Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Сега, след съ­от­вет­на­та подготовка, за нас ще бъ­де от­но­си­тел­но лес­но да вник­нем в под­роб­нос­ти­те на Евангелието от Лука, по­не­же ве­че зна­ем с ко­го има­ме ра­бо­та в ли­це­то на оне­зи съ­щес­т­ва и индивидуалности, за ко­ито ста­ва дума. Ето за­що у Вас не би­ва да се по­раж­да ни­как­ва до­са­да от дъл­га­та „предистория". На пър­во мяс­то ние тряб­ва да си из­г­ра­дим то- ч­на пред­с­та­ва за из­к­лю­чи­тел­но ком­п­ли­ци­ра­ни­те събития, за­ема­щи цен­т­рал­но мяс­то в Евангелията, а съ­що и не­що друго, без ко­ето ни­ко­га не бих­ме мог­ли да се доб­ли­жим до всич­ко онова, ко­ето пос­ле сре­щаме в зат­рог­ва­ща­та прос­то­та на Евангелието на Лука.

Нека да при­пом­ним нещо, ко­ето об­съж­дах­ме през пос­лед­ни­те дни: а имен­но ог­ром­но­то зна­че­ние на оно­ва единстве­но по ро­да си същество, ко­ето на­ри­ча­ме Буда и за ко­ето ве­че споменах, че през петото, шес­то­то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене то се из­диг­на от сте­пен­та на Бодисат- ва до та­зи на Буда. Аз обяс­них как­во оз­на­ча­ва­ше то­ва за човечеството, но не­ка до­ба­вя още нещо.

Все ня­ко­га съ­дър­жа­ни­ето на бу­диз­ма тряб­ва­ше да бъ­де да­де­но на чо- вечеството. Ако бих­ме отиш­ли в епо­ха­та пре­ди Буда, щях­ме да обоб­щим всич­ки пред­шес­т­ва­щи епо­хи от ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то по след­ния начин: през всички те­зи епо­хи не би мо­гъл да съ­щес­т­ву­ва ни­то един ­

Те мо­же­ха да сто­рят това, са­мо за­що­то те­зи прин­ци­пи им се пре­да­ва­ха по оп­ре­де­лен начин, са­мо за­що­то пос­ве­тени­те и яс­но­вид­ци­те - чер­пей­ки от окул­т­ни­те шко­ли -, та­ка да се каже, вли­ва­ха те­зи прин­ци­пи в тех­ни­те души. А този, кой­то осъ­щес­т­вя­ва­ше обу­че­ни­ето всред Мистериите и всред окул­т­ни­те школи, бе­ше имен­но Бодисатва, и тук окул­т­ни­те уче­ни­ци съ­умя­ва­ха да се из­диг­нат до вис­ши­те светове, да при­емат това, до ко­ето обик­нове­ни­ят чо­веш­ки ра­зум и обик­но­ве­на­та чо­веш­ка ду­ша все още ня­мат достъп. Обаче през те­зи древ­ни епохи, хората, ко­ито бя­ха удос­то­ени с ми­лос­т­та да имат не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с учи­те­ли­те от окул­т­ни­те школи, тряб­ваше неп­ре­къс­на­то да вли­ват по­лу­че­но­то поз­на­ние в ду­ши­те на останалите. Животът на обик­но­ве­ни­те хо­ра тряб­ваше да бъ­де та­ка подреждан, че да про­ти­ча спо­ред окул­т­ни­те принципи, ма­кар и те да ос­та­ва­ха не­дос­ти­жи­ми за човечеството. Следователно, хо­ра­та ко­ито жи­ве­еха из­вън Мистериите, след­ва­ха в из­вес­тен сми­съл не­съз­на­тел­но това, ко­ето им бе­ше да­ва­но ся­каш не­съз­на­тел­но от пред­с­та­ви­те­ли­те на окул­т­ни­те школи. На Земята все още не съ­щес­т­вува­ше та­ко­ва чо­веш­ко тяло, чи­ето ус­т­ройс­т­во - до­ри с по­мощ­та на всич­ки ду­хов­ни си­ли - би поз­во­ли­ло ня­ко­му да открие чрез са­мос­то­ятел­ни уси­лия т.н. осем­с­те­пе­нен път. Той тряб­ва­ше да бъ­де ка­то ед­но от­к­ро­ве­ние от горе. Следователно, пре­ди епо­ха­та на Буда, ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во ка­то Бодисатва, прос­то не бе­ше в със­то­яние да се въз­пол­з­ва на­пъл­но от ня­как­во чо­веш­ко тяло. На Земята той не мо­же­ше да на­ме­ри чо­веш­ко тяло, в което, би мо­гъл да въплъ­ти оне­зи свои способности, чрез ко­ито съ­умя­ва­ше да вли­яе на хората. Такова чо­веш­ко тя­ло не съществуваше.

И се­га ид­ва ред на въпроса: как­во бе­ше не­об­хо­ди­мо за та­зи цел? Как мо­же­ше да се въп­лъ­ти един та­къв Бодисатва?

Той изоб­що не въп­лъ­ща­ва­ше на­пъл­но това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше ка­то ду­хов­но същество. Ако бих­ме пог­лед­на­ли по­доб­но чо­веш­ко тя­ло - оду­ше­ве­но от един Бодисатва - с пог­ле­да на ясновидеца, щях­ме да устано- вим, че то включва в се­бе си са­мо ед­на мал­ка част от съ­щес­т­во­то Боди- сатва, чи­ето етер­но тя­ло да­леч над­х­вър­ля очер­та­ни­ята на чо­вешко­то фи­зи­чес­ко тяло, ка­то по то­зи на­чин ос­та­ва свър­зан с ду­хов­ния свят, кой­то Бодисатва ни­ко­га не е на­пускал изцяло. Да, Бодисатва ни­ко­га не на­пус­ка­ше ду­хов­ния свят изцяло. Той оби­та­ва­ше по ед­но и съ­що вре­ме как­то

Обстоятелството, че има чо­веш­ки същества, ко­ито с част от сво­ята същ­ност се на­ми­рат в ду­хов­ния свят, е би­ло доб­ре поз­на­то на всич­ки све­тов­ни религии. Те знаеха, че има та­ки­ва Същества, за ко­ито чо­веш­ко­то тяло е твър­де тясно, за да ги по­бе­ре в се­бе си. Предноазиатските све­тог­ле­ди обоз­на­ча­ва­ха то­зи на­чин на свързва­не меж­ду вис­ши­те Същества и чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то „из­пъл­не­ност със Светия Дух". Да, то­ва е един - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - стро­го оп­ре­де­лен тех­ни­чес­ки израз. И Предноазиатските ези­ко­ви фор­ми на­ис­ти­на при­бяг­ва­ха до то­зи израз, ко­га­то ста­ва­ше ду­ма за съ­от­вет­на­та ин­кар­на­ция на Бодисатва, т.е. те има­ха предвид, че силите, из­г­раж­да­щи то­ва Същество не се на­ми­рат из­ця­ло в него, а тряб­ва да се про­явят като един вид външ­ни въздействия. Следователно, бих­ме мог­ли да обобщим: в пре­диш­ни­те си ин­кар­на­ции Буда съ­що е бил из­пъл­нен със Светия Дух. Разберем ли това, ще про­уме­ем и ду­ми­те в на­ча­ло­то на Евангелието от Лука, за ко­ито вче­ра са­мо загатнахме. Вече знаем, че в етер­но­то тя­ло на ед­но­то де­те Исус, про­из­хож­да­що фи­зи­чес­ки от Натановата ли­ния на Давидовия род, жи­ве­еше не­за­сег­на­та­та до то­зи мо­мент част от оно­ва етерно тяло, ко­ято бе­ше от­не­та от чо­ве­чес­т­во­то по вре­ме на събитието, из­вес­т­но под име­то „грехо- падение", та­ка че етер­на­та субстанция, от­не­та от Адам пре­ди грехопаде- нието, бе­ше за­па­зе­на и по­-къс­но вло­же­на точ­но в това дете. И та­ка тряб­ва­ше да стане, за да се из­п­ра­вим се­га пред ед­но тол­ко­ва не­вин­но и не­опет­не­но съ­щество, не­до­кос­на­то от как­ви­то и да е сътресения, свър­за­ни с ево­лю­ци­ята на Земята; ед­но същество, мо­же­що да при­еме в се­бе си всичко, ко­ето бе­ше необходимо. Или с дру­ги думи: Би ли мо­гъл един обик­но­вен човек, който след Лемурийската епо­ха е нав­ля­зъл в по­ре­ди­ца­та на сво­ите инкарнации, да бъ­де оза­рен от Буда и не­гова­та Нирма-

Ето за­що тряб­ва­ше да въз­ник­не ед­но тол­ко­ва об­ла­го­ро­де­но чо­веш­ко тяло, ко­ето мо­жа да се по­лу­чи са­мо по­ра­ди обстоятелството, че не­до­кос­на­та­та от как­ви­то и да е зем­ни из­жи­вя­ва­ния етер­на суб­с­тан­ция на Адам, беше вло­же­на тък­мо в етер­но­то тя­ло на то­ва де­те Исус. Обаче по то­зи на­чин спо­ме­на­та­та етер­на суб­с­тан­ция се съ­еди­ни с всич­ки оне­зи сили, ко­ито бя­ха дейс­т­ву­ва­ли вър­ху пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята още пре­ди гре­хопадението, та­ка че ця­ло­то им мо­гъ­щес­т­во мо­же­ше да се про­яви имен­но се­га в ли­це­то на мал­кия Исус, опи­сан в Евангелието на Лу- ка. А та­ка ста­на въз­мож­но и всич­ко онова, ко­ето за­гат­нах още вчера: за­бе­ле­жи­тел­но­то въздействие, ко­ето май­ка­та на Натановия Исус уп­раж­ни вър­ху май­ка­та на Йоан Кръстител, как­то и вър­ху самия Йоан, още пре­ди не­го­во­то раждане.

Все ня­ко­га ние тряб­ва да си изяс­ним при­ро­да­та на оно­ва свръх­се­тив­но същество, с ко­ето се сре­ща­ме в ли­це­то на Йоан Кръстител. А то­ва ще постигнем, са­мо ако вник­нем в раз­ли­ка­та меж­ду оно­ва благовестие, ко­ето Буда до­не­се на Индия - впро­чем за на­ша­та цел ние го опи­сах­ме дос­та­тъч­но под­роб­но - и благовестието, с ко­ето бе­ше удос­то­ен ев­рейс­ки­ят на­род чрез Мойсей и древ­но­ев­рейс­ки­те пророци.

Чрез Буда чо­веш­ка­та ду­ша мо­жа да от­к­рие сво­ите соб­с­т­ве­ни закономер- ности, поз­во­ля­ва­щи и да се пре­чиства и да пос­ти­га твър­де ви­со­ка сте­пен в сво­ето развитие. Чрез Буда бе­ше въз­вес­тен Законът на душата, Дхар- ма, и то така, че чо­веш­ка­та ду­ша са­ма да ут­вър­ж­да­ва се­бе си и са­ма да се бо­ри за на­й-­вис­ши­те сте­пе­ни на сво­ето мо­рал­но развитие. И Буда бе­ше първият, кой­то пос­тиг­на това. Обаче раз­лич­ни­те ду­хов­ни нап­рав­ле­ния ни­ко­га не про­ти­чат праволинейно; те ви­на­ги се кръс­тос­ват и вза­им­но оплождат.

Това, ко­ето по­-къс­но се ра­зиг­ра в Предна Азия ка­то Христово Събитие, изис­к­ва­ше в из­вес­тен сми­съл след­ното: пред­но­-­ази­ат­с­ко­то нап­рав­ле­ние тряб­ва­ше да изос­та­не след индийското, за да мо­же след вре­ме да по­еме в се­бе си - и то мно­го по­-жад­но и не­пос­ред­с­т­ве­но - оне­зи импулси, ко­ито бя­ха да­де­ни на Индия, ма­кар и по друг начин. С дру­ги думи, в Пред- на Азия тряб­ва­ше да бъ­де съз­да­ден един народ, но­сещ в се­бе си съ­вър­шено раз­лич­ни ево­лю­ци­он­ни принципи, един народ, го­тов да изос­та­не от дру­ги­те из­точ­ни народи. И ако след­вайки ми­ро­ва­та мъдрост, из­точ­ни­те на­ро­ди нап­ред­на­ха до та­ка­ва степен, че мо­же­ха да наб­лю­да­ват прев­ръ­ща не­то на Бодисатва в Буда, то всред на­ро­ди­те на Предна Азия - и по­-с­пе­ци­ал­но всред древ­но­ев­рейс­кия на­род - хо­ра­та тряб­ва­ше да изос­та­нат на ед­на по-ниска, на ед­на де­тин­с­ка степен. Ето как­во бе­ше необхо- димо! Защо­то - пог­лед­на­то в го­лям ма­щаб - с раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­-­
вото тряб­ва­ше да се слу­чи същото, ко­ето - в ума­лен ма­щаб - бих­ме наблюдавали, ко­га­то един чо­век раз­ви­ва оп­ре­де­ле­на зря­лост до към сво­ята три­де­сета година; да, той раз­ви­ва оп­ре­де­ле­ни способности, оба­че в из­вес­тен сми­съл те­зи спо­соб­нос­ти се прев­ръ­щат в преч­ки,в препятствия.

Интересно е да припомня, че след ка­то до оп­ре­де­ле­на въз­раст чо­век раз­ви­ва ед­ни или дру­ги способности, извед­нъж те про­явя­ват та­зи особе- ност, че за­поч­ват да го задържат, да го възпират. И чес­то пъ­ти по-късно, в своя та три­де­сет­го­диш­на възраст, то­зи чо­век не мо­же лес­но да над­х­вър­ли пре­диш­на­та степен, пос­тиг­на­та през два­де­сет­го­диш­на­та възраст. Но ко­га­то сме из­п­ра­ве­ни пред друг човек, кой­то не е пос­тиг­нал твър­де мно­го до два­де­сет­го­диш­на­та си въз­раст и ус­во­ява съ­щи­те спо­соб­нос­ти с по­мощ­та на другия, то­га­ва този, кой­то е в из­вес­тен сми­съл изостанал, мо­же през сво­ята три­де­се­та го­ди­на да се из­диг­не на по­-ви­со­ка сте­пен от първия. Който умее доб­ре да наб­лю­да­ва живота, ще потвърди, че то­ва е точ­но така. Онези качества, ко­ито чо­век е превърнал, та­ка да се каже, в лич­на собственост, ста­ват по­-къс­но ис­тин­с­ки око­ви за него, до­ка­то ка­чествата, ко­ито не са свър­за­ни тол­ко­ва мно­го с ду­ша­та му и са ус­во­ени са­мо външно, се оказ­ват зна­чи­тел­но по-сла­би препятствия.

Ако чо­ве­чес­т­во­то ис­ка да напредва, то тряб­ва да пос­тиг­не он­зи баланс, при кой­то в рам­ки­те на ед­но кул­турно нап­рав­ле­ние хо­ра­та нат­руп­ват из­вес­т­ни качества, до­ка­то в съ­що­то вре­ме дру­го кул­тур­но нап­рав­ле­ние се оказ­ва изоставащо. В то­зи слу­чай има­ме ед­но кул­тур­но направление, при ко­ето хо­ра­та раз­ви­ват сво­ите ка­чества до оп­ре­де­ле­на степен, та­ка че те­зи ка­чес­т­ва из­рас­т­ват ка­то плод на вът­реш­на­та чо­веш­ка природа. Оба- че раз­ви­ти­ето напредва: по­явя­ва се не­що съв­сем ново. И са­мо се­га то­ва кул­тур­но нап­рав­ле­ние се оказ­ва нес­пособ­но да се из­диг­не до след­ва­ща­та сте­пен чрез са­мо­то се­бе си. Ето за­що тряб­ва да се тър­си он­зи баланс, при кой­то в съ­що­то вре­ме е на­ли­це и дру­го кул­тур­но направление. В из­вес­тен сми­съл вто­ро­то нап­рав­ле­ние изглеж­да изос­та­ва­що и в ни­ка­къв слу­чай не дос­ти­га рав­ни­ще­то на първото. То про­дъл­жа­ва нап­ред и по­ема от пър­во­то оне­зи не­го­ви качества, с ко­ито са­мо­то то не е та­ка дъл­бо­ко свързано, но по­не­же меж­дув­ре­мен­но е съх­ра­ни­ло мла­ден­чес­ки­те си си- ли, из­вед­нъж ста­ва така, че из­п­ре­вар­ва първото. Ето как ед­но­то нап­рав­ле­ние оп­лож­да другото. В раз­ви­ти­ето на човечеството, ду­хов­ни­те нап­рав­ле­ния тряб­ва да про­ти­чат ед­но до друго. И духов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на све­та има гри­жа­та то­ва да ста­ва точ­но така.

Но как ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на све­та тряб­ва­ше да се пог­ри­жи за това, че на­ред с направлението, ко­ето наме­ри своя из­раз в ли­це­то на ве­ли­кия Буда, да въз­ник­не и ед­но дру­го направление, ко­ето ед­ва по­-къс­но прие в се­бе си всич­ко онова, ко­ето бу­диз­мът да­де на човечеството? Това ста­на ре­ал­ност са­мо бла­го­да­ре­ние на факта, че всред направлението, ко­ето ­

Индийският на­род бе­ше убеден: хо­ра­та из­г­раж­дат сво­ята Дхарма или за­ко­на на душата, бла­го­да­ре­ние на своите соб­с­т­ве­ни сили; древ­но­ев­рейс­ки­ят на­род бе­ше въз­пи­тан в пос­лу­ша­ние пред закона! Но по то­зи на­чин еврейс­ки­ят на­род пос­тиг­на ед­но чу­дес­но до­пъл­не­ние към онова, ко­ето Заратустра ве­че бе­ше из­вър­шил не са­мо в името на сво­ята кул­тур­на епо- ха, но и в име­то на след­ва­щи­те култури.

Още вед­нъж тряб­ва яс­но да посочим, че Заратустра от­п­ра­ви своя пог­лед към външ­ния свят. Докато при Буда сре­ща ме ед­но дъл­бо­ко и по­кър­т­ва­що уче­ние за об­ла­го­ро­дя­ва­не на чо­веш­ка­та природа, при Заратустра от­к­ри­ва­ме ве­ли­ко­то и мо­гъ­що уче­ние за Космоса, изоб­що всич­ко за света, от чи­ето ло­но сме из­рас­­на­ли са­ми­те ние. Ако пог­ле­дът на Буда бе­ше обър­нат навътре, пред­с­та­ви­те­лят на Заратустровия на­род бе­ше от­п­ра­вен към външ­ния свят, за да го об­х­ва­не и из­пъл­ни със сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­хов­ни сили.

Нека да се за­дъл­бо­чим в това, ко­ето Заратустра да­де още при пър­во­то си по­явя­ва­не в света, въз­вес­тя­вай­ки Аура Маздао, до след­ва­ща­та му ин­кар­на­ция ка­то Назаратос. Той ви­на­ги пред­ла­га­ше вну­ши­тел­ни­те уче­ния за ве­ли­ките ду­хов­ни за­ко­ни и за Съществата на Космоса. Това, ко­ето Зара- тустра да­де на пер­сийс­ка­та кул­ту­ра от­нос­но Духа на Слънцето, бе­ше са­мо ед­но загатване; но пос­ле той го раз­гър­на до вну­ши­тел­ни­те раз­ме­ри на оне­зи чуд­ни и толко­ва сла­бо раз­би­ра­ни днес хал­дейс­ки уче­ния за Космоса и ду­хов­ни­те при­чи­ни за на­ше­то съществувание. Ако внима­тел­но из­пи­та­ме те­зи уче­ния за Космоса, ще ус­та­но­вим не­що из­вън­ред­но забележително.

Още ко­га­то Заратустра го­во­ре­ше на древ­но­пер­сийс­кия на­род за ду­хов­ни­те при­чи­ни на се­тив­ния свят, той по­сочва­ше на хо­ра­та две­те го­ле­ми сили, Ормузд и Ариман или Анграмайнци, чий­то стъл­к­но­ве­ния из­пъл­ват
це­лия Космос. Но има нещо, ко­ето Вие не бих­те от­к­ри­ли в то­ва учение: про­ник­ва­ща­та в ду­ша­та мо­рал­на топлина. Според древно­пер­сийс­кия светоглед, чо­ве­кът е прос­то впле­тен в це­лия кос­ми­чес­ки процес. Наме- ренията на Ормузд и Ариман са на­со­че­ни към това, ко­ето ще про­из­ле­зе от чо­веш­ка­та ду­ша в ре­зул­тат на тях­но­то неп­ре­къс­на­то про­ти­во­борство. И по­не­же те са в неп­ре­къс­на­та борба, чо­веш­ки­те ду­ши са аре­на на ужа­ся­ва­щи страсти. Интимната и дъл­бо­ка стра­на на чо­веш­кия ду­ше­вен жи- вот, тук е не­що на­пъл­но непознато. Тук е в си­ла са­мо мо­гъ­що­то уче­ние за Космоса. Под „добро" и „зло" тук се раз­би­рат на­й-­ве­че по­лез­ни­те и вред­ни действия, ра­зиг­ра­ва­щи се в Космоса, ко­ито вто­рич­но за­ся­гат и човека. Отправеното към външ­ния свят Заратустрово уче­ние не съ­дър­жа­ше в се­бе си това, което на­ри­ча­ме „мо­рал­ни принципи". То изу­ча­ва­ше всич­ки Същества, ко­ито влас­т­ву­ва­ха над се­тив­ния свят, всички доб­ри и светли, всич­ки зло­ве­щи и мрач­ни сили, всред ко­ито се но­се­ше крех­ка­та фи­гу­ра на чо­веш­ко­то съ­щество. Моралните принципи, ко­ито чо­век из­г­раж­да в сво­ята душа, тук бя­ха не­що непознато; те се по­яви­ха по­-късно. Когато нап­ри­мер пред ня­ко­го зас­та­ва­ше един „лош" човек, той усе­ща­ше как през то­зи чо­век се раз­ли­ват си­ли­те на зли­те Същества, той го усе­ща­ше ка­то „обсебен" от зли­те Същества. В то­зи слу­чай не мо­же­ше да се го­во­ри за „вина". Човекът бе­ше усе­щан ка­то впле­тен в ед­на ми­ро­ва систе- ма, все още неп­ро­ник­на­та от мо­рал­ни свойства. Ето за­бе­ле­жи­тел­на­та осо­бе­ност на то­ва учение, чий­то поглед, ма­кар и ду­хов­но ориентиран, бе­ше от­п­ра­вен към външния свят.

Тъкмо по­ра­ди та­зи при­чи­на ев­рейс­ко­то уче­ние дой­де ка­то ед­но чуд­но до­пъл­не­ние към Заратустровата кос­мо­логия, по­не­же към външ­но­то от­к­ро­ве­нието при­ба­вя мо­рал­ния елемент, да­ващ въз­мож­ност да се из­пъл­ват с конкрет­но съ­дър­жа­ние по­ня­тия ка­то „вина", „грях" и т.н. Преди по­ява­та на ев­рейс­кия елемент, за един лош чо­век мо­же­ше са­мо да се каже, че той е об­се­бен от зли­те сили. Възвестяването на Десетте за­по­ве­ди на­ло­жи не­об­хо­димос­т­та да се пра­ви раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду хората, ко­ито спа- з­ва­ха Закона и тези, ко­ито не го спазваха. Ето как в оп­ре­де­лен миг от ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то из­г­ря по­ня­ти­ето за вина, за прегрешение. А как точ­но си про­би то своя път в историята, лес­но ще раз­бе­ре този, кой­то се замисли, в как­ва не­яс­но­та от­нос­но по­ня­ти­ята „вина" и „грях" жи­ве­еха то­га­ваш­ни­те хо­ра и кол­ко тра­гич­на е всъщ­ност та­зи неяснота. Вземете кни­га­та на Йов и вед­на­га ще за­бе­ле­жи­те дъл­бо­ка­та не­яс­но­та от­нос­но по­ня­ти­ето „вина", пъл­но­то нез­на­ние за драмата, ко­ято спо­летя­ва чо­ве­ка при ед­но или дру­го нещастие, и то­га­ва Вие ще до­ло­ви­те пър­вия из­г­рев на но­во­то по­ня­тие за „ви­ната" и „греха".

Да, ето как мо­рал­ни­ят за­кон бе­ше да­ден на древ­но­-­ев­рейс­кия на­род от вън, ся­каш е част от от­к­ро­ве­ни­ята на са­мите при­род­ни царства. А то­ва
ста­на въз­мож­но са­мо по­ра­ди фак­та - за кой­то ве­че ста­на ду­ма -, че Зара- тустра се бе­ше пог­ри­жил за про­дъл­же­ни­ето на сво­ето дело, пре­дос­та­вяй­ки етер­но­то си тя­ло на Мойсей и ас­т­рал­но­то си тя­ло на Хермес. Така Мойсей ве­че мо­же­ше да въз­п­ри­ема външ­ния свят по съ­щия начин, как­то и Заратустра, но не само не­го­ви­те безлични, не­ут­рал­ни сили, а това, ко­ето ръ­ко­во­ди све­та в чис­то мо­ра­лен смисъл. Ето за­що то­зи древ­но­ев­рейс­ки на­род кул­ти­ви­ра в се­бе си това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем послу- шание, под­чи­не­ние пред Закона, до­ка­то в ду­хов­но­то нап­рав­ле­ние на Бу- да се за­па­зи коп­не­жът по осем­с­те­пен­ния път.

Обаче древ­но­ев­рейс­ки­ят на­род тряб­ва­ше да бъ­де за­па­зен до ре­ши­тел­ния момент, кой­то ни пред­с­тои да опишем: по­ява­та на Христовия Принцип. Този на­род тряб­ва­ше - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - да ос­та­не не­до­кос­нат и спа­сен от от­к­ро­ве­ни­ята на Буда и да се за­дър­жи в ед­но нез­ря­ло кул­тур­но състояние. Ето за­що всред древ­но­-­ев­рейския на­род тряб­ва­ше да се на­ме­рят личности, ко­ито да не са в със­то­яние да при­емат ця­ла­та същ­ност на ед­на ин­ди­видуалност, ко­ято би би­ла оли­цет­во­ре­ние на „Закона". Всред древ­но­ев­рейс­кия на­род не бе­ше въз­мож­но да се по­яви ед­на лич­ност ка­то Буда. Но бе­ше въз­мож­но друго: до Закона да се сти­га по вън­шен път, чрез оза­ре­ни­ето отвън, и то бла­го­да­ре­ние на факта, че Мойсей ве­че при­те­жа­ва­ше етер­но­то тя­ло на Заратустра и мо­же­ше да въз­п­ри­ема това, ко­ето не въз­ник­ва в соб­с­т­ве­на­та душа. Възникването на мо­рал­ния за­кон в соб­с­т­ве­но­то сър­це - то­ва бе­ше не­мис­ли­мо за ев­рейс­кия народ. Обаче де­ло­то на Мойсей тряб­ва­ше да бъ­де продължено, и то така, че в под­хо­дя­щото вре­ме да ро­ди под­хо­дя­щия плод. Ето за­що всред древ­но­ев­рейс­кия на­род тряб­ва­ше да се по­явят оне­зи личности, ко­ито поз­на­ва­ме ка­то про­ро­ци и ясновидци. А един от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те яс­но­вид­ци бе­ше този, ко­го­то позна­ва­ме под име­то Илия.

Как да си пред­с­та­вим ед­на та­ка­ва личност? Всред ев­рейс­кия на­род Илия тряб­ва­ше да бъ­де един от зас­тъп­ни­ците на това, ко­ето бе­ше въ­ве­де­но от Мойсей. Обаче от съ­щин­с­ка­та суб­с­тан­ция на на­ро­да не мо­же­ха да се ро­дят таки­ва хора, ко­ито да са на­пъл­но впле­те­ни в съ­дър­жа­ни­ето на Мой- сеевия закон, по­не­же той мо­же­ше да се по­лу­чи само ка­то от­к­ро­ве­ние от горе. Това, ко­ето опи­сах­ме ка­то не­об­хо­ди­мост за ин­дийс­кия народ, а съ­що и за ис­тин­с­ка­та при­ро­да на Бодисатва, тряб­ва­ше да се ут­вър­ди и ка­то ка­чес­т­во на ев­рейс­кия народ. Трябваше да се по­явят та­ки­ва индивидуал- ности, ко­ито не про­ник­ват из­ця­ло в чо­веш­ка­та личност, по­не­же ед­на част от тях­на­та същ­ност ос­та­ва­ше в ду­хов­ния свят. Едно та­ко­ва съ­щес­т­во бе­ше Илия. Това, ко­ето в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят от­к­рива­ме в лич­нос­т­та на Илия, е са­мо част от съ­щес­т­во­то на Илия. Азът на Илия не мо­же да нав­ле­зе из­ця­ло в тя­ло­то на Илия. Трябва да при­емем та­зи лич­ност ка­то „из­пъл­не­на от Духа". Едно та­ко­ва яв­ле­ние ка­то „Илия", не ­
може да настъпи, ако са на­ли­це са­мо нор­мал­ни­те чо­веш­ки сили. Когато един чо­век се раж­да при нор­мал­ни условия, чо­вешка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност из­рас­т­ва от фи­зи­чес­ки­те про­це­си в май­чи­но­то тя­ло така, че в оп­ре­де­лен мо­мент Азът, кой­то е бил ин­кар­ни­ран по-рано, прос­то се свър­з­ва с фи­зи­чес­ко­то тяло. При обик­но­ве­ния чо­век всич­ко върви, та­ка да се каже, пра­во­ли­ней­но и без на­ме­са­та на осо­бе­ни сили. Но при ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти ка­то Илия, то­ва е невъзможно. В то­зи слу­чай тряб­ва­ше да се прив­ле­кат и дру­ги сили, ан­га­жи­ра­ни с оне­зи час­ти от не­го­ва­та индивидуалност, която се на­ми­ра в ду­хов­ния свят. Да, в то­зи слу­чай вър­ху чо­ве­ка тряб­ва­ше да се въз­дейс­т­ву­ва от вън. Ето защо, кога­то в све­та се ин­кар­ни­рат та­ки­ва индивидуалности, те са фак­ти­чес­ки „инспирирани" или „дви­же­ни от Духа". Те из­г­леж­дат ка­то ек­с­та­тич­ни личности, да­леч над­х­вър­ля­щи това, ко­ето мо­гат да из­ка­жат с тех­ния обик­но­вен разум. Така из­г­леж­дат всич­ки ста­ро­за­вет­ни пророци. Духът е този, кой­то ги движи; Азът не ви­на­ги мо­же да си да­де смет­ка за това, ко­ето върши. Духът жи­вее в лич- ността, но ис­тин­с­ки­те му из­точ­ни­ци се на­ми­рат във външ­ния свят.

Обикновено та­ки­ва лич­нос­ти се от­тег­лят за оп­ре­де­ле­но вре­ме в пъл­но усамотение; оба­че то­ва оз­на­ча­ва „от­д­ръпване" на она­зи част от Аза, ко­ято е нуж­на на личността, за да за­го­во­ри Духът от вън. В по­доб­ни екста- тични, не­съз­на­тел­ни състояния, чо­ве­кът се вслуш­ва в това, ко­ето му се вну­ша­ва от горе. Така бе­ше и с Илия. Това, ко­ето през жи­во­та му съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то „Илия", това, ко­ето про­из­на­ся­ше ус­та­та му, това, ко­ето вър­ше­ха ръ­це­те му, не ид­ва­ше са­мо от она­зи част, ко­ято жи­ве­еше в не- го; зад всич­ко то­ва сто­яха от­к­ро­ве­ни­ята на оп­ре­де­ле­ни бо­жестве­но­-ду­хов­ни Същества.

Когато то­ва съ­щес­т­во се прероди, то тряб­ва­ше да се свър­же с тя­ло­то на детето, ко­ето се ро­ди на Захария и Елисавета. От са­мо­то Евангелие зна- ем, че мо­жем да при­емем Йоан Кръстител ка­то пре­ро­де­ния Илия (Матей 17, 10-13). Обаче тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на индивидуалност, ко­ято в пре­диш­ни­те си ин­кар­на­ции не бе­ше свикна­ла да раз­ви­ва сво­ите за­лож­би чрез нор­мал­ни­те си­ли на живота. При нор­мал­ни условия, до­ка­то чо­веш­ко­то физи­чес­ко тя­ло из­рас­т­ва в май­чи­ния организъм, се про­буж­да вът­реш­на­та си­ла на Аза. Но в пре­диш­ни­те си инкар­на­ции ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Илия не бе­ше нав­ли­за­ла до та­ка­ва сте­пен във фи­зи­чес­ко­то тяло. Азът бе­ше раздвиж­ван не чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили, а от вън. То- ва тряб­ва­ше да се слу­чи съ­що и сега. Сега Азът на то­ва същес­т­во е по­-б­ли­зо до Земята, се­га той е свър­зан в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен със Земята, от­кол­ко­то съществата, ръ­ково­де­щи Илия в миналото. Сега тряб­ва­ше да се осъ­щес­т­ви пре­хо­дът и връз­ка­та меж­ду две­те нап­рав­ле­ния - те­зи на Буда и на Заратустра. Всичко тряб­ва­ше да бъ­де подмладено. Сега от вън тряб­ва­ше да дейс­т­ву­ва тък­мо оно­ва съ­щество, ко­ето в ли­це­то на Буда се
бе­ше свър­за­ло със Земята и ней­на­та мисия, а се­га - ка­то Нирманакайя на Буда - се свър­за с Натановия Исус. Тъкмо оно­ва същество, ко­ето от ед­на стра­на бе­ше свър­за­но със Земята, а от дру­га стра­на бе­ше из­вън нея, по­не­же дейс­т­ву­ва­ше са­мо в Нирманакайя, тък­мо оно­ва същество, жи­ве­ещо „отвъд" Земята по­не­же от­но­во се бе­ше от­де­ли­ло от нея и ви­та­еше над гла­ва­та на Натановия Исус, тък­мо то тряб­ва­ше се­га да се про­яви външ­но и да про­бу­ди Азовата си­ла на Йоан Кръстител.

Нирманакайя на Буда бе­ше тази, ко­ято про­бу­ди Азовата си­ла на Йоан Кръстител по та­къв начин, как­то по­-ра­но ду­хов­ни­те си­ли уп­раж­ня­ва­ха сво­ите въз­дейс­т­вия вър­ху Илия. В ми­на­ло­то съ­щес­т­во­то - Илия из­па­да­ше в ек­с­та­тич­ни състояния; то­га­ва го­во­ре­ше Бог и из­пъл­ва­ше - не­го­вия Аз с .ед­на ре­ал­на сила, ко­ято мо­же­ше да бъ­де пре­на­ся­на също и във вън- ш­ния свят. Сега на­ли­це от­но­во бе­ше ед­но ду­хов­но същество, ко­ето ви­та­еше над Натановия Исус ка­то Нирма­на­ка­йя на Буда; и се­га тък­мо то раз­д­ви­жи ут­ро­ба­та на Елисавета, ко­ято тряб­ва­ше да ро­ди Йоан, раз­д­ви­жи са­мия за­ро­диш на Йоан, на­ми­раш се в шес­тия ме­сец от бре­мен­нос­т­та и про­бу­ди не­го­вия Аз. И се­га та­зи сила, по­не­же се нами­ра­ше по­-б­ли­зо до Земята, пре­диз­ви­ка не са­мо ед­на инспирация, а ед­но ис­тин­с­ко фор­ми­ра­не на Йоановия Аз. Под вли­яни­ето на тази, ко­ято тук е на­ре­че­на Мария, Азът на Йоан Кръстител се пробуди. Ето как Нирманакайя на Буда дейс­т­ву­ва про­буж­да­що и ос­во­бож­да­ва­що - до­ри до рав­ни­ще­то на фи­зи­чес­ка­та суб­с­тан­ция - вър­ху Аза на ня­ко­гаш­ния Илия, вър­ху се­гаш­ния Аз на Йоан Кръстител. И как­во мо­жем да очак­ва­ме ние сега?

Както ня­ко­га през де­ве­то­то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене Илия „извика" сво­ите мо­гъ­щи слова, ко­ито всъщ­ност бя­ха Божии слова, и как­то с ръ­це­те си из­вър­ши оне­зи дела, ко­ито всъщ­ност бя­ха Божии дела, така и се­га при Йоан Кръстител тряб­ва­ше да се слу­чи не­що подобно, и да се про­яви от­но­во онова, ко­ето в ми­на­лото при­над­ле­же­ше на Илия. Онова, ко­ето пул­си­ра­ше в Нирманакайя на Буда, се про­яви се­га в Аза на Йоан Кръстител ка­то инспирация. Да, оно­ва ко­ето се въз­вес­ти на пас­ти­ри­те и ви­та­еше над Натановия Исус, разпрос­т­ря сво­ята си­ла до са­ма­та вът­реш­на същ­ност на Йоан Кръстител. И про­по­вед­та на Йоан Кръстител е пре­ди всич­ко про­по­вед на но­воп­ро­бу­де­ния Буда.

Припомним ли си про­по­вед­та в Бенарес, ко­га­то Буда го­во­ри за жи­тейс­ки­те стра­да­ния и за ос­во­бож­да­ва­не­то от тях чрез осем­с­те­пен­ния път на душата, ние се до­кос­ва­ме до не­що из­вън­ред­но забележително. Тогава Буда по­со­чи осем­с­те­пен­ния път, а и по­-къс­но чес­то повтаряше: „Досега имах­те уче­ни­ето на браманите, ко­ито виж­дат своя про­из­ход в са­мия Брама. Те казват, че пре­въз­хож­дат дру­ги­те хора, по­ра­ди своя бла­го­ро­ден произход. Според бра­ма­ни­те стойнос­т­та на чо­ве­ка ид­ва от не­го­вия про- изход. Обаче аз ви казвам: стойнос­т­та на чо­ве­ка за­ви­си от това, ко­ето

Да, се­га - на­ми­рай­ки се в сво­ята Нирманакайя - Буда прос­то за­ли­ва­ше с лъ­чи­те си Натановото де­те Исус и всъщ­ност про­дъл­жа­ва­ше сво­ята про- повед, про­из­на­сяй­ки ду­ми­те чрез ус­та­та на Йоан Кръстител. Това, ко­ето ус­та­та на Йоан говореше, се дъл­же­ше на Буда и не­го­ва­та инспирация. И чес­то пъти, ко­га­то Йоан каз­ва нещо, то ни зву­чи ка­то про­дълже­ние от про­по­ве­ди­те на Буда. Защото, ето как го­во­ри Йоан: „Вие, ко­ито тол­ко­ва мно­го раз­чи­та­те на ва­ши­те пред­шес­т­вени­ци и на тези, ко­ито в слу­же­не­то си на ду­хов­ни­те си­ли бя­ха на­ре­че­ни „де­ца на змията" и се по­зо­ва­ва­те на „мъд­рос­т­та на змията", кой ви до­ве­де до тук? И са­мо та­ка ли вярвате, че ще ро­ди­те плодове, дос­той­ни за покаяние, ка­то казвате: наш отец е Авраам." Но се­га Йоан про­дъл­жа­ва про­по­вед­та на Буда: „И не казвайте, че ваш отец е Авраам, а ста­не­те ис­тин­с­ки чо­ве­ци там, къ­де­то сте пос­та­ве­ни в света. Защото на мяс­то­то на камъка, къ­де­то стоите, мо­же да бъ­де про­бу­ден един ис­тин­с­ки човек. Наистина, Бог мо­же да про­бу­ди ча­да на Авраам до­ри и от камъните." (Лука 3, 7-8). А после, про­дъл­жа­вай­ки про­по­вед­та на Буда, казва: „Който има две дрехи, не­ка да ги раз­де­ли с онзи, кой­то няма" /Лука 3, 11/. Хората ид­ват и питат: „Учителю, как­во тряб­ва да сторим?" (Лука 3,12), точ­но как­то и мо­на­си­те ня­кога оти­до­ха при Буда и попитаха: „Какво тряб­ва да сторим?" Всички те­зи ду­ми из­г­леж­дат ка­то про­дъл­же­ние на това, ко­ето про­по­вяд­ва­ше Буда.

Ето как в пов­ра­та на вре­ме­то те­зи Същества се по­явя­ват във фи­зи­чес­кия свят и ни да­ват въз­мож­ност да вникнем в един­с­т­во­то на всич­ки ре­ли­гии и ду­хов­ни направления. Ние се доб­ли­жа­ва­ме до Буда не ка­то се при­дър­жа­ме към традицията, а ка­то се вслуш­ва­ме в не­го­ви­те думи. Буда из­ло­жи сво­ето уче­ние пет, шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то летоброене. Обаче не­го­ви­ят глас не е заглъхнал. Той го­во­ри съ­що и там, къ­де­то не е инкар- ниран: в случаите, ко­га­то той ин­с­пи­ри­ра дру­ги хо­ра чрез сво­ята Нирма- накайя. И от ус­та­та на Йоан Кръстител ние чу­ва­ме това, ко­ето Буда има­ше да ка­же шест сто­ле­тия по-рано, след ка­то ве­че бе­ше жи­вял в ед­но
фи­зи­чес­ко тяло. Ето как сто­ят не­ща­та с „един­с­т­во­то на религиите". Като антропософи, ние сме длъжни да тър­сим вся­ка ед­на ре­ли­гия на ней­но­то точ­но мяс­то в ево­лю­ци­ята на човечеството, и да тър­сим в нея не мъртвото, а живото; за­що­то всич­ко след­ва своя неп­ре­къс­нат ход. Ето ка- к­во сме длъж­ни да разберем! И ако ня­кой не ис­ка да чуе ду­ми­те на Буда от ус­та­та на Йоан Кръстител, той при­ли­ча на човек, кой­то ми­на­ва по край клон­ки­те на ро­зов храст, а ме­сец по­-къс­но виж­да цъф­на­ли­те ро­зи и не ис­ка да повярва, че храс­тът и цъф­на­ли­те ро­зи са ед­но цяло. Това, ко­ето в за­ро­ди­ша е не­ви­ди­мо и живо, грей­ва по­-къс­но в цъф­на­ли­те рози. По съ­щия на­чин това, ко­ето бе­ше жи­во в уче­ни­ето на Буда, про­цъф­тя по­-къс­но в ду­ми­те на Йоан Кръсти­тел при ре­ка­та Йордан.

Така ние се за­поз­на­ва­ме и с ед­на дру­га индивидуалност, ко­ято се по­яви през она­зи епо­ха и за ко­ято Евангели­ето на Лука ни го­во­ри тол­ко­ва вни- мателно, изобщо, ние вник­ва­ме в Евангелията са­мо при условие, че по сте­пен­но се из­ди­га­ме до там, да раз­би­ра­ме вся­ка ду­ма по съ­щия начин, как­то са я раз­би­ра­ли и са­ми­те евангелисти. Въвеждайки ни в сво­ето Евангелие, Лука заявява, че ис­ка да пре­раз­ка­же опи­са­ни­ята на т.н. „са­мо­видци­"­ (Лу­ка 1,2). Обаче тък­мо те­зи са­мо­вид­ци виж­да­ха ис­тин­с­ки­те от­но­ше­ния меж­ду нещата; те за­бе­ляз­ва­ха не само това, ко­ето ста­ва­ше в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. Единствено те би­ха мог­ли да знаят, че пет или шест сто­ле­тия преди, на­ше­то ле­тоб­ро­ене в Индия е жи­вял си­нът на цар Судодана, на­ри­чан още Буда, и как по­-къс­но се раж­да са­ми­ят Йоан Кръстител. Обаче те не на­ми­рат свър­з­ва­ща­та ниш­ка меж­ду еди­ния и другия. Тя мо­же да се ви­ди са­мо в ду­хов­ния свят. Ето за­що Лука казва, че ще ни за­поз­нае с раз­ка­зи­те на онези, ко­ито са „видели", или с дру­ги думи, „ясновидците". Защото съв­сем не е дос­та­тъч­но да ци­ти­ра­ме тек­с­то­ве­те и ду­ми­те от ре­ли­ги­озни­те източници; не­об­хо­ди­мо е да вник­ва­ме в пра­вил­ния сми­съл на те­зи думи. А за та­зи цел пред нас наг­лед­но тряб­ва да зас­та­нат оне­зи индивидуалности, за ко­ито се го­во­ри в Евангелията. Обаче то­ва е осъществимо, са­мо ако зна­ем как­во точ­но се вли­ва в тях от ду­хов­ния свят.

Казва се и друго: „Каквато и индивидуалност да сли­за на Земята, тя ви­на­ги се раз­г­ръ­ща с ог­лед спо­соб­нос­ти­те на тялото, в ко­ето се инкарнира. Ето за­що вся­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност е длъж­на да се съ­об­ра­зя­ва с тях. Да предположим, че днес ед­но вис­ше Същество ис­ка да сле­зе на Земята; то на вся­ка це­на би след­ва­ло да се съ­об­ра­зи с особе­нос­ти­те на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. И са­мо яс­но­ви­де­цът мо­же да иден­ти­фи­ци­ра съ­от­вет­на­та индивидуалност, по­не­же той съ­зи­ра ин­тим­ни­те нишки, впле­те­ни в ней­на­та вът­реш­на същност. Но ед­но та­ко­ва Същество, раз­пола­га­що с го­ля­ма мъдрост, тряб­ва да под­гот­ви сво­ето тя­ло още от детството, за да мо­же в под­хо­дя­щия мо­мент там да се про­яви онова, ко­ето въп­рос­но­то
Същество е би­ло през ми­на­ли­те си инкарнации. За да про­бу­ди осо­бе­ни усе­ща­ния в човека, ед­но та­ко­ва Същество - с ог­лед зем­на­та си ин­кар­на­ция - е длъж­но да предвиди, че и са­мо­то фи­зи­чес­ко тя­ло тряб­ва да по­не­се це­лия то­вар на не­го­ва­та мисия. В ду­хов­ни­те све­то­ве не­ща­та не из­г­леж­дат така, както във фи­зи­чес­кия свят. Иска ли ед­но Същество да из­це­ли бол­ка­та и да пре­мах­не страданието, то­га­ва то тряб­ва да се по­то­пи в на­й-­дъл­бо­ко­то страдание, да из­пи­та на­й-­теж­ка­та мъка, за да стиг­не до точ­ни­те думи, с ко­ито да се обър­не към хората.

Това, ко­ето има­ше да ка­же по­-къс­но Съществото, ин­кар­ни­ра­но в тя­ло­то на Натановия Исус, пред­с­тав­ля­ва­ше ед­но бла­го­вес­тие за ця­ло­то човече- ство. То бе­ше нещо, ко­ето тряб­ва­ше да из­диг­не чо­ве­чес­т­во­то над вся­ко кръв­но родство. То тряб­ва­ше да се опи­ра не на кръв­но­то родство, не на това, ко­ето свър­з­ва ба­ща и син, брат и сестра, а към обичта, про­из­ти­ча­ща от кръв­но­то родство, то тряб­ва­ше да при­ба­ви она­зи все­об­ща чо­веш­ка любов, ко­ято на­пи­ра от ед­на ду­ша към дру­га ду­ша и ко­ято стои над вся­ка кръв­на връзка. Точно то­ва тряб­ва­ше да до­не­се Съществото, което по­-къс­но се про­яви в Натановия Исус. То тряб­ва­ше да про­бу­ди ед­на но­ва любов, ко­ято ня­ма ни­що об­що с кръвно­то родство. Обаче за та­зи цел Съществото, оби­та­ва­що тя­ло­то на Натановия Исус, тряб­ва­ше от ли­чен опит да уз­нае как­во точ­но оз­на­ча­ва да ня­маш ни­как­ви кръв­ни връз­ки с дру­ги хора. Чак то­га­ва то мо­же­ше да усе­ти в чист вид това, ко­ето на­ис­ти­на свър­з­ва две чо­веш­ки души. Чак то­га­ва то усе­ти се­бе си сво­бод­но от вся­как­ви кръв­ни връзки, до­ри от те­оре­тич­на­та въз­мож­ност за кръв­ни връзки. Индивидуалността на Натановия Исус тряб­ва­ше да за ста­не пред све­та не са­мо ка­то един „безотечествен" човек, ка­то Буда, кой­то на­пус­на ро­ди­на­та си и оти­де в чуж­ди земи, а ка­то личност, от­къс­на­та от вся­как­ви се­мей­ни връзки, изоб­що от всичко, има­що не­що об­що с кръв­но­то родст- во. Тя можа, тя тряб­ва­ше да из­пи­та ця­ла­та мъка, ко­ято връх­ли­та човека, ко­га­то се раз­де­ля е това, ко­ето ина­че стои на­й-б­ли­зо до него; индиви- дуалността, оби­та­ва­ща тя­ло­то на Натановия Исус тряб­ва­ше да поз­нае пълна­та самотност, пъл­на­та изоставеност. И кое бе­ше то­ва Същество?

Ние знаем: то­ва е Съществото, ко­ето жи­вя в тя­ло­то на Соломоновия Исус до към не­го­ва­та два­на­де­се­та година; това е той, Духът на Зарату- стра, жи­ве­ещ в Соломоновия Исус, чи­ито ро­ди­те­ли про­из­ли­за­ха от Со- ломоновата ро­дослов­на линия. Бащата ум­ря рано; по ба­щи­на ли­ния де­те­то осиротя. Освен него, в то­ва се­мейс­т­во има­ше и други бра­тя и сест- ри. Той бе­ше тук в то­ва се­мейс­т­во до­ка­то той, Заратустра, жи­ве­еше в тя­ло­то на Соломоновия Исус. После, два­на­де­сет годишен, той на­пус­на то­ва семейство, изос­та­ви май­ка си, бра­тя­та и сес­т­ри­те си, за да преми­не в тя­ло­то на Натановия Исус. Но се­га ум­ря съ­що и тя, Натановата майка, а по-късно, и той, Натановият баща. И ко­га­то се из­п­ра­ви пред света, за да
из­пъл­ни сво­ята задача, той се раз­де­ли с всичко, ко­ето би мог­ло да има не­що об­що с кръв­но­то родство. Сега той не са­мо оси­ро­тя напълно, не са­мо на­пус­на сво­ите бра­тя и сестри, но и - ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ност на Зара- тустра - тряб­ва­ше да от­х­вър­ли до­ри ми­съл­та за свое семейство, за свои по­томци. Защото ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра на­пус­на не са­мо ба­ща и майка, бра­тя и сестри; тя на­пус­на и сво­ето соб­с­т­ве­но тяло, за да пре­ми­не в дру­го тяло, в тя­ло­то на Натановия Исус.

Тази индивидуалност, то­ва Същество, мо­жа да се под­гот­ви по­-къс­но в тя­ло­то на Натановия Исус за сре­ща­та си с ед­но още по­-вис­ше Същество, за да въз­вес­ти ис­тин­с­ка­та си задача: про­буж­да­не­то на все­об­ща­та лю­бов меж­ду всич­ки чо­веш­ки души. И ко­га­то пос­ле май­ка­та и бра­тя­та на то­ва Същество дой­до­ха при него, а окол­ни­те му казаха: „Майка Ти и бра­тя­та Ти сто­ят вън и ис­кат да Те видят", то­ва Същество мо­жа да из­ре­че пред всич­ки и от на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на ду­ша­та си оне­зи не­ве­ро­ят­ни ду- ми, ко­ито изоб­що не на­кър­ня­ват си­нов­но­то и брат­с­ко чувство: „Не, те не са мои близки!" Защото Заратустра бе­ше на­пус­нал соб­с­т­ве­но­то си фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето го свър­з­ваше с то­ва семейство. И об­ръ­щай­ки се към онези, ко­ито се стре­мя­ха към ед­на ду­шев­на об­щ­ност с него, дви­же­ни от сво­ята сво­бод­на воля, той каза: „Моя май­ка и Мои бра­тя са тези, ко­ито слу­шат сло­во­то Божие и го из­пъл­няват" (Лука 8, 20-21). Ето кол­ко дос­лов­но тряб­ва да се раз­би­рат тек­с­то­ве­те на ре­ли­ги­оз­ни­те документи.

За да мо­же­ше ня­кой да въз­вес­ти все­об­ща­та чо­веш­ка любов, той тряб­ва­ше на­ис­ти­на да се ин­кар­ни­ра в та­ко­ва тяло, ко­ето би му поз­во­ли­ло да изпита, как­во оз­на­ча­ва да бъ­деш изос­та­вен от всичко, ко­ето слу­жи за ут­вър­ж­да­ва­не на кръв­ни­те връзки.

Да, към та­зи чо­веш­ка фи­гу­ра се на­соч­ват се­га на­ши­те чувства, до­ла­вяй­ки в нея ис­тин­с­ка чо­веш­ка близост; към та­зи чо­веш­ка индивидуалност, сли­за­ща от вис­ши­те светове, за да по­не­се всич­ки зем­ни стра­да­ния и мъ- ки. За нея би­ят сега сър­ца­та ни. И с кол­ко­то по­-ду­хов­но раз­би­ра­не вник­нем в нея, тол­ко­ва по­-доб­ре ще я опоз­на­ем и тол­ко­ва по-вед­ри ще се от­во­рят за нея на­ши­те сър­ца и души.