Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Всеки, кой­то се ос­та­ви под въз­дейс­т­ви­ето на тре­то­то Евангелие, Еван- гелието на Лука, пър­во­на­чал­но ще усе­ти са­мо не­що твър­де общо. Обаче пос­ле той не­из­беж­но ще стиг­не до предчувствието, че тук, в то­ва Еван- гелие на Лука дейс­т­ви­тел­но са изоб­ра­зе­ни велики, мощ­ни ду­хов­ни све- тове. И след всичко, ко­ето чух­ме вчера, ще ни ста­не ясно, че то­ва е точ­но така. Защото ние видяхме, че ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не показва, как бу­дис­т­ки­ят светоглед, с всичко, което той да­де на човечеството, прос­то се е влял в Евангелието на Лука. Ето за­що има­ме пъл­но­то пра­во да кажем: тък­мо бу­диз­мът струи към чо­ве­ка от Евангелието на Лука. Обаче то­зи „будизъм" струи по един твър­де осо­бен начин. Той се раз­ли­ва от то­ва Евангелие така, как­то ве­че споменах, до­ри и за на­й-п­рос­та­та и на­ив­на душа.

Както чух­ме от вче­раш­на­та лек­ция и как­то ще ста­не ду­ма през след­ва­щи­те дни, бу­диз­мът ка­то такъв, ка­то учение на ве­ли­кия Буда, е един све- тоглед, кой­то мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо от човек, из­диг­нат до оп­ре­де­ле­ни висши идеи, до чис­ти­те етер­ни ви­си­ни на Духа. За да бъ­де раз­б­ран са­ми­ят будизъм, е не­об­хо­ди­ма про­дъл­жи­тел­на подготовка. В Еванге- лието на Лука съ­щин­с­ка­та ду­хов­на суб­с­тан­ция е вло­же­на по та­къв на- чин, че в из­вес­тен смисъл, тя мо­же да про­ник­не във вся­ка душа, във все­ки човек, сти­га той да раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­ми­те чо­веш­ки пред ста­ви и понятия. Защо то­ва е така, ще ни ста­не ясно, ко­га­то вник­нем в тай­на­та на Евангелието на Лука. Обаче от Еванге­ли­ето на Лука в нас се вли­ват не прос­то ду­хов­ни­те пос­ти­же­ния на будизма, а не­го­ва­та по­-вис­ша фор- ма. Надвишава­ща всич­ко онова, ко­ето древ­на Индия да­де на човечест- вото. Само с ня­кол­ко при­ме­ра ще се опи­та­ме да обясним, в как­во се със­той то­ва „повишение" на будизма.

Вчера оп­ре­де­лих­ме бу­диз­ма ка­то на­й-­чис­то­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта. И действително: от он­зи мо­мент в раз­ви­ти­ето на света, ко­га­то

Да, бу­дис­т­ка­та лю­бов и бу­дис­т­ко­то със­т­ра­да­ние ни об­г­ръ­щат отвсякъде, и то в на­й-­пъл­ния сми­съл на те­зи думи. Обаче от Евангелието на Лука ни об­лъх­ва не­що мно­го по­ве­че от то­ва все­об­х­ват­но състрадание, от та­зи все­обхват­на любов. И ние бих­ме мог­ли да го оп­ре­де­лим ка­то тран­с­фор­ми­ра­не на със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та в не­об­хо­ди­мо­то за ду­ша­та действие. Будистът се стре­ми към състрадание; до­ка­то всеки, кой­то се по­то­пя­ва в Евангелието на Лука, се стре­ми да раз­гър­не ед­на не­ук­ро­ти­ма и дейс­т­ве­на любов. Будистът мо­же да усе­ти стра­да­ни­ето и бол­ка­та за­ед­но с боле- дуващия; а човекът, кой­то чер­пи от Евангелието на Лука, усе­ща по­ри­ва за ак­тив­ни действия, на­со­че­ни към отстра­ня­ва­не на болката. Да раз­бе­ре всичко, ко­ето стоп­ля чо­веш­ка­та ду­ша - ето как­во на­ми­ра чо­век в буди- зма; да не съдим, а да нап­ра­вим по­ве­че от онова, ко­ето дру­ги­те пра­вят на нас - ето изискването, ко­ето от­п­ра­вя към нас Евангелието на Лука. Да да­ва­ме по­ве­че от­кол­ко­то вземаме! Любовта, пре­вър­на­та в дейс­т­вие - ето по­ви­ше­ната сте­пен на будизма, ма­кар и в Евангелието на Лука да го на­ми­ра­ме в не­го­вия пър­ви­чен и чист вид.

За да се опи­ше та­зи стра­на на християнството, т.е. на из­диг­на­тия чрез хрис­ти­ян­с­т­во­то будизъм, бе­ше не­об­хо­ди­мо имен­но неж­но­то сър­це на еван­ге­лис­та Лука. Евангелистът Лука има­ше на­й-­го­ля­ма въз­мож­ност да раз­бе­ре Христос Исус имен­но ка­то ле­кар на тя­ло­то и душата. Ето за­що той на­ме­ри зат­рог­ва­щи­те зву­ци на сво­ето Евангелие: за­що то сам бе­ше ле­кар и бе­ше пред­на­чер­тал онова, ко­ето има­ше да ка­же за Христос Исус от гле­ди­ще­то на лекаря. И ние ви­на­ги ще се на­тък­ва­ме на та­зи подроб- ност, нав­ли­зай­ки в дъл­бо­чи­ни­те на то­ва Евангелие. Но ко­га­то на­сочим пог­лед към въз­дейс­т­ви­ето на Лука, до­ри и вър­ху на­й-­де­тин­с­ки­те и сем­п­ли души, пра­ви ни впе­чат­ле­ние и още нещо, а именно, че въз­ви­ше­но­то бу­дис­т­ко учение, ко­ето мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо от един зрял ум, ни се явява се­га в Евангелието на Лука ка­то подмладено, ка­то новородено. Будизмът ни се явя­ва ка­то плод от дър­во­то на чове­чес­т­во­то и ко­га­то от­но­во го сре­ща­ме в Евангелието на Лука, той ни се явя­ва ка­то нов цвят, ка­то ед­но под­м­ла­дява­не на всич­ко онова, ко­ето е бил по-рано. Ето за­що тряб­ва да пос­та­вим въпроса: как се стиг­на до то­ва под­м­ла­дява­не на будизма? Ние ще си отговорим, ед­ва ко­га­то хвър­лим по­-то­чен пог­лед вър­ху уче­ни­ето на ве­ли­кия Буда и с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та под- готовка, ко­ято имаме, вник­нем в това, ко­ето дви­же­ше ду­ша­та на Буда.

Нека на­й-­нап­ред запомним, че Буда е про­из­ля­зъл от „Бодисатва", т.е. от ед­но вис­ше Същество, ко­ето е мо­же­ло да вижда в тай­ни­те на съществу- ванието. Като Бодисатва, Буда е учас­т­ву­вал в ця­ла­та ево­лю­ция на чове- чеството. Когато чо­ве­чес­т­во­то про­дъл­жи своя жи­вот през Следатлант- ската епоха, за да осъ­щес­т­ви док­рай сле­дат­лан­т­с­ко раз­витие, а и да го про­дъл­жи по-късно, Буда се очер­та ка­то един пос­ред­ник за хората, по­не­же сва­ля­ше за тях от ду­хов­ни те све­то­ве онова, ко­ето вче­ра посочихме.

Той се на­мес­ва­ше не са­мо в ево­лю­ци­ята на Атлантската, но до­ри и в ево­лю­ци­ята на Лемурийската епоха. И по­не­же бе­ше стиг­нал до мно­го ви­со­ка сте­пен в раз­ви­ти­ето си, той мо­же­ше да си спом­ни всичко, ко­ето бе­ше из­жи­вял в миналото, ко­га­то дой­де за пос­ле­ден път на Земята, раж­дай­ки се в Индия, дос­ти­гай­ки сво­ята два­де­сет и де­ве­та година. Той мо­же­ше да про­ник­не с пог­лед в сво­ите пре­диш­ни дейс­т­вия и във всич­ко онова, ко­ето до­не­се на чо­ве­чес­т­во­то от бо­жес­т­ве­но - ду­хов­ни­те светове. Още вче­ра посочих, че до­ри ед­на тол­ко­ва ви­со­ко раз­вита ин­ди­ви­ду­ал­ност - ма­кар и за крат­ко - тряб­ва­ше да ми­не през това, ко­ето е ус­во­ила в миналото. И са­ми­ят Буда ни рисува, как през вре­ме­то на сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние ка­то Бодисатва, пос­те­пен­но израства, до­ка­то не­го­во­то ду­ховно виждане, не­го­во­то ду­хов­но оза­ре­ние ста­ва все по­-съ­вър­ше­но и по-съ- вършено.

Разказва ни се още, как той опис­ва не­ща­та на сво­ите последователи. За да опи­ше пътя, кой­то не­го­ва­та ду­ша е из­минала, до­ка­то пос­те­пен­но от­но­во си спом­ни това, ко­ето е из­жи­вя­ла в да­леч­но­то минало, той казва: „И то­га­ва в ду­хов­ния свят ми се яви ед­но сияние, об­г­ръ­ща­що всичко; но аз не мо­жех да раз­ли­ча­вам ни­що в него, ни­как­ви форми, ни­как­ви обра- зи: мо­ето прос­вет­ле­ние не бе­ше още дос­та­тъч­но чисто. После за­поч­нах да виж­дам не са­мо светлината, но вът­ре в та­зи светлина: от­дел­ни об­ра­зи и форми; но аз все още не мо­жех да различавам, как­во оз­на­ча­ват те­зи фор­ми и образи: мо­ето прос­вет­ле­ние не бе­ше още дос­та­тъч­но чисто. След то­ва се на­учих да раз­бирам, че зад те­зи фор­ми и об­ра­зи са скри­ти ду­хов­ни Същества; но още не мо­жех да различавам, на кои цар­с­т­ва от ду­хов­ния свят при­над­ле­жат те­зи Същества: мо­ето прос­вет­ле­ние не бе­ше още дос­та­тъч­но чисто. Едва по­-на­татък аз узнах, на кои цар­с­т­ва от ду­хов­ния свят при­над­ле­жат те­зи ду­хов­ни Същества, но все още ня­мах пре- дстава, чрез как­ви дейс­т­вия са из­во­юва­ли те сво­ето мяс­то в ду­хов­ни­те цар­с­т­ва и как­ви са тех­ни­те ду­шев­ни състояния; за­що­то мо­ето прос­вет­ле­ние не бе­ше още дос­та­тъч­но чисто. Но пос­ле се на­учих да раз­ли­ча­вам и са­ми­те им дейс­т­вия, чрез ко­ито те бя­ха зас­лу­жи­ли ду­хов­ни­те царства. Обаче все още не мо­жех да различавам, с кои ду­хов­ни Същества съм бил за­ед­но през ми­на­ли­те епохи, за­що­то мо­ето прос­вет­ле­ние не бе­ше още дос­та­тъч­но чисто. После дой­де време, ко­га­то ве­че знаех: ето, аз бях

Така Буда по­каз­ва на сво­ите последователи, как той пос­те­пен­но се е из­диг­нал до ед­но познание, ко­ето на­ис­ти­на е прите­жа­вал по-рано, но ко­ето той от­но­во тряб­ва да пос­тиг­не при вся­ко свое прераждане, спо­ред ус­ло­ви­ята на епохата, в ко­ято живее, и че се­га от­но­во тряб­ва да пос­тиг­не та­ко­ва познание, ко­ето да съ­от­ветс­т­ву­ва на не­го­во­то пъл­но и цялос­т­но ин­кар­ни­ра­не в ед­но чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло. Едва се­га ние сти­га­ме до ед­но пред­чув­с­т­вие за зна­че­ни­ето и ве­ли­чи­ето на она­зи индивидуалност, ко­ято шестс­то­тин го­ди­ни пре­ди на­ша­та ера се бе­ше въп­лъ­ти­ла в цар­с­кия син от ро­да на Сакия. За всич­ко онова, ко­ето Буда мо­жа да си при­пом­ни по то­зи начин, и ко­ето мо­жа да обоз­ре със своя ду­хо­вен поглед, той ве­че знаеше: тук сме из­п­ра­ве­ни пред един свят, кой­то хо­ра­та - при­те­жа­ва­щи оби­чай­но­то съзна­ние за нас­то­яще­то и близ­ко­то бъ­де­ще - тряб­ва­ше да напуснат. Само „посветени", ка­къв­то бе­ше са­ми­ят Буда, мо­гат да виж­дат в ду­хов­ния свят; оба­че нор­мал­но­то чо­ве­чес­т­во ве­че бе­ше из­гу­би­ло та­зи възможност. Наследствени­те ру­ди­мен­тар­ни ос­тан­ки от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во бя­ха на изчезване. Понеже Буда ня­ма­ше за­да­ча­та да го­вори за това, ко­ето пос­ве­те­ни­ят знае, а не­го­ва­та ми­сия бе­ше да приб­ли­жи хо­ра­та до си­ли­те­, б­ли­ка­щи от тех­ните соб­с­т­ве­ни души, той мо­жа не са­мо да загат- не за пло­до­ве­те на сво­ето просветление, но и да си каже: „Да, аз съм длъ­жен да го­во­ря за оне­зи ду­шев­ни състояния, до ко­ито хо­ра­та ще стиг­нат бла­го­да­ре­ние на мно­го по­-вис­ши но все пак спо­та­ени в са­ми­те тях - сили, бла­го­да­ре­ние на та­ки­ва ду­шев­ни качества, как­ви­то са ха­рак­тер­ни за се­гашна­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на развитие."

Постепенно в хо­да на Земното развитие, хо­ра­та ще вник­ват в съ­дър­жа­ни­ето на бу­диз­ма чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­ши и ще го оце­ня­ват спо­ред своя соб­с­т­вен разум. Но тряб­ва да ми­не още много, мно­го време, пре­ди хо­ра­та да узреят, за да мо­гат да из­в­ле­кат от соб­с­т­ве­на­та си ду­ша онова, ко­ето Буда из­ка­за пър­во ка­то ед­но чис­то чо­веш­ко познание. Защото ед­но е да раз­ви­ваш оп­ре­де­ле­ни способности, но съв­сем дру­го е те­пър­ва да ги из­в­ли­чаш от дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та душа.

Да взе­мем за цел­та един друг пример. Представете си, че днес един мла­деж тряб­ва да ус­вои ло­ги­чес­ки­те правила, пра­ви­ла­та на ло­ги­чес­ко­то мислене. Логическото мис­ле­не днес е ед­на все­об­ща чо­веш­ка способ- ност, ко­ято чо­век раз­ви­ва бла­го­да­ре­ние на сво­ите вът­реш­ни ду­шев­ни си- ли. Но за да мо­же та­зи спо­соб­ност да блик­не за пръв път от ед­на чо­веш­ка душа, не­об­хо­ди­мо бе­ше да се яви ве­ли­ки­ят дух на гръц­кия мис­ли­тел Аристотел. Едно е да из вле­чеш не­що за пръв път от дъл­би­ни­те на

чо­веш­ка­та душа, а съв­сем дру­го - да го из­в­ли­чаш след ка­то из­вес­т­но вре­ме чо­ве­чес­т­во­то е ра­бо­ти­ло над него.

Това, ко­ето Буда има­ше да ка­же на хората, при­над­ле­жи към на­й-­ве­ли­ки­те уче­ния за всич­ки времена. За да се появи то за пръв път в един човек, не­об­хо­ди­ма бе­ше ве­ли­ка­та ду­ша на един Бодисатва, на един ве­лик пос- ветен. Само този, кой­то бе­ше оза­рен в на­й-­висш смисъл, мо­же­ше да ро­ди в сво­ята ду­ша това, ко­ето пос­те­пен­но тряб­ваше да ста­не дос­то­яние на ця­ло­то човечество: а именно, ве­ли­ко­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и лю- бовта. Това, ко­ето Буда има­ше да каже, тряб­ва­ше да го из­ра­зи с думи, ко­ито бя­ха об­щоп­ри­ети за то­га­ваш­но­то човечество, а имен­но за не­го­ви­те съотечественици. Ние ве­че показахме, как в древ­на Индия по вре­ме­то на Буда бе­ше раз­п­ростра­не­на фи­ло­со­фи­ята Санкия и фи­ло­со­фи­ята Йога. Те ве­че бя­ха съз­да­ли об­щоп­ри­ети­те из­ра­зи и понятия. Точно таки­ва об­щоп­ри­ети из­ра­зи тряб­ва­ше да упот­ре­би и онзи, кой­то ис­ка­ше да ка­же не­що съв­сем ново. В та­ки­ва об­щоп­риети по­ня­тия тряб­ва­ше да об­ле­че Буда онова, ко­ето жи­ве­еше в не­го­ва­та душа. Обаче сега, чрез него, те­зи предста­ви и по­ня­тия по­лу­чи­ха съ­вър­ше­но но­ва форма; но той все пак бе­ше длъ­жен да си слу­жи с тях, за­що­то вся­ко разви­тие про­ти­ча така, че бъ­де­ще­то се из­г­раж­да вър­ху миналото. Ето как Буда об­ле­че сво­ята ве­ли­чес­т­ве­на мъд­рост в об­щоп­ри­ети­те из­ра­зи на съ­щес­т­ву­ва­щи­те то­га­ва ин­дийс­ки учения. Обаче не­ка да си пред­с­та­вим как Буда - зас­танал под дър­во­то Боди и по­тъ­нал в се­дем­с­те­пен­но­то съ­зер­ца­ние - из­жи­вя дъл­бо­кия сми­съл на сво­ето учение. Нека да си представим, ма­кар и са­мо при- близително, в как­ва мис­лов­на фор­ма се про­яви­ха не­го­ви­те раз­тър­с­ва­щи ду шев­ни изживявания, ко­га­то по­лу­чи прос­вет­ле­ние под дър­во­то Боди. Може би то­га­ва в ду­ша­та му проз­ву­ча­ха след­ните думи:

Да, в пре­диш­ни­те епо­хи от ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то мно­го от хо­ра­та при­те­жа­ва­ха ед­но смътно, сум­рач­но яс­новидство, а в още по­-да­леч­ни вре­ме­на всич­ки хо­ра бя­ха ясновидци. Но как­во оз­на­ча­ва да при­те­жа­ваш смътно, сум­рачно ясновидство? Какво оз­на­ча­ва изоб­що ясновидството?

Да си яс­но­ви­дец означава, че мо­жеш да си слу­жиш с ор­га­ни­те на сво­ето етер­но тяло. Ако чо­век си слу­жи са­мо с ор­гани­те на сво­ето ас­т­рал­но тя- ло, той мо­же да дос­ти­га до на­й-­дъл­бо­ки­те тайни, оба­че не мо­же да ги „вижда". Едва ко­га­то това, ко­ето е из­жи­вя­ва­но в ас­т­рал­но­то тяло, си съз- дава, та­ка да се каже, един „отпечатък" в етер­но­то тяло, мо­же да нас­тъ­пи ясновидство. Също и ста­ро­то смът­но яс­но­вид­с­т­во въз­ник­на по­ра­ди това, че етер­но­то тяло, ко­ето все още не се бе­ше приб­ра­ло на­пъл­но във фи­зи­чес­ко­то тяло, има­ше органи, с ко­ито древ­но­то чо­ве­чес­т­во мо­же­ше да си служи. Следователно, как­во бе­ше из­гу­би­ло чо­ве­чес­т­во­то в те­че­ние на времето? То бе­ше из­губи­ло спо­соб­нос­т­та да си слу­жи с ор­га­ни­те на етер­но­то тяло. То пос­те­пен­но тряб­ва­ше да се за­до­во­ли с това, да си

Сега Буда мо­жа да си за­да­де и друг ва­жен въпрос: Когато око­то въз­п­ри­ема чер­ве­ния цвят, ко­га­то ухо­то чу­ва ня­какъв звук, ко­га­то вку­со­во­то се­ти­во има ня­как­во вку­со­во усещане, то­га­ва при нор­мал­ни ус­ло­вия те­зи усе­ща­ния стигат до съз­на­ни­ето на чо­ве­ка и ста­ват не­го­ви представи; те са изживени вът­ре в ас­т­рал­но­то тяло. Ако би­ха би­ли изживени са­мо по то­зи начин, те не би­ха мог­ли да съ­дър­жат това, ко­ето се на­ри­ча бол­ка и стра­да­ние и пред­с­тавля­ва един вид при­бав­ка към усещанията. Ако чо­век би се от­дал са­мо на впе­чат­ле­ни­ята от външ­ния свят, така как­то те дейс­т­ву­ват на не­го­ви­те сетива, при­мер­но под фор­ма­та на цветове, свет­ли­ни и звуци, той би ми­нал през света, без да мо­же да из­пит­ва бол­ки и стра­да­ния от те­зи впечатления. Да, чо­ве­кът мо­же да из­жи­вее бол­ка и стра­да­ние са­мо при оп­ре­де­ле­ни условия.

Ето за­що ве­ли­ки­ят Буда се на­со­чи към те­зи условия, ко­ито са из­точ­ни­ци на бол­ка­та и страданието, на гри­жи­те и скърбите. С дру­ги думи: „Кога външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния се прев­ръ­щат в из­вор на бол­ка и стра­да- ние?"

И то­га­ва той си каза: Ако хвър­лим пог­лед в миналото, ние откриваме, че по вре­ме на пре­диш­ни­те ин­кар­нации, в чо­веш­ка­та природа, т.е. в чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло са дейс­т­ву­ва­ли две раз­лич­ни ка­те­го­рии свръх­се­тивни Същества. В хо­да на преражданията, през Лемурийската и Атлантска епохи, в чо­веш­ка­та при­ро­да проник­на­ха оне­зи Същества, ко­ито на­ри­ча­ме луциферически. Да, пос­те­пен­но чо­ве­кът прие в сво­ето ас­т­рал­но тяло вли­яни­ята на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества. Обаче с нас­тъп­ва­не­то на Ат- лантската епо­ха се на­ме­си­ха и оне­зи свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито са под во­да­чес­т­во­то на Ариман. Ето как в сво­ите пре­диш­ни ин­кар­нации чо­ве­кът прие в се­бе си вли­яни­ята на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки­те Същества. И ако вър­ху чо­века не би­ха дейс­т­ву­ва­ли те­зи Същества, той не би мо­гъл да пос­тиг­не свободата, спо­соб­нос­т­та да раз­ли­ча­ва доб­ро­то и злото, как­то и сво­бод­на­та волеизява. Погледнато от ед­на по­-вис­ша глед­на точка, тряб­ва да признаем, че те­зи вли­яния се ока­за­ха доб­ри за чове- ка; оба­че от дру­га стра­на те го при­ну­ди­ха да сле­зе от бо­жес­т­вено­-ду­хов­ни­те ви­си­ни и да по­тъ­не в материята, и то мно­го по-дълбоко, от­кол­ко­то би сто­рил то­ва без тях. Ето как чо­ве­кът - мо­жа да си ка­же Буда - но­си в се­бе си оп­ре­де­ле­ни влияния, ко­ито и днес се на­ми­рат в не­го и които са

Когато в ми­на­ло­то - бла­го­да­ре­ние на сво­ето сум­рач­но яс­но­вид­с­т­во - чо­ве­кът мо­же­ше да виж­да в ду­хов­ния свят, той виж­да­ше вли­яни­ята на Лу- цифер и Ариман и мо­же­ше да ги раз­ли­ча­ва съв­сем точно: ето, се­га съм под вли­яни­ето на Луцифер, а се­га - под вли­яни­ето на Ариман. Поглеж- дайки по то­зи на­чин в ас­т­рал­ния свят, той въз­п­ри­ема­ше вред­ни­те вли­яния на Луцифер и Ариман, да­ва­ше си смет­ка за тях и мо­же­ше да ги из- бягва. Той зна­еше също, как е свър­зан с те­зи Същества. Имаше вре­ме - та­ка да си каз­ва­ше Буда - ко­га­то хо­ра­та са знаели, от­къ­де ид­ват те­зи влияния, ко­ито те но­сят в се­бе си от ед­но пре­раж­да­не в друго. Обаче с из­чез­ва­не­то на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во из­чез­на и зна­ни­ето за те­зи сили; и по­не­же хо­ра­та из­гу­би­ха ясновидството, нас­тъ­пи и не зна­ни­ето за това, ко­ето свър­з­ва и ръ­ко­во­ди от­дел­ни­те прераждания. Да, на мяс­то­то на пре­диш­но­то яс­но­виж­дащо поз­на­ние нас­тъ­пи незнанието. Над хо­ра­та се раз­п­рос­т­ря пъ­лен мрак; те ве­че не мо­же­ха да разберат, от къ­де ид­ват вли­яни­ята на Луцифер и Ариман. Но чо­ве­кът ги но­си в се­бе си! Той но­си в се­бе си нещо, за което ня­ма ни­как­ва представа! Естествено, лес­но би би­ло да се от­ре­че дейс­т­ви­ето на нещо, за ко­ето чо­век няма ни­как­ва представа. Но та­ка или иначе, у чо­ве­ка има влияния, ко­ито са про­ник­на­ли в не­го­ва­та при­ро­да и те са там още от ми­на­ли­те му инкарнации. Те са там и дейс­т­ву­ват през це­лия му живот, са­мо че той ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за тях. Ето как­во си ка­за ве­ли­ки­­ят Буда.

Но в как­во се из­ра­зя­ват те­зи влияния? Дори и чо­век да не ги разпознава, все пак той ги усеща. У не­го има една сила, из­раз на всич­ко онова, ко­ето про­дъл­жа­ва да жи­вее от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га и сти­га до днеш­но­то съществувание. Накратко: същ­нос­т­та на те­зи сили, в чи­ято при­ро­да за­се­га чо­ве­кът не мо­же да вникне, се свеж­да до жаж­да­та за живот. Ето как дейс­т­ву­ват древ­ни­те лу­ци­фе­ри­чес­ки и ари­ма­ни­чес­ки Същества: ка­то жаж­да за живот, ка­то на­по­рис­то же­ла­ние да си по­то­пен в ус­ло­ви­ята на ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. И та­зи жажда за съ­щес­т­ву­ва­ние про­низ­ва вся­ко от от­дел­ни­те пре­раж­да­ния на човека.

Ето как­во си ка­за ве­ли­ки­ят Буда; впро­чем той го спо­де­ли са­мо с на­й-б­лиз­ки­те си и до­ве­ре­ни ученици.

А как той опи­са всич­ко това, мо­жем да раз­бе­рем са­мо след из­вес­т­на ан­т­ро­по­соф­с­ка подготовка. Ние ве­че знаем: ко­га­то чо­век умира, в мо­мен­та на смъртта, не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло и не­го­ви­ят Аз на­пус­кат етер­но­то тя­ло и фи­зичес­ко­то тяло. Тогава за оп­ре­де­ле­но вре­ме пред чо­ве­ка зас­та­ва ве­ли­чес­т­ве­на­та па­но­ра­ма от спо­ме­ни­те на послед­ния му живот. После, как­то знаем, ос­нов­на­та част от етер­но­то тяло, чо­век съ­що от­х­вър­ля от
се­бе си ка­то един вто­ри труп, та­ка ос­та­ва са­мо един екстракт, един вид есен­ция от етер­но­то тяло; точ­но то­зи ек­с­т­ракт чо­век взе­ма със се­бе си, ко­га­то ми­на­ва през епо­хи­те на Камалока*7 и Девакана, за да го сва­ли от­но­во в след­ва­що­то си прераждане. Но до­ка­то чо­ве­кът се на­ми­ра в Кама- лока, в то­зи ек­с­т­ракт на етер­но­то тяло, в то­зи ек­с­т­ракт на жи­вота, бих­ме мог­ли да кажем, се впис­ва всичко, ко­ето чо­век е из­жи­вял ка­то мисли, чув­с­т­ва и действия, има­щи от­ноше­ние към не­го­ва­та Карма. Всичко то­ва се свър­з­ва по оп­ре­де­лен на­чин с то­зи ек­с­т­ракт на етер­но­то тяло, кой то ми­на­ва от ед­но пре­раж­да­не в друго. Всичко, ко­ето чо­век но­си от ед­на ин­кар­на­ция в друга, се на­ми­ра в то­зи екстракт на етер­но­то тя­ло и тък­мо не­го до­на­ся той от­но­во със се­бе си, ко­га­то се раж­да за един нов жи­вот на Земята. В из­точ­на­та ли­те­ра­ту­ра това, ко­ето ние на­ри­ча­ме етер­но тя- ло, се на­ри­ча Линга шарира. И така, това, ко­ето чове­кът но­си от ед­на ин­кар­на­ция в друга, е сле­до­ва­тел­но ек­с­т­ракт от Линга шарира.

Сега Буда продължи: „Погледнете човека, кой­то се раж­да в сво­ята Линга шарира. Той до­на­ся със се­бе си това, ко­ето е нат­ру­пал в ми­на­ли­те ин- карнации. Там е за­пи­са­но то; в та­зи Линга ша­ри­ра ле­жи всичко, за ко­ето през се­гашна­та епо­ха чо­век не знае ни­що и над не­го се прос­ти­ра тъм­ни­на­та на незнанието; но ко­га­то чо­век вли­за в един нов живот на Земята, то се про­явя­ва ка­то жаж­да за съществувание, ка­то же­ла­ние за живот." В това, ко­ето се на­ри­ча „же­ла­ние за живот", Буда виж­да­ше всичко, ко­ето про­из­хож­да от ми­на­ли пре­раж­да­ния и про­буж­да у чо­ве­ка жаж­да та да се нас­ла­ди на света; точ­но то го ка­ра да ми­на­ва не са­мо ка­то път­ник през све­та на цве­то­ве­те и звуците, през све­та на дру­ги­те впечатления, но и да же­лае то­зи свят. Това е, ко­ето чо­век но­си от ми­на­ли­те си пре­раж­дания ка­то един стремеж, ка­то ед­на си­ла в са­мия се­бе си. Учениците на Буда на­ри­чат та­зи си­ла „Самскара". И та­ка ,Буда ка­за на сво­ите на­й-б­лиз­ки ученици: „Характерното за съв­ре­мен­ния човек, е нез­на­ни­ето на не­що важно, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в са­мия него. Това нез­на­ние прев­ръ­ща всичко, ко­ето ина­че би се яви­ло на чо­ве­ка ка­то не­що ид­ва­що от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки­те Същества - сре­щу ко­ито той би взел из­вес­т­ни пред­паз­ни мер­ки - превръ­ща го в жаж­да за съществувание; тук са скри­ти всич­ки дре­ме­щи сили, нат­ру­па­ни в хо­да на ми­на­ли­те ин­кар­нации." Под вли­яни­ето на ве­ли­кия Буда на­ре­ко­ха те­зи си­ли Самскара. И от та­зи Сам- скара у чо­ве­ка въз­ник­на не­гово­то съв­ре­мен­но мислене, ко­ето в се­гаш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен е ли­ше­но от обективност.

Отбележете само, как­ва фи­на раз­ли­ка изяс­ня­ва Буда на сво­ите ученици: раз­ли­ка­та меж­ду обек­тив­но­то мислене, което има пред­вид са­мо „обек- та", и оно­ва мислене, ко­ето се на­ми­ра под вли­яни­ето на силите, про­из­хож­да­щи от „Линга шарира". Замислете се още как фор­ми­ра­те Вашите мнения, но по­пи­тай­те се да­ли те са въз­ник­на­ли в ре­зул­тат на сим­па­тии
или в ре­зул­тат на ед­на обек­тив­на преценка! Всичко, ко­ето чо­век взе­ма за истина, не за­що­то мис­ли обективно, а за­що­то е до­не­съл ста­ри спо­ме­ни от сво­ите ми­на­ли инкарнации, всич­ко то­ва за Буда об­ра­зу­ва един „вътре­шен ор­ган на мисленето". Този ор­ган на мис­ле­не­то е съв­куп­нос­т­та от онова, ко­ето чо­век мис­ли­,по­не­же в сво­ите ми­на­ли ин­кар­на­ции е имал то­ва или оно­ва изживяване, ко­ето е ос­та­ви­ло сво­ите сле­ди в не­го­ва­та Линга шарира. Следователно, Буда виж­да­ше в чо­ве­ка един вид вът­ре­шен ор­ган на мисленето, кой­то бе­ше об­ра­зу­ван от съв­куп­нос­т­та на Самскара. И се­га той си каза: „Едва та­зи мис­лов­на суб­с­тан­ция по­раж­да у съв­ре­мен­ния човек не­го­ва­та индивидуалност, на­ри­ча­на от бу­диз­ма „име и форма" или Намарупа. Тя е иден­тич­на с онова, което дру­го фи­ло­соф­с­ко нап­рав­ле­ние оп­ре­де­ля ка­то Ахамкара."

После Буда ка­за на сво­ите уче­ни­ци приб­ли­зи­тел­но следното: „Когато в ми­на­ли­те вре­ме­на хо­ра­та бя­ха на­да­ре­ни с яс­но­вид­с­т­во и се вглеж­да­ха в света, на­ми­ращ се зад фи­зи­чес­ко­то съществувание, всич­ки те виж­да­ха в из­вес­т­но от­ноше­ние ед­но и също; за­що­то обек­тив­ни­ят свят е ед­на­къв за всички. Но ко­га­то над све­та се раз­п­рос­ти­ра мра­кът на незнанието, все­ки чо­век за­поч­на да се раз­ли­ча­ва от дру­ги­те по­ра­ди сво­ите ин­ди­ви­ду­ал­ни заложби. Това пра­ве­ше от не­го ед­но същество, с ед­на или дру­га „форма" на душата. Всеки има­ше оп­ре­де­ле­но име, ко­ето го раз­ли­ча­ва­ше от дру- гите, все­ки има­ше ед­на „Ахамкара". Следователно, това, ко­ето се по­раж­да у чо­ве­ка ка­то пос­ле­ди­ца от ми­на­ли­те му инкарнации, об­ра­зу­ва „име­то и формата", индивидуалността, чи­ито вът­ре­шен из­раз се­га е Манас и пет­те се­тивни органа, или та­ка на­ре­че­ни­те„шест органа".

Нека от­бе­ле­жим добре, че Буда не казва: око­то е об­ра­зу­ва­но не прос­то от вът­реш­ни­те си­ли на организма; а той казва: в око­то е вгра­де­но нещо, ко­ето се е на­ми­ра­ло в Линга ша­ри­ра и е би­ло до­не­се­но от ми­на­ли­те пре- раждания. Ето за­що око­то не виж­да ясно; то би виж­да­ло дру­го­яче живо- та, ако не бе­ше вът­реш­но про­ник­на­то от пос­леди­ци­те на ми­на­ли­те пре- раждания. Ето за­що и ухо­то не чу­ва ясно, а смътно; то съ­що е заг­лу­ша­ва­но от пос­ле­ди­ци­те на ми­на­ли­те прераждания. Следователно, в се­тив­на­та дейност се на­мес­ва же­ла­ни­ето да видим, чуем, вкусим. Накратко: във всичко, ко­ето зас­та­ва пред съв­ре­мен­ния човек, се про­мък­ва нещо, ко­ето ид­ва от ми­на­ли­те пре­раж­дания под фор­ма­та на това, ко­ето на­ри­ча­ме „желание".

Ако не би се про­мък­ва­ло то­ва желание, ид­ва­що от ми­на­ли­те преражда- ния, та­ка каз­ва­ше Буда, чо­ве­кът би гледал в све­та как­то би гле­да­ло ед­но бо­жес­т­ве­но същество, той би се до­ве­рил на све­та и ни­ко­га не би ис­кал не­що по­вече. Със сво­ето зна­ние той не би из­ля­зъл вън от това, ко­ето му е по­да­ре­но от бо­жес­т­ве­ни­те сили, той не би правил ни­как­ва раз­ли­ка ме- ж­ду се­бе си и външ­ния свят и би се чув­с­т­ву­вал ка­то част от него. За-

Ето как­во спо­де­ли Буда със сво­ите уче­ни­ци за „вът­реш­ния човек", за он­зи „вът­ре­шен човек", кой­то е при­чи­на за всич­ки бол­ки и страдания, скъ- р­би и грижи. Това бе­ше ед­на дъл­бо­ка теория, ко­ято из­ви­ра­ше не­пос­ред­с­т­ве­но от живота, за­що­то един „просветлен" я бе­ше по­чув­с­т­ву­вал ка­то на­й-­вис­ша­та ис­ти­на за съв­ре­мен­но­то човечество. Този, кой­то ка­то Боди- сатва бе­ше во­дил хи­ля­ди и хи­ля­ди го­ди­ни чо­ве­чес­т­во­то към уче­ни­ето за със­т­ра­да­ни­ето и любовта, сега, ко­га­то ста­на Буда, съз­ря ис­тин­с­ка­та при­чи­на за стра­да­ни­ето на съв­ре­мен­но­то човечество. Той видя за­що хо­ра­та стра­дат и обяс­ни то­ва на сво­ите ученици.

И ко­га­то стиг­на до там, че лич­но из­жи­вя проб­ле­ма­ти­ка­та на то­га­ваш­ни­те хора, той я из­ра­зи в она­зи зна­ме­ни­та проповед, чрез ко­ято за­поч­на сво­ята дейност ка­то Буда: в про­по­вед­та от Бенарес. Там той пре­да­де в по­пу­ляр­на фор­ма това, ко­ето по­-ра­но от­к­ри по един по­-­ин­ти­мен на­чин на сво­ите ученици: „Който поз­на­ва при­чи­ни­те на чо­вешко­то съществу- вание, той знае, че животът, та­къв ка­къв­то е, тряб­ва да съ­дър­жа страда- ния, тряб­ва да съ­дър­жа болки. Ето за­що пър­во­то учение, ко­ето тряб­ва да ви дам, е уче­ни­ето за „страданието". Второто уче­ние съ­дър­жа при­чи­ни­те за страданието. В как­во се кри­ят те­зи при­чи­ни за страданието? Те се кри­ят в това, че у чо­ве­ка се вмъква желанието, жаж­да­та за съществува- ние, ид­ва­ща от не­го­ви­те ми­на­ли прераждания. „Жаждата за съществува- ние" е ис­тин­с­ка­та при­чи­на за страданието. Третото уче­ние е това: как да се пре­мах­не стра­да­ни­ето от света? Естествено, то мо­же да бъ­де премах- нато, ако се пре­мах­не „причината", ако се уга­си жаж­да­та за съществува- ние, по­не­же тя ид­ва от незнанието." Вече казахме: от яс­но­виж­да­що­то поз­на­ние хо­ра­та са пре­ми­на­ли към ед­но нез­на­ние и тък­мо то им зак­ри­ва ду­хов­ния свят. Незнанието по­раж­да жаж­да­та за съществувание! А жаж­да­та за съ­щес­т­ву­ва­ние на свой ред е при­чи­на­та за стра­да­ни­ята и болки- те, за гри­жи­те и скърбите. Жаждата за съ­щес­т­ву­ва­ние тряб­ва да из­чез­не от света, ако ис­ка­ме от све­та да из­чез­нат страданията, болките, скър­би­те и грижите. Старото поз­на­ние е из­чез­на­ло от света; хо­ра­та ве­че не мо­гат
да си слу­жат с ор­га­ни­те на сво­ето етер­но тяло. Обаче за чо­ве­ка все пак е въз­мож­но ед­но но­во познание, оно­ва познание, ко­ето чо­век усвоява, ко­га­то из­ця­ло се по­та­пя в онова, ко­ето не­гово­то ас­т­рал­но тя­ло мо­же да му да­де чрез на­й-­дъл­бо­ки­те си сили, с чи­ято по­мощ външ­ни­те се­тив­ни ор­га­ни ни поз­во­ля­ват да наб­лю­да­ва­ме ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. Защото един­с­т­ве­но това, ко­ето се по­раж­да в ас­т­рал­но­то тя­ло чрез включ­ва­не­то на на­й-­дъл­бо­ки­те му си­ли в ак­та на се­тив­но­то наблюдение, до ко­ето сти­га­ме чрез ан­га­жира­не­то на фи­зи­чес­ко­то тяло, един­с­т­ве­но то мо­же да по­мог­не за­се­га на чо­ве­ка и да му га­ран­ти­ра познанието; то­зи вид поз­на­ние е един вид по­да­рък за човека. Ето приб­ли­зи­тел­но как из­г­леж­да­ше уче­ни­ето на Буда.

Следователно, той ис­ка­ше да каже: Аз тряб­ва да по­мог­на на хората, за да пос­тиг­нат оно­ва познание, ко­ето е осъщес­т­ви­мо чрез си­ли­те на ас­т­рал­но­то тяло! Ето за­що Буда тряб­ва­ше да поучава, как­во мо­же да пос­тиг­не чо­век чрез упо­ри­то­то за­дъл­бо­ча­ва­не и по­то­пя­ва­не в си­ли­те на ас­т­рал­но­то тяло. Едва се­га той пос­ти­га ед­но познание, ко­ето му подобава; ед­но познание, ко­ето ня­ма ни­що об­що с пос­ле­ди­ци­те от ми­на­ли­те ин- карнации. Буда ис­ка­ше да тлас­не хо­ра­та към познание, ко­ето ня­ма ни­що об­що с това, ко­ето дре­ме ка­то Самскара в чо­веш­ка­та ду­ша смът­но и под влас­т­та на незнанието, ед­но познание, ко­ето чо­век мо­же да постигне, про­буж­дай­ки в рам­ки­те на ед­на ин­кар­нация си­ли­те на сво­ето ас­т­рал­но тяло.

Ето при­чи­на­та за стра­да­ни­ето в света: от ми­на­ли­те ин­кар­на­ции е ос­та­на­ло нещо, за ко­ето чо­век ня­ма ни­как­ва представа. Това, ко­ето той но­си от ми­на­ли­те инкарнации, е причината, по­ра­ди ко­ято в не­го влас­т­ву­ва не- знанието; ето я при­чи­на­та за бол­ки­те и страданията. Но ко­га­то осъзнае, как­ви си­ли се кри­ят в не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло - и в ко­ито той мо­же да про­ник­не - тогава, ако иска, той мо­же да пос­тиг­не ед­но познание, ко­ето е не­за­ви­си­мо от всич­ко съ­щес­т­ву­ва­що по-рано, ед­но лич­но познание.

Да, ве­ли­ки­ят Буда пре­дос­та­ви то­ва поз­на­ние на хората. И той им го пре­дос­та­ви в та­ка на­ре­че­ния „осем­с­те­пенен път". Там той по­каз­ва оне­зи сили, ко­ито чо­ве­кът тряб­ва да развие, за да стиг­не в съв­ре­мен­ния ево­лю­ци­онен ци­къл до та­ко­ва познание, ко­ето е не­за­ви­си­мо от неп­ре­къс­на­ти­те прераждания. Така чрез силата, ко­ято овладя, са­ми­ят Буда из­ви­си сво­ята ду­ша до она­зи степен, ко­ято мо­же да бъ­де пос­тиг­на­та чрез на­й-­ин­тен­зив­ни­те си­ли на ас­т­рал­но­то тяло; и в „осем­с­те­пен­ния път" той по­каз­ва на човечеството, както да стиг­не до ед­но познание, което е не­за­ви­си­мо от Самскара.

Той го оп­ре­де­ля така: Човекът пос­ти­га то­зи вид поз­на­ние за света, ко­га­то из­г­раж­да ед­но пра­вил­но мне­ние за нещата, ко­ето ня­ма ни­що об­що със сим­па­ти­ята и антипатията, ни­то с не­го­ви­те лич­ни предубеждения;
той пос­тига та­ко­ва познание, ко­га­то се стре­ми да раз­к­рие в чист вид то- ва, ко­ето се съ­дър­жа в нещата. Това е първото: „правил­но­то мнение" за нещата.

Второто нещо, ко­ето е необходимо, е чо­век да ста­не не­за­ви­сим от вси- чко, ко­ето е ос­та­на­ло в не­го от ми­на­ли­те ин­карнации, да се стре­ми да съ­ди за не­ща­та спо­ред сво­ето пра­вил­но мнение, не под­да­вай­ки се на дру­ги влияния, а според сво­ето пра­вил­но мне­ние за нещата. Следовател- но, вто­ро­то нещо, ко­ето чо­век тряб­ва да развие, е „пра­вил­но­то съжде- ние".

Третото е, да се стре­мим - ко­га­то се свър­з­ва­ме със све­та - да из­ра­зя­ва­ме пра­вил­но това, ко­ето ис­ка­ме да кажем, след ка­то ве­че сме пос­тиг­на­ли пра­вил­но­то мне­ние и пра­вил­но­то съждение: да го из­ра­зя­ва­ме не са­мо с думите, но и с всич­ки на­ши прояви. В сми­съ­ла на Буда, то­ва е „пра­вил­но­то слово".

На чет­вър­то място, не­об­хо­ди­мо е да осъ­щес­т­вя­ва­ме на­ши­те дейс­т­вия не спо­ред на­ши­те сим­па­тии и антипатии, не спо­ред това, ко­ето смът­но бу­шу­ва в нас ка­то Самскара; да се стре­мим да пре­вър­нем в де­ло са­мо оно- ва, ко­ето сме приз­на­ли ка­то на­ше пра­вил­но мнение, ка­то на­ше пра­вил­но съж­де­ние и ка­то пра­вил­но слово. Това е „пра­вилни­ят на­чин на дейст- вие".

Петото, от ко­ето се нуж­дае човек, за да се ос­во­бо­ди от това, ко­ето жи­вее в него, е пра­вил­но­то място, пра­вил­на­та пози­ция в света. Какво Буда е раз­би­рал под това, мо­жем на­й-­доб­ре да изясним, ко­га­то кажем: Има тол­ко­ва мно­го хора, ко­ито не са до­вол­ни от задачата, ко­ято имат в све­та и смятат, че зас­лу­жа­ват по­-доб­ра участ. Но чо­век тряб­ва да из­в­ли­ча на­й-доб­ро­то от мястото, в ко­ето се е ро­дил или в ко­ето сьдба­та го е поста- вила, да нап­ра­ви то­ва в на­й-­добрия смисъл, да из­в­ле­че от то­ва по­ло­же­ние всич­ко добро, ко­ето може, т.е. да пос­тиг­не на­й-­доб­ро­то „мес­то­на­хо- ж­дение". Който не се чув­с­т­ву­ва до­во­лен от положението, в ко­ето се на- мира, той не ще мо­же да из­в­ле­че от не­го силата, ко­ято ще му поз­во­ли да дейс­т­ву­ва пра­вил­но в света. Това Буда на­ри­ча „пра­вил­но­то мяс­то ".

Шесто: да по­ла­га­ме все по­ве­че грижи, та­ка че нещата, пос­тиг­на­ти чрез пра­вил­но­то мнение, пра­вил­но­то съж­де­ние и т.н. да се пре­вър­нат в нави- ци. Всеки от нас из­рас­т­ва със сво­ите навици. Детето съ­що про­явя­ва оп­ре­де­ле­ни влечения, ко­ито се прев­ръ­щат в навици. Обаче чо­ве­кът тряб­ва да се про­ти­во­пос­та­вя на всич­ки навици, ид­ва­щи от Самскара и да се ус­т­ре­ми към навици, ид­ва­щи от пра­вил­но­то мнение, от пра­вил­но­то съж­де­ние и т.н. С дру­ги ду­ми - то­ва са „пра­вил­ни­те на­ви­ци ".

Седмо: да въ­ве­дем ред в жи­во­та си, ка­то ни­ко­га - ули­са­ни в гри­жи­те на де­ня - не заб­ра­вя­ме вче­раш­ни­те задачи. Ако ние тряб­ва­ше все­ки път от­но­во да учим на­ши­те умения, ни­ко­га не бих­ме пос­тиг­на­ли нищо. Чове-
кът тряб­ва да об­х­ва­не не­ща­та не са­мо в сво­ето мислене, но и в сво­ята памет. Той тряб­ва неп­ре­къс­на­то да свър­з­ва насто­яще­то с миналото. Сле- дователно, в осем­с­те­пен­ния път бу­дис­т­ки­ят ми­рог­лед изис­к­ва из­г­раж­да­не­то на „пра­вил­ната па­мет ".

Осмо: чо­век да се от­да­ва без пре­ду­беж­де­ние и чис­то на нещата, да се по­то­пя­ва в тях без ни­как­ви предпочитания, без да се ос­та­вя под въз­дейс­т­ви­ето на това, ко­ето е ос­та­на­ло в не­го от ми­на­ли­те прераждания. Да се ос­та­ви на сами­те неща. Това е та­ка на­ре­че­но­то „пра­вил­но съзерцание".

Този е „осем­с­те­пен­ни­ят път", за кой­то Буда каз­ва­ше на сво­ите последо- ватели, че не­го­во­то съб­лю­да­ва­не во­ди до по сте­пен­но­то угас­ва­не на жа- ж­да­та за съ­щес­т­ву­ва­ние - един­с­т­ве­на­та при­чи­на за всич­ки стра­да­ния - и ос­во­бож­да­ва ду­ша­та от всичко, ко­ето ид­ва от ми­на­ли­те прераждания, пра­вей­ки от не­го един роб. Тук ние се до­кос­ва­ме до са­мата същ­ност на будизма. Досещаме се и за зна­че­ни­ето на факта, че древ­ни­ят Бодисатва се из­диг­на до сте­пен­та Буда. Ние знаем, че Буда прос­то вли­ва­ше в чо­ве­чес­т­во­то всичко, ко­ето бе­ше свър­за­но с не­го­ва­та ис­то­ри­чес­ка ми сия. Преди да се по­яви Буда, древ­но­то чо­ве­чес­т­во не бе­ше в със­то­яние да при­ла­га сво­ите вът­реш­ни си­ли по та­къв начин, че „пра­вил­но­то слово", „пра­вил­но­то съждение" и т.н. да въз­ник­нат спонтанно. За цел­та се на­ло­жи ду­хов­ни­ят свят да на­соч­ва оп­ре­де­ле­ни вли­яния вър­ху човека.

Вливането на те­зи си­ли ста­ва­ше бла­го­да­ре­ние на древ­ния Бодисатва. Ето за­що нас­тъ­пи един­с­т­ве­но по ро­да си събитие, ко­га­то то­зи Бодисатва се пре­вър­на в Буда, кой­то се­га про­по­вяд­ва­ше това, ко­ето в ми­на­ло­то прос­то вли­ва­ше в човечеството; с дру­ги думи: се­га той из­г­ра­ди та­ко­ва фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето бе­ше в със­то­яние да по­раж­да от са­мо­то се­бе си оне­зи сили, ко­ито по­-ра­но мо­же­ха да се вли­ват един­с­т­ве­но от горе. Пър- вото чо­веш­ко тя­ло от този род бе­ше из­г­ра­де­но от съ­щия то­зи Гаутама Буда. За пръв път в све­та до­би ин­ди­ви­ду­ален об­ли­к в­сич­ко онова, което по­-ра­но се вли­ва­ше от горе. Подобно съ­би­тие има го­ле­ми и не­обоз­ри­ми пос­ле­ди­ци за ця­ло­то пла­не­тар­но разви­тие на Земята: ко­га­то вли­ва­ни­те от го­ре - хи­ля­до­ле­тия на­ред - ду­хов­ни въздействия, се въп­лъ­тят в един чо­век Защото се­га се по­раж­да ед­на сила, ко­ято мо­же да ста­не дос­то­яние на всич­ки хора. В тя­ло­то на Гаутама Буда са скри ти причините, бла­го­да­ре­ние на ко­ито бъ­де­ще­то чо­ве­чес­т­во ще ус­вои док­рай осем­с­те­пен­ния път. Да, то­зи път ще ста­не дос­то­яние на всички, фактът, че Буда жи­вя на Земята, да­де на хо­ра­та въз­мож­нос­т­та да мис­лят правилно! На Буда се дъл­жи и всичко, свър­за­но с та­зи стра­на на об­що­чо­веш­ка­та еволюция; всичко, ко­ето ра­но или къс­но ще от­ве­де ця­ло­то чо­ве­чес­т­во в т.н. осем­с­те­пе­нен път. Това, ко­ето Буда има­ше в се­бе си, той го да­де ка­то ду­хов­на хра­на на всички.

Естествено, днес офи­ци­ал­на­та на­ука не се за­мис­ля вър­ху по­доб­ни неща. Но в хо­да на историята, до тях чес­то се докос­ват имен­но дет­с­ки­те при­каз­ки и легенди. По раз­ли­чен по­вод аз мно­гок­рат­но съм изтъквал, кол­ко чес­то дет­с­ки­те при­каз­ки са по­-мъд­ри и по­-на­уч­ни от съв­ре­мен­ни­те на- уки. В сво­ите дъл­би­ни чо­веш­ка­та ду­ша ви­на­ги е пре­ду­се­ща­ла осо­бе­ни­те истини, ко­ито са скри­ти зад ед­но съ­щес­т­во ка­то Бодисатва. На пър­во мя- сто, как ду­хов­ните въз­дейс­т­вия от вис­ши­те све­то­ве пос­те­пен­но ста­ват лич­но при­те­жа­ние на чо­веш­ка­та душа, за да мо­гат след време - ве­че ка­то из­раз на ка­чес­т­ве­но но­ва чо­веш­ка дейност - да блик­нат от са­мия човек: ето как­во пре­ду­се­ща­ше чо­вешка­та душа. И хората, ко­ито ма­кар и смът- но, усе­ща­ха това, си казваха: Както лъ­чи­те на Слънцето из­пъл­ват миро­во­то пространство, та­ка и нав­ре­ме­то мощ­та на Бодисатва из­ли­ва­ше вър­ху Земята оне­зи сили, ко­ито бя­ха скри­ти в уче­ни­ето за със­т­ра­да­ни­ето и любовта, си­ли­те на осем­с­те­пен­ния път; пос­ле оба­че Бодисатва си из­г­ра­ди оби­та­ли­ще в ед­но чо­веш­ко тя­ло и пре­дос­та­ви на хо­ра­та това, ко­ето ня­ко­га бе­ше не­го­во лич­но притежание. Ето, точ­но то­ва жи­вее се­га всред чо­ве­чес­т­во­то и из­пъл­ва ця­ло­то ми­ро­во пространство, съ­що как­то Луната от­ра­зя­ва слън­че­ва­та светлина.

Тъкмо та­зи осо­бе­ност мо­жем да на­ме­рим в дет­с­ки­те при­каз­ки и легенди. Ето за­що и в областите, къ­де­то живя Бодисатва, въз­ник­на ед­но за­бе­ле­жи­тел­но предание. Това ве­ли­чес­т­ве­но съ­би­тие бе­ше пре­да­де­но по след- ния начин. Някога Буда жи­ве­ел под об­ра­за на заек. Всички жи­ви съ­щес­т­ва нап­раз­но тър­се­ли храна, за­щото всич­ко би­ло ве­че изядено. Естестве- но, рас­ти­тел­на­та хра­на не би­ла под­хо­дя­ща за ме­со­яд­ни­те животни. И то­га­ва за­екът - кой­то всъщ­ност бил Буда - ре­шил да по­жер­т­ву­ва се­бе си за­ра­ди един брамин. В то­зи мо­мент се по­явил бо­гът Сакра, кой­то ви­дял са­мо­жер­т­ве­но­то де­ло на заека. Една ска­ла в пла­ни­на­та се от­во­ри­ла и по­гъл­на­ла заека. И се­га бо­гът взе чет­ка и боя за да из­ри­су­ва об­ра­за на за­ека вър­ху Луната. От то­га­ва об­разът на Буда - ка­то за­ек - мо­же да се ви­ди на Луната. Изобщо на Запад не се го­во­ри за „за­ека на Луната", а за „чо­ве­ка на Луната".

Но още по­-­яс­но е из­ра­зе­но то­ва в ед­на кал­мукс­ка приказка: На Луната жи­вее един заек, кой­то е стиг­нал там бла­го­да­ре­ние на това, че Буда се по­жер­т­ву­вал и са­ми­ят Дух на Земята на­ри­су­вал об­ра­за на за­ека върху Луната. Така е из­ра­зе­на ве­ли­ка­та истина, че Бодисатва е ста­нал Буда и че са­ми­ят Буда се е пожертвувал, пре­дос­та­вяй­ки на чо­ве­чес­т­во­то това, ко­ето е би­ло съ­дър­жа­ние на не­го­во­то соб­с­т­ве­но същество, но така, че се­га то мо­же да се из­лъч­ва в све­та от сър­ца­та на са­ми­те хора.

За ед­но та­ко­ва същество, ка­то Бодисатва, кой­то ста­на Буда, ние казахме: Когато то ми­на­ва през ед­на та­кава сте­пен - от Бодисатва към Буда - то­га­ва тя е не­го­ва­та пос­лед­на ин­кар­на­ция на Земята, та­ка че ця­ла­та му

Въпреки това, неп­ра­вил­но би би­ло да мислим, че по­доб­но съ­щес­т­во се от­тег­ля на­пъл­но от Земното съ­щес­т­вувание; на­ис­ти­на то не се въп­лъ­ща­ва не­пос­ред­с­т­ве­но в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, но при­ема дру­го тяло, би­ло то от ас­т­рал­но или етер­но естество, а начинът, по кой­то то про­дъл­жа­ва да се на­мес­ва в ево­лю­ци­ята на света, след ка­то ве­че е ми­на­ло през пос­лед­но­то си въп­лъ­ще­ние на Земята, мо­же да бъ­де следният.

Обикновеният човек, със­та­вен от фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз, мо­же да бъ­де един вид про­ник­нат или из­пъл­нен от ед­но та­ко­ва същество. Напълно е възможно, ед­но та­ко­ва същество, ко­ето не дос- ти­га до въп­лъ­ще­ние във фи­зи­чес­ко тяло, но все Пак при­те­жа­ва ас­т­рал­но тяло, да се раз­по­ло­жи в ас­т­рал­но­то тяло на друг човек. И то­га­ва то за­поч­ва да осъ­щес­т­вя­ва в не­го оп­ре­де­ле­ни въздействия. Въпросният чо­век мо­же да се пре­вър­не в за­бе­ле­жи­тел­на личност, по­не­же се­га в не­го­во то ас­т­рал­но тя­ло бу­шу­ват си­ли­те на ед­но свръх­се­тив­но същество, ко­ето ве­че е ми­на­ло през сво­ята пос­лед­на ин­кар­на­ция на Земята. Да, ас­т­рал­но­то съ­щес­т­во се свър­з­ва с ас­т­рал­но­то тя­ло на един или друг чо­век и то­ва свър­з­ва­не мо­же да про­те­че по на­й-­неочак­ван и сло­жен начин. И ко­га­то Буда се яви на пас­ти­ри­те под об­ра­за на „не­бес­но­то войнство", той се на­мира­ше не в сво­ето физическо, а в сво­ето ас­т­рал­но тяло. Той се на­не­се в ед­но тяло, за да мо­же все пак да ръ­ко­води пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята. Ето за­що у ед­но та­ко­ва същество, ко­ето ве­че е ста­на­ло Буда, ще разли­ча­ва­ме ед­но тро­ич­но тяло: На пър­во мяс­то има­ме оно­ва тяло, ко­ето е би­ло на­ли­це още пре­ди да бъ­де пос­тиг­на­та сте­пен­та Буда; с други думи, „тялото" на Бодисатва, чрез ко­ето са дейс­т­ву­ва­ли вис­ши­те свето- ве; ед­но тяло, ко­ето не съ­дър­жа в се­бе си всич­ки пред­пос­тав­ки за то­зи вид „действия"; то е все още „горе" и е свър­за­но с пре­диш­на­та ми­сия на Бодисатва, пре­ди тя да се пре­вър­не в ми­сия на Буда. Докато ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во се на­ми­ра в по­доб­но тяло, ще на­ре­чем него­во­то тя­ло Дхарма- кайя.

На вто­ро мяс­то е тялото, ко­ето то­ва съ­щес­т­во из­г­раж­да за се­бе си; т.е. фи­зи­чес­ко­то тяло, в ко­ето то да­ва из­раз на ця­ла­та си същност; ще го на­ре­чем „тя­ло на съвършенството" или Самбхоякайя.

На тре­то мяс­то ид­ва тялото, ко­ето ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во приема, след ка­то е пос­тиг­на­ло съвършенство, и ве­че мо­же да дейс­т­ву­ва спо­ред го­ре­опи­са­ния начин; ще го на­ре­чем Нирманакайя.

Следователно, в об­ра­за на „не­бес­но­то войнство" пред пас­ти­ри­те се яви не друго, а тре­то­то тя­ло на Буда: не­го ва­та Нирманакайя. Буда прос­то из­г­ря в сво­ята Нирманакайя и се от­к­ри пред ду­хов­ния пог­лед на пасти- рите. Но той тряб­ва­ше да по­тър­си и друг път, за да осъ­щес­т­ви ре­ши­тел­на­та си на­ме­са в те­зи важ­ни па­лес­тин­с­ки събития. Ето как­во се случи.

Впрочем, за да го раз­бе­рем добре, не­ка да си при­пом­ним нак­рат­ко това, ко­ето знаем, от ан­т­ро­по­соф­с­ки­те лек­ции за същ­нос­т­та на човека. Ние помним, че спо­ред ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа има ня­кол­ко „ражда- ния". В ак­та на фи­зи­чес­ко­то раждане, чо­ве­кът - та­ка да се ка­же - сам от­х­вър­ля и се ос­во­бож­да­ва от май­чи­на­та фи­зи­чес­ка об­вивка. В сед­ма­та го­ди­на от детството, чо­ве­кът от­х­вър­ля етер­на­та обвивка, ко­ято до то­зи момент, до смя­на­та на млеч­ни те зъби, го об­г­ръ­ща отвсякъде, съ­що как­то май­чи­но­то тя­ло го об­г­ръ­ща­ше пре­ди не­го­во­то фи­зи­чес­ко раждане; а с нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зрялост, сле­до­ва­тел­но ня­къ­де към че­ти­ри­на­де­се­та­та и пет­на­де­се­та­та го­ди­на - та­зи въз­раст се от­на­ся за съв­ре­мен­на­та епо­ха - чо­ве­кът от­х­вър­ля и ед­на друга, ас­т­рал­на обвивка. С дру­ги думи, чо­вешко­то етер­но тя­ло се раж­да и ста­ва сво­бод­но ед­ва с нас­тъп­ва­не­то на сед­ма­та година, а чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло се раж­да с нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зрялост; ед­ва то­га­ва чо­ве­кът от­х­вър­ля външ­на­та ас­т­рал­на обвивка.

Нека се­га да се замислим, как­во точ­но се от­х­вър­ля с нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зрялост. В оне­зи ге­ог­раф­с­ки об­ласти, къ­де­то се ра­зиг­ра па­лес­тин­с­ко­то събитие, то­зи мо­мент нас­тъп­ва­ше мал­ко по-рано, т.е. при нор­мал­ни ус­ловия - ня­къ­де към два­на­де­се­та­та година. Обикновено то­га­ва чо­век от­х­вър­ля ас­т­рал­на­та об­вив­ка и я пре­да­ва на ас­т­ралния свят.

И така, при оно­ва дете, про­из­хож­да­що от све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния на Да- виловия род, се слу­чи не­що друго. С нас­тъпва­не­то на два­на­де­се­та­та го­ди­на ас­т­рал­на­та об­вив­ка бе­ше отхвърлена, оба­че тя не се раз­т­во­ри в об­щия ас­т­ра­лен свят, а се­га - ка­то зак­ри­ля­ща об­вив­ка на мал­ко­то момче, с всич­ки жиз­не­ни сили, нат­ру­па­ни в пе­ри­ода меж­ду зъбна­та смя­на и по­ло­ва­та зря­лост - тя се съ­еди­ни с тре­то­то тя­ло на Буда, с не­го­ва­та Нирмана- кайя. А това, ко­ето се яви под фор­ма­та на „не­бес­но­то войнство", то се съ­еди­ни с от­де­ле­на­та от два­на­де­сет­го­диш­но­то мом­че Исус астрал­на об- вивка, съ­еди­ни се с всич­ки мла­ден­чес­ки сили, ко­ито под­дър­жат чо­ве­ка млад и здрав през пе­ри­ода меж­ду зъб­на­та смя­на и по­ло­ва­та зрялост. Та- ка та­зи Нирманакайя на Буда, оза­ря­ва­ща де­те­то Исус още от ми­га на не­го­во­то раждане, се сля с това, ко­ето при по­ло­ва­та зря­лост на де­те­то се ос­во­бо­ди ка­то не­го­ва мла­ден­чес­ка ас­т­рал­на май­чи­на обвивка: ето как се под­м­ла­ди са­ма­та Нирманакайя. И бла­го­да­ре­ние на то­ва подмладяване, ста­на въз­мож­но следното: всич­ко онова, ко­ето по­-ра­но Буда бе­ше дал на света, се­га то мо­жа от­но­во да се по­яви в де­те­то Исус, но в един чист и
де­тин­с­ки вид. Ето за­що де­те­то Исус се­га мо­же­ше да го­во­ри по един прост и зат­рог­ващ начин вър­ху вис­ше­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта, ко­ето днес из­ло­жих в ця­ла­та му сложност. И ко­га­то момче­то Исус се из­гу­би и пос­ле по­пад­на в храма, всич­ки на­око­ло бя­ха пот­ре­се­ни от начина, по кой­то го­во­ре­ше то, за­що­то в то­зи мо­мент мал­ки­ят Исус бе­ше осе­нен от Нирманакайя на Буда, осе­нен и ос­ве­жен ка­то от един ис- тин­с­ки из­вор на младостта, бли­кащ от не­го­ва­та ас­т­рал­на май­чи­на обви- вка.

Тази под­роб­ност е нещо, до ко­ето мо­же да стиг­не все­ки ду­хо­вен изс- ледовател, не­що ко­ето еван­ге­лис­тът Лука е вло­жил по един тайн­с­т­вен на­чин в за­бе­ле­жи­тел­на­та сцена, ко­га­то два­на­де­сет­го­диш­ни­ят Исус вли­за в хра­ма и вне­зап­но ста­ва съ­вър­ше­но друг. Ето как в Евангелието на Лу- ка бу­диз­мът е та­ка представен, че да бъ­де раз­б­ран до­ри от на­ив­на­та и де­тин­с­ка чо­веш­ка душа. Ние сме длъж­ни да раз­бе­рем та­зи подробност. И то­га­ва ще проуме­ем за­що мом­че­то не го­во­ри ве­че по съ­щия начин, как­то преди. Предишният на­чин на из­ра­зя­ва­не съ­от­ветс­т­вува на човека, кой­то под об­ра­за на цар Канишка сви­ка в древ­на Индия по съ­що­то вре­ме един събор, от къ­де то про­по­вяд­ва­ше ста­рия бу­ди­зъм ка­то ед­но ор­то­док­сал­но учение. Обаче меж­дув­ре­мен­но бе­ше нап­ред­нал и са ми­ят Буда. Той прие силите, ид­ва­щи от ас­т­рал­на­та май­чи­на об­вив­ка на де­те­то Исус и по то­зи на­чин ста­на спосо­бен да го­во­ри на чо­веш­ки­те ду­ши по един съ­вър­ше­но нов начин.

Да, ето как Евангелието на Лука съ­дър­жа в се­бе си будизма, но под ед­на дру­га форма: ся­каш той бли­ка от самия из­вор на мла­дос­т­та и въз­вес­тя­ва ре­ли­ги­ята на със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та до­ри на на­й-­на­ив­ни­те и сем­п­ли човеш­ки души. Сега ве­че ние мо­жем да го четем. Ето как­во вло­жи еван­ге­лис­тът Лука в сво­ето Евангелие. Но то съ­дър­жа и не­що мно­го повече. Днес мо­жах да опи­ша са­мо ед­на мал­ка част от сцената, изоб­ра­зя­ва­ща де­те­то Исус в храма, оба­че ни пред­с­тои да се по­то­пим още по­-дъл­бо­ко в та­зи за­бе­ле­жи­тел­на тайна, ка­то по то­зи на­чин ще хвър­лим яс­на свет­ли­на как­то в предишните, та­ка и в след­ва­щи­те го­ди­ни от жи­во­та на Исус от Назарет.