Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Това, ко­ето след­ва да ни за­ни­ма­ва днес, е да гру­пи­ра­ме раз­лич­ни­те фак- ти, до ко­ито се доб­рах­ме през пос­лед­ни­те дни око­ло връх­на­та точ­ка на цялото, как­то то ни се пред­с­та­ви от ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не във връз­ка с Евангелието на Лука, до она­зи връх­на точка, ко­ято ние на­ри­ча­ме Мисте- рията на Голгота.

Вчера се опи­тах­ме да по­ка­жем по убе­ди­те­лен начин, как­во всъщ­ност ста­на в он­зи мо­мент от об­що­чо­веш­ко­то развитие, ко­га­то в про­дъл­же­ние на три го­ди­ни Христос жи­вя на Земята, а в пред­ход­ни­те лек­ции се опи­тах­ме да обоб­щим как пона­ча­ло ста­на въз­мож­но то­ва съ­би­тие чрез сли­ва­не­то на спо­ме­на­ти­те две ду­хов­ни направления. Тъкмо еван­ге­лис­тът Лука ни пред­с­та­вя по един въл­ну­ващ на­чин ця­ла­та Христова ми­сия на Земята, сти­га да сме в със­то­яние да раз­бе­рем не­гови­те опи­са­ния в свет­ли­на­та на оне­зи познания, ко­ито чер­пим от хро­ни­ка­та Акаша.

Някой би мо­гъл да пос­та­ви въпроса: „Но защо, след ка­то бу­дис­т­ко­то ду­хов­но нап­рав­ле­ние е та­ка ор­га­ни­чес­ки впле­те­но в хрис­ти­ян­с­ко­то уче- ние, ни­къ­де там, в хрис­ти­ян­с­ко­то учение, не се за­гат­ва за ве­ли­ки­я­ за­кон на Кармата, за оно­ва кар­мичес­ко изплащане, ко­ето нас­тъп­ва в хо­да на пос­ле­до­ва­тел­ни­те инкарнации?" Но би би­ло ед­но го­ля­мо недоразуме- ние, ако смятаме, че това, ко­ето сме длъж­ни да про­уме­ем чрез за­ко­на на Кармата, лип­с­ва в Евангелието на Лука. Напротив, то е там, в са­мо­то Евангелие. Само че тряб­ва да сме наясно: пот­реб­нос­ти­те на чо­веш­ки­те ду­ши са раз­лич­ни през от­дел­ни­те епо­хи и че ве­ли­ки­те ми­си­оне­ри на ми­ро­ва­та ево­лю­ция не ви­на­ги имат за­да­ча­та да из­ра­зя­ват аб­со­лют­ната ис­ти­на под ед­на или дру­га аб­с­т­рак­т­на форма. Защото в по­до­бен случай,

Вчера посочих, как три хи­ля­ди го­ди­ни след на­ша­та съв­ре­мен­на епоха, го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де напред­на­ла до та­ка­ва степен, че ще дос­ти­га до уче­ни­ето за осем­с­те­пен­ния път и свър­за­но­то с не­го уче­ние за Карма­та и реинкарнациите, бла­го­да­ре­ние на сво­ите вът­реш­ни усилия. Това оба­че ще бъ­де пос­тиг­на­то бав­но и постепенно. Както от по­ся­то­то в поч­ва­та рас­ти­тел­но се­ме не се раж­дат вед­на­га цветове, а спо­ред за­ко­ни­те на расте­жа из­ник­ват лист след лист, та­ка и ду­хов­но­то развитие, през ко­ето нап­ред­ва човечеството, след­ва стро­го опре­де­ле­ни степени, та­ка че ис­ти­на­та се по­явя­ва в точ­но оп­ре­де­ле­но­то време. Ако чо­век ве­че е про­ник­нат от способностите, ко­ито мо­же да по­лу­чи с по­мощ­та на Антропо- софията, и се по­то­пи днес в соб­с­т­ве­на­та си душа, ще на­ме­ри уче­ни­ето за Кармата и реинкарнацията, ка­то не­що ес­тес­т­ве­но и необходимо. Но за- бележете, че практи­чес­ки ед­ва в на­ше вре­ме ду­ши­те от­но­во са дос­та­тъч­но зрели, за да на­ме­рят в са­ми­те се­бе си това, ко­ето на­ри­ча ме уче­ние за Кармата и реинкарнацията. Не би би­ло добре, ако то­ва уче­ние се прок­ла­ми­ра­ше по ек­зо­те­ри­чен на­чин при­мер­но пре­ди ня­кол­ко столетия; да, с ог­лед на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция съв­сем не би би­ло добре, ако съ­дър­жа­ни­ето на днеш­на­та Антропософия, за ко­ето коп­не­ят тол­ко­ва мно­го чо­веш­ки души, и с ко­ято по не­об­хо­ди­мост е свър­за­но вся­ко ис­тин­с­ко и за­дъл­бо­че­но про­уч­ва­не на Евангелията, бе­ше опо­вес­те­но пре­ди ня­кол­ко сто­летия. Защото за та­зи цел бе­ше не­об­хо­ди­мо чо­веш­ки­те ду­ши да са раз­ви­ли та­ки­ва способности, чрез ко­ито да при­емат в се­бе си уче­ни­ето за Кармата и реинкарнацията. Наложително беше, те­зи ду­ши да са ми­на­ли и през по­-ран­ни инкарнации, вклю­чи­тел­но и през епо­ха­та след ид­ва­не­то на Христос, из­жи­вя­вай­ки съ­от­вет­ни­те опитности, пре­ди да са уз­ре­ли за учението, обяс­ня­ва­що за­ко­ни­те на Кармата и реинкарнацията. Ако уче­ни­ето за Кармата и ре­ин­кар­на­ци­ята бе­ше опо­вес­те­но през пър­ви­те сто­ле­тия на хрис­ти­ян­с­т­во­то по та­къв начин, как­то ста­ва днес, то­ва би оз­на­ча­ва­ло да изис­к­ва­ме от чо­ве­чес­т­во­то същото, ко­ето бих­ме ис­ка­ли от растението, нас­то­явай­ки от се­мето да по­ник­нат нап­ра­во цветовете, а по- с­ле - зе­ле­ни­те листа.

Споменават ли за то­ва Христос Исус и тези, ко­ито бя­ха око­ло него? За да си от­го­во­рим на то­зи въпрос, не­ка раз­т­во­рим Евангелието на Лука и да вник­нем пра­вил­но в не­го­ви­те думи. И ако сме на прав път, ще проче- тем, че ве­ли­ки­ят за­кон на Кармата е опо­вес­тен пред чо­ве­чес­т­во­то още тогава:

Блажени вие, ко­ито гла­ду­ва­те сега, за­що­то ще се наситите.

Блажени вие, ко­ито пла­че­те сега, за­що­то ще се разсмеете.

Блажени сте вие, ко­га­то ви нам­ра­зят човеците,

и ко­га­то ви от­лъ­чат от се­бе си и ви похулят,

и от­х­вър­лят ва­ши­те име­на ка­то не­що ло­шо по­ра­ди

Сина Човечески.

Радвайте се то­зи ден и ли­ку­вай­те­, за­що­то ето,

го­ля­ма е наг­ра­да­та ви в ду­хов­ни­те светове"

(Лука 6,20-23)

Ето как през она­зи епоха, в ду­ши­те тряб­ва­ше да се влее всич­ко онова, ко­ето тряб­ва­ше да уз­рее в тях. Защото настъп­ва­ше ед­на съ­вър­ше­но но­ва епоха, ед­на епоха, ко­га­то хо­ра­та под­гот­вя­ха сво­ето себесъзнание, своя Аз. Докато по­-ра­но хо­ра­та по­лу­ча­ва­ха съ­от­вет­ни­те от­к­ро­ве­ния и тех­ни­те пос­ле­дейс­т­вия в астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, се­га Азът тряб­ва­ше да ста­не на­пъл­но съзнателен. Обаче Азът тряб­ва­ше да при­еме но­ви­те си­ли в рам­ки­те на ед­но про­дъл­жи­тел­но развитие. Всеобхватният Христов Принцип мо­же­ше да бъ­де поб­ран са­мо в он­зи Аз, кой­то тога­ва хо­де­ше по Земята в сво­ето от­дав­на под­гот­вя­но тя­ло на Натановия Исус, са­мо Натановият Исус, при­ел в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, мо­же­ше да пос­та­ви в дейс­т­вие Христовия Принцип. Останалите хо­ра тряб­ва­ше да след­ват при­ме­ра на Христос, из­г­раж­дай­ки всич­ко онова, ко­ето Христос из­вър­ши през сво­ите три земни години. Тогава Христос Исус мо­жа да вло­жи в чо­веш­ки­те ду­ши са­мо пър­во­на­чал­ния зародиш, кой­то пос­те­пенно ще из­рас­т­ва и на­би­ра сили. Ето за­що ду­хов­ни­те пред­во­ди­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то се пог­ри­жи­ха за следното: ви­на­ги в не­об­хо­ди­мия мо­мент от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята да се по­явя­ват оне­зи хора, ко­ито ста­ват об­ра­зец за след­ва­щи­те епохи. Този, кой­то се яви на Земята ка­то Христос, тряб­ва­ше да се пог­ри­жи за следното: не­пос­ред­с­т­вено след не­го­во­то появяване, хо­ра­та да имат „благовестието" така, как­то го раз­би­рат в момента, но по­-къс­но да се ро­дят индивидуалности, ко­ито да по­емат гри­жа­та за ду­ши­те спо­ред сте­пен­та на тях­на­та зрялост.

Впрочем пред­ва­ри­тел­на­та гри­жа на Христос за епо­ха­та след Събитието на Голгота, е опи­са­на за нас от ав­то­ра на Йоановото Евангелие. Той ни показва, как са­ми­ят Христос про­буж­да ъ Лазар она­зи индивидуалност, ко­ято пос­ле се про­явя­ва ка­то Йоан, и от ко­ято про­из­ле­зе учението, ве­че под формата, опи­са­на в лек­ци­ите вър­ху Йоано­во­то Евангелие*16. Обаче Христос тряб­ва­ше да се пог­ри­жи и за по­-къс­ни­те времена, рес­пек­тив­но за ид­ва­не­то на она­зи индивидуалност, ко­ято да пред­ло­жи на чо­ве­чес­т­во­то онова, за ко­ето те, хората, бя­ха ве­че узрели. Ето за­що Христос тряб­ва­ше да пробуди, да „възкреси" още ед­на индивидуалност. Вярна пред­с­та­ва за то­ва съ­би­тие ни дава еван­ге­лис­тът Лука. Когато казва, че ис­ка да опи­ше това, ко­ето на вре­ме­то яс­но­вид­ци­те - дос­тиг­на­ли до има­ги­на­тив­но и ин­с­пи­ра­тив­но поз­на­ние - мо­же­ха да спо­де­лят за Събитието в Пале- стина, той за­гат­ва съ­щев­ремен­но и това, ко­ето ще се офор­ми ка­то уче­ние от един друг; оба­че то­ва ще ста­не ед­ва в бъдеше, и за да ни опи­ше този тайн­с­т­вен процес, еван­ге­лис­тът Лука вмък­ва още ед­но въз­к­ре­се­ние (Лука 7,11-17). „Възкресението на мла­дежа от Наин" съ­дър­жа са­ма­та тай­на на нап­ред­ва­що­то християнство. Докато при из­це­ле­ни­ето на
дъщеря­та на Яир, ко­ето се опи­тах по­не от­час­ти да обяс­ня пред Вас за- вчера, се­га не­ща­та са тол­ко­ва дълбоки, че Христос Исус взе със се­бе си са­мо ня­кол­ко души, ко­ито мо­жа­ха да наб­лю­да­ват про­це­са на изцеление- то, ма­кар и да им бе­ше по­ръ­ча­но да не го­во­рят за него; се­га ние вижда- ме, че се го­во­ри за ед­но дру­го „възкресение", ста­на­ло мал­ко пре­ди раз­ка­за за Яировата дъщеря. Едното пред­с­тав­ля­ва­ше про­цес на из­це­ле­ние и предполагаше, че то­зи кой­то го предприема, има то­чен пог­лед вър­ху процесите, ра­зиг­ра­ва­щи се във фи­зи­чес­ко­то тяло. Другото бе­ше ед­но въз­к­ресение, ед­но посвещение. Онази индивидуалност, ко­ято се на­ми­ра­ше в тя­ло­то на мом­че­то от Наин, тряб­ва­ше да ми­не през ед­но твър­де осо­бе­но посвещение.

Ние доб­ре знаем, че има раз­лич­ни ви­до­ве посвещение. Един от тях се със­тои в това, че кан­ди­да­тът за пос­ве­щение - не­пос­ред­с­т­ве­но след са­мо­то пос­ве­ще­ние - за­поч­ва да раз­ли­ча­ва про­це­си­те и за­ко­но­мер­нос­ти­те в ду­хов­ните светове. Друг вид пос­ве­ще­ние нас­тъп­ва тогава, ко­га­то в съ­от­вет­на­та ду­ша бъ­де вло­жен са­мо пър­во­на­чал­ни­ят за­родиш, та­ка че тя тря- б­ва да из­ча­ка след­ва­ща­та инкарнация; и чак се­га то­зи за­ро­диш израства, прев­ръ­щай­ки ин­ди­вида в ис­тин­с­ки посветен.

Точно та­къв вид пос­ве­ще­ние бе­ше из­вър­шен с мла­де­жа от Наин, Заедно със Събитието от Палестина нас­тъ­пи и ед­но ис­тин­с­ко пре­об­ра­зя­ва­не на не­го­ва­та душа; но то­га­ва тя все още ня­ма­ше съзнанието, че се е из­диг­на­ла във вис­ши те светове. Вложените в нея си­ли се про­яви­ха ед­ва в след­ва­ща­та инкарнация. Тук, в ед­на ек­зо­те­рич­на лекция, не след­ва да бъ­дат на­зо­ва­ва­ни имената, свър­за­ни с то­зи езо­те­ри­чен процес; са­мо ще загат- нем, че та­зи ин­ди­ви­ду­алност, ко­ято бе­ше въз­к­ре­се­на от Христос Исус в ли­це­то на мла­де­жа от Наин, по­-къс­но се пре­ро­ди ка­то един из­тъкнат ми- сионер, об­но­вил ця­ло­то хрис­ти­ян­с­т­во с по­мощ­та на оне­зи сили, ко­ито бя­ха вло­же­ни в не­го още през ми­нала­та му инкарнация.

Да, Христос и се­га се пог­ри­жи за това, че през след­ва­щи­те епо­хи мо­жа да се по­яви ед­на личност, ко­ято да тласне хрис­ти­ян­с­т­во­то още по­-нап­ред в не­го­во­то развитие, и та­зи личност, та­зи индивидуалност, ко­ято бе­ше въз­к­ре­сена в мла­де­жа от Наин, е приз­ва­на да свър­же хрис­ти­ян­с­т­во­то все по­ве­че и по­ве­че с уче­ни­ето за ре­ин­кар­на­ци­ята и Кармата, с уче­ни­ето ко­ето - до­ка­то Христос хо­де­ше по Земята - все още не мо­же­ше да бъ­де оповестено, за­що­то тога­ва то тряб­ва­ше да бъ­де вло­же­но в чо­веш­ки­те ду­ши са­мо под фор­ма­та на ед­на чув­с­т­ве­на нагласа.

Фактически в Евангелието на Лука, Христос Исус дос­та­тъч­но яс­но по- сочва, че в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция се на­мес­ва един съ­вър­ше­но нов елемент: осъз­на­ва­не­то на Аза; той по­соч­ва - сти­га да го про­че­тем меж­ду ре­до­ве­те -, че по­-ра­но ду­хов­ни­те све­то­ве не са се от­к­ри­ва­ли на се­бе­съз­на­тел­ния Аз, а са про­ник­ва­ли в чо­ве­ка чрез не­го­во то физическо, етер­но
и ас­т­рал­но тяло, вна­сяй­ки по то­зи на­чин и един еле­мент на несъзнател- ност. Сега не­ща­та тряб­ва­ше да бъ­дат променени. По-рано хо­ра­та бя­ха длъж­ни да при­емат за­ко­ни­те от Синай в он­зи ду­хо­вен поток, къ­де­то се усе­ща­ше не­пос­ред­с­т­ве­но­то при­със­т­вие на Христос, са­мо че в то­зи слу­чай всич­ко опи­ра­ше на­й-­ве­че до чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло. Законите бя­ха да­де­ни на човека, но те оп­ре­де­ля­ха жи­во­та му без да апе­ли­рат към него­ви­те Азови сили. Тези Азови си­ли оба­че мо­жа­ха да се про­явят ед­ва по вре­ме­то на Христос Исус, по­не­же ед­ва то­га­ва хо­ра­та cтиг­на­ха до съз­на­ни­ето за своя Аз. Ето за как­во за­гат­ва Христос Исус в Евангелието на Лука, ко­гато казва, че хо­ра­та пър­во тряб­ва да уз­ре­ят и да при­емат в ду­ши­те си един съ­вър­ше­но нов принцип; ето за как­во ста­ва дума, ко­га­то Христос го­во­ри за своя предтеча, Йоан Кръстител (Лука 7,18-35).

А как са­ми­ят Христос виж­да­ше та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност на Йоан? Той каз- ваше: Йоан бе­ше приз­ван да по­ка­же на хо­ра­та - още пре­ди ид­ва­не­то на Христос - и то в на­й-­чис­та и бла­го­род­на фор­ма не друго, а ста­ро­то уче­ние на про­роците. Да, „за­ко­нът и пророците" сти­гат до Йоан. И той тря- б­ва­ше още вед­нъж да за­яви пред хората, до как­во се свеж­да ста­ро­то уче­ние и в как­во се със­тои ста­ра­та ду­шев­на нагласа. Впрочем как се про­явя­ва­ше та­зи ста­ра душев­на наг­ла­са пре­ди по­ява­та на Христовия Прин- цип?

Тук ние се до­кос­ва­ме до нещо, ко­ето за­нап­ред ще се пре­вър­не в съ­дър­жа­ние на съв­ре­мен­на­та ес­тес­т­ве­на наука, стига тя да бъ­де по­не от­час­ти ин­с­пи­ри­ра­на от Антропософията, кол­ко­то и стран­но да из­г­леж­да то­ва на пръв поглед. Сега бих ис­кал да за­сег­на - ма­кар и са­мо бег­ло - един въп- рос, кой­то по­каз­ва до как­ва дъл­бо­ка сте­пен Антропосо­фи­ята мо­же да ос­вет­ли проблемите, сто­ящи пред ес­тес­т­ве­на­та наука. Поставете се в ус­ло­ви­ята на ес­тестве­на­та на­ука и се за­мис­ле­те кол­ко ед­нос­т­ран­чи­во се стре­ми да про­ник­не тя в тай­ни­те на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­вание; тя твър­ди например, че чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм е съз­да­ден от вза­имо­дейс­т­ви­ето ме- ж­ду мъж­ки­те и жен­с­ки за­родиш­ни клетки. С по­мощ­та на мик­рос­ко­па тя усър­д­но тър­си ма­те­ри­ал­ния суб­с­т­рат на мъж­ки­те и жен­с­ки за­ро­дишни клет­ки и е доволна, ко­га­то повярва, че е до­ка­за­ла как чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм въз­ник­ва от тях­но­то вза­имо­действие. Обаче ес­тес­т­ве­на­та на­ука ще бъ­де при­ну­де­на да признае, и то по си­ла­та на сво­ите соб­с­т­ве­ни убежде- ния, че вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду мъж­ки­те и жен­с­ки за­ро­диш­ни клет­ки по­раж­да са­мо ед­на част от чо­веш­ко­то същество, и че за съв­ре­мен­ния човек, на­ми­ращ се в днеш­на­та ево­лю­ци­он­на степен, не­ща­та фак­ти­чес­ки сто­ят така, че до­ри и да знае с го­ля­ма точ­ност как­во ид­ва от ед­ни­те и дру­ги­те за­ро­диш­ни клетки, по пра­ви­ло на­ука­та не мо­же да обяс­ни це­лия човек.

У все­ки чо­век се на­ми­ра нещо, ко­ето не е ре­зул­тат от вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду за­ро­диш­ни­те клетки, а е един вид, бих казал, ре­зул­тат от „не­по­роч­но­то зачатие", чи­ито ко­ре­ни ле­жат в съв­сем дру­ги сфери. Със за­ро­диш­ни­те чо­вешки си­ли се свър­з­ва нещо, ко­ето изоб­що не про­из­ли­за от ба­ща­та и майката, ма­кар и все пак да при­над­ле­жи на чо­века, нещо, ко­ето се вли­ва в не­го­вия Аз и - ра­но или къс­но - мо­же да бъ­де об­ла­го­ро­де­но чрез при­ема­не­то на Христо­вия Принцип. Непорочно за­че­на­та и не­по­роч­но ро­де­на е она­зи част от човека, ко­ято в хо­да на не­го­во­то раз­ви­тие се свър­з­ва с Христос. И всич­ко то­ва е свър­за­но - ес­тес­т­ве­на­та на­ука ще стиг­не до не­го със сво­ите соб­с­т­вени сред­с­т­ва - с он­зи за­бе­ле­жи­те­лен прелом, кой­то нас­тъ­пи по вре­ме­то на Христос Исус. Преди то­зи мо­мент, в чо­веш­ка­та ду­ша не би мог­ло да се от­к­рие аб­со­лют­но нищо, ко­ето да е про­ник­на­ло там из­вън пъ­ти­ща­та на за­ро­диш­ни­те сили. Но сега, в хо­да на Азовото развитие, дейс­т­ви­тел­но нас­тъп­ва не­що ново. Човечеството е вече друго; се­га то тряб­ва са­мо да при­ба­ви към предишните за­ро­диш­ни си­ли всич­ко онова, ко­ето мо­же до­раз­вие и обла­го­ро­ди в се­бе си чрез при­ема­не­то на Христовия Принцип.

Така ние не­усет­но се доб­ли­жа­ва­ме до ед­на неж­на и труд­но уло­ви­ма истина. И за все­ки поз­на­вач на съв­ре­мен­на­та ес­тес­т­ве­на на­ука е твър­де ин­те­рес­но и из­не­над­ва­що да установи, че до­ри днес съ­щес­т­ву­ват обла- сти, къ­де­то учените, та­ка да се каже, прос­то се сблъс­к­ват с факта, че у чо­ве­ка има нещо, ко­ето не про­из­хож­да от за­ро­диш­ни­те клетки. Предпо- ставките за по­доб­на кон­с­та­та­ция са ве­че налице; оба­че ин­те­лек­тът на из­с­ле­до­ва­те­ли­те е все още недостатъчен, за да вник­нат пра­вил­но в това, ко­ето са­ми­те те ус­та­но­вя­ват чрез сво­ите наблюдения, ек­с­пе­ри­мен­ти и т.н. Защото в обек­тив­ни­те про­це­си на ек­с­пе­ри­мен­та дейс­т­ву­ват мно­го по­-вис­ши сили, от­кол­ко­то на­ука­та до­пуска. Несъмнено, ес­тес­т­ве­на­та на­ука не би отиш­ла твър­де далеч, ако раз­чи­та един­с­т­ве­но на сръч­нос­т­та на из­с­ле­до­ва­телите. Докато те ра­бо­тят в лабораторията, кли­ни­ка­та или ка- бинета, зад тях сто­ят оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни си­ли и Същества, ко­ито си слу­жат с тях ка­то с ин­с­т­ру­мент и ръ­ко­во­дят ево­лю­ци­ята на света, поз­во­ля­вай­ки да из­ля­зат на по­вър­х­нос­т­та про­це­си и факти, ко­ито из­с­ле­до­ва­те­ли­те изоб­що не разбират. Ето за­що е все пак на­пъл­но правилно, че до­ри обек­тив­на­та из­с­ле­до­ва­тел­с­ка дейност се ръ­ко­во­ди от не­ви­ди­ми „учи- тели", т.е. от по­-вис­ши ин­ди­ви­ду­ал­ности. Разбира се, не­ща­та за ко­ито ста­ва дума, обик­но­ве­но ос­та­ват незабелязани. Но то­ва съв­сем ня­ма да е така, кога­то съз­на­тел­ни­те спо­соб­нос­ти на из­с­ле­до­ва­те­ля бъ­дат про­ник­на­ти от това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва спи­ри­ту­ал­но­то учение на Антропосо- фията.

Благодарение на факта, че на­ис­ти­на ста­на това, ко­ето опис­вам се­га пред Вас, след по­явя­ва­не­то на Христос настъ­пи ед­на го­ля­ма про­мя­на с чо­-

Обаче всичко, за ко­ето ста­ва дума, ве­че предполага, че ние разбираме: във всич­ки учения, пред­шес­т­ву­ва­щи „Христовото" благовестие, има не- що, ко­ето ос­та­ва свър­за­но с нас­лед­с­т­ве­на­та линия, с мъж­ки­те и жен­с­ки за­ро­диш­ни клетки; то пред­по­ла­га още, че ние тряб­ва да сме наясно: Христос Исус се об­ръ­ща към оне­зи способности, ко­ито ня­мат ни­що об­що със зем­ния зародиш, към оне­зи способности, ко­ито ид­ват от ду­хов­ни­те светове. Всички про­роци пре­ди Христос мо­же­ха да се об­ръ­щат към хората, слу­жей­ки си един­с­т­ве­но с оне­зи способности, ко­ито има­ха земен произход. Всички про­ро­ци и учители, кол­ко­то и ви­со­ко да стояха, до­ри и ко­га­то сли­за­ха ка­то Бодисатва, прибяг­ва­ха до оне­зи чо­веш­ки способ- ности, ко­ито ид­ва­ха от зем­ния зародиш. Обаче Христос Исус се об­ръ­ща към она­зи част от човека, ко­ято про­из­ли­за не от зем­ни­те за­ро­диш­ни си- ли, а от цар­с­т­во­то Божие. Ето за как­во за­гат­ва Христос в Евангелието на Лука, ко­га­то ра­зяс­ня­ва на сво­ите уче­ни­ци същ­нос­т­та на Йоан Кръс- тител:

„Казвам ви, из­меж­ду ро­де­ни­те от жена, ня­ма по­-го­лям про­рок от Йоан Кръстител"

или с дру­ги думи, та­къв ка­къв­то стои пред нас, той е въз­ник­нал от мъж­кия и жен­с­кия еле­мент чрез фи­зи­ческо­то раждане. Но по­-на­та­тък Хрис- тос казва:

„Ала на­й-­мал­ка­та част от онова, ко­ето не е ро­де­но от же­на и се свър­з­ва с човека, ид­вай­ки от царство­то Божие, е по­-го­ля­мо от Йоан" (Лука 7,28)

Ето кол­ко дъл­бок е сми­съ­лът на те­зи думи. И ко­га­то един ден хо­ра­та ще изу­ча­ват Библията имен­но в светли­на­та на Антропософията, те ще уста- новят, че тя съ­дър­жа фи­зи­оло­гич­ни истини, ко­ито са по­-дос­то­вер­ни от всичко, ко­ето мо­же да ро­ди съв­ре­мен­на­та и по­вър­х­нос­т­на фи­зи­оло­гич­на мисъл. В по­доб­ни ду­ми е скрит ог­ро­мен под­тик за вник­ва­не в ед­на от на­й-з­на­чи­тел­ни­те фи­зи­оло­гич­ни истини. Ето кол­ко дъл­бо­ка е Библията, сти­га да я раз­би­ра­ме как­то трябва.

Това е ста­ри­ят на­чин за пос­ти­га­не на посвещение: на­й-­нап­ред чо­век да под­гот­ви уз­ря­ва­не­то на ду­ша­та си и пос­ле - в про­дъл­же­ние на три дни и по­ло­ви­на - да из­пад­не в със­то­яние на пъл­но от­къс­ва­не от външ­ния свят и от сво­ите се­тив­ни възприятия. Ето за­що тези, ко­ито тряб­ва­ше да бъ­дат „пренесени" в ду­хов­ния свят, би­ваха на­й-­нап­ред ста­ра­тел­но подготвяни; ду­ши­те им придобиваха, та­ка да се каже, из­вес­т­на устойчивост, не­обхо­ди­ма за свръх­се­тив­ни­те изживявания. После, в про­дъл­же­ние на три дни и половина, те бя­ха от­къс­ва­ни от све­та и пре­на­ся­ни на оп­ре­де­ле­ни мес- та, къ­де­то не мо­же­ха да си слу­жат по­ве­че със сво­ите фи­зи­чес­ки се­ти­ва и къ­де­то тя­ло­то им из­па­да­ше в състояние, по­доб­но на смъртта, за да бъ­дат от­но­во про­бу­де­ни след три дни и половина; и то­га­ва ду­ша­та от­но­во се връ­ща­ше в тялото. Сега ве­че те­зи хо­ра мо­же­ха да си спом­нят сво­ите опит­нос­ти от по­-вис­ши­те све­то­ве и са­ми да го­во­рят за тях. Ето как­ва бе­ше го­ля­ма­та тай­на на посвещението: пред­ва­ри­тел­но под­гот­ве­на­та ду­ша бе­ше пре­на­ся­на за три дни и по­ло­ви­на в един съ­вър­ше­но друг свят; там тя бе­ше от­къс­ва­на от фи­зи­чес­ки­те ус­ло­вия и из­ди­га­на в ду­хов­ния свят. Всред от­дел­ни­те на­ро­ди ви­на­ги има­ше та­ки­ва личности; те бя­ха вес­ти­те­ли на ду­хов­ния свят; те бя­ха пре­жи­ве­ли това, ко­ето Библията опис­ва като „пре­би­ва­ва­не­то на Йона в ко­ре­ма на кита" (Йона 2,1). Ето за как­во бя­ха под­гот­вя­ни древ­ни­те пос­ве­те­ни и ко­га­то се явя­ва­ха пред един или друг народ, те но­се­ха в се­бе си „зна­ка на Йона", т.е. спо­соб­нос­т­та са­ми да се про­из­на­сят от­нос­но жи­во­та в ду­хов­ния свят.

Този бе­ше еди­ни­ят вид посвещение. И Христос казва, че на на­ро­да ня­ма да се да­де дру­го знамение, ос­вен зна­мени­ето на Йона (Лука 11,29). А на­пъл­но в сми­съ­ла на Евангелието от Лука, той под­чер­та­ва още по-ясно: „Несъмнено, ка­то ед­но нас­лед­с­т­во от древността, още съ­щес­т­ву­ват и
случаи, при ко­ито оп­ре­де­лен чо­век - но­, безлич­но­то му участие, без пос­ве­ще­ние - мо­же да из­пад­не в със­то­яние на ед­но смътно, сум­рач­но яс­но­вид­с­т­во и чрез от­к­ро­вения „от горе" да бъ­де пре­не­сен в ду­хов­ния свят. Но Христос посочва, че на­ред с то­ку­-що опи­са­но­то пос­ве­ще­ние има и вто­ри вид посвещение, ко­га­то по­ра­ди осо­бе­ния си произход, да­ден чо- век, ма­кар и без посвещение, мо­же да по­лу­чи от­к­ро­ве­ния „от горе", из­па­дай­ки в ед­на от раз­но­вид­нос­ти­те на тран­со­ви­те състояния. Ето на как­во об­ръща вни­ма­ние Христос: че те­зи два ви­да пос­ве­ще­ние ид­ват от ста­ри­те времена. И се­га той казва: „Замислете се за цар Соломон. В не­го­во ли­це Вие сте из­п­ра­ве­ни пред ед­на индивидуалност, ко­ято без лич­но уча- стие, а само. чрез от­к­ро­ве­ния „от горе", мо­же­ше да виж­да в ду­хов­ния свят. Ето за­що Савската ца­ри­ца ид­ва при цар Соломон ка­то но­си­тел­ка на мъд­рос­т­та „свише", ка­то пред­с­та­ви­тел­ка на онези, ко­ито но­сят в се­бе си всич­ки нас­лед­с­т­вени приз­на­ци на смътното, сум­рач­но ясновидство, ко­ето през Атлантската епо­ха бе­ше при­съ­що на всич­ки хо­ра (Лука 11, 31).

Да, нав­ре­ме­то съ­щес­т­ву­ва­ха точ­но те­зи два ви­да посвещение: еди­ни­ят вид, пред­с­та­вен от Соломон и сим­во­лично­то пок­ло­не­ние на Савската царица, ца­ри­ца­та на юга; и дру­ги­ят вид, пред­с­та­вен от Йона и не­го­во­то знамение, т.е. ста­ро­то посвещение, при ко­ето в със­то­яние на пъл­но из­к­люч­ва­не от външ­ния свят, чо­век бе­ше пре­на­сян в духов­ния свят за три дни и половина. Но се­га Христос допълва: „Тук има по­ве­че от Соло- мон... тук има по­ве­че от Йона" (Лука 11,31-32), подсказвайки, че в све­та е нав­ляз­ло не­що на­пъл­но ново; че се­га ве­че ду­хов­ни­ят свят не се от­к­ри­ва прос­то външ­но на чо­веш­ки­те етер­ни те­ла чрез ед­ни или дру­ги откро- вения, как­то при Соломон, и че се­га ве­че той не се от­к­ри­ва на етер­ни­те те­ла чрез вът­реш­ни откровения, ко­га­то под­гот­ве­но­то ас­т­рал­но тя­ло би мог­ло да ги вне­се в етер­но­то тяло, как­то при тези, ко­ито но­сят в се­бе си зна­ме­ни­ето на Йона. Христос ис­ка да каже: "Тук има не­що ново, а имен- но: след ка­то е под­гот­вил своя Аз, чо­век се свър­з­ва с това, ко­ето при­над­ле­жи на не­бесни­те царства, по­не­же и си­ли­те на не­бес­ни­те цар­с­т­ва се свър­з­ват с дев­с­т­ве­на­та част на чо­веш­ка­та ду­ша - тък­мо тя при­над­ле­жи на не­бес­ни­те цар­с­т­ва и хо­ра­та мо­гат да я покварят, ако от­х­вър­лят Хрис- товия Принцип, но те мо­гат и да я спасят, ако се про­ник­нат от всич­ко онова, ко­ето струи от Христовия Принцип."

Ето как - в сми­съ­ла на Евангелието от Лука - Христос Исус вна­ся в сво­ето уче­ние онова, ко­ето ид­ва ка­то един на пъл­но нов еле­мент в ево­лю­ци­ята на Земята, и ние виж­да­ме как чрез Събитието в Палестина се про­ме­нят всич­ки ста­ри на­чи­ни за въз­вес­тя­ва­не­то на цар­с­т­во­то Божие. Ето за­що той се об­ръ­ща към онези, за ко­ито мо­же­ше да предположи, че бла­го­да­ре­ние на сво­ята под­го­тов­ка ще го раз­бе­рат по­не отчасти: „Истина ви
казвам, меж­ду вас има такива, ко­ито мо­гат да ви­дят цар­с­т­во­то Божие не са­мо чрез от­к­ро­ве­ни­ето на Соломон или чрез пос­веще­ни­ето в това, ко­ето на­ри­ча­ме „зна­ме­ни­ето на Йона"; и ако не бих­те съ­уме­ли да пос­тиг­не­те не­що ново, в се­гашна­та си ин­кар­на­ция не бих­те мог­ли да ви­ди­те цар­с­т­во­то Божие, по­-с­ко­ро бих­те умрели."

С дру­ги думи, ако не би­ха би­ли посветени, пре­ди сво­ята смърт те не би­ха мог­ли да ви­дят цар­с­т­во­то Божие; ето за що в то­зи слу­чай те би тряб­ва­ло да ми­нат през ед­но състояние, на­по­до­бя­ва­що смъртта.

И се­га Христос ис­ка­ше да покаже, че ве­че съ­щес­т­ву­ват и та­ки­ва хора, ко­ито - още пре­ди смър­т­та си - мо­гат да видят цар­с­т­во­то Божие бла­го­да­ре­ние на он­зи нов елемент, за кой­то спо­ме­нах току-що. Но пър­во­на­чал­но учени­ци­те не раз­б­ра­ха за как­во ста­ва дума. Ето за­що той ис­ка­ше да им подскаже: тък­мо те тряб­ва да бъ­дат онези, които - още пре­ди сво­ята ес­тес­т­ве­на смърт или пре­ди по­доб­но­то на смър­т­та древ­но пос­ве­ще­ние - мо­гат да вникнат в тай­ни­те на не­бес­но­то царство. Тук сти­га­ме до оно­ва чуд­но мяс­то от Евангелието на Лука, къ­де­то Христос гово­ри за ед­но по­-вис­ше от­к­ро­ве­ние и казва:

„Истина ви казвам: тук сто­ят някои, ко­ито ня­ма да вку­сят смърт до­ка­то не ви­дят цар­с­т­во­то Божие" (Лука 9,27).

Но те не разбираха, че след ка­то са око­ло него, са пре­доп­ре­де­ле­ни да из­пи­тат вър­ху се­бе си мо­гъ­що­то въз­действие на Христовия Аз, на Христо- вия Принцип, чрез ко­ето мо­же­ха не­пос­ред­с­т­ве­но да се из­диг­нат в ду­хов­ния свят. Сега ду­хов­ни­ят свят бе­ше от­к­рит за тях, и то без от­к­ро­ве­ни­ето на Соломон, без зна­ме­ни­ето на Йона. Стана ли това?

Непосредствено след те­зи ду­ми след­ва сце­на­та на Преображението, къ­де­то три­ма от уче­ни­ци­те - Петър, Яков и Йоан - се из­ди­гат в ду­хов­ния свят и там ги прес­ре­щат ду­хов­ни­те съ­от­ветс­т­вия на Мойсей и Илия, а на ред с то­ва и са­ма­та ду­хов­на същност, ко­ято жи­вее в Христос Исус (Лука 9,28-36). За мо­мент те от­п­ра­вят взор в ду­хов­ния свят, прос­то за да раз­по­ла­гат с доказателство, че имат пог­лед в ду­хов­ния свят до­ри и без от­к­ро­ве­ни­ето на Соломон, до­ри и без зна­ме­ни­ето на Йона. Обаче в съ­що­то вре­ме се оказва, че те са все още са­мо начинаещи. Те зас­пи­ват вед­на­га след ка­то мо­гъ­ща­та си­ла на това, ко­ето става, ги из­т­ръг­ва от тех­ни­те фи­зи­чес­ки и етер­ни тела. Ето за­що Христос ги за­вар­ва спящи! Така тряб­ва­ше да бъ­де по­со­чен тре­ти­ят на­чин за про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят, раз­ли­чен от то­зи на Соломон и Йона. Ето как­во зна­еше онзи, кой­то пра­вил­но тъл­ку­ва­ше зна­ци­те на то­га­вашна­та епоха: се­га тряб­ва­ше да бъ­де раз­вит Aзът; се­га Азът мо­же­ше да бъ­де не­пос­ред­с­т­ве­но ин­с­пи­ри­ран от духов­ния свят; се­га ду­хов­ни­те си­ли мо­же­ха да дейс­т­ву­ват не­пос­ред­с­т­ве­но в Аза.

Обаче в съ­що­то вре­ме тряб­ва­ше да бъ­де по­ка­за­но и друго: как то­га­ваш­ни­те хора, вклю­чи­тел­но и на­й-­нап­ред­на­ли­те индивиди, бя­ха нес­по­соб­ни да при­емат Христовия Принцип в се­бе си. Едно на­ча­ло в та­зи по­со­ка бе­ше нап­ра­вено по вре­ме на Преображението, но и то показа, че за­се­га уче­ни­ци­те не са в със­то­яние да при­емат док­рай Христовия Принцип в се­бе си. Ето защо, вед­на­га след то­ва - ис­кай­ки да при­ло­жат Христовия Принцип и да из­це­лят един об­се­бен от злия дух чо­век - тех­ни­те си­ли се оказ­ват недостатъчни. И то­га­ва Христос още вед­нъж им напомня, че те са са­мо в началото: Аз ще тряб­ва да ос­та­на още дъл­го всред вас, до­ка­то ва­ши­те си­ли за­поч­нат да се вли­ват също и в дру­ги­те хора. И то­га­ва той пра­ви това, ко­ето уче­ни­ци­те не могат. А пос­ле още вед­нъж на­соч­ва вни­ма­ние то им вър­ху тайната, скри­та зад то­ва събитие: „И дой­де времето, ко­га­то Син чо­ве­чес­ки ще бъ­де пре­да­-ден в ръ­це човечески", или с дру­ги думи: ид­ва времето, ко­га­то из­пъл­ня­вай­ки сво­ята пла­не­тар­на мисия, хо­ра­та ще из­г­ра­дят в се­бе си нещо, ко­ето пос­те­пен­но ще за­поч­не да се вли­ва в останалите, вре­ме­то ко­га­то чо­веш­ки­ят Аз - ве­че оза­рен от са­мия Христос - ще бъ­де пре­дос­та­вен в ръ­це­те на човека.

„Вложете в уши­те си тия думи: Син Човечески ще бъ­де пре­да­ден в ръ­це чо­веш­ки­. Но те не раз­би­ра­ха тия думи, за­що­то те бя­ха скри­ти зад тях" (Лука 9,44-45).

А се­га питам: кол­ко ду­ши са раз­б­ра­ли те­зи думи? Но ра­бо­та­та е там, че все по­ве­че и по­ве­че хо­ра ще ги раз­би­рат и ще знаят, че се­га Азът, Синът Човечески ще бъ­де пре­дос­та­вен в ръ­це­те на човека. Христос Исус съ­що добавя: Днешният човек, та­ка как­то стои той пред нac е един продукт, въз­ник­нал от вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду оне­зи древ­ни сили, ко­га­то лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества все още не бя­ха за­сег­на­ли човека; но пос­ле се по­яви­ха лу­цифе­ри­чес­ки­те си­ли и се пре­вър­на­ха в преч­ка за не­го­во­то развитие. Всичко то­ва е от­пе­ча­та­но по един или друг на­чин в днеш­ни­те чо­веш­ки способности. Всичко, което, ид­ва от наследствеността, в съз­на­ни­ето на чо­ве­ка е при­ме­се­но с това, ко­ето е преч­ка за не­го­во­то развитие.

Човекът е двойн­с­т­ве­но същество. И всичко, ко­ето той е пос­тиг­нал ка­то съзнание, е из­ця­ло про­ник­на­то от миналото, от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те сили. Само това, ко­ето бу­шу­ва в сфе­ра­та на подсъзнанието, но­си в се­бе си, та­ка да се каже, пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от епо­хи­те на Стария Сатурн, Старо- то Слънце и Старата Луна, ко­га­то лу­ци­фери­чес­ки­те си­ли още не съще- ствуваха; днес тък­мо то пред­с­тав­ля­ва непорочната, не­опет­не­на­та част на човека; оба­че тя не мо­же да се слее с це­лия човек, ако той не при­еме в се­бе си Христовия Принцип, Така как­то стои днес пред нас, чо­ве­кът е пре­ди всич­ко ре­зул­тат на наследствеността, съ­че­та­ние на това, ко­ето ид­ва от за­ро­дишите. Израствайки, той се прев­ръ­ща в ед­но двойн­с­т­ве­но същество. Само че та­зи двойс­т­ве­ност е ве­че про­ник­на та от лу­ци­фе­ри-­

Ето за­що днеш­ни­ят чо­век зас­та­ва пред нас в сво­ите две части: в сво­ята „детинска" и в сво­ята „зряла" част. Зряла­та част е про­ник­на­та от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те сили, но тя про­явя­ва сво­ето дейс­т­вие още в ми­га на оплож- дането. Луци­фе­ри­чес­ки­те си­ли про­низ­ват съ­що и детето, та­ка че в обик­но­ве­ния живот, вло­же­ни­те у чо­ве­ка си­ли пре­ди на ме­са­та на Луцифер, ос­та­ват непроявени. Тъкмо тях тряб­ва да про­бу­ди Христовата Сила. Христовата Сила тряб­ва да се свър­же с на­й-­доб­ри­те ка­чес­т­ва от де­тин­с­ка­та при­ро­да на човека. Тя не се ин­те­ре­су­ва от съм­ни­тел­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти и от пос­ти­же­ни­ята на чис­тия интелект; тя раз­чи­та на де­тин­с­ка­та чо­веш­ка при­ро­да от древ­ни те времена. Ето кое е най-доброто; но пър­во тя тряб­ва да го въз­с­та­но­ви и ед­ва то­га­ва да оп­ло­ди другото.

"И дой­де им ми­съл кой от тях ще да е по-голям"

- или с дру­ги думи, кой е най-подготвен, за да при­еме Христовия Принцип в се­бе си -

А Исус, ка­то ви­дя ми­съл­та в сър­це­то им, взе ед­но де­те и го из­п­ра­ви до Себе Си. И ре­че им: "Който при­еме то­ва де­те в Мое име,

- или с дру­ги думи, кой­то в име­то на Христос се свър­же с това, ко­ето е ос­та­на­ло от пре­ди лу­ци­фе­ри­чес­ки­те вре­ме­на -

Мене приема, а кой­то Мене приеме, при­ема Тогова, Който Ме е пратил" (Лука 9,46-48)

- или с дру­ги думи, този, кой­то е из­п­ра­тил та­зи част от чо­веш­ко­то съ­щес­т­во до­лу на Земята. Тук се из­тък­ва ог­ромно­то зна­че­ние на това, ко­ето е ос­та­на­ло „детинско": точ­но то тряб­ва да бъ­де въз­с­та­но­ве­но и да тър­жес­т­ву­ва в чо­вешка­та душа.

Нека да повторим: Човекът, из­п­ра­вен тук пред ме­н,­има всъщ­ност мно­го доб­ри заложби. Той мо­же да по­ло­жи всич­ки усилия, за да ги раз­вие и нап­ред­не в живота. Но така, как­то се пос­тъп­ва днес, хо­ра­та прос­то не об­ръ­щат вни­мание на пър­вич­на­та чо­веш­ка природа. Необходимо е да на­со­чим пог­лед към де­тин­с­ки­те черти, ко­ито са ос­та­нали в човека, за­що­то ед­ва с тях­на помощ, Христовата Сила ще про­бу­ди но­ви­те чо­веш­ки способности. Да, ние тряб­ва да под­си­лим де­тин­с­ки­те черти, по­не­же от тях ще се ро­дят но­ви­те чо­веш­ки способности. В то­зи смисъл, все­ки но­си дет­с­ка­та при­ро­да в се­бе си, и ако е дос­та­тъч­но будна, тя са­ма по­каз­ва ед­на сил­на въз­п­ри­ем­чи­вост към Христовия Принцип. Обаче ако днес силите, ко­ито са под вли­яни­ето на Луцифер - кол­ко­то и да са ви­со­ко ­
издиг­на­ти - се про­явя­ват един­с­т­ве­но в човека, те во­дят до отхвърлянето, до по­ру­га­ва­не­то на онова, ко­ето мо­же да жи­вее на Земя­та ка­то Христова Сила, съ­що как­то и Христос пред­с­ка­за това.

Тъкмо Евангелието на Лука яс­но по­каз­ва це­лия сми­съл на но­во­то благо- вестие. Когато някой, кой­то но­сеше на че­ло­то си зна­ка на Йона, т.е. един от древ­ни­те посветени, хо­де­ше меж­ду хората, той бе­ше смя­тан за човек, кой­то мо­же да го­во­ри за ду­хов­ни­те светове. Обаче как из­г­леж­да та­къв посветен, зна­еха са­мо тези, ко­ито бяха обучени, за да го разпоз- наят; за да се раз­бе­ре зна­кът на Йона, бе­ше не­об­хо­ди­ма спе­ци­ал­на под- готовка. Обаче, за да бъ­дат раз­б­ра­ни но­ви­те пъ­ти­ща на душата, ко­ито се из­ди­гат над Соломон и над Йона, бе­ше не­об­хо­ди­ма съв­сем но­ва подго- товка. Първоначално съв­ре­мен­ни­ци­те на Христос Исус мо­же­ха да раз­бе­рат са­мо ста­рия път, са­мо стария на­чин за про­ник­ва­не в ду­хов­ни­те све- тове, и един от на­й-­из­вес­т­ни­те бе­ше то­зи на Йоан Кръстител.

Но че се­га Христос Исус до­не­се не­що съ­вър­ше­но ново, че всред хо­ра­та той тър­се­ше оне­зи души, ко­ито се раз­лича­ва­ха от пре­диш­на­та пред­с­та­ва за тях - всич­ко то­ва ос­та­на за съв­ре­мен­ни­ци­те му не­що на­пъл­но чуждо. Те предполагаха, че той ще ос­та­не при онези, ко­ито прак­ти­ку­ва­ха ста­ри­те ме­то­ди и че на тях ще по­ве­ри сво­ето учение. Обаче той им каза: „Ако бях въз­вес­тил на чо­ве­чес­т­во­то това, ко­ето мо­га да му дам, по ста­рия начин, ако вместо ста­ри­те фор­ми не бих пред­ло­жил но­ви форми, аз бих сто­рил същото, как­во­то пра­ви този, кой­то за­ши­ва но­ви кръп­ки на ста­ра­та дре­ха или на­ли­ва но­во ви­но в ста­ри­те мехове. Но това, ко­ето се­га тря- б­ва да бъ­де да­де­но на човечеството, е мно­го по­ве­че от зна­ка на Соломон и то­зи на Йона, и то тряб­ва да бъ­де из­ля­то в но­ви мехове. А вие тряб­ва да по­ло­жи­те усилия, за да раз­бе­ре­те но­во­то бла­го­вес­тие в не­го­ви­те но­ви фор­ми (Лука 5,36-37).

Онези, ко­ито бя­ха длъж­ни да го разберат, мо­же­ха да пос­тиг­нат то­ва чрез мо­гъ­що­то вли­яние на Аза, не чрез на уче­но­то от тях, а чрез силите, ко­ито се вля­ха в тях от са­ма­та ду­хов­на същ­ност на Христос. Обаче за цел­та бя­ха избра­ни не хората, под­гот­вя­ни в сми­съ­ла на ста­ро­то учение, а тези, ко­ито бя­ха ми­на­ли през мно­го пре­раж­да­ния и въп­ре­ки то­ва из­г­леж­да­ха ка­то обик­но­ве­ни хора, сти­га­щи до раз­би­ра­не чрез вло­же­на­та в тях си­ла на вярата. Ето за­що пред тях, но и пред очи­те на всички, тряб­ва­ше да ста­не ед­но „знамение".Това, ко­ето сто­ле­тия на ред се ра­зиг­ра­ва­ше в мис­те­рий­ни­те хра­мо­ве ка­то един вид ми­на­ва­не през „мис­тич­на­та смърт", се­га тряб­ва­ше да се ра­зиг­рае вър­ху ве­ли­ка­та сце­на на све­тов­на­та история. Всичко, ко­ето се из­вър­ш­ва­ше с та­ка­ва тайн­с­т­ве­ност в хра­мо­ве­те на посвещението, се­га тряб­ва­ше да бъ­де из­не­се­но на­вън под фор­ма­та на онова, ко­ето на­ри­ча­ме Събитието на Голгота. Сега пред чо­ве­чес­т­во­то зас­та­на с ця­ла­та си мощ всич­ко онова, ко­ето до то­зи мо­мент из­жи­вя­ва­ха

Ето как­во ста­на на Голгота! Всичко онова, ко­ето по­-ра­но са­мо мал­ци­на пос­ве­те­ни виж­да­ха в мис­те­рий­ни­те храмове, ко­га­то в про­дъл­же­ние на три дни и по­ло­ви­на - из­па­дай­ки в един вид смърт - те се убеждаваха, че Духът ви­на­ги по­беж­да­ва ма­те­ри­ята и че ду­шев­но­-ду­хов­ни­те си­ли на чо­ве­ка фак­ти­чес­ки при­над­ле­жат на ду­хов­ния свят, всич­ко то­ва се­га тряб­ва­ше да се ра­зиг­рае пред ця­ло­то човечество. Събитието на Голгота е ед­но пос­ве­щение, из­не­се­но вър­ху сце­на­та на све­тов­на­та история! При то­ва въп­рос­но­то пос­ве­ще­ние се от­на­ся не са­мо за не­го­ви­те не­пос­ред­с­т­ве­ни свидетели, а за ця­ло­то човечество. И кръвта, ко­ято се про­ля от Кръста, съ­що про­ник­на в ця­ло­то човечество. Капките кръв, из­тек­ли от ра­ни­те на Христос Исус, за­сег­на­ха ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и да­до­ха на­ча­ло то на един нов ду­хо­вен живот. Сега в чо­ве­чес­т­во­то се вля сила, до­ка­то всич­ки дру­ги ос­но­ва­те­ли на ре­ли­гии вли­ва­ха в не­го са­мо мъдрост. Ето ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду Събитието на Голгота и дру­ги­те ре­ли­ги­оз­ни учения.

За да бъ­де раз­б­ра­но то­ва Събитие, не­об­хо­ди­мо е мно­го по­-дъл­бо­ко вни- к­ва­не в нещата, от­кол­ко­то хо­ра­та предполагат. Онова, с ко­ето бе­ше фи­зи­чес­ки свър­зан чо­веш­ки­ят Аз, е кръвта. Кръвта е външ­ни­ят из­раз на чо­вешкия Аз. Без ид­ва­не­то на Христос хо­ра­та неп­ре­къс­на­то би­ха усил­ва­ли своя Аз и би­ха по­тъ­на­ли в без­г­ра­ни­чен егоизъм. Ето от как­во ги пред­па­зи Събитието на Голгота! Какво из­те­че тогава, на­ред с Христовата кръв? Излишна­та суб­с­тан­ци­ал­на част на Аза! Кръвта тряб­ва­ше да се пролее! Това, ко­ето за­поч­на в Елеонската планина, ко­га­то пот­та на Спасителя из­би в кър­ва­ви капки, на­ме­ри сво­ето про­дъл­же­ние в про­ля­та­та кръв от Христовите ра­ни на Кръста. И това, ко­ето се про­ля то­га­ва ка­то кръв, е знак и сим­вол на всич­ко онова, ко­ето - под фор­ма­та на из­ли­шък от чо­веш­ки его­изъм - тряб­ва­ше да бъ­де при­не­се­но в жертва. Ето кол­ко дъл­бо­ко тряб­ва да вник­ва­ме в ду­хов­но­то зна­че­ние на жер­т­ва­та от Голгота. Това, ко­ето ста­на на Голгота, е не­дос­тъп­но за химика, ка­то човек, раз­по­лагащ са­мо с повърхностен, ин­те­лек­ту­ален под­ход към нещата. Ако ня­кой би мо­гъл хи­ми­чес­ки да из­с­лед­ва про­ля­та та на Голгота кръв, той ще­ше да на­ме­ри в нея съ­щи­те вещества, ко­ито се съ­дър­жат и в кръв­та на дру­ги­те хора.

Ако оба­че ня­кой из­с­лед­ва та­зи кръв с по­мощ­та на окул­т­ни средства, той ще установи, че фак­ти­чес­ки тя няма ни­що об­що с чо­веш­ка­та кръв. Тя пред­с­тав­ля­ва не друго, а из­лиш­на­та кръв на човечеството, чрез ко­ято

Навлезем ли още по­-дъл­бо­ко в те­зи събития, ще установим, че от­па­дат всич­ки противоречия, ид­ва­щи от чисто, ма­те­ри­алис­тич­но­то тъл­ку­ва­не на Библията, как­то нап­ри­мер от­пад­на­ха и противоречията, свър­за­ни с пре­дис­тори­ята на Исус от Назарет, след ка­то бла­го­да­ре­ние на окул­т­но­то из­с­лед­ва­не мо­жах­ме да раз­бе­рем ня­кои важ­ни под­роб­нос­ти от не­го­во­то детство. Всеки от еван­ге­лис­ти­те опис­ва това, ко­ето спо­ред не­го­ва­та гле- д­на точ­ка му е особе­но близко; ето за­що Лука опис­ва онова, ко­ето не­го­ви­те източници, „самовидците" и „слу­жи­те­ли­те на Словото" мо­жа­ха да въз­п­ри­емат по­ра­ди сво­ята спе­ци­ал­на подготовка. Останалите еван­ге­лис­ти въз­п­ри­емат дру­ги неща; еван­ге­лис­тът Лука има от­во­рен пог­лед за неудържимата, без­г­ра­нич­на любов, ко­ято про­ща­ва до­ри и на­й-­ужас­но­то зло­де­яние във фи­зи­чес­кия свят; и с пъл­но пра­во от Кръста проз­ву­ча­ват оне­зи думи, ко­ито са висш израз на любовта: прош­ка и за онези, ко­ито са из­вър­ши­ли на­й-­го­ля­мо­то зло­де­яние на света: „Отче, прос­ти им, за­що то не зна­ят как­во правят" (Лука 23,34). От Кръста Христос из­мол­ва про- ш­ка за тези, ко­ито го разпнаха!

И още веднъж: Евангелието на Лука сви­де­тел­с­т­ву­ва за без­г­ра­нич­на­та си­ла на вярата. Трябваше да бъ­де на­пъл­но потвърдено: в чо­веш­ка­та при­ро­да има нещо, ко­ето мо­же да се от­де­ли от нея, дос­та­тъч­но е са­мо то да съ­щес­т­вува, за да бъ­де чо­век из­т­ръг­нат от се­тив­ния свят, кол­ко­то и сил­но да е свър­зан с него. Да си пред­с­та­вим един човек, кой­то чрез все­въз­мож­ни прес­тъп­ле­ния е тол­ко­ва свър­зан със се­тив­ния свят, че при­съ­да­та от стра­на на се­тив­ния свят е съ­щев­ре­мен­но и из­пъл­не­ние на наказа- нието; да пред­по­ло­жим обаче, че той е спа­сил в се­бе си това, от ко­ето по­къл­ва мо­гъ­ща­та си­ла на вярата; в то­зи слу­чай той ще се раз­ли­ча­ва от другите, ко­ито не са ус­пе­ли да пос­тиг­нат вярата. Ето по как­во се раз­ли­ча­ват два­ма­та разбойници. Единият от тях ня­ма вярата; спря­мо не­го при­съ­да­та ще бъ­де изпълнена. Обаче дру­ги­ят раз­по­ла­га с та­зи вя­ра ка­то с ед­на сла­ба светлина, ко­ято проб­ляс­ва в ду­хов­ния свят и той не гу­би връз­ка­та с Духа. Ето за­що той чу­ва думите: „Истина ти казвам, още днес

- след ка­то знаеш, че си свър­зан с ду­хов­ния свят - ти ще бъ­деш с мен в мястото, ко­ето на­ри­ча­ме рай (Лука 23,43).

Ето как в Евангелието на Лука проз­ву­ча­ва от Кръста ис­ти­на­та за вя­ра­та и надеждата, на­ред с ис­ти­на­та за лю­бовта.

И сега, в ду­шев­на­та об­ласт на човека, се сбъд­ва още нещо, ко­ето еван­ге­лис­тът Лука дър­жи да ни опи­ше на вся­ка цена. След ка­то е из­пъл­нен с она­зи без­г­ра­нич­на любов, ко­ято се раз­ли­ва от Кръста на Голгота, чо­век мо­же да се вгле­да в бъ­де­ще­то и да потвърди: ця­ла­та ево­лю­ция тряб­ва­ше да про­те­че по та­къв начин, че онова, ко­ето жи­вее в мен ка­то Дух, пос­те­пен­но да об­х­ва­не и пре­об­ра­зи ця­ло­то пла­не­тар­но би­тие на Земята. Това, ко­ето бе­ше тук пре­ди на­ме­са­та на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества, прин­ци­път на Отца, Духът, кой­то ние приехме, всич­ко то­ва ние от­но­во ще вър­нем на Отца; оба­че пос­те­пен­но ние ще про­ник­нем це­лия си Дух с Хри- стовия Принцип, и ръ­це­те ни ще да­дат из­раз на това, ко­ето жи­вее в ду­ши­те ни, под фор­ма­та на един чист и ясен образ. Както на­ши­те ръце са съз­да­де­ни не от нас, а от Принципа на Отца, та­ка и за­нап­ред те ще се из­пъл­нят от Принципа на Христос. Преминавайки от ед­но пре­раж­да­не в друго, хо­ра­та пос­те­пен­но ще вне­сат в сво­ите външ­ни те­ла ду­хов­ния по­ток от Мистерията на Голгота, сти­гащ чак до Принципа на Отца, та­ка че и външ­ни­ят свят ще бъ­де про­ник­нат от Христовия Принцип. Хората ще из­пи­тат оно­ва вът­реш­но спокойствие, ко­ето се раз­ля от Кръста на Гол- гота, прев­ръ­щай­ки се в на­й-­го­ля­ма­та на­деж­да на бъ­де­щия свят, в идеала: „Ето, аз ос­та­вям да по­къл­не в мен вярата, да по­къл­не в мен любовта; и то­га­ва вя­ра­та и лю­бов­та ще за­жи­ве­ят в мен, а аз ще зная, че ако са дос­та­тъч­но силни, те ще из­пъл­нят це­лия вън­шен свят. Защото ще зная още, че те ще из­пъл­нят до­ри Принципа на Отца."

Надеждата за бъ­де­ще­то ще се при­ба­ви към вя­ра­та и любовта, и хо­ра­та ще разберат, че за­нап­ред те тряб­ва да из­воюват след­на­та увереност: имам ли вярата, имам ли любовта, аз ще се от­дам на надеждата, че вси- чко, ко­ето е в мен бла­го­да­ре­ние на Христос Исус, пос­те­пен­но ще об­х­ва­не и пре­об­ра­зи це­лия вън­шен свят. И то­га­ва хо­ра­та ще раз­бе­рат думите, ко­ито проз­ву­ча­ха от Кръста, ка­то един висш идеал:

„Отче, в Твоите ръ­це пре­да­вам ду­ха Си" (Лука 23,46).

Ето как зву­чат от Кръста ду­ми­те на любовта, ду­ми­те на вя­ра­та и на надеждата, спо­ред Евангелието, опис­ва­що как в ду­ша­та на Исус от Назарет се сли­ват раз­де­ле­ни­те до­то­га­ва ду­хов­ни потоци. Това, ко­ето по­-ра­но бе­ше да­де­но на чо­ве­чес­т­во­то ка­то мъдрост, се­га се вля в не­го ка­то ду­шев­на сила, ка­то вис­шия иде­ал на са­мия Христос. И една от за­да­чи­те на чо­веш­ка­та ду­ша е, да вник­не все по­-доб­ре в един та­къв първоизточ- ник, ка­къв­то е Евангелието на Лука, да об­х­ва­не все по­-жи­во и по­-дъл­бо­ко тро­га­тел­ни­те звуци, скри­ти в три­те думи, про­из­не­се­ни от Кръста.
След ка­то кул­ти­ви­рат в се­бе си оне­зи способности, ко­ито ид­ват от спи­ри­ту­ал­ни­те ис­ти­ни на Антропософията, хо­ра­та ще почувствуват, че от Кръста към тях се но­си не ед­но мър­т­во послание, а ис­тин­с­ко­то и жи­во Слово, и то­га­ва те ще кажат: ед­ва се­га ние за­поч­ва­ме да разбираме, че в един та­къв ре­ли­ги­озен пър­во­из­точ­ник ка­къвто е Евангелието на Лука ди­ша и жи­вее жи­во­то Слово. И Антропософията е тази, ко­ято пос­те­пен­но тряб­ва да раз­бу­ли ис­ти­ни­те скри­ти.в ре­ли­ги­оз­ни­те текстове.

В хо­да на те­зи лек­ции ние се опи­тах­ме да нав­ле­зем кол­ко­то е въз­мож­но по­-дъл­бо­ко в Евангелието на Лука. Естествено, и за то­ва Евангелие тря- б­ва да заявим, че един лек­ци­онен ци­къл да­леч не е достатъчен, за да бъ­дат раз кри­ти всич­ки неща. Ето за­що Вие ще се съгласите, че го­ля­ма част от тек­с­та ос­та­ва необяснена, без да се на­ла­га да напомням, че в един ре­ли­ги­озен до­ку­мент ка­то то­зи­,м­но­го не­ща тряб­ва да ос­та­нат не- обяснени. Но, ако нап­ра­ви­те ня­кол­ко крач­ки по пътя, очер­тан от един та­къв лек­ци­онен цикъл, Вие ще сте в със­то­яние да про­ник­ва­те все по­-дъл­бо­ко и по­-дъл­бо­ко в ду­хов­ни­те ис­ти­ни и ду­ши­те Ви все по­ве­че ще съз­ря­ват за въз­п­ри­ема­не­то на оно­ва жи­во Слово, ко­ето се крие зад вън- ш­ни­те думи. Антропософията или Науката за Духа съв­сем не е ня­как­во но­во учение. Тя е един ин­с­т­ру­мент за про­ник­ва­не­то в това, ко­ето пър­во­на­чал­но бе­ше да­де­но на човечеството. И така, Антропософията е един ин­с­т­ру­мент за раз­би­ра­не­то на ре­ли­ги­оз­ни­те пър­во­из­точ­ни­ци на хрис­ти­ян­с­ко­то от­к­ро­вение. Ако при­ема­те Антропософията в то­зи смисъл, Вие ня­ма по­ве­че да твърдите: тук има ед­на хрис­ти­ян­с­ка теософия, а тук - ед­на дру­га теософия.

Съществува са­мо ед­на един­с­т­ве­на Антропософия, са­мо един един­с­т­вен ин­с­т­ру­мент за въз­вес­тя­ва­не на истината. И ние при­бяг­ва­ме до него, за да раз­к­ри­ем сък­ро­ви­ща­та от ду­хов­ния жи­вот на човечеството. Това е съ­ща­та Антропософия, ко­ято вед­нъж при­ла­га­ме за тъл­ку­ва­не­то на Бхагават Гита, а друг път - за тъл­ку­ва­не­то на раз­лич­ни­те Евангелия. Тъкмо в то­ва е ве­ли­чи­ето на ду­хов­но­-на­уч­но­то направление, че то мо­же да про­ник­не във вся­ко съкровище, ко­ето ня­ко­га е би­ло по­ве­ря­ва­но на човечеството, оба­че ние бих­ме раз­б­ра­ли Антропософията погрешно, ако бих­ме по­ис­ка­ли да се зат­во­рим за дру­ги­те ре­ли­ги­оз­ни учения.

Приемете тък­мо в то­зи сми­съл бла­го­вес­ти­ето от Евангелието на Лука и Вие ще разберете, как ця­ло­то то е про­низа­но от ин­с­пи­ра­ци­ята на любов- та. И след ка­то чрез Антропософията се на­учи­те да вник­ва­те все по­-доб­ре в Евангели­ето на Лука, то ще се влее в ду­ши­те Ви и ще Ви нап­ра­ви год­ни не са­мо да проз­ре­те в тай­ни­те на окол­ния свят и в скри­ти­те ду­хов­ни ос­но­ви на съществуванието, но бла­го­да­ре­ние на вник­ва­не­то в са­ма­та Антропософия,която може да ос­вет­ли съ­що и Евангелието на Лука, в ду­ши­те Ви ще се вле­ят и ре­ши­тел­ни­те думи: „И мир в ду­ши­те на човеците,

Ето как след­ва да при­емем ду­ми­те от Евангелието на Лука, ко­ито про- звучават, след ка­то Буда и не­го­ва­та Нирманакайя из­ли­ват сво­ята си­ла вър­ху Натановото де­те Исус. Откровенията по­ли­тат от ду­хов­ни­те све­то­ве на­до­лу към Земята и на­ми­рат сво­ето от­ра­же­ние в чо­веш­ки­те сър­ца под фор­ма­та на лю­бов и мир: и то тол­ко­ва по-пълно, кол­ко­то по­ве­че хо­ра­та са ус­т­ре­ме­ни към това, ко­ето Христовият Принцип дейс­т­ви­тел­но раз­г­ръ­ща ка­то доб­ра воля, бли­ка­ща от са­мия цен­тър на чо­веш­ко­то съ- щество, от чо­веш­кия Аз. Ето как­во проз­ву­ча­ва яс­но и в съ­що­то вре­ме тол­ко­ва топ­ло от те­зи думи, ко­га­то раз­би­ра­ме Евангелието на Лука: „Откровението на ду­хов­ни­те све­то­ве от ви­си­ни­те и не­го­во­то от­ра­же­ние от чо­веш­ки­те сър­ца но­си мир на хората, ко­ито на Земята ис­кат до­раз­ви­ят от са­ми­те се­бе си на­ис­ти­на доб­ра во­ля и да я вло­жат в хо­да на Зем- ното развитие".