Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

Дорнах, 28 юли 1922 г.

рис № 1 рис № 2

­ние /рис.1/, си каз­ва Гьоте, но не­ща­та могат, например, да се раз­ви­ят съ­що и та­ка /рис. 2/. Ето коренът; но силата, ко­ято за­поч­ва в та­зи рас­ти­тел­на фор­ма /рис. 1/ да се раз­ви­ва още от корена, ос­та­ва тук още зат­во­ре­на в са­ма­та се­бе си и не раз­ви­ва ед­но сла­бо стебло, ко­ето се раз­де­ля вед­на­га в цветове, а напротив, тя об­ра­зу­ва ед­но де­бе­ло стебло. От то­зи факт, си­ла­та на лис­та­та пре­ми­на­ва в то­ва де­бе­ло стеб­ло и ос­та­ва са­мо мал­ко сила, за раз­ви­ва­не на лис­т­ни­те раз­п­ре­де­ле­ния и мо­же би, вър­ху тях цвета. Но мо­же съ­що да ста­не така, че рас­те­ни­ето да раз­ви­ва мно­го сла­бо сво­ите коре- ни. Продължава да раз­ви­ва още не­що от си­ла та на корена. Това се раз­ви-
ва по след­ния на­чин /виж рис. № 3/ и после, се раз­ви­ват сла­би фи­ли­зи на лис­та и стебла. Но, всич­ко това, е вът­реш­но съ­що­то нещо. Тук стеб­ло­то е

рис. 3

Докато Лине съб­ра ед­ни с дру­ги раз­лич­ни­те фор­ми и ги наб­лю­да­ва ка­то ми­не­рал­ни форми, Гьоте ис­ка­ше да схва­не ця­ла­та рас­ти­тел­на сис­те­ма ка­то ед­но един­с­т­во с под­виж­ни­те идеи; та­ка че прониква, плъз­ва се, та­ка да се каже, с та­зи идея вън от ед­на рас­ти­тел­на фор­ма и тран­с­фор­ми­рай­ки са­ми­ят той та­зи идея, се плъзва, про­ник­вай­ки в ед­на дру­га рас­ти­тел­на фор­ма и т.н.

Този на­чин на наблюдение, то­зи на­чин да наб­лю­да­ва с под­виж­ни идеи бе­ше при Гьоте из­ця­ло из­ход­на точ­ка на един има­ги­на­ти­вен на­чин на на- блюдение. Така че мо­же да се каже: ко­га­то Гьоте се приб­ли­жи до бо­та­ни­чес­ка­та сис­те­ма на Лине, усети, че обик­но­ве­но­то зна­ние за обектите, ко­ето мо­же да се из­пол­з­ва във фи­зи­чес­кия свят на ми­не­рал­но­то царство, не е дос­та­тъч­но в жи­во­та на растенията. Той усети, в при­със­т­ви­ето на сис­те­ма­та на Лине, не­об­хо­ди­мос­т­та от има­ги­на­ти­вен на­чин на наблюдение.

Казано с дру­ги думи, то­ва означава, че Гьоте си казваше: ко­га­то гле­дам ед­но растение, това, ко­ето виж дам, изоб­що не е физическото, ко­ето най-малко, пред­по­ла­гам да видя, а то­ва фи­зи­чес­ко е ста­на­ло не­ви­ди­мо и тряб­ва да въз­п­ри­ема това, ко­ето виж­дам с дру­ги идеи, раз­лич­ни от те­зи на ми­не­рал­но­то царство. Изключително важ­но е да за­че­тем това! Защото ние мо­жем да си кажем, ако пос­та­вим то­ва по пра­ви­лен на чин пред на­ша­та

Как се определя, в действителност, ви­ди­ма­та ре­ал­ност на растението? Е, добре, ко­га­то има­те ед­но фи­зи­чес­ко тяло, например, пла­нин­с­ки кристал, виж­да­те вед­на­га фи­зи­чес­ко­то /рис. 4/. Когато има­те ед­но рас­тение, не

рис. 4 рис. 5

виж­да­те физическото; вие виж­да­те вър­ху рас­те­ни­ето етер­на­та фор­ма /рис. 5/. Но та­зи етер­на фор­ма е из­пъл­не­на от физическото, фи­зи­чес­ки суб ­с­тан­ции жи­ве­ят там - отвътре. Когато рас­те­ни­ето ве­че ня­ма жи­вот и ста­ва въг­лен про­дъл­жа­ва да съществува: той е в растението. Следователно, мо­жем да кажем, че рас­те­ни­ето е из­пъл­не­но от физическото, но то раз­т­ва­ря фи­зи­чес­ко­то чрез етерното. Етерното е това, което, в действителност, е ви­ди­мо в рас­ти­тел­на­та форма. Физическото е невидимо.

Следователно, фи­зи­чес­ко­то ста­ва ви­ди­мо за нас в ми­не­рал­на­та природа. В рас­ти­тел­на­та природа, фи­зи­чес­ко­то ста­ва ве­че не­ви­ди­мо за нас, за­що­то всичко, ко­ето виж­да­ме е имен­но са­мо етерното, ста­на­ло ви­ди­мо чрез фи- зическото. Ние, естествено, не бих­ме ви­де­ли рас­те­ни­ята с обик­но­ве­ни очи, ако не­ви­ди­мо­то етер­но тя­ло не носеше, ка­за­но грубо, мал­ки фи­зи­чес­ки зрънца. Чрез физическото, етер­на­та фор­ма ста­ва ви­ди­ма за нас; но

Тогава, скъ­пи мои приятели, ако попитате: "как­во са имагинациите?" мо­же да ви се отговори, че всич­ки­те рас­те­ния са имагинации. Естествено, спо­ред тях­на­та има­ги­на­тив­на природа, те са ви­ди­ми са­мо за има­ги­на­тив­но­то съзнание. Че рас­те­ни­ята са ви­ди­ми съ­що и за фи­зи­чес­ко­то око, про­из­ли­за от това, че те са из­пъл­не­ни от фи­зи­чес­ки частици; от то­зи факт, етер­но­то ста­ва ви­ди­мо за фи­зи­чес­ко­то око по един фи­зи­чес­ки начин. Но ако ис­ка­ме да на­зо­вем не­ща­та такива, как­ви­то са, ние да­же ня­ма­ме право, да казваме, че виж­даме в рас­те­ни­ето ед­на фи­зи­чес­ка реалност. В расте- нието, ние виж­да­ме ед­на ис­тин­с­ка имагинация. Следователно, нав­ся­къ­де око­ло вас вие има­те имагинации, във фор­ми­те на рас­ти­тел­ния свят.

Ако се­га се из­диг­нем от све­та на рас­те­ни­ята към све­та на животните, не е дос­та­тъч­но ве­че да се обър­нем към етерното. Нужно ни е да нап­ра­вим ед­на стъп­ка повече. Виждате ли, за растението, мо­жем да кажем, че то "в сво­ята същност" е етерно.
Растението: уни­що­жа­ва фи­зи­чес­ко­то

в сво­ята същ­ност е етер­но
Ако се из­диг­нем до животното, то­зи път ве­че ня­ма­ме пра­во­то да се дър­жим са­мо за етерното; напротив, тряб­ва ни тук да си пред­с­та­вим жи­во­тин­с­ка­та фор­ма по та­къв начин, че се­га етер­но­то съ­що е унищожено. Та- ка че, мо­жем да кажем: жи­вот­но­то уни­що­жа­ва фи­зи­чес­ко­то - това, ко­ето ве­че вър­ши рас­те­ни­ето -, но то уни­що­жа­ва съ­що етер­но­то и не­го­ва­та същ­ност е в това, че то мо­же то­га­ва да раз­ви­ва сво­ето действие, щом ете- р­но­то е унищожено.

Когато фи­зи­чес­ко­то е уни­що­же­но от растението, етер­но­то мо­же да раз­ви­ва сво­ето действие. Но ко­га­то етер­но­то е, на свое място, гру­бо казано, са­мо пълнеж, със струк­ту­ра на зърно, то­га­ва това, ко­ето се­га ве­че не е в обик­но­ве­но­то пространство, астралното, то­га­ва мо­же да бъ­де в сво­ята същност. Следователно, нуж­но ни е да кажем, че в жи­вот­но­то ас­т­рал­но­то е в сво­ята същност.

И така, Гьоте се стре­ме­ше с ця­ла­та си енер­гия да пос­тиг­не под­виж­ни идеи, под­виж­ни понятия, за да възпри­ема то­тал­но то­зи под­ви­жен жи­вот в рас­ти­тел­ния свят. В рас­ти­тел­ния свят, има­ме още пред се­бе си етерното, за­що­то рас­те­ни­ето тласка, в оп­ре­де­лен смисъл, то­ва етер­но към повърх- ността. То жи­вее във фор­мата на растението. За растението, тряб­ва да си ка­жем това: в жи­вот­но­то има нещо, което, не се из­т­лас­к­ва към повърхно- стта. Вече фактът, че рас­те­ни­ето тряб­ва да ос­та­не на мястото, къ­де­то е поникнало, показва, че ня­ма ни­що в растението, ко­ето да не се по­каз­ва ви­ди­мо на повърхността. Животното се пре­мес­т­ва свободно. В не­го има нещо, ко­ето не из­ли­за на по­вър­х­нос­т­та и не ста­ва видимо. Това е ас­т­рал­но­то в жи­вот­но то. Това е нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де схва­на­то от един­с­т­ве­ния факт, че ние пра­вим на­ши­те идеи подвижни, как­то ви из­ло­жих тук, ко­га­то пре­ми­на­ва­ме от ед­на фор­ма в дру­га в са­ма­та идея /виж пър­ви­те три ри­сун­ки на растения/. За астралното, то­ва не е достатъчно. Ако ис­ка­ме да схва­нем астралното, ни е нуж­но да оти­дем по-далеч, нуж­но ние да кажем: не­що вли­за в етер­но­то и това, ко­ето е отвътре, би могло, напри- мер, да нап­ра­ви не­що по та­къв начин, че от­вът­ре фор­ма­та да се из­пъл­ни в лу­ко­ви­ца и да наедрява. За рас­те­ние то, тряб­ва ви­на­ги да се тър­си в това, ко­ето е от­вън основанието, по­ра­ди ко­ето фор­ма­та ста­ва друга. Трябва иде­ята ви да бъ­де подвижна. Но за да се въз­п­ри­еме астралното, та­зи един­с­т­ве­на под­виж­ност не е достатъчна. Там, във ва­ши­те понятия, тряб­ва да вле­зе яс­но още не­що друго.

Ако ис­ка­те да ви­ди­те яс­но до как­ва сте­пен по­ня­тий­на­та ак­тив­ност тряб­ва да бъ­де за жи­вот­но­то раз­лич­на от та­зи за растението, ви е нуж­но не са­мо да има­те ед­но под­виж­но понятие, ко­ето мо­же да при­еме раз­лич­ни форми, но по­ня­ти­ето тряб­ва да при­ема на­вът­ре нещо, ко­ето то ня­ма в са­мо­то се­бе си. Това се на­ри­ча ис­пи­ра­ция в об­ра­зу­ва­не­то на понятия. Така как­то по вре­ме на вдиш­ва­не /инспирация/, по­емаме въз­дух от­вън в нас - докато, в ос­та­тъ­ка на на­ша­та ор­га­нич­на активност, ко­ято е на об­рат­на­та стра­на на ди­ша­не­то /респирацията/, ние ос­та­ва­ме в ак­тив­ност в са­ми­те се­бе си - нуж­но ни е да имаме, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем животното, не са­мо под­виж­ни понятия, но и да на­ка­ра­ме да вле­зе от­вън не­що по­ве­че в те­зи под­виж­ни понятия.

Ако ис­кам да се из­ра­зя по друг начин, бих ка­зал това: ние мо­жем да ос­та­нем неподвижни, ко­га­то ис­ка­ме да раз­бе­рем точ­но растението, мо­жем съ­що да се наб­лю­да­ва­ме мис­ле­но ка­то ед­но не­под­виж­но същество. Е да­же да ос­та­нем не­под­виж­ни в про­дъл­же­ние на це­лия си живот, ще можем, при това, да нап­ра­вим на­шите по­ня­тия дос­та­тъч­но подвижни, за да об­х­ва­нат на­й-­раз­лич­ни­те рас­ти­тел­ни форми; но не бих­ме ни­ко­га фор­ми­ра­ли идеята, по­ня­ти­ето на животното, ако не можем, са­ми­те тряб­ва да мо­жем

да сно­вем на­сам и на там, ако ис­ка­ме да об­ра­зу­ва­ме по­ня­тие за живот- ното. Защо?

Да речем, че има­те то­ва по­ня­тие за рас­те­ние /виж рис.1/ и го тран­с­фор­ми­рай­те в то­ва вто­ро понятие, то­га­ва са­ми­те вие тран­с­фор­ми­рах­те то­ва по- нятие. Но ако бягате, ва­ше­то по­ня­тие ста­ва друго, от факта, че бягате. Трябва вие са­ми­те да въ­ве­де­те жи­вот в понятието. Това е, ко­ето пра­ви от ед­но понятие, ко­ето е са­мо про­из­ляз­ло от имагинацията, ед­но ин­с­пи­ри­ра­но понятие. За растението, мо­же­те да си представите, че вие са­ми­те сте вът­реш­но то­тал­но не­под­виж­ни и че се за­до­во­ля­ва­те да мо­ди­фи­ци­ра­те по- нятията. Ако ис­ка­те да си пред­с­та­ви­те по­ня­ти­ето за жи­вот­но­то - по­-го­ля­ма­та част от хо­ра­та не оби­чат да го правят, то­ва е съв­сем сигурно, за­що­то е нуж­но по­ня­ти­ето да ста­не вът­реш­но живо, то­ва ви при­чи­ня­ва сърбеж, ся­каш има­те мрав­ки - пре­диз­вик­ва­те да вле­зе във вас инспирацията, дви­же­ни­ето на вът­реш­ния живот, не са­мо чув­с­т­ве­на­та активност, ко­ято сно­ве от фор­ма във форма, а дви­же­ни­ето на вът­реш­ния живот. Вие не мо­же­те да си пред­с­та­ви­те ед­но жи­вот­но в не­го­ва­та цялост, без да въ­ве­де­те в по­ня­ти­ето то­ва дви­же­ние на вът­реш­ния живот.

Това е нещо, ко­ето Гьоте не ус­пя да направи. Той пос­тиг­на то­ва да мо­же да каже: рас­ти­тел­ни­ят свят е сбор от понятия, от имагинации. Но за живо- тните, тряб­ва да се въ­ве­де не­що в понятието, тряб­ва да нап­ра­вим са­мо­то по­ня­тие вът­реш­но живо. Че има­ги­на­ци­ята не жи­вее в изо­ли­ра­но­то расте- ние, мо­же­те да ви­дите ве­че във факта, че ко­га­то рас­те­ни­ето се на­ми­ра в сво­ята поч­ва и пониква, то про­ме­ня сво­ята фор­ма под вли­яни­ето на вън- ш­ни­те ус­ло­ви­я­,но вътрешно, то не про­ме­ня сво­ята форма. Животното е под­виж­но­то понятие, жи­во­то по­ня­тие и там, тряб­ва да при­емем в се­бе си ин­с­пи­ра­ци­ята и са­мо бла­го­да­ре­ние на ин­с­пи­ра­ци­ята про­ник­ва­ме до аст- ралното.

И ко­га­то се из­ди­га­ме до човека, нуж­но ни е да кажем, че той уни­що­жа­ва физическото, че уни­що­жа­ва етерното, че уни­що­жа­ва астралното, че не­го­ва­та същ­ност е Азът.

Ние не мо­жем да въз­п­ри­емем чо­веш­кия Аз, пре­ди да има­ме интуиция. Всъщност, чо­веш­ки­ят Аз мо­же да бъ­де въз­п­ри­ет са­мо чрез интуицията. При животното, следователно, виж­да­ме инспирация, при чо­ве­ка виждаме, всъщност, Аза, интуицията. Ние грешим, ка­то казваме, че при животното, виж­да ме не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло. Ние аб­со­лют­но не виж­да­ме фи­зи­чес­ко­то тяло. То е разградено, то е унищожено, то пра­ви са­мо така, че един вид, ин­с­пи­ра­ци­ята да ста­не за нас ви­ди­ма и по съ­щия на­чин етер­но­то тяло. При животното, всъщност, ние виж­да­ме ас­т­рал­но­то тя­ло външно, през фи­зи­чес­ко­то и етерното. А при човека, ние ве­че виж­да­ме Аза. Това, ко­ето виж­да­ме тогава, не е фи­зи­чес­ко­то тяло, то е точ­но невидимо; съ­що и етер­но­то тяло; съ­що и астралното. Това, ко­ето виж­да­ме в човека, е - фор­ми­ран външно, фор­ми­ран по фи­зи­чес­ки на­чин - Азът. Ето за­що чо­ве­кът се явя­ва външно, например, за ви­ди­мо­то възприемане, за това, ко­ето мо­же да бъ­де видяно, в своя инкарнат, в един цвят, кой­то не съ­щес­т­ву­ва другаде, съ­що как­то Азът не съ­щес­т­ву­ва другаде, в дру­ги­те същности. Ако ис­ка­ме да се из­ра­зим по то­чен начин, би ни тряб­ва­ло да кажем: мо­жем да въз­п­ри­емем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в не­го­ва­та ця­лос­т­ност са­мо ако мислим, че то е об­ра­зу­ва­но от ед­но фи­зи­чес­ко тяло, от ед­но етер­но тяло, от ед­но ас­т­рал­но тя­ло и от един Аз. Това, ко­ето виж­да­ме пред нас е Азът и от­вът­ре се на­ми­рат невидими, ас­т­рал­но­то тяло, етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло.

Обаче, ние схва­ща­ме чо­веш­ко­то съ­щес­т­во са­мо ако гле­да­ме не­ща­та от още по-близо. Това, ко­ето виж­да­ме е на­й-­нап­ред са­мо външ­ния ас­пект на Аза. Но би би­ло въз­мож­но да въз­п­ри­еме Аза в не­го­ва­та вът­реш­на дейс­т­ви­тел­ност са­мо чрез интуицията, то­ва е сигурно. Все пак, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во въз­п­ри­ема не­що от то­зи Аз да­же в обик­но­ве­ния живот, в обик­но­ве­но­то съзнание: то­ва са не­го­ви­те аб­с­т­рак­т­ни мисли; жи­вот­ни те ня­мат такива, за­що­то още ня­мат Аз. Животното ня­ма спо­соб­нос­т­та да се абстра- хира, за­що­то ня­ма още Аз. Следователно, мо­жем да ка­жем това: в чо­веш­ка­та фор­ма външ­но виж­да­ме зем­на­та ин­кар­на­ция на Аза. Когато се усе­ща­ме от­вът­ре в на­ши­те аб­с­т­рак­т­ни мисли, има­ме Аза; но то­ва са са­мо мисли, то­ва не са реалности; то­ва са образи.

Ако се­га сле­зем от­но­во в човека, в не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, на­ми­ра­що се в него, но све­де­но до ни­що в него, сти­га­ме в чо­ве­ка до един съставител, кой­то не мо­же ве­че то­зи път, да бъ­де ви­дян отвън, но кой­то виждаме, ко­га­то виж­да­ме чо­ве­ка в дви­же­ние и чи­ято фор­ма разбираме, из­хож­дай­ки от движението. За то­ва е не­об­хо­ди­мо да има­ме след­но­то виждане: пред­с­та­ве­те си един ни­сък човек, един вид доб­ре зак­ръг­ле­но джудже, ко­ето вър­ви със сво­ите мал­ки крака, гле­да­те не­го­вия на­чин на преместване: вие

Опитайте да изу­чи­те вър­ху чо­веш­ка­та ръ­ка как някой, кой­то има дъл­ги пръсти, има раз­ли­чен на­чин на ба­ра­ба­не­не с пръсти, от друг ня­кой с къ­си пръсти. Движението пре­ми­на­ва във формата, фор­ма­та - в движението. Представете си още, бих же­лал да кажа, сян­ка от не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, из­ра­зе­но наистина, чрез външ­ни фи­зи­чес­ки средства. Но вие го виж­да­те по начин, по кой­то аз ви опис­вам това, то­ва е ед­на пър­во на­чал­на инспи- рация. По-голямата част от хо­ра­та не виж­дат това, например, при хора, ко­ито вър­вят по съ­щия на­чин как­то Фихте вър­ве­ше по ули­ци­те на Йена; те не виж­дат как­во има в тях. Този, кой­то виж­да­ше Фихте да вър­ви по ули­ци­те на Йена, из­пит­ва­ше съ­що на­чи­на на пре­мес­т­ва­не и на формира- не, в не­го­вите ор­га­ни на го­во­ра и който, осо­бе­но ко­га­то ис­ка­ше да бъ­де убедителен, се из­ра­зя­ва­ше във формата, ко­ято при­ема­ха не­го­ви­те ор­га­ни на го­во­ра и ко­ято бе­ше ве­че пред­с­та­ве­на във формата, ко­ято при­ема­ха не­го­ви­те ор­га­ни на говора. Нужна е ин­с­пи­ра­ция в пър­во­на­чал­на степен, че да се ви­ди това.

Но ако гле­да­ме се­га от­вът­ре това, ко­ето се виж­да по то­зи на­чин от­вън и ко­ето то­ку­-що вие опи­сах ка­то действителност, въз­п­ри­ема­ема чрез та­зи ин­с­пи­ра­ция от пър­во­на­чал­на степен, то­ва е основно, жи­во­тът на чо­веш­ка­та твор­чес­ка имагинация, им­п­рег­ни­ра­на от чувството, този, при кой­то се из­пит­ват ве­че вът­реш­но аб­с­т­рак­т­ни­те мисли. Даже пред­с­та­ви­те за па­мет­та под фор­ма на об­ра­зи жи­ве­ят в то­зи елемент, ко­га­то се появят. Можем да ка­жем това: ви­дян отвън, Азът се изразява, например, в инкарната, но съ­що и в дру­ги­те форми, ко­ито се пред­с­та­вят тогава. Иначе не бих­ме мог­ли да го­во­рим за физиономия. Ако гледаме, например, някой, чи­ито ъгъл­че­та на ус­та­та падат, ко­га­то ли­це­то му е в покой, то­ва е аб­со­лют­но обос­но­ва­но във формата, ко­ято има не­го­вия Аз в сво­ята инкарнация. Но от глед­на точ­ка на вътрешното, то­ва са аб­с­т­рак­т­ни­те мисли.

Realites abstraites - аб­с­т­рак­т­на дейс­т­ви­тел­ност

Incarnat Moi - ин­кар­нат - Аз
Ако взе­мем ас­т­рал­но­то тяло, това, ко­ето го изявява, към вътрешността, то­ва е ха­рак­тер­ния ас­пект на движенията, към вът­реш­нос­т­та - ви­де­ни­ята и об­ра­зи­те на твор­чес­ка­та имагинация; ас­т­рал­но­то тяло, на­й-­точ­но каза- но, се из­п­лъз­ва вече, мал­ко по мал­ко от наблюдението. При човека, етер­но­то тя­ло се из­п­лъз­ва още по­ве­че от наблюдението. Етерното тя­ло не е вече, дейс­т­ви­тел­но ви­ди­мо отвън, та­ка да се каже, или, най-много, е ви­ди­мо в из­к­лю­чи­тел­ни слу­чаи на фи­зи­чес­ка изява. То мо­же да ста­не тако- ва, ко­га­то ня­кой - из­ви­не­те ме, че го­во­ря за те­зи не­ща - се поти, тогава, то­ва за етер­но­то тя­ло е един на­чин да бъ­де външ­но видимо. Но, виж­да­те ли, ве­че е нуж­на имагинация, за да се сло­жи фак­та на из­по­тя­ва­не­то във връз­ка с ця­ло­то чо­веш­ко същество. Парацелзий на­пъл­но го прави. За не- го, не са­мо начинът, но и суб­с­тан­ци­ал­ни­ят еле­мент на изпотяването, не са съ­щи­те при един или при друг човек. За не­го тук се из­ра­зя­ва ця­лос­т­нос­т­та на чо­веш­ко­то същество, ця­ло­то етер­но тя­ло на чо­веш­ко­то същество. Следователно там, външ­ни­ят еле­мент сил­но се прибира; но то­ва се изя­вя­ва тол­ко­ва по­ве­че във вът­реш­на­та опитност, а именно, в усещането. Вът- решно из­пи­та­но­то чувство, це­ли­ят чув­с­т­вен жи­вот е, в действителност, това, ко­ето жи­вее в етер­но­то тяло, когато, то дейс­т­ва от­вът­ре по та­къв на- чин, ка­къв­то чо­век из­пит­ва отвътре. Всъщност, чув­с­т­ве­ни­ят жи­вот е ви­на­ги прид­ру­жен от вът­реш­на секреция. Същественото тук е, ко­га­то гле­да­ме етер­но­то тя­ло в човека, виж­да­ме - из­ви­не­те ме, че от­но­во спо­ме­на­вам то­ва - че, например, чер­ни­ят дроб се изпотява, сто­ма­хът се изпотява, че всич­ко се изпотява, че всич­ко има секреции. Именно в та­зи вът­реш­на сек­ре­тив­на ак­тив­ност жи­вее етер­ни­ят жи­вот на човека. Черният дроб има око­ло се­бе си ед­на пос­то­ян­на мъг­ла от пот, по съ­щия на­чин и сър­це­то има пос­то­ян­на мъг­ла от пот: всич­ко е мъгла, об­ви­та от облаци.

Това тряб­ва да се въз­п­ри­еме по един има­ги­на­ти­вен начин.

Когато Парацелзий го­во­ри за из­по­тя­ва­не­то на човека, не каза: то­ва е са­мо по­вър­х­нос­т­та - напротив, той ка­за това: не, то­ва про­ник­ва ця­лос­т­та на чо­- веш­ко­то съ­щес­т­во -, то­ва е не­го­во­то етер­но тяло, това, ко­ето чо­век виж-

Images de L'imagination - Имагинативни об­ра­зи

L'aspect caracteristigue des mouvememts - Характерният ас­пект на

дви­же­ни­ята

Що се от­на­ся до вът­реш­на­та опит­ност на фи­зи­чес­ко­то тяло, тя е въз­п­ри­ема­ема съ­що не без усилие. Все пак, ние въз­п­ри­ема­ме то­зи фи­зи­чес­ки еле­мент на телесността, когато, например, взе­мем в ръ­це ед­но дете: то е теж­ко­,как­то и ка­мъ­кът е тежък. Това, ко­ето въз­п­ри­ема­ме там, е ед­на опи- т­ност на фи­зи­чес­ки план, то е част от фи­зи­чес­кия свят. Ако ня­кой ни уда­ри плесница, ос­вен мо­рал­на­та опитност, тук има и фи­зи­чес­ки елемент, удар; но от фи­зи­чес­ка глед­на точка, това, в действителност, е са­мо един гъв­кав удар, как­то ко­гато би­ляр­д­на­та топ­ка ид­ва да уда­ри друга. Тук ни е нуж­но да оп­ре­де­ля­ме аб­со­лют­но ясно, впрочем, физическото. Но ако въз­п­ри­ема­ме то­зи фи­зи­чес­ки еле­мент към вът­реш­но­то по съ­щия начин, по кой­то ка­зах пре­ди това, че въз­п­ри­ема­ме към вът­реш­нос­т­та външ­на­та със­тав­на част на чув­с­т­ве­ния живот, то­га­ва има във фи­зи­чес­ки­те процеси, в прос­ти­те фи­зи­чес­ки процеси, под фор­ма­та на вът­реш­на опитност, чо­веш­ка­та воля. Човешката во­ля ето кое пос­та­вя човека, под ед­на съв­сем прос­та фор­ма в уни­сон с космоса.

И та­ка вие виждате, ако по­тър­сим къ­де се на­ми­ра ин­с­пи­ра­ци­ята в това, ко­ето ни заобикаля, тя ни е да­де­на във фор­ма­та на животните. Разнооб- разността на жи­во­тин­с­ки­те фор­ми дейс­т­ва вър­ху нас за на­ши­те въз­п­ри­ятия в инспирацията. Можете да раз­бе­ре­те чрез това, че всъщност, ко­га­то виж­да­ме ин­с­пи­ра­ци­ите в чис­то състояние, без да бъ­дат из­пъл­не­ни от чо­веш­ка­та телесност, мо­гат да пред­с­та­вят не­що из­вън­ред­но по­-­из­ви­се­но от
животните. Те дейс­т­ви­тел­но го могат. Но инспирациите, съ­щес­т­ву­ва­щи чисто, в ду­хов­ния свят мо­гат съ­що да ни се пред­с­та­вят под фор­ми по­доб­ни на животни.

През епо­ха­та на древ­но­то ата­вис­тич­но ясновидство, хо­ра­та се опи­та­ха да пред­с­та­вят по ду­хо­вен на­чин под жи­во­тин­с­ки­те форми, инспирациите, ко­ито имаха; например, сфин­к­сът из­в­ли­ча сво­ята фор­ма от факта, че в дейс­т­ви­тел­ност се счита, че ими­ти­ра нещо, ви­дя­но в със­то­яние на инспи- рация. Значи, ко­га­то го­во­рим за жи­во­тин­с­ки фор­ми в чис­то ду­хо­вен свят, има­ме ве­че ра­бо­та със същности, ко­ито са по­ве­че от човешки. През епо­ха­та на ата­вис­тич­но­то ясновидство, такова, как­во­то то съ­щес­т­ву­ва­ше още през че­ти­ри­те пър­ви ве­ка от хрис­ти­ян­с­ка­та ера, значи, при всич­ки случи, още в епо­ха­та на Мистерията на Голгота, не един външен, сух и аб­с­т­рак­тен символизъм, а ед­но на­ис­ти­на вът­реш­но знание, из­ра­зя­ва­ха в жи­во­тин­с­ки форми, вис­ши­те ду­хов­ни същности, ста­на­ли дос­тъп­ни за инспира- цията.

В пъл­но съ­от­ветс­т­вие на то­ва е, че Светият Дух бе­ше при­зо­ван под фор­ма­та на гълъб, от тези, ко­ито прив­ли­ча­ха вни­ма­ни­ето вър­ху инспирация- та. Когато днес се го­во­ри за Светия Дух под фор­ма­та на гълъб, как тряб­ва да се раз­би­ра това? Трябва да се раз­би­ра така, ка­то кажем: тези, ко­ито го­во­ре­ха така, бя­ха хо­ра ин­с­пи­ри­ра­ни в сми­съ­ла на ата­виз­ма от миналото. В района, в кой­то Светият Дух им се по­каз­ва­ше в ед­но чис­то ду­хов­но съ- ществувание, те го виж­да­ха под та­ви форма, чрез инспирацията. И как те­зи съв­ре­мен­ни­ци на Мистерията на Голгота, на­да­ре­ни с ед­на ата­вис­тич­на инспирация, би­ха ха­рак­те­ри­зи­ра­ли Христос?

Те го бя­ха ви­де­ли външно, мо­же би, то­га­ва го бя­ха ви­де­ли ка­то човек. За да се ви­ди в ду­хов­ния свят ка­то човек, тряб­ва­ше те да имат интуиция. Но да­же в епо­ха­та на Мистерията на Голгота, ня­ма­ше хора, ко­ито мо­гат да го ви­дят ка­то Аз в све­та на интуицията; те не бя­ха спо­соб­ни на това. Но те мо­же­ха още да го видят в ед­на ата­вис­тич­на инспирация. Те щя­ха да из­пол­з­ват тогава, съ­що жи­во­тин­с­ки форми, за да из­ра­зят да­же това, ко­ето бе­ше Христос."Ето Божият Агнец", то­ва е точ­ни­ят език за та­зи епоха, един език, с кой­то ние тряб­ва да свикнем, ко­га­то оти­дем от­но­во до това, ко­ето е ин­с­пи­ра­ци­ята или по­-с­ко­ро до начина, по кой­то ста­ва виж­да­не­то чрез ин­с­пи­ра­ци­ята на това, ко­ето мо­же да се по­яви в ду­хов­ния свят: "Ето Божият Агнец!". Важно е да се на­учим от­но­во да поз­на­ва­ме това, ко­ето е от ха­рак­те­ра на имагинацията, на инспирацията, на ин­ту­ици­ята и да се на­учим от то­зи факт да се по­та­пя­ме от­но­во в на­чи­на на говорене, кой­то ре­зо­ни­ра към нас от древ­ни­те времена.

Този на­чин за го­во­ре­не пред­с­та­вя ре­ал­нос­ти по от­но­ше­ние на древ­ни­те фор­ми на виждане; но на­й-­нап­ред ни е нуж­но да свик­нем да из­ра­зя­ва­ме те­зи ре­ал­нос­ти така, как­то бя­ха изразявани, например, още в епо­хата на
Мистерията на Голгота и да ги из­пи­та­ме ка­то очевидци. Само та­ка ще мо­жем да нап­ред­ва­ме мал­ко по мал­ко в раз­би­ра­не­то за това, ко­ето бе­ше представено, например, мно­го от­дав­на там - долу, в Азия, в ле­тя­щи­те Хе- рувими, в Египет - в Сфинкса, това, ко­ето ни е пред­с­та­ве­но в Светия Дух, под фор­ма­та на гъ­лъб и ко­ето ни е пред­с­та­ве­но да­же в Христос, под фор­ма­та на Агнец, ко­ето беше, в действителност, ин­с­пи­ра­ция или по­-доб­ре казано, ед­на ин­с­пи­ри­ра­на има­ги­на­ция чрез ко­ято Христос бе­ше пос­то­ян­но пред­с­та­вян в на­й-д­рев­ни­те времена.
ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Дорнах, 29 юли 1922 г.

Вчера опи­тах да ви покажа, че мо­же да се на­ме­ри ле­сен път, за да си пред­с­та­вим в сво­ята ду­ша връз­ки­те на чо­ве­ка спо­ред тялото, ду­ша­та и ду­ха с ця­лос­т­нос­т­та на космоса. Чрез начина, по кой­то стиг­нах до кул­ми­на­ци­ята на вче­раш­на­та кон­фе­рен­ция чрез ня­кол­ко образа, из­в­ле­че­ни от имагинацията, ис­ках да прив­ле­ка вни­ма­ни­ето ви вър­ху ня­кол­ко точки. Исках да ви покажа, че в ня­кои образи, ка­то то­зи на Христос, пред ста­вен ка­то Божия Агнец, има ин­с­пи­ри­ра­ни имагинации, из­ра­зен по един то­чен начин; ис­ках да ви покажа, че в епохата, в ко­ято бя­ха съз­да­де­ни те­зи об­ра­зи и още да­же в тази, в ко­ято се го­во­ре­ше за тях, об­х­ва­щай­ки ги из­ця­ло и в ко­ято те се про­яви­ха в жи­во­то на чо­веш­ка­та душа, има­ше ед­но ис­тин­с­ко съз­на­ние за факта, че чо­ве­кът се из­ди­га от опит­нос­т­та на душата, ко­ито той пра­ви в обик­но­ве­но­то съз­на­ние до опит­нос­ти на ду­ша­та на ед­но съзнание, ко­ето го пос­та­вя във връз­ка с ду­хов­ния свят. Привлякох вни­ма­ни­ето вър­ху факта, че в пър­ви­те че­ти­ри ве­ка на хрис­ти­ян­с­ка­та ера, това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем хрис­ти­ян­с­ка доктрина, бе­ше още от ед­но та­ко­ва естество, ко­ето се ос­но­ва­ва­ше нав­ся­къ­де вър­ху ед­но та­ко­ва виж­да­не за духовното, че са­ми­те хрис­ти­ян­с­ки мис­те­рии бя­ха пред­с­та­ве­ни във форма- та, под ко­ято те мо­же­ха да бъ­дат ви­де­ни от тези, ко­ито бя­ха из­диг­на­ли жи­во­та на сво­ята ду­ша до ед­но ду­хов­но виждане.

След ІV век, се из­губ­ва все по­ве­че и по­ве­че от об­що­то съз­на­ние на хора- та, спо­соб­нос­т­та да се раз­би­ра непос­ред­с­т­ве­ния из­раз на духовното. И ние виждаме, че по вре­ме на свър­з­ва­не­то на гер­ма­но­-се­вер­ния свят и гръ­ко­-ла­тин­с­кия свят на­рас­т­ват все по­ве­че и по­ве­че трудностите, дош­ли то­га­ва в ево­лю­ци­ята на за­пад­на та цивилизация. Трябва да се ви­ди аб­со­лют­но ясно, че не­пос­ред­с­т­ве­но след ІV век, още се за­чи­та­ше с оп­ре­де­ле­но благоговение, пред­с­та­ва­та за хрис­ти­ян­с­ко­то виждане, ко­ято про­дъл­жа­ва­ше да жи­вее в древ­ните вре­ме­на под фор­ма­та на ин­с­пи­ри­ра­ни имагина- ции. Хората дъл­бо­ко по­чи­та­ха традицията. Хората по­чи­та­ха об­ра­зи­те от то­зи род, дош­ли от по­том­с­т­во­то чрез традицията. Единствено, чо­веш­кия дух приемаше, прог­ре­си­рай­ки мал­ко по малко, форми, во­де­щи го да се

Но не без труд­нос­ти се раз­ви това, ко­ето бих ис­кал да на­ре­ка "вто­ри вид вяр­ва­не в жи­во­та на чо­веш­ка­та душа": вяр­ва­не в ограниченото, зем­но знание, от ед­на стра­на и в поз­на­ни­ето за свръхсетивното, пос­ти­жи­мо еди- н­с­т­ве­но във вярата, от дру­га страна. Разбира се, хо­ра­та усещаха, ма­кар и мал­ко или мно­го неясно, че не мо­же­ха ве­че да имат, по от­но­ше­ние на свръх­се­тив­ни­те познания, съ­що­то поведение, ка­то някога, в миналото. В началото, след ІV век, хо­ра­та си казваха, в сво­ите усещания: все пак мо­же да се постигне, в оп­ре­де­лен смисъл, то­зи свръх­се­ти­вен свят чрез жи­во­та на чо­веш­ка­та душа; но не на все­ки е да­де­но да во­ди ду­ше­вен жи­вот до та­ки­ва висоти; тряб­ва да се задоволяваме, да до­пу­ща­ме мно­го от нещата, за­ви­се­щи от те­зи от­к­ро­ве­ния от ми­на­ло­то време.

Както казахме, по­чи­та­не­то на те­зи ня­ко­гаш­ни от­к­ро­ве­ния бе­ше мно­го голямо, за да ис­ка­ха хо­ра­та да при­ла­гат ета­ло­на на ед­но чо­веш­ко позна- ние, ко­ето не сти­га­ше ве­че до те­зи от­к­ро­ве­ния или, най-малко, за което се мислеше, че по ни­ка­къв на­чин ня­ма да се стиг­не до тях. И су­ро­ва­та схо­лас­ти­ка на раз­де­ля­не­то на чо­веш­ко­то познание, все пак, бе­ше до­пус­на­та в действителност, но мал­ко по малко. Преди Х, ХІ, ХІІ и ХІІІ век не бе­ше за­поч­на­ло времето, в ко­ето бе то­тал­но до­пус­нат схо­лас­тич­ния принцип. До тогава, хо­ра­та се ко­ле­ба­еха още по един оп­ре­де­лен начин. Те се пита- ха, ако не трябваше, въп­ре­ки всич­ко да из­ди­гат то­ва чо­веш­ко познание, такова, как­во­то мо­же­ха да го пос­тиг­нат за та­зи след­ва­ща епоха, до­къ­де свръх­се­тив­ния свят стигаше.

Но от то­зи факт, чес­т­но казано, се постигна, по от­но­ше­ние на пред­шес­т­ва­щи­те епохи, ед­но обър­к­ва­не с го­лям обсег. Виждате ли, в древ­ни­те вре- мена, да речем, във всич­ки­те пър­ви ве­ко­ве от хрис­ти­ян­с­ка­та ера, човек, кой­то би се ока­зал пред Мистерията на бо­жес­т­ве­но­то про­ви­де­ние или Мистерията на прев­ръ­ща­не­то на хля­ба и на ви­но­то в тя­ло­то и кръв­та на Христос, би си казал, след ка­то е ус­пял да стиг­не до християнството: тру- д­но е за разбиране, но има хора, ко­ито мо­гат да раз­ви­ят спо­соб­нос­ти­те на сво­ята ду­ша до та­ка­ва степен, и да раз­би­рат не­ща­та от то­зи род. Ако до­

Значи, човек, кой­то би бил се съ­пос­та­вил с то­ва би стиг­нал до раз­съж­де­ния от то­зи род. Но в те­зи пър­ви ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­ка­та ера той не би ка­зал без не­що повече: значи, аз тряб­ва да разисквам, за да зная да ли Бог пред­виж­да осъж­да­не­то или бла­жен­с­т­во­то на един човек. Напротив, той ще­ше да си каже: Че Бог, ма­кар че чо­ве­кът мо­же да из­вър­ш­ва или да не из­вър­ш­ва грях, знае, при все това, кой ще бъ­де осъ­ден и кой ще бъ­де щас- тлив, аз бих мо­гъл да го разбера, ако бях посветен. Ето как­во ще­ше да си ка­же чо­век от пър­вите ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­ка­та ера.

Така, ако ня­кой би му казал, че чрез тайн­с­т­во­то на причастието, чрез при- честяването, чрез жер­т­ве­нос­т­та на богослужението, хля­бът и ви­но­то се прев­ръ­щат в тя­ло­то и кръв­та на Христос, той би отговорил: аз не раз­би­рам това, но ако бях посветен, бих мо­гъл да го разбера. Ето то­ва ще­ше да ка­же един чо­век от ми­нали­те времена. Защото в древ­ни­те времена, би се мис­ле­ло това: това, ко­ето мо­же да бъ­де наб­лю­да­ва­но в се­тив­ния свят е илю­зор­на форма, то не е действителността, дейс­т­ви­тел­нос­т­та се на­ми­ра отзад, в ду­хов­ния свят. Колкото и дъл­го да се на­ми­ра чо­век в се­тив­ния свят, в то­зи свят на илюзии, про­ти­во­ре­чи­во е това, че ня­кой мо­же да из­вър­ш­ва или да не из­вър­ш­ва грях, и че, при все това, всез­на­ещи­ят Бог, знае да­ли ня­кой чо­век ще бъ­де осъ­ден или щастлив. Но още щом се вле­зе в ду­хов­ния свят, то­ва ве­че не е противоречиво: там чо­век научава, как е въз­мож­но Бог да виж­да то­ва предварително. Така, би се казало: във фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят е про­ти­во­ре­чи­во това, че нещо, ко­ето остава, всъщ- ност, съ­що­то от глед­на точ­ка на външ­но­то про­яв­ле­ние - хля­бът и виното, да бъ­де смя­та­но за тя­ло­то и за кръв­та на Христос след тайн­с­т­во­то на при- частието; но ко­га­то чо­век е посветен, би мо­гъл да раз­бе­ре това, за­що­то чо­век се на­ми­ра то­га­ва в своя душе­вен жи­вот в нед­ра­та на ду­хов­ния свят. Ето то­ва ще­ше да ка­же чо­век в древ­ни­те времена.

И то­га­ва дойдоха, вът­реш­ни­те бор­би в чо­веш­ки­те души. От ед­на страна, те­зи чо­веш­ки ду­ши се виж­да­ха все по­ве­че и по­ве­че от­къс­на­ти от ду­хов­ния свят. Цялата ци­ви­ли­за­ция кло­не­ше към то­ва да за­чи­та ка­то духов­но в чо­ве­ка са­мо усета, кой­то от то­га­ва на­та­тък се проникваше, обаче, в ду­-

В кон­фе­рен­ции ка­то тази, чес­то прив­ли­чах вни­ма­ни­ето ви вър­ху то­зи шот­лан­д­с­ки монах, Скотус Ериген, жи­вял през ІХ век в стра­на­та на фран- ките, в дво­ре­ца на Шарл льо Шов и кой­то там бе­ше по­чи­тан ис­тин­с­ки ка­то чу­до на мъдростта. Шарл льо Шов, при всич­ки случаи, и всички, ко­ито бя­ха на не­го­во мнение, се об­ръ­ща­ха при всич­ки ре­ли­ги­оз­ни и да­же на­уч­ни въп­ро­си към Скотус Ериген, ко­га­то ис­ка­ха да взе­мат ре­ше­ние в ня­как­ва област. Но имен­но в начина, по кой­то Скотус Ериген е пос­та­вен с ли­це към дру­ги­те мо­на­си на сво­ето време, виждаме, че бор­ба­та вър­лу­ва­ше то- гава, бих казал, меж­ду разума, кой­то се чув­с­т­ву­ва­ше ог­ра­ни­чен до един­с­т­ве­ния свят на се­ти­ва­та и до ня­кол­ко зак­лю­че­ния по по­вод на то­зи свят, от ед­на стра­на и това, ко­ето бе­ше пре­да­де­но от свръх­се­тив­ни­те све­то­ве под фор­ма­та на догми, от дру­га страна.

Така ние виж­да­ме­,точ­но в ІХ век, из­п­ра­ве­ни ед­на сре­щу друга, две лич- ности: Скотус Ериген и мо­на­хът Готшалк, кой­то про­па­ган­ди­ра­ше енер­гич­но док­т­ри­на­та спо­ред ко­ято Бог от­лич­но знае пред­ва­ри­тел­но да­ли един чо­век ще бъ­де осъ­ден или спасен. Малко по мал­ко се из­ко­ва та­зи формула: Бог пре­доп­ре­де­ли ед­на част от хо­ра­та за блаженство, а дру­га част - за осъждане. Тази док­т­ри­на бе из­ко­ва­на по начина, по кой­то са­ми­ят Августин го бе­ше ве­че направил, действително: спо­ред сво­ята док­т­ри­на за бо­жес­т­ве­но­то предопределение, ед­на част от чо­ве­чес­т­во­то е оп­ре­де­ле­на за блаженство, а дру­га­та - да бъ­де осъдена. И Готшалк, монахът, уче- ше, че не­ща­та сто­яха така: Бог оп­ре­де­ли ед­на част от хо­ра­та за блаженст- во, а дру­га­та част - за осъждане, но ни­как­ва част за грях. Готшалк учеше, следователно, от глед­на точ­ка на външ­но­то разбиране, на ед­но противо- речие.

Борбата се раз­па­ли в та­зи епоха, по-точно, в ІХ век, по един из­к­лю­чи­тел­но груб начин. На си­нод Меанс, например, пи­са­но­то от Готшалк бе­ше ре­ши­тел­но обя­ве­но за ере­тич­но и Готшалк бе­ше би­чу­ван по при­чи­на на та­зи доктрина. Макар че Готшалк бе­ше би­чу­ван и хвър­лен в тъм­ни­ца за­ра­ди та­зи доктрина, той мо­жа да пред­с­та­ви та­ка нещата, че е ис­кал са­мо да въз­с­та­но­ви док­т­ри­на­та на св. Августин в ней­на­та ата­вис­тич­на форма. Вниманието на френ­с­ки епис­ко­пи и на монаси, бе­ше ед­нак­во прив­ле­че­но вър­ху факта, че Готшалк не учеше, в действителност, на нищо, на ко­ето да не е ве­че учил св. Августин. Ето как бе­ше по един си­гу­рен на­чин пос­та­вен един мо­нах ка­то Готшалк по от­но­ше­ние на сво­ята епоха: чер­пей­ки от тра­ди­ци­ите на древ­на­та мъд­рост на Мистериите, той уче­ше на нещо, ко­ето тези, ко­ито ис­ка­ха да раз­бе­рат всич­ко сега, чрез усещането, ко­ето

Днес, на хо­ра­та ще им бъ­де без­к­рай­но труд­но да раз­бе­рат как мо­же да ста­не ка­ра­ни­ца по та­ки­ва поводи. Но то­га­ва хо­ра­та не се за­до­во­ля­ва­ха с караниците: в то­ва вре­ме те бя­ха би­чу­ва­ни публично, хвър­ля­ни в тъмни- ца, за­ра­ди то­зи вид теории, ко­га­то те не се ха­рес­ва­ха на ня­коя от парти- ите, и за да се приключи, им се даваше, все пак, основание.

До Готшалк пос­ле се на­ре­ди­ха точ­но правоверните, за­то­ва док­т­ри­на­та на Готшалк ос­та­на док­т­ри­на на ка­то­ли­чес­ка­та правоверност. Дал ве­че сво­ята по­зи­ция по от­но­ше­ние на Скотус Ериген, Шарл льо Шов се обър­на оче­вид­но към него, за да стигне, на свой ред, до решение. Скотус Ериген не се ог­ра­ни­чи в сми­съ­ла на Готшалк, а в смисъла, че бо­жес­т­ве­нос­т­та е вклю­че­на в ево­лю­ци­ята на човечеството, че злото, всъщност, не мо­же да бъ­де друго, ос­вен не­що външно, ина­че би трябвало, то­ва е дос­та­тъч­но яс- но, зло­то да е със­тав­на част на божествеността. Тъй ка­то Бог не мо­же да бъ­де друго, ос­вен Доброто, трябва, по необходимост, злото да е ед­но ни- що; но ни­що­то не мо­же да бъ­де нещо, за ко­ето хо­ра­та да мо­гат нак­рая да се обединят. Тъй че, Скотус Ериген се обя­ви про­тив Готшалк.

Но око­ло док­т­ри­на­та на Скотус Ериген, ко­ято е поч­ти съ­ща­та ка­то та­зи на пан­те­ис­ти­те от на­ша­та епоха, ста­на осъж­да­не­то чрез ка­то­ли­чес­ка­та пра­во­вер­ност и ед­ва по-късно, то­ва се знае, се от­к­ри на­пи­са­но­то от Ско- тус Ериген. Всичко, ко­ето при­пом­ня­ше не­го­во­то съществуване, бе­ше из- горено; той е този, кой­то ми­на за ис­тин­с­кия еретик. И ко­га­то пред­с­та­ви пуб­лич­но сво­ето виж­да­не за нещата, ко­ето бе­ше из­ло­жил на Шарл дьо Шов, се обяви, от стра­на на пар­ти­за­ни­те на Готшалк, чи­ито те­ории бя­ха се­га от­но­во приз­на­ти за валидни, че Скотус Ериген, всъщност, бе­ше са­мо един бъбривец, кой­то се пред­с­та­вя­ше от всич­ки ви­до­ве пе­ра на външ­на­та на­ука и който, в действителност, не зна­еше ни­що от дъл­бо­ки­те мис­те­рии на свръхсетивното. Един друг те­олог пи­са по по­вод тя­ло­то и кръв­та на Христос "De Corpore et Sanguine Domini". Той из­ра­зи съ­що в то­зи труд това, ко­ето бе­ше за един пос­ве­тен от ми­на­ло­то ед­на доктрина, ко­ято той разбираше: че хля­бът и ви­но­то мо­гат дейс­т­ви­тел­но да се пре­вър­нат в ре­ал­но­то тя­ло и ре­ал­на­та кръв на Христос.

Този труд беше, на свой ред, пред­с­та­вен на Шарл льо Шов. Скотус Ери- ген не на­пи­са опровержение, но има­ме в не­го­ви­те пис­ме­ни тру­до­ве всич­ки ви­до­ве ука­за­ния за начина, по кой­то той е участвал; на­ми­ра­ме тук как та­зи доктрина, ко­ято е, знаем, та­зи на ка­то­ли­чес­ка­та правоверност, а име- нно, че хля­бът и ви­но­то са ре­ал­но пре­вър­на­ти в тя­ло­то и кръв­та на Хрис-

тос, че та­зи доктрина, значи, тряб­ва да бъ­де променена, за­що­то не мо­же да бъ­де разбрана. Ето та­ка се из­ра­зи Скотус Ериген още от та­зи епоха.

Накратко, точ­но в то­зи ІХ век се разпали, най-вече, бор­ба­та по по­вод от­но­ше­ни­ето на чо­веш­ка­та ду­ша към свръх­се­тив­ния свят и за се­ри­оз­ни­те ду­хо­ве на епохата, бе­ше из­к­лю­чи­тел­но труд­но да се ориентират. Защото нав­ся­къ­де в хрис­ти­ян­с­ки­те дог­ми има­ше елементи, ко­ито про­из­ли­за­ха от древ­ни­те ис­ти­ни на посвещението; но хо­ра­та бя­ха без­сил­ни да разберат. Ето с как­во раз­по­ла­га­ха външ­но хо­ра­та в Словото - на­й-­нап­ред тряб­ва­ше още да се раз­бе­ре Словото спо­ред ево­лю­ци­ята на ду­ши­те в нап­рав­ле­ние на ду­хов­ния свят - то се из­с­лед­ва­ше с критерии, за ко­ито хо­ра­та има­ха съз­на­ние в ста­дий на развитие, дос­тиг­на­то от чо­веш­кия дух на епохата. И от те­зи из­с­лед­ва­ния се ро­ди­ха действително, в хрис­ти­ян­с­кия жи­вот на Европа, на­й-­теж­ки­те борби.

Към как­во клоняха, следователно, те­зи опит­нос­ти на душата? Те кло­ня­ха към об­ра­зу­ва­не в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во на два ви­да неща, които, раз­би­ра се, аб­со­лют­но не съ­щес­т­ву­ва­ха пре­ди това. Някога, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во по­та­пя­ше пог­ле­да си в се­тив­ния свят, имаше, в съ­що­то време, бла­го­да­ре­ние на сво­ите способности, виж­да­не­то за свръхсетивното, ко­ето про­зи­ра­ше в яв­ле­ни­ята на сетивата: с яв­ле­ни­ята на сетивата, то виж­да­ше духов- ното. Такова, как­во­то бе­ше ве­че въз­п­ри­ема­не­то на хо­ра­та от ІХ век, чо­ве­кът от ми­на­ло­то със си­гур­ност не виж­да­ше хля­ба и виното, за­що­то би било, всъщност, един ма­те­ри­ален на­чин на виждане. Но чо­ве­кът има­ше в съ­що­то вре­ме ма­те­ри­ален и ду­хо­вен поглед.

Човекът от те­зи ми­на­ли вре­ме­на има­ше съ­що по­-мал­ко ин­те­лек­ту­ал­ни по­ня­тия и идеи, от­кол­ко­то чо­ве­ка от ІХ век. Понятията и иде­ите не бя­ха още дош­ли до та­зи сте­пен на су­хо­та и абстракция. Това, от ко­ето чо­век из­вър­ш­ва­ше опит­ност под фор­ма­та на по­ня­тия и идеи има­ше още ха­рак­тер на обект, на същност. Подтикнах ви да отбележите, и, мал­ко по мал­ко реалности, ка­то граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, музика, ас­т­ро­ло­гия бя­ха ста­на­ли то­тал­но абстрактни. В древ­ните време- на, хо­ра­та считаха, че да се про­ник­не в жи­ва­та об­ласт на те­зи науки, то­ва зна­че­ше да се вле­зе във връз­ка - та­ка как­то го ка­зах то­га­ва - с аб­со­лют­но ре­ал­ни същности. Но още от та­зи епо­ха и още по­-на пред, до след­ва­щи­те епохи, та­зи граматика, реторика, ди­алек­ти­ка и т.н., бя­ха ста­на­ли съв­сем сла­би и абстрактни, без устойчивост, ни­то пък не­що друго; те бя­ха там поч­ти са­мо ка­то дреха, би мог­ло да се каже, по -скоро, по от­но­ше­ние на това, ко­ето има­ха в древ­ни­те времена. И та­зи ево­лю­ция продължи. Абст- ракцията ста­на мал­ко по мал­ко ед­на аб­с­т­рак­ция на по­ня­тия и кон­к­рет­но ста­на мал­ко по мал­ко нещо, ко­ето бе­ше са­мо външ­но в сетивното. И те­зи две течения, как­то виж­да­ме през ІХ век и под вли­яни­ето на ко­ито хо­ра­та се ос­во­бо­ди­ха от та­ка мъ­чи­тел­на­та вът­реш­на борба, те­зи те­че­ния про­дъл­-
жи­ха чак до мо­дер­на­та епоха. Ние ще ги сре­ща­ме на ед­но мяс­то повече, на дру­го по-малко.

Те се от­де­лят в дейс­т­ви­тел­ност от чо­веш­ка­та ево­лю­ция по съв­сем жив на­чин в про­ти­во­пос­та­вя­не­то меж­ду Гьоте и Шилер. Вчера го­во­рих за необ- ходимостта, ко­ято Гьоте изпитваше, ко­га­то изу­ча­ва­ше бо­та­ни­ка­та на Ли- ней, да си пред­с­та­ви в ду­ша­та си рас­те­ни­ето чрез жи­ви понятия. Живи понятия, понятия, ко­ито мо­гат да се трансформират, които, следователно, ус­пя­ват да стиг­нат до об­лас­т­та на имагинацията. Но обър­нах съ­що вни­ма­ние вър­ху факта, че Гьоте из­па­да във вре­мен­но безсилие, в момента, в кой­то ис­ка да се из диг­не от това, ко­ето е чис­то рас­ти­тел­но и да­ре­но с живот. И към това, ко­ето е жи­вот­но и да­ре­но с чувствителност. Той сти­га до имагинацията. Той виж­да външ­ни­те обекти. За минералите, ня­ма­ше под­бу­ди да оти­ва напред, до имагинацията, но за рас­те­ни­ята го направи. Той не оти­ва по-далеч; аб­с­т­рак­т­ни­те по­ня­тия не са не­го­ва работа. Не въз­п­ри­ема съ­що в аб­с­т­рак­т­ни по­ня­тия и ду­хов­на­та реалност, на­ми­ра­ща се над растението. От то­зи факт, не­го­ви­те фи­ло­соф­с­ки раз­съж­де­ния в ос­но­ва­та си не бя­ха та­ки­ва ка­то фи­ло­соф­с­ки­те раз­съж­де­ния от не­го­во­то време.

Шилер е философ. Той на­уча­ва да­же от Кант фи­ло­соф­с­ко­то раз­съж­де­ние до степента, в ко­ято кан­то­ви­ят на­чин ста­ва не­по­но­сим за не­го и той го изоставя. Но Шилер не из­бяг­ва във фи­ло­со­фи­ята аб­с­т­рак­ци­ята на поня- тията, ко­ито по пъ­тя на след­с­т­ви­ето не мо­гат да до­ве­дат до същността. И ко­га­то сме из­п­ра­ве­ни пред Гьоте и Шилер, усещаме, че то­ва имен­но е про­ти­во­пос­та­вя­не­то меж­ду двамата, което, всъщност, ни­ко­га не бе прео- доляно, ко­ето бе­ше са­мо урав­но­ве­се­но чрез ве­ли­чи­ето на чо­веш­ко­то ка- чество, жи­ве­ещо във все­ки от тях.

Но то­ва про­ти­во­пос­та­вя­не се про­яви щом, в 90-те го­ди­ни на ХVІІІ век, се пред­с­та­ви и на двамата, на Гьоте и на Шилер, то­зи въпрос: Как постига, всъщност, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ед­но съществувание, дос­той­но за човека? Шилер си пос­та­ви то­зи въп­рос по свой начин, под фор­ма­та на аб­с­т­рак­т­но мис­ле­не и из­ра­зи това, ко­ето има­ше да из­ра­зя­ва в сво­ите "Бележки вър­ху ес­те­тич­но­то въз­пи­та­ние на човека"* /* Публикувано през 1795 г. съ­ща­та година, ка­то на "Приказка за зе­ле­на­та змия и Красивата Лилия"./ загла- вие, да­де­но от Щайнер/ на Гьоте, за ко­ято ще ста­не въп­рос по-късно. Виж то­зи пос­лед­ния текст: Гьоте "Беседи на нем­с­ки­те емигранти". Приказката .С един очерк на Рудолф Щайнер, Монтесьон, Издателство Новалис, 1993 г./. В то­зи труд той си казваше: човекът, от ед­на стра­на е под­чи­нен на ло­гич­на­та необходимост, та­зи на разума. Той не е свободен, ко­га­то след­ва не­об­хо­ди­мос­т­та на разума. В не­об­хо­ди­мос­т­та на разума, не­го­ва­та сво­бо­да рухва. Но той не е сво­бо­ден и ко­га­то се от­да­ва са­мо на се­ти­ва­та си, на не­об­хо­ди­мос­т­та на се­ти­вата; там са инстинктите, подтиците, ко­ито го

Помислете как, със­та­вяй­ки сво­ите "Естетически бележки" Шилер се е стре­мял с ця­ла­та вът­реш­на си­ла на сво­ята ду­ша да на­ме­ри не­що за чове- ка, например, ко­га то­зи чо­век мо­же да бъ­де свободен. И той на­ми­ра ка­то един­с­т­ве­на въз­мож­нос­т­та да се ре­али­зи­ра чо­веш­ка­та сво­бо­да в жи­во­та в нед­ра­та на про­яв­ле­ни­ето на красотата. Човекът тряб­ва да от­бяг­ва гру­ба­та дейс­т­ви­тел­ност - каз­ва ве­че Шилер, до­ри и да не се из­ра­зя­ва та­ка яс­но - ако ис­ка да ста­не свободен, значи, да за­во­юва ед­но съществуване, дос­той­но за чо­веш­ко­то същество. Само външно, всъщност, мо­же да се пос­тиг­не свободата.

Ницше, кой­то бе­ше още им­п­рег­ни­ран от всич­ки те­зи неща, но не може- ше, при това, да пос­тиг­не ед­но ис­тин­с­ко виж­да­не на нещата, състави, знаем, сво­ята пър­ва кни­га "Раждането на трагедията, из­хож­дай­ки от ду­ха на музиката": тук той ис­ка­ше да покаже, че гър­ци­те са из­мис­ли­ли изкуст- вото, за да имат сред­с­т­во да се из­диг­нат в сво­бод­ни хора, па­зей­ки сво­ето чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во над дейс­т­ви­тел­нос­т­та на външ­ни­те сетива, в ко­ито не мо­жеш ни­ко­га да пос­тиг­неш сво­ето чо­веш­ко достойнство, спо­ред не- го, те би­ха се по­мес­ти­ли над ре­ал­нос­т­та на нещата, за да за­во­юват във
вътрешността, в ар­тис­тич­на­та външност, въз­мож­ността за свободата. Това е интерпретацията, ко­ято Ницше да­де на елинизма. В то­ва отноше- ние, Ницше са­мо из­ра­зя­ва­ше по ра­ди­ка­лен на­чин това, ко­ето се на­ми­ра ве­че в "Бележки вър­ху ес­те­ти­чес­ко­то въз­пи­та­ние на човека" на Шилер. Така че, мо­же да се каже, че Шилер жи­ве­еше в ед­на аб­с­т­рак­т­на духов- ност, но в не­го жи­ве­еше в съ­що­то вре­ме им­пул­сът да да­де на чо­ве­ка не­го­во­то достойнство. Погледнете грандиозния, величествения, уди­ви­тел­ния ха­рак­тер на те­зи ес­те­ти­чес­ки бележки. От глед­на точ­ка на по­ези­ята и на чо­веш­ка­та сила, на душата, то­ва е на­й-­доб­ро­то от всич­ки дру­ги тру­до­ве на Шилер. Те са, в действителност, на­й-­ве­ли­ко­то от про­из­ве­де­ни­ята на Шилер, ако раз­г­ле­да­ме ця­лос­т­нос­т­та на не­го­во­то творчество. Но Шилер се бо­ри тук, из­хож­дай­ки от сво­ята аб­с­т­рак­т­на глед­на точка, ко­ято го бе­ше по­ве­ла към интелектуализма, в посо­ка на за­пад­ния ду­хо­вен живот. Да пре­ми­не от та­зи глед­на точка, ко­ято бе­ше негова, към ис­тин­с­ка­та реално- ст, бе­ше вън от не­го­ва­та достъпност. Той не мо­же­ше да дос­тиг­не друго, ос­вен чис­та­та външ­ност на красотата.

Когато те­зи "Бележки вър­ху ес­те­ти­чес­ко­то въз­пи­та­ние на човека" по­пад­на­ха в ръ­це­те на Гьоте, той бе­ше мал­ко объркан. Абстрактният ход на чо­веш­кия ра­зум не му бе­ше свойствен. Но начинът, по кой­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во за­во­юва сво­ето чо­веш­ко достойнство, за ко­ето е нуж­но ду­хов­ни­те същ­нос­ти да сътрудничат, за да да­дат на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не­го­во­то чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во по та­къв начин, че то да се про­бу­ди за ду­хов­ния свят, да про­ник­не и да жи­вее в ду­хов­ния свят, бе­ше за не­го съ­що проб- лем. Шилер не мо­же­ше да из­ле­зе от понятието, за да оти­де към действи- телността. Що се от­на­ся до Гьоте, той ис­ка­ше да из­ра­зи също, по свой начин, това, ко­ето Шилер бе­ше из­ра­зил в "Естетични бележки".

Той го из­ра­зи по свой начин, под фор­ма­та на образи, в "Приказка за Зеле- ната змия и Красивата лилия". Нужно ни е, всъщност, да виж­да­ме във всич­ки пер­со­на­жи ду­шев­ни­те сили, ко­ито ра­бо­тят заедно, за да да­дат на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не­го­во­то дос­тойн­с­т­во на сво­бо­ден човек, не­го­во­то дос­тойн­с­т­во но човек, жи­ве­ещ в свободата. Но Гьоте не мо­жа да на­ме­ри пътя, во­дещ от това, ко­ето той мо­же­ше са­мо да из­ра­зи в имагинации, до ви­со­та­та на ду­хов­на­та реалност. Ето за­що Гьоте се спира, сти­гай­ки до приказката, до образа, до един вид висш сим­во­ли­зъм - един символизъм, кой­то е, раз­би­ра се, из­к­лю­чи­тел­но жив, но който, въп­ре­ки всичко, е са­мо един вид символизъм. Шилер из­ко­ва аб­с­т­рак­т­ни понятия, не мо­жа да на­ме­ри дос­тъп до ед­на реалност, спря, сти­гай­ки до външното. Гьоте, ис­кай­ки да раз­бе­ре чо­ве­ка в не­го­ва­та свобода, съз­да­де мно­гоб­рой­ни образи, ко­ито го­во­ре­ха на погледа, бя­ха ви­ди­ми чрез сетивата, но ко­ито не да­ва­ха дос­тъп до реалността. Той ос­та­на свър­зан с опи­са­ни­ето на сетивното. По- глед до как­ва сте­пен е уди­ви­тел­но то­ва опи­са­ние на се­тив­но­то в "Приказ-
ката за Зелената змия и Красивата ли­ли­я­"­,но всъщност, ос­во­бож­да­ва­не­то на принца, за­сег­нат от парализа, не го­во­ри на погледа, то е из­ра­зи­тел­но са­мо по сим­во­ли­чен начин. Тези две про­ти­во­по­лож­ни течения, ко­ито ви характеризирах, ни­кое от които, всъщ­ност не пос­тиг­на вли­за­не­то в ду­хов­ния свят, се из­ра­зя­ват тук, в те­зи две личности. Както Шилер, та­ка и Гьо- те се стре­мя­ха ос­нов­но да вля­зат в ду­хов­ния свят, из­хож­дай­ки от про­ти­во­по­лож­ни страни, но не мо­жа­ха да про­ник­нат там.

За как­во ста­ва­ше въпрос, всъщност? Ще ви се сто­ри чуд­но това, ко­ето ще ви ка­жа и при това, този, кой­то гле­да те­зи не­ща с ед­на душа, ли­ше­на от предразсъдъци, мо­же са­мо да ги ви­ди така, как­то се­га ще ги опиша.

Вземете две­те те­че­ния пред­с­та­ве­ни в схоластиката. От ед­на страна, зна­ни­ето на разума, кой­то чер­пи сво­ите ка­чес­т­ва в се­тив­на­та действител- ност, но не про­ник­ва до реалността. Под на­й-­раз­лич­ни форми, то­ва те­че­ние про­дъл­жа­ва своя път ми­на­вай­ки от ед­на лич­ност към дру­га и за­вър­ш­ва до Шилер. Той е въведен, по оп­ре­де­лен начин, в ед­на фор­ма на знание, за ко­ято схо­лас­ти­ка­та каза, че чрез нея не мо­гат да се на ме­рят иде­ите ни­къ­де другаде, ос­вен в сетивното. Но Шилер е вън от то­ва със­то­яние - той е един мно­го сил­но из­ра­зен ком­п­лек­тен чо­век - да до­пу­ща в об­лас­т­та на се­ти­ва­та нещо, ко­ето чо­веш­ко­то съ­щес­т­во мо­же да бъде, за­паз­вай­ки на­пъл­но сво­ето чо­веш­ко достойнство. Знанието на схо­лас­ти­ка­та тър­си иде­ите са­мо в се­тив­ния свят. Шилер ос­та­вя све­та на се­ти­ва­та нас­т­ра­ни и ос­та­вя са­мо идеите. В тях той не пос­ти­га действителността, а са­мо кра­си­ва­та външност. Той се бо­ри с то­зи проблем: как­во на­й-­точ­но да нап­ра­ви от то­ва схо­лас­тич­но знание, про­из­ляз­ло от чо­веш­ко­то същество, за да да­де на чо­ве­ка по ня­ка­къв на­чин не­го­во­то достойнство? Не мо­же то­га­ва по­ве­че от то­ва да се пос­тиг­не ус­та­но­вя­ва­не в действителността, чо­век е за­дъл­жен да се под­с­ло­ни в кра­си­ва­та външност. Виждате по ка­къв на­чин се на­ми­ра при Шилер про­дъл­же­нието на схо­лас­тич­но­то те­че­ние на зна­ни­ето чрез разума.

Гьоте не се ин­те­ре­су­ва­ше мно­го от то­ва зна­ние чрез разума. Всъщност, той бе­ше да­леч по­-сил­но сти­му­ли­ран от поз­на­ни­ето чрез откровението; до­ри и да на­ми­ра­те то­ва за странно, то е, при все това, точ­но така.

Да из­пол­з­ва ло­ги­ка­та не бе­ше нещо, с ко­ето Гьоте се занимаваше. Дори да не се ус­та­но­вя­ва­ше осо­бе­но на ка­то­ли­чес­ки­те дог­ми - при това, по вре­ме на за­вър­ш­ва­не­то на своя "Фауст", той прие тях­на­та не­об­хо­ди­мост за ар­тис­тич­на­та ре­али­за­ция - до­ри да не се ус­та­но­вя­ва­ше в сво­ята мла­дост на ка­то­ли­чес­ки­те догми, той се установяваше, все пак, на това, ко­ето ми­на­ва­ше дос­та­тъч­но близ­ко до свръх­се­тив­ния свят, кол­ко­то то­ва му бе­ше възможно. Да се го­во­ри на Гьоте за вярата, то­ва го пра­ве­ше в оп­ре­де­лен смисъл, гневен. Когато в не­го­ва­та младост, Якоби му го­во­ри за вярата,

той каза: ус­та­но­вя­вам се в погледа, кой­то вижда. За вярата, Гьоте не ис­ка­ше да знае нищо.

Тези, ко­ито се опи­рат на Гьоте, за да ис­кат вяра, не раз­би­рат аб­со­лют­но Гьоте. Той ис­ка­ше да види. И той бе­ше ве­че на пътя, кой­то се из­ди­га от не­го­ви­те има­ги­на­ции до ин­с­пи­ра­ци­ите и интуициите. Това не би му позволило, ес­тес­т­ве­но да ста­не сред­но­ве­ко­вен теолог, но би мо­гъл да ста­не един от те­зи хора, които, в миналото, виж­да­ха Бога и виждаха, свръх­се­тив­ни­те светове. Той бе­ше ве­че на пътя, во­дещ до тях, но не мо­жа да се из­диг­не до там. Постигна са­мо виж­да­не­то на свръх­се­тив­но­то в све­та на растенията. Така че, щом не­го­вия пог­лед се прив­ли­ча­ше от рас­ти­тел­ния свят, той прос­ле­дя­ва­ше с пог­лед ду­хов­ния еле­мент и се­тив­ния еле­мент един до друг, как­то то­ва се пра­ве­ше съ­що в древ­ни­те мис­те­рии на посве- щението; но той ос­та на в рас­ти­тел­ния свят.

Какво мо­же­ше той да нап­ра­ви в то­зи случай? Не мо­же­ше той да нап­ра­ви ни­що друго, ос­вен да из­пол­з­ва ця­лос­т­та на свръх­се­тив­ния свят, имагина- тивния, символичен, пред­с­тав­ния начин, кой­то бе­ше на­учил с растенията. И така, той пос­тиг­на в край­на сметка, са­мо ед­на има­ги­на­тив­на пред­с­та­ва за света, ко­га­то го­во­ре­ше за ре­ал­нос­т­та на ду­ша­та в сво­ята "Приказка за Зелената змия и Красивата лилия".

Размислете вър­ху то­зи факт: там, къ­де­то "Приказка за Зелената змия и Красивата лилия" на­пом­ня рас­ти­тел­ния елемент, това, ко­ето се пос­ти­га чрез имагинации, ка­то тези, ко­ито Гьоте бе раз­вил при кон­так­та с рас­ти­тел­ния свят, там, Приказката има ед­на из­к­лю­чи­тел­на красота. Опитайте да се ос­та­ви­те да дейс­т­ва вър­ху вас всичко, ко­ето в та­зи Приказка, па­зи сти­ла на рас­ти­тел­на­та имагинация, там, всич­ко е та­ка прекрасно. Основ- но, всичко, ко­ето се на­ми­ра там, от дру­га страна, има пос­то­ян­на­та тен­ден­ция да ста­не растение. Женският персонаж, който, вна­ся из­к­лю­чи­тел­но много, той на­ри­ча Лилия. Не и да­ва един истински, си­лен живот; той я ула­вя под ед­на та­ка­ва форма, как­ва­то има съ­щес­т­ву­ва­не на растението. Ако наб­лю­да­ва­те всич­ки персонажи, по­явя­ва­щи се в Приказката, те во­дят основно, всъщност, ед­но съ­щес­т­ву­ва­не на растение; но там, къ­де­то тряб­ва да бъ­дат от­ве­де­ни на ед­на вис­ша степен, то­зи висш еле­мент има са­мо сим­во­ли­чен характер, и там, в та­зи висоти, те водят, всъщност, ед­но чис­то външ­но съществуване.

Царете, фи­гу­ри­ра­щи тук, съ­що не са дейс­т­ви­тел­но истински. Те съ­що пос­ти­гат са­мо ед­но съ­щес­т­ву­ва­не на растения, те каз­ват само, че имат ед­но дру­го съществуване. Защото би тряб­ва­ло не­що дру­го да вле­зе то­га­ва чрез ин­с­пи­ра­ци­ята в Златния цар, Сребърния цар, Бронзовия цар, за да бъ­дат смятани, че жи­ве­ят дейс­т­ви­тел­но в ду­хов­ния свят.

Следователно, би се казало, че Гьоте пред­с­та­вя един жи­вот в поз­на­ние чрез откровението, в свръх­се­тив­ното познание, ко­ето той ов­ла­дя­ва са­мо
до оп­ре­де­ле­на степен. Шилер пред­с­та­вя ед­но зна­ние чрез разума, дру­ги­ят начин, кой­то бе­ше из­ра­бо­ти­ла схоластиката, но ко­ето той не мо­же да понесе, за­що­то ис­ка да го от­ве­де до прев­ръ­ща­не­то му в реалност, до­ка­то са­мо­то то сти­га са­мо до ре­ал­нос­т­та на външ­нос­т­та в красотата.

Може да се каже, че без­к­рай­на­та вът­реш­на ис­ти­на в те­зи две личности, им да­ва ед­на та­ка­ва автентичност, че ни­кой от два­ма­та не каза, че не мо­же повече. Ето за­що Гьоте пред­с­та­вя ду­шев­ния еле­мент така, ся­каш той бе­ше рас­ти­те­лен и Шилер пред­с­та­вя сво­бод­ния чо­век така, ся­каш то­зи сво­бо­ден чо­век аб­со­лют­но не мо­же­ше да жи­вее по друг начин, ос­вен ес- тетичния. Естетичното общество, ето как­во пред­с­та­вя Шилер на края, в сво­ите "Естетични бележки" ка­то "со­ци­ал­но изискване", та­ка да се каже: ста­не­те такива, че об­щес­т­во­то да се пред­с­та­ви под ед­на кра­си­ва форма, каз­ва Шилер, ако ис­ка­те да ста­не сво­бо­ден човекът.

В от­но­ше­ни­ето меж­ду Гьоте и Шилер, се вижда, че те­зи те­че­ния про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят до сега. Това, от ко­ето те има­ха нужда, при Гьоте, бе­ше то­ва да се из­диг­не от има­ги­на­ци­ята до инспирацията, при Шилер - да ожи­ви аб­с­т­рак­т­ни­те по­ня­тия чрез има­ги­на­тив­ния свят. Само то­га­ва те би­ха мог­ли на­пъл­но да се срещнат.

Ако по­то­пи­те пог­ле­да си в ду­ша­та на все­ки от двамата, пред вас ще се яви не­об­хо­ди­мост да кажете: все­ки има­ше спо­соб­нос­т­та да про­ник­не в един ду­хо­вен свят. Как се бо­ри Гьоте с това, ко­ето на­ри­ча­ше "да си на- божен"! Колко за­бе­ле­жи­тел­ни мо­жем да на­ме­рим те­зи ду­ми на Шилер: "Коя от съ­щес­т­ву­ва­щи­те ре­ли­гии изповядваш? Никоя, каз­ва той. Защо? Заради религията!

Виждаме - ре­ли­ги­оз­ни­ят сми­съл вър­ви заедно, на­й-­ве­че за прос­ве­те­ни­те ду­хо­ве с раз­ви­ва­не­то на свръхсетивното, из­хож­дай­ки от това, за ко­ето чо­век мо­же да се нап­ра­ви опит в познанието. Следователно, ще тряб­ва да се от­к­рие ре­ли­ги­оз­ния елемент, тран­с­фор­ми­рай­ки днеш­но­то чис­то ин­те­лек­ту­ал­но­то зна­ние в духовно познание.