Ела.
Ерик
Къде си, Лиза? Защо не ми се обаждаш? Още ли ми се сърдиш за последния път? Имам подарък за теб, купих ти го от „Бушрон“
53
. Много скъп. Ще ти хареса много...
Любовни писма. Десетки. Може би стотици. Писани в продължение на години. Лиза Ферне педантично ги бе запазила. Всичките. И всички бяха подписани с едно и също име ― Ерик. Ерик пътува много, очевидно е богат.
Неговите желания повече или по-малко са заповеди. Обича шокиращите преживявания и е болезнено ревнив.
Вълните на ревността нахлуват в мен и всяка следваща вълна ме разтреперва повече от предишната.
Агонизирам. Питам се с кого се чукаш. Познавам те, Лиза, и знам колко време можеш да останеш без парче месо между бедрата си. Закълни ми се, че няма никой друг.
Понякога не са действали нито заплахите, нито жалбите и тогава Ерик е изпадал в благосклонно унижение.
Сигурно си мислиш, че съм нагъл мръсник. Изпражнение, отрепка, боклук. Не го заслужавам, Лиза.
Сгреших, като си мислех, че мога да те купя с проклетите си пари. Ще можеш ли да ми простиш?
Диан прегледа списъка до края и стигна до сегашните дни. Даде си сметка, че в последните съобщения тонът се е променил. Вече не ставаше въпрос само за любовна история. Имаше и нещо друго.
Права си. Настъпи моментът за действие. Чаках твърде дълго. Ако не го направим сега, няма да го направим никога. Не съм забравил нашия договор, Лиза. А ти знаеш, че съм мъж, който държи на думата си. О, да, знаеш го...
Като виждам колко си силна и решителна, придобивам смелост, Лиза. Мисля, че имаш право. Никакво правосъдие няма да ни върне спокойствието. Трябва да го извършим.
Чакахме прекалено дълго. И въпреки всичко мисля, че това е подходящият момент.
Изведнъж пръстът ѝ, който следеше текста, замръзна. В коридора се чуха стъпки. Диан задържа дишането си. Ако човекът, който идваше насам, знаеше, че Лиза е излязла, би се учудил, като види светлина под вратата.
За щастие стъпките се отдалечиха.
Диан си отдъхна и продължи да преглежда съобщенията, като ругаеше полугласно. Чувстваше се все по-объркана и възбудена. Досега нямаше на разположение нищо освен намеци и недомлъвки.
Още пет минути и щеше да се измъкне оттук. Оставаше ѝ да отвори последните трийсет съобщения.
Трябва да поговорим, Лиза. Имам план. Ужасен план. Нали знаеш какво е гамбит? При шахмата гамбит е да жертваш в началото на партията фигура, за да получиш стратегическо предимство. Ето това се каня да направя. Гамбит с един кон. Само че жертвата ми разкъсва сърцето.
Конят ― помисли си Диан, дишайки учестено. Имаше чувството, че сърцето ѝ изскача от гърдите и потъва в мрака, докато отваряше следващото съобщение.

Получи ли поръчката? Сигурна ли си, че той няма да се усети, че си я направила от негово име?
С широко разтворени очи и пресъхнала уста Диан потърси датата. 6 декември. Отговора го нямаше в папката, както и нямаше отговори на другите писма на Ерик, но той не беше нужен. Последното парче от пъзела бе на мястото си.
Двете хипотези вече се обединяваха в една. Ксавие разследваше, тъй като беше невинен и не знаеше нищо. Не той бе дал поръчката за анестетиците. Беше го направила Лиза Ферне... От негово име.
Диан се хвърли в креслото и започна да разсъждава какво означава това. Отговорът бе очевиден. Лиза и един мъж на име Ерик бяха убили коня. А вероятно и аптекаря...
В името на сключен между тях договор преди много-много време... договор, който накрая бяха решили да изпълнят. Диан продължаваше да размишлява трескаво. Времето минаваше. В това, което вече знаеше, имаше следи,
за които си струваше да уведоми полицията. Как се казваше ченгето, което беше идвало в института?
Разпечата последното съобщение на малкия принтер върху бюрото и извади мобилния си телефон.
НА СВЕТЛИНАТА НА ФАРОВЕТЕ дърветата изскочиха като вражеска армия. Долината обичаше мрака и тайните и мразеше хората, дошли от другаде, които ровеха в тях. Серваз примигна, очите го боляха. Гледаше през стъклото тесния път, който криволичеше в гората. Главоболието му се беше засилило. Имаше чувството, че слепоочията му ще се пръснат. Бурята вилнееше, набезите на вятъра разпръскваха снега във всички посоки и той яростно се блъскаше в колата. Прелитайки покрай нея, той светваше като многобройни мълниеносни комети. Серваз бе пуснал музика на
Малер в колата. Шестата симфония. Нейните кулминации придружаваха воя на вятъра и му придаваха песимистични и ужасяващо предупредителни интонации.
Колко ли време беше спал през последните четирийсет и осем часа? Чувстваше се изнемощял. Без очевидна причина се сети за Шарлен. Мисълта за нея и за проявената ѝ нежност в галерията го постопли. Телефонът му забръмча.
– ТРЯБВА ДА ГОВОРЯ С МАЙОР СЕРВАЗ.
– От чие име?
– Казвам се Диан Берг и съм психолог в института „Варние“ и аз...
– Не можем да се свържем с него в този момент ― отговори жандармеристът от другата страна на линията.
– Но аз трябва да говоря с него!
– Оставете координатите си, той ще ви потърси.
– Спешно е!
– Съжалявам, излезе.
– Не можете ли да ми дадете номера му?
– Слушайте, аз…
– Работя в института ― обясни тя, колкото можа по-разумно и твърдо ― и знам кой е измъкнал оттам ДНК на

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: