Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ДЕСЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Трябва чо­ве­чес­т­во­то да мо­же от­но­во да пос­тиг­не раз­би­ра­не­то на Мисте- рията на Голгота, чрез всич­ки сили, ко­ито жи­ве­ят в чо­веш­ка­та душа; не са­мо да я раз­бе­ре как­то е възможно, из­хож­дай­ки от днеш­на­та цивилиза- ция, а по един та­къв начин, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в сво­ята ця­лос­т­ност да мо­же да се свър­же с Мистерията на Голгота. Но то­ва би би­ло въз­мож­но за чо­ве­чес­т­во­то са­мо ако то мо­же от­но­во да се приб­ли­жи до Мисте- рията на Голгота от глед­на точ­ка на ед­но поз­на­ние - духовното. Никакво ин­те­лек­ту­ал­но зна­ние не е в дейс­т­ви­тел­ност спо­соб­но да пре­диз­ви­ка осъз­на­ва­не­то в све­та на стойнос­т­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то в це­лия му импулс,

за­що­то ця­ло­то ин­те­лек­ту­ал­но зна­ние об­х­ва­ща са­мо чо­веш­ка­та мисъл. И ко­га­то има­ме ед­но знание, ко­ето го­во­ри са­мо за мисълта, то­га­ва тряб­ва да чер­пим от ин­с­тин­к­ти­те си на­ши­те во­ле­ви им­пул­си - а то­ва са на­й-з­на­чи­ми­те им­пул­си в нед­ра­та на ис­тин­с­ко­то християнство: ние не мо­жем да ги из­пит­ва­ме в света, в кой­то те дейс­т­ви­тел­но присъстват, в ду­хов­ния свят. В днеш­на­та епоха, не би би­ло въз­мож­но да се нап­ра­ви друго, ос­вен да се обър­нем към го­ле­мия въп­рос на човечеството: в как­ва сте­пен Мистерията на Голгота е сми­съ­лът на ця­ла­та ево­лю­ция на Земята?

Бих пред­по­чел да из­ра­зя то­ва под фор­ма­та на образ, един мо­же би мал­ко па­ра­док­са­лен образ. Ако ня­как­во съ­щес­т­во дош­ло от дру­га пла­не­та сле­зе­ше на Земята, то­ва съ­щес­т­во би на­ме­ри­ло ве­ро­ят­но всичко, ко­ето е на зе­мя­та дос­та неразбираемо, за­що­то то не би мог­ло да бъ­де чо­век в зе­мен смисъл. Но мо­ето дъл­бо­ко убеждение, по­чер­пе­но от поз­на­ни­ето за зем­на­та ево­лю­ция е, че ед­но та­ко­ва същество, да­же да ид­ва от Марс или от Юпитер, би би­ло дъл­бо­ко ра­зо­ча­ро­ва­но от "Тайната вечеря" но Леонардо да Винчи. Защото ед­но съ­щес­т­во от то­зи род би на­ме­ри­ло в та­зи кар­ти­на нещо, ко­ето му казва: един дъл­бок сми­съл е свър­зан със Земята и с ней­на­та еволюция. И от то­зи смисъл, кой­то об­х­ва­ща Мистерията на Голгота, ед­но съ­щес­т­во от все­ки друг свят би мог­ло да раз­бе­ре Земята с дру­ги­те ней­ни процеси.

Ние, хо­ра­та от днеш­но­то време, аб­со­лют­но не зна­ем до как­ва сте­пен сме нав­лез­ли в ин­те­лек­ту­ал­на­та абстракция. Ето за­що не мо­жем да бъ­дем на­яс­но за ду­ши­те на хо­ра­та жи­ве­ли мал­ко пре­ди Мистерията на Голгота. Тези чо­веш­ки ду­ши бя­ха съв­сем раз­лич­ни от днеш­ни­те чо­веш­ки души. Историята на чо­ве­чес­т­во­то всъщ­ност се пра­ви от представи, твър­де по­доб­ни на процесите, ко­ито се про­веж­дат днес. Но ду­ши­те на хора­та пре­ми­на­ли ед­на ево­лю­ция има­ща го­лям при­нос и във времената, пред­шес­т­ва­ща Мистерията на Голгота, те бя­ха такива, че всич­ки хо­ра да­же тези, чи­ито ду­ши бя­ха ос­та­на­ли при­ми­тив­ни въз­п­ри­ема­ха в са­ми­те се­бе си нещо, ко­ето бе­ше ед­на ду­шев­на същност, ко­ято мо­же да бъ­де на­ре­че­на
спо­мен от вре­мето, ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша жи­вя пре­ди да сле­зе в ед­но фи­зи­чес­ко тяло. Така как­то днес в обик­но­ве­ния живот, ние си спом­ня­ме за това, ко­ето сме изживели, да речем, от на­ша­та трета, четвърта, пе­та го­ди­на нататък, та­ка чо­веш­ка­та ду­ша има­ше ня­ко­га спо­мен за своя жи­вот пре­ди раж­да­не­то си, за жи­во­та си в све­та на ду­ша­та и духа. Човекът бе­ше в оп­ре­де­лен сми­съл проз­ра­чен за са­мия се­бе си от глед­на точ­ка на душа- та, той зна­еше това: аз съм ду­ша и бях ду­ша пре­ди да сля­за на земята. Той зна­еше също, осо­бе­но в древ­ни­те времена, оп­ре­де­ле­ни де­тай­ли от жи­во­та на ду­ша­та си и на ду­ха си, пре­ди да сле­зе на земята. Той има­ше опит­ност със са­мия се­бе си в кос­мич­ни образи. Той вди­га­ше пог­лед към звез­ди­те и не виж­да­ше звез­ди­те са­мо в аб­с­т­рак­т­на­та конфигурация, в ко­ято ние ги виж­да­ме днес, той ги виж­да­ше в имагинации, има­щи ес­тес­т­во­то на сън. Той виж­да­ше це­лия свят об­хо­ден от съ­нищ­ни има­ги­на­ции и мо­же­ше да си каже: то­ва е пос­лед­на­та свет­ли­на от то­зи ду­хо­вен свят, от кой­то съм сля­зъл и до­ка­то бях ед­на сли­за­ща от то­зи ду­хо­вен свят душа, вля­зох в ед­но чо­веш­ко тяло. И ни­ко­га то­зи чо­век от древ­ни­те вре­ме­на не се свър­з­ва­ше със сво­ето чо­веш­ко тя­ло с ед­на интензивност, такава, с ко­ято той ня­ма­ше да мо­же да има опит­ност със сво­ето ду­шев­но същество.

С как­во има­ше опит­ност то­зи чо­век от древ­ни­те времена? Неговата опит­ност се из­ра­зя­ва­ше в то­ва да мо­же да си ка­же след­но­то нещо: пре­ди да сля­за на земята, бях в един свят, къ­де­то Слънцето ми бе­ше звез­д­но тя­ло раз­п­ръс­к­ва­що светлина, къ­де­то Слънцето бе­ше мястото, къ­де­то се съ­би­ра­ха вис­ши­те ду­хов­ни йерархии. Аз не жи­ве­ех в ед­но фи­зи­чес­ко прост- ранство, а в ед­но ду­хов­но пространство, в един свят, къ­де­то Слънцето не раз­п­ръс­к­ва са­мо светлина, а пръс­ка ед­на лъ­чис­та мъдрост. Живеех в един свят, къ­де­то звез­дите са същности, изя­вя­ва­щи сво­ята воля. Ето от то­зи свят съм излязъл. Към ед­но чув­с­т­во от то­зи род се свързваха, за хо­ра­та от древ­ни­те вре­ме­на две опитности: опит­нос­т­та на при­ро­да­та и опит­нос­т­та на греха.

Тази опит­ност на греха, мо­дер­ния чо­век я ня­ма вече, за­що­то гре­хът за не­го жи­вее са­мо в све­та на аб­с­т­рак­т­но­то съществувание, за­що­то гре­хът за не­го е са­мо един тран­с­фер в ед­на дру­га област, нещо, ко­ито той не може, на ос­но­ва­ни­ето на сво­ята мо­рал­на същност, да пос­та­ви в съг­ла­сие с не­об­хо­ди­мос­ти­те на природата. За чо­век от древ­ни­те вре­ме­на не съ­щес­т­ву­ва­ха те­зи две те­че­ния в съ­щес­т­ву­ва­не­то на световете: не­об­хо­ди­мос­т­та на при­ро­да­та от ед­на страна, мо­рал­на­та не­об­хо­ди­мост от друга. Всяка мо­рал­на не­об­хо­ди­мост бе­ше за не­го съ­що ед­на при­род­на необходимост; вся­ка при­род­на не­об­хо­ди­мост бе­ше съ­що ед­на мо­рал­на необходимост.

Така чо­веш­ко­то съ­щес­т­во мо­же­ше да си каже: аз тряб­ва­ше да сля­за от бо­жес­т­ве­ния ду­хо­вен свят. Но, по­ра­ди фак­та че съм вля­зъл в ед­но чо­веш­ко тя­ло­, съм всъщ­ност бо­лен по от­но­ше­ние на света, от кой­то съм слязъл. И

И та­ка чо­ве­кът от ми­на­ло­то вре­ме из­пит­ва­ше духа, от кой­то се бе­ше от­да­ле­чил под фор­ма­та на Духа Отец. И в Мистериите, на­й-­из­вес­т­ни­ят пос­ве­тен бе­ше този, кой­то бе­ше раз­вил в се­бе си, в сво­ето сърце, в сво­ята душа, силите, чрез ко­ито той мо­же­ше в ка­чес­т­во­то си на чо­век да пред­с­та­ви външ­но Отца. И ко­га то уче­ни­ци­те на Мистериите пре­ми­на­ва­ха вра­та­та на Мистериите, ка­то вли­за­ха в те­зи учреждения, ко­ито бя­ха ед­нов­ре­мен­но ин­с­ти­ту­ти за изкуство, за поз­на­ние и за пос­ве­щен­с­ки култ и ко­га­то се на­ми­ра­ха то­га­ва пред на­й-­из­диг­на­тия посветен, пред­с­та­ви­те­ля на Бог Отец. Отците бя­ха по­-­из­диг­на­ти­те пос­ве­те­ни от слън­че­ви­те герои*. Пре- ди Мистерията на Голгота гос­под­с­т­ващ бе­ше прин­ци­път на Отца./* Виж: "Евангелието на Матей", Париж, Триади 1981/.

И чо­ве­чес­т­во­то усещаше, че се бе­ше все по­ве­че и по­ве­че от­да­ле­чи­ло от Отца - по от­но­ше­ние на кой­то чо­век мо­же­ше да каже: Ex Deo nascimur - и тряб­ва­ше то да бъ­де излекувано. Човечеството очак­ва­ше в този, кой­то прак­ти­ку­ва­ше познанието, лечителят, спасителят. Христос за нас ве­че не жи­вее ка­то Спасител; но са­мо ако той бъ­де из­пи­тан от­но­во ка­то ле­чи­тел на световете, ка­то ве­ли­кия Спасител, би мог­ло да му се от да­де от­но­во не­го­во­то точ­но мяс­то в света.

Такова бе­ше ос­нов­но­то чувство, ко­ето има­ха ду­ши­те в миналото, пре­ди Мистерията на Голгота, от тях­на та връз­ка със свръх­се­тив­ния свят на Отца. И това, ко­ето хо­ра­та в Гърция усещаха, това, ко­ето жи­ве­еше в уди­ви­тел­на­та формула: "по­-доб­ре про­сяк тук на земята, от­кол­ко­то цар в цар­-

Но ако чо­ве­чес­т­во­то бе­ше про­дъл­жи­ло та­ка сво­ята ево­лю­ция с един­с­т­ве­но­то съз­на­ние за Бог Отец, то нико­га не би пос­тиг­на­ло пъл­но­то се­бе­съз­на­ние за Аза, вът­реш­на­та свобода. Защото, за да пос­тиг­не чо­ве­кът та­зи вът­реш­на свобода, тряб­ва­ше да за­еме мяс­то в чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва това, ко­ето бе­ше смя­та­но за бо­лест по от­но­ше­ние на това, ко­ето ста­ва­ше ня­ко­га преди. Цялото чо­ве­чес­т­во усе­ща­ше в оп­ре­де­лен сми­съл бо­лес­т­та на Лазар. Но то­ва бе­ше имен­но болестта, ко­ято не во­ди към смъртта, ко­ято во­ди към ос­во­бож­да­ва­не­то и към ед­но но­во опоз­на­ва­не на това, ко­ето е веч­но в човека.

Може да се ка­же това: хо­ра­та все по­ве­че и по­ве­че заб­ра­вя­ха то­ва ми­на­ло на сво­ята ду­ша - дух пре­ди раждането, тех­ния пог­лед все по­ве­че и по­ве­че се об­ръ­ща­ше към фи­зи­чес­кия свят, кой­то ги заобикаляше. Когато в ми­на­ло­то ед­на ду­ша гле­да­ше пос­ред­с­т­вом сво­ето тя­ло фи­зи­чес­кия за­оби­ка­лящ свят, тя виж­да­ше на всякъде, имен­но в звез­ди­те об­ра­зи­те от духовното, ко­ето бе­ше на­пус­на­ла ид­вай­ки на зе­мя­та чрез раждането. Тя виж­да­ше в свет­ли­на­та на Слънцето из­лъч­ва­ща­та се мъдрост, ко­ято бе­ше ат­мос­фе­ра­та за живот, в ко­ято тя бе­ше живяла, тя виж­да­ше в са­мо­то Слънце хо­ра на вис­ши­те йерархии, от ко­ито тя бе­ше из­п­ра­те­на ту­к-­до­лу на земята. Но чо­ве­чес­т­во­то бе­ше заб­ра­ви­ло това.

Ето то­ва усе­ща­ха хората, ко­га­то нас­тъ­пи­ха VІІІ, VІІ и след­ва­щи­те ве­ко­ве пре­ди Мистерията на Голгота. Ако външ­на­та ис­то­рия не го­во­ри за тях, то­ва прос­то е ед­на праз­но­та на външ­на­та история. Този, кой­то се за­ема да след­ва хо­да на историята, вижда, че в из­ход­на­та точ­ка на ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то има­ше ед­но сил­но съз­на­ние за Бог Отец и че то­ва съз­на­ние бе­ше мал­ко по мал­ко парализирано, че чо­ве­кът се считаше, че има око­ло се­бе си са­мо при­ро­да­та ли­ше­на от дух.

Много не­ща ос­та­на­ха не­из­ра­зе­ни в та­зи епоха, мно­го не­ща бя­ха в не­съз­на­тел­ни­те дъл­би­ни на чо­веш­ки­те души. Но това, ко­ето на­й-­сил­но дейс­т­ва­ше в не­съз­на­тел­ни­те сфе­ри на чо­веш­ка­та ду­ша бе­ше един въп­рос - хо­ра­та не го пре­да­ва­ха с думи, те са­мо усе­ща­ха то­зи въп­рос със сър­ца­та си: око­ло нас е природата; къ­де е духът, чи­ито де­ца сме ние? Къде да ви­дим духа, чи­ито де­ца сме ние? Този въп­рос жи­ве­еше в не­съз­на­тел­но­то на на­й-­доб­ри­те ду­ши от ІV, ІІІ, ІІ, І век, без да бъ­де формулиран.

Това бе­ше епо­ха на въпроси, та­зи епоха, в ко­ято чо­ве­чес­т­во­то усе­ща­ше сво­ето от­да­ле­ча­ва­не по от­но­ше­ние на Бог Отец, знаеше, та­ка да се каже, в дъл­би­ни­те на ду­ша­та си: Ex Deo nascimur - не зна­ем ли го още ние, мо­жем ли да го знаем?

Но на­й-д­рев­ни­те ду­ши на чо­ве­чес­т­во­то знаеха, че са на­пус­на­ли в ду­хов­ни­те светове, от ко­ито бя­ха слез­ли нещо, ко­ето ние на­ри­ча­ме сега, или ко­ето е на­й-­об­що на­ре­че­но по­-къс­но "Христос". Ето за­що пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки ав­то­ри казваха, че на­й-д­рев­ни­те ду­ши са би­ли християни; впро- чем, те­зи ду­ши дейс­т­ви­тел­но зна­еха да бо­гот­во­рят Христос. Но в древ­ни­те светове, къ­де­то те бя­ха пре­ди да сля­зат на земята, Христос бе­ше цен­тъ­рът на тях­но­то съзерцание, Христос бе­ше цен­т­рал­на­та същност, към ко­ято хо­ра­та об­ръ­ща­ха пог­ле­ди­те на ду­ши­те си. И хо­ра­та на зе­мя­та си спо- мняха, че са би­ли с Христос в пре­ди­зем­ния живот.

На дру­го място, има­ше дру­ги ра­йо­ни - и Платон, например, го­во­ри за тях по един мно­го спе­ци­ален на­чин - къ­де­то уче­ни­ци­те бя­ха пос­ве­те­ни в Мистериите, къ­де­то бе­ше буд­но виж­да­не­то на свръх­се­тив­ни­те светове, къ­де­то бя­ха ос­во­бо­де­ни от чо­веш­ка­та същ­ност силите, чрез ко­ито мо­же­ше да се виж­да в ду­хов­ни­те светове. Тези уче­ни­ци на пос­ве­те­ни­те всъщ­ност не се уче­ха са­мо да виждат, из­хож­дай­ки от един мра­чен спо­мен Хри- стос, с ко­го­то всич­ки хо­ра бя­ха жи­ве­ли пре­ди да сля­зат на земята, кой­то бе­ше ве­че ка­то ед­на по­лу­-заб­ра­ве­на пред­с­та­ва в чо­веш­ки­те ду­ши тук на земята, те на­уча­ва­ха да поз­на­ват Христос, то­зи път в не­го­вия ис­тин­с­ки ръст. Но те се на­уча­ва­ха да го раз­поз­на­ват ка­то ед­на същност, ко­ято бе- ше, та­ка да се каже, из­гу­би­ла сво­ята за­да­ча в свръх­се­тив­ни­те светове.

В Мистериите на ІІ и І век пре­ди Мистерията на Голгота, хо­ра­та от­п­ра­вя­ха всъщност, един съв­сем спе­ци­ален пог­лед към та­зи същ­ност от свръх­се­тив­ни­те светове, ко­ято бе­ше на­ре­че­на по­-къс­но Христовата същност. Този пог­лед бе­ше такъв, че хо­ра­та си казваха: та­зи същност, ние я виж­да­ме в свръх­се­тив­ни­те светове, но ней­на­та ак­тив­ност все по­ве­че и по­ве­че намалява. Тя със си­гур­ност бе­ше същността, ко­ято бе­ше им­п­лан­ти­ра­ла в ду­ши­те спо­ме­на за вре­ме­на­та пред­шес­т­ва­щи раж­да­не­то и ко­ято пос­ле се изя­ви в зем­но­то съществувание. Тази същ­ност бе­ше в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве ве­ли­ки­ят учи­тел на това, ко­ето ду­ша­та си спом­ня­ше още, след ка­то ве­че е сляз­ла на земята. Тази същност, ко­ято бе­ше на­ре­че­на по­-къс­но същ­нос­т­та на Христос се явя­ва­ше на пос­ве­те­ни­те ка­то ед­на същност, ко­-

И така, те­зи пос­ве­те­ни про­дъл­жа­ва­ха да живеят, до­ка­то се из­кач­ва­ше все по­ве­че и по­ве­че в тях след­но­то съзнание: та­зи същност, за ко­ято чо­ве­чес­т­во­то на пър­ви­те хо­ра си спом­ня­ше в зем­но­то съществувание, тази същ- ност, ко­ято ние виж­да­ме в ед­на ак­тив­ност все по­-­ог­ра­ни­че­на в свръх­се­тив­ни­те светове, тя тръг­ва да тър­си ед­на но­ва жи­тейс­ка сфера. Тя ще сле­зе на Земята, за да съ­бу­ди от­но­во у хо­ра­та свръх­се­тив­на­та духовност.

И за­поч­на да се го­во­ри за та­зи същност, ко­ято бе­ше оп­ре­де­ле­на по­-къс­но с име­то Христос ка­то за този, кой­то ще­ше да сле­зе в бъ­де­ще на земята, ще­ше да об­ле­че ед­но чо­веш­ко тя­ло - та­ка как­то и се об­ле­че пос­ле в Исус от Назарет. И това, ко­ето се каз­ва­ше за Христос, а именно, че той при­над­ле­же­ше на бъдещето, бе­ше ед­но от ос­нов­ни­те съ­дър­жа­ния на това, ко­ето се каз­ва­ше за не­го в пос­лед­ни­те векове, пред­шес­т­ва­щи Мистерията на Голгота. Ние виж­да­ме в гран­ди­оз­ния ха­рак­тер на об­ра­зи­те на те­зи три­ма ма­го­ве или на три­ма­та из­точ­ни царе, пред­с­та­ви­те­ли на те­зи посветени, ко­ито бя­ха на­учи­ли то­ва в тех­ни­те мес­та за посвещение: Христос ще дой­де ко­га­то вре­ме­на­та се из­пъл­нят и не­бес­ни­те зна­ци го известят. Тогава ние тряб­ва да го ви­дим в сво­ята скри­та обител. И в Евангелието отек­ва навсякъде, дъл­бо­ка Мистерия, това, ко­ето се от­к­ри­ва в ево­лю­ци­ята на чо- вечеството, ко­га­то се гле­да тук още с ду­хо­вен поглед.

Така, пър­ви­те хо­ра гле­да­ха ка­то из­гу­бе­ни в тър­се­не на свръхсетивното. Те си каз­ва­ха в сво­ята несъзнателност: ние заб­ра­вих­ме Христос. И те виж­да­ха при­ро­да­та нав­ся­къ­де око­ло тях. Този въпрос, кой­то по­со­чих пре­ди то­ва се раж­да­ше в сър­ца­та им: как да на­ме­рим от­но­во ду­хов­ния свят? И пос­ве­те­ни­те в Мистериите зна­еха това: та­зи същ­ност име­ну­ва­на по­-къс­но Христос, ще дойде, ще при­еме чо­веш­ка фор­ма и това, кое то ду­ши­те из­пит­ва­ха пре­ди в тях­но­то пре­ди­зем­но съществувание, те ще го из­пи­тат във виж­да­не­то на Мистерията на Голгота.

Така е даден, не в ин­те­лек­ту­ал­на форма, а чрез на­й-­мощ­ния факт, кой­то ня­ко­га е ста­вал на земята, от­го­во­ра на въпроса: как да на­ме­рим от­но­во свръхсетивното? И хората, ко­ито бя­ха пос­тиг­на­ли мал­ко по мал­ко сми­съ­ла на това, ко­ето ставаше, на­уча­ва­ха от тези, ко­ито го знаеха, че в чо­ве­ка Исус жи­ве­еше един ис­тин­с­ки Бог, сля­зъл на земята, Богът, кой­то чо­ве­чес­т­во­то бе­ше забравило, за­що­то си­ли­те на сър­це­то се раз­ви­ва ха пред­вид свободата. Той се по­яви под ед­на но­ва форма, та­ка че хо­ра­та мо­же­ха да го гледат, да го виж­дат и ис­то­ри­ята мо­же­ше да про­дъл­жи да го­во­ри за не­го ка­то за ед­но зем­но същество. Богът, кой­то хо­ра­та поз­на­ва­ха са­мо в от- въдното, в ду­хов­ния свят, бе­ше сля­зъл тук-долу, бро­де­ше из Палестина, бе­ше спа­сил Земята чрез факта, че бе­ше влязъл, са­ми­ят той в ед­но чо­веш­ко тяло. Така го­ле­ми­ят въп­рос на този, ко­ито бя­ха в нед­ра­та на та­зи епо­ха
от пос­ве­те­ни хо­ра бе­ше този: ка­къв път бе­ше по­ел Христос за да се свър­же с Исус?

Въпросът за Христос в пър­ви­те вре­ме­на на хрис­ти­ян­с­т­во­то бе­ше един чис­то ду­хо­вен въпрос. Не се пра­ве­ха из­с­лед­ва­ния вър­ху Исус, пра­ве­ха се из­с­лед­ва­ния вър­ху Христос, за начина, по кой­то той е сля­зъл на Земята. Хората вди­га­ха пог­лед към свръх­се­тив­ни­те светове, виж­да­ха сли­за­не­то на Христос на Земята и се питаха: как то­ва свръх­зем­но съ­щес­т­во е ста­на­ло земно? И за­то­ва обик­но­ве­ни­те хора, учениците, ко­ито бя­ха в об­к­ръ­же­ни­ето на Христос-Исус има­ха въз­мож­нос­т­та да му го­во­рят до­ри и след смър­т­та под фор­ма­та на дух. И на­й-з­на­чи­мо­то от това, ко­ето той мо­жа да ка­же след смър­т­та е за­па­зе­но са­мо в ня­кол­ко от­дел­ни части. Но ду­хов­на­та наука, ду­хов­но­то поз­на­ние мо­же да из­с­лед­ва това, ко­ето Христос е ка­зал на тези, които бя­ха на­й-б­лиз­ко до не­го след смър­т­та му, ко­га­то им се по­яви под ду­хов­на форма.

Той им го­во­ри то­га­ва ка­то ве­ли­кия оздравител, ка­то лечителят, кой­то бе­ше еди утешител, поз­на­ващ та­зи тайна: хо­ра­та ня­ко­га има­ха спо­мен за са­мия него, за­що­то бя­ха с не­го в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве в пре­ди­зем­но­то съществувание. И той мо­же­ше се­га да им каже: ня­ко­га аз ви да­дох спо­соб­нос­т­та да си спом­ня­те ва­ше­то свръхсетивно, пре­ди­зем­но съществува- ние. Сега ви давам, ако ме при­еме­те във ва­ши­те души, ако ме при­еме­те във ва­ши­те сърца, си­ла­та да пре­ми­на­ва­те вра­та­та на смър­т­та със съз­на­ни­ето за безсмъртие. И то­га­ва вие ня­ма да поз­на­ва­те са­мо Отца - Ex Deo nascimur - вие ще усе­ти­те Сина, този, с ко­го­то мо­же­те да ум­ре­те и да ос­та­не­те при то­ва жи­ви - In Christo morimur.

Това ес­тес­т­ве­но не бе­ше из­ра­зе­но с думите, ко­ито тук аз произнасям, но от глед­на точ­ка на смисъла, точ­но то­ва Христос пре­да­де на тези, ко­ито бя­ха близ­ко до не­го след смър­т­та на тялото. В са­мо­то на­ча­ло на чове- чеството, хо­ра­та всъщ­ност не поз­на­ва­ха смъртта, за­що­то от момента, в кой­то те пос­тиг­на­ха съз­на­нието, те има­ха ед­но вът­реш­но поз­на­ние за сво­ето ду­шев­но същество; те има­ха поз­на­ние за това, ко­ето не мо­же да уми- ра. Те мо­же да виж­да­ха да уми­рат хо­ра нав­ся­къ­де око­ло тях - смър­т­та бе­ше за тях са­мо ед­на въз­мож­ност меж­ду фактите, ко­ито се раз­ви­ва­ха нав­ся­къ­де око­ло тях. Хората не усе­ща­ха смъртта. Само ко­га то Мистерията на Голгота приближи, хо­ра­та усе­ти­ха фак­та на смъртта, за­що­то тях­на­та ду­шев­ност бе­ше та­ка прог­ре­сив­но свър­за­на с телесното, че мо­же­ха то­га­ва да имат съм­не­ния вър­ху въз­мож­нос­т­та ду­ша­та да про­дъл­жа­ва да живее, ко­га­то тя­ло­то се разрушава. В на­й-д­рев­ни­те времена, за то­ва аб­со­лют­но не би ста­на­ло въпрос, за­що­то хо­ра­та поз­на­ва­ха душата.

И се­га ид­ва­ше Христос, този, кой­то казваше: аз ис­кам да жи­вея с вас на Земята, за да мо­же­те вие да при­до­би­ете си­ла­та да съ­жи­ви­те пла­мъ­ка на ва­ши­те души, да им да­де­те един вът­ре­шен импулс, за да мо­же тя да бъ­де
жива, ко­га­то я пре­кар­ва­те през смъртта. Ето то­ва Павел не раз­б­ра вед- нага, а го раз­б­ра са­мо ко­га­то дос­тъ­път до свръх­се­тив­ни­те све­то­ве бе­ше от­во­рен за са­мия него, ко­га­то той прие на Земята това, ко­ето Христос-Исус от­пе­ча­та в ду­ша­та му. Павловото хрис­ти­ян­с­т­во днес все по­-мал­ко оценявано, за­що­то то претендира, че Христос е този, кой­то ид­ва от свръх­се­тив­ни­те све­то­ве и кой­то свър­з­ва сво­ята свръх­зем­на си­ла със зем­ния човек.

В ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то се при­ба­ви та­ка за съз­на­ни­ето към сло­во­то "От Бога" - от Бог Отец, зна­чи - "ро­де­ни сме", сло­во­то на живота, на уте- шението, на силата: "В Христос ще умрем", - т.е.: ние жи­ве­ем в него./* Зачитаме па­са­жа от мн.ч. в ед.­ч.­,кой­то се на­ми­ра в ори­ги­нал­ния текст./

Това, ко­ето се слу­чи с чо­ве­чес­т­во­то чрез Мистерията на Голгота, ще си го пред­с­та­вим по на­й-­доб­рия на чин в на­ша­та душа, ако опи­ша се­га ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то в нас­то­яща­та епо­ха - и тя - и такава, как­ва­то се на­дя­ва­ме да бъ­де за в бъ­де­ще - от глед­на точ­ка на пос­ве­те­ния от нас­то­яще­то време. Опитах се да пред­с­та­вя на ва­ша­та душа, глед­на­та точ­ка на пос­ве­те­ния от миналото, глед­на­та точ­ка на пос­ве­те­ния от вре­ме­то на Мисте- рията на Голгота; бих ис­кал се­га да се опи­там да опи­ша глед­на­та точ­ка на пос­ве­те­ния от днеш­но­то време, на този, кой­то не се приб­ли­жа­ва към дне- ш­ния жи­вот са­мо и един­с­т­ве­но с външ­но­то зна­ние за природата, а в кой­то са се про­бу­ди­ли те­зи дъл­бо­ки си­ли на познанието, ко­ито ние мо­жем да про­бу­дим в ду­ша­та със сред­с­т­ва­та по­со­че­ни в ан­т­ро­по­соф­с­ки­те трудове.

Когато то­зи пос­ве­тен пос­ти­га познанията, ко­ито са днес три­ум­фът на епохата, блясъкът, в кой­то мно­го хора, ко­га­то ги пос­ти­гат се чув­с­т­ват до- б­ре и да­же с един вид вис­ше съзнание, се чув­с­т­ва спря­мо те­зи поз­на­ния в ед­на тра­гич­на ситуация. Защото мо­дер­ни­ят пос­ве­тен усе­ща те­зи поз­на­ния из­к­лю­чи­тел­но приз­на­ти днес в све­та и из­к­лю­чи­тел­но ценни, ка­то ед­но умиране, ко­га­то ги свър­з­ва със сво­ята душа. И кол­ко­то по­ве­че мо­дер­ни­ят посветен, ви­дял да въз­к­ръс­ва пред ду­ша­та му све­тът от свръх­се­тив­на­та сфера, се про­ник­ва от това, ко­ето все­ки днес на­ри­ча наука, тол­ко­ва по­ве­че чу­ва­те ду­ша­та си да уми­ра мал­ко по малко. Науки­те за мо­дер­ния пос­ве­тен са гро­бът на душата; той се чув­с­т­ва свър­зан със смър­т­та по вре­ме на живота, ко­га­то ве­че е пос­тиг­нал поз­на­ния за све­та по на­чи­на на мо­дер­на­та наука. И той чес­то усе­ща то­ва уми­ра­не по един дъл­бок и ин­тен­зи­вен начин. Тогава той търси, раз­би­ра се, ос­но­ва­ни­ето за ко­ето умира, ко­га­то поз­на­ва в мо­де­рен смисъл, за ко­ето той има един вид усе­ща­не от ми­рис на труп именно, ко­га­то се ус­т­ре­мя­ва към мо­дер­ни­те на­й-­вис­ши познания, ко­ито той знае на­ис­ти­на да оценява, ко­ито са за не­го ед­но пре­ду­се­ща не за смъртта.

Тогава той си казва, из­хож­дай­ки от сво­ите поз­на­ния за свръх­се­тив­ния свят, нещо, ко­ето пред­по­чи­там да ви из­ра­зя в образ. Ние жи­ве­ем под фор­-
ма­та на ду­ша и на дух пре­ди да сле­зем на Земята. Ние па­зим тук, на Зе- мята от това, ко­ето из­жи­вя­ва­ме в ед­на пъл­на ду­шев­на­-ду­хов­на дейс­т­ви­тел­ност в нед­ра­та на пре­ди­зем­ното съ­щес­т­ву­ва­ние са­мо мисли, понятия, пред­с­та­ви в на­ша­та душа. Те са в ду­ша­та ни. Но как те са в ду­ша та ни?

Да раз­г­ле­да­ме чо­веш­ко­то съ­щес­т­во такова, как­во­то е то в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, на­пъл­но живо, с тяло, из­пъл­не­но от плът и об­хо­де­но от кръв. Ние казваме, че то е живо. Вратата на смър­т­та е пре­ми­на­та от него. От фи­зи­чес­кия чо­век ос­та­ва тук трупът, кой­то то­га­ва е по­ло­жен в земята, на елементите. Гледаме то­зи фи­зи­чес­ки мър­тъв човек. Пред нас е трупът, ос­та­тъ­кът от жи­вия човек, от об­хо­де­ния от кръв жив човек. Чове- кът е фи­зи­чес­ки мъртъв. Гледаме на­зад в на­ша­та соб­с­т­ве­на душа, но с пог­ле­да на посвещението. Гледаме на­ши­те мисли, ко­ито има­ме се­га в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, мислите, ко­ито има­ме и ко­ито са те­зи на мо­дер­на­та мъд­рост и мо­дер­на­та на­ука и виждаме, че те са тру­път на това, ко­ето ние бях­ме пре­ди да сле­зем на Земята. Нашите мисли, ко­ито по­чи­та­ме днес ка­то на­й-­вис­ши­те богатства, ко­ето ни дос­та­вят зна­ни­ята за външ­на­та природа, имат съ­що­то от­но­ше­ние към това, ко­ето ние бях­ме пре­ди да сле­зем на Земята, и чи­ито труп те са, как­то тру­път на един чо­век спря­мо на­пъл­но жи­вия чо­век - ето то­ва ние се на­уча­ва­ме да опознаем. В мисълта, той ня­ма опит­ност със своя ис­тин­с­ки живот, той има опит­ност с тру­па на сво­ята душа. Това е факт, то­ва е нещо, ко­ето не се каз­ва от сан- тименталност, а което, ид­вай­ки имен­но от ед­но ак­тив­но познание, се пре- д­с­та­вя с пъл­на си­ла на душата. Това е сан­ти­мен­тал­ни­ят мечтател, мис­ти­кът ня­ма да си каже; напротив, на не­го му под­хож­да имен­но да усеща, от, не се знае как­ви мрачни, мис­тич­ни дъл­би­ни на соб­с­т­ве­на­та му същност. Но този, кой­то пре­ми­на­ва днес вра­та­та на пос­ве­ще­ни­ето от­к­ри­ва в сво­ята ду­ша те­зи мисли, които, един­с­т­ве­но за­що­то са не-живи, мо­гат да нап­ра­вят въз­мож­на жи­ва­та свобода. Тези мисли, ко­ито са ця­ла­та ос­но­ва на чо­веш­ка­та сво­бо­да не при­нуж­да­ват човека, имен­но за­що­то са мъртви, а за­що­то са живи. Човешкото съ­щес­т­во мо­же да ста­не днес ед­но сво­бод­но същество, за­що­то ня­ма ра­бо­та с жи­ви мисли, а с мър­т­ви мисли. Мъртвите мис­ли мо­гат да бъ­дат уло­ве­ни от чо­ве­ка и упот­ре­бе­ни пред­вид свободата, но те би­ват из­пит­ва­ни съ­що с един дъл­бок сми­съл за тра­гич­но­то на све­то­ве­те ка­то тру­по­ве на душата. Преди ду­ша­та да е сляз­ла в зем­ния свят вси- чко, ко­ето днес е труп, бе­ше на­пъл­но живо, бе­ше в движение. В свръх­се­тив­ни­те ду­хов­ни све­то­ве се дви­же­ха меж­ду чо­веш­ки­те души, ко­ито или ве­че бя­ха ми­на­ли през смър­т­та и жи­ве­еха то­га­ва съ­що в ду­хов­ния свят, или още не бя­ха слез­ли на Земята, същ­нос­ти­те на вис­ши­те йерархии, ко­ито са над чо­веш­ко­то същество; в нед­ра­та на та­зи сфе­ра се дви­же­ха съ­що те­зи еле­мен­тар­ни духове, ко­ито са ос­но­ва­та на природата. Там всич­ко бе­-

ше жи­во в душата. Тук в ду­ша­та е нас­лед­с­т­во­то от ду­хов­ни­те светове, ми­съл­та е мъртва.

Но ако ние ка­то мо­дер­ни посветени, мо­жем да се про­ник­ва­ме от Христос такъв, ка­къв­то той жи­вя в Мистерията на Голгота, ако раз­би­ва­ме в тех­ния най-дълбок, на­й-­ин­ти­мен сми­съл ду­ми­те на Павел: "Не аз, а Христос в мен", то­га­ва Христос ще ни во­ди през та­зи смърт също; то­га­ва ще про­ник­ва­ме чрез на­ши­те мис­ли в природата, но Христос ще вър­ви ду­хов­но с нас и ще на­ка­ра на­ши­те мис­ли да сля­зат в гро­ба на природата. Защото, ко­га­то но­сим от дру­га стра­на мър­т­ви­те мисли, при­ро­да­та ста­ва гроб. Но ако приб­ли­жа­ва­ме с те­зи мис­ли минералите, животните, звез­д­ния свят, све­та на облаците, планините, реките, ако ги приб­ли­жа­ва­ме с те­зи мър­т­ви мис­ли но прид­ру­же­ни с Христос, спо­ред ду­ми­те "Не аз, а Христос в мен", то­га­ва в мо­дер­ното посвещение, ако вле­зем из­ця­ло в квар­цо­вия крис­тал ще има­ме опитността, че ми­съл­та се из­ди­га се­га жи­ва от природата, от квар­цо­вия кристал. Като от ми­не­ра­лен гроб, ми­съл­та се из­ди­га жива. Ми- нералния свят ка­ра да се из­диг­не в нас духът. И ко­га­то Христос ни во­ди нав­ся­къ­де през рас­ти­тел­на­та при­ро­да и на из­ли­за­не от мястото, къ­де­то би­ха жи­ве­ли ина­че са­мо мър­т­ви­те мисли, то­га­ва се раж­дат жи­ви­те мисли.

Бихме има­ли впечатлението, че сме болни, ако оти­вах­ме към природата, ако гле­дах­ме све­та на звез­ди­те един­с­т­ве­но с пог­ле­да на астронома, кой­то из­чис­ля­ва и ако те­зи мър­т­ви мис­ли се за­ра­вя­ха в света, ние бих ме се чув­с­т­ва­ли бол­ни и та­зи бо­лест ще­ше да во­ди към смъртта. Но ако вър­вим за­ед­но с Христос, ако въ­ве­дем на­ши­те мър­т­ви мис­ли за­ед­но с Христос в звез­д­ния свят, в све­та на Слънцето, на Луната, на облаците, на планините, на реките, на минералите, на рас­те­ни­ята и животните, ако ги въ­ве­дем в ця­лос­т­нос­т­та на фи­зи­чес­кия чо­веш­ки свят, всич­ко ще ста­не жи­во в по- гледа, кой­то от­п­ра­вя­ме към при­ро­да­та и ще се ро­ди от всич­ки същества, ка­то от гроб, жи­ви­ят Дух, Духът, кой­то ще ни лекува, Духът, кой­то ни съ­буж­да от смъртта, Светият Дух. И прид­ру­же­ни от Христос, ще се усе­тим от­но­во из­пъл­не­ни с живот, с това, ко­ето из­пит­вах­ме ка­то мъртви. Ние ще усетим, че жи­ви­ят Дух, Духът, кой­то ле­ку­ва ни го­во­ри от всич­ки съ­щес­т­ва на то­зи свят.

Ето как­во тряб­ва да на­ме­рим в ед­но ду­хов­но познание, в ед­но но­во поз­на­ние чрез посвещение. Ще въз­п­ри­емем то­га­ва Мистерията на Голгота ка­то сми­съ­лът на ця­ло­то зем­но съществувание, ще на­учим как тряб­ва да бъ­дем во­де­ни в епохата, в ко­ято тряб­ва да се раз­вие чо­веш­ка­та сво­бо­да чрез мър­т­ви­те мисли, в ко­ято ние тряб­ва да бъ­дем во­де­ни към опоз­на­ва­не­то на при­ро­да­та чрез Христос. Ще научим, че Христос из­ло­жи пред очи­те на всич­ки не са­мо сво­ята соб­с­т­ве­на съд­ба на Земята, в сво­ята смърт по вре­ме на Мистерията на Голгота, а нап­ра­ви дар на Земята, по­да­ри и ве­ли­ка­та

сво­бо­да на Петдесятницата: всъщност, той обе­ща на зем­но­то чо­ве­чес­т­во жи­вия Дух, кой­то бла­го­да­ре­ние на не­го­ва­та по­мощ мо­же да се ро­ди от­но- во от всичко, ко­ето е на Земята. Нашето поз­на­ние ще ос­та­не ед­но мър­т­во познание, са­мо­то то ще ос­та­не един грях, ако не сме от­ве­де­ни към жи­во­та от Христос по та­къв начин, че от ця­ла­та природа, от ця­ло­то кос­мич­но съществувание, ни го­во­ри от­но­во Духът, жи­ви­ят Дух.

Това не е ед­на обик­но­ве­на фор­му­ла изоб­ре­те­на от всич­ки части, Три- единството от Бог Отец, Бог Син и Бог Дух; то­ва е нещо, ко­ето е дъл­бо­ко свър­за­но с ця­ла­та кос­мич­на ево­лю­ция и ко­ето ста­ва за нас ед­но жи­во познание, не ед­но мър­т­во знание, ко­га­то нап­ра­вим жив в нас - самите, та­къв Възкресен, Христос, този, кой­то до­на­ся Светия Дух.

Ще раз­бе­рем тогава, че то­ва е би­ло ка­то болест, ако не мо­жем да ви­дим божественото, от ко­ето сме родени. За да бъ­де атеист, чо­век тряб­ва да бъ­де болен, без да го знае. Той е в доб­ро здраве, са­мо ко­га­то не­го­ва та фи­зи­чес­ка природа, в сво­ята ця­лос­т­ност е такава, че той мо­же да усе­ти от­вът­ре то­ва "От Бога съм роден", квин­те­сен­ци­ята на не­го­во­то соб­с­т­ве­но съ- щество. И удар на съд­ба­та е, че чо­век не на­ми­ра в своя зе­мен жи­вот Хри- стос, кой­то мо­же да го води, кой­то в края на зем­ния жи­вот мо­же да бъ­де водачът, кой­то ще го пре­ка­ра през смъртта, кой­то мо­же през смър­т­та да го по­ве­де към познанието. Защото, ако ос­та­нем та­ка "In Christo morimur", ще усе­тим съ­що това, ко­ето ис­ка да дой­де към нас чрез прид­ру­жа­ва­не­то на Христос, чрез во­да­чес­т­во­то на Христос, то­га­ва ще усетим, че всич­ко то­ва въз­к­ре­ся­ва Духа, въз­к­ре­ся­ва го да­же в са­мия то­зи зе­мен живот. Ще се усе­тим от­но­во жи­ви в то­зи зе­мен живот, ще гле­да­ме надалеч, през вра­та­та на смъртта, през ко­ято Христос ни води, ще гле­да­ме то­зи живот, кой­то е от­въд смър­т­та и ще зна­ем се­га за­що Христос из­п­ра­ти Духа, Светия Дух: за­що­то ние мо­жем да се свър­жем още то­зи жи­вот със Светия Дух, ако се до­ве­рим на во­да­чес­т­во­то на Христос. Можем то­га­ва с пъл­но пра­во да кажем, с пъл­на сигурност, че ще ум­рем в Христос, ко­га­то пре­ми­нем вра­та­та на смъртта.

Това, с ко­ето имах­ме опит­ност тук в природата, чрез на­ше­то познание, има ве­че в аванс ед­но зна­че­ние за бъдещето. Защото това, ко­ето би би­ло ина­че ед­на мър­т­ва наука, е про­бу­де­но от жи­вия Дух. Ако сме раз­б­ра­ли доб­ре "От Бога сме родени, в Христос ще умрем" ще мо­жем да ка­жем с пъл­но право, ко­га­то вмес­то смър­т­та на познанието, се по­яви ис­тин­с­ка­та смърт, ко­ято ни от­не­ма тя­ло­то - пре­ми­на­вай­ки с пог­лед вра­та­та на смъ- ртта: в Светия Дух ние из­жи­вя­ва­ме но­во­то про­буж­да­не - per spiritum sanctum reviviscimus.