Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева

Адам, първият човек, вече беше надарен от Дървото на живота с тези живи сили на метаморфозата и преобразуването, творчески работещите сили, които преоформят природата. Ала тези сили бяха дадени на онези, които не бяха заети в работа с външното изграждане, на синовете Божии, синовете на Авел Сет. Чрез християнството тези сили трябва вече да станат общо притежание: Двата потока би трябвало да се обединят. И днес християнско е това, което се опира на възгледите, че нищо външно, никакъв храм, никаква къща, никакъв социален институт не би трябвало да бъдат създавани,

без да са изпълнени с вътрешен живот, с животодаваща сила, а не само с обединчвчща нещата минерална сила.

Първият опит, който бе направен да се насочи нисшата природа на човека към по-висш стадий беше Соломоновия храм, както вече видяхме това. Петоъгълникът се вижда във входа му като велик символ, тъй като човекът трябваше да се стреми към петия принцип на своята природа; това ще рече човешката природа трябваше да издигне себе си от най-нисшите принципи към по-висши, всеки член на човешкото същество трябваше да бъде облагороден.

И тук идваме до истинското значение на кръста, което го е довело до придобиване на такова основно и реално значение като символ в християнството. Какво е кръстът? Има, три царства, към които човечеството се стреми - растително, животинско и човешкото царство. Днес човекът открива своята реалност в минералното царство, към което принадлежат растения, животни и човек. Би трябвало да виждате, както се казва във всяко верую на мъдростта, че човекът като същество от душа и дух е част на всемирната душа, от световната душа, както Джордано Бруно я нарече. Може би индивидуалната душа е като капка в световната душа, която бихме могли да си представим като един огромен океан. Платон каза за това, че световната душа е била разпъната на кръста на световното тяло.

Световната душа, така както тя изразява себе си в човека, е разстлана над минералното царство. Тя трябва да се издигне над него и да еволюира нагоре към трите по-висши царства. Ето защо тя трябва да бъде внедрена в растителното, в животинското и в човешкото царство през следващите три кръга. Четвъртият кръг не е нищо друго освен внедряване на човешката душа в минералното царство, петият кръг в растителното царство, шестият в животинското царство и накрая седмият кръг е въплъщението на човека в истинското човешко царство, в което човекът напълно ще стане образ Божии. Дотогава човекът три пъти трябва да приеме световното тяло като своя обвивка.

Ако погледнем човешкото бъдеще, то ни се представя като троична материалност - растителна, животинска и човешка.

Тази човешка субстанция не е същата обаче, каквато е веществеността, която имаме днес, тъй като последната е минерална, поради това че човек досега е стигнал само до минералния цикъл на своята еволюция. Само когато най-низшето царство ще е станало човешкото царство, когато вече не ще има по-нисши същества, когато всички същества ще са спасени от човека чрез силата на неговия собствен живот, тогава той ще е достигнал в седмия кръг, където Бог почива, защото самият човек създава. Тогава ще е дошъл седмият ден на Сътворението, в който човекът ще е станал богуподобен. Това са степените в историята на Сътворението.

Сега растението, животното и човекът, такива каквито те стоят пред нас днес, са само зародиш на онова, което те ще станат. Съвременното растение е само едно символично указание на нещо, което ще се появи в следния човешки еволюционен цикъл в по-голяма слава и яснота. И когато човекът ще е победил и ще се е освободил от животинското, той ще стане нещо, за което днес той е само намек. Така растителното, животинското и човешкото царство са трите материални царства, през които човекът трябва да премине; те ще бъдат световното тяло, а душата ще бъде разпъната на това световно тяло.

Да ви бъде ясно отсега нататък съответното положение на растение, животно и човек. Растението е точен прототип на човека. Много дълбоко и важно е значението в нашето схващане на растението като точен прототип на човека, а човекът като обратната растителна природа. Външната наука не се занимава с такива въпроси: тя приема нещата такива, каквито те се представят на външните сетива. Науката обаче, свързана с теософията разглежда значението на нещата в тяхната връзка с цялата останала еволюция. Тъй както Гьоте казва, "всяко нещо трябва да бъде видяно само като едно съответствие".

Растението има своите корени в Земята и разгъва своите листа и цветове към Слънцето. Понастоящем Слънцето има в себе си силата, която някога беше съединена с Земята. Слънцето, разбира се, се е отделило от Земята. Така всичките слънчеви сили са нещо, с което нашата Земя някога е била проникната; тогава слънчевите сили са живеели на Земята.

Днес растението все още търси онези времена, когато слънчевите сили бяха още съединени със Земята, като излага своята цъфтяща система на тези сили. Слънчевите сили са същите като онези, които работят като етерни сили в растението. Като представят своите възпроизвеждащи органи на Слънцето, растенията показват своя дълбок афинитет към него; техният възпроизвеждащ принцип е окултно свързан със слънчевите сили. Главата на растението /коренът/, която е втикната в тъмнината на Земята, от друга страна е сходна със Земята. Земята и Слънцето са две полярни противоположности в еволюцията.

Човекът е обратното растение; растението има своите възпроизводителни органи, обърнати към Слънцето и главата си, сочеща надолу. При човека е точно обратното; той носи главата си високо, ориентира на към висшите светове, за да може да получава дух - неговите възпроизводителни органи са насочени надолу. Животното стои наполовина между растение и човек. То е направило половин обръщане, образувайки, така да се каже, напречната греда на линията на направлението, както на растението, така и на човека. Гръбначният стълб на животното е хоризонтален, така прерязва през линията, образувана от растение и човек и прави кръст. Представете си растителното царство растящо надолу, човешкото царство нагоре, а животинското царство - хоризонтално; тогава сте си формирали кръста от растителното, животинското и човешкото царство.

Това е символът на Кръста.

Той представлява трите царства в живота, в който човекът трябва да влезе. Растително, животинско и човешкото царство са следващите три материални царства, в които ще влезе човекът. Всичкото е развито от минералното царство; това е днес основата.

Животинското царство образува един вид бент между растителното и човешкото царство, а растението е един вид огледален образ на човека. С това е свръзано, че човешкият живот – онова в човека, което живее физически е сродно най вече с това, което живее в растението. Необходими ни са много лекции, за да обоснова това напълно; днес аз мога само да го загатна. Когато човекът иска да поддържа дейността на своя физически живот, той най-добре може да направи това чрез растителна диета, тъй като тогава той ще консумира онова, което първоначално е имало афинитет към физическата жизнена активност на Земята. Слънцето е ноСетел на жизнените сили, а растението е онова, което расте насреща на слънчевите сили. И човекът трябва да обедини онова, което живее в растението със своите собствени жизнени сили, така окултно неговите храни са същите като на растението. Животинското царство действа като бент, като връщане назад, във формата на кръста то прекъсва процеса на развитието, за да започне ново начало.

Човекът и растението са противоположни едно на друго, но са сродни. Докато животинското - а всичко, което се изразява в астралното тяло е животинско - пресича двата принципа на живота. Човешкото етерно тяло на една по-висока степен ще дава основата на безсмъртния човек, който повече няма да подлежи на смъртта. Етерното тяло понастоящем все още се разпада при смъртта на човешкото същество. Но колкото повече човек усъвършенства и пречиства себе си отвътре, толкова по-близо ще бъде до дълготрайност, толкова по-малко ще загива. Всяка грижа за етерното тяло допринася за безсмъртието на човека. В този смисъл е вярно, колкото по-естествено е развитието и колкото повече то е насочено към силите на живота – с това не се има предвид ...(неразбираем текст) и животинските страсти, - толкоза повече човекът спечелва безсмъртието.

Животинското е един поток, който пресича човешкия живот; това беше едно забавяне, необходимо за една повратна точка в потока на живота. Човекът е трябвало да бъде съединен с животинското, ала само за известно време, защото трябваше да стане тази повратна точка.

Ала той трябва да освободи себе си от животинското и да се върне отново към потока на живота.

В началото на нашите човешки въплъщения на Земята ние бяхме надарени със силата на живота. Това символично е изразено в легендата, когато Адамовият син Сет взе издънка от Дървото на живота; тя бе по-нататък култивирана от Синовете Божии, които изразиха онази трикратна човешка природа, която трябваше да бъде облагородена. След това Мойсей отряза своя жезъл от това дърво на живота. Този жезъл на Мойсей не е нищо друго освен външния закон. Ала какво е външен закон?

Външният закон присъства, когато някой, който трябва да въздигне една външна сграда има план - ще рече законните взаимовръзки на хартия – и тогава камъните на външната сграда се издялват и свързват един с друг според плана. Също и стоящият в основата на плана на една държава закон е външен закон. Човечеството е под жезъла на Мойсей. И всеки, който следва морален кодекс от страх или с оглед на награда, следва само външния закон. А освен това всеки, който гледа на науката само по външен път, следва само външния закон; а какво друго може да има освен външен закон! Всички закони, с които сме запознати в науката са такива външни закони; чрез тях обаче ние никога не ще намерим прехода към по-висшата човешка природа, а ще продължаваме да следваме само закона на Стария завет, който е Жезълът на Мойсей. Обаче този външен закон би трябвало да бъде модел за вътрешния закон. Човек трябва да се научи вътрешно да следва закона. Този вътрешен закон трябва да стане за човека импулс за живота; от вътрешния закон той трябва да се научи да следва външния закон. Не този живее с вътрешния закон, който изгражда един план, а този, който храма от най-вътрешния си импулс, така че душата да потече в работата за съединяване на строителните камъни. Не онзи, който следва само закона на държавата, живее във вътрешен закон, този, за който те са импулси за неговия живот, защото те са сраснали с неговата душа. И не този е морален човек, който следва някакъв морален кодекс от страх или заради награда, а само онзи, който следва закона, защото го обича.

Дотогава, докато човечеството не е узряло да приеме вътрешно законите, дотогава, докато в закона присъства Жезълът на Мойсей, който поставя човека под робство, дотогава законът ще лежи в Кивота на завета; дотогава, докато принципът на Павел, принципът на милостта, не дойде в човека и той не получи възможност да стане свободен от закона. Дълбочината на Павловата доктрина лежи в това, че прави разлика между закон и милост. Когато законът бъде проникнат с любов, когато любовта се съедини със закона, тогава той става милост. По този начин трябва да се разбира павликянското различаване на закона от милостта.

Сега можем да проследим Легендата на кръста по-нататък. Дървото беше използвано за мост между два бряга, защото не бе подходящо за колона в Соломоновия храм. Това беше подготовка. Кивотът на завета беше и храма, но Словото, станало плът все още не беше там. Дървото за кръста беше поставено като мост над един поток; само Савската царица видя достойнството на дървото за храма, което би трябвало да живее в съзнанието на душата на цялото човечество. Същото дърво бе използвано за направа на кръста, на който СпаСетелят провисна. Онзи, който обедини двете по-ранни течения на еволюцията, който остави светското и духовното да потекат едно в друго, Христос, Самият Той е съединен с живия кръст. Поради това Той може да носи Дървото на Кръста като нещо външно, което Той носи на Своя гръб. Самият Той е свързан с дървото на моста. Затова може да постави мъртвото дърво върху Себе си.

Днес човечеството навлиза в по-висшето естество. Преди човекът е живял в нисшата природа. В християнския смисъл сега той живее в по-висшата природа, а кръстът - нисшата природа - той носи като нещо чуждо през неговите вътрешни жизнени сили. Религията вече става жива сила за света, вече животът във външната природа престава, кръстът става напълно дърво. Външното тяло на човека вече става ноСетел за вътрешната жива сила. Там се проявява великата мистерия: Кръстът се поема върху гърба на човека.

Нашият велик поет Гьоте представи идеята за моста по много красив и значителен начин в неговата "Приказка за зелената змия и красивата лилия",

където той кара да се издигне един мост, като змията се препречва върху реката като жив мост. Всички по-напреднали посветени са използвали същия символ за едно и също нещо.

Така ние се запознаваме с дълбокото вътрешно значение на святата легенда за кръста. Виждаме как е била подготвена революцията, донесена от християнството и която все повече и повече трябва да се изпълни с напредване на времето чрез християнизиране на света. Видяхме как кръстът, дотолкова, доколкото той е образ на трите външни тела, умира; как той е само способен да оформи външен съюз между трите по-нисши и трите по-висши царства, между двата бряга, разделени от потока - дървото на кръста не е могло да стане колона в Соломоновия храм - докато човек не го признае за свой собствен специален символ. Само тогава, когато човек пожертва себе си, когато направи своето собствено тяло храм и стане способен да носи кръста, само тогава ще стане възможно сливането на двата потока.

Това е причината, поради която християнските църкви имат за символ кръста. В техните основи; чрез което се изразява, че живият кръст е скрит във външната сграда на храма. Обаче тези два потока, живият Божествен поток от една страна, и светският минерален поток от друга, са се съединили в СпаСетеля, висящ на кръста, където по-висши принципи са в Самия СпаСетел, а по-нисшите в кръста. И от сега нататък това съединяване трябва да стане органично и живо, както Апостол Павел го изрази особено дълбоко. Без знание за онова, което разисквахме тук днес, писанията на Апостол Павел не могат да бъдат разбрани. На него бе ясно, че Старият завет, който създава една антитеза между човек и закон, трябва да свърши. Само когато човек съедини себе си със закона, когато го поеме на своя гръб, когато го понесе, само тогава вече не ще има противоречие между човешката вътрешна природа и външния за- кон. Тогава онова, което християнството иска да постигне, е постигнато.

"Със закона дойде греха в света". Това е едно дълбоко изказване на Павел. Кога има грях в света? Само когато има закон, който може да бъде нарушен. Ала когато законът бъде така съединен с човешката природа, че човек да прави само добро, тогава не може вече да има грях. Човекът противоречи на закона на кръста само дотогава, докато той не заживее вътре в него, а е нещо външно. Следователно Павел вижда Христос на кръста като победа над закона и победа над греха. Да висиш на кръста означава да си подчинен на закона - и това е проклятие. Грях и закон принадлежат един на друг в Стария завет, законът и любовта са обединени в Новия завет. В Стария завет е включен един отрицателен закон; ала законът на Новия завет е жив, положителен закон. Този е преодолял закона на Стария завет който го е обединил със своя собствен живот. Той същевременно го е и осветил.

Това е, което искат да кажат думите на Павел, които се намират в Посланието към Галатяните, гл, 3: 11-13: "А че чрез закона никой не се оправдава пред Бога, това е явно; защото праведният ще живее чрез своята вяра. Законът не се гради върху вярата; а човекът, който изпълнява тези неща, ще бъде жив чрез тях. Христос ни изкупи от проклятието на закона, който то беше проклятие за нас защото е писано: Проклет е всеки, който виси на дървото".

С думата "дърво" Павел свързва понятията с които днес боравихме. Така ние непрекъснато трябва да проникваме все по-дълбоко в онова, което посветените са казали. Ние не се приближаваме към християнството, като го приспособяваме към нашите собствени изисквания, като го приспособяваме към съвременните материалистични възгледи, които отричат всяко по-висше нещо, - а като непрекъснато издигаме себе си по-нагоре в духовните висини. Тъй като християнството бе родено от посвещение и ние можем да го разберем и да бъдем в състояние да вярваме, че то съдържа безкрайни дълбини само ако се откажем от възгледа, че трябва да доведем християнството по-близо до съвременните идеи. Вместо това нека да издигнем нашето противодуховно материалистично мислене обратно към християнството. Съвременният светоглед трябва да издигне себе си от онова, което е минерално и мъртво към онова, което е живо и духовно, за да може да разбере християнството.

Представих ви тези възгледи, така че да може да достигнем до понятието за Новия Йерусалим.
ОТГОВОР НА ЕДИН ВЪПРОС

Въпрос: Легендата много стара ли е?

Отговор: /1/Тази легенда е съществувала по времето на мистериите, ала не е била записана. Мистериите на Антиохия са били мистерии на Адонис. В тях е било празнувано Разпятието, Погребението и Възкресението като външен образ на посвещение. Скръбта на жените при кръста се явява още там; тя отново ни се явява в лицата на Мария и Мария Магдалена. Това се свързва с едно изложение, подобно на онова в тази легенда, която също може да се намери в мистериите на Апис и Митра и отново в мистериите на Озирис. Онова, което бе все още апокалиптично там, е изпълнено в християнството. Старият апокалипсис се промени в нови легенди, по същия начин както Йоан обрисува бъдещето в своето Откровение.

Отговор: /2/Легендата е средновековно-историческа, но преди това е била записана изцяло от гностиците. По-нататъшният път на кръста е даден също там. Но и средновековното изложение също съдържа указания за това; средновековните легенди показват пътя на мистериите по-малко ясно; ала ние можем да ги проследим назад. Тази легенда е свързана с мистериите на Адонис, с Антиохийската легенда, в която Разпятието,

Погребението и Възкресението стават външен образ на вътрешно посвещение. Скърбящите жени също се явяват там и има едно, свързано с това, изложение, което е много подобно на Озирисовата легенда. Всичко, което е апокалиптично в тези легенди е изпълнено в християнството. Савската царица вижда по-дълбоко и е обучена в истинската мъдрост.

Първият текст на отговора е взет от бележки на Щайнер, вторият текст - от бележки на Ребщайн /Reebstcin/.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ОТНОСНО ЗАГУБЕНИЯ ХРАМ И КАК ТОЙ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН

/Във връзка с Легендата на Истинския Кръст, или Златната Легенда/ /Четвърта лекция/

Берлин, Петдесятница, 5 юни 1905 г.
Алегория за изгубеното Слово и неговото търсене. Във връзка с празника Петдесятница.

Сред алегориите и символите, които желаем да разгледаме в тези лекции, се намира също символа за т.нар. изгубено Слово, което трябва да бъде отново намерено. Ние вече говорихме за храма, който беше изгубен и трябва да бъде възстановен; и можем още по-подходящо да прибавим към това един малък разказ за изгубеното слово и неговото търсене, тъй като тази тема има известна връзка със символичното значение на Петдесятница, Св. Дух. Аз говорих за някои неща, които ще споменем днес, преди една година. Ала има някои сред нас, които може да не са чули лекцията миналата година; така че може би не е излишно да загатнем тези неща отново. Освен това ние сме в състояние да разглеждаме такива въпроси ежегодно и да ги разискваме основно и изчерпателно; някои неща, които не можеха да бъдат споменати миналата година, сега, може би, могат да бъдат разисквани, понеже ние сме прибавили нещо към нашето знание.

Петдесятницата е свързана с онзи символ, който е известен и в църквата и в Свободното масонство като символ на изгубеното Слово, което отново ще бъде намерено. С това ние се докосваме до християнски мистерии с истинска и изключителна дълбочина. С това миналата седмица - целта и мисията на Соломон Мъдрия и цялото бъдещо значение на християнските истини.

Петдесятницата е свързана с онова възприятие на човешкото най-вътрешно същество, което присъстваше в ранното християнство, ала което постепенно е било загубено в християнството, така както е оцеляло в различни западни църкви. Петдесятница е празникът, който би трябвало отново да напомня на човека ежегодно за неговото освобождение, - за онова, което ние наричаме свобода на човешката душа.

Как човекът всъщност е дошъл до онова, което ние наричаме негова свобода - ще рече до неговата способност да различава добро и зло, и в свобода да върши или доброто или злото? Вие знаете, че човекът е минал през дълга еволюция, преди да дойде до степента, където той стои днес и че ние сме минали средната точка на тази еволюция. Средата на цялата човешка еволюция, грубо казано, лежи в средата на атлантската епоха, която предшества нашата собствена епоха. Сега вече сме отминали тази средна точка. Поради това ние сме първите мисионери на втората половина на еволюцията, първите апостоли на една възкачваща се дъга; докато човекът беше в слизащата дъга до времето на Атлантида, беше включен в един вид слизаща еволюция, докато се потопи в най-големите дълбини на материалния живот. И сега той отново се изкачва към духовното развитие.

Онова, което ние човешките същества не притежавахме преди средната точка на нашата земна еволюция беше свобода на избора между добро и зло. Не можем да говорим за добро и зло в подчините царства на природата. Би било невъзможно да разискваме дали един минерал иска да кристализира или не; той кристализира, ако се появят подходящите условия. Също така ще бъде смешно да питаме дали лилията иска да цъфти или не; или да помолим лъва доброволно да се въздържа от убиване и изяждане на други животни. Само при човека, само в нашата фаза на еволюцията говорим за онова, което се нарича свобода на избор. Само на човешките същества приписваме възможността да различават между добро и зло. Как човекът е получил тази способност е описано в Библията в големия символ на Грехопадението, в сцената на изкушението,

където Дяволът или Луцифер се явява на Ева и я придумва да яде от Дървото на познанието. Чрез това човекът получи свободна воля; с него той започна втората част на своята еволюционна пътека. Ние не можем да вникнем в свободата, в добро и зло за човека преди тази еволюционна средна точка, така както сега не можем да направим това за минерали, растения и животни. Нещо друго е свързано с това. Във всяко езотерично учение нашият съвременен свят и всичко свързано с него се означава като Космос на любовта. А Космосът или Вселената на мъдростта предшестваше тази Вселена на любовта. Сега да погледнем това в един по-дълбок смисъл.

Вие знаете, че нашата земна еволюция беше предшествувана космологично от Лунната еволюция. Един още по-далечен предшественик на нашата Земя беше Слънцето. Още по-рано беше Сатурн. Човекът е изминал тези три еволюционни стадии: Сатурн, Слънце и Луна. Нашата Земя вече е преминала през три цикли, в които сатурновото развитие бе повторено в първия кръг, слънчевото развитие във втория кръг и лунното развитие през третия кръг. Всеки от тези кръгове започва така: Планетата формира себе си като една изключително фина субстанция, като умствена субстанция. Земята е присъствала като такава субстанция, когато започва своя четвърти кръг, това е съвременният цикъл. След това тя започва да повтаря трите предишни кръга: сатурновия цикъл в арупа, слънчевия цикъл в рупа и лунния цикъл или кръг на астрала.

Така нашата Земя преминава още веднъж през по-ранните материални състояния, преди да пристигне до настоящата си физическа гъстота. Преди нашето настоящо състояние, тя е била астрална. Ние отбелязваме астралния глобус /кълбо/ като един вид Космос на мъдростта. Всеки Космос или кълбо отново се разделя на седем епохи. Така ние имаме 7 расови цикли /или Велики епохи/ в нашето настоящо кълбо: полярната раса, хиперборейската, лемурийската, атлантската и сега арийската раса /или епоха/, в която ние живеем. Шестата и седмата раса ще дойдат по-късно.