Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ОСМА КОНФЕРЕНЦИЯ

На от­п­ра­ве­на­та ми та­ка лю­без­на по­ка­на да го­во­ря тук та­зи вечер, ще отговоря, съ­об­ща­вай­ки ня­кол­ко ука­за­ния вър­ху начина, по кой­то се постига, чрез ди­рек­т­но­то из­с­лед­ва­не то­ва поз­на­ние за духа, чи­ито пос­лед­с­т­вия в обу­че­ни­ето ще бъ­дат из­ло­же­ни тук. Отбелязах та­ка набързо, че ще го­во­ря днес ос­нов­но за метода, чрез кой­то се про­ник­ва чрез из­с­лед­ва­не в свръх­се­тив­ни­те светове; мо­же би ще се пред­с­та­ви въз­мож­ност съ­що и на друг слу­чай да се пре­да­дат ня­кои ре­зул­та­ти от свръх­се­тив­но­то изследване. Но ос­вен това, тряб­ва да ка­жа ка­то въведение, че всичко, ко­ето имам да ка­жа днес, се от­на­ся стрик­т­но към из­с­лед­ва­не­то на духов- ните, свръх­се­тив­ни­те светове, но не до раз­би­ра­не­то на свръх­се­тив­но­то познание. Свръхсетивните познания, пос­ти­жи­ми чрез из­с­лед­ва­не­то и пре- дадени, мо­гат да бъ­дат схва­на­ти прос­то чрез обик­но­ве­ния здрав разум, ко­га­то то­зи обик­но­вен здрав ра­зум не се от­каз­ва на­й-­ве­че от от­със­т­ви­ето на предразсъдъци, от факта, че се из­хож­да от та­ка на­ре­че­ни­те във външ­ния се­ти­вен свят доказателства, ло­ги­чес­ки из­во­ди и дру­ги по­доб­ни неща. Единствено по при­чи­на на те­зи пре­пятс­т­вия се каз­ва често, че не мо­гат да се поз­нават ре­зул­та­ти­те от свръх­се­тив­но­то изследване, ако чо­век не мо­же да нап­ра­ви са­мия се­бе си из­с­ле­до­ва­тел на свръхсетивното.

Което ще бъ­де съ­об­ще­но тук е, всъщност, пред­ме­тът на това, ко­ето се на­ри­ча поз­на­ние чрез посвещение; то­ва поз­на­ние бе­ше раз­ви­ва­но в древ­ни­-
те вре­ме­на от чо­веш­ка­та ево­лю­ция под ед­на мал­ко по­-раз­лич­на фор­ма от тази, ко­ято ние днес тряб­ва да раз­ви­ва­ме в на­ша­та епоха. Тук не ста­ва въп­рос да из­важ­да­ме древ­ни не­що - ве­че наб­лю­да­вах­ме те­зи не­ща в дру­ги­те кон­фе­рен­ции -, тук ста­ва въп­рос да заимстваме, в сми­съ­ла на мис­ле­не­то и усе­ща­не­то на на­ша­та епоха, пъ­тя на изследване, кой­то во­ди по от­но­ше­ние на поз­на­ни­ето чрез посвещение, важ­но­то е чо­век да бъ­де в със­то­яние да из­вър­ши ко­рен­на про­мя­на на ори­ен­та­ци­ята в раз­по­ло­же­ни­ето на ця­ла­та чо­веш­ка душа.

Този, кой­то има поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние се раз­ли­ча­ва от този, кой­то има дру­го знание, в, днеш­ния сми съл на думата, не само, например, чрез факта, че не­го­во­то поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние е ед­на вис­ша сте­пен на обик­но­ве­но­то познание. То е постигнато, раз­би­ра се, на ос­но­ва­та на обик­но­ве­но­то знание; то­ва зна­ние тряб­ва да бъ­де там; ин­те­лек­ту­ал­на­та ми­съл тряб­ва да бъ­де на­пъл­но развита, ако чо­век ис­ка да пос­тиг­не поз­на­ние чрез посвещение. Но пос­ле е не­об­хо­ди­ма ед­на ко­рен­на про­мя­на на ориен- тацията, та­ка че, този, кой­то при­те­жа­ва поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние тряб- ва, най-общо, да гле­да све­та от ед­на дру­га глед­на точка, от ко­ято не мо­же да гле­да без то­ва поз­на­ние чрез посвещение.

Мога да из­ра­зя в ед­но прос­то фор­му­ли­ра­не в как­во то­ва поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние се раз­ли­ча­ва прин­ципно от обик­но­ве­но­то знание: в обик­но­ве­но­то зна­ние ние сме съз­на­тел­ни за на­ша­та мисъл, най-общо, за вът­реш­ни­те опит­нос­ти на на­ша­та душа, чрез ко­ито пос­ти­га­ме зна­ния - и там, ние сме су­бек­та на знанието. Ние мислим, например, смятаме, че уз­на­ва­ме не­що чрез на­ши­те мисли. Там, ко­га­то се при­ема ка­то мис­ле­щи същества, ние сме субектът. Търсим обектите, наб­лю­да­вай­ки природата, наб­лю­да­вай­ки чо­веш­кия живот, експериментирайки. Ние ви­на­ги тър­сим обектите. Обектите тряб­ва да дойдат към нас. Обектите тряб­ва да са пред нас, та­ка че ние да мо­жем да ги об­гър­нем с мис­ли­те си, към ко­ито мо­жем да при­ло­жим на­шите мисли. Ние сме субектът; това, ко­ето ид­ва към нас, са обек- тите. При човека, кой­то тър­си поз­на­ни­ето чрез пос­ве­ще­ние се явя­ва ед­на то­тал­но раз­лич­на ориентация. Той тряб­ва да се възприеме, в ка­чес­т­во­то си на човек, ка­то обект и за то­зи обект, човекът, той тряб­ва да тър­си субе- кта. Ето, значи, та­зи пъл­на противоположност, ко­ято тряб­ва да се получи. В обик­но­ве­но­то зна­ние ние се усе­ща­ме ка­то субекти, ние тър­сим обекти- те, ко­ито са вън от нас. В поз­на­ни­ето чрез посвещение, ние са­ми­те сме обек­тът и тър­сим субекта, кой­то съ­от­ветс­т­ва на то­зи обект; по­-точ­но казано, в ис­тин­с­ко­то поз­на­ние чрез посвещение, су­бек­ти­те се пред­с­та­вят от са­ми­те се­бе си. Но то­га­ва то­ва е ма­те­ри­ята на познанието, ко­ето ид­ва ед­ва по-късно.

Вие виждате, значи, както, всъщност, тряб­ва да видим, не са­мо чрез прос­ти­те де­фи­ни­ции за понятия, че в поз­на­ни­ето чрез посвещение, в дейст- вителност, ние тряб­ва да из­бяг­ва­ме от нас самите, ние тряб­ва да ста­нем ка­то растенията, камъните, ка­то свет­ка­ви­ца­та и гръмотевицата, ко­ито ста­ват за нас обекти. Самите ние, се изплъзваме, та­ка да се каже, вън от са­ми­те нас, в поз­на­ни­ето чрез посвещение, ние ста­ва­ме обект и тър­сим су- бектите, ко­ито му съответстват. Ако мо­га да се из­ра­зя по един мал­ко па­ра­док­са­лен начин, бих казал, раз­г­леж­дай­ки имен­но мисълта: в обик­но­ве­но­то знание, ние сме тези, ко­ито мис­лим за нещата. В поз­на­ни­ето чрез посвещение, тряб­ва да тър­сим как сме мис­ле­ни в космоса.

Това не са ни­що друго, ос­вен аб­с­т­рак­т­ни ли­нии за ориентация, но вие виждате, че те­зи аб­с­т­рак­т­ни ли­нии за ори­ен­та­ция са нав­ся­къ­де след­ва­ни в кон­к­рет­ни­те фак­ти от ме­то­да на посвещение.

Ако ние днес не ис­ка­ме на­ис­ти­на да по­лу­ча­ва­ме съ­об­ще­ния от ни­къ­де другаде, ос­вен от мо­дер­но­то знание, ва­лид­но днес, чрез посвещението, то­ва поз­на­ние чрез посвещение, тръг­ва от мисленето. Животът на мис­ли­те тряб­ва да бъ­де на­пъл­но развит, ако днес чо­век ис­ка да пос­тиг­не поз­на­ние чрез посвещение. Човек може, как­то се знае, да фор­ми­ра по­-­осо­бе­но то­зи жи­вот на мислите, за­дъл­бо­ча­вай­ки ево­лю­ци­ята на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки от пос­лед­ни­те векове, на­й-­ве­че на ХІХ век. Съществуват раз­лич­ни начини, по ко­ито чо­век мо­же да се на­ми­ра по от­но­ше­ние на на­уч­ни­те знания, слу­шат с, това, ко­ето оби­чам да на­ри­чам оп­ре­де ле­на наивност, че ор­га­нич­ни­те съ­щес­т­ва са смятани, да са раз­ви­ти от най-простите, на­й-п­ри­ми­тив­ни­те съ­щес­т­ва до чо­веш­ко­то същество. Те със­та­вят сво­ите идеи по по­вод та­зи ево­лю­ция и се об­ръ­щат мал­ко към са­ми­те се­бе си: то­га­ва те не забелязват, че имат идеи, че в момента, в кой­то гле­дат външ­ни­те явле- ния, раз­ви­ват в са­ми­те се­бе си нещо, ко­ето е от жи­во­тът на мислите.

Но този, кой­то не мо­же да при­еме на­уч­ни­те знания, без кри­ти­чен пог­лед вър­ху са­мия се­бе си, всъщ­ност е за­дъл­жен да си за­да­де въпрос: как­во оз­на­ча­ва това, ко­ето аз са­ми­ят правя, прос­ле­дя­вай­ки ед­но съ­щес­т­во след друго, за­поч­вай­ки от несъвършеното, сти­гай­ки до съвършеното? Или, още, е за­дъл­жен да се попита: ко­га­то се за­ни­ма­вам с математика, обра- зувам, раз­би­ра се, мисли, ко­ито из­ли­зат от мен самия. Математика та е наистина, ед­но платно, ко­ето аз из­кар­вам от са­мия се­бе си. Прилагам пос­ле то­ва плат­но вър­ху външ­ни­те не­ща и то им подхожда. Тогава сти­га­ме до го­ле­мия въпрос, въпросът, кой­то е аб­со­лют­но тра­ги­чен за мислителя: как­во от са­ма­та ми­съл има в това, ко­ето употребявам, в ця­ло­то знание?

Не мо­же да се на­ме­ри как­во от та­зи ми­съл има, да­же ако чо­век раз­съж­да­ва дос­та­тъч­но дълго, кол­ко­то иска; за­що­то ми­съл­та ос­та­ва то­га­ва ви­на­ги в ед­на и съ­ща точка, чо­век се върти, та­ка да се каже, в кръг око­ло оста, ко­ято са­ми­ят той е създал. Трябва да се нап­ра­ви не­що с та­зи мисъл. С та­-

По по­вод ме­ди­та­ци­ята не тряб­ва да се мис­ли по "мистичен" начин, но не тряб­ва да се мис­ли и по един лек начин. Медитацията тряб­ва да бъ­де не­що то­тал­но проз­рач­но в на­шия дне­шен смисъл. Но тя е, в съ­що­то вре­ме нещо, ко­ето по­лу­ча­ва тър­пе­ние и вът­реш­на енер­гия от душата. и пре­ди всичко, в нея тряб­ва да учас­т­ва нещо, ко­ето ни­кой не мо­же да да­де на ни­кой друг: чо­век тряб­ва да бъ­де спо­со­бен да обе­ща­ва на самия се­бе си и пос­ле да из­пъл­ня­ва то­ва обещание. Когато ня­кой за­поч­ва да из­пъл­ня­ва медитация, той из­вър­ш­ва един­с­т­ве­но­то действие, ко­ето е на­ис­ти­на то­тал­но сво­бод­но в то­зи чо­веш­ки живот. В нас ние ви­на­ги но­сим та­зи тен­ден­ция към свобода, ние сме ре­али­зи­ра­ли също, ед­на го­ля­ма част от свобо- дата. Но ако размислим, ще видим, че за ед­но не­що сме за­ви­си­ми от на­ше­то наследство, за дру­го - от на­ше­то въз­пи­та ние, за тре­то - от на­шия живот. И по­пи­тай­те се, в как­ва сте­пен сме спо­соб­ни да изос­та­вим та­ка из­вед­нъж това, ко­ето сме нап­ра­ви­ли на­ше чрез наследството, чрез въз­пи­та­ни­ето и чрез живота. Ще се ока­жем с ли­це пред нищото, ако бях­ме ис­ка­ли та­ка из­вед­нъж да изос­та­вим всич­ко това. Но ко­га­то взе­мем ре­ше­ни­ето да пра­вим сут­рин и ве­чер медитация, с цел да се на­учим мал­ко по мал­ко да по­та­пя­ме пог­лед в свръх­се­тив­ния свят, ще мо­жем все­ки ден да го пра­вим или да го изоставяме. Нищо ня­ма да ни се противопоставя. И опит­нос­т­та по­каз­ва също, че по­-го­ля­ма­та част от тези, ко­ито за­поч­ват да прак­ти­ку­ват ме­ди­та­ти­вен жи­вот с го­ле­ми решения, го изос­та­вят от­но­во твър­де скоро. В то­ва ние сме на­пъл­но свободни. Тази ме­ди­та­тив­на прак­ти­ка е ед­но действие, ко­ето е в ос­но­ва­та си свободно.

Ако можем, при все това, да ос­та­нем пре­да­ни на са­ми­те се­бе си, ако си обе­ща­ем - не на ня­кой друг, а на нас са­ми­те един­с­т­ве­но - да ос­та­нем пре­да­ни на то­ва медитиране, то­ва е, чрез са­мо­то се­бе си, ед­на ог­ром­на ду­шев­на сила.

След ка­то из­ло­жих то­зи въпрос, бих же­лал да прив­ле­ка вни­ма­ни­ето ви вър­ху начина, по кой­то са­ма­та ме­ди­та­ция е прак­ти­ку­ва­на в сво­ите на­й-п­рос­ти форми. Днес мо­га да се за­ни­мая са­мо с принципа.

До нас се от­на­ся това, да пос­та­вим ня­как­ва пред­с­та­ва или ком­п­лекс от пред­с­та­ви в цен­тъ­ра на на­ше­то съзнание; ня­ма зна­че­ние ма­те­ри­ята на то­зи ком­п­лекс представи; но той не тряб­ва да бъ­де свър­зан с ни­що друго, по та­къв начин, че да не пред­с­та­вя реминисценции, из­в­ле­че­ни от на­ша­та па­мет или дру­ги по­доб­ни неща. Добре е съ­що да не го из­в­ли­ча­ме от тре­зо­ра на на­ша­та памет, а да си го дос­та­вим чрез ед­на дру­га личност, ек­с­пе­ри­мен­ти­ра­ла в то­зи род не­ща - но тя да ис­ка да уп­раж­ня­ва ня­как­во вну­ше­ние вър­ху нас, а за­щото мо­жем да бъ­дем сигурни, че това, вър­ху ко­ето
ме­ди­ти­ра­ме тогава, е не­що но­во за нас. Ние бих­ме мог­ли съ­що да взе­мем ед­но древ­но писание, за ко­ето сме сигурни, че не сме го че­ли още и да по­тър­сим в не­го израз, вър­ху кой­то да медитираме. Важното е да не из­в­ли­ча­ме от на­ше­то под­съз­на­ние и от на­ша­та не­съз­на­тел­ност израз, кой­то е нав­ля­зъл дъл­бо­ко в нас. В то­зи случай, те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат въз­п­ри­ема­ни в сво­ята цялостност, за­що­то всич­ки ви­до­ве ос­та­тъ­ци от това, ко­ето чо­век е из­пит­вал и усе­щал се смес­ват там. Важното е то­ва да се ула­вя в сво­ята цялостност, как­то ма­те­ма­ти­чес­ка те­оре­ма е въз­п­ри­ема­на в сво­ята цялостност.

Да взе­мем не­що съв­сем обикновено, израза: "Мъдростта жи­вее в свет- лината". Тук изоб­що не ста­ва въп­рос да из­с­лед­ва­ме да­ли то­ва е вярно. Това е образно. Важното тук е не да се за­ни­ма­ва­ме със съ­дър­жа­ни­ето ка­то такова, ина­че казано, да го об­г­ръ­ща­ме с вът­реш­ния пог­лед на на­ша­та душа, ос­та­вяй­ки на­ше­то съз­на­ние да по­чи­ва вър­ху него. Отначало ще по- с­тиг­нем са­мо един кра­тък прес­той на на­ше­то съз­на­ние вър­ху то­ва съдър- жание. Това вре­ме ще ста­ва пос­ле все по-дълго.

Кое, значи, е важ­но­то тук? Важното тук е да съ­бе­рем ця­ло­то на­ше вът­реш­но ду­шев­но същество, за да концен­т­ри­ра­ме вър­ху то­ва един­с­т­ве­но съ­дър­жа­ние всичко, ко­ето в нас е си­ла на мисълта, си­ла на усещането. Така как­то мус­ку­ли­те на ръ­це­те укрепват, ко­га­то ги ка­ра­ме да работят, та­ка е ду­шев­ни­те си­ли ук­реп­ват от факта, че са нап­рав­ля­ва­ни без­б­рой пъ­ти от­но­во и от­но­во вър­ху ед­но съдържание. Това един­с­т­ве­но съ­дър­жа­ние тря- б­ва да ос­та­не толкова, кол­ко­то е въз­мож­но същото, ме­се­ци наред, мо­же би и години. Защото душев­ни­те си­ли на­й-­нап­ред тряб­ва да бъ­дат укрепе- ни, интензифицирани, пре­ди чо­век да стиг­не до ис­тин­с­ко то свръх­се­тив­но изследване.

Ако чо­век про­дъл­жи да пра­ви то­ва упражнение, ид­ва денят, бих ис­кал да ка­жа го­ле­ми­ят ден, в кой­то той ще нап­ра­ви ед­но съв­сем точ­но наблю- дение. Ще нап­ра­ви то­ва наблюдение, че чо­век мал­ко по малко, е в ед­на ду­шев­на активност, ко­ято е из­ця­ло не­за­ви­си­ма от тялото. Забелязва съ­що и след­но­то нещо: пре­ди това, бе­ше за­ви­сим от сво­ето тя­ло за вся­ка своя ми­съл и свое усещане, от нер­в­но­се­тив­на­та система, в сво­ята пред­с­тав­на активност, от сис­те­ма­та на кръ­во­об­ра­ще­ни­ето в сво­ето усе­ща­не и т.н. сега, той се усе­ща в ед­на ак­тив­ност на ду­ша­та и духа, ко­ято е на­пъл­но за­ви­си­ма от ця­ла­та ак­тив­ност на тялото. И чо­век за­бе­ляз­ва то­ва от факта, че за­нап­ред е в със­то­яние да при­ве­де са­мия се­бе си та­ка че, да за­виб­ри­ра в гла­ва­та нещо, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло до­то­га­ва на­пъл­но несъзнателно. Тога- ва чо­век пра­ви сво­ето из­не­над­ва­що от­к­ри­тие на това, ко­ето раз­ли­ча­ва съ­ня от пробуждането. Тази раз­ли­ка се състои, всъщност, в това, че ко­га­то чо­век е буден, не­що виб­ри­ра в це­лия чо­веш­ки организъм, с из­к­лю­че­ние

на главата: там, това, ко­ето е в дви­же­ние в це­лия ос­та­нал организъм, е в покой.

Ще раз­бе­рем на­й-­доб­ре за как­во ста­ва въпрос, ако прив­ле­ка ва­ше­то вни­ма­ние вър­ху факта, че ние хората, не сме, всъщност, те­зи силни, твър­ди тела, за как­ви­то обик­но­ве­но се смята, че сме. В действителност, ние сме със­та­ве­ни приб­ли­зи­тел­но от 90% во­да и твър­ди­те час­ти от приб­ли­зи­тел­но 10% и са по­то­пе­ни в та­зи теч­на среда, те тук плуват. Така че мо­жем да го­во­рим са­мо по един не­то­чен на­чин за твърд еле­мент в чо­веш­ко­то тяло. Ние сме съставени, ако мо­га та­ка да кажа, от 90% вода. И, от ед­на страна, пос­ле от въздух, съ­що от топлина, ко­ито об­хож­дат та­зи во­да със сво­ите ритми.

Ако си представите, че чо­век в ед­на мал­ка част е твър­до тяло, в го­ля­ма част е вода, въз­дух и топлина, ко­ито тук вибрират, не бих­те на­ме­ри­ли ве­че за та­ка не­ве­ро­ят­но­,че има в нас не­що още по-фино. И се­га ще на­ре­ка то­зи по­-фин факт, елемент, етер­но тяло. Това етер­но тя­ло е по­-фи­но от въздуха. То е тол­ко­ва фино, че ни про­пи­ва от всич­ки страни, без ние да зна­ем как­во­то и да е за него, в на­шия обик­но­вен живот. То е то­ва етер­но тяло, ко­ето се на­ми­ра във вът­реш­но дви­же­ние в със­то­яние на будност, ко­ето е в пос­то­ян­но дви­же­ние в ця­ло­то чо­веш­ко тяло, с из­к­лю­че­ние на главата. В главата, етер­но­то тя­ло е вът­реш­но в покой.

По вре­ме на сън, не­ща­та са различни. Сънят за­поч­ва с факта, че етер­но­то тя­ло за­поч­ва да се дви­жи да­же и в гла­ва­та - и така, под та­зи форма, трае сънят. Така че, по вре­ме на сън, ние има­ме в на­ша­та ця­лос­т­ност на чо­веш­ко­то същество, в гла­ва­та и в ос­та­на­ла­та част, ед­но етер­но тя­ло във вът­реш­но движение. И ко­га­то сънуваме, да речем, на про­буж­да­не то­га­ва се случ­ва да възприемем, точ­но в мо­мен­та на про­буж­да­не пос­лед­ни­те дви­же­ния на етер­но­то тяло. Те ни се пред­с­та­вят под фор­ма­та на сънища. Ние въз­п­ри­ема­ме още пос­лед­ни­те етер­ни дви­же­ния на гла­ва­та на про- буждане; но ко­га­то про­буж­да­не­то е бързо, то­ва не мо­же да се случи.

Но този, кой­то дъл­го ме­ди­ти­ра по начина, кой­то посочих, е ско­ро в със­то­яние да об­ра­зу­ва мал­ко по мал­ко об­ра­зи в етер­но­то тя­ло на главата, ко­ето е в покой. В книгата, ко­ято споменах, на­ри­чам то­ва имагинации. И те­зи имагинации, жи­ве­ли в етер­но­то тяло, са пър­во­то свръх­се­тив­но впечатле- ние, ко­ето мо­жем да имаме. То ни вкар­ва пос­ле в си­ту­ация на пъл­на аб­с­т­рак­ция на на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло и ни ка­ра да гле­даме ка­то на кар­ти­на на­шия жи­вот в не­го­во­то движение, в не­го­во­то действие, до мо­мен­та на на­ше­то раждане. Често хора, по­то­пи­ли се до дъ­но във во­да­та или би­ли на път да се удавят, разказват, че са ви­де­ли жи­вота си, из­кач­вай­ки се във времето, под фор­ма­та на под­виж­ни образи; то­ва мо­же да се уп­раж­ня­ва сис­те­ма­тич­но и мо­же да се ви­ди та­ка ре­зул­та­та на на­шия зе­мен нас­то­ящ живот.
Първото нещо, ко­ето да­ва поз­на­ни­ето чрез посвещение, е виж­да­не­то на жи­во­та на на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. Той е, всъщност, не­що раз­лич­но от то- ва, ко­ето се пред­по­ла­га за не­го обикновено. Обикновено се пред по­ла­га абстрактно, че то­зи ду­ше­вен жи­вот е нещо, из­тъ­ка­но от представи. Кога- то чо­век от­к­рие сво­ята ис­тин­с­ка форма, вижда, че тя е не­що творческо, че тя е в съ­що­то вре­ме това, ко­ето дейс­т­ва­ше в на­ше­то детство, ко­ето е да­ло плас­тич­на фор­ма на на­шия мозък, ко­ето про­пи­ва ос­та­на­ла­та част от на­ше­то тя­ло и вкар­ва в ра­бо­та ед­на плас­тич­на активност, формираща, съз­- да­вай­ки на­ше­то със­то­яние на буд­ност и да­же и на­ша­та хра­нос­ми­ла­тел­на активност.

Ние виж­да­ме в то­зи вът­реш­но ак­ти­вен еле­мент в ор­га­низ­ма етер­но­то тя­ло на човека. Това не е прос­т­ран­с­т­ве­но тяло, то е ед­но вре­ме­во тяло. Можете съ­що да опи­ше­те етер­но­то тя­ло ка­то ед­но прос­т­ран­с­т­ве­но тяло, са­мо ако осъзнавате, че пра­ви­те съ­що­то не­що ка­то ко­га­то ри­су­ва­те светкавица. Ко- гато ри­су­ва­те светкавица, рисувате, естествено, един миг; вие фик­си­ра­те мига. Етерното тя­ло съ­що мо­же да се фик­си­ра прос­т­ран­с­т­ве­но са­мо под фор­ма­та на миг. В действителност, ние има­ме ед­но фи­зи­чес­ко прос­т­ран­с­т­ве­но тя­ло и ед­но вре­ме­во тяло, с ко­ето ние об­г­ръ­ща­ме с пог­лед цялост- ността, ко­ято сти­га до раж­да­не­то ни и из­хож­да от мига, в кой­то се на­ми­ра­ме в със­то­яни­ето да нап­ра­вим то­ва откритие. Това са пър­ви­те свръх­се­тив­ни придобивки, ко­ито мо­жем да от­к­ри­ем на­й-­нап­ред в нас самите.

Това, ко­ето е по­лу­че­но в ево­лю­ци­ята на ду­ша­та чрез про­це­си в душата, такива, как­ви­то ги описах, се показ­ва на­й-­ве­че в ця­лос­т­на­та промяна, ко­ято се из­ра­зя­ва в то­тал­нос­т­та на душата, в раз­по­ло­же­ни­ето на ду­ша­та на този, кой­то се стре­ми към поз­на­ни­ето чрез посвещение, аз ви мо­ля да не се обър­к­ва­те от мо­ите думи. Не ис­кам да кажа, че този, кой­то пос­ти­га посвещение, ста­ва из­вед­нъж един друг чо­век във вся­ко отношение. Нап- ротив, мо­дер­но­то поз­на­ние чрез пос­ве­ще­ние тряб­ва да ос­та­ви чо­веш­ко­то съ­щес­т­во на­пъл­но в света, та­ка че, да­же ко­га­то пос­тиг­не пос­ве­ще­ние да мо­же да про­дъл­жи своя вот прос­то така, как­то го е започнал. Но е вярно, че за ча­со­ве­те и миговете, в ко­ито прак­ти­ку­ва свръх­се­тив­но­то изследва- не, чо­веш­кото съ­щес­т­во става, от фак­та на поз­на­ни­ето чрез посвещение, раз­лич­но от това, ко­ето е в обик­но­ве­ния живот.

Бих же­лал да подчертая, пре­ди всичко, един ва­жен мотив, кой­то ха­рак­те­ри­зи­ра поз­на­ни­ето чрез посвещение. Това, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во усеща, че кол­ко­то по­ве­че нап­ред­ва в свръх­се­тив­на­та опитност, тол­ко­ва по­ве­че не­го­ва­та соб­с­т­ве­на те­лес­ност му се изплъзва, на­й-­мал­ко това, с ко­ето та­зи те­лес­т­ност учас­т­ва в обик­но­ве­ния живот. Да се за­пи­та­ме ка­къв е про­из­хо­дът на на­ши­те съж­де­ния в живота. Ние сме ед­но дете, ние рас­тем и се развиваме. Симпатия и ан­ти­па­тия при­емат в на­шия жи­вот ед­на фик­си­ра­на форма. Симпатията и ан­ти­па­ти­ята за при­род­ни­те яв­ле­ния и на­й-­ве­че

Еволюцията в сми­съ­ла на посвещението, се по­каз­ва из­к­лю­чи­тел­но сил­но при един осо­бен въпрос: ак­тив­нос­т­та на паметта, на спомена, по вре­ме на опоз­на­ва­не­то чрез посвещение. В обик­но­ве­ния живот, ние има ме опит­ност със са­ми­те се­бе си. Нашият спомен, на­ша­та па­мет са ту мно­го добри, ту лоши, но ние пос­ти­га­ме паметта. После, по­-къс­но има­ме опитности, ние си спом­ня­ме за тях. За това, за ко­ето има­ме опит­ност в свръх­се­тив­ни­те светове, не­ща­та не сто­ят така. Ние мо­жем да има­ме опит­ност с тях, в ней­но­то величие, в ней­на­та красота, в ней­но­то бо­гатс­т­во от насоки; вед­нъж из­вър­ше­на­та опит­ност е ве­че минало. И за да мо­же то­ва да се пред­с­та­ви от­но­во пред душата, тряб­ва от­но­во да има­ме опит­ност с него. То не се отпечатва, са­мо ако чо­век тран­с­фор­ми­ра на­й-­нап­ред с мно­го уси­лия в по­ня­тия това, ко­ето виж­да в свръх­се­тив­ния свят, ако чо­век на­ка­ра в съ­що­то вре­ме своя усет да пре­ми­не в свръх­се­тив­ния свят. Това е мно­го трудно.

Всъщност, тряб­ва да се мис­ли от дру­га стра­на абсолютно, без да ви по­ма­га тя­ло­то за та­зи мисъл. Ето защо, тряб­ва пре­ди то­ва да сте ук­ре­пи­ли сво­ите понятия, тряб­ва да си ста­нал пре­ди то­ва един чес­тен здра­во мис­лещ ло­ги­чен човек, за да не се заб­ра­вя пос­то­ян­но та­зи логика, ко­га­то се гле­да в то­зи свят. Слабо разви­ти­те яс­но­вид­ци мо­гат да виж­дат точ­но нещата, но заб­ра­вят логиката, ко­га­то са от дру­га­та страна. Това точ­но се от­на­ся и до случая, ко­га­то ня­кой има да съ­об­ща­ва на ня­кой друг свръх­се­тив­ни исти-
ни, то­га­ва се за­бе­ляз­ва та­зи мо­ди­фи­ка­ция на па­мет­та по от­но­ше­ние на свръх­се­тив­ни­те истини. И тук виж­да­ме до как­ва сте­пен на­ше­то тя­ло е за­сег­на­то от уп­раж­ня­ва­не­то на паметта, не от мисълта, а от уп­раж­ня­ва­не­то на паметта, която, за­ви­си това, пре­ли­ва ви­на­ги вър­ху свръхсетивното.

Ако мо­га да си поз­во­ля да ка­жа не­що лично, то би би­ло това: ко­га­то аз са­ми­ят пра­вя конференции, не­ща­та са раз­лич­ни от пра­ве­не­то на кон­фе­рен­ции изобщо. При конференциите, ко­ито се пра­вят изобщо, се го­во­ри че- сто, ка­то лек­то­рът чер­пи от сво­ята памет; из­ла­гат се чес­то неща, ка­то лек- то­рът чер­пи от сво­ята па­мет това, ко­ето е научил, това, ко­ето мислил. Този, кой­то из­ла­га на­ис­ти­на свръх­се­тив­ни истини, трябва, всъщност, ви­на­ги да ги из­ра­бот­ва в момента, в кой­то ги излага. Така че, аз са­ми­ят мо­га да из­не­са 30, 40, 50 пъ­ти ед­на и съ­ща лек­ция и за мен тя ня­ма да бъ­де ни­ко­га същата. Такъв е, естествено, слу­ча­ят и с другите; но то­ва е слу­ча­ят при ед­на по­-­из­ви­се­на мярка, та­зи не­об­хо­ди­мост по от­но­ше­ние на памет- та, та­зи не­об­хо­ди­мост да се но­си съ­дър­жа­ни­ето в един вът­ре­шен живот, ко­га­то чо­век е пос­тиг­нал ед­на вът­реш­на сте­пен на паметта.

Това, ко­ето то­ку­-що ви раз­ка­зах за спо­соб­нос­т­та да се въ­ве­дат в етер­но­то тя­ло на ва­ша­та гла­ва формите, ко­ито поз­во­ля­ват пос­ле да ви­ди­те ва­ше­то тя­ло на времето, ва­ше­то етер­но тя­ло до раж­да­не­то ви, ви по­ла­га вече, най-общо, в ед­но из­ця­ло сво­е­об­раз­но раз­по­ло­же­ние по от­но­ше­ние на кос- моса. Човек губи, та­ка да се каже, сво­ята соб­с­т­ве­на телесност, но се чув­с­т­ва вля­зъл в жи­во­та на космоса. Съзнанието се простира, та­ка да се каже, в да­ле­чи­ни­те на етера. Човек не мо­же да гле­да ве­че ед­но растение, без да се по­то­пи в не­го­во­то растене. Той го прос­ле­дя­ва от ко­ре­на до цвета. Той жи­вее в со­ко­ве­те му, в раз­ви­ва­не­то на цве­та му, на пло­да му. Той мо­же да се по­то­пи в жи­во­та на животните, след­вай­ки фор­ма­та им и на­й-­ве­че в жи­во­та на дру­го ед­но същество. Най-слабата черта, явя­ва­ща ви се у ед­но дру­го чо­веш­ко същество, ще ви води, та­ка да се каже, в це­лия жи­вот на ду­ша­та му, та­ка че, чо­век усеща, че се­га не е в се­бе си, а е вън то се­бе си, по вре­ме на то­ва свръх­се­тив­но опознаване.

Но тряб­ва ви­на­ги да мо­жем да се вър­нем в тя­ло­то си, то­ва е необходимо, ина­че чо­век ста­ва един апатичен, мра­чен мистик, един ек­зал­ти­ран човек, а не човек, кой­то тър­си поз­на­ние за свръх­се­тив­ни­те светове. Човек тряб­ва да мо­же ед­нов­ре­мен­но да жи­вее в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве и да мо­же да се връ­ща в сво­ето тяло, за да мо­же да стои здра­во на два­та си крака. Ето защо, ко­га­то из­ла­гам тоз род неща, по по­вод свръх­се­тив­ни­те светове, ми е нуж­но да подчертая, че за мен, по­ве­че от логиката, това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо на доб­рия философ, е да знае как да ушие ед­на обув­ка или ед­на дреха, да бъ­де дейс­т­ви­тел­но в прак­тич­ния живот. Всъщност, чо­век не би тряб­ва­ло да мис­ли вър­ху живота, ако не е дейс­т­ви­тел­но в прак­тич­ния жи- вот. Но то­ва в още по­-го­ля­ма сте­пен ва­жи за този, кой­то тър­си свръх­се­-

Но после, тряб­ва да мо­же да се про­ник­ва по­-нап­ред в то­ва свръх­се­тив­но познание. Това се по­лу­ча­ва от факта, че се раз­ви­ва се­га медитацията. Най -напред, чо­век се от­пу­ща в ме­ди­та­ция вър­ху оп­ре­де­ле­ни пред­с­та­ви и ком­п­лек­си от пред­с­та­ви и от то­зи факт ук­реп­ва ду­шев­ния живот. Това все още не е дос­та­тъч­но за пъл­но­то про­ник­ва­не в свръх­се­тив­ния свят; за то- ва, е не­об­хо­ди­мо да се уп­раж­ня­ва също, не са­мо то­ва да мо­жем да се от­пу­щаш вър­ху представи, не са­мо да концентрираш, та­ка да се каже, ця­ла­та си ду­ша вър­ху та­зи представа, а и да мо­жеш съ­що пос­то­ян­но да ги из­х­вър­ляш по во­ля­та на сво­ето съзнание. Така как­то в ак­тив­ния жи­вот чо­век мо­же да гле­да не­що и пос­ле да от­мес­ти пог­ле­да си в об­рат­на посока, та­ка в свръх­се­тив­но­то раз­ви­тие тряб­ва да се на­учим да мо­жем да се кон­цен­т­ри­ра­ме сил­но вър­ху ед­но ду­шев­но съ­дър­жание и пос­ле да го из­х­вър­лим вън от ду­ша­та си.

Това по­ня­ко­га не е та­ка лес­но в обик­но­ве­ния живот. Помислете до как­ва мал­ка сте­пен чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е в със­то­яние да про­гон­ва неп­ре­къс­на­то сво­ите мисли. Понякога, оп­ре­де­ле­ни мис­ли ви прес­лед­ват по це­ли дни, осо­бе­но ко­га­то са неприятни. Не мо­же­те да се ос­во­бо­ди­те от тях. Но то­ва ста­ва още мно­го по-трудно, вед­нъж щом сме свик­на­ли да се кон­цен­т­ри­ра­ме вър­ху мисълта. Мисловно съдържание, вър­ху което сме се концентри- рали, нак­рая за­поч­ва да ни дър­жи и тряб­ва да вло­жим всич­ки­те уси­лия на света, за да го от­да­ле­чим отново. Когато дъл­го вре­ме сме се уп­раж­ня­ва­ли в това, ще пос­тиг­нем нак­рая спо­соб­нос­т­та да се отдалечаваме, да от­де­ля­ме съ­що от на­ше­то съз­на­ние ця­ло­то то­ва рет­рос­пек­тив­но виж­да­не вър­ху на­шия жи­вот да раждането, ця­ло­то то­ва етер­но тяло, как­то аз наричам, то­ва тя­ло на времето.

Това,естествено, е сте­пен на развитие, ко­ято ние тряб­ва да постигнем. Най-напред тряб­ва да узреем, ка­то на­ка­ра­ме да из­чез­нат представите, вър­ху ко­ито сме медитирали, тряб­ва да пос­тиг­нем си­ла­та да ка­ра­ме да из­чез­ва то­зи ду­ше­вен колос, то­зи ис­по­лин на душата; ця­ла­та страш­на аку­ла на на­шия жи­вот до нас­то­яще то, меж­ду нас­то­ящия мо­мент и раж­да­не­то и там, пред нас - ни е нуж­но да го на­ка­ра­ме да изчезне. Ако го на­ка­ра­ме за изчезне, то­га­ва за­поч­ва нещо, ко­ето бих же­лал да на­ре­ка "по­-буд­но съз- нание". Тогава ние сме прос­то пробудени, без да има съдържание, в то­ва буд­но съзнание. Но сега, то се изпълва. Така как­то нах­лу­ва въз­дух в бе­ли­-

Това е инспирацията. Нещо нах­лу­ва сега, то не е един вид по­-фи­на ма- терия, но има съ­що­то от­но­ше­ние към материята, как­во­то има не­га­ти­вът към позитива. Противоположното на ма­те­ри­ята нах­лу­ва се­га в та­зи ос­во­бо­де­на от ете­ра ре­ал­ност човешка. Важното е, че мо­жем да въз­п­ри­емем това: ду­хът не е материя, ста­на­ло още по-фина, още по-етерна; то­ва не е вярно. Ако на­ре­чем ма­те­ри­ята по­зи­тив - ние бих­ме могли, всъщност, съ­що да на­ре­чем ма­те­ри­ята негатив, не е от го­ля­мо значение, те­зи не­ща са от­но­си­тел­ни - тряб­ва то­га­ва да на­ре­чем ду­ха негатив, по от­но­ше­ние на позитива. Все едно, аз имам, да речем, ог­ром­но бо­гатс­т­во от пет ши­лин­га в мо­ето портмоне. Похарчвам един шилинг, тогава, имам още че­ти­ри шилинга; по­хар­ч­вам още един, имам още три и т.н., до­ка­то свършат. По- сле, мо­га да вля­за в дългове. Ако имам един ши­линг дълг, имам един ши­линг по-малко.

Веднъж щом си на­ка­рал етер­но­то тя­ло да изчезне, чрез метода, кой­то изработих, не вли­зам в един още по­-фин етер, а в нещо, про­ти­во­по­лож­но на етера, как­то дъл­го­ве­те са про­ти­во­по­лож­ни на богатството. И са­мо се­га аз зная, чрез опитност, как­во е духът. Духът вли­за във вас чрез ин­с­пи­ра­ци­ята и пър­во­то нещо, с ко­ето има­ме опит­ност е това, ко­ето пре­ди раж­да­не­то или още по-точно, пре­ди зачатието, при­със­т­ва­ше в на­ша­та ду­ша и на­шия дух в един ду­хо­вен свят. Това е пред­ва­ри­тел­но съ­щес­т­ву­ва­щи­ят жи­вот на на­ше­то съ­щес­т­во от ду­ша и от дух. Преди това, ние сме го ви­де­ли в ете­ра из­ди­гай­ки се от­но­во до на­ше­то раждане. Сега, ние гле­да­ме от­въд раж­да­не­то или, по-скоро, от­въд зачатието, в све­та на ду­ша­та и на ду­ха и пос­ти­га­ме то­ва да се въз­п­ри­емем такива, как­ви­то сме би­ли пре­ди да сле­зем от све­то­ве­те на ду­ха и да се об­ле­ем с ед­но фи­зи­чес­ко тя­ло ми­на­вай­ки през нас­лед­с­т­ве­на­та линия.

Тези неща, за поз­на­ни­ето чрез пос­ве­ще­ние не са фи­ло­соф­с­ки истини, ко­ито се из­ра­бот­ват чрез мисълта, то­ва са опитности, но опитности, ко­ито тряб­ва на­й-­нап­ред да бъ­дат пос­тиг­на­ти от факта, че чо­век се при гот­вя за тях по начина, кой­то посочих. И така, пър­во­то нещо, ко­ето срещаме, ко­га­то про­ник­нем в ду­хов­ния свят, е ис­ти­на­та за пред­ва­ри­тел­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние на чо­веш­ка­та душа, по-точно, на чо­веш­кия дух и се­га се учим да гле­да­ме ди­рек­т­но това, ко­ето е вечно.

От мно­го ве­ко­ве насам, ев­ро­пейс­ко­то чо­ве­чес­т­во гле­да веч­нос­т­та са­мо от ед­на страна, от стра­на­та на безсмъртието. Тя ви­на­ги е пос­та­вя­ла то­зи един­с­т­вен въпрос: как­во ста­ва с душата, ко­га­то на­пус­не тя­ло­то при смър- тта? Това тук, раз­би­ра се, е пра­во­то на его­ис­тич­ни­те хора, за­що­то точ­но по­ра­ди его­ис­тич­ни мо­ти­ви хо­ра­та се ин­те­ре­су­ват от това, как­во ще по- следва, ко­га­то прис­тиг­не смъртта. Ще ви­дим вед­на­га след това, че ние
мо­жем съ­що да го­во­рим за безсмъртието, но в по­-го­ля­ма част от времето, се го­во­ри за без­с­мър­тие то са­мо от его­ис­тич­ни мотиви. Хората по­-мал­ко се ин­те­ре­су­ват от това, ко­ето е би­ло пре­ди раждането. Те си казват: това, ко­ето сме тук сега, то­ва сме ние. Това, ко­ето е предшествало, има стой- ност са­мо за познанието. Но не мо­гат да се по­лу­чат на­ис­ти­на вер­ни поз- нания, ако чо­век не нап­рав­ля­ва сво­ите поз­на­ния вър­ху това, ко­ето съ­дър­- жа на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­ние пре­ди раж­да­не­то или, още по-точно, пре­ди зачатието.

В мо­дер­ни­те езици, има­ме нуж­да от ед­на дума, чрез ко­ято един­с­т­ве­на­та веч­ност да се допълва. Не тряб­ва да го­во­рим са­мо за безсмъртието, тряб­ва да го­во­рим съ­що - ще е мал­ко труд­но да се пре­ве­де то­ва – нераждаемо- стта; за­що­то веч­нос­т­та е със­та­ве­на от без­с­мър­ти­ето и нераждаемостта. И поз­на­ни­ето чрез пос­ве­ще­ние от­к­ри­ва не­раж­да­емос­т­та пред безсмъртието.

Ние мо­жем да пос­тиг­нем ед­на след­ва­ща сте­пен на еволюцията, ко­ято во­ди към свръх­се­тив­ни­те светове, тър­сей­ки да се ос­во­бо­дим още по­ве­че от опо­ра­та на тя­ло­то в на­ша­та ду­шев­на и ду­хов­на активност. Това мо­же да се по­лу­чи от факта, че се­га ори­ен­ти­ра­ме уп­раж­не­ни­ята за ме­ди­та­ция и кон­цен­т­ра­ция по­ве­че в посо­ка на уп­раж­не­ния за волята.

Бих ис­кал се­га да пред­с­та­вя на ва­ша­та душа, в ка­чес­т­во­то на пример, ед­но прос­то уп­раж­не­ние на волята, ко­ето ще ви поз­во­ли да изу­чи­те прин- ципа, кой­то вли­за тук ка­то су­мар­на линия. В обик­но­ве­ния живот, ние сме свик­на­ли да мис­лим с хо­да на света. Оставям не­ща­та да ид­ват към нас такива, как­ви­то се създават. Това, ко­ето ид­ва към нас по­-ра­но мис­лим за не­го по-рано, това, ко­ето ид­ва към нас по-късно, мис­лим за не­го по-къс- но. И да­же и ако в ло­гич­на­та ми­съл не след­ва­ме про­ти­ча­не­то на времето, при все това, съ­щес­т­ву­ва на за­ден план уси­ли­ето да се дър­жим за външ­ния дейс­т­ви­те­лен ход на фактите. За да се уп­раж­ня­ва­ме в от­но­ше­ни­ята на ду­шев­ни­те и ду­хов­ни­те сили, тряб­ва да се от­къс­нем от външ­но­то про­ти­ча­не на нещата. И то­га­ва то­ва е ед­но доб­ро упражнение, ко­ето е ед­нов­ре­мен­но ед­но уп­раж­не­ние за волята, да се опит­ва да се мис­ли в об­ра­тен ред за опитностите, ко­ито сме из­жи­ве­ли от сут­рин­та до вечерта, но из­ди­гай­ки се от ве­черта до сутринта, а не, точно, от сут­рин­та до вечерта, вли­зай­ки изцяло, толкова, кол­ко­то е въз­мож­но в подробностите.

Да допуснем, че по вре­ме на ед­на рет­рос­пек­ция от то­зи род, до­на­ся­ща за жи­во­та на на­шия ден, сти­га­ме до това, да си представим, че из­кач­ва­ме стълба. Представяме си, че сме на­й-­нап­ред на най-високото, после, на­й-­пос­лед­но­то стъпало, на пред­пос­лед­но­то и т.н. Слизаме в об­рат­на посока. В началото, ще мо­жем да си пред­с­та­вим в об­рат­на по­со­ка по то­зи на­чин са­мо епи­зо­ди от на­шия дне­вен живот, например, от 6 ча­са до 3 часа, от обед до 9 ча­са и т.н., до мо­мен­та на пробуждането. Но ще пос­тиг­нем мал­ко по мал­ко един вид техника, чрез ко­ято ще мо­жем действително, ве­чер­-
та или на дру­гия ден, да на­ка­ра­ме да де­фи­ли­рат в об­ратен ред пред на­ша­та ду­ша об­ра­зи­те от на­шия дне­вен жи­вот или те­зи от пред­шес­т­ва­щия ден, ка­то в ед­на картина, обър­на­та обратно. Ако сме в със­то­яние - и точ­но то­ва е важ­но -, да от­къс­нем из­ця­ло на­ша­та ми съл от начина, по кой­то се раз­ви­ва действителността, в три измерения, то­га­ва ще видим, че на­ша­та во­ля е из­к­лю­чи­тел­но мно­го ук­реп­на­ла от това. Ще по­лу­чим то­зи ефект също, ако пос­тиг­нем усе­ща­не­то на ед­на ме­ло­дия в об­рат­на по­со­ка или ако си пред­с­та­вим ед­на дра­ма от 5 дейс­т­вия да се раз­ви­ва в об­ра­тен ред, от петото, чет­вър­то­то дейс­т­вие и т.н., до първото. Чрез всич­ки те­зи мето- ди, ще ук­ре­пим на­ша­та воля, да­вай­ки и вът­реш­но по­ве­че си­ли и из­т­ръг­вай­ки я външ­но от ней­на­та връз­ка със се­тив­ни­те събития.

Към то­ва мо­гат да се при­ба­вят дру­ги упражнения, ка­то тези, ко­ито по­со­чих в сво­ите пре­диш­ни конференции; наблюдаваме, например, че има­ме та­къв и та­къв навик. Вземаме твър­до­то ре­ше­ние и при­ла­га­ме ед­на же­ляз­на во­ля към не­го - да ус­во­им за ня­кол­ко го­ди­ни ед­но дру­го по­ве­де­ние в та­зи област. Ще ци­ти­рам та­ка прос­тич­ко факта, че все­ки чо­век има в своя по­черк нещо, ко­ето се на­ри­ча ха­рак­тер на почерка: Ако пра­вим усилия, за да пос­тиг­нем един друг почерк, кой­то изоб­що не е по­до­бен на предшест- ващия, то­ва изис­к­ва ед­на го­ля­ма вът­реш­на сила. Нужно е то­га­ва са­мо то­зи вто­ри по­черк да ста­не за нас съ­що тол­ко­ва обикновен, съ­що тол­ко­ва текущ, как­то предишния. Това е са­мо ед­но от мал­ки­те неща. Има съ­що мно­го неща, чрез ко­ито ние мо­жем да про­ме­ним ця­ла­та ос­нов­на ори­ен­та­ция на на­ша­та воля, чрез на­ша­та соб­с­т­ве­на енергия. Ще постигнем, бла­го­да­ре­ние на това, не са­мо да при­емем в нас ду­хов­ния свят под фор­ма на инспирация, а и да се по­то­пим дейс­т­ви­тел­но с на­шия дух, ос­во­бо­ден от тялото, в дру­ги­те ду­хов­ни същества, ко­ито са вън от нас. Защото, да поз­на­ваш по дейс­т­ви­тел­но ду­хо­вен начин, означава, да се по­то­пиш в същно- стите, ко­ито са ду­хов­но око­ло нас, ко­га­то гле­да­ме фи­зи­чес­ки­те неща. Ако ис­ка­ме да има­ме поз­на­ние за ед­на ду­хов­на реалност, ни е нуж­но на­й-­нап­ред да из­ле­зем от нас самите. Опитах това. Но пос­ле ни е нуж­но да пос­тиг­нем спо­соб­нос­т­та да проникваме, то­зи път, в нещата, т.е., в ду­хов­ни­те не­ща и същности.

Не сме спо­соб­ни на това, пре­ди да сме нап­ра­ви­ли съ­що уп­раж­не­ни­ята за посвещение, такива, имен­но как ви­то то­ку­-що ви описах, къ­де­то в дейст- вителност, ние не сме зат­руд­не­ни от на­ше­то соб­с­т­ве­но тяло, но къ­де­то мо­жем да с по­то­пим в ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност на нещата, къ­де­то също, не цве­то­ве­те на рас­те­нията се явя­ват пред нас, а къ­де­то ние не виж­да­ме ве­че оц­ве­те­ни­те растения, а ги виж­да­ме да се оцветяват. От факта, че ние знаем, че цикорията, ко­ято ник­не пок­рай пъ­тя не е синя, са­мо ко­га­то я гледаме, а че ние мо­жем вът­реш­но да се по­то­пим в цве­та и да учас­т­ва­ме в процеса, чрез кой­то тя ста­ва синя, ние се на­ми­ра­ме ин­ту­итив­но вът­ре в
то­зи про­цес и то­га­ва ние можем, из­хож­дай­ки от там, да прос­ти­ра­ме все по­ве­че и по­ве­че на­ше­то ду­хов­но познание.

Можем то­га­ва да ви­дим от ня­кол­ко симптома, че дейс­т­ви­тел­но сме отиш­ли нап­ред в те­зи упражнения. Бих ис­кал да по­со­ча два от тях, но те са много. Първият се със­тои в това, че ние одоб­ря­ва­ме всич­ки дру­ги глед­ни точ­ки на ма­те­ри­ал­ния свят, раз­лич­ни от пре­ди това. За чис­тия интелек- туализъм, мо­рал­ния свят има не­що нереално. Разбира се, ко­га­то чо­веш­ко- то съ­щес­т­во е за­па­зи­ло оп­ре­де­ле­на ко­рек­ция в нед­ра­та на ма­те­ри­ал­ния свят, се чув­с­т­ва за­дъл­же­но да из­пъл­ни сво­ето за­дъл­же­ни­е­,вър­шей­ки това, ко­ето е добро, спо­ред традицията; но да­же и да не си приз­на­ва­,той мис­ли така: от факта, че ня­кой е из­вър­шил добро, не се е по­лу­чи­ло не­що от съ­щия ред, как­то ко­га­то свет­ка­ви­ца про­ре­же прос­т­ран­с­т­во­то или гръ­мо­те­ви­ца гръм­не в пространството. Той не мис­ли за ни­що ре­ал­но в то­зи слу- чай. Когато чо­век про­ник­не в жи­во­та на ду­хов­ния свят, забелязва, че мо­рал­на­та под­ред­ба на све­та не са­мо е ед­на ре­ал­ност от съ­ща­та при­ро­да ка­то на фи­зи­чес­ка­та реалност, а тя има ед­на вис­ша действителност. Човек се на­уча­ва мал­ко по мал­ко да разбира, че ця­ло­то то­ва вре­ме с не­го­ви­те све­тов­ни час­ти и фи­зи­чес­ки про­це­си мо­же да пропадне, да се разруши; но това, ко­ето се из­лъч­ва мо­рал­но от нас, ще се из­гу­би в сво­ите следствия. Реалността на мо­рал­ния свят се из ди­га за нас. И фи­зи­чес­ки­ят свят и мо­рал­ни­ят свят, нас­то­ящо­то съ­щес­т­ву­ва­ние и раз­ви­ти­ето ста­ват ед­на един- ност. Ние дейс­т­ви­тел­но има­ме опит­ност с това, и све­тът има мо­рал­ни закони, ко­ито са обек­тив­ни закони.

Това ка­ра да на­рас­не на­ше­то чув­с­т­во на от­го­вор­ност пред света. Това ни дава, най-общо, ед­но съв­сем дру­го съзнание, ед­но съзнание, от ко­ето мо­дер­но­то чо­ве­чес­т­во има дос­та го­ля­ма нужда. Това мо­дер­но човечество, ко­ето гле­да към на­ча­ло­то на Земята, към начина, по кой­то Земята се е об- разувала, на­чи­ная от ед­но не­яс­но начало, към начина, по кой­то са из­лез­ли от то­ва не­яс­но на­ча­ло животът, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и от него, ка­то ед­на женитба, све­тът на идеите. Това човечество, ко­ето има ка­то пер­с­пек­ти­ва сту­де­на­та смърт, такава, че всичко, в ко­ето жи­вее чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де от­но­во по­то­пе­но в ед­но об­шир­но гробище, със­та­ве­но от това, в ко­ето жи­вее човечеството, то­ва чо­ве­чес­т­во има нуж­да от поз­на­ние за мо­рал­на­та под­ред­ба на света. Тя мо­же ос­нов­но да бъ­де на­пъл­но спе­че­ле­на чрез ду­хов­но­то познание. Мога са­мо да нах­вър­ля това.

Но вто­ри­ят сим­п­том е, че чо­век не мо­же да пос­тиг­не то­зи ин­ту­ити­вен на­чин на познание, да се по­то­пи във външ­ни­те неща, без да е пре­ми­нал през ед­но ин­тен­зив­но страдание, интензивно, по от­но­ше­ние на бол ката, ко­ето бе­ше не­об­хо­ди­мо ве­че да ха­рак­те­ри­зи­рам по по­вод има­ги­на­тив­но­то поз- нание: ве­че ка­зах тогава, че в действителност, тряб­ва да за­поч­нем да се откриваме, с мно­го усилия, в сво­ите сим­па­тии и антипатии, ко­ето е ви­на­-

Човек мо­же лес­но да се по­пи­та за­що бо­го­ве­те или Бог съз­да­ват страда- нието. Страданието тряб­ва да бъ­де тук, за да мо­же све­тът да се из­диг­не в ця­ла­та своя красота. Фактът, че ние има­ме очи - ще се из­ра­зя по съв­сем обик­но­вен на­чин - про­из­хож­да са­мо от това, че в един още не­ди­фе­рен­ци­- ран ор­га­ни­зъм бе­ше из­дъл­ба на, та­ка да се каже, ор­га­нич­на­та реалност, ко­ято по­ве­де към спо­соб­нос­т­та за виждане, после, под ед­на ме­та­мор­фо­ри­зи­ра­на форма, към окото. Ако ние днес въз­п­ри­ема­ме още мал­ки­те нез­на­чи­тел­ни процеси, които про­ти­чат в на­ша­та ретина, по вре­ме на виж- дането, ще доловим, че да­же то­ва е ед­на болка, по­чи­ва­ща на ос­но­ва­та на съществуванието. Цялата кра­со­та по­чи­ва на ос­но­ва­та на страданието. Красотата мо­же да се раз­вие са­мо на­чи­ная от болката. Това ве­че мо­же да се каже, на ед­на нис­ка степен, на ед­но по­-нис­ше ни­во на познанието. Все- ки човек, пос­тиг­нал ня­как­во поз­на­ние би мо­гъл да ви нап­ра­ви признание; той би ви казал: за щас­ти­ето и ра­дос­т­та в моя живот, съм приз­на­те­лен на съд­ба­та си, но поз­на­ни­ята си съм пос­тиг­нал са­мо чрез бол­ки­те си, чрез стра­да­ни­ето си.

Ако чо­век усе­ща то­ва още отначало, по от­но­ше­ние на нис­шо­то познание, мо­же да го из­жи­вее напълно, ко­га­то пра­ви уси­лие вър­ху са­мия се­бе си, ко­га­то си проп­ра­вя път през болката, ко­ято е усе­те­на ка­то ед­на кос­мич­на болка, до не­ут­рал­на­та опит­ност в ду­хов­ния космос. Трябва да се на­ме­ри с го­ля­ма мъ­ка как чо­век мо­же да учас­т­ва в раз­ви­ва­не­то и в същ­нос­т­та на всич­ки неща, то­га­ва ид­ва ин­ту­итив­но­то познание. Но после, чо­век е пак та­ка из­ця­ло в ед­на поз­на­ва­тел­на опитност, ко­ято ве­че не е свър­за­на с тя- лото, ко­ято може да се обър­не сво­бод­но към тялото, за да бъ­де от­но­во в се­тив­ния свят чак до смъртта, но кой­то знае се­га на­пъл­но как­во зна­чи да бъ­деш действително, да бъ­деш в своя дух и сво­ята ду­ша действително, вън от тяло­то си.

Когато чо­век е раз­б­рал това, има в съз­на­ни­ето си об­раз на това, ко­ето се случва, ко­га­то той на­пус­не свое то фи­зи­чес­ко тя­ло в ре­ал­на смърт, то­га­ва той знае как­во оз­на­ча­ва да пре­ми­неш вра­та­та на смъртта. Действител- ността, ко­ято ви се явя­ва - че ва­ше­то ду­шев­но и ду­хов­но съ­щес­т­во пре­ми­на­ва в един ду­хов­но­-ду­ше­вен свят, на­пус­кай­ки сво­ето тя­ло - чо­век я виж­да предварително, в познанието, ко­га­то се е из­диг­нал до ин­ту­итив­но­то познание, т.е., ко­га­то чо­век знае как сто­ят не­ща­та в света, ко­га­то той ня­ма тяло, на ко­ето да се опре. Той се връ­ща то­га­ва в сво­ето тя­ло с то­ва познание, щом го е тран­с­фор­ми­рал в понятие. Но съ­щес­т­ве­но­то е това, че чо­век се на­уча­ва да жи­вее да­же без сво­ето тя­ло и съ­що че пос­ти­га от то­зи факт ед­но поз­на ние за ситуацията, в ко­ято той се намира, ко­га­то не мо­же

Това тук не е фи­ло­соф­с­ка спе­ку­ла­ция вър­ху безсмъртието, това, ко­ето пред­ла­га поз­на­ни­ето чрез посвещение, е ед­на опитност, ко­ято е ед­на пре- д­ва­ри­тел­на опитност, не­що пред­ва­ри­тел­но изживяно. Човек знае как­во ще бъ­де след това. Той не из­жи­вя­ва пъл­на­та действителност, но из­жи­вя­ва един дейс­т­ви­те­лен образ, кой­то е по оп­ре­де­лен на­чин иден­ти­чен на пъл­- на­та дейс­т­ви­тел­ност на смъртта. Човек има опит­ност с безсмъртието. Зна- чи, в то­ва от­но­ше­ние то е ед­на опитност, ко­ято чо­век въ­веж­да в позна- нието.

Е, добре, опи­тах се да ви опи­ша как чо­век се из­ди­га чрез има­ги­на­ция към ин­с­пи­ра­ци­ята и към ин­ту­ици­ята и как чо­век опоз­на­ва чрез това, на­й-­нап­ред са­мия се­бе си в пъл­на­та ре­ал­ност на чо­веш­ко­то същество. Той се на­уча­ва да се опоз­на­ва в сво­ето тяло, имен­но тол­ко­ва дълго, кол­ко­то е в сво­ето тяло. Трябва да се ос­во­бо­ди от тя­ло­то в сво­ето ду­хов­но­-ду­шев­но същество, са­мо то­га­ва чо­век ос­во­бож­да­ва ця­ло­то чо­веш­ко същество. За- щото с това, ко­ето чо­век знае чрез тя­ло­то си, чрез се­ти­ва­та си, чрез това, ко­ето се при­ба­вя към опит­нос­т­та на се­ти­ва­та под фор­ма­та на ми­съл и чрез това, ко­ето е, все пак, свър­за­но с тялото, всъщност, с нер­в­но­се­тив­на­та сис­те­ма за обик­но­ве­на­та мисъл, чо­век поз­на­ва са­мо ед­на част от чо­веш­ко­то същество. Опознава пъл­на­та ця­лос­т­ност на чо­ве­ка са­мо ко­га­то има же­ла­ни­ето да се из­диг­не към познанието, ко­ето ид­ва имен­но от на­ука­та за посвещението.

Бих ис­кал да го под­чер­тая още веднъж: вед­нъж щом не­ща­та са на­ме­ре­ни чрез изследването, все­ки човек, кой­то се приб­ли­жа­ва към тях, без пред- разсъдъци, мо­же да ги раз­бе­ре с обик­но­ве­ния здрав разум, по съ­щия на- чин, по кой­то той мо­же да кон­т­ро­ли­ра чрез обик­но­ве­ния здрав ра­зум то- ва, ко­ето астрономите, това, ко­ето би­оло­зи­те каз­ват за света. И чо­век ще от­к­рие тогава, че то­зи кон­т­рол е пър­ва­та сте­пен на поз­на­ни­ето чрез пос- вещение. Че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не е ус­т­ро­ено пред­вид ед­на не­ис­ти­на и грешка, а пред­вид истината, тряб­ва на­й-­нап­ред чо­век да има от поз­на­ни­ето чрез пос­ве­ще­ние ед­но впе­чат­ле­ние за истината; тогава, такова, кол­ко­то съд­ба­та го пра­ви възможно, чо­век би мо­гъл да про­дъл­жа­ва да про­ник­ва все по­-нап­ред в ду­хов­ния свят още от то­зи живот. Трябва, в мо­дер­на­та епо­ха също, и да­же под ед­на вис­ша форма, да бъ­де из­пъл­не­но изисква- нето, из­пи­са­но от фрон­то­на на гръц­кия храм:"Човеко, опоз­най се­бе си!". Това, раз­би­ра се, не означаваше, че е тряб­ва­ло да се про­ник­ва в чо­веш­ка­та вътрешност, а означаваше, про­буж­да­не­то към тър­се­не същ­нос­т­та на безсмъртие=тяло; същ­нос­т­та на не­раж­да­емос­т­та­=без­с­мър­тен дух и ме­ди­та­ция меж­ду Земята, вре­мен­но­то и ду­ха­=ду­шев­ния елемент. Защото ис- тинският, ис­тин­ни­ят чо­век е със­та­вен от тяло, ду­ша и дух. Тялото мо­же