Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ЧЕТВЪРТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Ще хвър­лим от­но­во един рет­рос­пек­ти­вен пог­лед вър­ху еволюцията, за ко­ято вче­ра отбелязах, че бе­ше парализирана, от прог­ре­си­ра­ща­та ин­те­лек­ту­али­за­ция на чо­веш­ка­та култура. Ще хвър­лим рет­рос­пек­ти­вен пог­лед вър­ху те­зи ата­вис­тич­ни прин­ци­пи на пос­ве­ще­ние от миналото; Ще ви­дим то­га­ва как те­зи хора, които жи­ве­еха още с те­зи прин­ци­пи на пос­ве­ще­ние бя­ха приближили, при посвещение, хрис­ти­ян­с­т­во­то и бя­ха формирали, из­хож­дай­ки от сво­ите виж­да­ния това, ко­ето пос­ле е ста­на­ло дог­ма­тич­но съдържание: ка­то такова, на­й-­ве­че след VІІІ и ІХ век, то­ва съ­дър­жа­ние не мо­же да бъ­де по­ве­че яс­но разбрано.

Нужно ни е да ка­жем това: час­т­та от не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, а съ­що от не­го­во­то етер­но и не­го­во­то ас­т­рално тяло, ко­ето чо­веш­ко­то съ­щес­т­во мо­же да под­дър­жа в пъл­ния си разцвет, е въз­мож­на в действителност, са­мо ако се вли­ва в чо­веш­ка­та същ­ност не­що от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та приро- да. Доколкото хо­ра­та има­ха ед­но ата­вис­тич­но яс­но­вид­с­т­во при от­със­т­вие на съз­на­ние за Аза, та­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на ре­ал­ност се вли­ва­ше от кос­мо­са в хората. Хората ни­ко­га не би­ха мог­ли да ста­нат сво­бод­ни същества, ако азът не се бе­ше по­явил от факта, че та­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на ре­ал­ност не се вли­ва­ше ве­че в тях, как­то в миналото. Хора­та ста­на­ха сво­бод­ни са­мо за­що­то вля­зо­ха в при­те­жа­ние на своя Аз, да­же в сво­ето съзнание. Но то­ва бе­ше въз­мож­но са­мо ако хо­ра­та ево­лю­ира­ха мал­ко по малко, вли­зай­ки в това, ко­ето са аб­с­т­рак­т­ни­те идеи. В действителност, обаче, аб­с­т­рак­т­ни­те идеи са тру­по­ве на ду­хов­ния свят. В те­зи конференции, ве­че привлякох, в действителност, вни­ма­ни­ето вър­ху това: та­ка как­то тру­път на на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло остава, ко­га­то пре­ми­на­ва­ме през зем­на­та смъ- рт, та­ка ос­та­ва един труп съ­що от те­зи ду­хов­но­-ду­шев­на същност, ко­ято ние сме в ду­хов­ния свят, пре­ди да сле­зем във фи­зи­чес­кия свят. Но то­ва е та­ка ед­ва от времето, в ко­ето чо­век е по­лу­чил съз­на­ни­ето за своя Аз. И

Трябва доб­ре да раз­бе­ре­м,­че ево­лю­ци­ята на чо­ве­ка е такава, че не­го­ва­та при­ро­да се е тран­с­фор­ми­ра­ла по вре­ме на зем­на­та еволюция. Някогаш- ните те­ла бя­ха раз­лич­ни от днешните. Някогашните те­ла бя­ха такива, каквито, раз­би­ра се, чо­ве­кът в тях не бе­ше свободен, а се дви­же­ше в сво­ето тя­ло в нед­ра­та на ед­на ав­то­ном­на при­ро­да в пъл­ния си разцвет, раз­г­ръ­щай­ки се чрез сво­ята соб­с­т­ве­на физическа, етерна, ас­т­рал­на активност. Така че, мо­же да се ка­же това: ние ве­че живеем, в нед­ра­та на ци­ви­ли­зо­ва­ния свят, в един пе­ри­од от ево­лю­ци­ята на човечеството, в кой­то тя­ло­то за­поч­ва да се освобождава. И имен­но чрез то­ва ос­во­бож­да­ва­що се тяло, ко­ето е ос­но­ва­та на ин­те­лек­ту­ал­ни­те идеи, т.е. абстрактните, пос­ти­га­ме на­ша­та свобода. Човекът пос­тиг­на чрез то­ва ос­во­бож­да­ва­що се тя­ло вси- чко, от ко­ето днес на­уч­ни­ят ра­бот­ник на ин­те­лек­ту­ал­на­та тен­ден­ция е та­ка горд.

Ако раз­мис­лим вър­ху това, ние сме за­дъл­же­ни да си кажем: пре­ди Мис- терията на Голгота, зна­чи не жи­ве­еше още в хо­ра­та на Земята пъл­но­то съз­на­ние за Аза. Но има­ше хора, ко­ито още от та­зи епо­ха раз­ви­ва­ха прог­ре­сив­но то­ва пъл­но съз­на­ние за Аза, ка­то го раз­ви­ва­ха чрез кул­та на Мистериите. Това бя­ха имен­но посветените. Всъщност, ние ве­че из­ра­зих­ме мно­го не­ща вър­ху това, ко­ето се случ­ва­ше на мес­та­та на ня­ко­гаш­ни­те Мистерии на тези, ко­ито ми­на­ва­ха през опит­нос­т­та на пос­ве­ще­ни­ето и се из­ди­га­ха до то­зи Аз, на пъл­но съз­на­те­лен за са­мия се­бе си, до­ка­то об­що съд­ба­та на обик­но­ве­ния чо­век бе­ше да ня­ма още един, един на­пъл­но съз­на­те­лен за са­мия се­бе си Аз. Само че, пос­ве­те­ни­ят от ми­на­ло­то мо­же­ше да се из­диг­не до то­зи на­пъл­но съз­на­те­лен за са­мия се­бе си Аз само, чрез факта, че чрез све­ще­ния култ към Мистериите, вли­за­ше в не­го нещо, усе­те­но във всич­ки древ­ни кул­ту­ри и цивилизации, ка­то веч­ния Отец на космоса. И ко­га­то мис­ти­кът от древ­ни­те Мистерии, пос­ве­те­ни­ят дой­де­ше до оп­ре­де­ле­на сте­пен на сво­ето посвещение, има­ше та­зи опитност, ко­ято го под­буж­да­ше да си каже: Отец жи­вее в мен.

Ако си пред­с­та­вим един посветен, ро­ден в нед­ра­та на ня­ко­гаш­на­та ев­рейс­ка култура, би тряб­ва­ло да ка­жем това: то­зи пос­ве­тен ха­рак­те­ри­зи­ра­ше това, ко­ето пос­ве­ще­ни­ето бе­ше про­из­ве­ло в него, по след­ния на чин. Той каз­ва­ше то­ва - за чо­ве­чес­т­во­то в не­го­ва­та ця­лост е ха­рак­тер­но това, че, раз­би­ра се, Отец го поддър­жа и го носи, но Отец не вли­за в съз­на­ни­ето и не раз­пал­ва съзнанието, за да оти­ва то към Аза. Отец са­мо да­ва на

Така се усе­ща­ше чрез Мистериите хо­да и пок­ло­не­ни­ето на Бог Отец в не- д­ра­та на зем­ния свят и Космоса, го­ле­мия свят се гле­да­ше отвън, и то­ва се наричаше, в степента, в ко­ято тук се виж­да­ше хо­да и дви­же­ни­ето на бо­жес­т­ве­ния прин­цип на Отца, то­ва се на­ри­ча­ше Макрокосмос, го­ле­ми­ят свят. После, се гле­да­ше в по­со­ка към мяс­то­то на Мистериите, къ­де­то бе­ше пос­т­ро­ено мяс­то за то­зи Бог Отец, къ­де­то бя­ха пос­ве­те­ни тези, които, в тях­но­то ка­чес­т­во на хора, бя­ха станали, са­ми­те те, мяс­то­то на то­зи Бог Отец; това, ко­ето бя­ха Мистериите, се наричаше, това, ко­ето са­ми­ят чо­век бе­ше чрез Мистериите, се наричаше: мал­кия свят, микрокосмосът. Това е нещо, ко­ето се под­дър­жа още от Гьоте; защото, ко­га­то Гьоте ста­ва член на ложите* /* Виж: Роналд Ги, Гьоте Франк-масон. Париж, Издател- ство Призма, 1974 г./, той нап­ра­ви сво­ето при­ло­же­ние на изразите: мал­ки­ят и го­ле­ми­ят свят и под "го­лям свят", има­ше пред­вид имен­но макро- космоса, под "мал­кия свят", ложата, ко­ято бе­ше счи­та­на от не­го за от­ра­же­ние на го­ле­мия свят.

Всичко то­ва вле­зе в един нов стадий, щом в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то наб­ли­жи съ­би­ти­ето на Мистерия та на Голгота. Тогава ста­ва­ше въп­рос за не­що раз­лич­но в сво­ята същност. За пър­ви път, по вре­ме на та­зи Мисте- рия на Голгота, по Земята оби­ка­ля­ха хора, ко­ито усе­ща­ха в се­бе си не­що от то­зи ав­то­но­мен Аз. Съзнанието за Аза бе­ше започнало, та­ка да се каже,
да вли­за в хората. Но от то­зи факт, дру­ги не­ща се бя­ха получили, а имен­но - чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло започна, вът­реш­но да се раз­де­ля на части, да се разрушава. И то­ва постави, в та­зи епоха, в сре­да­та на ево­лю­ци­ята на Земята, ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то пред го­ля­ма опасност, пред опас­нос­т­та да се из­губ­ва все по­ве­че и по­ве­че връз­ка­та с ду­хов­ния свят но съ­що и пред опас­нос­т­та фи­зи­чес­ко­то тя­ло да се раз­ру­ша­ва все по­ве­че и повече.

За да се пре­дот­в­ра­ти това, съществото, ко­ето поз­на­ва­ме ка­то Христос, ре­ши то­га­ва да се влее в Исус от Назарет по съ­щия начин, по кой­то ня­ко­га бо­жес­т­ве­ни­ят прин­цип на Отца се бе­ше из­лял в посветените. Този бо­жес­т­вен прин­цип на Отца, се бе­ше из­лял в посветените. От то­зи факт, с фи­зи­чес­ко­то тяло, с етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло, се свър­з­ва ис­к­ра­та на Аза. Само тези, в ко­ито бе­ше вля­зъл Бог Отец има­ха пра­во­то така, как­то ве­че казах, да про­из­на­сят ду­ма­та "Аз", ко­ято бе­ше всъщност, не­из­ра­зи­мо име на са­ма­та божественост.

Ето сега, в сре­да­та на зем­на­та еволюция, има­ше хора, ко­ито за­поч­на­ха да си каз­ват "Аз" на са­ми­те тях, да из­ди­гат Аза в съзнанието. В един та­къв човек, Исус от Назарет, вле­зе се­га прин­ци­път на Христос. Този прин­цип на Христос нап­ра­ви та­ка сво­ето вли­за­не в Аза. Докато има­ме пре­ди то­ва вли­за­не­то на прин­ци­па на Отца във фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тяло, се­га има­ме вли­за­не­то на прин­ци­па на Христос в човека, кой­то меж­дув­ре­мен­но бе­ше прос­ле­дил не­го­ва­та еволюция.

Припомнете си, обаче, как опи­сах чо­веш­ко­то съ­щес­т­во те­зи пос­лед­ни дни. Казах ви: рас­те­ни­ята уни­що­жа ват в се­бе си фи­зи­чес­ка­та природа, про­ме­нят я би мог­ло да се каже; жи­вот­но­то про­ме­ня фи­зи­чес­ка­та и етер­на­та природа, а чо­ве­кът про­ме­ня физическата, етер­на­та и ас­т­рал­на­та при- рода. През епо­ха­та от ево­лю­цията на човечеството, пред­шес­т­ва­ща Мисте- рията на Голгота, той не ги про­ме­ня­ше напълно; но то­га­ва в степента, в ко­ято не­го­ви­ят Аз вле­зе дейс­т­ви­тел­но в не­го­ва­та същност, той ги про­ме­ни изцяло. Но пос­ве­те­ни­ят от древ­ни­те Мистерии то­тал­но се ос­во­бож­да­ва­ше от фи­зи­чес­ко­то тяло, от астралното, в степента, в която ос­та­вя­ше бо­жес­т­ве­ния прин­цип на Отца да се из­ли­ва в не­го и, в та­зи епо­ха вече, ста­ва­ше Аз.

В мо­мен­та в кой­то Христос вле­зе в Исус от Назарет, уни­що­жи чрез то­ва вли­за­не то­зи път не са­мо фи­зи­чес­ко­то тяло, не са­мо етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло, но в съ­що­то вре­ме и Аза, в степента, в ко­ято бе­ше раз вит в та­зи епоха, в Исус от Назарет. Така че, следователно, в Христос - Исус жи­ве­еше имен­но вис­ши­ят прин­цип на Христос, кой­то е в съ­що­то от­но­ше­ние с Аза, в ка­къв­то е, обикновено, Азът на чо­ве­кът с ас­т­рал­но­то тяло.

Това е нещо, ко­ето бе­ше още един съв­сем то­чен на­чин да се ви­дят ня­ко­гаш­ни­те посветени, или ко­ито бяха раз­ви­ти вис­ши спо­соб­нос­ти на ясно- видство. Когато те­зи ня­ко­гаш­ни пос­ве­те­ни гле­да­ха чо­ве­ка такъв, ка­къв­то

Щом е пред­с­та­ве­но в човека, под фор­ма­та на чо­веш­ко из­ра­же­ние нещо, за ко­ето ние съзнаваме, че то­ва жи­вее във външ­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло на човека, разбираме, че те­зи пос­ве­те­ни виж­да­ха в Христос-Исус не що по­ве­че от чо­ве­к,­че виж­да­ха да бро­ди по зе­мя­та нещо, ко­ето се из­ди­га­ше над човечеството, над чо­веш­ка­та природа. Тези пос­ве­те­ни ви­дя­ха имен­но Христос-Исус в един спе­ци­ален бля­съ­к,­не са­мо с чо­веш­кия ален цвят, а с един мно­го спе­ци­ален лъ­чист блясък.

Този бля­сък с мно­го спе­ци­ал­но лъчене, ня­ко­гаш­ни­те пос­ве­те­ни мо­же­ха раз­би­ра се, да го до­ла­вят вър­ху сво­ите съвременници: то­ва бе­ше си­ла­та на прин­ци­па на Отца, ко­ято жи­ве­еше в посветените. Но се­га те до­ла­вя­ха не са­мо то­зи бо­жес­т­вен прин­цип на Отца, кой­то жи­ве­еше в древ­ни­те по- светени, се­га те до­ла­вя­ха нещо, ко­ето лъ­че­ше от Христос-Исус по един спе­ци­ален начин, всъщност, в не­го не бе­ше уни­що­же­но са­мо физическо- то, етерното, ас­т­рал­но­то тяло, а съ­що и Аза, в сте­пен­та в която, в та­зи епоха, той мо­же­ше да при­със­т­ва в един човек.

От там идва, че не са­мо посветените, но съ­що и дру­ги хора, спе­ци­ал­но да­ре­ни за то­ва мо­же­ха да виж­дат Христос под фор­ма­та на ед­на из­к­лю­чи­тел­но лъ­чис­та същност. Това бе­ше съ­що и из­к­лю­чи­тел­но но­ви­ят еле­мент за пос­ве­те­ни­те в епо­ха­та на Мистерията на Голгота: че дру­ги хора, има­щи са­мо ес­тес­т­ве­ни способности, а не мистерични, до­ри и то­ва да бя­ха от­дел­ни случаи, раз­поз­на­ва­ха в Христос-Исус вис­ша­та при рода.

От там се ро­ди то­га­ва раз­би­ра­не­то на факта, че сега, с Мистерията на Голгота, тряб­ва­ше да се слу­чи нещо, ко­ето се бе­ше слу­чи­ло пре­ди ос­нов­но са­мо в нед­ра­та на са­ми­те Мистерии. В го­ле­мия свят, в мак­ро­кос­мо­са бе­ше про­ек­ти­ра­но нещо, ко­ето бе­ше се слу­чи­ло са­мо в нед­ра­та на макро- космоса, в нед­ра­та на мал­кия свят. Всъщност, в нед­ра­та на пос­лед­ни­те мес­та на Мистериите от Древността, бе из­вес­те­на в най-чиста, на­й-­яс­на фор­ма Мистерията на Христос и точ­но то­ва из­вес­тя­ва­не на Мистерията на Христос се из­гу­би за мо­дер­но­то граж­дан­с­т­во по вре­ме на пър­ви­те че­-
ти­ри ве­ка от мо­дер­на­та еволюция. Тези древ­ни пос­ве­те­ни знаеха, че тъй ка­то в Христос-Исус не жи­ве­еше са­мо прин­ци­път на Отца, но и прин­ци­- път на Сина, Христос-Исус пред­с­тав­ля­ва­ше не­що уни­кал­но в зем­на­та еволюция: уни­кал­но в смисъл, че не би мог­ло да се полу­чи ка­то пос­лед­с­т­вие не­що та­ко­ва ка­то Мистерията на Голгота; да се по­лу­чи така, че прин­ци­път на Сина да вле­зе и за­жи­вее в един човек, как­то то­ва ста­на в Исус от Назарет.

И те­зи пос­ве­те­ни знаеха, че Христос е вля­зъл в чо­ве­чес­т­во­то ка­то ле- чител: той е ве­ли­ки­ят лечител, този, кой­то поп­реч­ва на из­ла­га­не­то на чо­веш­ко­то тя­ло на вре­ди­те от факта, че вли­за­не­то на Аза в не­го го пра­ви крехък. Защото как­во би се получило, ако Христос не бе­ше се явил ка­то лечител? Ако Христос не бе­ше се явил ка­то лечител, ко­га­то уми­рат хора- та, ко­га­то се ос­во­бож­да­ват от те­ла­та си, на път да се разрушат, от факта, че се ос­во­бож­да­ват от то­ва тя­ло на път да се разруши, про­це­си­те на раз­ру­ша­ва­не би­ха из­б­лик­на­ли от­но­во вър­ху ду­шев­ния елемент, кой­то те ос­во­бож­да­ват след смъртта. Мъртвите би­ха би­ли обез­по­ко­ява ни, из­мъч­ва­ни от това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше в зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние фи­зи­чес­ко­то тя­ло на път да се разруши. Тези души, ко­ито са ми­на­ли през смър­т­та би­ха би­ли за­дъл­же­ни да виждат, че са­ма­та Земя пре­тър­пя­ва ще­ти от факта, че тряб­ва да при­еме в се­бе си ед­но тя­ло на път да се разруши. И те­зи ня­ко­гаш­ни пос­ве­те­ни знаеха, че тези, ко­ито се на­ри­чат християни, в точ­ния сми­съл на думата, ко­ито са пос­тиг­на­ли вът­реш­но из­пъл­ва­не с прин­ци­па на Христос, мо­же­ха то­га­ва да гле­дат до­лу сво­ето тяло, ко­ето им е от­не­то от смър­т­та и да кажат: бла­го­да­ре­ние на това, че Христос из­б­ра да жи­вее в нас, до­ка­то ние бях­ме де­ца на Земята, бях­ме из­ле­ку­ва­ли то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло до степента, в ко­ято то мо­же да бъ­де пог­ре­ба­но в Земята без да об­ра­зу­ва за са­ма­та Земя прин­цип за разрушаване. Трябваше Земята да бъ­де ле­ку­ва­на от това, ко­ето чо­век тряб­ва­ше да има, за да ста­не един Аз. За- щото, за да мо­же­ше да ста­не Аз, на не­го му тряб­ва­ше да има ед­но тя­ло на път да се разруши; но ако то­ва тя­ло в раз­ру­ше­ние бе­ше про­дъл­жи­ло да съществува, Земята би пре­тър­пя­ла щети. И ко­га­то ду­ши­те бя­ха гле­да­ли на­до­лу сво­ите фи­зи­чес­ки тела, ко­ито Земята би прие ла в се­бе си, те би­ха би­ли из­мъч­ва­ни след смър­т­та под вли­яние на чувството, че са­ма­та Земя би пре­тър­пя ла вре­ди от факта, на то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло на път да се раз- руши.

Ето как­во е вне­се­но чрез Мистерията на Голгота: чо­веш­ки­те ду­ши мо­же­ха за­нап­ред да си казват, след ка­то са пре­ми­на­ли вра­та­та на смъртта: да, ние го но­сех­ме на Земята, то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло на път да се разруши; на не­го ние дъл­жим въз­мож­нос­т­та да раз­ви­ем един по­-с­во­бо­ден Аз в чо­веш­ка­та същност. Но из­би­рай­ки да ос­та­не да жи­вее в Исус от Назарет, Хрис- тос из­ле­ку­ва то­ва фи­зи­чес­ко тяло, та­ка че то не е вред­но за зем­но­то съ-
ществуване,така, че ние мо­жем да сни­шим с пъл­но спо­койс­т­вие пог­ле­да си вър­ху зем­но­то съществуване, знаейки, че след Мистерията на Голгота ни­как­во ло­шо се­ме не па­да в то­ва зем­но съществуване, чрез тялото, от ко­ето чо­век има нужда, за да се пол­з­ва от своя Аз. И така, Христос ми­на­ва през Мистерия та на Голгота, за да спа­си и ос­ве­ти фи­зи­чес­ко­то тя­ло за зем­но­то съществуване.

Ако чо­век бе­ше ос­та­нал там така, оба­че­,как­во би ста­на­ло то­га­ва в хо­да на чо­веш­ка­та еволюция? Ако чо­век би ос­та­нал там така, той би мо­гъл да ка­же това: в древ­ни времена, Бог Отец е вля­зъл в хората, за да мо­гат те да пос­тиг­нат Аза в ка­чес­т­во­то си на ду­ша и ка­то посветени, те мо­гат да из­вес­тя­ват на дру­ги­те хо­ра ис­тин­с­ка­та същ­ност на човека, същ­нос­т­та на Аза. После Синът, Христос вле­зе в същ­нос­т­та на човека. Тези, ко­ито имат дос­та­тъч­на ус­т­ре­ме­ност за да нап­ра­вят така, че Христос да из­бе­ре да за­жи­вее в тях, постигат, от то­зи факт, спа­ся­ва­не­то на сво­ите те­ла за зем­на­та еволюция. Така както, чрез древ­ния прин­цип на Отца, кой­то из­б­ра да оби­та­ва в ево­лю­ци­ята на човечеството, ду­шев­ния еле­мент на хо­ра­та бе­ше спа­сен чрез Мистериите, та­ка и те­лес­ния еле­мент на хо­ра­та ще бъ­де спа­сен от Лечителя, от Спасителя, от Христос, ми­нал през Мистерията на Голгота.

Но ако чо­век е ос­та­нал един­с­т­ве­но там, тези, ко­ито ис­кат да бъ­дат сигур- ни, че тя­ло­то ще бъ­де спасено, тряб­ва да но­сят Христос в се­бе си: той ще бъ­де същността, дейс­т­ва­ща в тях, същ­нос­т­та дейс­т­ва­ща в тях съ­що­,­от глед­на точ­ка и на тялото. И от то­зи факт, хо­ра­та не би­ха могли, от­но­во да ста­нат сво­бод­ни същества. Ако се ос­та­не­ше в то­ва положение, хо­ра­та би­ха се развили, в та­зи епоха, ко­га­то през ХІV век би­ха мог­ли да пос­тиг­нат в се­бе си Христос, за да ус­по­ко­яват ду­ши­те си след смъртта, за да мо­гат те­зи ду­ши да ус­по­ко­яват пог­ле­ди­те си към Земята, така, как­то се­га ви го описах; но хо­ра­та не би­ха мог­ли да ста­нат свободни. Когато би­ха ис­ка­ли да ста­нат добри, те би­ха би­ли за­дъл­же­ни да ос­та­вят Христос да дейс­т­ва в тях по съ­щия на­чин как­то в Древността Отец дейс­т­ва­ше в хората, ко­ито не бя­ха посветени. В оне­зи времена, хо­ра­та са ста­ва­ли сво­бод­ни от факта, че Азът се раз­ви в тях. Посветените ста­ва­ха сво­бод­ни хо­ра в древ­ни те вре­ме­на дру­ги­те бя­ха несвободни, за­що­то Отец жи­ве­еше в тях, но те не го осъзнаваха. Ако хрис­ти­яни те, обаче, бя­ха същности, съз­на­тел­ни за Христос в се­бе си, те би трябвало, все­ки път ко­га­то би­ха ис­ка­ли да бъ­дат доб­ри да из­т­ри­ват сво­ето съз­на­ние за Аза, за да про­бу­дят в се­бе си Хрис- тос в съ­що­то време, в ко­ето из­т­ри­ват то­ва съз­на­ние за Аза. Те са­ми­те не би­ха мог­ли да бъ­дат добри, са­мо Христос в тях би мо­гъл да бъ­де добър. Хората би тряб­ва­ло да вър­вят - тук по земята, Христос би бил при­ну­ден да из­бе­ре да оби­та­ва в тях и тъй ка­то Христос би си слу­жил с те­ла­та на хората, ле­ку­ва­не­то на те­зи чо­веш­ки тела, би се осъществило. Но доб­ри­те
дела, ко­ито би­ха из­вър­ши­ли хората, би­ха би­ли Христови дела, а не чо­веш­ки дела.

Не то­ва бе­ше задачата, ми­си­ята на бо­жия Син, свър­зал се с ево­лю­ци­ята на Земята чрез Мистерията на Голгота. Той ис­ка­ше да оби­та­ва в човече- ството, но не ис­ка­ше да сму­ща­ва съз­на­ни­ето за Аза, ко­ето се из­ди­га­ше на не­бос­во­да на човечеството. Той вед­нъж бе­ше нап­ра­вил то­ва в Исус, в кой­то живееше, на­чи­ная от Кръщението, съз­на­ни­ето за Сина, на мяс­то­то на съз­на­ни­ето за Аза. Но то­ва не тряб­ва­ше да се случ­ва с хо­ра­та от бъ­де­щи­те времена, Азът тряб­ва­ше да мо­же да се из­ди­га по един на­пъл­но съз­на­те­лен на­чин и Христос да обитава, въп­ре­ки това, в те­зи хора.

Затова бе­ше не­об­хо­ди­мо Христос ка­то та­къв да из­чез­не от ди­рек­т­но­то виж­да­не на хората, да остане, разби­ра се свър­зан със зем­но­то съществу- ване, но да из­чез­не от ди­рек­т­ния пог­лед на хората. Може да му се при­ло­жи тогава, то­зи израз, кой­то беше, всъщност, оби­ча­ен за то­зи род не­ща в мес­та­та на древ­ни­те Мистерии: ко­га­то ед­но същество, ви­ди­мо физически, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­ние мо­же да бъ­де прос­ле­де­но с пог­лед от тези, ко­ито виж­дат във фи­зи­чес­кия свят, прес­та­ва да бъ­де видимо, се казва, че то е из­пъл­ни­ло сво­ето възнесение. То е вляз­ло имен­но в те­зи области, къ­де­то фи­зи­чес­ка­та ви­ди­мост не се про­веж­да вече. Така, Христос след ка­то из­вър­ши сво­ето Възнесение, ста­на невидим. Защото той би останал, в оп­ре­де­лен смисъл, на пъл­но видим, ако бе­ше из­б­рал да оби­та­ва в хо­ра­та и да из­т­рие Аза, та­ка че те би­ха мог­ли да бъ­дат доб­ри са­мо от факта, че, в действителност, Христос би дейс­т­вал в тях.

Начинът, по кой­то Христос бе­ше още ви­дим за Апостолите, за учениците, да­же след не­го­во­то Възкресение, то­зи на­чин изчезна: Христос из­вър­ши сво­ето Възнесение. Но той из­п­ра­ти на хо­ра­та бо­жес­т­ве­на­та същност, та­зи ко­ято не из­т­ри­ва съз­на­ни­ето за Аза, до ко­ято хо­ра­та се из­ди­гат не ка­то я гледат, а имен­но в нед­ра­та на духа, кой­то не мо­же да бъ­де видян. Той им из­п­ра­ти Светия Дух.

Така, Светият Дух е в дейс­т­ви­тел­ност това, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де из­п­ра­те­но чрез Христос, за да мо­же чо­ве­кът да за­па­зи сво­ето съз­на­ние за аза и Христос да мо­же да из­бе­ре да оби­та­ва в човека, без той да има съз­на­ние за това. Така че, чо­век тряб­ва да си каже, щом се пред­с­та­вя в сво­ята ис­тин­с­ка при­ро­да в пъл­ния сми­съл на думата: ко­га­то от­п­ра­вям пог­ле­да си назад, към това, ко­ето зна­еха пос­ве­те­ни­те от миналото, виждам, че жи­вее в мен прин­ци­път на Отца, кой­то из­пъл­ва Космоса, кой­то се из явя­ва­ше в те­зи пос­ве­те­ни от ми­на­ло­то и раз­ви­ва­ше в тях Аза. Това е прин­ци­пъ­т,­кой­то жи­ве­еше в нас пре­ди да сле­зем във фи­зи­чес­кия свят. От факта, че то­зи прин­цип на Отца има­ше сво­ята оби­тел в тях, пос­ве­те­ни­те от ми­на­ло­то си спом­ня­ха съв­сем яс­но за на­чи­на по кой­то жи­ве­еха пре­ди да сля­зат във фи­зи­чес­кия свят. Тогава те тър­се­ха бо­жес­т­ве­но­то в това, ко­ето пред-­
шес­т­ва­ше раждането, в пред­ва­ри­тел­но съществуващото:"Ex Deo nasci- mur".

След Мистерията на Голгота, за чо­ве­ка не мо­же­ше да съ­щес­т­ву­ва по­ве­че "Аз виж­дам Христос", за­що то то­га­ва той не би могъл, на­й-­точ­но казано, да ста­не до­бър чрез са­мия се­бе си, то­га­ва са­мо Христос би мо­гъл да бъ­де до­бър в него. Единствено, то­ва мо­же­ше да се слу­чи на човека: "In Christo morimur", той мо­же­ше да ум­ре в Христос; той мо­же­ше да свър­же Христос с това, ко­ето в не­го е прин­ци­път на смъртта.

Но не­го­ва­та фор­ма на съз­на­ни­ето мо­же­ше да бъ­де про­бу­де­на от същност- та, ко­ято Христос му изпращаше, от същ­нос­т­та на све­тия дух: "per spiri- tum sanctum reviviscimus"

Виждате, има­те тук това, ко­ето свър­з­ва три­те същ­нос­ти в нед­ра­та на Троицата. Но то включ­ва в съ­що­то време, че е аб­со­лют­но свойс­т­ве­но за хрис­ти­ян­с­т­во­то това, че то мо­же да се пос­тиг­не при про­буж­да­не­то на ду­ха да­же без виж­да­не­то на са­мия Христос. От факта, че Христос из­п­ра­ти Светия Дух на човечеството, той му да­де спо­соб­нос­т­та да се из­диг­не до раз­би­ра­не­то на духовното, из­хож­дай­ки от това, ко­ето е интелектуално. Ето за­що не би­ва да се казва, че чо­век не мо­же да раз­бе­ре свръх­се­тив­но­то ду­хов­но чрез своя разум; чо­век мо­же да оп­рав­дае то­ва не­-раз­би­ра­не на свръх­се­тив­но­то един­с­т­ве­но от факта, че се от­каз­ва да до­пус­не Бог-Хрис- тос. В Евангелието също, е яс­но посочено, че за този, кой­то ис­ка са­мо да види, кой­то ис­ка са­мо да прочете, то­ва Евангелие, са­мо­то то е ед­но от- кровение, че чо­век мо­же да раз­бе­ре свръх­се­тив­но то чрез духа, кой­то из­б­ра да оби­та­ва в него, сти­га са­мо да се на­веж­да към Христос. Ето за­що ни е казано, че в мо­мен­та на Кръщението на Христос, Светият Дух се появя- ва. И до­ка­то Светият Дух се явява, оти­ват в кос­мо­са те­зи думи: "Този е мо­ят оби­чан син, днес аз го родих".

Отец е този, кой­то поражда, без да е бил породен, този, кой­то по­ла­га Сина в нед­ра­та на фи­зи­чес­кия свят.

Но в съ­що­то вре­ме Отец си слу­жи със Светия Дух за да пре­да­де на чо- вечеството, че свръх­се­тив­но­то мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето с духа, да­же чо­век да ня­ма виж­да­не на то­зи Дух, но че то­зи Дух, чрез ед­но чисто, вът­реш­но усилие, из­ди­га на ни­во­то на жи­во­то да­же това, ко­ето в не­го е аб­с­т­рак­т­на духовност, че про­буж­да за жи­вот чрез Христос, из­б­рал да оби­та­ва в него, тру­па на мислите, ко­ито дър­жим от на­ше­то пре­ди­рож­де­но съществу- вание.

В оне­зи времена, из­вес­тя­ва­не­то на Светия Дух и по­ява­та на са­мия Свети Дух по вре­ме на Кръщението се осъ­щес­т­вя­ва­ше в име­то на Отца. И ко­га­то Христос из­п­ра­ти на сво­ите Светия Дух, то­ва из­вес­тя­ва­не ста­на в име­то на Христос, на Сина. Това, че Отец е този, кой­то не е породен, а поражда, че Синът е този, кой­то е по­ро­ден от Отца, че Светият Дух е този, кой­то е
из­вес­тен на чо­ве­чес­т­во­то от Отца и от Сина, съ­що е ед­на древ­на догма. Това не е са­мо един вид догма, на­ло­же­на сим­во­лич­но и деспотично, това, напротив, е ед­на мъд­рост на пос­ве­ще­ни­ето от пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки ве­ко­ве и тя е би­ла ед­ва по­-къс­но пог­ре­ба­на в забрава, как­то и, най-общо, три­раз­дел­нос­т­та и тро­ица­та бя­ха пог­ре­ба­ни в забрава.

В нед­ра­та на ево­лю­ира­що­то човечество, бо­жес­т­ве­ни­ят принцип, дейс­т­ващ в сми­съ­ла на християнството, не мо­же да бъ­де раз­б­ран без Троицата; и ко­га­то ед­но дру­го бо­жес­т­ве­но из­вес­тя­ва­не взе­ма мяс­то­то на Троицата, то­га­ва то­ва съв­сем не е, в ос­но­ва­та си, хрис­ти­ян­с­ко известяване. Трябва да се раз­бе­рат Отец, Сина и Светия Дух, ако ис­ка­ме кон­к­рет­но да раз­бе­рем по то­чен и пра­ви­лен на­чин бо­жес­т­ве­но­то известяване.

Също и са­мо­то Евангелие прес­та­на да бъ­де разбирано, ко­га­то в нед­ра­та на схо­лас­ти­ка­та бе поставено, че чо­век има от­к­ро­ве­ние са­мо във вярата, но не мо­же да се из­диг­не до свръх­се­тив­но­то чрез познанието. Това пос­та­нов­ле­ние по по­вод чо­веш­ко­то познание, от­де­ле­но от хората, бе­ше ве­че грях про­тив християнството, то­ва бе­ше грях про­тив из­вес­тя­ва­не­то на Светия Дух от Отца, по вре­ме на Кръщението на Исус и от са­мия Исус, по вре­ме на из­п­ра­ща­не­то на Светия Дух по вре­ме на Петдесетница.

Така че, в нед­ра­та на ев­ро­пейс­ка­та еволюция, в това, ко­ето про­дъл­жа­ва­ше да се на­ри­ча християнство, бя­ха из­вър­ше­ни мно­го гре­хо­ве към хрис­ти­ян­с­ки­те пър­во­на­чал­ни им­пул­си и това, ко­ето днес е ис­тин­с­ки необхо- димо, е чо­ве­чес­т­во­то да се вър­не от­но­во към те­зи пър­во­на­чал­ни хрис­ти­ян­с­ки импулси.

В догмите, пър­во­на­чал­ни­те хрис­ти­ян­с­ки им­пул­си са ско­ва­ни по мно­го начини. Но ко­га­то вле­зем в жи­вия дух, мо­жем да на­ка­ра­ме да се за­па­ли от­но­во ис­к­ра­та на онова, ко­ето в догмите, е истинско. Тогава дог­ми те ще прес­та­нат да бъ­дат догми. Фалшивостта в църквата, то­ва не е за­що­то тя е уве­ко­ве­чи­ла догмите, а за що­то е ско­ва­ла догмите, крис­та­ли­зи­ра­ла ги е, из­ка­ра­ла ги е от по­ле­то на чо­веш­ко­то познание. От факта, че чо­веш­ко­то поз­на­ние бе ог­ра­ни­че­но един­с­т­ве­но в се­тив­ния свят, стро­ги­те дог­ми кри- стализираха, втвър­ди­ха се, ста­на­ха неразбираеми. Защото, да мо­же вя­ра­та да во­ди ня­ко­га към разбиране, е една, не­въз­мож­ност. Това, ко­ето тряб­ва да се откупи, в нед­ра­та на човечеството, е са­мо­то познание, тряб­ва да на­ка­ра­ме поз­на­ни­ето за свръх­се­тив­но­то да се възвърне.

И при­зи­вът да се от­ку­пи та­ка познанието, идва, в дейс­т­ви­тел­ност от Гол- гота и про­ник­ва до нас, ако ние го раз­би­ра­ме по пра­ви­лен начин, ако зна- ем, че след ка­то пре­ми­на през Мистерията на Голгота, Христос, ос­вен бо­жес­т­ве­ния прин­цип на своя Отец, из­п­ра­ти Духа в човечеството. Този, ко- й­то гле­да кръс­та на голгота, тряб­ва да гледа, в съ­що­то време, Троицата, за­що­то Христос, ин­тим­но свър­зан с ця­ла­та зем­на ево­лю­ция на човечест- вото, изявява, в действителност, Троицата.