Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ПЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Когато си слу­жи със сво­ето обик­но­ве­но съзнание, чо­век поз­на­ва са­мо ед­на част от това, ко­ето е във връз­ка с не­го­во­то съществувание. Когато гле­да­ме све­та око­ло нас, по­лу­ча­ва­ме чрез на­ше­то обик­но­ве­но съз­нание об­ра­зи­те от външ­ния свят, ко­ито мо­жем да по­ро­дим вът­ре в нас чрез на­ши­те сетива. И до­ка­то мис­лим за това, ко­ето ни да­ват сетивата, от ко­ето фор­ми­ра­ме мисли, ни ос­та­ват спо­ме­ни от те­зи мисли. Така че жи­во­тът в ду­ша­та про­ти­ча по след­ния начин: чо­ве­кът гле­да външ­ния свят, той но­си в са­мия се­бе си спо­ме­ни­те от ми­на­ли­те пре­жи­вя­ни събития.

Само че, това, ко­ето жи­вее в спо­ме­на не е та­ка точ­но поз­на­то от обик­но­ве­но­то съзнание. Всъщност, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во си пред­с­та­вя то­ва по след­ния начин: то е по­лу­чи­ло от външ­ния свят еле­мен­ти на познанието, възприятия; те про­из­веж­дат в не­го образи; те­зи об­ра­зи се за­паз­ват ня­къ­де и то мо­же да ги на­ка­ра да се по­ка­жат от­но­во в ду­шев­ния му жи­вот под фор­ма­та на об­ра­зи от спомени. Но не­ща­та не са така. Разгледайте раз­лич­ни­те сте­пе­ни от пътя, кой­то про­ти­ча в човека. Вече сте наб­лю­да­ва­ли по ка­къв на­чин това, за ко­ето чо­век не се гри­жи спе­ци­ал­но в сво­ите мисли, но ко­ето наб­лю­да­ва са­мо чрез сетивата, например, чрез очите, ос­та­вя пос­ле­до­ва­тел­ни образи. Гьоте опис­ва мно­го доб­ре в своя "Трактат за цвето- вете"* /* Виж: Гьоте, "Трактат за цветовете" Париж, Триади, ІІІ из­да­ние 1983 г., стр.88/ то­зи вид пос­ле­до­ва­тел­ни образи, об­ра­зу­ва­ни от очите: то­ва са образи, ко­ито мал­ко по мал­ко прес­та­ват да да­ват резонанс. Гледаме нещо, зат­ва­ря­ме очите: про­ме­не­ни­те об­ра­зи прес­та­ват мал­ко по мал­ко да да­ват резонанс. В обик­но­ве­ния живот, мал­ко гле­да­ме те­зи образи, ко­ито прес­та­ват мал­ко по малко, да да­ват резонанс, за­що­то за да възприемаме, въ­веж­да­ме в дейс­т­вие ед­на по­-­енер­гич­на активност: разсъждаваме. Кога- то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во въ­веж­да в дейс­т­вие ед­на сла­ба ак­тив­ност на ми­съл­та и външ­ни­ят свят да­ва об­раз в око­то му, един пос­ле­до­ва­те­лен об­раз да­ва ре­зо­нанс по-късно. Но ко­га­то чо­век за­поч­ва да разсъждава, той про- дължава, по оп­ре­де­лен начин, активността, ид­ва­ща от­вън и я въ­ве­да на­вът­ре и та­ка не­го­ви­ят мис­ло­вен об­раз отек­ва по-късно.

Тези мис­лов­ни об­ра­зи са по-силни, тех­ни­ят на­чин на отек­ва­не по­-къс­но е съ­що по­-­ин­тен­зи­вен от то­зи на обик­но­ве­ни­те пос­ле­до­ва­тел­ни се­тив­ни

Обаче мислите, ко­ито имаме, бя­ха прес­та­на­ли да да­ват резонанс, та­ка ка- к­то и пос­ле­до­ва­тел­ни­те оч­ни образи, ако не бя­ха ан­га­жи­ра­ни и из­ра­бо­те­ни от на­шия ду­хо­вен организъм. Но ду­хов­ни­ят ор­га­ни­зъм ни би мо­гъл да нап­ра­ви не­що по­ве­че от те­зи образи, ако не се случ­ва­ше още нещо. Всъщ- ност, до­ка­то ние въз­п­ри­ема­ме те­зи образи, в ко­ито прев­ръ­ща­ме пос­ле те­зи миг­но­ве­ни мисли, ко­ито се намират, всъщност, са­мо на­ша­та глава, по­лу­ча­ва­ме в нас, друг образ, ду­хов­ни­ят елемент, кой­то ид­ва от ос­та­на­ла­та част на света; то­ва се по­лу­ча­ва по съ­щия начин, по кой­то по­лу­ча­ва­ме чрез очи­те образи, ко­ито из­ра­бот­ва­ме в мислите; ние получаваме, обаче, ви­ди­ми­те об­ра­зи от фи­зи­чес­ко етер­ния свят; та­ка как­то но­сим в нас не са­мо ду­ха си, а пос­то­ян­но ос­та­тъ­кът от ду­ха на све­та вли­за в нас. Вие можете, значи, да ка­же­те това: чрез очи­те вие въз при­ема­те във фи­зи­чес­ко­-­етер­ния свят нещо, ко­ето е във вас под фор­ма­та на следствие, про­из­ли­за­що от образ; но от­зад се на­ми­ра един твър­де ре­ален ду­хо­вен процес, из­к­лю­чая това, че той ос­та­ва в не­съз­на­тел­ното. Човешкото съ­щес­т­во не мо­же да го въз­п­ри­еме с обик­но­ве­но­то съзнание. Това е един ду­хо­вен про- цес, кой­то про­ти­ча съв­сем па­ра­лел­но на фи­зи­чес­ко­то възприятие. И до­ка­то вие въз­п­ри­ема­те образа, кой­то да­ва ре­зо­нанс по-късно, кра­тък миг в окото, до­ка­то вие за­паз­ва­те за крат­ко ми­съл­та си, но ко­ято за­вър­ш­ва съ­що чрез пре­къс­ва­не на отекването, във вас про­ти­ча ду­хо­вен процес; и ко­га­то си спом­ня­те отново, вие прос­то об­ръ­ща­те пог­ле­да си на­вът­ре и гле-­

Обаче, то­ва имен­но е отношението, в ко­ето се на­ми­рат вът­ре в нас на­й-­ду­хов­ни­те процеси, в действителност, да­же меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ко­ето се про­ме­ня ос­нов­но за хо­ра­та по вре­ме на зем­ния живот. Когато наб­лю­да­ва­ме чо­веш­ко­то същество, то е съставено, знаем, от фи­зи­чес­ко тя­ло и от етер­но тяло. Но то­ва е са­мо та­зи част от човека, ко­ято но­щем ос­та­ва в леглото, до­ка­то той спи. Денем, към то­ва фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло се вмък­ват ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Азът на хората, жи­ве­ли пре­ди Ми- стерията на Голгота - всъщност, те­зи хо­ра бях­ме ние, в пре­диш­ни­те ин­кар­на­ции - по­тъ­ва­ше мал­ко по мал­ко в мра­ка по вре­ме на периода, пред­шес­т­ващ не­пос­ред­с­т­ве­но Мистерията на Голгота. Хората се пробуждаха, по раз­ли­чен начин от хората, жи­ве­ли след Мистерията на Голгота. Аст- ралното тя­ло пак про­ник­ва­ше из­ця­ло етер­но­то тяло. Но Азът про­ник­ва­ше па раз­ли­чен начин, про­ник­ва­ше мно­го дъл­бо­ко в етер­но­то тяло. Днес то­ва ве­че не е така. Днес Азът про­ник­ва са­мо в та­зи част на етер­но­то тяло, ко­ято фор­ми­ра главата. Така че при ня­ко­гаш­ния чо­век Азът по­тъ­ва­ше из­ця­ло и стигаше, от то­зи факт, чак до на­й-­дол­ни­те час­ти на етер­но­то тяло. Днес, той не про­ник­ва чак до долу, а са­мо в главата. Затова ние мо­жем днес да мис­лим интелектуално. В момента, в кой­то бих­ме се по­то­пи­ли по-дълбоко, бих­ме има­ли вът­реш­но ин­с­тин­к­тив­ни образи. И Азът е в дей- с­т­ви­тел­ност още сил­но на­вън от фи­зи­чес­ко­то тя­ло при днеш­ния човек. Така, че не­го­ва­та ин­те­лек­ту­ал­ност по­чи­ва имен­но на факта, че той не по­тъ­ва по­ве­че със своя Аз в ця­лос­т­та на сво­ето етер­но тяло. Ако то­ва ста- неше, той ще­ше да има ед­но ин­с­тин­к­тив­но ясновидство. Обаче, тъй ка­то той не по­тъ­ва по­ве­че в ця­лос­т­та на сво­ето етер­но тяло, а са­мо в то­ва на главата, той ве­че ня­ма то­ва ин­с­тин­к­тив­но ясновидство, а ед­но яс­но съз­на­тел­но виждане, ед­но яс­но съз­на­тел­но въз­п­ри­ятие на външ­ния свят; то­ва е са­мо ед­но въз­п­ри­ятие на външ­ни­те свят чрез главата, как­во­то е имен­но на­ше­то възприятие. Някогашният чо­век виж­да­ше чрез ця­ло­то сво­ето чо­-

От то­зи факт, ня­ко­гаш­ни­ят чо­век не виж­да­ше са­мо око­ло се­бе си външ­ния фи­зи­чес­ки свят, а зад не­го ду­хов­на­та същност. Физическият свят за не­го ня­ма­ше та­ка чис­ти обо­со­бе­ни контури, а мно­го по­-за­мъг­ле­ни конту- ри, от­кол­ко­то за мо­дер­ния човек. Но в за­мя­на на това, зад нещата, ко­ито се прос­ти­ра­ха във фи­зи­чес­кия свят, той виж­да­ше нав­ся­къ­де бо­жес­т­ве­ни ду­хов­ни същ­нос­ти от по­-нис­ша при­ро­да а съ­що и други, от по­-вис­ша природа. Да се смята, че ко­га­то ня­ко­гаш­ни­те хо­ра опис­ва­ха сво­ите бо­го­ве в природата, са си из­мис­ля­ли не­що е ед­на ле­ко­мис­ле­на и на­ив­на предста- ва. Те ни­що не са си измислили. Това би би­ло съ­що тол­ко­ва наивно, кол- кото, ако се каже, че някой, кой­то ни потвърждава, че е ви­дял то­ва или онова, про­буж­дай­ки се, че прос­то си го е измислил. Древните не са­мо че не си из­мис­ля­ха нещата, а ги виждаха, тъ­ча­щи във виж­да­ни­ята на се­тив­ния им поглед; всъщност, нещата, ко­ито виж­да­ха бя­ха мно­го по-неточни, за­що­то те ги виж­да­ха на зад­ния план на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та реалност, ко­ято се разстилаше. Образът на света, кой­то има­ше чо­ве­кът от ми­на­ло­то беше, зна­чи съв­сем друг. Защото в мо­мен­та на съ­буж­да­не­то той се пота- пяше, по­-дъл­бо­ко в сво­ето етер­но тя­ло и от то­зи факт той има­ше един раз­ли­чен об­раз за света. Той бе­ше в са­мия не­го и от то­зи факт бо­жес­т­ве­но ду­хов­ни­те същ­нос­ти му се по­каз­ва­ха в сво­ята предопределеност.

Така, чо­ве­кът е на пъ­тя към поз­на­ни­ето за човека, за­що­то взе­ма мал­ко по мал­ко сво­ята из­ход­на точ­ка вън от човека. Така че, то­ва е,следователно, об­ща­та пре­доп­ре­де­ле­ност на чо­ве­чес­т­во­то - да се ос­во­бож­да­ва все по­ве­че и по­ве­че от етер­но­то тя­ло и да пос­ти­га поз­на­ние за човека. Но това, есте- ствено, е нещо, ко­ето е свър­за­но с оп­ре­де­ле­на опасност. Губи се мал­ко по мал­ко - или на­й-­мал­ко съ­щес­т­ву­ва въз­мож­нос­т­та да се изгуби, връз­ка­та с етер­но­то тяло. В кос­мич­на­та пре­доп­ре­де­ле­ност на човечеството, то бе­ше пре­дот­в­ра­те­но имен­но чрез Мистерията на Голгота. Докато чо­век ви­дя ня­ко­га оп­ре­де­ле­нос­т­та на бо­го­ве­те отвън, за­нап­ред той е по­тен­ци­ал­но спо­со­бен да виж­да сво­ята соб­с­т­ве­на кос­мич­на пре­доп­ре­де­ле­ност на чо- века. Но, от факта, че се ос­во­бож­да­ва все по­ве­че и по­ве­че от са­мия се­бе си и че Мистерията на Голгота се раз­би­ра така, как­то го­ре­що пре­по­ръч­ва­ше апос­тол Павел: "Не аз, а Христос в мен", чо­век вли­за от­но­во в чо­веш­ка та същ­ност чрез сво­ята връз­ка с Христос. Значи, имен­но чрез опит­нос­т­та на Христос той мо­же да по­не­се то­ва прог­ре­сив­но освобождаване. Но

Нещата сто­ят така, ко­га­то си пред­с­та­вя­ме чо­ве­ка от миналото, той има­ше око­ло се­бе си сво­ите въз­п­ри­ятия за боговете. Той си ги об­ра­зу­ва­ше из­хож­дай­ки от образи. Това бе­ше не­го­ва­та митология, митът. Тези въз­п­ри­ятия за бо­го­ве прог­ре­сив­но се замъгляваха. Около чо­ве­ка съществува, по оп­ре­де­лен начин, са­мо фи­зи­чес­кия свят. Но той има, в за­мя­на на това, въз­мож­нос­т­та да се свър­же отново, в сво­ето вът­реш­но същество, с ед­на пре­доп­ре­де­ле­ност на бог, при пре­ми­на­ва­не­то на смър­т­та чрез бога, при въз­к­ръс­ва­не­то на бога. В древ­ни­те времена, чо­ве­кът на­соч­ва­ше пог­ле­да на ду­ха си навън, той виж­да­ше оп­ре­де­ле­нос­т­та на бо­го­ве­те из­хож­дай­ки от това, си съз­да­ва­ше мита, из­жи­вян в образи, в под­виж­ни образи, митът, кой­то мо­же да има мно­го­об­раз­ни форми, за­що­то жи­вее ос­нов­но по на­й-про­мен­ли­вия на­чин в ду­хов­ния свят. Бих ис­кал да кажа, че то­зи свят на бо­го­ве­те бе­ше ве­че не­що въз­п­ри­ема­емо за зем­ния чо­век с оп­ре­де­ле­на сте­пен на въздействие, ко­га­то той го въз­п­ри­ема­ше в сво­ето ин­с­тин­к­тив­но яс- новидство. Хората да­ва­ха съ­що на те­зи об­ра­зи от све­та на бо­го­ве­те раз­лич­на фор­ма в за­ви­си­мост от осо­бе­нос­ти­те на сво­ите характери. От то­зи факт, ми­то­ве­те на раз­лич­ни­те на­ро­ди ста­на­ха различни. Човек въз­п­ри­ема­ше един ис­тин­с­ки свят, но той въз­п­ри­ема­ше то­зи ис­тин­с­ки свят по­-с­ко­ро в сънищата, които, все пак, про­из­ли­за­ха от външ­ния свят. Това бя­ха об­ра­зи с ед­на по­-го­ля­ма или по­-мал­ка прецизност, но пре­циз­нос­т­та не бе­ше дос­та­тъч­но голяма, за да имат, един един­с­т­вен сми­съл за всич­ки хора.

Дойде, обаче, ед­на пре­доп­ре­де­ле­ност на бог, ко­ято се раз­ви на са­ма­та Земя. Другите пре­доп­ре­де­ле­ни за бо­го­ве бя­ха по­-да­леч от човека. Човек ги виж­да­ше в перспектива. А съ­що не ги виж­да­ше та­ка ясно. Те бя­ха по­-да­леч от не­го в своя зе­мен живот. Христовото съ­би­тие е съв­сем бли­зо до него, по от­но­ше­ние на зем­ния му живот. Той виж­да­ше бо­го­ве­те неясно, за­що­то ги виждаше, та­ка да се каже, в перспектива. Той не виж да още дос­та­тъч­но доб­ре Мистерията на Голгота в ней­на­та цялостност, за­що­то тя е твър­де бли­зо до него. Той за­бе­ляз­ва­ше бо­го­ве­те в пер­с­пек­ти­ва с из­вес­т­ни неясноти, дъл­жа­щи се на перспективата, за­що­то те бя­ха да­леч от него, твър­де далеч, за да мо­же той да ги виж­да съв­сем ясно, ина­че всич­ки на­ро­ди щя­ха да съз­да­дат един и същ мит. Мистерията на Голгота е твър­де близ­ка до човека. Той е свър­зан с нея твър­де силно. Най-напред тряб­ва той да пос­тиг­не още перспективата; от факта, че се ос­во­бож­да­ва все по­ве­-

че и по­ве­че от са­мия се­бе си, той тряб­ва да пос­тиг­не пер­с­пек­ти­ва­та за пре­доп­ре­де­ле­нос­т­та на бог на земята, за Мистерията на Голгота.

Ето защо, тези, ко­ито жи­ве­еха в епохата, в ко­ято се из­пъл­ни Мистерията на Голгота и има­ха още яс­но­вид­с­ки способности, не се зат­руд­ня­ва­ха да раз­бе­рат Христос. Те не се затрудняваха, за­що­то го бя­ха видели, то­ва е сигурно, све­та на бо­го­ве­те и за­що­то зна­еха сега, че Христос, на­пус­кай­ки то­зи свят на боговете, е до­шъл на земята, за да из­пъл­ни тук сво­ето бъ­де­що предопределение, ко­ето за­поч­ва с Мистерията на Голгота. Всъщност, те ви­дя­ха Мистерията на Голгота съ­що неясно, но до Мистерията на Гол- гота те мо­же­ха да виж­дат доб­ре Христос. Можеха съ­що да ка­жат без­к­рай­но мно­го не­ща за Христос в ка­чес­т­во­то му на Бог. Те не дис­ку­ти­ра­ха как­во е ста­на­ло с то­зи Бог, ко­га­то е сля­зъл в един чо­век чрез Кръщението на ре­ка Йордан. Имахме съ­що в пър­ви­те вре­ме­на на хрис­ти­ян­с­т­во­то ед­на съв­сем ха­рак­тер­на хрис­то­ло­гия и не исусология. И тъй ка­то све­тът на бо­го­ве­те прес­та­на на­й-­об­що да бъ­де не­що познато, хрис­то­ло­ги­ята се пре­вър­на мно­го ско­ро в ед­на чис­то и прос­то исусология. И ису­со­ло­ги­ята ста­на сил­на до ХХ век, ко­га­то Христос не бе­ше ве­че раз­б­ран да­же чрез усе- та, когато, напротив, за мо­дер­на­та те­оло­гия бе­ше въп­рос на чест да раз­бе­ре Исус по въз­мож­но на­й-­чо­веш­кия начин, без да се гри­жи за Христос.

Но тряб­ва имен­но чрез ду­хов­но­то познание, да се от­к­рие пер­с­пек­ти­ва­та поз­во­ля­ва­ща да се пос­тиг­не поз­нание за това, ко­ето е от зна­че­ние за Христос в Исус. Защото са­мо така, ка­то се из­ле­зе от връз­ка­та с чо­ве­ка и се гле­да са­мо навън, ста­на възможно, чрез завоя, кой­то оп­ре­де­ля връз­ка­та с Христос, да се гле­да от­но­во чо­ве­ка и са­мо­то чо­ве­чес­т­во с интерес, чрез завоя, кой­то оп­ре­де­ля раз­би­ра­не­то на Мистерията на Голгота.

Така че, мо­жем да кажем: ос­во­бож­да­вай­ки се от са­мо­то се­бе си, чо­ве­чес­т­во­то е на път да пре­вър­не мал­ко по мал­ко ду­хов­на­та ре­ал­ност в ней­на­та ця­лос­т­ност в аб­с­т­рак­т­ни идеи и понятия. В то­ва отношение, чо­ве­чес­т­во­то оти­де ве­че мно­го да­леч и е въз­мож­но да му бъ­де за­па­зе­на след­на­та съдба: хо­ра­та би­ха мог­ли за нап­ред да про­дъл­жат да вър­вят в сво­ята спо­соб­ност за абстракция, в сво­ята ин­те­лек­ту­ал­на спо­соб­ност и да из­ра­бо­тят в са­ми­те тях един вид из­по­вяд­ва­не на вярване, чрез ко­ето би­ха си казали: да ние из­вър­ш­ва ме, раз­би­ра се, опит­ност с ед­на ду­хов­на реалност, но та­зи ду­хов­на ре­ал­ност е, то се знае, един мираж, тя ня­ма тежест, то­ва са са­мо идеи. Трябва чо­век да от­к­рие въз­мож­нос­т­та да из­пъл­ни те­зи идеи с ду­хов­на субстанция. Той ще пос­тиг­не това, в опит­нос­т­та си с Христос, по вре­ме на пре­ми­на­ва­не­то през ин­те­лек­ту­ал­ния живот. Така че, мо­дер­ни­ят ин­те­лек­ту­али­зъм тряб­ва да се сли­ва със съз­на­ни­ето за Христос. Това ще стане, ко­га­то хо­ра­та от­ка­жат ре­ши­тел­но и неп­ри­ну­де­но да пра­вят призна- нието, че не мо­гат да на­ме­рят то­ва съз­на­ние за Христос по пъ­тя на инте- лектуализма.
Виждате в древ­ни времена, чо­век го­во­ри за Грехопадението. Той из­пол­з­ва­ше то­зи об­раз на Грехопадението в смисъл, че спо­ред сво­ята същ­ност при­над­ле­же­ше на един висш свят и пад­на в един нисш свят, ко­ето на­пъл­но от­го­ва­ря на действителността, ако то­ва се при­ема в об­раз­на форма. Може би се го­во­ри за па­де­ние в ре­ален смисъл. Някогашният чо­век има­ше яс­но чувство, ко­га­то си казваше: аз пад­нах от ед­на ду­ховна ви­со­та и се свър­зах с ед­на нис­ша реалност; така, мо­дер­ни­ят чо­век тряб­ва­ше да открие, че мислите, ко­ито ста­ват все по­-­аб­с­т­рак­т­ни го во­дят съ­що към един вид падение, но към ед­но падение, ко­ето вър­ви нагоре, при ко­ето чо­век па­да по един оп­ре­де­лен на­чин нагоре, значи, се издига, но се из­ди­га за сво­ята загуба, по съ­щия начин, как­то чо­ве­кът от ми­на­ло­то усещаше, че па­да за сво­ята загуба. Човекът от ми­налото, кой­то раз­б­ра още Грехопа- дението в сми­съ­ла на миналото, ви­дя в Христос този, кой­то пос­та­ви чо­ве­ка в пра­вил­на връз­ка с то­зи грях, т.е., с въз­мож­нос­т­та за изкупление: как­то чо­ве­кът от миналото, ко­га­то раз­ви съзнанието, ви­дя в Христос този, кой­то го из­п­ра­ви от Грехопадението, та­ка мо­дер­ни­ят човек, кой­то вли­за в интелектуализма, би тряб­ва­ло да ви­ди в Христос този, кой­то му да­ва те- жест, за да не из­лит­не ду­хов­но­то да­леч от Земята или, по-скоро, да­леч от света, в кой­то се счи­та че е.

Човекът от ми­на­ло­то счи­та­ше хрис­то­во­то съ­би­тие ос­нов­но в сми­съ­ла на ево­лю­ция на волята, ко­ето е, раз­би­ра се, във връз­ка с Грехопадението; та­ка мо­дер­ни­ят чо­век би тряб­ва­ло да се на­учи да раз­г­леж­да Христос във връз­ка с мисълта, но ед­на мисъл, ко­ято ще из­гу­би не­из­беж­но действител- ността, ако чо­век не е в със­то­яние да и да­де те­жест така, че да мо­же да от­к­рие дейс­т­ви­тел­нос­т­та в жи­во­та на са­ма­та мисъл.

Особено не­об­хо­ди­мо е да си казваме, че чо­ве­кът пре­ми­на­ва през еволю- ция. И как­то апос­тол Павел мо­жа да го­во­ри с пъл­но пра­во за ста­рия Адам и но­вия Адам, за Христос, та­ка мо­дер­ни­ят чо­век мо­же с пъл­но пра­во да го пра­ви също, в оп­ре­де­лен смисъл; тряб­ва са­мо той яс­но да вижда, че чо- векът, кой­то има­ше още в се­бе си съз­на­ни­ето на ми­на­ло­то се чув­с­т­ва­ше пов­диг­нат от Христос и че мо­дер­ни­ят чо­век тряб­ва да чувства, че Хрис- тос го пред­паз­ва от опас­нос­т­та да бъ­де хвър­лен от ви­со­ко в не­би­ти­ето /лип­са на живот/, от чис­та­та абстракция, от чис­тия интелектуализъм. Мо- дерният чо­век има нуж­да от Христос, за да нап­ра­ви от своя грях, кой­то го зап­лаш­ва да се из­гу­би в далечините, нещо, ко­ето мо­же да ста­не отново, доб­ро в него. И ми­съл­та ста­ва доб­ра от факта, че тя мо­же да се свър­же от­но­во с ис­тин­с­ка­та действителност, ду­хов­на­та действителност, а също, имен­но за този, кой­то раз­би­ра мис­те­ри­ите на света, съ­щес­т­ву­ва въз­мож­нос­т­та да пос­та­ви Христос в на­й-­мо­дер­на­та ево­лю­ция на съзнанието.

И сега, вър­не­те се от­но­во на на­шия пре­ди­шен образ, къ­де­то се спрях на чо­веш­ка­та спо­соб­ност за спом­няне. Там мо­жем да ка­жем това: да, ние

Възможно е, обаче, да сме вклю­чи­ли в на­ша­та опит­ност това, ко­ето на­ри­чам съз­на­ние за Христос. После, след смъртта, гле­да­ме на­зад и виждаме, че сме свър­за­ни в жи­во­та с действителността, ко­ято не сме из­жи­ве­ли са­мо по аб­с­т­рак­тен начин. Перспективата спира, дейс­т­ви­тел­нос­т­та е тук. Но ако ние сме ос­та­на­ли в нея на ед­на чис­то аб­с­т­рак­т­на опитност, тогава, раз­би­ра се, дейс­т­ви­тел­нос­т­та е там, но в зем­ния живот, сме пос­т­ро­или кар­то­не­ни кули. Построили сме нещо, ко­ето ня­ма ни­как­ва вът­реш­на со- лидност. С ин­те­лек­ту­ал­но­то зна­ние мо­же да се построи, раз­би­ра се, нещо, но то ня­ма солидност, то е крех­ко и трошливо.

Така че, мо­дер­ни­ят чо­век има нуж­да да бъ­де про­пит от съз­на­ни­ето за Христос, за да се свър­же с дейс­т­ви­тел­ни­те неща, за да пос­т­рои не кар­то­не­ни кули, а ду­хов­ни кули. За земята, кар­то­не­ни­те ку­ли са конструкции, чи­ито ос­но­ви не са дос­та­тъч­но твърди. За ду­хов­ния живот, кар­то­не­ни­те
ку­ли са нещо, под духа. Картонените ку­ли про­дъл­жа­ват да сто­ят там, къ­де­то са построени. Само за зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние те са твър­де слаби; за ду­хов­но­то съществувание, са твър­де ком­пак­т­но физически. Хората не мо­гат то­га­ва да се от­къс­нат от та­зи фи­зи­чес­ка компактност, но ко­ято има, всъщност, ед­на по­-нез­на­чи­тел­на действителност, по от­но­ше­ние на духов- ното; те ос­та­ват свър­за­ни със Земята, не пос­ти­гат сво­бод­на връз­ка със зем­но­то съществувание, ко­га­то са пос­т­ро­или кар­то­не­ни ку­ли чрез инте- лектуализма.

Вие виждате, съз­на­ни­ето за Христос има имен­но за ин­те­лек­ту­ализ­ма ед­на твър­де ре­ал­на важност, ед­на важ­ност за на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­ние в сми­съ­ла на ед­на ис­тин­с­ка док­т­ри­на на из­куп­ле­ни­ето - из­куп­ле­ни­ето на пос­т­ро­ява­не­то на кар­то­не­ни ку­ли - след ка­то сме пре­ми­на­ли пра­га на смъртта.

Тези не­ща не са дог­ми за Антропософията, те­зи не­ща са познания, ко­ито мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти точ­но така, как­то мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти ма­те­ма­ти­чес­ки зна­ния от този, кой­то знае да из­пол­з­ва ма­те­ма­ти­чес­ки­те методи.