Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Всички ве­ли­ки ду­хов­ни течения, оп­ре­де­ля­щи ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то имат сво­ята осо­бе­на ми­сия в света. Те не про­ти­чат изо­ли­ра­но - то­ва се наб­лю­да­ва са­мо в от­дел­ни епо­хи - за­що­то пос­ле те се кръс­тос­ват по все­възмож­ни на­чи­ни и се оп­ло­дя­ват взаимно. Едно та­ко­ва ве­ли­чес­т­ве­но и мо­гъ­що сли­ва­не на ду­хов­ни те­че­ния нас­тъпи на­й-­ве­че в Събитието от Палестина. Нека да се опи­та­ме и хвър­лим из­вес­т­на свет­ли­на вър­ху то­зи ис­то­ри­чес­ки момент. Обаче чо­веш­ки­те въз­г­ле­ди се про­ме­нят и нап­ред­ват не по ня­ка­къв ме­ха­ни­чен начин, как­то хо­ра­та аб­с­т­рактно си предста- вят, ся­каш въз­г­ле­ди­те се но­сят по въз­ду­ха и се пре­си­чат в оп­ре­де­ле­на точка; не, чо­веш­ки­те въз­г­леди, чо­веш­ки­те светогледи, нап­ред­ват чрез оп­ре­де­ле­ни индивидуалности! Там, къ­де­то един све­тог­лед се по­явя­ва за пръв път, не­из­беж­но ще от­к­ри­ем и не­об­хо­ди­ма­та личност, не­об­хо­ди­ма­та индивидуалност. И ко­га­то ду­хов­ните те­че­ния се сли­ват и вза­им­но оп- лодяват, с тех­ни­те но­си­те­ли обик­но­ве­но нас­тъп­ва не­що твър­де особено.

Вероятно у мно­зи­на вче­раш­на­та ми лек­ция е по­ро­ди­ла усе­ща­не­то за дос­та ком­п­ли­ци­ра­но опи­са­ние на сре­ща­та между две­те ве­ли­ки ду­хов­ни
течения: то­ва на Буда и то­ва на Заратустра, а имен­но тях­на­та кон­к­рет­на сре­ща в Събити­ето от Палестина. Ако бих­ме се за­до­во­ли­ли са­мо с аб­с­т­рак­т­но­то опи­са­ние на нещата, ние прос­то щях­ме да по­ка­жем съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду те­зи два светогледа. Обаче ка­то антропософи, ние сме из­п­ра­ве­ни пред друга задача: да спрем вни­ма­ни­ето си как­то вър­ху кон­к­рет­ни­те индивидуалности, но­си­те­ли на те­зи светогледи, та­ка и вър­ху тях­но­то смис­ло­во съдържание; за­що­то пъ­тят на ан­т­ро­по­со­фа ви­на­ги во­ди от аб­с­т­рак­т­но­то към кон­к­рет­ното. Ето за­що Вие не би­ва да се учудвате, че там, къ­де­то тряб­ва­ше да се слу­чат те­зи ве­ли­ки и не­пов­то­ри­ми събития, бе­ше на­ли­це съ­що и ед­на из­к­лю­чи­тел­на слож­ност на външ­ни­те факти, и че „будизмът" и „заратустризмът" не може­ха да се сле­ят то­ку така, а са­мо след бав­на и пос­те­пен­на подготовка.

И така, ние виж­да­ме как бу­диз­мът се вля и оза­ри она­зи личност, оно­ва де­те от Натановата ли­ния на Давидовия род, ко­ето се ро­ди на Йосиф и Мария спо­ред Евангелието на Лука. От дру­га страна, спо­ред Евангели- ето на Матей, има­ме де­те­то Исус, ро­де­но в семейството, на Йосиф и Мария, про­из­хож­да­щи от Соломоновата ли­ния на Давидо­вия род и за­се­ле­ни пър­во­на­чал­но във Витлеем. Точно то­ва де­те Исус от Соломоновата ли­ния е но­си­тел на она­зи индивидуалност, ко­ято нав­ре­ме­то - ка­то Зара- тустра - ос­но­ва древ­на­та пер­сийс­ка култура. Следователно, в нача­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене ние има­ме пред се­бе си две­те кон­к­рет­ни индиви- дуалности, пред­с­тав­ля­ва­щи от ед­на­та стра­на будизма, как­то из­г­леж­да той спо­ред Евангелието на Лука, и от дру­га­та страна, спо­ред Матей - Заратус­т­ро­во­то учение, вло­же­но в де­те­то Исус от Соломоновата ли­ния на Давиловия род. Рождените дни на две­те деца не са ед­ни и същи.

Естествено, днес аз тряб­ва да по­со­ча нещо, ко­ето не е за­пи­са­но в Еван- гелията; оба­че Вие ще раз­бе­ре­те Евангелията мно­го по-точно, имен­но ако се по­зо­ве­те на дан­ни­те от хро­ни­ка­та Акаша, за­що­то и са­ми­те Еван- гелия за­гат­ват за нещо, ко­ето не мо­гат да фор­му­ли­рат добре. Нека доб­ре да запомним: това, ко­ето стои в края на Йоаново­то Евангелие, се от­на­ся за всич­ки Евангелия, а имен­но че „за да се опи­шат всич­ки факти, не би­ха стиг­на­ли и всички­те кни­ги на света" (Йоан 21, 25). И ни­ма откро- венията, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то по­лу­чи чрез хрис­ти­ян­с­т­вото са окон­ча­тел­ни и вед­нъж за­ви­на­ги офор­ме­ни ка­то ед­на книга? Дълбока ис­ти­на има в думите: „И ето, Аз съм с вас през всич­ки дни до свър­ше­ка на света" (Ма- тей 28, 20). Христос е не мъртво, а жи­во съ­щес­т­во и хо­рата с от­во­ре­ни ду­хов­ни очи ви­на­ги мо­гат да се до­кос­нат до това, ко­ето той има да да­де на човечеството. Християнство­то е ед­но жи­во ду­хов­но те­че­ние и не­го­ви­те от­к­ро­ве­ния ще продължават, до­кол­ко­то хо­ра­та ca в със­то­яние да ги приемат. Да, днес ще бъ­дат спо­ме­на­ти от­дел­ни факти, чи­ито пос­ле­ди­ци лес­но мо­жем да от­к­ри­ем в Евангелия та, ма­кар и са­ми­те фак­ти да не са
описани. Обаче Вие бих­те мог­ли да про­ве­ри­те външ­ни­те фак­ти и ще откриете, че те нав­ся­къ­де се потвърждават.

И така, рож­де­ни­те да­ти на две­те де­ца Исус се раз­ли­ча­ва­ха с ня­кол­ко ме- сеца. Но как­то Исус от Евангелието на Лука, та­ка и Йоан Кръстител се ро­ди­ха дос­та­тъч­но късно, за да из­бег­нат т.н. вит­ле­ем­с­ко из­би­ва­не на но- вородените. Защото, ако вни­ма­тел­но се за­мис­лим за то­ва тра­гич­но съби- тие, не­из­беж­но сти­га­ме до въпроса: Добре, но как то­га­ва Йоан е ос­та­нал жив? Обаче фак­ти­те са такива, че те - как­то ка­зах - нав­ся­къ­де се потвър- ждават. Предста­ве­те си, че Исус от Евангелието на Матей е от­ве­ден от не­го­ви­те ро­ди­те­ли в Египет и мал­ко след това, или по съ­що­то вре­ме се раж­да Йоан. Според об­що­раз­п­рос­т­ра­не­но­то мнение, той е ос­та­нал в Па- лестина, къ­де­то би трябва­ло да го спо­ле­ти жес­то­ка­та за­по­вед на Ирод. Следователно, той би тряб­ва­ло да бъ­де убит и по­ве­че да не среща­ме име­то му в Евангелията. Виждате, че те­зи не­ща тряб­ва да бъ­дат вни­ма­тел­но разглеждани. Защото, ако наис­ти­на бя­ха из­би­ти всич­ки де­ца до две­го­диш­на възраст, всред тях би тряб­ва­ло да бъ­де и Йоан. Но ако се до­верим на дан­ни­те от хро­ни­ка­та Акаша, ста­ва ясно, че съ­би­ти­ята от Еван- гелието на Матей и те­зи от Евангелието на Лука не съв­па­дат по време, и че раж­да­не­то на Натановия Исус не се па­да във вре­ме­то на вит­ле­ем­с­ко­то изби­ва­не на децата. Същото се от­на­ся и за Йоан. Достатъчна е раз­ли­ка­та до­ри от ня­кол­ко месеца, за да ста­нат въз­мож­ни съ­би­ти­ята тък­мо в то­зи им вид.

Така Вие ще раз­бе­ре­те и други, по­-дъл­бо­ки подробности, свър­за­ни с Исус от Евангелието на Матей. В то­ва де­те се пре­ро­ди она­зи индиви- дуалност, ко­ято ние поз­на­ва­ме ка­то Заратустра, ос­но­ва­те­лят на древ­но­пер­сийс­ка­та култура. За не­го ние знаем, че в ми­на­ло­то той да­де на своя пер­сийс­ки на­род ве­ли­ко­то уче­ние за Аура Маздао. Знаем още, че тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме Аура Маздао, то­ва ве­ли­ко Слънчево Същество, ка­то ду­хов­но­-ду­шев­на­та част на фи­зичес­ко­то Слънце. Ето за­що Заратустра учеше: „Вглеждайте се не са­мо в бла­гот­вор­ни­те въз­дейс­т­вия на ви­ди­ма та слън­че­ва свет­ли­на и топлина, но и в не­ви­ди­ми­те ду­хов­ни въз­дейс­т­вия на то­ва мо­гъ­що Същество."

Аура Маздао, кой­то по­-къс­но бе­ше на­ре­чен Христос - ето ко­го въз­вес­ти Заратустра на пер­сийс­кия народ. Но той не го­во­ре­ше за не­го ка­то за ед­но зем­но същество; той по­соч­ва­ше Слънцето и казваше: „Там го­ре оби­та­ва Той; и пос­те­пен­но Той се приб­ли­жа­ва към Земята, за да се ро­ди по­-къс­но в ед­но чо­веш­ко тяло."

Ето съществената, ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду уче­ни­ята на Заратустра и Буда. Да, то­ва е ед­на ог­ром­на разлика, до­колко­то те­зи уче­ния съ­щес­т­ву­ват поотделно, но в мо­мен­та на тях­но­то сли­ва­не и под­м­ла­дя­ва­не - имам пред­вид Събитието в Палестина - раз­ли­ка­та изчезва!
Замислете се още вед­нъж вър­ху всичко, ко­ето Буда да­де на света. Ние ве­че опи­сах­ме „осем­с­те­пен­ния път" като нещо, за ко­ето чо­веш­ка­та ду­ша тряб­ва да се стреми, ако ис­ка да из­бег­не ло­ши­те пос­ле­ди­ци на Кармата. Благодаре­ние на Буда хо­ра­та мо­жа­ха да раз­ви­ят в са­ми­те се­бе си си­ли­те на лю­бов­та и състраданието. Споменавал съм пред Вас, че мигът, ко­га­то Бодисатва се из­диг­на до сте­пен­та Буда, е не­пов­то­рим и един­с­т­вен по ро­да си. Ако то­ва не би се случило, ако Бодисатва не би се въп­лъ­тил в тя­ло­то на ве­ли­кия Гаутама Буда, то­га­ва в чо­веш­ки­те ду­ши не би мог­ло да про­ник­не това, ко­ето на­ри­ча­ме закономерност, Дхарма; нещо, ко­ето чо­век мо­же да постигне, са­мо ако из­не­се вън от се­бе си съ­дър­жа­ни­ето на сво­ето ас­т­рал­но тяло, ос­во­бож­да­вай­ки се от всич­ки ло­ши после­ди­ци на Кармата. Всичко то­ва е за­гат­на­то по един ве­ли­чес­т­вен на­чин в ле­ген­да­та за Буда, спо­ред ко­ято той ус­пява да „зад­ви­жи ко­ле­ло­то на закона". С дру­ги думи, след ка­то оза­ре­ни­ят Бодисатва се из­диг­на до ви­со­та­та на Буда, ед­на мо­гъ­ща енер­гия се вля в ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и пос­ле­ди­ци­те бя­ха тези, че се­га хо­ра­та мо­же­ха са­ми да раз­вият сво­ята Дхарма, ка­то бав­но и не­умор­но нап­ред­ват по „осем­с­те­пен­ния път". Възвестявайки сво­ето учение, Буда про­бу­ди мо­рал­ния усет на зем­ни­те хора.

Да, та­зи бе­ше за­да­ча­та на Бодисатва. А как от­дел­ни­те за­да­чи са раз­п­ре­де­ля­ни меж­ду ве­ли­ки­те индивидуалности, за то­ва се досещаме, ко­га­то в бу­диз­ма от­к­ри­ва­ме пър­во­из­точ­ни­ка на всичко, ко­ето чо­ве­кът мо­же да из­жи­вее в ду­ша­та си ка­то свой висш идеал. Висшият иде­ал на чо­веш­ка­та душа, то­ва ко­ето чо­ве­кът е и мо­же да бъ­де - ето как­во представ­ля­ва бу- дизмът. Но то­ва бе­ше дос­та­тъч­но за та­зи индивидуалност. Всичко в бу­диз­ма се свеж­да до ин­тим­на­та същ­ност на чо­веш­ка­та душа, до ней­но­то израстване, и в първоначалния, в ис­тин­с­кия бу­ди­зъм ние не от­к­ри­ва­ме до ри сле­да от космология, ма­кар по­-къс­но по­доб­ни еле­мен­ти да бя­ха вне­се­ни в него. Разбира се, не­ща­та тряб­ва да бъ­дат вза­им­но свър­за­ни и уравновесени. Обаче съ­щин­с­ка­та ми­сия на Бодисатва бе­ше тази: да да­де на хо­ра­та уче­ни­ето за ин­тим­на­та и пър­вич­на същ­ност на чо­веш­ка­та душа. Ето за­що в сво­ите про­по­ве­ди Буда не каз­ва ни­що за кос­ми­чес­ки­те закономерности. Всичко е та­ка замислено, че под въз­дейс­т­ви­ето на бу- дизма, чо­веш­ка­та ду­ша да ста­ва все по­-доб­ра и по-добра. Човекът е пре- д­с­та­вен ка­то ед­но съ­щес­т­во са­мо по се­бе си, на­пъл­но откъс­нат от май­чи­но­то ло­но на Космоса. Ето защо, ко­га­то пра­вил­но вник­нем в уче­ни­ето на Буда, то ни въз­дейс­т­ву­ва тол­ко­ва топло, тол­ко­ва сърдечно; ето защо, ко­га­то от­но­во се по­явя­ва - ве­че на­пъл­но под­м­ла­ден - в Евангелието на Лука, бу­диз­мът об­г­ръ­ща със сър­деч­на топ­ли­на и вед­рост тези, ко­ито го при­емат в сво­ите души. Коренно различ­на бе­ше за­да­ча­та на она­зи инди- видуалност, ко­ято се ин­кар­ни­ра ка­то Заратустра в древ­ния пер­сийс­ки народ.

Обаче всичко, ко­ето се на­ми­ра в човека, е ро­де­но от ве­ли­кия Космос. Ние не бих­ме при­те­жа­ва­ли ед­но чув­с­т­ви­телно към свет­ли­на­та око, ако са­ма­та свет­ли­на не бе­ше из­г­ра­ди­ла око­то ка­то част от чо­веш­кия орга- низъм. „Око то е съз­да­де­но от свет­ли­на­та за светлината", каз­ва Гьоте. Това е ед­на дъл­бо­ка истина. По схо­ден на­чин изграж­дат ор­га­ни и всич­ки ду­хов­ни сили. Вътрешните чо­веш­ки ор­га­ни са по­-къ­сен из­раз на оп­ре­де­ле­ни бо­жес­т­вено­-ду­хов­ни сили. Всяка вът­реш­на част на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм има сво­ето външ­но съответствие. Силите, ко­ито наб­лю­да­ва­ме у човека, пър­во­на­чал­но са би­ли вън, в Космоса. И Заратустра има­ше за­да­ча­та да на­со­чи вни­мани­ето към външ­ния свят, към об­к­ръ­же­ни­ето на чо- века. Ето за­що той го­во­ри за Амшаспандите, за ве­ли­ки­те Духове, от ко­ито из­б­ро­ява шест, ма­кар и те да са дванадесет, но дру­ги­те шест ос­та­ват скрити. Тези Същества дейс­т­ву­ват от­вън ка­то съз­да­те­ли на чо­веш­ки­те органи. Заратустра учеше, как зад се­тив­ни­те ор­га­ни на чо­ве­ка сто­ят съз­да­те­ли­те на човека. Заратустра на­соч­ва­ше вни­ма­ни­ето тък­мо към те­зи Духове, към те­зи сили, ко­ито са вън от нас. А Буда на­соч­ва­ше вни­ма­ни­ето към силите, ко­ито ca вът­ре в нас. Да, Заратустра го­во­ре­ше за оне­зи си­ли и Същества, под­чи­не­ни на Амшаспандите - на­ри­ча­ни още два­де­сет и осем­те Изарди или Изеди -, ко­ито рабо­те­ха вър­ху не­го­во­то вът­реш­но устройство. Следователно, Заратустра съ­що го­во­ре­ше за ду­хов­ния Кос- мос, но от към не­го­ви­те външ­ни закономерности. И до­ка­то Буда от­п­ра­вя­ше пог­лед към съ­щин­с­ка­та мис­лов­на суб­с­танция, към са­мо­то въз­ник­ва­не на мис­ли­те от чо­веш­ка­та душа, Заратустра от­п­ра­вя­ше пог­лед към т.н. „фароари", или „фероери" или „бравашари", към съ­зи­да­тел­ни­те ми­ро­ви мисли, ко­ито ни за­оби­ка­лят от всич­ки страни.

И та­ка­, За­ра­тус­т­ра въз­вес­ти един ми­рог­ле­д,с­вър­зан с разгадаването, със струк­ту­ри­ра­не­то на външ­ния свят. Той пре­дос­та­ви то­зи све­тог­лед на един народ, ус­т­ре­мен към зав­ла­дя­ва­не­то на външ­ния свят. Мисията на Заратустра е в пъл­но съз­ву­чие с ха­рак­те­ро­ви­те осо­бе­нос­ти на древ­но­пер­сийс­кия народ. Бихме мог­ли да добавим, че на Зара­тус­т­ра бе­ше от­ре­де­но да вне­се та­ка­ва енергия, та­ка­ва дис­цип­ли­на в чо­веш­ки­те действия, ко­ято би мог­ла да изглеж­да от­б­лъс­к­ва­ща за днеш­ния човек. Да вне­се енергия, дис­цип­ли­на и уве­ре­ност в чо­веш­ки­те действия, про­из­ти­чащи не са­мо от убеждението, че ду­ша­та е скри­та в сво­ите ин­тим­ни сфери, но и от твър­да­та увереност, че ду­ша­та ле­жи в ло­но­то на един бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят: ето съ­щин­с­ка­та ми­сия на Заратустра. Заратустра разчита- ше, че все­ки чо­век мо­же да се обър­не към се­бе си с думите: „Където и да
си пос­та­вен в Космоса, ти не си сам; ти оби­таваш един оду­хот­во­рен Космос и си част от Боговете и Духовете на света; ти си ро­ден от ло­но­то на Духа.

“С вся­ко вдиш­ва­не ти по­емаш бо­жес­т­ве­ния Дух, а с из­диш­ва­не ти мо­жеш да при­не­сеш ис­тин­с­ка жер­т­ва на ве­ликия Дух."

Ето защо, с ог­лед ми­си­ята на Заратустра, не­го­во­то пос­ве­ще­ние тряб­ва­ше зна­чи­тел­но да се раз­ли­ча­ва от то­ва на дру­ги­те ве­ли­ки пред­во­ди­те­ли на човечеството.

Нека се­га да си припомним, как­во тряб­ва­ше да из­вър­ши она­зи индиви- дуалност, ко­ято бе­ше ин­кар­ни­ра­на в Заратустра. Тя бе­ше тол­ко­ва нап­ред­на­ла в сво­ето развитие, че мо­жа да се пог­ри­жи за след­ва­ща­та Еги- петска кул­турна епоха.

Заратустра има­ше два­ма ученици: индивидуалността, ко­ято по­-къс­но се пре­ро­ди в еги­пет­с­кия Хермес, и онази, ко­ято се пре­ро­ди в Мойсей. И ко­га­то след вре­ме те­зи две ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти се ин­кар­ни­ра­ха отново, за да тласнат чо­ве­чес­т­во­то нап­ред в не­го­во­то развитие, Заратустра по­жер­т­ву­ва­,с­во­ето ас­т­рал­но тя­ло и го пре­дос­та­ви на Хермес. И така, в ли­це­то на еги­пет­с­кия Хермес, ние има­ме ед­но пре­въп­лъ­ще­ние на Заратустровото ас­т­рал­но тяло. Хермес но­се­ше в се­бе си ас­т­рал­но­то тя­ло на Заратустра, про­пи­то с мо­гъ­щи­те им­пул­си на външ­на­та наука, ко­ято се­га тряб­ва­ше да на­ме­ри сво­ето при­ло­же­ние във ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. А на Мой- сей Заратустра пре­доста­ви сво­ето етер­но тяло, а по­не­же етер­но­то тя­ло е свър­за­но с всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва във времето, Мой сей бе­ше в със­то­яние - след ка­то вник­на в тай­ни­те на сво­ето етер­но тя­ло - да про­бу­ди оне­зи ве­ли­чес­т­ве­ни процеси, про­тек­ли във времето, под фор­ма­та на за­бе­ле­жи­тел­ни­те образи, как­ви­то ги сре­ща­ме в „Битието". Ето как Зара­тус­т­ра уп­раж­ни мо­гъ­щи­те въз­дейс­т­вия на сво­ята индивидуалност, под­гот­вяй­ки еги­пет­с­ка­та култура, а съ­що и това, ко­ето въз­ник­на от нея ка­то древ­но­ев­рейс­ка кул­тур­на традиция.

Изобщо ед­на та­ка­ва ин­ди­ви­ду­ал­ност е приз­ва­на да из­вър­ши ве­ли­ки­те си де­ла на­й-­ве­че чрез своя Аз. Азът на Заратустра неп­ре­къс­на­то се ин­кар­ни­ра­ше в дру­ги личности. Защото по­доб­на индивидуалност, нап­ред­на­ла до та­ка­ва степен, ви­на­ги мо­же да ос­ве­ти ед­но дру­го ас­т­рал­но тя­ло и да укрепи, съответно, ед­но дру­го етер­но тяло, до­ри и ко­гато тя се е ли­ши­ла от тях. Така и Заратустра се пре­ро­ди от­но­во ка­то Заратас или Назара- тос - ос­но­во­по­лож­ни­кът на хал­дейс­ка­та окул­т­на шко­ла и учи­те­лят на Питагор. Това ста­на шестс­то­тин го­ди­ни пре­ди на­ше­то летоброене. Вни- квайки в дъл­бо­ка­та мъд­рост на хал­дей­ци­те - оба­че не с по­мощ­та на ант- ропологията, а с по­мощ­та на Антропософи­ята -, ние сти­га­ме до ед­но да­леч­но пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето Заратас или Назаратос пред­с­тав­ля­ва­ше за то­га­вашно­то човечество.

В окул­т­ни­те шко­ли на Халдея въз­ник­на ед­на из­к­лю­чи­тел­на при­вър­за­ност към ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та - не към лич­ността! - на Заратустра. Мъдре- ците на Изтока се чув­с­т­ву­ва­ха мно­го близ­ки с ве­ли­кия пред­во­ди­тел на човечеството. И в не­го те виж­да­ха звез­да­та на човечеството, а и „зороас- тер" оз­на­ча­ва „злат­на звезда". В не­го те виж­да­ха един вид от­ра­же­ние на Слънцето. И за тях­на­та дъл­бо­ка мъд­рост не мо­жа да ос­та­не скрито, че тех­ни­ят учи­тел се пре­ро­ди от­но­во във Витлеем. Насочвани от сво­ята звезда, те му под­не­со­ха най-доброто, ко­ето той ве­че бе­ше дал на хората. Най-доброто, ко­ето мо­же­ше да си по­же­лае един чо­век от шко­ла­та на Заратустра, бе­ше поз­на­ние то за външ­ния свят, за тай­ни­те на Космоса, про­ник­на­ли в чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло, в мислите, чув­с­т­ва­та и волята, та­ка че уче­ни­ци­те на Заратустра се стре­мя­ха да из­пъл­нят сво­ите мисли, чув­с­т­ва и воля, изоб­що своите ду­шев­ни сили, с она­зи мъдрост, ко­ято мо­же да бъ­де из­в­ле­че­на от дъл­би­ни­те на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Поз- нанието, из­в­ле­че­но от ду­хов­ния свят, има­ше сво­ите сим­во­ли в ли­це­то на златото, та­мя­на и смир­ната: зла­то­то ка­то сим­вол на мисленето, та­мя­нът ка­то сим­вол на бла­го­чес­ти­ето и всичко, ко­ето ни из­пъл­ва с чувства, и смир­на­та ка­то сим­вол на волята. Така уче­ни­ци­те зас­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ха сво­ята при­над­леж­ност към Заратустра, ко­га­то тех­ния учи­тел се ин­кар­ни­ра във Витлеем. Евангелистът Матей е на­пъл­но прав, ко­га­то раз­каз­ва как мъд­реци­те - обе­ди­не­ни око­ло ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра - из­ра­зя­ват сво­ето род­с­т­во с не­го чрез три­те символа: златото, та­мя­на и сми- рната, оли­цет­во­ря­ва­щи най-доброто, ко­ето ве­че бя­ха по­лу­чи­ли от Зара- тустра (Матей 2,11).

Тук ста­ва ду­ма за следното: в об­ра­за на Исус от Соломоновата ли­ния на Давидовия род, Заратустра от­но­во мо­жеше да раз­гър­не сво­ите мо­гъ­щи си­ли и да пре­дос­та­ви на чо­ве­чес­т­во­то в ед­на об­но­ве­на фор­ма всич­ко онова, което той ве­че му бе­ше дал през ми­на­ли­те епохи. За та­зи цел той тряб­ва­ше да мо­би­ли­зи­ра всич­ки­те си си­ли от ми­на­ло то. Ето за­що пър­во­на­чал­но той не мо­же­ше да се ро­ди в ед­но тяло, про­из­хож­да­що от све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния на Давидовия дом, а са­мо в тя­ло от цар­с­т­ве­на­та ли- ния. Така Евангелието на Матей из­ра­зя­ва род­с­т­во­то меж­ду цар­с­т­ве­ния еле­мент и про­из­хо­да на оно­ва дете, в ко­ето се пре­ро­ди Заратустра. Про- роческите кни­ги на Предна Азия ви­на­ги са за­гат­ва­ли за те­зи тайни. И
всеки, кой­то дейс­т­ви­тел­но ги разбира, на­ми­ра в тях мно­го по­-раз­лич­ни фак­ти от­кол­ко­то хората, ко­ито не са на­уче­ни да мислят. Например в Стария Завет съ­що има две пророчества: ед­ното в апок­ри­фи­те на Енох, ко­ето по­-с­ко­ро се от­на­ся за Натановия Месия от све­ще­ни­чес­ка­та линия, и дру­го­то в Псалмите, от­на­ся­що се до Месията от цар­с­т­ве­на­та линия. Всички под­роб­нос­ти от Стария и Новия Завет на­пъл­но съвпа­дат с дан- ните, ко­ито от­к­ри­ва­ме в хро­ни­ка­та Акаша. Обаче се­га Заратустра тряб­ва­ше да обе­ди­ни в се­бе си всич­ки свои си­ли от миналото. На еги­пет­с­ка­та и древ­но­ев­рейс­ка кул­ту­ра - в ли­це­то на Хермес и Мойсей - той бе­ше пре­доста­вил всичко, ко­ето се на­ми­ра­ше в не­го­во­то ас­т­рал­но и етер­но тяло. Сега той от­но­во тряб­ва­ше да обе­ди­ни те­зи сили. От Египет той трябваше, та­ка да се каже, от­но­во да си въз­вър­не си­ли­те на сво­ето етер­но тяло. И се­га пред на­шия пог­лед се раз­к­ри­ва ед­на дъл­бо­ка тайна: Исус от Соломоновата ли­ния на Давидовия род, кой­то бе­ше пре­ро­де­ни­ят За- ратустра, тряб­ва­ше да бъ­де от­ве­ден в Египет, и той на­ис­ти­на бе­ше от­ве­ден там! Защото там се на­ми­рат силите, ко­ито мо­гат да се вле­ят в не­го­во­то ас­т­рал­но и етер­но тяло; силите, ко­ито той бе­ше пре­дос­та­вил пър­во на Хермес, а пос­ле - и на Мойсей. Той тряб­ва­ше да си вър­не об­рат­но силите, ко­ито бе­ше по­жер­т­ву­вал за ос­нова­ва­не­то на еги­пет­с­ка­та култу- ра. Ето как­во оз­на­ча­ва­ше „бяг­с­т­во­то в Египет" и скри­ти­ят зад не­го ду­хо­вен процес: Заратустра тряб­ва­ше от­но­во да по­еме в се­бе си оне­зи мо­гъ­щи сили, от ко­ито се нуждаеше, за да да­де на чо­ве­чество­то в об­но­ве­на фор­ма това, ко­ето ве­че му бе­ше дал в миналото.

И така, ние виждаме, кол­ко точ­но еван­ге­лис­тът Матей опис­ва вит­ле­ем­с­кия Исус, чи­ито ро­ди­те­ли още от по­-рано жи­ве­ели във Витлеем. Само Лука отбелязва, че ро­ди­те­ли­те на Исус пър­во­на­чал­но за­се­ле­ни в Наза- рет, се от­п­рави­ли към Витлеем за преб­ро­ява­не­то и тък­мо то­га­ва се раж­да Исус от Евангелието на Лука, след ко­ето ро­ди­те­ли­те му от­но­во се връ­щат в Назарет. Докато еван­ге­лис­тът Матей са­мо споменава, че Исус се раж­да във Витлеем, за да бъ­де от­ве­ден пос­ле в Египет. Едва след зав­ръ­ща­не­то си от Египет, не­го­ви­те ро­ди­те­ли се за­сел­ват в Назарет, за да мо­же Исус - кой­то бе­ше пре­ро­де­ни­ят Заратустра - да се ока­же в бли­зост до дру­гия Исус, пред­с­та­ви­те­лят на дру­го­то ду­хов­но течение, то­ва на будизма. Ето как два­та све­тог­ле­да се сливат, и то съв­сем наг­лед­но­,съв­сем конкретно.

На мес­та Евангелията ни по­каз­ват ця­ла­та дъл­бо­чи­на на нещата. Това ко­ето хо­ра­та свър­з­ват на­й-­ве­че с во­ля­та и със силата, с цар­с­т­ве­ния еле­мент - ако мо­жем да си пос­лу­жим с то­зи тех­ни­чес­ки из­раз - за не­го тези, ко­ито бя­ха на­яс­но с тай­ни­те на съществуванието, доб­ре знаеха, че то се пре­да­ва чрез ба­щи­ния елемент. Но това, ко­ето е свър­за­но с ду­шев­ната стра­на на живота, с мъд­рос­т­та и с вът­реш­на­та под­виж­ност на Духа, то се
пре­да­ва чрез май­чи­ния елемент. И Гьоте, кой­то бе­ше про­ник­нал дъл­бо­ко в тай­ни­те на съществуванието, за­гат­ва за та­зи за­ви­си­мост по след­ния начин:
От ба­ща си имам осан­ка­та

и се­ри­оз­но­то от­но­ше­ние към живота,

от май­ка си - ве­се­лия нрав

и охо­та­та на разказвача.

От дру­га­та стра­на има­ме Натановия Исус и той нас­ле­дя­ва сво­ите вът- решни, ду­шев­ни заложби, имен­но от май­ката. Ето за­що в Евангелието на Лука раж­да­не­то на Исус се въз­вес­тя­ва на май­ка­та (Лука 1, 26-38). Ето кол­ко кон­к­ретни са фак­ти­те в ре­ли­ги­оз­ни­те текстове. Но да про­дъл­жим нататък.

Важни под­роб­нос­ти се кри­ят и в дру­ги факти. Най-напред в ли­це­то на Йоан Кръстител тряб­ва­ше да се по­яви пред­те­ча­та на Исус от Назарет. Ние мо­жем да вник­нем в ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Кръстителя ед­ва в хо­да на времето. Нека пър­во да го раз­г­ле­да­ме така, как­то е пред­с­та­вен в Ева- нгелията: как той има пред­ва­ри­тел­но да въз­вес­ти това, ко­ето пос­ле ще дой­де в Исус. И той го пра­ви с не­имо­вер­на сила, об­х­ва­щай­ки всичко, ко­ето се на­ми­ра във външ­ния закон, в ста­рото откровение. Кръстителят предупреждава: хо­ра­та тряб­ва да спаз­ват пред­пи­са­ни­ята на закона, как­то и зрелите, ос­та­рели кул­тур­ни традиции, ма­кар че те не дър­жат ве­че на тях. За та­зи цел той тряб­ва да раз­по­ла­га пре­ди всич­ко с мо­гъ­ща­та си­ла на ед­на душа, ко­ято се раж­да в све­та на­пъл­но зряла, до­ри свръхзряла. И той на­ис­ти­на се раж­да в се­мейс­т­во­то на възрас­т­ни родители, та­ка че по­на­ча­ло не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло е пре­чис­те­но от всич­ки низ­ши сили, ко­ито ув­ли­чат чо­ве­ка на долу, по­не­же страс­ти­те и го­ре­щи­те же­ла­ния не са ха­рак­тер­ни за възрастните. Тук от­но­во се на­тък­ва­ме на ед­на дъл­бо­ка мъд­рост от Евангелието на Лука. Когато не­ща­та опи­рат до ед­на та­ка­ва
индивидуалност, всич­ко се по­ема от ве­ли­ка­та ло­жа­-май­ка на човечест- вото. От там, къ­де­то ве­ли­ки­ят Ману ръ­ко­во­ди и нап­рав­ля­ва ду­хов­ни­те процеси, ле­жа­щи в осно­ва­та на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, им­пул­си­те се на­соч­ват към местата, къ­де­то те ще бъ­дат при­ве­де­ни в действие. Един та­къв Аз, ка­къв­то е Азът на Йоан Кръстител се ин­кар­ни­ра в оп­ре­де­ле­но тя­ло не­пос­ред­с­т­ве­но под ръ­ко­вод­с­т­во­то на ве­ли­ка­та ло­жа­-май­ка на човечеството, от са­ми­те цен­т­ро­ве на зем­ния ду­хо­вен живот. Азът на Йоан про­из­хож­да­ше от съ­що­то мяс­то­,­от­къ­де­то ид­ва­ше и ду­шев­на­та същ­ност на де­те­то Исус от Евангелието на Лука, са­мо че в Исус бя­ха вло­же­ни по­-с­ко­ро оне­зи качества, ко­ито все още ос­та­ва­ха неп­ро­ник­на­ти от на­рас­т­ва­щия Азов егоизъм; с дру­ги ду­ми ед­на мла­да ду­ша бе­ше на­со­че­на там, къ­де­то тряб­ва­ше да се ин­кар­ни­ра но­во­ро­де­ни­ят Адам.

Може и да Ви се сто­ри странно, че ве­ли­ка­та ло­жа­-май­ка из­п­ра­ща ед­на душа, ко­ято всъщ­ност не при­те­жа­ва са­мосто­яте­лен и нап­ред­нал в сво­ето раз­ви­тие Аз. Защото съ­щи­ят Аз - пред­наз­на­чен и за­дър­жан за Исус от Евангелието на Лука - бе­ше да­ден ка­то един вид дар за тя­ло­то на Йоан Кръстител; та­ка че меж­ду ду­шев­на­та същ­ност на Исус от Евангелието на Лука и Аза на Йоан Кръстител по­на­ча­ло съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на из­вън­ред­на близост. Когато чо­веш­ки­ят за­ро­диш рас­те в май­чи­но­то тяло, Азът се свър­з­ва с дру­ги­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм още през тре­та­та седмица, ма­кар че Азовите въз­дейс­т­вия се про­явя­ват пос­те­пен­но ед­ва през пос­лед­ни­те ме­се­ци пре­ди раждането. Едва то­га­ва Азът се пре- в­ръ­ща в ед­на вът­реш­на и дейс­т­ве­на сила. Нормално, ко­га­то Азът при­вежда в дви­же­ние чо­веш­кия зародиш, ста­ва ду­ма за та­къв Аз, кой­то ид­ва от пре­диш­ни инкарнации. Обаче тук, при Йоан, има­ме пред се­бе си един Аз, кой­то е в не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с Натановия Исус. Ето за­що в Евангелието на Лука май­ка­та на Исус се от­п­ра­вя към май­ка­та на Йоан, на­ми­ра­ща се в шес­тия ме­сец от сво­ята бременност, и това, ко­ето нор­мал­но соб­с­т­ве­ни­ят Аз пре­диз­вик­ва в съ­от­вет­на­та личност, тук то се пре­диз­вик­ва от за­ро­ди­ша на дру­га­та майка. Детето на Елисавета треп­ва в май­чи­на­та утроба, ко­га­то до не­го се приб­ли­жа­ва жената, но­се­ща в се­бе си де­те­то Исус; за­що­то си­ла­та на Аза е тази, ко­ято се вли­ва в де­те­то на дру­га­та май­ка (Лука 1,39-44). Ето кол­ко дъл­бо­ка е връз­ка­та меж­ду този, кой­то тряб­ва­ше да обе­ди­ни две­те ду­хов­ни направления, и онзи, кой­то тряб­ва­ше да пре­диз­вес­ти не­го­во­то идване.

И така, ние виж­да­ме как в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене нас­тъп­ва не­що забележително. Стремежът на хора­та да се доб­ли­жат до „простата" ис­ти­на е свър­зан със склон­нос­т­та им към удоб­с­т­во и с не­же­ла­ни­ето да си служат с точ­ни понятия; оба­че тък­мо на­й-­ве­ли­ки­те ис­ти­ни мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни един­с­т­ве­но чрез на­й-в­се­от­дай­ни и упо­ри­ти усилия. След ка­то до­ри опи­са­ни­ето на ед­на ма­ши­на изис­к­ва не мал­ки уси­лия от ­
страна на човека, какво ос­та­ва за ве­ли­ки­те истини: ни­ма те мо­гат да съ­щес­т­ву­ват в оп­рос­тен вид? Да, ис­ти­на­та е ве­ли­ка и тък­мо пора­ди та­зи при­чи­на тя е сложна, и за да раз­бе­рем истините, свър­за­ни със Събитието в Палестина, ние сме длъж­ни да нап­рег­нем всич­ки­те си ду­хов­ни сили. Никой не тряб­ва да се под­да­ва на възражението, че не­ща­та са предста­ве­ни твър­де сложно; те са пред­с­та­ве­ни така, как­то са в дейс­т­ви­тел­ност и те са такива, по­не­же тук сме из­п­ра­вени пред на­й-­ве­ли­ко­то съ­би­тие от ево­лю­ци­ята на Земята.

Нека да повторим: пред нас из­рас­т­ват две де­ца с име­то Исус. Едно де­те ид­ва по Натановата ли­ния в се­мейство­то на Йосиф и Мария, и ние виждаме, че то е ро­де­но от ед­на мла­да май­ка - на ев­рейс­ки бих­ме упот­ре­би­ли дума­та „алма" - по­не­же мла­ден­чес­ки­те и све­жи си­ли на та­зи ду­ша тряб­ва­ше да бъ­дат взе­ти от ед­на мла­да майка. След зав­ръ­ща­не­то им от Витлеем, Йосиф и Мария - за­ед­но с то­зи Исус - се ус­та­но­ви­ха от­но­во във Назарет. Други де­ца те нямаха. На май­ка­та бе­ше от­ре­де­но да има един­с­т­ве­но то­ва де­те Исус.

В съ­що­то вре­ме жи­ве­ят дру­ги­те Йосиф и Мария - съп­ру­жес­ка­та двой­ка от Соломоновата линия. След ка­то се вър­на­ха от Египет, те се за­се­ли­ха в Назарет и им се ро­ди­ха още деца, ко­ито са из­б­ро­ени в Евангелието на Марко: Симон, Юда, Йосия, Яков, а съ­що и две сес­т­ри (Марко 6, 3).

Двете де­ца Исус израстват. Детето, ко­ето но­си в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, раз­ви­ва с не­оби­чай­на бързи­на зре­лос­т­та на оне­зи си- ли, ко­ито тряб­ва­ше да въз­ник­нат у него, след ка­то в тя­ло­то му е ин­кар­ни­ра­на ед­на тол­ко­ва мо­гъ­ща личност. Индивидуалността, ин­кар­ни­ра­на в тя­ло­то на дру­гия Исус, е от съв­сем раз­лич­но ес­тество. Най-съществено- то в нея, то­ва е тре­то­то тя­ло на Буда или не­го­ва­та Нирманакайя. Точно тя об­г­ръ­ща с лъчи­те си дру­гия Исус. Ето за­що еван­ге­лис­тът Лука доба- вя: Когато ро­ди­те­ли­те му се връ­щат в Назарет, де­те­то е пре­из­пъл­не­но с мъд­рост - а то­ва означава, че то е про­ник­на­то с мъд­рост в сво­ето етер­но тя­ло - и „Божията благо­дат бе­ше вър­ху Него (Лука 2, 40). Обаче то­ва де­те из­рас­т­ва така, че нор­мал­ни­те чо­веш­ки качества, свър­за­ни с раз­би­ра­не­то на външ­ния свят, се фор­ми­рат из­вън­ред­но бавно. Днес все­ки пос­ред­с­т­вен чо­век - ако оце­ня­ва Натано­во­то де­те Исус са­мо спо­ред те­зи ка­чес­т­ва - би го оп­ре­де­лил ка­то ед­но „изос­та­ва­що в раз­ви­ти­ето си дете". Обаче за смет­ка на това, въп­рос­но­то де­те се из­пъл­ни с оне­зи сили, ко­ито се раз­ли­ват от Нирманакайя на Буда. То пос­тиг­на та­ка­ва дъл­бо­чи­на на своя вът­ре­шен живот, ко­ято е нес­рав­ни­ма с ни­що дру­го на света. У де­те­то бликат тол­ко­ва дъл­бо­ки чувства, че те про­ме­нят це­лия око­лен свят.

И така, виж­да­ме как в Натановия Исус из­рас­т­ва ед­но съ­щес­т­во с из­вън­ред­но дъл­бо­ка чувствителност, а в Соломо­но­вия Исус из­рас­т­ва ед­на

индивидуалност, пре­из­пъл­не­на с не­обик­но­ве­на зря­лост и дъл­бо­ко раз­би­ра­не за света.

Майката на Натановия Исус, де­те­то с из­вън­ред­но дъл­бо­ка­та чувствител- ност, чу­ва за­бе­ле­жи­тел­ни думи. Още ко­га­то Симеон пос­рещ­на но­во­ро­де­но­то де­те в хра­ма и видя, че то е оза­ре­но от онзи, ко­го­то ня­ко­га в Ин- дия той не мо­жа да съ­зер­ца­ва ка­то Буда, Симеон из­ри­ча сво­ето пророче- ство; оба­че той из­ри­ча и не­що друго, не­що мно­го значително, а именно, че „и на са­ма­та теб меч ще про­ни­же душата" (Лука 2, 35). Тези за­га­дъч­ни ду­ми се от­на­сят до нещо, ко­ето ще се опи­та­ме да изяс­ним още днес.

Двете де­ца из­рас­т­ва­ха и се раз­ви­ва­ха до към два­на­де­се­та­та си го­ди­на в не­пос­ред­с­т­ве­на­та бли­зост и всред приятел­с­ки­те от­но­ше­ния меж­ду две­те семейства. Когато Натановият Исус ста­на на два­на­де­сет години, ро­ди­те­ли­те му се от­п­ра­ви­ха към Йерусалим, как­то се каз­ва „спо­ред обичая", за да учас­т­ву­ват в праз­ни­ка Пасха, ка­то взе­ха със се­бе си и детето, по­не­же то бе­ше ве­че пораснало. Евангелието на Лука съ­дър­жа един мно­го за­га­дъ­чен раз­каз за „два­на­десет го­диш­ния Исус в храма". Там се казва: Ко- гато ро­ди­те­ли­те се връ­щат от празника, те из­вед­нъж за­губ­ват де­те­то и след ка­то не го на­ми­рат всред „род­ни­ни­те и познатите", те от­но­во оти­ват в Йерусалим и го от­к­ри­ват в хра­ма „да седи меж­ду учителите", удив­ля­вай­ки всич­ки със сво­ята мъд­рост (Лука 2, 41-50).

Какво се бе­ше случило? Нека да се обър­нем към неп­ре­ход­на­та хро­ни­ка Акаша. Както казах, не­ща­та съв­сем не са тол­ко­ва прости. Това, ко­ето се слу­чи тук, мо­же да нас­тъ­пи и по друг на­чин в света. Често ста­ва така, че при оп­ре­де­ле­на сте­пен от сво­ето раз­ви­тие ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност се нуж­дае от дру­ги условия, раз­лич­ни от тези, ко­ито е има­ла първоначално. Да, чес­то се случ­ва следното: един чо­век рас­те до оп­ре­де­ле­на въз­раст и из­вед­нъж из­па­да в пъл­на немощ, из­г­леж­да ся­каш мъртъв. В не­го нас­тъп­ва ед­на ог­ром­на промяна: на­пус­ка го не­го­ви­ят собствен Аз и в тя­ло­то му се вмък­ва един чужд Аз. Подобна смя­на на Азовете се сре­ща и в дру­ги случаи; то­ва яв­ле­ние е поз­на­то на все­ки окултист. Тук с два­на­де­сет­го­диш­ния Исус ста­ва следното: Азът, кой­то до то­зи мо­мент бе­ше ин­карни­ран ка­то Заратустров Аз в тя­ло­то на Исус от цар­с­т­ве­на­та ли­ния на Дави- довия род, за да из­пъл­ни сво­ята мисия, на­пус­ка тя­ло­то на Соломоновото де­те Исус и вли­за в Натановия Исус, кой­то из­вед­нъж ста­ва неузнаваем. Родите­ли­те му не мо­жа­ха да го познаят, те не раз­би­рат и не­го­ви­те думи. Защото се­га от Натановия Исус го­во­ри Азът на Заратустра, кой­то бе­ше вля­зъл в него. Ето мигът, ко­га­то Нирманакайя на Буда се съ­еди­ни с ос­во­бо­де­ната ас­т­рал­на май­чи­на обвивка; мигът, ко­га­то Заратустровият Аз се съ­еди­ни с Натановия Исус. Сега ве­че Азът на Заратустра жи­ве­еше в Натановия Исус. И точ­но то­ва пре­об­ра­зе­но и не­уз­на­ва­емо дете, ко­ето ро­ди­те­ли­те ве­че не мо­же­ха да разбират, те взе­ха със се­бе си у дома.
Наскоро май­ка­та на то­ва де­те Исус, в ко­ето се­га жи­ве­еше Азът на Зара- тустра, умря, та­ка че по май­чи­на линия то ос­та­на сирак. По-късно ще видим, че два­та факта: смър­т­та на май­ка­та и оси­ро­тя­ва­не­то на детето, са мно­го по­-дъл­бо­ко свър­за­ни по­меж­ду си, от­кол­ко­то из­г­леж­да на пръв поглед.

Другото де­те Исус, ко­ето бе­ше на­пус­на­то от Аза на Заратустра, съ­що не мо­жа да се раз­вие при нор­мал­ни ус­ловия. Бащата Йосиф от Соломоно- вата ли­ния бе­ше ум­рял още по-рано, та­ка че май­ка­та на Соломоновия Исус за­ед­но с де­ца­та си Яков, Йосия, Юда, Симон и две­те дъщери, бе­ше под­с­ло­не­на в до­ма на Натановия Йосиф; с дру­ги думи, се­га Заратустра от­но­во жи­ве­еше с оно­ва семейство, в ко­ето бе­ше ин­кар­ни­ран първо- начално, ка­то из­к­лючим бащата. По то­зи на­чин две­те се­мейс­т­ва се съб­ра­ха заедно, и май­ка­та на „бра­тя­та и сестрите" - мо­жем да ги на­ре­чем „бра­тя и сестри" по­не­же по от­но­ше­ние на Аза те са тък­мо та­ки­ва - за­жи­вя в до­ма на Натановия Йосиф с Исус, кой­то оба­че по ба­щи­на линия, телесно, бе­ше ро­дом от Назарет. Така той за­жи­вя за­ед­но с тях.

Така пред очи­те ни, и то по съв­сем кон­к­ре­тен начин, нас­тъп­ва сли­ва­не­то на две­те ос­нов­ни учения: то­ва на Буда и то­ва на Заратустра. Защото тя- лото, в ко­ето оби­та­ва­ше зря­ла­та ду­ша на Заратустра, мо­жа да при­еме в се­бе си всич­ко онова, ко­ето бе­ше про­из­ляз­ло бла­го­да­ре­ние на факта, че Буда и не­го­ва­та Нирманакайя бя­ха при­ели в се­бе си осво­бо­де­на­та ас­т­рал­на май­чи­на об­вив­ка на Натановия Исус. И сега, в Исус от Назарет ние виж­да­ме да из­рас­т­ва она­зи индивидуалност, ко­ято но­си в се­бе си Аза на Заратустра, оза­ре­на и оду­хот­во­ре­на от Нирманакайя на Буда. Ученията на Буда и Заратустра се сли­ват в ед­но цяло: ето как­во жи­вее се­га в ду­ша­та на Исус от Назарет. И по­не­же Йосиф от Натановата ро­дос­лов­на ли­ния съ­що умира, и то от­но­си­тел­но рано, в дейс­т­ви­тел­ност де­те­то Заратустра се чув­с­т­ву­ва на­пъл­но осиротяло. То не е иден­тич­но с това, ко­ето со­чи не­го­ви­ят те­ле­сен произход. Според своя ду­хо­вен произход, то е но­ви­ят Заратустра. Според своя те­ле­сен произход, ба­ща му е Йосиф от Натановата родос­лов­на ли­ния и външ­но погледнато, све­тът тряб­ва­ше да го счи­та за такъв. Евангелистът Лука е пре­дел­но то­чен и ние тряб­ва да при­емем ду­ми­те му дословно:
„А ко­га­то се кръс­ти це­ли­ят народ, и ко­га­то Исус,

след ка­то се кръсти, се молеше, от­во­ри се небето;

И Дух Светий сле­зе вър­ху Него в те­ле­сен вид,

ка­то гълъб, и чу се глас от небето, кой­то казваше:

Ти си мо­ят въз­лю­бен Син,

в Тебе е Моето благоволение!

И Исус, ко­га­то на­че­ва­ше слу­же­не­то Си, бе­ше
на око­ло три­де­сет години..."
И се­га не се казва, че той е прос­то син на Йосиф, а се казва:

„...и беше, как­то мислеха, син Йосифов" (Лука 3,21-23), за­що­то Азът се бе­ше ин­кар­ни­рал пър­во­на­чал­но в Соломоновия Исус, сле­до­ва­тел­но той ня­ма­ше ни­що об­що с Натановия Йосиф.

И чак сега, в ли­це­то на Исус от Назарет, ние има­ме пред се­бе си ед­но ця­лос­т­но съ­щес­т­во с мо­гъ­ща вът­реш­на сила, обе­ди­ня­ва­ща всичко, ко­ето поз­на­ва­ме ка­то ду­хо­вен ек­с­т­ракт от уче­ни­ята на Буда и Заратустра. Тази вът­реш­на си­ла на Исус бе­ше приз­ва­на за ве­ли­ки дела. Обаче с нея тряб­ва­ше да нас­тъ­пи не­що ко­рен­но различно, от­кол­ко­то с онези, които Йоан кръ­ща­ва­ше в ре­ка­та Йордан. И ние ще видим, че по­-къс­но тя прие в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Христос. Тогава без­с­мър­т­на­та част от пър­во­на­чал­на­та май­ка на Натановия Исус се спус­на до­лу и пре­об­ра­зи она­зи май- ка, ко­ято бе­ше под­с­ло­не­на в до­ма на Натановия Йосиф, прев­ръ­щай­ки я от­но­во в девица, та­ка че ду­ша­та на она­зи майка, ко­ято Исус изгуби, му бе­ше от­но­во вър­на­та при кръ­ще­ни­ето от Йоан. Следователно, майката, ко­ято ос­та­на при него, но­си в се­бе си ду­ша­та на не­го­ва­та ис­тин­с­ка май- ка, на­ре­че­на в Библията „бла­гос­ло­ве­на­та Мария" (Лука 1, 28).