Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

От вче­раш­на­та лек­ция ве­че сте разбрали, че за да вник­нем в един та­къв ре­ли­ги­озен източник, ка­къв­то е Еванге­ли­ето на Лука, тряб­ва на вся­ка це­на да об­гър­нем ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то в он­зи по­-висш смисъл, кой то от­к­ри­ва­ме с по­мощ­та на Антропософията, с дру­ги думи, ко­га­то дейс­т­ви­тел­но взе­мем под вни­ма­ние за­бе­ле­жи­телни­те промени, нас­тъп­ва­щи в хо­да на чо­веш­ко­то развитие, ко­ито на свой ред про­ме­нят и са­мо­то ус­т­ройс­т­во на чо­веш­ко­то същество. Искаме ли да раз­бе­рем она­зи ра­ди­кал­на про­мя­на във вът­реш­ния об­лик на чо­ве­чес­т­во­то - нещо, ко­ето е не­об­хо­ди­мо и за раз­би­ра­не­то на Евангелието от Лука - умес­т­но е да я срав­ним с това, ко­ето се ра­зиг­рава в на­ша­та епоха, на­ис­ти­на не тол­ко­ва бързо, но все пак дос­та­тъч­но яс­но за всеки, кой­то мо­же да раз­ли­ча­ва нещата.

За та­зи цел, на­ла­га се на­й-­нап­ред окон­ча­тел­но да скъ­са­ме с един друг ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­нен предразсъдък, към кой­то мно­зи­на се придържат,

на­й-­ве­че по­ра­ди ле­ност и стре­меж към удобство. Става ду­ма за пред- разсъдъка, спо­ред кой­то при­ро­да­та не пра­ви ни­как­ви ско­ко­ве в сво­ята еволюция. Няма по­-пог­реш­на пос­та­нов­ка от тази, до­ри да раз­г­леж­да­ме не­ща­та от­към на­й-­еле­мен­тар­на­та им страна. Природата неп­ре­къс­на­то пра­ви скокове! Ето кое е същественото. Нека да раз­г­ле­да­ме например, как се раз­ви­ва за­ро­ди­шът на растението. Когато по­ник­ва пър­вото листе- нце, то­ва е един за­бе­ле­жи­те­лен скок. Друг за­бе­ле­жи­те­лен скок настъпва, ко­га­то рас­те­ни­ето цъфне, и после ид­ва един друг, мно­го съ­щес­т­вен скок, свър­зан с об­ра­зу­ва­не­то на плода. Непрекъснато се из­вър­ш­ват скокове, и кой­то не се съ­об­ра­зя­ва с то­зи факт, прос­то не е в със­то­яние да раз­бе­ре природата. Разглеждайки ево­лю­ци­ята на човечеството, той ще повярва, че в да­де­но сто­ле­тие тя нап­ред­ва със ско­рос­т­та на охлюв, а в след­ва­щи­те епо­хи ско­ростта не се про­ме­ня значително. Обаче на­пъл­но е възмож- но, в да­де­на епо­ха раз­ви­ти­ето да нап­ред­ва бавно, как­то при растението, ко­ето се разлиства; но как­то при рас­те­ни­ето нас­тъп­ва един скок, ко­га­то след пос­лед­ния зелен лист се по­явя­ва пър­ви­ят цвят и рас­те­ни­ето в един миг цъфва, та­ка и в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то неп­рекъс­на­то ста­ват скокове.

Такъв за­бе­ле­жи­те­лен скок нас­тъ­пи и по времето, ко­га­то Христос Исус се яви на Земята. Тогава нас­тъ­пи един та­къв скок, че за от­но­си­тел­но крат­ко вре­ме нас­тъ­пи­ха го­ле­ми про­ме­ни в ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во и в гос­подство­то на ду­хов­ни­те си­ли над материята, та­ка че от тях ос­та­на­ха са­мо нез­на­чи­тел­ни следи. Ето защо, пре­ди то­зи прелом, тряб­ва­ше още вед­нъж да се кон­цен­т­ри­ра в ед­на точ­ка всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то един вид нас­ледство от древността. Едва то­га­ва чо­ве­чес­т­во­то мо­же­ше да при­еме и раз­вие в се­бе си един нов импулс.

Днес съ­що наб­лю­да­ва­ме един скок, ма­кар и в дру­га област. Той об­х­ва­ща по­-дъ­лъг пе­ри­од от вре­ме и всеки, който се стре­ми да раз­бе­ре на­ша­та епоха, тряб­ва да е на­яс­но с него. Най-добра пред­с­та­ва за то­ва ще си из- градим, ко­га­то се вслу­ша­ме в хора, ко­ито днес, из­хож­дай­ки от ед­на или дру­га ду­хов­на област, сти­гат до ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа. Често нап­ри­мер наблюдаваме, как пред­с­та­ви­тел на ед­на или дру­га ре­ли­ги­оз­на об­щ­ност идва, за да чуе оп­ре­де­ле­на ан­т­ро­по­соф­с­ка лекция. Това, ко­ето се­га споделям, е не­що на­пъл­но обяс­ни­мо и не след­ва да се взе­ма за упрек. И така, та­къв чо­век из­с­луш­ва ед­на ан­т­ро­по­соф­с­ка лекция, раз­г­леж­да­ща същ­нос­т­та на хрис­тиянството, и пос­ле казва: „Всичко то­ва е чу­дес­но и, об­що взето, не про­ти­во­ре­чи на тезите, ко­ито ние за­щи­та­ва­ме от ам­во­на или уни­вер­си­тет­с­ка­та катедра; оба­че ние се из­ра­зя­ва­ме така, че мо­жем да бъ­дем раз­б­ра­ни от всеки. Но това, ко­ето се из­на­ся тук, е от та­ко­ва естество, че мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо от малцина."

Ние сме длъж­ни да раз­съж­да­ва­ме с ог­лед на фактите, а не с ог­лед на на­ши­те предпочитания; и по пра­ви­ло за по­ве­че то хо­ра е из­вън­ред­но труд­но да раз­г­ра­ни­ча­ват фак­ти­те от сво­ите предпочитания.

И как­во би се получило, ко­га­то та­ки­ва хо­ра не мо­гат да бъ­дат из­ле­ку­ва­ни от мнението, че зас­тъп­ват истината, ко­гато се от­в­ра­ща­ват от всички, ко­ито мис­лят по раз­ли­чен на­чин и ко­га­то ду­хов­ни­ят жи­вот прос­то не мо­же да по­кълне в тях­но присъствие? Тогава все по­-м­но­гоб­рой­ни би­ха ста­ва­ли оне­зи хора, ко­ито не би­ха мог­ли да слу­шат въз­вестя­ва­не­то на ду­хов­ни­те факти, как­то то­ва е би­ло до се­га в ед­но или дру­го ду­хов­но направление. Все по­-мал­ко би­ха би­ли онези, ко­ито ще оти­ват там, къ­де­то мо­гат да се чу­ят по­доб­ни неща. И ако не би съ­щес­т­ву­вал ан­т­ро­по­соф­с­ки­ят светоглед, те­зи хо­ра прос­то не би­ха има­ли нищо, ни­ка­къв по­до­ба­ващ от­го­вор за тех­ни­те ду­хов­ни потребности; те би­ха пропадали, за­що­то ня­ма­ше да раз­по­ла­гат с ни­как­ва храна. Обаче не за­ви­си от во­ля­та на от­дел­ния човек, под как­ва фор­ма ще се по­лу­ча­ва ду­хов­на­та храна; то­ва за­ви­си от развитието. Сега ние сме стиг­на­ли до мо­мента, ко­га­то ду­хов­ни­те стре­ме­жи на чо­ве­ка изис­к­ват ед­на ис­тин­с­ка ин­терп­ре­та­ция на Еванге- лията. Сега важ­но­то е не как ние пред­ла­га­ме ду­хов­на­та храна, а как чо­веш­ка­та ду­ша коп­нее за нея! Днес коп­не­жът на чо­веш­ка­та душа за ан­т­ро­по­соф­с­ки­те ис­ти­ни е ве­че факт. И се­га ве­че не­ща­та не за­ви­сят от оне- зи, ко­ито ис­кат да про­по­вяд­ват дру­ги учения; тех­ни­те слу­ша­те­ли ще ста­ват все по-малко.

Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­га­то чо­веш­ки­те сър­ца все по­ве­че обед­ня­ват от­към въз­мож­нос­т­та да при­емат Библи­ята така, как­то тя е би­ла при­ема­на през пос­лед­ни­те четири, пет сто­ле­тия от ев­ро­пейс­ко­то кул­тур­но раз- витие. Чове­чес­т­во­то или ще по­лу­чи Антропософията, с чи­ято по­мощ ще се на­учи да раз­би­ра Библията по съ­вър­ше­но нов начин, или ще стиг­не до там, къ­де­то всъщ­ност се на­ми­рат днес мно­го хора, ко­ито не поз­на­ват Антропософията, а именно, че те прос­то не мо­гат да се вслу­шат в ези­ка на Библията. В то­зи слу­чай чо­ве­чес­т­во­то прос­то би се прос­ти­ло с Биб-

Но това, ко­ето ста­ва се­га - пог­лед­на­то от ед­на по­-вис­ша глед­на точ­ка - е от­но­си­тел­но не­що твър­де мал­ко спря­мо онова, ко­ето нас­тъ­пи с ид­ва­не­то на Христос Исус. През она­зи епо­ха ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то бе­ше на та­ко­ва равнище, че все още съществуваха, та­ка да се каже, пос­лед­ни­те из­дън­ки от ед­на прад­рев­на ево­лю­ционна степен, но­се­ща в се­бе си до­ри сле­ди от пре­диш­но­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя. Човекът разви­ва­ше пре­дим­но сво­ето физическо, етер­но и ас­т­рал­но тяло. Вярно е, че той от­дав­на бе­ше вклю­чил в своя та ор­га­ни­за­ция и Аза, оба­че през оне­зи вре­ме­на Азът все още иг­ра­еше ед­на на­пъл­но под­чи­не­на роля. До ид­ва­не то на Христос Исус се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз бе­ше пок­рит от три­те обвивки: фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло.

Да предположим, че Христос Исус не бе­ше до­шъл на Земята. Какво би се слу­чи­ло то­га­ва тук? Тогава раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то би нап­ред­на­ла до та­ка­ва степен, че Азът ще­ше да се изя­ви на­пъл­но и до кра­ен пре- дел. Обаче за сметка на това, щя­ха да из­чез­нат пре­диш­ни­те за­бе­ле­жи­тел­ни ка­чес­т­ва на астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло; цяло­то ста­ро ясновидство, ця­ло­то ста­ро гос­под­с­т­во на ду­ша­та и Духа над тялото: те­зи не­ща щя­ха да изчезнат, по­не­же то­ва би се ока­за­ло ед­на бе­зус­лов­на не­об­хо­ди­мост на развитието. Човекът би се пре­вър­нал в един се­бе съз­на­те­лен Аз, оба­че та­къв Аз, кой­то все по­ве­че и по­ве­че би по­то­пил чо­ве­ка в един без­г­ра­ни­чен егоизъм, та­къв Аз, кой­то би пре­диз­ви­кал уми­ра­не­то на любовта, из­чез­ва­не­то на лю­бов­та от Земята. Хората пак би­ха ста­на­ли Азове, оба­че на­пъл­но его­ис­тич­ни Азове. Ето същественото!

През она­зи епо­ха чо­ве­чес­т­во­то бе­ше дос­та­тъч­но узряло, за да при­еме Азовите сили, но в съ­що­то вре­ме беше из­гу­би­ло спо­соб­нос­т­та да уп­раж­ня­ва вър­ху се­бе си оне­зи въздействия, ко­ито бя­ха ха­рак­тер­ни за мина- лото. Например в древ­но­то ев­рейс­т­во „Законът" или от­к­ро­ве­ни­ето от

Христовата ми­сия на Земята бе­ше следната: да из­пъл­ни то­зи Аз с пра­вил­но­то съдържание, пос­те­пен­но да го тласне към та­ко­ва развитие, че да из­лъч­ва от са­мия се­бе си она­зи сила, ко­ято на­ри­ча­ме си­ла на любовта. Без Христос, Азът би ос­та­нал ка­то един пра­зен съд; с ид­ва­не­то на Хрис- тос, Азът мо­же да се пре­вър­не в един съд, пре­ливащ от любов. Ето за­що Христос каза: Когато виж­да­те да се на­ди­гат облаци, вие каз­ва­те че вре­ме­то се про­меня; та­ка вие съ­ди­те за вре­ме­то спо­ред външ­ни­те знаци. Обаче вие не раз­би­ра­те зна­ци­те на епохата! Защото ако ги раз­би­рах­те и мо­жех­те да съ­ди­те за тях, щях­те да знаете, че в Аза тряб­ва да вле­зе Бог, че Бог тряб­ва да на­си­ти и им­п­рег­ни­ра Аза; и то­га­ва не бих­те казали: Ние ще жи­ве­ем с това, ко­ето сме нас­ле­ди­ли от на­ши­те пред­шес­т­ве­ници.

Но това, ко­ето ид­ва от предшествениците, от тра­ди­ци­ите на миналото, са книж­ни­ци­те и фарисеите, ко­ито ревнос­т­но па­зят ста­ро­то и не до­пус­кат ни­що ново. Те дър­жат в ръ­це­те си квас, кой­то е без­по­ле­зен за бъ­де­ща­та еволю­ция на човечеството. А кой­то казва: Аз ис­кам да ос­та­на при Мойсей и пророците, той прос­то не раз­би­ра зна­ци­те на вре­ме­то (Лука 12, 54-59). Колко мно­гоз­на­чи­тел­ни са ду­ми­те на Христос Исус, че изоб­що не за­ви­си от пред­по­чи­та­ни­ята на от­дел­ния човек, да­ли ня­кой ис­ка да ста­не хрис­ти­янин или не; то­ва е прос­то не­об­хо­ди­мост в ево­лю­ци­ята на човечеството. С про­по­ве­ди­те си от Евангелието на Лука, Христос преду- преждава: книж­ни­ци­те и фари­се­ите не раз­би­рат „зна­ци­те на времето", те бра­нят са­мо старото, но то ве­че не е достатъчно; то е дос­та­тъч­но са­мо спо­ред онези, ко­ито не се чув­с­т­ву­ват за­дъл­же­ни да съ­дят с ог­лед на фактите, с ог­лед на необходимостта, а пра­вят то­ва с ог­лед на сво­ите предпочитания. Ето за­що Христос Исус оп­ре­де­ля стре­ме­жи­те на книж­ни­ци и фа­рисеи ка­то „неистина", ка­то нещо, ко­ето ве­че не е в съ­от­ветс­т­вие с външ­ния свят. Ето как­во оз­на­ча­ва всъщ­ност то­зи израз.

Ние мо­жем да си пред­с­та­вим на­й-­доб­ре чувствената си­ла на Неговите проповеди, ако ги срав­ним със съ­от­вет­ни­те про­це­си в на­ша­та епоха. Как

Днес ние бих­ме би­ли пос­ле­до­ва­те­ли на Христос Исус, са­мо ако на­ме­рим сме­лост - по­доб­на на Христовата смелост, ко­га­то той се про­ти­во­пос­та­ви на онези, ко­ито раз­чи­та­ха един­с­т­ве­но на Мойсей и про­ро­ци­те - да се обър­нем сре­щу всички, ко­ито спи­рат нап­ре­дъ­ка на човечеството, до­кол­ко­то те от­х­вър­лят как­то ан­т­ро­по­соф­с­ко­то тъл­ку­ва­не на Евангелията, та­ка и ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ин­терп­ре­та­ция на при­род­ни­те явления. Често то­ва са добро­на­ме­ре­ни хора, ко­ито с го­тов­ност по­емат бор­ба­та за ус­та­но­вя­ва­не­то на ня­как­во не­яс­но примирие. В сър­ца­та на всич­ки тях би тряб­ва­ло да се по­ро­ди не­що от онова, ко­ето Христос Исус го­во­ри в Евангелието на Лука.

Една от на­й-п­рек­рас­ни­те и впе­чат­ля­ва­щи прит­чи от Евангелието на Лу- ка е та­зи за „не­чес­т­ния настойник" (Лука 16,1-13). Там се разказва: Един бо­гат чо­век имал настойник, за ко­го­то се твърдяло, че ог­раб­ва имо­та му и той ре шил да го отстрани. Настойникът се запитал: Как да пос­тъ­пя
сега? Аз не мо­га да се прехранвам, ако об­ра­бот­вам земята, по­не­же не раз­би­рам от земеделие; не мо­га и да прося, по­не­же се срамувам. И то­га­ва той стиг­нал до след­ния изход. Той си казал: Като управител, аз съм се от­на­сял към хо­ра­та са­мо ка­то съм за­щи­та­вал ин­те­ре­си­те на моя госпо- дар. Ето за­що не съм им бил осо­бе­но приятен: прос­то не съм за­щи­та­вал тех­ни­те интереси; се­га тряб­ва да нап­ра­вя нещо, за да ме при­емат и под- слонят, ина­че съм загубен; ще нап­ра­вя нещо, за да видят, че мис­ля и за тях­но­то добро. Тогава той по­ви­кал един от длъж­ни­ци­те на гос­по­да­ря си и го попитал: Колко му дължиш? - и му оп­рос­тил по­ло­ви­на­та от дължи- мото. Така пос­тъ­пил и с другите. По то­зи на­чин той по­тър­сил бла­го­раз­по­ло­же­ни­ето на длъжниците, за да може, след ка­то бъ­де из­го­нен от гос­по­да­ря си, да по­тър­си под­с­лон у те­зи хо­ра и да не ум­ре от глад.

По-нататък в Евангелието на Лука се каз­ва нещо, ко­ето сил­но би мог­ло да из­не­на­да мно­зи­на читатели: „И гос­пода­рят пох­ва­ли не­чес­т­ния упра- вител, по­не­же пос­тъ­пи тол­ко­ва досетливо". И действително, всред хо­ра­та­,ко­ито днес тъл­ку­ват Евангелията, чес­то въз­ник­ва въпросът, за кой „господар" ста­ва дума, ма­кар че там съв­сем яс­но е казано: са­ми­ят Исус хва­ли уп­ра­ви­те­ля по­ра­ди не­го­ва­та съобразителност. А пос­ле четем: „за­що­то де­ца­та на този свят в своя род са по­-­ум­ни от де­ца­та на светлина- та". Тези ду­ми сто­ят във всич­ки пре­во­ди на Библията. Но как­во оз­на­ча­ват те?

Дори и за чо­век с ог­ра­ни­че­ни поз­на­ния по гръц­ки език, пре­во­дът на то­зи текст би гласял: „за­що­то де­ца­та на то­зи свят по сво­ята същ­ност са по­-ум­ни от де­ца­та на светлината". Ето как­во ис­ка да ка­же Христос! И оне- зи, които от сто­ле­тия на­сам пре­веж­дат то­зи пасаж, прос­то са раз­ме­ни­ли „по сво­ята същност" с ед­на дума, ко­ято в гръцкия език зву­чи дос­та бли зко: τήν γενεάν (тен генеан), те са я раз­ме­ни­ли с „род", по­не­же при из­вес­т­ни об­с­тоятел­с­т­ва та­зи ду­ма би мог­ла да има и то­ва значение. Нима е възможно, бих­ме попитали, то­зи пог­ре­шен пре­вод да се пов­та­ря це­ли столетия, да ид­ват все но­ви и но­ви хора, за ко­ито се твърди, че тех­ни­те пре­во­ди на Библията са добри, че са се стре­ми­ли да въз­п­ро­из­ве­дат точ­ния текст, а в съ­що­то вре­ме то­зи па­саж да си ос­та­ва погрешен?

При Вайцзекер нап­ри­мер по­ло­же­ни­ето е същото!*14 Колкото и да е странно, но из­г­леж­да така, ся­каш за­емай­ки се с из­с­лед­ва­не­то на биб­лейс­ки­те първоизточници, хо­ра­та заб­ра­вят сво­ите еле­мен­тар­ни учи­лищ­ни познания.

Преди всичко, ан­т­ро­по­соф­с­ки­ят ми­рог­лед е приз­ван да вър­не на хо­ра­та биб­лейс­ки­те пър­во­из­точ­ни­ци такива, какви­то са в действителност. Защо- то днес хо­ра­та не при­те­жа­ват Библията и те прос­то не са в със­то­яние да си изгра­дят точ­ни пред­с­та­ви на нея. И с пъл­но пра­во бих­ме мо-­

гли да попитаме: Тези ли са биб­лейс­ки­те книги? Не, в най-важ­ни­те им час­ти те не са биб­лейс­ки­те книги! Ще се пос­та­рая да бъ­да още по-ясен.

Какъв е впро­чем сми­съ­лът на прит­ча­та за не­чес­т­ния управител? Това нед­вус­мис­ле­но ли­чи от са­ма­та притча. Управи­те­лят разсъждава: Ако ис­кам да ос­та­на тук, хо­ра­та тряб­ва да ме обикнат. Той вижда, че не мо­же да се слу­жи на „два­ма господари". Вие съ­що тряб­ва да раз­бе­ре­те - каз­ва Христос на хо­ра­та -, че не мо­же да слу­жи­те на два­ма гос­подари: на онзи, кой­то се­га тряб­ва да вле­зе ка­то Бог в сър­ца­та ви, и на онзи, ко­го­то книж­ни­ци­те до­се­га из­по­вядват, тъл­ку­вай­ки кни­ги­те на пророците; за­що­то не мо­же да слу­жи­те на Бога, кой­то ис­ка да вле­зе в ду­ши­те ви ка­то нов, Христов Принцип, за да тлас­не чо­ве­чес­т­во­то нап­ред в не­го­во­то разви- тие, и на он­зи Бог, кой­то би се из­п­ра­вил ка­то преч­ка в то­ва развитие.

Защото всичко, ко­ето е би­ло пра­вил­но за ед­на из­тек­ла епоха, се прев­ръ­ща в преч­ка за след­ва­ща­та епоха. И в из­вестен сми­съл раз­ви­ти­ето се със­тои в това, че принципите, ва­лид­ни за ми­на­ли­те епохи, не би­ва да се пре­на­сят в съвре­мен­на­та епоха. Силата, ле­жа­ща в ос­но­ва­та на пречките, на вре­ме­то е би­ла обоз­на­ча­ва­на с „техническия" тер­мин Мамон.

Вие не мо­же да слу­жи­те ед­нов­ре­мен­но на Бога, кой­то ис­ка напредък, и на Мамона, Бога на пречките. Виж те управителя: ка­то де­те на света, той разбра, че с обик­но­ве­ния Мамон не мо­же да се слу­жи на два­ма госпо- дари. Така и Вие, след ка­то се из­диг­не­те и ста­не­те де­ца на светлината, ще разберете, че не мо­же да се слу­жи на два­ма гос­по­да­ри (Лука 16,11-13).

Всеки наш съв­ре­мен­ник съ­що тряб­ва да разбере: не съ­щес­т­ву­ва сре­ден път меж­ду днеш­ния Мамон, т.е. пред­с­та­ви те­ли­те на офи­ци­ал­на­та наука, и оно­ва направление, ко­ето се стре­ми да да­де на чо­ве­чес­т­во­то храната, от ко­ято то се нуждае. Това каз­вам в на­пъл­но хрис­ти­ян­с­ки смисъл. Ето думите, с ко­ито мо­же да бъ­де ка­за­на на съв­ре­ме­нен език Христовата прит­ча от Евангелието на Лука.

Ние тряб­ва да раз­би­ра­ме Евангелията живо. Самата Антропософия тряб­ва да ста­не не­що живо! Ето за­що във всичко, до ко­ето тя се докосва, тря- б­ва да блик­не живот. За нас Евангелието тряб­ва да се пре­вър­не в нещо, кое то се вли­ва в на­ши­те лич­ни ду­хов­ни способности. Ние не би­ва са­мо да повтаряме, че по вре­ме­то на Христос Исус книж­ни­ци­те и фа­ри­се­ите е тряб­ва­ло да бъ­дат отречени, по­не­же в та­къв слу­чай ние ос­та­ва­ме в рам­ки те на миналото. Ние сме длъж­ни да ус­та­но­вим съв­ре­мен­ни­те и жи­ви фор­ми на онова, ко­ето на вре­ме­то Христос Исус на­ре­че „Мамон". Ето до как­во опи­рат нещата. И то иг­рае дъл­бо­ка и важ­на ро­ля в това, ко­ето ни раз­каз­ва Евангелието на Лука. Защото с то­зи възглед, кой­то то­ку що бе­ше обяснен, с прит­ча­та на­ми­ра­ща се са­мо в Евангелието на Лука, е свър­за­но ед­но от на­й-­важ­ни­те по­ня­тия в Евангелието изоб­що и ние мо­жем
да впи­шем то­ва на­й-­важ­но по­ня­тие един­с­т­ве­но в на­ша­та душа, сти­га да сме в със­то­яние да въз­с­та­но­вим още веднъж, но по друг начин, от­но­ше­ни­ето на Буда и не­го­вия им­пулс спря­мо Христос Исус.

Вече казахме, че Буда да­де на чо­ве­чес­т­во­то ве­ли­ко­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта. Тук сме из­п­ра­ве­ни пред един от случаите, ко­га­то окул­т­ни­те твър­де­ния тряб­ва да се фор­му­ли­рат с мак­си­мал­на точност; за­що­то ина­че ня­кой би мо­гъл да възрази: „Добре, вед­нъж ти говориш, че Христос до­на­ся лю­бов­та на Земята, а пос­ле допълваш, че Буда да­ва уче­ни­ето за любовта. Едно и съ­що ли се има пред­вид в два­та случая? Пър- вия път аз казвам, че Буда да­ва уче­ни­ето за любовта, а вто­рия път, че Христос вла­га в на­ша­та пла­не­та са­ма­та лю­бов, жи­ва­та си­ла на.любовта. Ето в как­во се със­тои разликата. Когато раз­г­леж­да­ме важ­ни и съд­бо­нос­ни за чо­вечес­т­во­то въпроси, не­ка ши­ро­ко да от­ва­ря­ме уши­те си, за­що­то в про­ти­вен слу­чай ста­ва така, че ко­га­то не­ща та, съ­об­ще­ни на оп­ре­де­ле­но място, се раз­г­ла­сят под съв­сем дру­га форма, хо­ра­та казват: „Да,за да об­х­ва­не всичко, то­зи чо­век тър­си два­ма вес­ти­те­ли на любовта."

В сфе­ра­та на окул­тиз­ма на­й-­важ­но­то е чо­век да се вслуш­ва в думите. И ко­га­то раз­би­ра­ме об­ле­че­на­та в ду­ми вис­ша мъд­рост по то­зи начин, тя ни се явя­ва в сво­ята ис­тин­с­ка светлина.

Но след ка­то знаем, че ве­ли­ко­то уче­ние за лю­бов­та и състраданието, ко­ето Буда донесе, се съ­дър­жа в осем сте­пен­ния път, ние се питаме: Каква е всъщ­ност цел­та на то­зи осем­с­те­пе­нен път? Можем да пос­та­вим въп­ро­са и по друг начин: до­къ­де сти­га човекът, кой­то из­в­ли­ча от дъл­би­ни­те на ду­ша­та си то­зи осем­с­те­пе­нен път и го след­ва ка­то иде­ал на своя жи- вот? Той не­из­беж­но се пита: „Как да стиг­на до съвършенството? Как да пре­чистя моя Аз? Какво тряб­ва да направя, за да пос­та­вя моя Аз в служ­ба на света?". После той ще добави: „Ако след­вам всич­ки предписания, съ­дър­жа­щи се в осем­с­те­пен­ния път, мо­ят Аз ще ста­не въз­мож­но на­й-­съ­вършен, по­не­же всич­ко се свеж­да до пре­чис­т­ва­не­то и об­ла­го­ро­дя­ва­не­то на .Аза; всичко, ко­ето се из­лъч­ва от този чу­ден осем­с­те­пе­нен път, тря- бва, та­ка да се каже, да се пре­ра­бо­ти от нас самите; всич­ко се свеж­да до усили­ята на Аза за не­го­во­то соб­с­т­ве­но пре­чис­т­ва­не и облагородяване." Ето кое е същественото. Следователно, ако чо­ве­чес­т­во­то би раз­ви­ло още по­-на­та­тък това, ко­ето Буда за­вър­тя ка­то „ко­ле­ло на закона" - как­то гла­си тех­ничес­ки­ят из­раз - то ра­но или къс­но ще стиг­не до там, да при­те­жа­ва въз­мож­но на­й-­съ­вър­ше­ни­те Азове, рес­пективно, да знае кои точ­но са те. Човечеството би ги при­те­жа­ва­ло в мислите, в мъдростта. Или с дру­ги думи: Буда да­ри на чо­ве­чес­т­во­то ця­ла­та мъд­рост за лю­бов­та и състрада- нието, и ко­га­то ние изцяло, пре­вър­нем ас­т­рално­то си тя­ло в рож­ба на осем­с­те­пен­ния път, то­га­ва ще сме на­яс­но за това, ко­ето тряб­ва да зна­ем от­нос­но зако­ни­те на уче­ни­ето за осем­с­те­пен­ния път.

Досега са из­ми­на­ли 1900 и още око­ло 500 го­ди­ни от­как­то Буда жи­вя на Земята. Според окул­т­но­то изследване, ще из­ми­нат още око­ло 3000 го­ди­ни от Земното раз­ви­тие и то­га­ва го­ля­ма част от хо­ра­та ще бъ­дат тол­ко­ва нап­реднали, че ще пос­ти­гат мъд­рос­т­та на Буда и пло­до­ве­те от осем­с­те­пен­ния път чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни усилия, чрез соб­с­т­ве­ни­те си мо­рал­ни убеждения, чер­пей­ки от сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­ши и сърца. Буда тряб­ва­ше да се ро­ди в света. От не­го блик­на силата, ко­ято пос­те­пен­но хо­ра­та тря- б­ва­ше да до­раз­ви­ят ка­то мъд­рост на осем­с­те­пен­ния път. После, след око­ло 3000 години, те из­ця­ло ще при­те­жа­ват та­зи мъдрост. Хората са­ми ще до­раз­ви­ят уче­ни­ето на Буда и ще са убедени: Сега то­зи осем­с­те­пе­нен път из­ви­ра от са­ми­те нас ка­то мъд­рост за лю­бов­та и със­т­ра­данието.

Ако след ка­то ве­ли­ки­ят Буда за­вър­тя „ко­ле­ло­то на закона", не би се слу­чи­ло ни­що друго, то­га­ва след 3000 го­дини от се­га нататък, чо­ве­чес­т­во­то ще­ше да ос­мис­ли уче­ни­ето за лю­бов­та и състраданието, но ед­но е да „знаеш", а съв­сем дру­го - да из­во­юваш силата, за да жи­ве­еш спо­ред то­ва учение! Ето разликата: не са­мо да „познаваш" лю­бов­та и състраданието, а с по­мощ­та на Христос да из­во­юваш силата, чрез ко­ято те ще по­бе­дят света! Тази по­мощ и си­ла ид­ват от Христос. Той вля в чо­веш­ки­те сър­ца суб­с­тан­ци­ал­на си­ла на любовта, ко­ято от­то­га­ва неп­ре­късна­то расте. И ко­га­то хо­ра­та стиг­нат до края на сво­ето зем­но развитие, то­га­ва в мъд­рос­т­та си те ще зна­ят как­во съ­дър­жа уче­ни­ето за лю­бов­та и състрада- нието; то­ва те ще дъл­жат на Буда. Обаче в съ­що­то вре­ме те ще са из­воюва­ли спо­соб­нос­т­та да раз­ли­ват от своя Аз суб­с­тан­ци­ал­на­та си­ла на лю­бов­та и.да я от­п­ра­вят към всич­ки хора; това те ще дъл­жат на Христос.

Ето как тряб­ва да бъ­де опи­са­но вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду Буда и Хрис- тос, за да бъ­де раз­б­ра­но Евангелието на Лука. Ние се на­тък­ва­ме на всич­ко то­ва още с думите, за­пи­са­ни в гла­ва 2, стих 13-14. Там са опи­са­ни

Защо в сво­ите прит­чи Христос мо­жа да по­ка­же ве­ли­кия при­мер на „из­це­ле­ние чрез словото"? Защото той бе­ше първият, кой­то мо­жа да зад­ви­жи „ко­ле­ло­то на любовта" - а не „ко­ле­ло­то на закона" - ка­то акт на сво­бодна­та чо­веш­ка воля, и то за­що­то но­се­ше лю­бов­та в се­бе си, та­ка мощ­но и неудържимо, че тя прос­то по­ли­та­ше ка­то ис­к­ра към оне­зи хо­ра от не­го­во­то обкръжение, ко­ито кар­ми­чес­ки тряб­ва­ше да оздравеят, по­не­же ду­ми­те му - не­зави­си­мо да­ли те са „Стани и ходи", „Прощават ти се греховете" или дру­ги - блик­ват от пре­ли­ва­ща­та в сър­це­то му любов. Той из­го­ва­ря пре­из­пъл­не­ни с лю­бов думи, ко­ито да­леч над­х­вър­лят мяр­ка­та на Аза. А тези, ко­ито ма­кар и от­час­ти мо­же­ха да при­емат та­зи си­ла в се­бе си, Христос на­ри­ча „вярващи". И днес с по­ня­ти­ето „вяра" - ед­но от на­й-­важ­ни­те в Новия Завет - ние тряб­ва да свър­з­ва­ме са­мо това, за ко­ето ста­на ду­ма то­ку що. „Вяра" е спо­соб­нос­т­та да из­ли­заш из­вън се­бе си, да се из­ди­гаш над всичко, ко­ето за­се­га Азът мо­же да нап­ра­ви за сво­ето усъ- вършенствуване. Ето за­що - на­ми­рай­ки се в тя­ло­то на Натановия Исус и свър­з­вай­ки се там със си­ла­та на Буда - Христос не запита: Как мо­же Азът да се усъ­вър­шен­с­т­ву­ва в на­й-­пъл­на степен? - а: Как мо­же Азът да се из диг­не над се­бе си? И той го из­ри­ча с на­й-п­рос­ти ду­ми­, как­ви­то са по­на­ча­ло ду­ми­те в Евангелието на Лука. Той казва: Не е дос­та­тъч­но да да­ва­те не­що са­мо на тези, за ко­ито доб­ре знаете, че ще ви го върнат, ­

А се­га взе­ме­те ня­кои днеш­ни пре­во­ди на Библията. Какво пи­ше на то­ва място? „Каквото има в сър­це­то на чо­века, то­ва го­во­ри ус­та­та му". Ето с как­ви думи, сто­ле­тия наред, се прик­ри­ва един от ос­нов­ни­те прин­ци­пи на християнството. Все още чо­ве­чес­т­во­то не е стиг­на­ло до там, да раз­бе­ре как­ва без­с­мис­ли­ца е да се казва, че след ка­то се „напълни", сър­це­то се „изпразва". Обикновено не­ща­та в све­та се „изсипват" или „изпразват", след ка­то са по­ве­че от „пълни". И така, чо­ве­чес­т­во­то по не­об­хо­ди­мост - не бих ис­кал то­ва да зву­чи ка­то кри­ти­ка - се е за пле­ло в ед­на пог­реш­на представа, ко­ято на­пъл­но скри­ва един от на­й-­важ­ни­те и кар­ди­нал­ни прин­ци­пи на хрис­ти­янството, без да об­ръ­ща внимание, че на то­ва мяс­то стои ед­на пъл­на безсмислица. От нем­с­кия пре­вод на „Ех abu dantia cordis os loquitur". мо­же да се допусне, че със съ­що­то пра­во бих­ме каза- ли: „Препълнената тух­ле­на печ­ка стоп­ля стаята"; но то­ва е безсмислица,

Тъкмо Христовата си­ла е тази, ко­ято мо­же да из­пъл­ва и пре­ли­ва от чо­ве- ш­ко­то сърце. Тук „сърце" е на­пи­са­но вместо „Аз". Това, ко­ето Азът мо­же да съз­да­де свръх са­мия се­бе си, имен­но то пре­ли­ва на­вън чрез сло- вото. Едва в края на Земното раз­ви­тие Азът ще е стиг­нал до там, че да има це­лия Христос в се­бе си. Засега Христос е не що, ко­ето пре­ли­ва от сърцето. И ако ня­кой се стре­ми са­мо да „изпълни" сър­це­то си, той изоб­що не сти­га до Христос. Ето защо, ако ня­кой не при­ема то­ва из­ре­че­ние в не­го­ва­та пъл­на сериозност, в не­го­во­то пъл­но дос­тойнство, той за­мъг­ля­ва християнството. Най-важните не­ща и са­ма­та същ­ност на хрис­ти­ян­с­т­во­то мо­гат да бъ­дат правил­но обяс­не­ни един­с­т­ве­но с по­мощ­та на Антро- пософията. Единствено раз­чи­та­не­то на хро­ни­ка­та Акаша там, в ду­хов­ния свят, ни поз­во­ля­ва да се до­кос­нем до точ­ния сми­съл на ре­ли­ги­оз­ни­те първоизточници.

И ед­ва се­га ние раз­би­ра­ме как чо­ве­чес­т­во­то ще нап­ред­ва в хо­да на сво­ята еволюция. Онзи, кой­то пет, шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене се из­диг­на от Бодисатва до Буда, израсна в ду­хов­ния свят до та­ка­ва степен, че се­га дейс­т­ву­ва ка­то Нирманакайя. Така той дос­ти­га до ед­на още по­-вис­ша сте­пен и не се нуж­дае по ве­че от ин­кар­на­ция в ед­но или дру­го фи­зи­чес­ко тяло. Начините на действие, ко­ито той при­ла­га­ше ка­то Бодисатва, съ­щес­т­ву­ват и сега, но под дру­га форма. Когато на вре­ме­то се из­диг­на от Бодисатва в Буда, той пре­да­де пос­та Бодисатва на един друг, кой­то ста­на не­гов приемник. Има бу­дис­т­ка легенда, ко­ято съ­дър­жа в се­бе си ед­на дъл­бо­ка хрис­ти­ян­с­ка истина. Там се разказва, че пре­ди да ста­не Буда, ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Бодисатва сва­ля не­бес­на­та ко­ро­на и я връч­ва на след­ва­щия Бодисатва. Новият Бодисатва има ед­на мал­ко по­-раз­лич­на мисия. На не­го съ­що му пред­с­тои да ста­не Буда. И той ще ста­не Буда ед­ва след ка­то из­вес­тен брой хо­ра - приб­ли­зи­тел­но след око­ло три хи­ляди го­ди­ни - ще са в със­то­яние да по­ро­дят от са­ми­те се­бе си уче­ни­ето за осем­с­те­пен­ния пъ­т.­ То­га­ва ще ста­не Буда онзи, кой­то за­се­га е Бодисатва. Тази ми­сия му бе­ше по­ве­ре­на пет, шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то летоброене; а той ще ста­не Буда след око­ло три хи­ля­ди го­ди­ни­,с­мя­та­но от днес. Става ду­ма за онзи, ко­го­то из­точ­но­то уче­ние на­ри­ча Майтрейя Буда. За да се из­диг­не се­гаш­ни­ят Бодисатва до Майтрейя Буда, не­об­хо­ди­мо е по­-го­лям брой хо­ра да са раз­ви­ли в соб­с­т­ве­ни­те си сър­ца уче­ни­ето за осем­с­те­пен­ния път. Да, то­га­ва хо­ра­та ще са дос­та­тъ-­
чно мъдри, за да го сторят. И то­га­ва този, кой­то днес е Бодисатва, ще вне­се но­ви си­ли в света.

Ако оба­че до­то­га­ва не би се слу­чи­ло ни­що друго, той на­ис­ти­на би на­ме­рил хора, ко­ито чрез вът­реш­но вглъбяване ще са стиг­на­ли до уче­ни­ето за осем­с­те­пен­ния път, но не и такива, от чи­ито ду­ши да бли­ка пре­ли­ва­ща­та и не­удър­жима си­ла на любовта. Тази жи­ва си­ла на лю­бов­та тряб­ва да се по­яви междувременно, за да на­ме­ри Майтрейя Буда не са­мо хора, ко­ито поз­на­ват любовта, но и хора, ко­ито имат в се­бе си си­ла­та на лю- бовта. Ето за­що Христос трябва­ше да сле­зе на Земята; той бе­ше тук са­мо три го­ди­ни и - как­то зна­ете от до­се­гаш­ни­те ми лек­ции - ни­ко­га пре­ди то­ва не е бил ин­кар­ни­ран на Земята, Тригодишното Христово при­със­т­вие - от Кръщението в ре­ка­та Йордан до Мисте­ри­ята на Голгота - бе­ше ис­тин­с­ка­та причина, за да се влее лю­бов­та все по­ве­че и по­ве­че в чо­веш­ко­то сърце, в чо­веш­ка­та душа, или с дру­ги думи: в чо­веш­кия Аз; та­ка че хо­ра­та все по­ве­че и по­ве­че да се про­ник­нат от Христос, за да мо­же в края на Земното развитие, чо­веш­ки­ят Аз на­пъл­но да при­еме Христос. Както ве­ли­кото уче­ние за лю­бов­та и със­т­ра­да­ни­ето бе­ше из­диг­на­то на­й-­нап­ред от Бодисатва, та­ка и суб­с­тан­ци­ята на лю­бов­та тряб­ва­ше да бъ­де до­не­се­на на Земята от онзи, кой­то сле­зе от Небето и пос­те­пен­но пре­вър­на та­зи суб­с­тан­ция в досто­яние на от­дел­ния чо­веш­ки Аз. Не че пре­ди то­ва лю­бов­та не е съществувала. Но то­га­ва тя не мо­же­ше да бъ­де досто­яние на чо­веш­кия Аз, тя бе­ше по­-с­ко­ро инспирирана, смък­на­та чрез Христос от кос­ми­чес­ки­те висини, вли­ва­ща се в чо­веш­ки­те сър­ца не­съз­на­тел­но­,как­то и Бодисатва пре­ди то­ва вля в сър­ца­та уче­ни­ето за осем­с­тепен­ния път. Както се от­на­ся Буда към осем­с­те­пен­ния път, та­ка се от­на­ся и Христовото Същество към онова, което съ­щес­т­ву­ва­ше по-рано, пре­ди да сле­зе и се въп­лъ­ти в чо­веш­ки образ. Да при­еме чо­веш­ки об­раз -то­ва за Христос бе­ше един напредък. Ето кое е същественото!

Приемникът на Буда, т.е. днеш­ни­ят Бодисатва, е доб­ре поз­нат на онези, ко­ито при­емат Антропософията, но ще дой­де време, ко­га­то ще го­во­рим по­-под­роб­но вър­ху те­зи въпроси; то­га­ва ще бъ­де на­зо­ва­но и име­то на то­зи Бодисатва, кой­то ще се из­диг­не до Майтрейя Буда. Днес, след ка­то бя­ха из­не­се­ни пред външ­ния свят тол­ко­ва не­поз­на­ти факти, ние тряб­ва да се ог­ра­ни­чим са­мо до най-същественото. Когато то­зи Бодисатва се по­яви на све­та и се из­диг­не до Майтрейя Буда, то­га­ва в ли­це­то на Зе- мята той ще ви­ди Христовата нива. Това ще са оне­зи хора, които са убе- дени: Не са­мо мо­ята гла­ва раз­би­ра мъд­рос­т­та на осем­с­те­пен­ния път, аз при­те­жа­вам не са­мо уче­ни­ето и мъд­рос­т­та на любовта, но и мо­ето сър­це е из­пъл­не­но с жи­ва­та суб­с­тан­ция на любовта, ко­ято пре­ли­ва и се ус­т­ремя­ва към це­лия свят. И то­га­ва с та­ки­ва хо­ра Майтрейя Буда ще про­дъл­жи сво­ята по­-на­та­тъш­на ми­сия за раз­вити­ето на света.
Ето как вза­им­но свър­за­ни са не­ща­та и ед­ва се­га ние вник­ва­ме в Еван- гелието на Лука. То не ни го­во­ри за ня­какво учение; то ни го­во­ри за оно­ва Същество, ко­ето нах­лу как­то в пла­не­тар­но­то тя­ло на Земята, та­ка и във всеки чо­веш­ки организъм. Тук сме из­п­ра­ве­ни пре­д ­един факт, кой­то в окул­тиз­ма мо­же да бъ­де из­ра­зен по след­ния начин: чрез мъдростта, Бодисатвите, ко­ито се из­ди­гат до сте­пен­та Буда, мо­гат да спа­сят земни- те хо­ра са­мо по отно­ше­ние на тех­ния Дух, те оба­че ни­ко­га не мо­гат да спа­сят це­лия човек. Защото це­ли­ят чо­век мо­же да бъ­де спа­сен единстве- но, ако не­го­вия ор­га­ни­зъм се из­пъл­ни не са­мо от мъдростта, но и от топ­ла­та си­ла на любовта. Миси­ята на Христос бе­ше да спа­си ду­ши­те чрез не­удър­жи­ми­те по­то­ци на любовта, кой­то сам той до­не­се на Земята. Ми- сията на все­ки Бодисатва и все­ки Буда бе­ше да про­бу­ди в чо­веш­ко­то сър­це мъд­рос­т­та на любовта, ми­си­ята на Христос бе­ше да до­не­се на чо­ве­чес­т­во­то си­ла­та на любовта. Нека да сме на­яс­но с та­зи важ­на разлика.