Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

СЕДМА КОНФЕРЕНЦИЯ

Писателят, за ко­го­то го­во­рих тук пос­лед­ни­ят път, трябваше, всъщност, да да­де из­вън­ред­но мно­го на ми­съл­та на тези, ко­ито се счи­тат чле­но­ве на Антропософското Движение. Защото ние виж­да­ме в Освалд Шпенглер ед­на личност, ко­ято ов­ла­дя­ва ед­на из­к­лю­чи­тел­но го­ля­ма част от на­уч­на­та област, ко­ято мо­же днес да се овладее. Можем да стиг­нем до там да ка­жем, че Шпенглер ов­ла­дя­ва съв­сем раз­лич­ни мисли, станали, по вре­ме на пос­лед­ни­те ве­ко­ве благото, соб­с­т­ве­но на ци­ви­ли­зо­ва­но­то човечество. Той мо­же на­ис­ти­на да бъ­де счи­тан ка­то човек, аси­ми­ли­рал мно­го на­уки или на­й-­мал­ко мисли, из­в­ле­че­ни от науките.

Комбинациите от мисли, които, той пра­ви са чес­то смайващи. Той е в на­й-­ви­со­ка сте­пен това, ко­ето в Централна Европа се на­ри­ча ду­хо­вен чо­век - не във Франция а, в Централна Европа. За за­пад­ния възглед, френския, за това, ко­ето е един ду­хо­вен човек, мис­ли­те на Освалд Шпенглер са наистина, твър­де теж­ки и твър­де компактни. Но, как­то ве­че казах, той мо­же да ми­не в сми­съ­ла на Централна Европа, съв­сем за ду­хо­вен човек. Не би мог­ло да се ка­же да не­го по ни­ка­къв начин, че е един еле­ган­тен мис- лител, в на­й-­доб­рия смисъл на думата, за­що­то об­лек­ло­то на не­го­ви­те мис­ли има, въп­ре­ки ду­хов­ния му характер, не­що ужас­но педантично. На мно­го места, мо­же да се ви­ди фи­лис­тер­с­ко око да пог­леж­да на­хал­но през дуп­ки­те на мре­жа­та на из­тъ­ка­ни­те от то­зи ду­хо­вен чо­век изрази. Но във всич­ки случаи, в са­ми­те мис­ли има не­що грубо.

Накратко, по­-с­ко­ро там са, би мог­ло да се каже, ес­те­ти­чес­ки­те об­съж­да­ния на те­зи мисли. Но важ­но­то е, че пред нас се на­ми­ра ед­на личност, ко­ято има, в дейс­т­ви­тел­ност мис­ли и да­же твър­де съ­от­вет­ни на днеш­но­то вре­ме мисли, но кой­то всъщ­ност не пос­ти­га ни­ко­га ця­лос­т­ност на мисъл- та. Защото Освалд Шпенглер об­съж­да ка­то оп­ре­де­ля­що от случ­ва­що­то се дейс­т­ви­тел­но в све­та не това, ко­ето ид­ва от мисълта, а счи­та за оп­ре­де­ля­щи на­й-­ин­с­тин­к­тив­ни­те им­пул­си на живота. Така че, при не­го ми­съл­та се

И то­ва е точ­но така, че тряб­ва да се каже: във вре­ме­то от све­тов­на­та ис­то­рия в ко­ето един мис­ли­тел ов­ла­дя­ва сво­е­об­раз­на­та фор­ма на мис­ли­те на ак­ту­ал­но­то време, с оп­ре­де­ле­на универсалност, в то­ва съ­що­то вре­ме то­зи мис­ли­тел изпитва, всъщност, мис­ли­те ка­то стерилни, ка­то безплодни. Той се об­ръ­ща към не­що раз­лич­но от те­зи без­п­лод­ни мисли; той се об­ръ­ща към това, ко­ето ки­пи в ин­с­тин­к­тив­ния жи­вот и виж­да нас­то­яща­та ци­ви­ли­за­ция от глед­на точка, ко­ято се от­к­ри­ва за не­го от то­зи начин.

Неговият на­чин на виж­да­не го ка­ра да каже, че това, ко­ето та­зи нас­то­яща ци­ви­ли­за­ция е про­из­ве­ла е нався­къ­де на пъ­тя на залеза. Според него, чо­век мо­же са­мо да се надява, че един ден ще изскочи, то­зи път, от това, ко­ето Шпенглер на­ри­ча "кръвта", не­що инстинктивно, ко­ето не учас­т­ва в нищо, ко­ето е нас­то­яща ци­ви­ли­за­ция и сла­га на мяс­то­то ед­на об­шир­на влас­т,­из­в­ле­че­на от са­мия инстинкт.

Освалд Шпенглер вижда, че хо­ра­та на мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция са ста­на­ли прог­ре­сив­но ро­би на жи­во­та на машината. Но той не вижда, че в нед­ра­та на то­зи жи­вот на машината, на тех­ни­ка­та най-общо, тъй ка­то той е пра- зен, в ос­но­ва­та си, по от­но­ше­ние на духовното, именно, чрез ре­ак­ция мо­же да дой­де опит­нос­т­та на чо­веш­ка­та свобода. Но той ня­ма за то­ва ни на­й-­мал­ка идея. И за­що той ня­ма ни на­й-­мал­ка идея за това?

Е, добре, виж­да­те ли, по­со­чих пос­лед­ния път, наистина, по мал­ко ше­го­вит начин, че Шпенглер казва, как то се знае, че дър­жав­ни­ят човек, прак­тич­ни­ят човек, тър­го­ве­цът и т.н., всич­ки те действат, из­хож­дай­ки от им- пулси, раз­лич­ни от тези, ко­ито мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти в мисълта. Аз казах, шеговито: Освалд Шпенглер из­г­леж­да ни­ко­га не е наблюдавал, че съ­щес­т­ву­ват съ­що из­по­вед­ни­ци и дру­ги връз­ки от то­зи вид. Освалд Шпе- нглер не е наблюдавал, също, се­ри­оз­но дру­го още нещо, при ко­ето връз- ката, ко­ято чо­век има с един из­по­вед­ник пред­с­тав­ля­ва в све­тов­на­та ис­то­рия са­мо ед­ни до­пъл­ни­те­лен про­цес на упадък.

Когато се из­кач­ва­ме в ис­то­ри­ята на човечеството, нав­ся­къ­де намираме, че та­ка на­ре­че­ни­те дейс­т­ве­ни хора, хо­ра­та ко­ито имат да вър­шат не­що вън- ш­но в света, се об­ръ­щат или, в по­-къс­ни­те времена, към оракули, или, в по­-п­ре­диш­ни епохи, към това, ко­ето мо­же да се поз­нае в Мистериите, ка­то пре­по­ръ­чи­тел­ни ука­за­ния на Боговете. Достатъчно е да се раз­г­ле­да ци­ви­ли­за­ци­ята на древ­ния Египет: там, тези, ко­ито изу­ча ват в Мистериите пре­по­ръ­чи­тел­ни­те ука­за­ния на ду­хов­ния свят, пре­да­ва­ха това, ко­ето на­ми­ра­ха от­нос­но един ду­хо­вен свят на те­зи ко­ито има­ха же­ла­ни­ето и за­да­-

В оп­ре­де­лен смисъл, та­ка на­ре­че­ни­те дейс­т­ва­щи хора, бя­ха то­га­ва имен­но инструментите, ко­ито ре­али­зи­ра­ха ве­ли­ки­те ду­хов­ни творения, чи­ято ори­ен­та­ция бе­ше поз­на­та в нед­ра­та на ду­хов­ни­те тър­се­ния на Мистерии- те. И, наистина, виж­да­ме Мистериите да да­ват от­з­вук дъл­го вре­ме нав­ся­къ­де в гръц­ка­та история, в рим­с­ка­та история; но ги виж­да­ме съ­що да иг­ра­ят на­пъл­но ро­ля по вре­ме на пър­ви­те вре­ме­на на Средновековието.

Привлякох вни­ма­ни­ето ви вър­ху факта, че се разбира, например, ле­ген­да­та за Лоенгрин, наистина, са­мо ако чо­век мо­же да из­ка­чи от външ­ния фи­зи­чес­ки свят до за­мъ­ка на Граала от пър­ви­те времена, или, по-скоро, вре­ме­на­та от сре­да­та на Средновековието.

Значи, да вярваш, ка­то Освалд Шпенглер, че съ­би­ти­ята от све­тов­на­та ис­то­рия са по ня­ка­къв на­чин про­из­лез­ли от кръвта, и че това, ко­ето вли­за в чо­ве­ка чрез ми­съл­та не иг­рае ни­как­ва ро­ля в хо­да на те­зи събития, то­ва означава, че се заб­луж­да­ваш тотално.

Когато се из­кач­ва­ме в древ­ни­те времена, намираме, наистина, че хо­ра­та са в ши­рок сми­съл за­ви­си­ми от изслед­ва­не­то на ду­хов­ния свят, ко­га­то ис­кат да нап­ра­вят нещо. Тогава тряб­ва да се изу­чат на­ме­ре­ни­ята на Богове- те, ако е поз­во­ле­но ед­но та­ко­ва изразяване. И то­ва от­но­ше­ние на за­ви­си­мост от Боговете, ко­ето установяваме, пре­диз­вик­ва­ше ед­но та­ко­ва със­то­яние на хо­ра­та в древ­ни­те времена, че те не бя­ха свободни. Мислите на хо­ра­та има­ха из­ця­ло ед­на та­ка­ва ориентация, че те бяха, та­ка да се каже, тре­ти­ра­ни ка­то приемници, в ко­ито Боговете из­ли­ва­ха сво­ите субстанции, ду­хов­ни­те субстанции, под вли­яни­ето на ко­ито хо­ра­та действаха.

За да мо­гат хо­ра­та да ста­нат свободни, тряб­ва­ше то­ва из­ли­ва­не на суб­с­тан­ции в мис­ли­те на хо­ра­та от стра­на на Боговете да се прекъсне. От то­зи факт, чо­веш­ки­те мис­ли ста­на­ха мал­ко по мал­ко образи. Древните мис­ли на чо­ве­чес­т­во­то бя­ха много, мно­го по­ве­че реалности. И това, ко­ето Ос- валд Шпенглер при­да­ва на кръвта, са имен­но реалностите, ко­ито се на­ми­ра­ха в мис­ли­те на ня­ко­гаш­но­то човечество, те­зи субстанции, ко­ито дейс­т­ва­ха още по вре­ме на ця­ло­то Средновековие, ми­на­вай­ки през хората.

После дой­де мо­дер­на­та епоха. Мислите на хо­ра­та из­гу­би­ха сво­ето бо­жес­т­ве­но съдържание, субстанционално. Мислите на хо­ра­та ста­на­ха чис­то аб­с­т­рак­т­ни образи, об­ра­зи на мисълта. Но са­ми­те те не са нас­то­ятел ни и принудителни. Само жи­ве­ей­ки в та­ки­ва об­ра­зи на мисълта, чо­ве­кът мо­же да ста­не свободен.
Обаче, по вре­ме на пос­лед­ни­те ве­ко­ве и чак до ХХ век, чо­ве­кът не на­ме­ри изобщо, в са­мия се­бе си, дру­го нещо, ос­вен ор­га­нич­на­та основа, спо­- соб­на да фор­ми­ра об­ра­зи­те на ми­съл­та от то­зи вид. Такова бе­ше въз­пи­та­ни­ето на чо­ве­чес­т­во­то в свобода. Човекът ня­ма­ше ата­вис­тич­ни има­ги­на­ции или инспирации, как­то бе­ше в древ­ни­те времена. Той има­ше са­мо об­ра­зи на мисълта. В те­зи об­ра­зи на мисълта, той мо­же­ше да ста­не все по­ве­че и по­ве­че свободен, за­що­то об­ра­зи­те не мо­гат да бъ­дат принудителни. Когато ня­кой има мо­рал­ни им­пул­си под фор­ма­та на образи, те­зи мо­рал­ни им­пул­си не са ве­че принудителни, как­ви­то бяха, ко­га­то бя­ха в древ­на­та суб­с­тан­ция на мисълта. Всъщност, те дейс­т­ва­ха то­га­ва вър­ху чо­ве­ка ка­то ес­тес­т­ве­ни сили. Модерните об­ра­зи на ми­съл­та не дейс­т­ват ве­че ка­то ес­тес­т­ве­ни сили. За да имат съ­дър­жа­ние тряб­ва­ше да се изпълнят, от ед­на страна, от това, ко­ето ес­тес­т­ве­на­та на­ука знае чрез прос­то­то наб­лю­де­ние на сетивното. Ето защо, имах­ме ед­на на­ука на се­тив­но­то наблюдение, ко­ято из­пъл­ва­ше мис­ли­те отвън; но те при­ема­ха мал­ко по мал­ко да се ос­та­вят да бъ­дат из­пъл­не­ни отвътре. Така че, ко­га­то хо­ра­та ис­ка­ха още прос­то мисли, из­пъл­не­ни от нещо, те тряб­ва­ше да при­бяг­ват до древ­ни­те тра- диции, ка­къв­то бе­ше случаят, или в ре­ли­ги­оз­ни­те изповядвания, ста­на­ли традиционни, или в тай­ни­те об­щес­т­ва от раз­лич­но естество, и ста­на­ли традиционни, ка­то има­ше раз­цъф­тя­ва­щи от тях по ця­ла­та Земя. Голямата ма­са от хо­ра се съб­ра в на­й-­раз­лич­ни­те ре­ли­ги­оз­ни изповядвания, къ­де­то се из­ла­га­ше на те­зи хо­ра нещо, чи­ето съ­дър­жа­ние бе­ше из­в­ле­че­но от на­й-д­рев­ни­те епохи, къ­де­то бе­ше да­де­но още, имен­но ед­но съ­дър­жа­ние на мислите. Или то­га­ва се раз­г­ръ­ща­ше - под фор­ма на култ или дру­га ня­как­ва - в тай­ни об­щес­т­ва това, ко­ето про­из­ли­за­ше имен­но от древ­ни вре­ме­на чрез традицията. Мислите из­пъл­ва­ха от­вън от ед­но се­тив­но съ­дър­жа­ние на наблюдението. Отвътре, те бя­ха из­пъл­не­ни от им­пул­си от миналото, ста­на­ли дог­ма­тич­ни и традиционни.

Всъщност, бе­ше аб­со­лют­но не­об­хо­ди­мо да про­ти­чат та­ка не­ща­та от ХVІ век чак до пос­лед­на­та тре­та на ХІХ век, за­що­то в ра­бот­ни­те от­но­ше­ния меж­ду хо­ра­та ръ­ко­во­ден бе­ше то­га­ва още в це­лия ци­ви­ли­зо­ван свят то­зи ду­хо­вен принцип, кой­то мо­же да бъ­де на­ре­чен прин­ци­път на Архангел Габриел, ако ис­ка­ме да упот­ре­бим ед­но древ­но име; зна­чи на то­ва съ­щес­т­во /то­ва е са­мо ед­на терминология, аз ис­кам да на­со­ча то­ва към ед­на ду­хов­на сила/, ко­ето уп­рав­ля­ва­ше сво­ето дейс­т­вие вър­ху чо­веш­ки­те души, без мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция да е съз­на­тел­на за това. Самите хо­ра вът­реш­но ня­ма­ха съдържание. Те се за­до­во­ля­ва­ха да ус­во­ят ед­но тра­ди­ци­он­но съ­дър­жа­ние за жи­во­та на сво­ята ду­ша и своя дух. Но ефек­тът от то­ва беше, че хо­ра­та не мо­же­ха да усе­тят при­със­т­ви­ето в то­ва ду­хов­но съдър- жание.

Първият, кой­то усе­ти то­ва не­-п­ри­със­т­вие в ду­хов­но­то съдържание, но не мо­жа да пос­тиг­не опит­ност с ед­на но­ва духовност, беше, в действител- ност, Фридрих Ницше. Ето за­що той бе­ше основно, ли­шен и от на­й-­мал-­ кия импулс, от­на­сящ се до съ­дър­жа­ни­ето на ду­ша­та и на духа. И то­га­ва той се за­ло­ви да прес­лед­ва въз­мож­но на­й-­не­яс­ни импулси, им­пул­си на си­ла и дру­ги по­доб­ни неща.

Хората имат нужда, всъщност, не са­мо от ду­хов­но съдържание, ко­ето да из­ра­зят пос­ле в аб­с­т­рак­т­ни мисли; те има­ха нуж­да от вът­реш­но затопля- не, ко­ето мо­же да прид­ру­жа­ва то­ва ду­хов­но съдържание. Това вът­реш­но за­топ­ля­не е не­що из­к­лю­чи­тел­но важно.

Това вът­реш­но за­топ­ля­не бе­ше по­лу­че­но на­й-­ве­че за го­ля­ма­та маса, чрез раз­лич­ни­те кул­то­ви де­ла или по­доб­ни неща, из­пъл­не­ни в нед­ра­та на ре­ли­ги­оз­ни­те изповедания. Тази топ­ли­на се из­ли­ва­ше съ­що в ду­ши­те в об­щ­нос­ти­те на Франк-Масоните или в дру­ги тай­ни об­щес­т­ва на мо­дер­ни­те времена.

В та­зи епо­ха на Габриел, то­ва бе­ше възможно, на основанието, че, в дей- ствителност, нав­ся­къ­де по Земята при­със­т­ву­ва­ха еле­мен­тар­ни същества, ко­ито бя­ха там още от Средновековието. Обаче, с нап­ред­ва­не­то на ХІV век и тол­ко­ва повече, през ХХ век, ста­на все по­-мал­ко и по­-мал­ко въз­мож­но те­зи еле­мен­тар­ни същества, при­със­т­ва­щи във всич­ки при­род­ни явления, да бъдат, та­ка да се каже, па­ра­зи­ти в це­лия со­ци­ален чо­веш­ки живот. Имаше мно­го неща, дейс­т­ва­щи в несъзнателното, про­ти­во­по­лож­ни на тех­ни­те импулси, най -ве­че в на­й-­мо­дер­на­та епоха.

Виждате, ко­га­то в тай­ни­те об­щес­т­ва от то­зи род се чес­т­ва­ха кул­то­ве спо­ред древ­на­та тра­ди­ция - труд­но мо­же да се по­вяр­ва до как­ва сте­пен всич­ки те­зи кул­то­ве на тай­ни­те об­щес­т­ва са смя­та­ни за "древни" и "осветени" -, или ко­га­то се преподаваше, ко­га­то се из­пъл­ня­ва­ше това, ко­ето бе­ше пре­да­де­но та­ка ка­то спо­мен - кой­то ве­че не се раз­би­ра­ше - Мистерии, то­ва под­хож­да­ше съв­сем на оп­ре­де­ле­ни еле­мен­тар­ни духове. Защото, до­ка­то хо­ра­та из­вър­ш­ва­ха всич­ки ви­до­ве неща, например, ко­га­то при­със­т­ва­ха на меса, ко­ято се чес­т­ва­ше и от ко­ето те ни­що не разбираха, те­зи хо­ра има­ха дейс­т­ви­тел­но пред се­бе си ед­на ре­ал­ност на твър­де ви­со­ка мъд- рост: те бя­ха там, не разбираха, раз­би­ра се, ни­що от това, но тях­но­то раз­би­ра­не бе­ше възможно. Тогава ид­ва­ха те­зи еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва и ко­га­то хо­ра­та не мис­ле­ха за месата, еле­мен­тар­ни­те съ­щес­т­ва мис­ле­ха то­га­ва с чо­веш­ки усет, кой­то хо­ра­та не използваха. Хората все по­ве­че и по­ве­че уп­раж­ня­ва­ха своя сво­бо­ден усет, но не се пол­з­ва­ха от него. Те пред­по­чи­та­ха да сед­нат и по­па­да­ха в гру­ба­та греш­ка на традицията. Тези хо­ра­,те не мислеха. Днес про­дъл­жа­ва да е така, ма­кар че об­с­то­ятел­с­т­ва­та днес са се про­ме­ни­ли много, че хо­ра­та от се­гаш­но­то вре­ме би­ха мог­ли без­к­рай­но мно­го да мислят, ако ис­ка­ха да си слу­жат със своя усет. Но те ня­мат осо­-
бе­но желание, те не го правят, те се от­в­ра­ща­ват от ед­на ос­т­ра мисъл. Те каз­ват доброволно: а! не! Трябва да се напрягаме, тряб­ват усилия, то­ва е абстрактно, то­ва е нещо, ко­ето изис­к­ва вът­реш­на работа.

Ако хо­ра­та оби­ча­ха да мислят, ня­ма­ше да оти­ват с та­ко­ва удоволствие, как­то днес се прави, на всич­ки въз­мож­ни ки­но­-се­ан­си и дру­ги не­ща от то­зи род, за­що­то там, не мо­же да се мис­ли и ня­ма нуж­да да се мисли, всич­ко си про­ти­ча съв­сем само. И най-малкото, за ко­ето би се смя­та­ло още, че чо­век мисли, е на­пи­са­но на го­ле­ми пана, къ­де­то мо­же да се прочете. Така бав­но и прог­ре­сив­но се фор­ми­ра по вре­ме на мо­дер­на­та епо­ха та­зи не­-сим­па­тия по от­но­ше­ние на вътрешно, ак­тив­на­та мисъл. Хората поч­ти из­ця­ло са от­вик­на­ли да мислят. Когато ня­къ­де се със­тои кон­фе­рен­ция без про­жек­ция и където, би се смятало, че хо­ра­та мис­лят малко, те пред­по­чи­тат въп­ре­ки всичко, мал­ко или много, да поспят. Те са­ми­те отиват, мо­же би на конференция, но спят, за­що­то ак­тив­на­та ми­съл не е това, ко­ето се рад­ва днес на ед­на из­к­лю­чи­тел­на популярност.

И та­зи во­ля да се мисли, ус­та­но­ве­на над векове, се адап­ти­ра­ха на­й-­ве­че мно­гоб­рой­ни практики, ко­ито съ­щес­т­ву­ва­ха в та­ки­ва или та­ки­ва тай­ни общества. И еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва от то­зи вид, ко­ито бя­ха още там, ко­ито има­ха от­но­ше­ние с чо­веш­ко­то съ­щес­т­во по вре­ме на пър­ва­та по­ло­ви­на на Средновековието, ко­га­то да­же се осъ­щес­т­ви­ха ла­бо­ра­тор­ни опити, ал­хи­мич­ни опити, къ­де­то хо­ра­та мис­ле­ха съв­сем съз­на­тел­но да из­к­люч­ват дейс­т­ви­ето на ду­хов­ни­те същества, те­зи ду­хов­ни съ­щес­т­ва бя­ха ос­та­на­ли там, те бя­ха на всякъде.

И за­що те не се въз­пол­з­ва­ха от та­зи доб­ра придобивка! Хората по­лу­чи­ха мал­ко по мал­ко в на­й-­мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция един мозък, кой­то мо­же­ше доб­ре да мисли, но не ис­ка­ше да мисли. Така те­зи еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва се приб­ли­жа­ва­ха и си казваха: ако хо­ра­та не из­пол­з­ват са­ми­те те, своя мозък, то ние мо­жем да го използваме. И в тай­ни­те общества, ко­ито не оби­ча­ха ни­що друго, ос­вен традиционното, ка­то из­ди­га­ха към по­вър­х­нос­т­та са­мо ста­ри не­ща ед­но след друго, се откриваше, че те­зи еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва се приб­ли­жа­ва­ха и си слу­же­ха за да мислят, с чо­веш­ки­те мо- зъци. Така, пре­ко­мер­но мно­го мо­зъч­на суб­с­тан­ция бе­ше из­пол­з­ва­на от еле­мен­тар­ни­те съ­щес­т­ва от ХVІ век нататък.

Много еле­мен­ти бя­ха всъщност, въ­ве­де­ни в чо­веш­ка­та ево­лю­ция без на­ме­са­та на хората, да­же доб­ри идеи, ко­ито се от­на­ся­ха до об­щия жи­вот на хората.

Ако ви­ди­те хора, ко­ито са ис­ка­ли да бъ­дат в та­зи епоха, по­не мал­ко на­яс­но с цивилизацията, ще от­к­риете, че то­ва ста­ва­ше го­лям въп­рос за те­зи хора: всъщност, как­во е това, ко­ето дейс­т­ва от чо­век към човек? Хората смятаха, че мислят, то­ва го знаем, но те не мислеха. Кое е това, ко­ето дейс­т­ва­ше от чо­век към човек?

Но то­ва бе­ше нещо, ко­ето изиг­ра ро­ля в Централна Европа през це­лия ХІХ век. Ако хо­ра­та има­ха днес още по един или друг на­чин склон­нос­т­та да сто­ят над ед­на кни­га за по-дълго, от вре­ме­то меж­ду две яде­ния - каз­вам об­раз­но това, за­що­то по­-го­ля­ма­та част от тях заспиват, меж­ду две ядения, ко­га­то са про­че­ли ед­на третина; пос­ле че­тат след­ва­ща­та тре­ти­на меж­ду две след­ва­щи яде­не­та и още по­-с­лед­ва­ща­та третина, меж­ду две­те по­-с­лед­ва­щи яде­не­та и от то­зи факт, нали, не­ща­та мал­ко се разпръскват, но това, все пак, е не­що доб­ро за оне­зи хора, ако да­же ро­ма­ни­те и нове- лите, ко­ито мо­гат да се че­тат меж­ду две яде­не­та или меж­ду две же­ле­зо­път­ни гари, ги про­буж­да­ха да мислят. Вярно е, че то­ва не мо­же да се на­ло­жи в се­гаш­на та епоха, но ако ви­ди­те как, например, Гучков* из­с­лед­ва вни­ма­тел­но то­зи вид връз­ки в сво­ята кни­га "Римският магьосник" и в кни­га­та си "Рицарите на духа", ако взе­ме­те не­обик­но­ве­ни­те со­ци­ал­ни обвързаности, ко­ито из­с­лед­ва Жорж Санд в сво­ите романи, ще мо­же­те да констатирате, навсякъде, че са в дейс­т­вие през ХІХ век те­че­ния от нишки, ко­ито имат за про­из­ход не­оп­ре­де­ле­ни си­ли и дейс­т­ват вър­ху несъзна- телното; че ав­то­ри­те след­ват те­зи нишки, и че в то­ма те са, ка­то Жорж Санд, например, аб­со­лют­но в доб­ра посока, все­ки по свой начин. /* Карл Гучков /1811-1878/, един мо­мент бли­зък на Хейн, е дра­ма­тург и мно­гос­ло­вен повествовател. Неговият свободолюбив, ан­ти­бур­жо­азен и про­тив­ни­ков на рим­с­ка­та цър­к­ва дух ня­ма да го пред­па­зи от ед­на поч­ти пъл­на забрава./

Но по вре­ме на пос­лед­на­та тре­ти­на на ХІХ век, не­ща­та ста­на­ха мал­ко по мал­ко такива, че, най-напред, те­зи еле­мен­тар­ни същества, ко­ито мис­ле­ха с чо­веш­кия мо­зък и ко­ито пос­ле тъчаха, всъщ­ност те­зи нишки, прис­во­явай­ки си чо­веш­ки умо­ве и съз­да­вай­ки со­ци­ал­ни­те кон­тек­с­ти на ХІХ век, накрая, то­ва им бе­ше достатъчно. Те из­пъл­не­ха сво­ята за­да­ча в све­тов­на­та ис­то­рия или, по­-доб­ре би би­ло да се каже, че те за­до­во­ли­ха сво­ята ну- ж­да на све­тов­ния ис­то­ри­чес­ки план. И, от­дел­но от това, се на­ме­си нещо, ко­ето им поп­ре­чи да про­дъл­жа­ват сво­ята ак­тив­ност на паразити. Тя се раз­ви из­вън­ред­но доб­ре до към края на ХVІІІ век; пос­ле край­но доб­ре през ХІХ век; но те­зи еле­мен­тар­ни същества, пос­тиг­на­ха тогава, мал­ко по
мал­ко по­лу­ча­ва­не­то на това, ко­ето им харесваше. И то­ва ста­на на осно- ванието, че все по­ве­че и по­ве­че ду­ши сли­за­ха от ду­хов­ния свят на фи­зи­чес­ки план с го­ле­ми очак­ва­ния за това, ко­ето се от­на­ся до зем­ния живот.

Нали, ко­га­то хората, след ка­то са би­ли мал­ки деца, пла­че­щи и ри­та­щи с крака, ко­ито са от­г­ле­да­ни кри­во­-ля­во в мо­дер­на­та епо­ха нямат, на­ис­ти­на съзнанието, че са би­ли снаб­де­ни с из­вън­ред­но го­ле­ми очаквания, пре­ди да сля­зат на земята. Но то­ва про­дъл­жи да жи­вее в емоциите, в ця­ла­та кон­фи­гу­ра­ция на ду­ша­та и про­дъл­жа­ва да жи­вее там и днес. В действител- ност, чо­веш­ки­те ду­ши сли­зат във фи­зи­чес­кия свят с из­вън ред­но го­ле­ми очаквания. И от там ид­ват съ­що разочарованията, ко­ито се из­пит­ват не- съзнателно, от от­дав­на ве­че в дет­с­ки­те души, за­що­то те­зи очаквания, все пак, не са задоволени.

Елитни духове, ко­ито има­ха из­к­лю­чи­тел­но сил­ни им­пул­си и очаквания, пре­ди да сля­зат на фи­зи­чес­ки план, това, бяха, например, тези, ко­ито пос­ле наб­лю­да­ва­ха то­зи фи­зи­чес­ки план и видяха, че те­зи очак­ва­ния тук не са задоволени; то­га­ва те на­пи­са­ха утопии, за да ка­жат как би тряб­ва­ло да бъ­дат нещата, как­во би мог­ло да се направи.

И ще бъ­де из­вън­ред­но ин­те­рес­но да се изу­чи как бя­ха устроени, от глед­на точ­ка на тях­но­то вли­за­не във фи­зи­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­ние чрез раждането, ду­ши­те на го­ле­ми­те и да­же на мал­ки­те уто­пис­ти и мозъците, по­ве­че или по­-мал­ко изкривени, изоб­ре­ти­ли всич­ки ви­до­ве неща, ко­ито не мо­гат да се на­ре­кат до­ри утопия; тех­ни­те изоб­ре­те­ния пре­да­ват ед­но из­к­лю­чи­тел­но добро, дос­той­но за пох­ва­ла же­ла­ние да пос­т­ро­ят за хо­ра­та един рай на земята; ще бъ­де ин­те­рес­но да се ви­ди как бя­ха устроени, всъщност, те­зи души, от глед­на точ­ка на тях­но­то вли­за­не на фи­зи­чес­ки зе­мен план.

Но то­ва слизане, из­пъл­не­но от очакване, пре­диз­вик­ва­ше стра­да­ние у съ- ществата, смятани, че из­пол­з­ват мо­зъ­ка на те­зи из­пъл­не­ни от очак­ва­не хора. Те не ус­пя­ва­ха то­га­ва да из­пол­з­ват мо­зъ­ка на те­зи хора, ко­га­то те сли­за­ха с та­ки­ва очаквания. До ХVІІІ век, хо­ра­та още сли­за­ха с да­леч по­-мал­ки очаквания. Тогава бе­ше лес­но за дру­ги­те не чо­веш­ки съ­щес­т­ва да из­пол­з­ват мозъка. Но ко­га­то дой­де пос­лед­на­та тре­ти­на на ХІХ век, най-точно, същ­нос­ти­те смятани, че из­пол­з­ват то­зи чо­веш­ки мозък, има­ха на­й-­ло­ши­те си труд­нос­ти с хората, слез­ли с те­зи очаквания. Тези очак­ва­ния во­де­ха към под­съз­на­тел­ни емо­ции и те­зи ду­хов­ни съ­щес­т­ва го усе­ща­ха тогава, ко­га­то ис­ка­ха да из­пол­з­ват чо­веш­ки­те мозъци. И ето за­що те ве­че не го правеха. И се­га не­ща­та сто­ят така, че се раз­п­рос­т­ра­ня­ва все по­ве­че и по­ве­че в го­лям размер, в ци­ви­ли­зо­ва­но­то мо­дер­но чо­ве­чес­т­во оп­ре­де­лен манталитет, кой­то ис­ка хо­ра­та да имат мисли, но те да съ­дър­жат те­зи мисли. Мозъкът бе­ше мал­ко по мал­ко разрушен, осо­бе­но във вис­ши­те сло­еве на об­щес­т­во­то от факта, че мисли­те бя­ха сдържани. Други същест-

ва, не­-чо­веш­ки същества, ко­ито си прис­во­ява­ха те­зи мисли, ве­че не идват.

А сега, се­га хо­ра­та имат, раз­би­ра се, мисли, но не зна­ят как­во да пра­вят с тях. И на­й-­важ­ни­ят пред­с­та­вител на то­зи вид хора, ко­ито не зна­ят как­во да пра­вят със сво­ите мисли, е Освалд Шпенглер. Той се от­к­ри­ва на дру­ги­те с това, че дру­ги­те - ах, как да из­ра­зя това, та­ка че да не се по­лу­чи шокиране, ако те­зи не­ща се раз­ка­жат навън, как­то нак­рая ви­на­ги се получава, при все то­ва - мо­же би, тряб­ва да кажа: значи, дру­ги­те те ос­та­вят на­пъл­но не об­ра­бо­те­ни сво­ите мо­зъ­ци в пър­ви­те го­ди­ни от живота, та­ка че то­зи мо­зък то­га­ва е го­ден да на­ка­ра мис­ли­те да из­чез­нат от са­мия него; Шпенглер се раз­ли­ча­ва от другите, всъщност, в това, че той за­па­зи своя мо­зък във въз­мож­но на­й-­доб­ро състояние, та­ка че той не бе­ше из- сушен, ка­то другите, той не се по­то­пя­ва­ше през ця­ло­то вре­ме са­мо в са­мия него, той не се за­ни­ма­ва­ше през ця­ло­то вре­ме са­мо със са­мия него.

Нали, ед­на го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то днес има вмес­то мо­зък - ако мо­га да си поз­во­ля да упот­ре­бя тук един из­раз от Централна Европа /versulzt/, който, мо­же би, мно­го от вас не поз­на­ват - "къл­ца­на глава". "Кълцана гла- ва" е нещо, ко­ето ко­га­то се ко­ли прасе, се пра­ви от всич­ки къ­со­ве на прасето, ко­ито не мо­гат да се из­пол­з­ват за ни­що дру­го и се смес­ват в же­ли­ра­ни части, от тях не мо­гат до­ри крен­вир­ши да се нап­равят, и се пра­ви къл­ца­на глава, нали. И бих казал, на дра­го сърце, че меж­ду различните, на­ру­ша­ва­щи ре­да на въз­пи­та­ни­ето действия, съ­щес­т­ву­ва фактът, че мо­зъ­кът е тран­с­фор­ми­ран в "къл­ца­на глава" при по­-го­ля­ма­та част от хората. Те, хората, те не мо­гат да нап­ра­вят ни­що с него. Това аб­со­лют­но не го казвам, за да об­ви­ня някого, кой­то и да е, а даже, по-скоро, мо­же би, за да из­ви­ня и в смисъла, в кой­то мо­же да се из­пита мно­го ми­лост за те­зи мозъци, пре­вър­на­ти в "къл­ца­ни глави".

Значи, ис­кам да кажа, че ко­га­то хо­ра­та са такива, че имат са­мо та­зи един­с­т­ве­на мисъл: те не зна­ят как­во да пра­вят със са­ми­те се­бе си, те са, та­ка да се каже, пре­вър­на­ти във варено, съ­сух­ре­ни и пре­вър­на­ти в "къл­ца­ни глави", нали; то­га­ва те­зи мис­ли мо­гат да про­ник­нат и по­тъ­нат та­ка доб­ре в те­зи дол­ни скри­ти све­то­ве на мо­зъ­ка и, от те­зи дол­ни скри­ти све­то­ве на мозъка, в по­-дол­ни­те об­лас­ти на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм и т.н.

Но за хора, ка­то Освалд Шпенглер, не­ща­та не сто­яха така. Те мо­же­ха да фор­ми­рат мислите. И от то­зи факт, Шпенглер е един мно­го ду­хо­вен чо- век, той има мисли. Но мислите, ко­ито един чо­век мо­же да има, се прев­ръ­щат в не­що са­мо ко­га­то по­лу­чат ед­на ду­хов­но съдържание. За това, чо­век има нуж­да от ду­хов­но съдържание. Съществува нуж­да от съдържа- нието, ко­ето Антропософията ис­ка да даде, иначе, хо­ра­та имат мисли, но те не зна­ят как­во да пра­вят с тях. Мислите на Шпенглер оказ­ват на­ис­ти­на въз­дейс­т­вие - да, бих казал, то­ва е, наистина, един поч­ти не­въз­мо­жен об-

И вие виж­да­те всич­ки те­зи прек­рас­ни мисли, ко­ито са там, те са, раз­би­ра се, скро­ени всич­ки­те спо­ред на­й-­мо­дер­на­та на­уч­на кройка, те­зи мис­ли на Шпенглер, но лип­с­ва дамата, ко­ято да но­си те­зи дрехи. Старият Капела, той има­ше по­не още, как­то ка­зах то­ва пре­ди ня­кол­ко седмици, ретори- ката, гра­ма­ти­ка­та и диалектиката, мал­ко пресушени. Нали, те не бя­ха то­га­ва ве­че та­ка цъфтящи, ка­то му­зи­те на Омир или му­зи­те на Пиндар, но бяха, все пак, все още се­дем­те сво­бод­ни из­кус­т­ва в сво­ята ця­лос­т­ност ко­ито при­със­т­ва­ха през ця­ло­то Средновековие; още има­ше някой, кой­то мо­же­ше да об­ле­че те­зи дрехи.

И се­га е дош­ло вре­ме­то - бих ис­кал да на­ре­ка дош­ло­то "шпенглеризъм", за­що­то то­ва е не­що важ­но - вре­ме­то в което, та­ка да се каже, дре­хи­те са ушити, но ето че се­га лип­с­ват дейс­т­ви­тел­но всич­ки същества, за ко­ито са при­гот­ве­ни те­зи прек­рас­ни дре­хи и така, нали, да­ма­та не е там! Музата не идва, дре­хи­те са там! И така, обя­вя­ва се, че не мо­же да се нап­ра­ви ни­що от це­лия то­зи гар­де­роб от мо­дер­ни мисли. Мисълта аб­со­лют­но не е там, за да но­си ня­ка­къв сблъ­сък в живота.

Това, ко­ето липсва, е имен­но субстанцията, това, ко­ето тряб­ва да дой­де от ду­хов­ния свят. Ето как­во липсва. И ето, как­во се заявява: какво, всич­ко то­ва е абсурдно, те­зи дре­хи са там, всъщност, са­мо за да бъ­дат гледани. Да ги закачим, значи, по­-с­ко­ро на пор­т-­ман­та и да очакваме, че от то­ва мис­тич­но въз­дейс­т­вие ще из­ле­зе ед­на пищ­на се­лян­ка - която, об­рат­но на това, ня­ма нуж­да от ху­ба­ви дрехи, тя ще бъ­де съв­сем ес­тес­т­ве­но това, ко­ето мо­же да се очак­ва от него.

Ето как­во се случ­ва със шпенглеризма: той очак­ва от неясното, от неоп- ределеното, от бе­зу­час­т­но­то импулси, ко­ито ня­мат нуж­да да се об­ли­чат с мис­ли и всич­ки­те дре­хи на мисълта, той ги ока­ча на порт-манта, за да бъ­дат най-много, гледани; защото, ако не бя­ха да­же там, за да бъ­дат гледа- ни, не би мог­ло да се раз­бе­ре за­що Освалд Шпенглер на­пи­са ве­че две та­ка го­ле­ми книги, ко­ито са, чес­т­но казано, на­пъл­но ненужни. За щото, как­во мо­жем да нап­ра­вим от две де­бе­ли книги, щом се смята, че ми­съл­та не съществува, нали? Шпенглер не про­по­вяд­ва сантименталност, ина­че би­ха се на­ме­ри­ли мно­го ко­мич­ни неща. Цезар ни е нужен! Но един мо­де­рен Цезар, този, кой­то нап­ра­ви мно­го па­ри и е сам за се­бе си син­те­зът на всич­ки въз­мож­ни инженери, които, из­хож­дай­ки от ума, ста­на­ха ро­би на техниката; този, кой­то ос­но­ва­ва це­за­риз­ма вър­ху па­ри­те но­се­ни чрез кръв­та или вър­ху кръвта, но­се­на чрез парите. Мисълта тук ня­ма аб­со­лют-

но ни­как­во значение, ми­съл­та е сед­на­ла имен­но на за­ден план и се заема, с всич­ки ви­до­ве мисъл.

Но сега, нали, то­зи до­бър чо­век на­пи­са две де­бе­ли книги, ко­ито съдър- жат, раз­би­ра се, твър­де кра­си­ви мисли. Но те са, в действителност, на­пъл­но излишни. След това, ко­ето той каз­ва в тях, не може, точ­но казано, от не­го ни­що да се направи. Би би­ло по-разумно, да из­пол­з­ва всич­ка­та та­зи хартия, за да измисли, да речем, ед­на рецепта, за ре­али­зи­ра­не­то на на­й-б­ла­гоп­ри­ят­ни­те кръв­ни сме­си­ци в све­та или дру­ги по­доб­ни неща, за­що­то това, спо­ред не­го­во­то мнение, тряб­ва да се прави.

Това, ко­ето би тряб­ва­ло да се прави, аб­со­лют­но не е в съг­ла­сие с бра­не­ни­те не­ща в не­го­ви­те книги. Когато ня­кой че­те не­го­ви­те книги, те са та- кива, че то­зи ня­кой има чувството: бо­га ми, то­зи чо­век има не­ща да каже, той поз­на­ва упа­дъ­ка на за­пад­ния свят, за­що­то той чис­то и прос­то се е прос­му­кал от ця­ла­та та­зи ат­мос­фе­ра на упадъка; са­ми­ят той е из­пъл­нен це­ли­ят от нея. Ако ис­ках­ме да ус­ко­рим упа­дъ­ка на за­пад­ния свят, не бих­ме мог­ли да нап­ра­вим ни­що по-добро, от то­ва да нап­ра­вим Освалд Шпен- глер ко­ман­д­ващ ба­тальон и да­же глав­но­ко­ман­д­ващ на ар­ми­ята на то­зи упадък. Защото той поз­на­ва всич­ко това, са­ми­ят той е вът­реш­но аб­со­лют­но от то­зи калибър, от ду­хов­на глед­на точка. И той е та­ка осо­бе­но пред­с­та­ви­те­лен за сво­ето време. Той намира, че ця­ла­та та­зи мо­дер­на ци­ви­ли­за­ция вър­ви към разпадък. Аз оп­ре­де­ле­но смятам, че ако всич­ки пра­вят ка­то него, тя ще тръг­не към разпадане, без ни­как­во съмнение. Значи, тряб­ва това, ко­ето той пи­ше да е вярно. Аз на­ми­рам най-вече, че там се таи ед­на мно­го го­ля­ма истина.

Ето къ­де са нещата. И този, кой­то се на­ми­ра на те­ре­на на Антропосо- фията, би тряб­ва­ло да от­да­де вни­ма­ние на един дух ка­то Освалд Шпен- глер. Защото това, ко­ето ис­ка антропософията, е да при­еме на се­ри­оз­но духовното, да при­еме на се­ри­оз­но ду­хов­ния живот.

В Антропософията важ­но­то не е на­ис­ти­на да се до­пу­щат та­ки­ва и та­ки­ва догми, а то­зи ду­хо­вен живот, то­зи съ­дър­жа­те­лен ду­хо­вен жи­вот да бъ­де дейс­т­ви­тел­но при­ет на сериозно, при­ет из­ця­ло на се­ри­оз­но и то­ва да уп­раж­ня­ва ефект на про­буж­да­не вър­ху човека.

Това е мно­го интересно, виж­да­те ли, Освалд Шпенглер ка­за така: в ми- сълта, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е буд­но - то­ва той не мо­же да го от­ре­че -, но това, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но резултатно, ид­ва от съ­ня и то­ва про­дъл­жа ва в рас­те­ни­ята и в рас­ти­тел­но­то у човека. Това, ко­ето е там, в чо­ве­ка под рас­ти­тел­на форма, той го произвежда, всъщност, по жив начин: сънят, то­ва е живото. Будността про­из­веж­да мислите; но в със­то­яни­ето на буд­ност има са­мо вът­реш­ни напрежения.

Ето, в дейс­т­ви­тел­ност се е стиг­на­ло до точката, в ко­ято един от на­й-­ду­хов­ни­те хо­ра на се­гаш­на­та епо­ха каз­ва след­но­то нещо: това, ко­ето върша, то тряб­ва да бъ­де им­п­лан­ти­ра­но в мен до­ка­то аз спя и всъщност, аз ня­мам нуж­да да се събуждам, е лукс, един ис­тин­с­ки лукс. В действителност, аз би тряб­ва­ло да се за­до­во­ля с това, че се дви­жа на­сам и на­там и да из­пъл­ня­вам също, спей­ки идеите, ко­ито ми идват, до­ка­то спя. Основно, аз би тряб­ва­ло да вър­вя в един сън. Лукс е това, че до­ка­то аз сно­ва на­сам и на- там в един сън, е ус­та­но­ве­на там го­ре ед­на глава, ко­ято се от­да­ва на лук­са да раз­съж­да­ва за вся­ко нещо. Защо се пра­ви това? Защо се събуждам?

Но то­ва е ед­на ду­шев­на тоналност. И Шпенглер из­ра­зя­ва ос­нов­но по твър­де ясен на­чин ду­шев­на­та тоналност, ко­ято пред­с­та­вя това, че мо­дер­ни­ят чо­век не оби­ча то­ва със­то­яние на будност! Наистина, всич­ки ви­до­ве об­ра­зи от то­зи род се пред­с­та­вят там. Да ка­жем са­мо това, че по вре­ме на конференции, пре­ди години, в са­мо­то на­ча­ло на Антропософското обще- ство, ви­на­ги има­ше на пър­ви­те ре­ди­ци хора, ко­ито по­каз­ваха да­же външ- но, по мал­ко по­ка­зен начин, че спят, за да се за­бе­ле­жи съ­що ис­тин­с­ко­то учас­тие на аудиторията, че са за­бе­ля­за­ни слушатели, ко­ито бя­ха на­ис­ти­на це­ли­те в слух. Това означава, че съ­нят е нещо, ко­ето се рад­ва на ед­но из­к­лю­чи­тел­но благоразположение, нали? Разбира се, по­-го­ля­ма част от хо­ра­та се от­да­ват на то­ва за­ни­ма­ние в мълчание; в случая, в кой­то то­ку­-що посочих, хо­ра­та бя­ха учтиви, в то­ва отношение. Ако не се чу­ват да отек­ват ха­рак­тер­ни­те зву­ци на похъркването, то­га­ва хо­ра­та са учтиви, на­ли та­ка или най-малко, спокойни. Но Шпенглер е един стра­нен човек: той вди­га вря­ва там, къ­де­то дру­ги­те не шумят. Другите спят, но Шпенглер каз­ва това: тряб­ва да се спи, аб­со­лют­но ня­ма­ме пра­во­то да се събуждаме! И той из­пол­з­ва ця­ло­то си знание, за да из­не­се ед­на съв­сем адек­ват­но реч в пол­за на съня. И така, стиг­на­ло се е до там, че един чо­век от се­гаш­но­то време, един из­к­лю­чи­тел­но ду­хо­вен човек, изнася, в действителност, реч в пол­за на съня!

Но, то­ва е нещо, с ко­ето тряб­ва да се внимава. Няма нуж­да да се вди­га врява, ка­то Шпенглер, не тряб­ва да бъ­де ви­дя­но и то­га­ва ще се от­к­рие до как­ва сте­пен е не­об­хо­ди­мо да се раз­бе­ре как­во е будността, та­зи будност, ко­ято тряб­ва да ста­ва все по-голяма, и ко­ято тряб­ва да бъ­де по­лу­че­на имен­но чрез не­що ка­то ду­хов­ни­те им­пул­си на Антропософията.

Необходимо е - тряб­ва да се наб­ля­га на то­ва неп­ре­къс­на­то - чо­век да оби- к­не мал­ко по мал­ко будността, ис­тин­с­ка­та буд­ност в нед­ра­та на душата. Всъщност, за­що то­зи Дорнах е на­ме­рен за та­ка антипатичен? Защо­то ис­ка да под­бу­ди пробуждането, а не съ­ня и тъй ка­то той ис­ка да при­еме про­буж­да­не­то съв­сем на сериозно, да се раз­п­рос­т­ра­ни дейс­т­ви­тел­но буд­нос­т­та във всич­ки неща, буд­нос­т­та в изкуството, буд­нос­т­та в со­ци­ал­ния

живот, най-вече, буд­нос­т­та в жи­во­та на познанието, буд­нос­т­та в ця­ла­та жи­тейс­ка практика, във всич­ко в це­лия чо­веш­ки живот, най-общо.

И виж­да­те ли, на­ис­ти­на е дейс­т­ви­тел­но не­об­хо­ди­мо да прив­ли­ча­ме от вре­ме на вре­ме вни­ма­ни­ето вър­ху те­зи неща. Защото, най-малко, в мо- мен­та ка­то този, в кой­то сме от­но­во съб­ра­ни и ще пре­къс­нем за из­вес­т­но вре­ме те­зи кон­фе­рен­ции до мо­ето зав­ръ­ща­не от кон­г­ре­са в Оксфорд, при та­ки­ва обстоятелства, тряб­ва да прив­ле­чем вниманието, как­то чес­то се случва, вър­ху факта, че тряб­ва да се разпространява, на­й-­ве­че меж­ду нас, ед­на оп­ре­де­ле­на склон­ност към буд­но­то състояние: то­ва тряб­ва да при­емем в нас, в Антропософията, за да го ори­ен­ти­ра­ме вър­ху със­то­яни­ето на буд­ност на човека. Защото точ­но от то­ва има­ме нуж­да във всич­ки об- ласти: ед­но със­то­яние на ис­тин­с­ка будност.

И то­ва със­то­яние на буд­ност не мо­же да се постигне, без да се тър­си с при­ла­га­не и постоянство. Ако не се раз­п­рос­т­ра­ни то­зи ин­те­рес към със­то­яни­ето на будност, ко­ето всъщност, ис­ка Антропософията, ще организи- раме, мо­же би, още дру­ги кон­г­ре­си и да­же ние ще про­дъл­жим да съз­да­ва­ме дос­та­тъч­но доб­ри сомнамбули, но ня­ма да се про­бу­дим наистина, на- против, ще про­дъл­жим да спим за­ед­но с дру­ги­те спя­щи от днеш­на­та ци- вилизация. И ня­ма да схва­нем ис­тин­с­ка­та стойност на те­зи важ­ни симп- томи, ко­ито се изявяват, съ­що ка­то то­зи човек, кой­то вди­га шум в пол­за на със­то­яни­ето на сън в чо­веш­ка­та еволюция, то­зи Освалд Шпенглер, за­що­то той е един човек, кой­то вди­га шум в пол­за на съня. Той е този, ко- йто, всъщност, про­дъл­жа­ва да отрича, че са­ми­ят той е пробуден, но дъх не му ос­та­ва да вди­га шум в пол­за на съня. Той спи един въз­бу­ден сън. Той се об­ръ­ща и пре­об­ръ­ща та­ка ужас­но и вдига, в своя сън ед­на та­ка­ва врява. В своя сън той не спи­ра да го­во­ри и да­же мно­го учтиво, но да го­во­ри на сън, все пак, не е това, ко­ето е нужно. Трябва чо­ве­чес­т­во­то да се пробуди.

И имен­но то­ва би мог­ло да се на­учи от Шпенглер: че чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се пробуди; ина­че…ина­че то­ва ще про­дъл­жа­ва винаги, ина­че ще има все по­ве­че и по­ве­че хора, ко­ито в действителност, го­во­рят на сън и каз­ват прек­рас­ни не­ща в своя сън. Но от то­ва не би се по­лу­чи­ло нищо, в сми­съ­ла на ед­на ево­лю­ция на човечеството. Единственото, ко­ето мо­же да из­ле­зе от всич­ко то­ва е да про­дъл­жим да раз­ви­ва­ме на­ша­та за­пад­на ци­ви­ли­за­ция с нейния аме­ри­кан­с­ки из­рас­тък и да я во­дим в те­зи приюти, къ­де­то хо­ра­та не ис­кат ве­че да се събудят, а ис­кат да про­дъл­жа­ват да спят и къ­де­то го­во­рят на сън, про­из­на­сят прек­рас­ни речи, ко­ито пос­ле са при­ветс­т­ва­ни от другите; но то­ва приветстване, то­ва одоб­ре­ние не е ни­що друго, ос­вен съ­що един сън. Това, ко­ето одобрява, спи и това, ко­ето е одобрено, спи.

Следователно, аб­со­лют­но не­об­хо­ди­мо е да осъзнаем, в нед­ра­та на Антро- пософското Общество то­ва да бъ­де ис­тин­с­ки въз­п­ри­ето ка­то един вид

През времето, в ко­ето не сме заедно, опи­тай­те да раз­съж­да­ва­те вър­ху на­чи­на за под­гот­вя­не за ед­но ра­зум но пробуждане, за ед­на по­бе­да над шпенглеризма. Спойте за­ед­но не­що по­-доб­ро от това, ко­ето то­зи водо- проводчик* е на път да спои и спой­те нещо, ко­ето ще мо­же да дейс­т­ва в бъдещето, до­ка­то със сво­ята ра­бо­та на водопроводчик, Шпенглер про­из­веж­да са­мо упа­дък на за­пад­ния свят. /* "Шпенглер" на нем­с­ки език оз­на­ча­ва "водопроводчик"/.