Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

През след­ва­щи­те дни фактите, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на Евангелията - и осо­бе­но тези, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на Евангелието на Лука - ще ни се от­к­ри­ят с все по­-го­ля­ма яснота. Ето за­що аз мо­ля - то­зи път мно­го по­ве­че от­кол­ко­то обик­но­ве­но - да се има предвид, че те­зи лек­ции са ед­но ця­ло и че съ­дър­жа­ни­ето им на­ис­ти­на пре­ми­на­ва от ед­на лек­ция в друга, и че от­дел­на­та лекция, как­то и няколко, взе­ти заедно, не мо­гат да бъ­дат раз-

Вчера ние за­вър­ших­ме с това, че тре­то­то тя­ло на Буда, не­го­ва­та Нирма- накайя, ста­на ви­ди­ма в мига, ко­га­то спо­ред Евангелието на Лука, пас­ти­ри­те виж­дат сво­ето не­бес­но откровение. Вчера за­гат­нах­ме още, че оно­ва под­м­ла­дя­ва не на бу­дис­т­кия светоглед, кой­то се вля в хрис­ти­ян­с­т­во­то и по то­зи на­чин ста­на още по­-дос­тъ­пен за хората, нас­тъ­пи бла­го­да­ре­ние на факта, че ас­т­рал­на­та май­чи­на обвивка, от­де­ля­ща се от чо­ве­ка с нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зря­лост и която, следователно, бе­ше свър­за­на с де­те­то Исус, се сля с Нирманакайя на Буда точ­но в два­на­де­се­та­та го­ди­на от живо­та на Исус. Така че в то­зи мо­мент ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но същество, из­г­ра­де­но от Нирманакайя, т.е. от ду­хов­ното тя­ло на Буда и от она­зи ас­т­рал­на май­чи­на обвивка, ко­ято се от­де­ли от два­на­де­сет­го­ди- ш­ния Исус.

Но се­га сти­га­ме до след­ния въпрос. Когато в обик­но­ве­ния жи­вот та­зи ас­т­рал­на май­чи­на об­вив­ка се отделя, когато, с други думи, се раж­да съ­щин­с­ко­то ас­т­рал­но тя­ло на човека, то­га­ва та­зи ас­т­рал­на май­чи­на об­вив­ка прос­то се раз­т­ва­ря в общия ас­т­ра­лен свят. Обаче такава, как­ва­то е тя в се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на човека, та­зи ас­т­рал­на май­чи­на обви- в­ка би би­ла неизползваема, или неп­ри­съ­еди­ни­ма към вис­ша­та Нирмана- кайя на Буда. Сега с та­зи ос­во­бо­де­на астрал­на май­чи­на обвивка, ко­ято - сли­вай­ки се с Нирманакайя на Буда - под­м­ла­ди и въз­ро­ди це­лия буди- зъм, тряб­ва­ше да се слу­чи не­що особено. С дру­ги ду­ми, в тя­ло­то на Исус тряб­ва­ше да се въплъти, да се ин­кар­ни­ра ед­но твър­де осо­бе­но съ­щество, за да мо­же през пър­ви­те два­на­де­сет го­ди­ни от своя жи­вот да из­лъч­ва оне­зи сили, ко­ито пос­ле се свър­за­ха с ас­т­рал­на­та май­чи­на обвивка, та­ка че да нас­тъ­пи спо­ме­на­то­то вче­ра под­м­ла­дя­ва­не на будизма. Следовател- но, тук ста­ва ду­ма не за ед­но обик­но­ве­но чо­веш­ко същество, а за ед­но твър­де осо­бе­но същество, ко­ето из­рас­т­ва в де­те­то Исус до­към два­наде­се­та­та му година, за да осъ­щес­т­ви пос­ле - свър­з­вай­ки се с ос­во­бо­де­на­та ас­т­рал­на май­чи­на об­вив­ка - въп­рос­но­то под­м­ла­дя­ва­не на будизма.

Искаме ли да си из­г­ра­дим точ­на представа, как изоб­що е въз­мож­но по­доб­но нещо, как ед­но де­те мо­же да въз­дейс­т­вува вър­ху сво­ите об­вив­ки по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин, а не как­то обикновено, не­ка за­се­га да си пос­лу­жим с ед­но наг­лед­но сравнение.

Ако прос­ле­дим раз­ви­ти­ето на един чо­веш­ки живот, за­поч­вай­ки от раж­да­не­то и об­х­ва­щай­ки все по­-къс­ни­те въз­рас­то­ви пе­ри­оди до двадесетата, тридесетата, че­ти­ри­де­се­та­та година, ще ус­та­но­вим - сти­га не­ща­та да
про­ти­чат нор­мал­но - как пър­во­на­чал­ни­те за­лож­би все по­ве­че и по­ве­че се от­к­ро­яват под ед­на или дру­га външ­на форма.

Детето из­рас­т­ва физически, но то из­рас­т­ва и духовно; не­го­ви­те ду­шев­ни си­ли неп­ре­къс­на­то нарастват.

Как ста­ва това, е опи­са­но в мо­ята кни­га „Възпитанието на де­те­то от гле- д­на точ­ка на антропософията".

Нека се­га вни­ма­тел­но да прос­ле­дим как ду­шев­ни­те и ин­те­лек­ту­ал­ни си­ли пос­те­пен­но из­рас­т­ват в седмата, четиринадесетата, два­де­сет и пър­ва­та година, след ка­то по­-ра­но те изоб­що не са би­ли загатнати. Следовате- лно, за­мис­ле­те се как про­ти­чат не­ща­та в нор­мал­ния живот, но пред­с­та­ве­те си още, че ис­ка­ме да из­вършим след­ния „експеримент": а именно, да не поз­во­лим на един то­ку що ро­ден чо­век да се раз­ви­ва на­пъл­но нор- мално, т.е. спо­ред ес­тес­т­ве­ни­те ус­ло­вия на съв­ре­мен­на­та епоха, а че би- х­ме му пре­дос­та­ви­ли по из­кус­т­вен на­чин въз­мож­нос­т­та да ус­вои с осо­бе­на све­жест това, ко­ето при нор­мал­ни ус­ло­вия се ус­во­ява при­мер­но между два­на­де­се­та­та и осем­на­де­се­та­та година, следователно, да аси­ми­ли­ра све­та в ду­ше­вен смисъл, но не как то дру­ги­те хора, а с от­к­ри­ва­тел­с­ки дух, кой­то дейс­т­ву­ва фор­ми­ра­що вър­ху окол­на­та среда. И да пред­по­ложим още, че ис­ка­ме по из­кус­т­вен на­чин да пре­вър­нем то­ва де­те в ед­на дейс­т­ви­тел­но про­дук­тив­на натура. В то­зи слу­чай ние не би тряб­ва­ло да ос­та­вя­ме то­ва де­те да рас­те при оби­чай­ни­те ус­ло­вия на сво­ите връст- ници.

Нека да про­дъл­жим с на­шия хи­по­те­ти­чен експеримент, оба­че с твър­да­та уговорка, че при­ме­рът е са­мо хипо­те­ти­чен и не­осъ­щес­т­вим в дейс­т­ви­тел­ния живот; за­да­ча­та му е да онаг­ле­ди ня­кои процеси, без - ес­тес­т­вено - да бъ­де пре­по­ръч­ван ка­то въз­пи­та­тел­но средство.

Следователно, да предположим, че се стре­мим да пре­вър­нем ня­ко­го в търсеща, про­дук­тив­на натура, чиито мис­лов­ни спо­соб­нос­ти не са­мо ос­та­ват съх­ра­не­ни и свежи, но и про­дъл­жа­ват да на­рас­т­ват с нап­ред­ва не­то на възрастта. В то­зи слу­чай пре­ди всич­ко ние тряб­ва да пред­па­зим то­ва де­те още в шестата, сед­ма го ди­на от обик­но­ве­на­та „учеб­на програма" и да не поз­во­лим да му бъ­дат пре­по­да­ва­ни „учеб­ни­те предмети", ко­ито изу­ча­ват ос­та­на­ли­те деца. Ще тряб­ва мак­си­мал­но да го на­сър­ча­ва­ме в дет­с­ки­те иг­ри чак до десетата, едина­де­се­та­та година, та­ка че по въз­мож­ност в ос­ма­та го­ди­на то да не вла­дее ни­как­во арит­ме­тич­но действие, а в де­ве­та­та го­ди­на да не е ус­во­ило четенето. Едва в ос­ма­та и де­ве­та­та го­ди­на ще тряб­ва да му пре­по­да­ва­ме това, ко­ето на дру­ги­те Преподаваме в шес­та­та и сед­ма­та година. В по­до­бен слу­чай си­ли­те на да­ден чо­век се раз­ви­ват по съ­вър­ше­но друг начин; ду­ша­та му из­г­раж­да от­но­ше­ни­ята си към све­та не така, как­то обик­но­вено. Такова де­те би съх­ра­ни­ло мла­ден­чес­ки­те си­ли - ко­ито нор­мал­но­то обу­че­ние нап­ра­во под­тис­ка - чак до

С по­мощ­та на по­до­бен ек­с­пе­ри­мент не са­мо бих­ме удъл­жи­ли мла­ден­чес­кия период, но бих­ме пос­тиг­на­ли и друго: бих­ме внес­ли оп­ре­де­ле­ни мла­ден­чес­ки си­ли в ас­т­рал­на­та май­чи­на обвивка, та­ка че те от­но­во да бъдат при­ло­же­ни в света, та­ка че ед­но същество, сли­за­що от ду­хов­ни­те ви­си­ни да се из­х­ран­ва с тях, да се под­м­ла­дя­ва с тях.

Естествено, хо­ра­та не би­ва да при­бяг­ват до по­до­бен ек­с­пе­ри­мент и той ня­ма ни­що об­що с възпитанието. Засега хо­ра­та тряб­ва да пре­дос­та­вят оп­ре­де­ле­ни неща, та­ка да се каже, в ръ­це­те на Боговете. Хората все още не мо­гат да ги контролират, но Боговете могат. И ко­га­то ня­къ­де чуете, че оп­ре­де­ле­на лич­ност е про­яви­ла от­к­ри­вател­с­ки дух в ед­на или дру­га об­ласт на живота, след ка­то пре­ди то­ва дъл­го вре­ме е из­г­леж­да­ла ли­ше­на от дар­би и изос­та­ва­ща в раз­ви­ти­ето си, имай­те предвид, че тук Бого- вете са про­ве­ли един експеримент: те прос­то са съх­ра­ни­ли дет­с­ка­та при­ро­да на то­зи чо­век и са го на­ка­ра­ли да въз­п­ри­ема света, та­ка да се каже, с из­вес­т­но за­къс­нение. От опит доб­ре знаем: мно­го чес­то буд­ни­те деца, ко­ито лес­но и бър­зо вник­ват в това, ко­ето им разказваме, после, ко­га­то тръг­нат на училище, от­каз­ват да се спра­вят с пре­по­да­ва­ни­те предмети. В то­зи слу­чай Боговете провеж­дат с тях експеримента, за кой­то ста­на ду­ма то­ку що.

Нещо по­доб­но - са­мо че в без­к­рай­но по­-ши­рок ма­щаб - се слу­чи с оно­ва дете, ко­ето из­рас­на ка­то „Исус", за да предос­та­ви пос­ле на Буда и не­го­ва­та Нирманакайя ед­на не­имо­вер­но пло­дот­вор­на ас­т­рал­на май­чи­на об- вивка. Ето ка­къв е случаят! И се­га ние сти­га­ме до един тайн­с­т­вен факт, в кой­то все­ки е сво­бо­ден да вяр­ва или да не вярва, оба­че днес то­зи факт мо­же да бъ­де из­ло­жен пред под­гот­ве­ни­те антропософи, как­то и да бъ­де ос­нов­но про­ве­рен от всеки. Да, про­ве­ре­те всич­ки под­роб­нос­ти и факти, на­ми­ра­щи се в офи­ци­ал­ни­те Евангелия или в офи­ци­ална­та ис­то­рия и Вие ще се убе­ди­те в ис­тин­нос­т­та на то­зи про­тъ­кан от тай­ни ос­но­вен факт, до­ри чрез чис­то ма­те­риал­ни­те данни, сти­га да пре­це­ня­ва­те спо­кой­но и точно. Когато окул­тис­тът се про­из­на­ся вър­ху фак­ти­те от вис­ши те светове, той ги по­ве­ря­ва на чо­ве­чес­т­во­то ка­то един вид за­лог и ко­га­то

Накратко: от ро­ди­тел­с­ка­та двойка, за ко­ято ста­ва ду­ма в Евангелието на Лука, тряб­ва­ше да се ро­ди ед­но де­те с твър­де осо­бе­ни качества; ед­но де- те, ко­ето до­не­се със се­бе си в не­опет­нен и чист вид са­ми­те мла­ден­чес­ки си­ли на света, за­паз­вай­ки ги свежи, здра­ви и непокътнати. Ето как­во тряб­ва­ше да се случи!

Естествено, при нор­мал­ни ус­ло­вия е не­мис­ли­мо те­зи мла­ден­чес­ки си­ли да се от­к­ри­ят в ед­но или дру­го дете, в ед­на или дру­га ро­ди­тел­с­ка двойка, осо­бе­но в степента, за ко­ято ста­ва ду­ма тук. Да, при нор­мал­ни обсто­ятел­с­т­ва ни­къ­де не бих­ме мог­ли да от­к­ри­ем та­ка­ва ро­ди­тел­с­ка двой­ка и та­ка­ва ин­ди­ви­ду­ал­ност - до­ри всред ця­ло­то то­га­ваш­но чо­ве­чес­т­во - ко­ито би­ха пред­ло­жи­ли не­об­хо­ди­ми­те ус­ло­вия за по­ява­та на спо­ме­на­ти­те ве­че осо­бе­ни качества. Ние бих­ме мог­ли да раз­бе­рем как­во се случи, са­мо ако си при­пом­ним из­вес­т­ни подробности, до ко­ито сме стиг­на­ли в хо­да на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ка подготовка.

Както знаем, днеш­но­то чо­ве­чес­т­во е ми­на­ло през раз­лич­ни епо­хи на сво­ето развитие; то про­из­ли­за от ед­но пра чо­ве­чес­т­во на Древноатлант- ската епоха, пред­хож­да­но от пра­чо­ве­чес­т­во­то на Лемурия. Антропосо- фията е в със­тояние да ни пре­дос­та­ви съ­вър­ше­но дру­ги фак­ти за ево­лю­ци­ята на човечеството, от­кол­ко­то офи­ци­ал­на­та наука, ко­ято се опи­ра са­мо на ма­те­ри­ал­ни­те процеси. Антропософската Наука за Духа, прос­ле­дя­вай­ки хо­да на исто­ри­ята под­роб­но опис­ва Гръцко-латинската кул­тур­на епоха, пред­хож­да­на от Египетско-халдейската, Древно-персийс­ка­та и Древноиндийската кул­тур­на епоха. Така ние сти­га­ме до она­зи гран­ди­оз­на катастрофа, ко­ято из­ця­ло про­ме­ни об­ли­ка на на­ша­та Земя. Преди та­зи катастрофа, в ге­ог­раф­с­ки­те области, пок­ри­ти днес от Атланти­чес­кия океан, съ­щес­т­ву­ва­ше един об­ши­рен кон­ти­нент и то­ва бе­ше ста­ра­та Ат- лантида. В го­ля­ма­та си част областите, оби­та­ва­ни днес от европейското, ази­ат­с­ко и аф­ри­кан­с­ко човечество, бя­ха дъ­но­то на ог­ро­мен мор­с­ки ба- сейн. В ре­зул­тат на гран­ди­оз­на­та ат­лан­т­с­ка катастрофа, ко­ято се ра­зиг­ра във вод­ния еле­мент на Земята, обликът, на Земята се про­ме­ни напълно. Преди то­зи момент, чо­ве­чес­т­во­то на­се­ля­ва­ше древна­та Атлантида. Ат- лантските човеци, как­то чес­то съм споменавал, бя­ха ус­т­ро­ени по съв­сем друг начин. Когато наб­ли­жи вре­ме­то на ат­лан­т­с­ка­та катастрофа, ве­ли­ки­те яс­но­виж­да­щи пред­во­ди­те­ли и све­ще­ни­ци на чо­ве­чес­т­во­то пред­ви­ди­ха то­ва съ­би­тие и на­со­чи­ха чо­веш­кия по­ток на изток, а от­час­ти и на запад. Онези, ко­ито се от­п­ра­ви­ха на запад, съз­да­до­ха пред­шес­т­ве­ни­ци­те

Обаче на свой ред ат­лан­т­ци­те бя­ха по­том­ци на ед­но още по­-д­рев­но чо- вечество, ко­ето на­пъл­но се раз­ли­ча­ваше от тях; то на­се­ля­ва­ше един кон- тинент, раз­по­ло­жен меж­ду днеш­ни­те те­ри­то­рии на Азия, Африка и Австралия, кой­то оз­на­ча­ва­ме ка­то древ­на­та Лемурия. Подробни опи­са­ния за Лемурия ще на­ме­ри­те в нас­ко­ро из­лиза­ща­та кни­га „Тайната Нау- ка". Ето за­що се­га ще из­тък­на са­мо това, ко­ето има връз­ка с на­ша­та ос­нов­на тема.

Когато чрез хро­ни­ка­та Акаша от­п­ра­вим пог­лед към на­й-д­рев­ни­те вре- мена, ние по­па­да­ме на за­бе­ле­жи­тел­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за всичко, ко­ето ина­че на­ми­ра­ме опи­са­но в биб­лейс­ки­те из­точ­ни­ци и изоб­що в ре­ли­ги­оз­ни те документи. Едва то­га­ва ние за­поч­ва­ме да ги раз­би­ра­ме как­то тря- бва. Например, що за въп­рос бе­ше този, кой­то та­ка мно­го за­ни­ма­ва­ше офи­ци­ал­на­та на­ука от сре­да­та на де­вет­на­де­се­ти век насам: да­ли наисти- на, както твър­ди Библията, пър­во­на­чал­но е съ­щес­т­ву­ва­ла са­мо ед­на „чо­веш­ка двойка", Адам и Ева, от ко­ято произ­ли­за ця­ло­то човечество!

След ка­то вник­нем в дан­ни­те на хро­ни­ка­та Акаша, ние ве­че сме на­яс­но за ця­ла­та пре­дис­то­рия на Земята и знаем, например, че Лемурийската епо­ха бе­ше пред­хож­да­на от ед­на дру­га епоха. Ние знаем, че Земята е ед­но пре­раж­да­не на дру­ги пла­не­тар­ни състояния, а имен­но на Старата Лу- на, Старото Слънце и Стария Сатурн. Знаем още, че в хо­да на сво­ето по- с­те­пен­но развитие, Земята бе­ше призвана, да при­ба­ви към три­те тела, ко­ито чо­ве­кът из­г­ра­ди за се­бе си по вре­ме­то на пре­диш­ни­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния - т.е. на Стария Сатурн - фи­зи­чес­ко­то тяло, на Старото Слънце - етер­но­то тя­ло и на Старата Луна - ас­т­рал­но­то тя­ло - и чет­вър­та­та със­тав­на част на чо­веш­ко­то същество: Аза. Всичко, ко­ето е пред­хож­да­ло епо­ха­та на Лемурия, мо­жем да разглеж­да­ме ка­то един вид под­го­тов­ка за та­зи Земна мисия. Тогава, през Лемурия, чо­ве­кът фор­ми­ра се­бе си по та­къв начин, че за­нап­ред да из­г­ра­ди и сво­ята чет­вър­та със­тав­на част: Аза. По съ­що­то вре­ме в три­те чо­вешки те­ла се об­ра­зу­ва­ха и пър­ви­те наченки, пър­ви­те за­лож­би на Аза. С дру­ги думи: бла­го­да­ре­ние на про­ме­ните, ко­ито нас­тъ­пи­ха на Земята, вър­ху чо­ве­ка се уп­раж­ни­ха та­ки­ва въздействия, че той мо­жа да ста­не но­сител на Аза. Земята бе­ше на­се­ле­на и пре­ди Лемурийската епоха. Тогавашните чо­ве­ци оба­че има­ха съв­сем друг облик. Преди всичко, те не мо­же­ха да но­сят в се­бе си ни­ка­къв Аз, по­не­же раз­по­ла­га­ха са­мо с ка­чес­т­вата, раз­ви­ти на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, рес­пек­тив­но - фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло; и ние зна­ем как­ви про­це­си тряб­ва­ше да

нас­тъ­пят в це­лия Космос, за да бъ­де пос­тигна­та не­об­хо­ди­ма­та зря­лост от стра­на на човека.

Ние знаем, че в на­ча­ло­то на се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на Земята, тя бе­ше съ­еди­не­на със Слънцето и с Луната, и че пос­ле Слънцето се от­де­ли от об­що­то пла­не­тар­но тяло, къ­де­то ос­та­на­ха днеш­на­та Земя и дне- ш­на­та Луна. Знаем още, че ако Земята би ос­та­на­ла свър­за­на с Луната, всич­ки чо­веш­ки съ­щес­т­ва на­ми­ра­щи се там, щяха да се втвър­дят и му- мифицират. За да се из­бег­не та­зи участ, на­ло­жи­тел­но бе­ше от­де­ля­не­то на всичко, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше суб­с­тан­ции и съ­щес­т­ва на Луната. Така чо­ве­кът бе­ше спа­сен от му­ми­фи­ци­ра­не и за не­го ста­на въз­мож­но да при­еме се­гаш­на­та си форма, а ед­ва след от­де­ля­не­то на Луната той ве­че мо­же­ше да се пре­вър­не в но­си­тел на това, ко­ето на­ри­ча­ме Аз. Естест- вено, те­зи про­це­си не нас­тъ­пи­ха изведнъж. Най-напред нас­тъ­пи бав­но­то от­де­ля­не на Слънцето от Земята. Следователно, до­ка­то Луната бе­ше все още ед­но ця­ло със Земята, има­ше из­вес­т­ни преч­ки за по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на човечеството, фи­зи­чес­ка­та ма­те­рия ста­ва­ше все по­-п­лът­на и по-плътна, та­ка че фак­ти­чес­ки чо­ве­кът бе­ше по­ел пъ­тя към ед­но на­рас­т­ва­що втвърдяване. Тогавашните чо­веш­ки души, ко­ито се на­ми­ра­ха на по­-нис­ка сте­пен от сво­ето развитие, се вклю­чи­ха в един процес, твър­де бли­зък до днеш­ни­те реинкарнации, до днеш­ни­те прераждания, при кой­то вът­реш­на­та същ­ност на чо­ве­ка на­пус­ка външно­то тя­ло и нав­ли­за в ду­хов­ния свят, за да се по­яви от­но­во в след­ва­що­то си въплъщение.

Обаче пре­ди от­де­ля­не­то на Луната от Земята, нас­тъ­пи ед­но осо­бе­но и - та­ка да се ка­же - мъ­чи­тел­но със­то­яние за по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на Земята. Работата е там, че ня­кои чо­веш­ки души, ко­ито бя­ха на­пус­на­ли сво­ите те­ла и след пре­би­ва­ва­не­то си в ду­хов­ния свят от­но­во ис­ка­ха да се въплътят, се­га до­лу на Земята те по­па­да­ха на пре­ка­ле­но твърда чо­веш­ка субстанция, по­ра­ди ко­ето не мо­же­ха да се въплътят. Настъпи пе­ри­од от време, ко­га­то сли­за­щи­те към Земята чо­веш­ки ду­ши не ус­пя­ва­ха да се въплътят, по­не­же зем­ни­те те­ла се оказ­ва­ха не­под­хо­дя­щи за тях. И само на­й-­мо­гъ­щи­те души, ко­ито се спра­вя­ха с втвър­де­на­та зем­на материя, дос­ти­га­ха до въплъщение. Другите бя­ха при­ну­де­ни от­но­во да се вър­нат в ду­хов­ния свят, те не мо­же­ха да сля­зат долу. Да, има­ше та­къв пе­ри­од от вре­ме пре­ди от­де­ля­не­то на Луната. Обаче мо­гъ­щи­те души, ко­ито бя­ха в със­то­яние да ов­ла­де­ят и под­чи­нят материята, и да насе­ля­ват Земята, ста­ва­ха все по­-мал­ко и по-малко. С дру­ги думи, пре­ди Лемурийската епо­ха нас­тъ­пи пе­ри­од от време, ко­га­то Земята опус­тя и чо­ве­ци­те ста­ва­ха все по-малко, за­що­то сли­за­щи­те чо­веш­ки ду­ши не на­ми­ра­ха подхо­дя­щи тела.

Но как­во ста­ва­ше с те­зи души, ко­ито не на­ми­ра­ха под­хо­дя­щи тела? Те се пре­се­ли­ха на дру­ги­те планети, които меж­дув­ре­мен­но се обо­со­би­ха от

През Лемурийската епо­ха има­те всъщ­ност пе­ри­од от време, за кой­то - по­не приб­ли­зи­тел­но - бих­ме мог­ли да кажем следното: Тогава съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на един­с­т­ве­на чо­веш­ка двойка, ед­на глав­на двойка, ко­ято бе­ше за­па­зи­ла сила­та да ов­ла­дя­ва и под­чи­ня­ва та­зи упо­ри­та чо­веш­ка суб- станция, и да се въп­лъ­ща­ва на Земята. Точно през то­зи пери­од нас­тъ­пи и от­де­ля­не­то на Луната от Земята. А бла­го­да­ре­ние на то­зи кос­ми­чес­ки факт, чо­веш­ка­та суб­с­танция ста­на по­-фи­на и год­на от­но­во да при­еме по­-с­ла­би­те чо­веш­ки души, та­ка че по­том­ци­те на един­с­т­ве­на­та главна двой­ка от­но­во бя­ха в със­то­яние да се въп­лъ­ща­ват в ед­на по­-ме­ка и неж­на субстанция, от­кол­ко­то тази, в ко­ято бяха жи­ве­ли пре­ди от­де­ля­не­то на Луната. Ето как на Земята от­но­во сля­зо­ха всич­ки оне­зи души, ко­ито се бя­ха пре­се­ли­ли на Марс, Юпитер, Венера и т.н.; а с раз­м­но­жа­ва­не­то на човеците, про­из­хож­да­щи от глав­на­та чо­вешка двойка, пос­те­пен­но ду­ши­те на­пус­на­ха не­бес­но­то прос­т­ран­с­т­во и се въп­лъ­ща­ва­ха на Земята ка­то по­том­ци на споме­на­та­та ос­нов­на двойка.

По то­зи на­чин Земята от­но­во се насели. И в края на Лемурийската епо- ха, а до­ри и през част от Атлантската епо­ха ду­ши­те - из­чак­ва­щи под­хо­дя­щия мо­мент на дру­ги пла­не­ти - за­поч­на­ха от­но­во да се връ­щат на Зе- мята. Ето как въз­ник­на ат­лан­т­с­ко­то човечество: то бе­ше пред­вож­да­но от ат­лан­т­с­ки­те посветени, за чи­ито све­ти­ли­ща сме го­во­ри­ли и друг път.

Да, в древ­на Атлантида има­ше за­бе­ле­жи­тел­ни светилища. Те бя­ха та­ка замислени, че ед­ни от тях с пра­во бя­ха на­ри­ча­ни Марсови оракули, дру­ги - Юпитерови оракули, Сатурнови ора­ку­ли и т.н. Светилищата бя­ха различни, по­неже и чо­ве­ци­те бя­ха различни. Онези чо­веш­ки души, ко­ито бя­ха ча­ка­ли на Марс, тряб­ва­ше да бъ­дат ръ­ко­воде­ни от Марсовите оракули, душите, ко­ито бя­ха ча­ка­ли на Юпитер тряб­ва­ше да бъ­дат ръ­ко­во­де­ни от Юпите­ро­ви­те ора­ку­ли и т.н. През Атлантската епо­ха са­мо ма­лък брой из­б­ра­ни хо­ра мо­же­ха да бъ­дат обу­ча­ва­ни в централния, във ве­ли­кия Слънчев оракул. Тъкмо те бя­ха оне­зи от потомците, сто­ящи на­й-б­лиз­ко до пър­во­на­чал­ната двойка, ус­то­яла през ця­ла­та Земна „криза" и на­ре­че­на в Библията с име­на­та Адам и Ева.

И се­га ние от­к­ри­ва­ме в Библията нещо, ко­ето на­пъл­но се пок­ри­ва от данните, за­пи­са­ни в хро­ни­ка­та Акаша. Библията има право, до­ри ко­га­то твър­ди съв­сем не­ве­ро­ят­ни на пръв пог­лед неща. Начело на ве­ли­кия Слъ- нчев оракул, кой­то се из­ди­га­ше над останалите, сто­еше на­й-­ве­ли­ки­ят от ат­лан­т­с­ки­те посветени, ве­ли­ки­ят Слънчев посветен, Ману, пред­во­ди­-­
телят на ат­лан­т­с­ко­то човечество. Той бе­ше онзи, кой­то с наб­ли­жа­ва­не­то на ат­лантска­та ка­тас­т­ро­фа си пос­та­ви за­да­ча­та да под­бе­ре под­хо­дя­щи­те хора, да ги от­ве­де на из­ток и да пос­та­ви там ос­но­вите на сле­дат­лан­т­с­ка­та култура. Преди всич­ко той под­б­ра око­ло се­бе си част от оне­зи хора, ус­то­яли през спо­ме­ната­та пла­не­тар­на зи­ма и про­из­хож­да­щи не­пос­ред­с­т­ве­но от пър­во­на­чал­на­та чо­веш­ка двойка, от Адам и Ева. Цялото въз­пи­та­ние и обу­че­ние на те­зи из­б­ра­ни хо­ра бе­ше та­ка замислено, че в под­хо­дя­щия мо­мент от об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция да е га­ран­ти­ра­на ос­нов­на­та цел: под вли­яни­ето на Ману да се фор­ми­рат вер­ни им­пул­си за по­-на­та­тъш­но то ис­то­ри­чес­ко развитие.

Да предположим, че в оп­ре­де­лен мо­мент от раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то е не­об­хо­ди­мо да нас­тъ­пи ед­но подмла­дя­ва­не на културата, та­ка че в то- ва, ко­ето хо­ра­та са опа­зи­ли ка­то традиция, да се по­яви един нов импулс, съдър­жащ в се­бе си но­ви кул­тур­ни елементи. Подобно съ­би­тие мо­же­ше да бъ­де под­гот­ве­но и осъ­щес­т­ве­но единстве­но от пос­ве­те­ния в Слънче- вия оракул.

Ето за­що в на­ча­ло­то на Следатлантската кул­тур­на епо­ха ди­рек­т­но бя­ха из­п­ра­ща­ни тук или там хора, чи­ято грижли­ва под­го­тов­ка им поз­во­ля­ва­ше да пред­ло­жат на един или друг на­род това, от ко­ето­,той има­ше нуж- да. Тези окултни цен­т­ро­ве бя­ха раз­по­ло­же­ни в оп­ре­де­ле­на об­ласт на Азия и от там от­дел­ни­те кул­ту­ри ви­на­ги мо­же­ха да бъдат под­по­ма­га­ни по на­й-­доб­рия въз­мо­жен начин.

Но после, пет или шест сто­ле­тия след по­ява­та на ве­ли­кия Буда, нас­тъ­пи един осо­бен пе­ри­од от време. Назря не­об­хо­ди­мос­т­та от под­м­ла­дя­ва­не­то на будизма. Възвестеният от ве­ли­кия Буда дре­вен ми­рог­лед тряб­ва­ше да бъ­де по­то­пен в из­во­ра на мла­ден­чес­ки­те си­ли и да грей­не в на­пъл­но об­но­вен вид за но­во­то човечество. Да, в чове­чес­т­во­то тряб­ва­ше да бъ­дат вне­се­ни съ­вър­ше­но но­ви мла­ден­чес­ки сили, ко­ито оба­че не съ­щес­т­ву­ва­ха в ни­то ед­на чо­веш­ка индивидуалност.

Който ра­бо­ти в име­то на света, не­из­беж­но чер­пи от сво­ите сили, или с дру­ги думи, остарява. Ако прос­ле­дим възник­ва­не­то на пър­ва­та древ­но­-­ин­дийс­ка култура, на древ­но­-пер­сийс­ка­та култура, еги­пет­с­ко­-хал­дейс­ка­та кул­ту­ра и т.н., нав­ся­къ­де ще ус­та­но­вим при­със­т­ви­ето на ве­ли­ки­те пред­во­ди­те­ли на човечеството. Всички те да­до­ха на­й-­доб­ри­те си си­ли за нап­ре­дъ­ка на чо­веш­кия род: и све­ще­ни­те Риши, и Заратустра, ос­но­ва­те­лят на пер­сийс­ка­та култура, Хермес, Мойсей. Да взе­мем ня­коя лич­ност от древ­на Индия. В сво­ите пос­ле­до­ва­тел­ни прераждания, т.е. до ка­то се е по­явя­ва­ла в ед­на или дру­га от сво­ите инкарнации, ду­ша­та и неп­ре­къс­на­то е остарявала, ста­вай­ки все по­-з­ря­ла и по-зряла; из­ди­гай­ки се до зре- лостта, тя е из­губ­ва­ла сво­ите све­жи и мла­ден­чес­ки сили. Човек мо­же да нап­ред­не и да из­вър­ши не­имо­вер­но много, ко­га­то но­си в се­бе си ед­на
древна, ос­та­ря­ла душа, ми­на­ла през мно­го инкарнации, но все пак ду­ша­та е стара. Може да въз­вес­тя­ваш ве­ли­ки истини, да имаш ви­со­ки пости- жения, но в съ­що­то вре­ме ти по не­об­хо­ди­мост от­да­ваш и де­тин­с­ка­та свежест, де­тин­с­ка­та си­ла на сво­ята душа.

Да взе­мем един от на­й-­ве­ли­ки­те пред­во­ди­те­ли на човечеството: Зарату- стра. От не­обоз­ри­ми­те дъл­би­ни на ду­ховния свят той из­в­ле­че пос­ла­ни­ето на Слънчевия Дух и мо­жа да на­со­чи вни­ма­ни­ето на то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во към ве­ли­кия Дух, кой­то по­-къс­но ще­ше да се по­яви ка­то Хрис- тос. Заратустра бе­ше този, кой­то казваше: Да, на Слънце­то се на­ми­ра Той, Аура Маздао, и чак мно­го по­-къс­но Той ще сле­зе тук, на Земята. Изобщо Заратустра про­из­не­се ве­ли­чес­т­ве­ни и за­бе­ле­жи­тел­ни ду­ми за Аура Маздао. Само на­й-­дъл­бо­ко­то спи­ри­ту­ал­но поз­на­ние и сил­но раз­ви­то­то яс­но­вид­с­т­во на Заратустра му поз­во­ли да ви­ди оно­ва Същество, за ко­ето све­ще­ни­те Риши каз­ва­ха ,че „Вишва Карман е из­вън на­ша­та сфе­ра­"­; ­оно­ва Същество, ко­ето той, Заратустра, на­ре­че Аура Маздао и в чие то зна­че­ние за об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция вник­на пръв от всички. Да, в тя­ло­то на Заратустра - още ко­га­то ос­нова­ва­ше древ­но­пер­сийс­ка­та кул­ту­ра - жи­ве­еше един не­имо­вер­но зрял дух.

И ние лес­но мо­жем да си представим, че в хо­да на сво­ите пос­ле­до­ва­тел­ни инкарнации, та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност се из­ди­га­ше до все по­-ви­со­ки сте­пе­ни и ста­ва­ше все по­-з­ря­ла и по-стара, все по­-с­по­соб­на за не­ви­ди­ми жер­т­ви в име­то на ця­ло­то човечество. Онези от Вас, ко­ито са слу­ша­ли и дру­ги мои лекции, не­съм­не­но ще си при­пом­нят как Заратустра пре­дос­та­ви сво­ето ас­т­рал­но тяло, ко­ето по­-къс­но от­но­во ожи­вя в ос­но­во­по­лож­ни­ка на египет­с­ка­та култура, в Хермес, и как той пре­дос­та­ви сво­ето ете- р­но тя­ло на Мойсей, пред­во­ди­те­ля на древ­ния юдейс­ки народ. А всич­ко то­ва мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо от ед­на сил­но раз­ви­та душа. Ето как ед­на тол­ко­ва нап­ред­на­ла ин­ди­ви­ду­ал­ност ка­то Заратустра, ко­ято пос­ле - шестс­то­тин го­ди­ни пре­ди на­ше­то летоброене, ко­га­то Буда про­по­вяд­ва­ше в Индия - се по­яви в Халдея, и то в ли­це­то на ве­ли­кия учи­тел Наза- ратос или Заратас, кой­то беше съ­що и учи­тел на Питагор. Ето как­во мо­жа да пос­тиг­не она­зи ве­ли­ка душа, ко­ято се ин­кар­ни­ра в пред­во­дите­ля на древ­но­пер­сийс­ка­та култура. До то­зи мо­мент тя неп­ре­къс­на­то нап­ред­ва­ше в сво­ята зрялост.

Обаче сега, ко­га­то бе­ше не­об­хо­ди­мо да се под­м­ла­ди са­мия будизъм, как­то и са­ми ще се убедите, та­зи ве­ли­ка ду­ша не мо­же­ше да сто­ри нищо. За нея се ока­за не­въз­мож­но да ос­во­бо­ди от се­бе си та­ки­ва мла­ден­чес­ки сили, ко­ито запаз­ва­ха сво­ята све­жест чак до по­ло­ва­та зрялост, за да бъ­дат пре­дос­та­ве­ни пос­ле на Буда и не­го­ва­та Нирвана кайя. Именно за­що­то бе­ше тол­ко­ва нап­ред­нал в хо­да на сво­ите прераждания, се­га - в на­-­

чало­то на на­ше­то ле­тобро­ене - Заратустра се ока­за нес­по­со­бен да пос­тиг­не в тя­ло­то на ед­но де­те това, ко­ето бе­ше необходимо.

Следователно, до­ри ако об­гър­нем с пог­лед всич­ки за­бе­ле­жи­тел­ни лич­нос­ти от оне­зи да­леч­ни епохи, ни­къ­де няма да от­к­ри­ем човек, раз­по­ла­гащ с та­ки­ва мла­ден­чес­ки сили, ко­ито той да пре­дос­та­ви в сво­ята два­на­де­сет го­диш­на въз­раст на бу­диз­ма и не­го­во­то подмладяване. Ние то­ку що се обър­нах­ме към не­пов­то­ри­ма­та ин­ди­ви­ду­ал­ност на Заратустра и се­га ще за­явим не­що из­к­лю­чи­тел­но важно: Дори ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра не бе­ше в със­тояние да ожи­вот­во­ри тя­ло­то на Исус до вре- мето, ко­га­то ас­т­рал­на­та май­чи­на об­вив­ка мо­же­ше да се от­де­ли и свър­же с Нирманакайя на Буда.

С дру­ги думи: от къ­де дой­де ожи­вот­во­ря­ва­ща­та си­ла в тя­ло­то на Исус? Тя дой­де от ло­жа­та - май­ка на човечеството, ко­ято ве­ли­ки­ят слън­чев по- светен, Ману, уп­рав­ля­ва.В детето, ро­де­но от съп­ру­жес­ка­та двойка, обоз­на­че­на от Лука ка­то „Йосиф" и „Мария" бе­ше вло­же­на мо­гъ­ща ин­ди­ви­ду­ал­на сила, кул­ти­ви­ра­на и въз­пи­та­на във ве­ли­ка­та ложа-майка, във ве­ли­кия Слънчев оракул. В то­ва де­те бе­ше вло­же­на на­й-­доб­ра­та и сил­на част от она­зи индивидуалност. Коя индивидуалност?

Ако ис­ка­ме да се приб­ли­жим до индивидуалността, ко­ято в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене се въп­лъ­ти в де­тето Исус, тряб­ва да се вър­нем мно­го да­леч в миналото, т.е. до вре­ме­то пре­ди лу­ци­фе­ри­чес­ки­те въз­дейс­т­вия вър­ху астрал­но­то тя­ло на човека. Обект на те­зи лу­ци­фе­ри­чес­ки въз­дейс­т­вия бе­ше пър­во­на­чал­на­та или глав­на чо­веш­ка двойка. От ед­на стра­на тя бе­ше дос­та­тъч­но силна, за да преодолее, та­ка да се каже, втвър­де­на­та чо­веш­ка суб­с­тан­ция и да се въплъщава, оба­че от дру­га стра­на тя не мо­же­ше да се бо­ри сре­щу въз­дейс­т­ви­ята на Луцифер. В ре­зул­тат на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те въз­дейс­т­вия вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло на та­зи глав­на двойка, ста­на не­въз­мож­но в кръв­та на потом­ци­те да се вли­ват оне­зи сили, ко­ито пул­си­рат в Адам и Ева. фи­зи­чес­ко­то тя­ло тряб­ва­ше да се нас­ле­дя­ва през поколенията, оба­че част от етер­но­то тя­ло бе­ше за­дър­жа­на и ос­та­на под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Съществата от свръх­се­тив­ния свят. Точно то­ва оз­на­ча­ват думите, че чо­ве­ци­те вку­си­ха от дър­во­то на поз­на­ни­ето и ве­че мо­же ха да раз­ли­ча­ват доб­ро­то и злото, с дру­ги думи, чо­ве­ци­те по­пад­на­ха в прим­ка­та на Луцифер; оба­че ка­за­но е и още нещо: Сега ние тряб­ва да им от­не­мем и дру­га­та въз­мож­ност - та­зи да вку­сят и от дър­во­то на живота! А то­ва оз­начава, че из­вес­т­на част от си­ли­те на етер­но­то тя­ло тряб­ва да бъ­де задържана. Сега те­зи си­ли ня­ма да се пре­да­ват на потомците. Сле- дователно, в „Адам" има­ше оп­ре­де­ле­ни сили, ко­ито след гре­хо­па­де­ни­ето му бя­ха отнети. Тъкмо та­зи не­вин­на част от Адам бе­ше за­па­зе­на във ве­ли­ка­та ло­жа­-май­ка на човечеството. Това беше, та­ка да се каже, чис­та­та Адамова душа, все още не­до­кос­на­та от чо­веш­ки грях и не­зап­ле­те­на в

О, та­зи ду­ша на­ис­ти­на бе­ше за­па­зе­на съв­сем млада. Тя не пре­ми­на през ни­как­ви пре­раж­да­ния и в из­вес­тен смисъл изос­та­на в сво­ето развитие, съ­що как­то в спо­ме­на­тия пре­ди мал­ко хи­по­те­ти­чен пример. Следовател- но, кой жи­ве­еше в детето, ко­ето се ро­ди на Йосиф и Мария? Родоначал- никът на човечеството, „ста­ри­ят Адам", но ка­то един „нов Адам". Това зна­еше и са­ми­ят апос­тол Павел (l.Kop. 15, 45); точ­но то­ва се крие зад не­го­ви­те ду­ми Същото бе­ше из­вес­т­но и на еван­ге­лис­та Лука, кой­то бе­ше уче­ник на Павел. Ето за­що той го­во­ри за то­зи факт по един твър­де осо­бен начин. Той знаеше, че изоб­що за да сле­зе та­зи ду­хов­на суб­с­тан­ция до човечеството, бе­ше не­об­ходи­мо не­що твър­де особено, той знаеше, че за цел­та бе­ше не­об­хо­ди­мо ед­но кръв­но родство, сти­га­що на­го­ре чак до Адам. Ето за­що за Йосиф той да­ва ед­но родословие, во­де­що на­го­ре до Адам, кой­то про­из­хож­да не­пос­ред­с­т­ве­но от са­мия ду­хо­вен свят, или спо­ред ду­ми­те на Лука „от Бога", той е „Син Божи". Да, в Евангелието на Лука ро­дос­лови­ето се из­ди­га на­го­ре до Бога (Лука 3, 23 - 38).

Изобщо в та­зи част от Евангелието на Лука е скри­та ед­на дъл­бо­ка ми- стерия: през по­ко­ле­ни­ята тряб­ва­ше да те­че общата, за­па­зе­на и за на­й-­да­леч­ни­те по­том­ци кръв, за да мо­же след време, в под­хо­дя­щия момент, поколенията да при­емат в се­бе си и са­мия Дух.

Ето как с де­те­то Исус, ро­де­но от Йосиф и Мария, се свър­за он­зи без­к­рай­но млад дух, не­за­сег­нат от ни­как­ви земни прераждания, она­зи мла­да душа, чи­ито си­ли тряб­ва да тър­сим в древ­на Лемурия. Единствено то­зи дух бе­ше доста­тъч­но мощен, за да оза­ри ас­т­рал­на­та май­чи­на об­вив­ка и - след ка­то тя бъ­де от­х­вър­ле­на - да и пре­дос­та­ви си­лите, от ко­ито тя се нуждаеше, за да се слее с тре­то­то тя­ло на Буда, с не­го­ва­та Нирманакайя.

И как­во всъщ­ност ни опис­ва Евангелието на Лука, ко­га­то то за­поч­ва да го­во­ри за Исус от Назарет? Преди всичко, то ни опис­ва един човек, чи­ето кръв­но род­с­т­во из­ди­га­ше не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло чак до Адам, чак до епохата, ко­га­то по­ра­ди опас­ни­те и труд­ни условия, жи­во­тът на зем­но­то чо­ве­чес­т­во бе­ше за­па­зен бла­го­да­ре­ние на спо­ме­на­та­та глав­на чо­веш­ка двойка. А по-нататък, от глед­на точ­ка на прераждането, Лука опис­ва ед­на душа, ко­ято в мак­си­мал­на сте­пен из­ча­ка сво­ите след­ва­щи инкарнации. И в де­те­то Исус ние от­но­во на­ми­ра­ме она­зи Адамова ду­ша от пре­ди грехопадението, ко­ято съ­умя да не нав­ле­зе в ри­тъ­ма на прераж- данията. или с дру­ги ду­ми­, кол­ко­то и фан­тас­тич­но да зву­чи то­ва днес, ние тряб­ва да заявим: она­зи индивидуалност, ко­ято бе­ше на­со­чена от ­
вели­ка­та ло­жа­-май­ка към де­те­то Исус, не са­мо про­из­хож­да­ше от фи­зи­чес­ки на­й-д­рев­ни­те пред­шес­т­ве­ници на човека, а тя бе­ше и пър­во­то пре­раж­да­не на пър­вия пред­с­та­ви­тел на човечеството.

И се­га ние зна­ем кой бе­ше пред­с­та­вен в хра­ма и по­ка­зан на пра­вед­ния Симеон, кой бе­ше „Синът Божи" според еван­ге­лис­та Лука. Лука не го­во­ри за ня­ка­къв съв­ре­ме­нен човек, а свидетелствува, че в де­те­то Исус е пре­ро­ден онзи, кой­то съ­щес­т­ву­ва­ше пре­ди всич­ки ка­то на­й-д­ре­вен кръ­вен ро­до­на­чал­ник на всич­ки поколения.

Обобщавайки всич­ко това, ние сти­га­ме до след­ния извод: през петото, шес­то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то летоброене, в Индия жи­вя ве­ли­ки­ят Боди- сатва, кой­то има­ше ми­си­ята да приб­ли­жи до чо­ве­чес­т­во­то оне­зи истини, ко­ито след вре­ме тряб­ва­ше да се по­ро­дят в са­ми­те чо­веш­ки същества. Подтикът за то­ва бе­ше да­ден от не­го и та­ка той се из­диг­на до сте­пен­та Буда. По на­та­тък той не по­тър­си зем­но тя­ло и не вле­зе в ри­тъ­ма на пре- ражданията. Обаче след вре­ме се по­яви отново, то­зи път в очер­та­ни­ята на Нирманакайя, в тя­ло­то на метаморфозите, съ­щес­т­ву­ващо са­мо в етер­но­-­ас­т­рал­ния свят. Ето как­во ви­дя­ха пас­ти­ри­те под фор­ма­та на „не­бес­но­то войнство", ко­га­то за миг се пре­вър­на­ха в яс­но­вид­ци и тряб­ва­ше да раз­бе­рат това, ко­ето им се възвестява. Същият той, в сво­ята Нирмана- кайя, се на­со­чи към детето, ро­де­но от Йосиф и Мария. Неговата ми­сия продължаваше!

Това, ко­ето ве­ли­ки­ят Буда до­не­се на човечеството, тряб­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва в за­вър­шен вид, в про­ти­вен случай то ос­та­ва труд­но разбираемо, по­не­же се на­ми­ра в на­й-­вис­ши­те ду­хов­ни сфери. За да ста­не то об­що­дос­тъп­но и плодотворно, в това, ко­ето Буда бе­ше из­во­ювал до то­зи мо- мент, тряб­ва­ше да се влее ед­на све­жа и не­имо­вер­но мла­да сила. Той тря- б­ва­ше да по­еме меч­та­на­та си­ла от Земята, на­соч­вай­ки се към ед­но дете, от ко­ето мо­же­ше да по­лу­чи све­жи­те мла­ден­чес­ки сили, вло­же­ни в от­де­ля­ща­та се от не­го ас­т­рал­на май­чи­на обвивка. Раждането на то­ва дете, чи­ето ро­дос­ло­вие сти­га­ше до ро­до­на­чал­ни­ка на човечеството, Буда поз­на­ва­ше добре, как­то и факта, че то но­си она­зи древ­но­-м­ла­да душа, при­съ­ща на чо­ве­чес­т­во­то още от епо­ха­та на Лемурия и въп­лъ­те­на се­га като „но­вия Адам". Това дете, чи­ято ду­ша бе­ше иден­тич­на с май­чи­на­та ду­ша на са­мо­то човечество, жи­вя по такъв начин, че оза­ри със сво­ите мла­ден­чес­ки и све­жи си­ли оно­ва ас­т­рал­но тяло, ко­ето по­-къс­но се от­де­ли и сля с тре­то­то тя­ло на Буда, с не­го­ва­та Нирманакайя.

Но то­ва съв­сем не са всич­ки факти, чрез ко­ито би мог­ла да бъ­де раз­б­ра­на дъл­бо­ка­та мис­те­рия на Палестина; това е са­мо ед­на­та страна. Сега ние раз­би­ра­ме кой се ро­ди във Витлеем, след ка­то Йосиф и Мария от­пъ­ту­ва­ха за там от Назарет; се­га ние зна­ем кой бе­ше въз­вес­тен на пастири- те. Но то­ва не бе­ше всичко. За да се осъ­щес­т­ви най-ве­ли­ко­то съ­би­тие от
об­що­чо­веш­ка­та еволюция, в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене се слу­чи­ха и дру­ги стран­ни неща. Ние ще се доб­ли­жим до то­ва ве­ли­ко събитие, са­мо ако разгледаме, ма­кар и накратко, ня­кои от тях.Знаем, че един от ро­до­ве­те на древ­но­ев­рейс­кия на­род бе­ше ро­дът на Давид. Всички пред­с­та­ви­те­ли на то­зи род има­ха своя ро­до­на­чал­ник в ли­це­то на Давид. От Биб- лията знаем, че Давид имал два­ма сина; Соломон и Натан. (2. Сам. 5,14) Следователно, от Давид тръг­ват две ро­дос­лов­ни линии: Соломоновата и Натановата. Ако ос­та­вим нас­т­ра­на меж­дин­ни­те поколения, из­ли­за че в на­ча­ло­то на на­ше­то летоброене, там, в Палестина съ­щес­т­ву­ва­ха по­том­ци как­то от Соломоновата линия, та­ка и от Натановата ли­ния на Давидо- вия род. И ка­то по­томък от Натановата ро­дос­лов­на линия, в Назарет жи­ве­еше един мъж на име Йосиф. Той бе­ше сго­ден за же­на на име Мария. А по съ­що­то вре­ме във Витлеем жи­ве­еше по­то­мък от Соломоновата ли­ния на Давидовия род, кой­то съ­що се каз­ва­ше Йосиф. Никак не е чудно, че два­ма мъ­же от Давидовия род, но­се­щи име­то „Йосиф", има­ха за же­ни по ед­на „Мария", как­то ги на­зо­ва­ва Библията.

Следователно, в на­ча­ло­то на на­ше­то летоброене, в Палестина жи­ве­еха две съп­ру­жес­ки или ро­ди­тел­с­ки двойки, ка­то и две­те но­се­ха име­на­та Йосиф и Мария. Едната ро­ди­тел­с­ка двой­ка про­из­хож­да от Соломонова- та ли­ния на Давидо­вия род, т.е. от „цар­с­т­ве­на­та линия"; а дру­га­та ро­ди­тел­с­ка двойка, та­зи от Назарет, про­из­хож­да от Натановата линия, с дру­ги ду­ми от „све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния " на Давидовия род. Тъкмо в нея, в Натановата ро­ди­тел­с­ка двой­ка се ро­ди де­те­то Исус, за ко­ето Ви го­во­ря вче­ра и днес. И тък­мо то­ва де­те мо­жа да пре­дос­та­ви та­ка­ва ас­т­рал­на май­чи­на обвивка, ко­ято по­-къс­но бе­ше при­ета от Нирманакайя на Буда. И ко­га­то наб­ли­жи раж­да­не­то на детето, точ­но та­зи ро­ди­тел­с­ка двой­ка от Натановата ли­ния се от­п­ра­ви от Назарет към Витлеем - как­то каз­ва Лука - „за преброяването" (Лука 2, 4 - 5). Ето как­во ни опис­ва ро­дос­лов­ни­ят ре­гис­тър спо­ред Евангелието на Лука.

Другата ро­ди­тел­с­ка двойка, ко­ято пър­во­на­чал­но изоб­що не жи­ве­еше в Назарет - Евангелията тряб­ва да се че­тат дос­лов­но - а се на­ми­ра­ше във Витлеем. Така е спо­ред еван­ге­лис­та Матей (2, 1). Евангелията ви­на­ги опис­ват ис­ти­на­та и за та­зи цел съв­сем не е не­об­хо­ди­мо да уму­ва­ме кой знае колко; а чрез Антропософията хо­ра­та от­но­во ще се на­учат да при­емат Евангелията дословно. И така, в та­зи ро­ди­тел­с­ка двой­ка от Соло- моновата ли­ния се раж­да дете, ко­ето съ­що на­ри­чат Исус. В тя­ло­то си то съ­що но­си ед­на ве­ли­ка индивидуалност. Обаче пър­во­на­чал­но то­ва дете има­ше съв­сем дру­га за­да­ча - кол­ко дъл­бо­ка е мъд­рос­т­та на света! - а именно: то бе­ше приз­ва­но не да оза­ри ас­т­рал­на­та май­чи­на об­вив­ка със сво­ите мла­ден­чес­ки сили, а да да­де на чо­ве­чес­т­во­то онова, ко­ето е по сили­те са­мо на ед­на зря­ла душа. И то­ва де­те бе­ше та­ка под­гот­ве­но от
вис­ши­те светове, че в не­го мо­жа да се пре­ро­ди она­зи индивидуалност, ко­ято ня­ко­га в Персия го­во­ре­ше за Аура Маздао и ко­ято по­-къс­но пре­дос­тави сво­ето ас­т­рал­но тя­ло на Хермес, а сво­ето етер­но тя­ло - на Мой- сей, за да се по­яви пос­ле в ли­це­то на ве­ли­кия учител Питагор, ка­то Зара- тас или Назаратос, ве­ли­ки­ят учи­тел в древ­на Халдея: с дру­ги суми, то­ва бе­ше ин­ди­ви­ду­ал­ността на Заратустра. Азът на Заратустра мо­жа да се пре­ро­ди в оно­ва дете, за ко­ето Евангелието на Матей ни разказва, че се раж­да от ро­ди­тел­с­ка­та двой­ка Йосиф и Мария, про­из­хож­да­щи от цар­с­т­ве­на­та или Соломонова линия на Давиловия род и за­се­ле­ни пър­во­на­чал­но във Витлеем.

Ето как при Матей ние от­к­ри­ва­ме ед­на­та част от истината, а при Лука - дру­га­та част. Ние тряб­ва да при­ема­ме и две­те Евангелия на­пъл­но досло- вно, за­що­то ис­ти­на­та е не­обик­но­ве­но сложна. И се­га ве­че зна­ем кой се ро­ди от све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния на Давиловия род. Знаем също, че в цар­с­т­ве­на­та ли­ния се пре­ро­ди она­зи индивидуалност, ко­ято ня­ко­га съ­щес­т­ву­ва­ше в Персия ка­то Заратустра, ос­но­ва­вай­ки там ма­гич­ни­те све­ще­но­дейс­т­вия на древ­но­то пер­сийс­ко царство. Така в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост жи­ве­еха две­те индивидуалности: но­ви­ят Адам в де­те­то от све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния на Давидовия род и ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра в де­те­то от цар­с­т­ве­на­та ли­ния на Давидовия род.

Как и за­що ста­на всич­ко това, и в как­ва по­со­ка се раз­ви­ха пос­ле нещата, за то­ва ще го­во­рим утре.