Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ШЕСТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Когато се по­яви пре­ди из­вес­т­но вре­ме пър­ви­ят том на "Упадъка на Запад- ния свят"* /* Освалд Шпенглер, "Упадъкът на Западния свят", ІІ том, Мюних 1920 /І/ и 1922 /ІІ/. Всички па­са­жи ци­ти­ра­ни от Щайнер се на­ми­рат във вто­ра­та част. Сведения на из­да­тел­с­т­во­то в един том, Мюних, 1973/ на Шпенглер, мо­же­ше да се ви­ди в та­зи ли­те­ра­тур­на пуб­ли­ка­ция нещо, ко­ето таи в се­бе си же­ла­ни­ето от за­ема­не­то на­дъл­бо­ко с еле­мен­тар­ни­те яв­ле­ния на упа­дъ­ка и за­ле­за на на­ша­та епоха. Там мо­же­ше да се ви­ди някой, който, за мно­го неща, дейс­т­ва­щи в на­ша­та нас­то­яща епо­ха в ця­лос­т­та на Западния свят, има­ше чувството, и те­зи им­пул­си трябва, всъщ- ност, да во­дят мал­ко по мал­ко към ед­но то­тал­но ха­оти­зи­ра­не на за­пад­на­та ци­ви­ли­за­ция с ней­на­та аме­ри­кан­с­ка пристройка; някой, който, с то­ва чув- ство, пра­ве­ше уси­лие с мно­го зна­ния и ов­ла­дя­вай­ки мно­го на­уч­ни идеи, да се от­на­ся с един вид съ­де­не на те­зи явления.

Вярно е, и раз­би­ра се, то­ва се виждаше, че Освалд Шпенглер виж­да­ше това, ко­ето е в упадък. Хората си да­ва­ха смет­ка още от та­зи епоха, как­то бе­ше и при него, при ко­го­то ми­съл­та бе­ше из­ця­ло об­зе­та от то­ва заляз- ване, на то­ва ос­но­ва­ние той има­ше пред­вид всичко, ко­ето е в за­ле­за си; за­що­то той усе­ща­ше упа­дъ­ка в ця­ло­то раз­по­ло­же­ние на сво­ята соб­с­т­ве­на душа, той не очак­ва­ше ве­че ни­що - то­ва мо­же­ше да се раз­бе­ре от все­ки - от всич­ко онова, ко­ето мо­же­ше да из­ле­зе още от ци­ви­ли­за­ци­ята на маса- та. Той вярваше, че Западният свят бе­ше тръг­нал на път да ста­не имен­но жер­т­ва на ед­на оп­ре­де­ле­на фор­ма на цезаризъм, на ед­на оп­ре­де­ле­на фор­-
ма на де­мон­с­т­ра­ция на си­ла от стра­на на изо­ли­ра­ни­те индивиди, ко­ито би­ха за­ме­ни­ли кул­ту­ри и ди­фе­рен­ци­ра­ни и струк­ту­ри­ра­ни по раз­лич­ни на­чи­ни ци­ви­ли­за­ции с ед­на обик­но­ве­но и бру­тал­на действителност.

Можеше да се ви­ди как един чо­век ка­то Шпенглер ня­ма­ше ни на­й-­мал­ко усет за факта, че мо­же да из­ле­зе от во­ля­та на чо­ве­чес­т­во­то из­бав­ле­ни­ето за та­зи кул­ту­ра и та­зи ци­ви­ли­за­ция на Западния свят, ако та­зи во­ля е на­со­че­на в сми­съл да се изтъкне, с ли­це към всичко, ко­ето се пог­лъ­ща и унищожава, ця­ло­то за­бу­ле­но отвън, в залеза, та­зи но­ва сила, ко­ято мо­же да бъ­де из­в­ле­че­на въп­ре­ки всичко, от вът­реш­нос­т­та на човека, ако той го ис­ка днес. Освалд Шпенглер ня­ма­ше ни на­й-­мал­ко усет за ед­на но­ва си­ла от то­зи род, която, естествено, тряб­ва да бъ­де ед­на ду­хов­на си­ла­,ко­ято тряб­ва да по­чи­ва вър­ху из­ра­бот­ва­не на това, ко­ето е духовно.

Можеше да се ви­ди така, как един човек, из­пъл­нен от зна­ние и разум, който, из­хож­дай­ки от един оп­ре­делен на­чин на про­ник­ва­що виж­да­не мо­же да фор­му­ли­ра тол­ко­ва доб­ри впечатления, а не можеше, всъщност, да пос­тиг­не не­що друго, ос­вен да се на­дя­ва на един оп­ре­де­лен на­чин на бру­тал­но раз­г­ръ­ща­не на сила, на ко­го­то и през ум не му ми­на­ва­ше за нещо, ко­ето е духовно, на ко­го­то и през ум не му ми­на­ва­ше за всяка­къв вът­ре­шен стре­меж на човечеството, ко­ето по­чи­ва са­мо имен­но вър­ху ед­но раз­г­ръ­ща­не на външ­на бру­тал­на сила.

И при това, ко­га­то се по­яви пър­ви­ят обем, чо­век мо­же­ше да има на­й-­мал­ко оп­ре­де­лен рес­пект от те­зи - ще тряб­ва още вед­нъж да упот­ре­бя та­зи ду­ма - про­ник­ва­ща духовност, с ли­це към вце­пе­не­нос­т­та и задремалостта, и тол­ко­ва да­леч от ви­со­та­та на силите, ко­ито прид­виж­ват ис­то­ри­ята и ко­ито да­ват днес тона, тол­ко­ва ма­ни­ери имен­но в ли­те­ра­тур­ния свят.

И ето че, мал­ко след това, се по­яви вто­ри­ят том на Освалд Шпенглер и той по­ка­за мно­го по­-сил­но всичко, ко­ето жи­вее в един чо­век от днеш­но­то време, ко­ето са­ми­ят той от­б­лъс­к­ва с оп­ре­де­ле­на бру­тал­ност всичко, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но духовно, всич­ко въз­мож­но виж­да­не за света, вся­ка въз­мож­на кон­цеп­ция за света.

Този вто­ри том е съ­що из­пъл­нен от смисъл, раз­би­ра се. Но въп­ре­ки из­пъл­не­ни­те от сми­съл впечатления, на­ми­ра­щи се тук, той не предлага, всъщност, ни­що друго, ос­вен ужас­на­та сте­рил­ност на ед­на край­но аб­с­т­рак­т­на и ин­те­лек­ту­ал­на мисъл. Нещата са тол­ко­ва по­-к­рай­но забележи- телни, ко­га­то се ви­ди в тях до как­во осо­бе­но ус­т­ройс­т­во на ума сти­га ед­на лич­ност от днеш­но­то време, ко­ято има, все пак размах.

В та­зи кни­га в то­зи вто­ри том на "Упадъкът на Западния свят" на Шпен- глер, из­к­лю­чи­тел­но ин­те­рес­ни са на­ча­ло­то и краят. Но то­ва на­ча­ло и то­зи край са тъж­но интересни; те характеризират, всъщност, ця­ла­та пси­хич­на кон­фи­гу­ра­ция на то­зи човек. Достатъчно е да се прочетат, за­поч­вай­ки от

на­ча­ло­то са­мо ня­кол­ко фра­зи и вед­на­га по­па­да­ме в пси­хич­но­то със­то­яние на мно­го хо­ра от днеш­но­то време.

Това, ко­ето тряб­ва да се ка­же е от зна­че­ние не са­мо за нем­с­ка­та литера- тура, то има ед­но на­пъл­но ин­тер­на­ци­онал­но значение. Шпенглер за­поч­ва така: "Погледни цветята, вечер, когато, при за­лез слън­це те се зат­ва­рят ед­но след друго: ед­но без­по­койс­т­во про­ник­ва в теб, ед­но ениг­ма­тич­но чувство, на страх от то­ва сляпо, съ­нищ­но съществувание, свър­за­но със земята. Гората няма, по­ля­ни­те мълчаливи, храс­тът там долу, те­зи мус­тач­ки тук, не помръдват. Играе вя­тъ­рът с тях. Само му­шич­ка­та е свободна. Тя тан­цу­ва още в свет­ли­на­та на вечерта; тя се пре­мес­т­ва и оти­ва там, къ­де­то иска* /* Шпенглер, стр. 557/" и т.н.

Изходната точ­ка в цветята, в рас­те­ни­ята…е добре, ко­га­то ис­ках да съ­об­щя за това, ко­ето да­ва на­й-­ве­че на ми­съл­та от днеш­но­то вре­ме не­го­вия ха­рак­те­рен белег, неп­ре­къс­на­то бях при­ну­ден да за­поч­вам с на­чи­на на разбиране, кой­то чо­век при­ла­га днес към не­жи­ва­та природа, минерална- та, неорганичната. Може би, по­ве­че­то от вас ще си спомнят, че за да ха­рак­те­ри­зи­рам изследването, свойс­т­ве­но за днеш­на­та мисъл, за проз­рач­ност на погледа, аз ня­кол­кок­рат­но из­пол­з­вах при­ме­ра с уда­ра на две елас­тич­ни топки, къ­де­то от със­то­яни­ето на пър­ва­та топка, мо­же да се пред­ви­ди чрез лес­но раз­би­ра­еми пресмятания, със­то­яни­ето на дру­га­та топка.

Естествено, някой, имащ пси­хич­ния ка­ли­бър на един Освалд Шпенглер би мо­гъл да каже: но с обик­но­ве­на мисъл, чо­век не знае та­ка доб­ре как си­ла­та на елас­тич­нос­т­та дейс­т­ва там - отвътре, как про­ти­чат не­ща­та по-надълбоко. Е, добре, този, кой­то мис­ли така, не знае точно, кое е важ­но­то днес в проз­рач­нос­т­та на мисълта. Защото ед­но въз­ра­же­ние от то­зи род има ни по-голяма, ни по­-мал­ка стойност от тази, ко­ято ще има някой, ко­га­то казвам: а той ще ме обори: всъщност, ти не я разбираш, за­що­то не си ана­ли­зи­рал със­та­ва на мастилото, с ко­ето е на­пи­са­на фразата. Важното ви­на­ги е то­ва да се на­ми­ра за как­во ста­ва въпрос. Когато гле­да­ме не­ор­га­нич­на­та при­ро­да в ней­на­та цялостност, не ста­ва въп­рос за им­пул­си на сили, как­то мо­гат евен­ту­ал­но още да бъ­дат на­ме­ре­ни отзад, та­ка как­то не мо­же да ста­ва въп­рос за мастилото, зад това, ко­ето е написано, а за това, че чо­век има проз­рач­ност в своя мис­ло­вен процес.

Това е, ко­ето чо­век е пос­тиг­нал от епо­ха­та на Галилей и Коперник: един оп­ре­де­лен на­чин на мислене, кой то на­й-­нап­ред излага, че чо­век не мо­же да раз­бе­ре чрез не­го не­що друго, ос­вен неживата, не­ор­га­нич­на материя, но че, от дру­га страна, щом чо­век се от­да­де от та­зи мисъл, ко­ято об­ра­зу­ва на­й-­нап­ред най-примитивната, на­й-п­рос­та­та фор­ма на чис­та­та мисъл, чо­век мо­же да раз­вие в се­бе си за пър­ви път сво­бо­да­та на чо­веш­ка­та душа, сво­бо­да на чо­ве­ка изобщо. Само този, кой­то въз­п­ри­ема при­ро­да­та на пред­мет­но­то мис­ле­не в сво­ята проз­рач­ност - такава, как­ва­то тя жи­вее в

Първата за­да­ча на този, кой­то в на­й-­ин­ти­мен сми­съл ис­ка да ка­же днес сво­ята ду­ма за това, ко­ето се от­на­ся до външ­но­то ус­т­ройс­т­во на на­шия кул­ту­рен жи­вот е, значи, да от­бе­ле­жи вър­ху как­во почива, всъщност, си­ла­та на днеш­на­та мисъл, най-точно.

И този, кой­то е усе­тил та­ка та­зи си­ла на днеш­на­та ми­съл знае, че та­зи ми­съл дейс­т­ва в машината, че та­зи ми­съл ни е до­нес­ла мо­дер­на­та техника, в ко­ято ние конструираме, из­хож­дай­ки от та­зи мисъл, външни, неорганич- ни, не­жи­ви структури, ко­ито имат ця­ла­та прозрачност, не­об­хо­ди­ма за ну- ж­ди­те на външ­на­та ак­тив­ност на човека.

Само този, кой­то на­й-­нап­ред е раз­б­рал това, вър­ви нап­ред в опоз­на­ва­не­то на факта, че в момента, в кой­то ние гле­да­ме цве­тя­та в тях­на­та цялостност, вли­за­ме в та­зи мисъл, ко­ято е схва­на­та на­й-­нап­ред в сво­ята абстракция, в най- го­ле­мия безпорядък. Този, кой­то ис­ка да има та­зи ми­съл с ней­на­та крис­тал­на проз­рач­ност за ми­не­рал­ния свят един­с­т­ве­но в ней­на­та абстрак- ция, а не са­мо ка­то пре­ми­на­ва­ща точ­ка за ево­лю­цията на чо­веш­ка­та сво- бода, този, който, напротив, от­п­ра­вя своя пог­лед са­мо в мисълта, с та­зи ми­съл вър­ху рас­ти­тел­ния свят има пред се­бе си, в све­та на рас­те­ни­ята не­що мъгливо, мрачно, мистично, ко­ето не мо­же да про­ник­не с поглед. За- щото в момента, в кой­то из­ди­га­ме пог­ле­да си към рас­ти­тел­ния свят, тряб­ва да си да­дем яс­на сметка, че тряб­ва на­й-­мал­ко да дейс­т­ва­ме как­то Гьоте ис­ка­ше да го пра­ви със сво­ето пър­во­на­чал­но рас­те­ние и с принципа, чрез кой­то той прос­ле­ди ме­та­мор­фо­за­та на пър­во­то растение, пре­ми­на­вай­ки през всич­ки рас­ти­тел­ни форми; на­й-­мал­ко в то­зи смисъл, в сми­съ­ла на Гьоте, този, кой­то пра­ви сво­ите дистан­ции по от­но­ше­ние на ед­но поз­на­ние за ис­тин­с­ки­те си­ли свойс­т­ве­ни за мисълта, ко­ито гос­под­с­т­ват в не- органичното, ще има в рас­ти­тел­ния свят чувството, че то­зи свят ос­та­ва мра­чен и мис­ти­чен в на­й-­ло­шия сми­съл на на­ша­та епоха, ако чо­век не вър­ви нап­ред до един има­ги­на­ти­вен на­чин на наб­лю­да­ва­не - на­й-­мал­ко имен­но в сми­съ­ла в кой­то Гьоте ос­но­ва сво­ите бо­та­ни­чес­ки понятия.

Когато ня­кой ка­то Освалд Шпенглер от­каз­ва има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние и започва, при то­ва с рас­ти­тел­ния свят, за­ема се да го описва, не пос­ти­га нищо, ко­ето мо­же да да­де яс­но­та и сила, пос­ти­га един без­по­ря­дък от ми- сли, ед­на мистичност, в на­й-­ло­шия сми­съл на думата, а именно, ма­те­ри­алис­тич­на­та мистика. И ако тряб­ва да ка­жем то­ва за началото, чрез то­ва на­ча­ло именно, се характеризира, в съ­що­то време, края на та­зи книга.

Краят на та­зи кни­га го­во­ри за машината, за това, ко­ето имен­но бе­ле­жи мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция със своя отпечатък; обаче, от дру­га страна, ма­ши­на­та се про­ти­во­пос­та­вя на чо­веш­ко­то същество, за­що­то то­ва е нещо,

Известно вре­ме след по­ява­та на кни­га­та на Освалд Шпенглер под вли­яни­ето на ефекта, по­лу­чен от кни­га­та на Шпенглер, из­не­сох лек­ция в Щут- гарт, във Висшето тех­ни­чес­ко училище, вър­ху Антропософия та и тех­ни­чес­ки­те науки; ис­ках да покажа, че именно, по­та­пяй­ки се в тех­ни­ка­та чо­ве­кът раз­ви ус­т­ройс­т­вото на жи­во­та на ду­ша­та си, ко­ето го пра­ви свобо- ден. Така че, от факта, че чувства, че ця­ла­та ду­хов­ност е ели­ми­ни­ра­на от све­та на машината, той по­лу­ча­ва им­пул­са - имен­но в нед­ра­та на све­та на ма­ши­на­та - да на­ка­ра да из­с­ко­чи от сво­ето вът­реш­но съ­щес­т­во ду­хов­нос­т­та чрез ед­но вът­реш­но изскачане; та­ка че този, кой­то раз­би­ра как­во е днес мяс­то­то на ма­ши­на­та в ця­ла­та на­ша ци­ви­ли­за­ция е прос­то за­дъл­жен да си каже: та­зи ма­ши­на със сво­ята дръз­ка прозрачност, със сво­ето бру- тално, ужасно, де­мо­нич­но от­със­т­вие на духовност, за­дъл­жа­ва човека, за да раз­би­ра по­не мал­ко са­мия се­бе си, да на­ка­ра да из­ко­чи от сво­ето вът­реш­но съ­щес­т­во те­зи ду­хов­ни семена, ко­ито са в него. Чрез противопо- ставяне, маши­на­та за­дъл­жа­ва чо­ве­ка да раз­ви­ва един ду­хо­вен живот.

Това, ко­ето то­га­ва ис­ках да кажа, не беше, тряб­ва да го кажа, раз­б­ра­но от никого, така, как­то го кон­с­та­ти­рах след от­ра­же­ни­ето на та­зи лекция.

Накрая на своя труд, Спинглер се от­да­ва на ра­зис­к­ва­ния по по­вод маши- ната. Е добре, това, ко­ето че­те­те там по по­вод ма­ши­на­та прик­люч­ва нак­рая с един вид хва­леб­с­т­вие на стра­ха от машината. Това, ко­ето е ка­за­но по по­вод ма­ши­на­та е аб­со­лют­но нещо, ко­ето чо­век мо­же да из­пи­та ка­то връх­на точ­ка на прис­т­рас­т­на при­вър­за­ност на мо­дер­ния чо­век по от­но­ше­ние на машината, ко­ето той из­пит­ва ка­то един демон, по начина, по кой­то оп­ре­де­ле­ни прис­т­рас­т­ни хо­ра из­пит­ват демоните. Той опис­ва изоб­ре­та­те­ли­те на машината; той опис­ва как мал­ко по мал­ко ма­ши­на­та се налага, как мал­ко по мал­ко ма­ши­на­та зав­ла­дя­ва ци­ви­ли­за­цията. Той опис­ва хо- рата, ко­ито ви­дя­ха ма­ши­на­та да вли­за в тях­на­та епоха: "Пред всич­ки сто­еше опасността, всъщ­ност фалшива, че дя­во­лът е на­ме­сен в та­зи игра: той ис­ка­ше да из­ве­де ду­хом на та­зи планина, къ­де­то им обе­ща­ва­ше ця­ла­та власт на земята. Това осъз­на­ва съ­нят на веч­но­то дви­же­ние на те­зи стран­ни до­ми­ни­кан­ци - то­зи Пиер Перегрен - чрез ко­го­то чо­век ще из­т­ръг­не от Бога не­го­во­то всемогъщество. Те се под­да­ва­ха пос­то­ян­но на та­зи гор- дост; те из­т­ръг­на­ха от бо­жес­т­ве­нос­т­та ней­на­та тайна, за да бъ­дат Бог са­ми­те те* /*Шпенглер, стр.1187/.

Значи, Освалд Шпенглер схва­ща не­ща­та по след­ния начин: тъй ка­то чо­ве­кът е пос­тиг­нал то­ва да бъ­де гос­по­да­рят на машината, той може, имен­но ос­но­ва­вай­ки се на то­ва господство, да стиг­не до там, да си въобразява, че е Бог, за­що­то Богът на све­тов­на­та ма­ши­на е по не­го­во мнение, гос­по­дар

на машината. Как чо­ве­кът да не се чув­с­т­ва из­диг­нат до ран­га на един Бог, щом се­га е гос­по­дар на един микрокосмос!

"Те по­ла­га­ха уси­лия да уло­вят за­ко­ни­те с кос­мич­на стойност, за да ги пре­вър­нат в си­ла и съз­да­до­ха та­ка иде­ята за машината, ма­лък космос, кой­то се под­чи­ня­ва ве­че са­мо на во­ля­та на човека. Но от то­зи факт те пре­ми­на­ха она­зи тън­ка граница, къ­де­то за обо­жа­тел­но­то бла­го­чес­тие на другите, за­поч­ва­ше гре­ха и за то­ва те умряха, от Бейкън до Джордано Бруно. Машината при­над­ле­жи на дявола: ето то­ва ви­на­ги е усе­ща­ла ис­тин­с­ка­та вяра"* /* Ибид/.

Очевидно е, не­го­ва­та уми­съл тук е прос­то иронична. Но виж­да се, че тя не е са­мо иронична, ко­га­то по своя ду­хо­вен начин, тя упот­ре­бя­ва думи, има­щи ед­но мал­ко ар­ха­ич­но отекване. Това по­каз­ва след­ни­ят пасаж: Но тогава, за­ед­но с национализма, ид­ва изоб­ре­тя­ва­не­то на пар­на­та машина, ко­ято пра­ви ре­во­лю­ция във всич­ко и пре­об­ра­зя­ва ос­нов­но и на­пъл­но об­ра­за на икономиката. До то­га­ва при­ро­да­та служеше; се­га тя ста­ва роб, кой­то чо­век е вка­рал в робство, и - по­диг­ра­ва­тел­но - ней­на­та ра­бо­та се из­мер­ва в кон­с­ки сили. От мус­кул­на­та си­ла на негрите, на­ети в ор­га­ни­зи­ра­ни­те пред­п­ри­ятия се пре­ми­на към ор­га­нич­ни­те ре­зер­ви на зем­на­та обвив- ка, къ­де­то бе­ше акумулирана, под фор­ма­та на въглища, жиз­не­на­та си­ла на це­ли хи­лядолетия; и днес пог­ле­дът се об­ръ­ща към не­ор­га­нич­на­та при- рода, къ­де­то се вкар­ват в учас­тие хид­рав­лич­ни те си­ли в по­мощ за въгли- щата. С ми­ли­они­те и ми­ли­ар­ди­те пар­ни кон­с­ки сили, циф­ра­та на на­се­ле­ни­ето на­рас­т­ва до степен, как­во­то ни­коя дру­га кул­ту­ра не би вяр­ва­ла ни- кога, че е възможна. Това на­рас­т­ва­не е про­дукт на машината, ко­ято ис­ка да бъ­де на­ка­ра­на да ра­бо­ти и да бъ­де уп­рав­ля­ва­на и ко­ято за­ме­ня сток­рат­но си­ли­те на все­ки индивид. Човешкият жи­вот ста­ва мно­го скъп, по при­чи­на на машината. Трудът ста­ва го­ля ма­та ду­ма на етич­но­то разсъждение. През ХVІІІ век той за­гу­би във всич­ки ези­ци своя през­рян смисъл. Ма ши­на­та ра­бо­ти и зас­та­вя чо­ве­ка да свър­з­ва тру­да си с ней­на­та работа. Цялата кул­ту­ра се на­ми­ра стиг­на­ла до ед­на сте­пен на активност, от ко­ято зе­мя­та потреперва.

Това, ко­ето се раз­г­ръ­ща то­га­ва в прос­т­ран­с­т­во­то на един век е спек­та­къл с та­ко­ва влияние, че чо­ве­кът от ед­на бъ­де­ща култура, да­рен с дру­га ду­ша и дру­ги страсти, ще бъ­де по не­об­хо­ди­мост по­то­пен в чувството, че в та­зи епо­ха при­ро­да­та се е разклатила. При дру­ги обстоятелства, по­ли­ти­ка­та по­тъп­ка с през­ре­ние гра­до­ве­те и народи, ико­но­ми­ка­та на хо­ра­та нав­ле­зе на­дъл­бо­ко в съд­би­те на рас­ти­тел­ния и жи­во­тин­с­ки свят, но то­ва опи­ра са­мо до жи­во­та и пос­ле се замъглява. Но та­зи тех­ни­ка ще ос­та­ви сле­ди от сво­ите дни, ко­гато всич­ко ще бъ­де из­гу­бе­но и погълнато. Тази фал­ши­ва страст про­ме­ни образа, кой­то да­ва по­вър­х­нос­т­та на земята./…../

И те­зи ма­ши­ни при­емат все по­ве­че и по­ве­че ед­на не­ху­ма­ни­зи­ра­на форма, по-аскетична, мистична, езотерична. Те об­х­ва­щат зе­мя­та от ед­на без­к­рай- на мре­жа от сили, от те­че­ния и от ви­со­ко налягане. Тези ангренажи, ва­ля­ци и лос­то­ве замълчаха. Всичко, ко­ето решаващо, се от­тег­ля навътре. Човек усе­ти ма­ши­на­та бук­вал­но ка­то дяволска. В очи­те на един вярващ, тя оз­на­ча­ва ли­ша­ва­не­то от Бога. Тя отс­тъп­ва здравата, при чин­ност на чо­ве­ка и е при­ве­де­на в дейс­т­вие от не­го в тишина, неудържимо, с един вид про­ро­чес­ко всезнание.

Никога мик­ро­кос­мо­сът не е имал, по от­но­ше­ние на мак­ро­кос­мо­са ед­но по­-сил­но чув­с­т­во на превъзходство. Тук, мал­ки жи­ви същества, чрез сво­ята ин­те­лек­ту­ал­на си­ла пос­та­ви­ха не­жи­во­то под своя зависимост. Няма ра­вен на то­зи триумф, кой­то са­мо ед­на кул­ту­ра да е пос­тиг­на­ла и, мо­же би за мал­ко ве­ко­ве само.

Но имен­но чрез това, фал­ши­ви­ят чо­век е ста­нал роб на сво­ето творение* /* Ибид стр.1188/.

Ние виж­да­ме да се явя­ва тук ця­ла­та обър­ка­ност на мислителя, пред ма- шината. Този мис­ли­тел не се съм­ня­ва изоб­що за това, че ма­ши­на­та не мо­же да бъ­де не­що мис­тич­но по един или друг на­чин в очи­те на този, кой­то въз­п­ри­ема имен­но не­-жи­во­то по свой начин, ли­шен от мистичност.

И така, ние виждаме, че Освалд Шпенглер за­поч­ва с ед­но кон­фуз­но пред­с­та­вя­не на растителното, защото, всъщност, той ня­ма ни на­й-­мал­ка идея за при­ро­да­та и ха­рак­те­ра на днеш­но­то познание, ин­тим­но свър­за­но с ево­лю­ци­ята на жи­во­та на машината, за­що­то ми­съл­та ос­та­ва за не­го са­мо ед­на аб­с­т­рак­ция и че тя не мо­же и да разкрие, че ма­ши­на­та е фун­к­ция на ми­съл­та в това, ко­ето е в кръ­га на дейнос­ти­те на машината. Мисълта тук ста­ва аб­со­лют­но един об­раз без същност, за да може, в епо­ха­та на маши- ната, чо­век да ста­ва на­й-з­на­чим тол­ко­ва повече, че да мо­же да на­ка­ра да из­пък­не от са­мия не­го ду­ша­та му, ду­хът му, ус­то­явай­ки на това, ко­ето е механично. Такова е зна­че­ни­ето за човека, зна­че­ни­ето за кос­мич­на та ево­лю­ция на ме­ха­нич­ния живот.

Този, кой­то ис­кай­ки да за­поч­не с ед­на ме­та­фи­зич­на яснота, за­поч­ва с ед­но кон­фуз­но пред­с­та­вя­не на растителното, и го пра­ви на основанието, че той е в то­ва по­ло­же­ние на от­но­ше­ние на машината.

Значи, Освалд Шпенглер е раз­б­рал фун­к­ци­ята и той се за­ема да изу­ча­ва това, ко­ето ос­та­ва тъм­но за него, растителното.

Е добре, ко­га­то чо­век раз­г­леж­да минерала, растението, животното, чове- ка, вижда, че чо­веш­ко­то се характеризира, в нас­то­яще време, от факта, че от сре­да­та на ХV век, ние сме из­ми­на­ли це­лия път до ми­не­рал­ната и про- з­рач­на мисъл. Така че, ко­га­то гле­да­ме чо­ве­ка от днеш­но­то вре­ме такъв, ка­къв­то той е в сво­ето вът­реш­но същество, един зри­тел на външ­ния свят, тряб­ва да си кажем: ка­то чо­веш­ко същество, как­во­то той е, той сти­га
днес, най-точно, до раз­ви­ва­не­то на ми­не­рал­но­то виждане. Но то­га­ва тряб­- ва да се ха­рак­те­ри­зи­ра зна­че­ни­ето на та­зи ми­не­рал­на мисъл, как­то го нап­ра­вих аз мал­ко пре­ди това.

Но ко­га­то ня­кой не знае ни­що за същ­нос­т­та на минерала, сти­га са­мо до животното, ко­га­то за­поч­ва с растителното. Защото жи­вот­но­то но­си в се­бе си рас­ти­тел­но­то под съ­ща­та форма, в ко­ято днес ние но­сим минералното. Характерното за Освалд Шпенглер е, че той за­поч­ва с растителното, и че в сво­ите по­ня­тия той аб­со­лют­но не оти­ва от­въд животното, че той схва­ща чо­ве­ка са­мо в кръга, в кой­то чо­ве­кът е животно, и че ми­съл­та се явя­ва при не­го ос­нов­но ка­то не­що из­к­лю­чи­тел­но неразбираемо, та­зи мисъл, чи­ето ис­тин­с­ко зна­че­ние мо­же да се разбере, в действителност, са­мо от ХІV век, ко­ято мо­же да бъ­де разбрана, та­ка как­то из­ло­жих мал­ко пре­ди това. Той я оставя, също, да се спу­ща стрем­г­ла­во към ни­во­то на животното, толкова, кол­ко­то може. Виждаме го съ­що да пра­ви уси­лия да показва, че, по­доб­но на животното, той има съ­що спо­соб­нос­ти за се­тив­но­то въз­п­ри­ятие ста­ва при жи­вот­но­то ве­че един вид съдене. И той се опит­ва та­ка да пред­с­та­ви ми­съл­та са­мо ка­то ед­но ус­ко­ря­ва­не на жи­во­тин­с­кия жи­вот на възприемане.

Основно, никой, ос­вен Освалд Шпенглер именно, не е по­ка­зал по та­къв ра­ди­ка­лен начин, че с аб­с­т­рак­т­ната мисъл, чо­век сти­га са­мо на­й-м­но­го до из­вън­чо­веш­кия свят, ко­ето не зна­чи чо­веш­ки свят! И Осуалд Шпенглер усе­ща ис­тин­с­кия ха­рак­тер на чо­ве­ка - факта, че чо­век мо­же да мис­ли - в действителност, са­мо ка­то един вид допълнение, ко­ето е не­обяс­ни­мо и, основно, из­лиш­но за човека. Защото, за Шпенглер, та­зи ми­съл е основно, все пак, не­що край­но из­лиш­но в човека: "Абстракцията на усещането, то­ва е мисълта. Мисълта въ­ве­де за­ви­на­ги ед­на двойс­т­ве­ност в буд­но­то със­то­яние на човека. Много скоро, той ви­дя в усе­та и се­тив­нос­т­та ду­шев­ни­те сили, ка­то счи­та­ше ед­на­та за извисена, дру­га­та за по-нисша. Той съз­да­де зло ве­що­то про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду све­та на свет­ли­на­та но окото, кой­то е ока­чес­т­вен ка­то свят на при­вид­ност и илю­зия на се­ти­ва­та и един свят, кой­то е бук­вал­но пред-положен, къ­де­то по­ня­ти­ята жи­ве­ят по свой на чин в лек ню­анс на светлината, ко­ято не мо­же да им бъ­де отнета* /* Ибид стр. 566/.

И така, из­ла­гай­ки те­зи неща, Шпенглер раз­ви­ва ед­на из­к­лю­чи­тел­но лю­бо­пит­на идея, а именно, че в своята ос­но­ва ця­ла­та ин­те­лек­ту­ал­на ци­ви­ли­за­ция на чо­ве­ка за­ви­си от окото, тя е са­мо аб­с­т­рак­т­на на све­та на свет­ли­на­та и че понятията, в действителност, са са­мо изос­т­ре­ни виждания, ед­ни мал­ко раз­ле­ти в свет­ли­на та виждания, пре­да­де­ни чрез окото. И то­ва е за­що­то Освалд Шпенглер ня­ма и на­й-­мал­ка идея за факта, щом ми­съл­та дейс­т­ва по чист начин, тя не се за­до­во­ля­ва да аб­сор­би­ра све­та на свет­ли­на­та на окото, и ми­съл­та свър­з­ва то­зи свят на свет­ли­на­та на око­то с це­лия

Бих ис­кал да зная, обаче, ако, не с ня­как­ва аб­с­т­рак­т­на мисъл, а със здрав разум, чо­век мо­же да свър­же дума­та "представям", ко­га­то има­ме точ­на опит­ност с нея, как­во при­над­ле­жи на све­та на светлината! Човек си се "представя" вър­ху сво­ите крака; за това, той се пол­з­ва от це­лия се­бе си ка­то човек. Когато ня­кой казва: "пред­с­та­вям си", той свър­з­ва ди­на­мич­но свет­ли­на­та с динамизма, със силата, ко­ято дейс­т­ва в него, която той усе­ща в се­бе си, с това, ко­ето се по­та­пя в действителността. С ре­алис­тич­на­та мисъл, ние се по­та­пя ме из­ця­ло в действителността. Наблюдавайте на­й-з­на­чи­ми­те мис­ли с из­к­лю­че­ние на ма­те­ма­ти­чес­ки­те мисли - нав­ся­къ­де те во­дят към ед­на действителност, от­къ­де­то мо­же­те да видите, че ние ня­ма­ме в мис­ли­те само един ор­га­ни­зъм от свет­ли­на и въздух, а съ­що опит­ност на душата, ко­ято чо­век има, ко­га­то той пра­ви така, че та­зи дейс­т­ви­тел­ност да бъ­де ос­ве­те­на от свет­ли­на­та и в съ­що­то време, той си се пред­с­та­вя изправен, на зе­мя­та вър­ху сво­ите два крака.

Ето защо, всичко, ко­ето Освалд Шпенглер раз­ви­ва тук по по­вод то­зи свят на светлината, тран­с­фор­ми­ран в мисъл, в ос­но­ва­та си е са­мо ед­но из­к­лю­чи­тел­но ду­хов­но многословие. Ето как­во е аб­со­лют­но на­ло­жи­тел­но да бъ­де казано: въ­ве­де­ни­ето на то­зи вто­ри том е са­мо ед­но ду­хов­но много- словие. Това ду­хов­но мно­гос­ло­вие се из­ди­га пос­ле до пот­вър­ж­де­ние от то­зи род: "Това обед­ня­ва­не на се­тив­но­то оз­на­ча­ва в съ­що­то вре­ме ед­но не­из­ме­ри­мо задълбочаване. Човешкото буд­но съ­щес­т­ву­ва­ние не е са­мо ед­но раз­пъ­ва­не меж­ду тя­ло­то и за­оби­ка­ля­щия свят. Тук се­га ста­ва въп­рос за жи­вот в един свят от светлина, зат­во­рен от всякъде. Тялото ево­лю­ира във ви­ди­мо­то пространство. Да из­пи­таш дълбините, то­ва оз­на­ча­ва да вле­зеш мощ­но във ви­ди­ми­те далечини, из­хож­дай­ки от един свет­ли­нен цен- тър: то­ва е точката, ко­ято на­ри­ча­ме Аз. Азът е ед­но по­ня­тие за светлина* /* Ибид стр.564/.

Този, кой­то потвърждава, че Азът е ед­но по­ня­тие за свет­ли­на от­ри­ча то­тал­но степента, до ко­ято опит­ността на Аза е свързана, например, с опит­нос­т­та на при­те­га­тел­на­та си­ла в чо­веш­кия организъм, от­ри­ча всич­ко от из­жи­вя­на­та механика, ко­ето се изявява, под­съз­на­тел­на форма, то­га­ва ед­нов­ре­мен­но е нап­ра­вен скокът, кой­то вър­ви от аб­с­т­рак­т­на­та ми­съл към кон­к­рет­на­та мисъл, ре­ал­на­та мисъл, ко­ято во­ди до действителността.

Добре би би­ло да се ка­же това: Освалд Шпенглер е един мно­го то­чен при­мер за факта, че аб­с­т­рак­т­на­та мисъл е ста­на­ла "ле­ка ка­то въздуха", и е ста­на­ла да­же "свет­ла ка­то светлина" и от­на­ся ця­ло­то чо­веш­ко съ­щес­т­во
да­леч от действителността, та­ка че той лу­до се за­бав­ля­ва ня­къ­де там от­ вън в свет­ли­на­та и ня­ма се­га ни на­й-­мал­ка идея за факта, че съ­щес­т­ву­ва също, например, ед­на при­те­га­тел­на сила, че съ­щес­т­ву­ва съ­що нещо, ко­ето мо­же да бъ­де из­жи­вя­но не са­мо гледано. Гледната точ­ка на зрител, та­зи на Джон Стюарт Мил, например, тук е до­ве­де­на до крайност. Тази кни­га е из­к­лю­чи­тел­но ха­рак­тер­на за на­ша­та епоха.

Един из­раз на стр.13, при­ли­ча на край­но духовен, но, в ос­но­ва­та си е са­мо вя­тър и светлина: "Човек об­ра­зу­ва ед­на пред­с­та­ва след дру­га и пос­ти­га , ка­то за­вър­шек до ед­на ар­хи­тек­ту­ра на ми­съл­та от ви­сок стил, чи­ито кон­с­т­рук­ции са, та­ка да се каже, там в ця­ла­та си чис­то­та в ед­на вът­реш­на светлина"* /* Ибид стр. 567/.

Така Освалд Шпенглер тръг­ва от фразеологията. Той намира, че рас­ти­тел­но­то е "спящо", та­зи рас­ти­тел­ност пред­с­тав­ля­ва на­й-­нап­ред света, ко- й­то спи за доб­ро­то око­ло нас. Той намира, че све­тът "се пробужда" в жи­во­тин­с­ко­то царство, че жи­вот­но­то раз­ви­ва в са­мия не­го един вид микро- космос. Той не оти­ва по­-да­леч от животното; той из­ла­га са­мо връз­ка­та меж­ду рас­те­ни­ето и животното, той на­ми­ра рас­те­ни­ето спя що, жи­вот­но­то - в със­то­яние на будност.
Състояние на Минерал

сън: Растение

Състояние на Животно

И на по­вър­х­нос­т­та на бульо­на се дър­жат всич­ки ви­до­ве "очи" по­ве­че или по­-мал­ко не­нуж­ни или има­щи до­бър или лош вкус: то­ва е жи­во­тин­с­ка­та природа. Но бульо­нът мо­же да съ­щес­т­ву­ва съ­що и без те­зи очи. Тези очи, обаче, въ­веж­дат не­що в действителността. В съня, не се на­ми­ра "къде? Нито "как?", на­ми­ра се са­мо "кога?" И "защо?" Така че, да­же при човека, кой­то бидейки, как­то знаем, животно, съ­дър­жа ос­вен това рас­ти­тел­но­то - Освалд Шпенглер ня­ма и на­й-­мал­ка идея за ролята, ко­ято иг­рае ми­не­рал-­

но­то в чо­ве­ка - та­ка че в чо­ве­ка ние на­ми­ра­ме това: в кръга, в кой­то той е растение, той жи­вее във времето; той се по­мес­т­ва в "кога?" и в "защо?".

Това, ко­ето е пре­ди "защо?" на това, ко­ето е след. Това е причинността. И в кръга, в кой­то чо­век жи­вее та­ка в историята, той изя­вя­ва всъщност, растителното, в историята. Животното, и от то­зи факт, съ­що и човекът, ко­ето пос­та­вя въп­ро­са "къде?" и "как?", то­ва са имен­но очи­те на бульона; те ид­ват да се присъединят. Това на­ис­ти­на е твър­де ин­те­рес­но за вът­реш­ни­те напрежения; но те, всъщност, ня­мат ра­бо­та с това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но ста­ва в света. Така че мо­же да се каже: чрез ця­лос­т­нот­та на кос­ми­чес­ки­те връз­ки са им­п­лан­ти­ра­ни в све­та "кога?" и "защо?" за пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на времената.

И в про­дъл­жи­тел­ния при­лив на то­зи бульон из­п­лу­ват на по­вър­х­нос­т­та имен­но очи­те на бульо­на с тях­но­то "къде?" и тях­но­то "как?". И ко­га­то чо­веш­ко­то същество, ко­ето е, са­мо­то то, ед­но око в бульона, из­п­лу­ва тук, "къде?" и "как?" се от­на­сят са­мо до не­го и не­го­ви­те вът­реш­ни напреже- ния, не­го­во­то буд­но същество. Това, ко­ето той пра­ви в сво­ето ка­чес­т­во на ис­то­ри­чес­ко същество, про­из­ли­за от съня.

Някога, бе­ше казано, в един вид има­ги­на­тив­но ре­ли­ги­оз­но изнамиране: Бог го да­ва на сво­ите по вре­ме на съня. Според Шпенглер при­ро­да­та го да­ва на чо­ве­ка по вре­ме на съня! Такава е ми­съл­та на ед­на от на­й-­важ­ни­те лич­нос­ти на днеш­но­то време; при все това, за да из­бег­не на­й-­ве­че яс­но­та­та вър­ху са­ма­та се­бе си, тя се хвър­ля в ки­пе­жа на рас­ти­тел­но­то и не из­ли­за от то­зи бульон по­-да­леч от животното, към кой то се смес­ва съ­що и чо­веш­кия бульон.

Би мог­ло да се вярва, обаче, че це­ли­ят то­зи ки­пеж ще има здра­вия дух да из­бег­не на­й-­опас­ни­те грешки, ко­ито до­пус­ка ми­съл­та в миналото; тя ще бъде, значи, тук по оп­ре­де­лен на­чин пре­да­на на са­ма­та се­бе си. Когато да­же рас­ти­тел­но­то със­то­яние е счи­та­но и се прос­ти­ра в ис­то­ри­ята на човечеството, то­зи бульо­нен ки­пеж ще си ос­та­не в рас­ти­тел­но­то състоя- ние. Но не би би­ло изоб­що въз­мож­но да се от­да­дем на ис­то­ри­чес­ки­те об­съж­да­ния на чо­ве­ка от рас­ти­тел­но­то царство. Освалд Шпенглер, обаче, се от­да­ва на ис­то­ри­чес­ки обсъждания, ко­ито са да­же твър­де ду­хов­ни по по­вод това, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то пра­ви на рас­ти­тел­но ни­во по вре­ме на своя сън, в те­че­ние на сво­ята еволюция. Но за да има, все пак, не­що да ка­же по по­вод то­зи сън на човечеството, той се пол­з­ва с на­й-­ло­ша­та фор­ма на мисълта, от ко­ято чо­век мо­же да се ползва, а имен­но - от антропомор- физма, ко­ято се със­тои в де­фор­ми­ра­не­то на всич­ко по­вър­х­нос­т­но във въ­веж­да­не­то нав­ся­къ­де на чо­веш­кия елемент, из­в­ле­чен от имагинацията. Говори също, още от 9 страница, за растението, ко­ето ня­ма със­то­яние на будност, за­що­то той ис­ка да възприеме, изу­ча­вай­ки го как тряб­ва се­га да

на­пи­ше ис­то­ри­ята и да достави, съ­що ед­но опи­са­ние на това, ко­ето хо­ра­та правят, на­чи­ная от съня.

Но тряб­ва се­га да се про­че­тат пър­ви­те из­ра­зи от стр. 9:

"Растението во­ди съ­щес­т­ву­ва­не без със­то­яние на будност". Добре.

"По вре­ме на сън, всич­ки съ­щес­т­ва ста­ват растения", смя­та той. Значи, чо­веш­ко­то същество, как­то и животните. Добре.

"Напрежението със за­оби­ка­ля­щия свят е премахнато, ри­тъ­мът на жи­во­та продължава".

И се­га ид­ва един ос­но­вен израз:

"Растението поз­на­ва са­мо връз­ка­та с "кога?" е със "защо?"* /*Ибид стр. 563/.

И ето, че рас­те­ни­ето за­поч­ва се­га не са­мо своя сън, а и да "познава" в своя бла­жен сън. Намираме се пред ед­но предположение, например, ко­ето би би­ло до­лу­-го­ре такова: то­зи сън, кой­то е смятан, че се раз­п­рос­т­ра­ня­ва в чо­веш­ка­та ево­лю­ция ка­то един про­дъл­жи­те­лен при­лив за ис­то­ри­ята би мо­гъл съ­що да за­поч­не се­га да ста­ва пробуждане. Защото Освалд Шпенглер би имал точ­но тол­ко­ва пра­во­то да на­пи­ше историята, то­га­ва тру­фи рас­те­ни­ето с ед­но поз­на­ние на "кога?" и "защо?". Още повече, със­то­яни­ето на сън, в ко­ето е растението, има да­же из­к­лю­чи­тел­но ин­те­рес­ни качества: "Напорът на пър­ви­те мал­ки зе­ле­ни връхчета, из­ли­за­щи от зим­на­та земя, из­ду­ва­не­то на пъпките, ця­ла­та сила, пре­диз­вик­ва­ща растежа, раз­п­ръс­к­ва­не­то на аромата, проявяването, узряването: всич­ко то­ва е же­ла­ние да се из­пъл­ни ед­на съд­ба и питане, стре­мя­що се неп­ре­къс­на­то към "кога?"* /*Ибид/.

Разбира се, мно­го лес­но мо­же да се опи­ше ис­то­ри­ята ка­то един рас­ти­те­лен живот, щом има пред­ва­ри­тел­на под­го­тов­ка от антропоморфизми.

И за­що­то всичко, то­ва е така, Освалд Шпенглер продължава: Това "къ- де?" не мо­же да има ни­ка­къв сми­съл за ед­но рас­ти­тел­но съществувание. Това е въпросът, с кой­то човекът, кой­то се пробужда, ид­ва в съз­на ние от­но­во все­ки ден, за света, в кой­то се намира. Защото са­мо пул­сът на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето ще се загуби, ми­на­вай­ки през всич­ки поколения. Будното със­то­яние за­поч­ва от 9 за все­ки микрокосмос: то­ва е раз­ли­ката меж­ду за­раж­да­не­то и раждането. Едното е га­рант за продължителността, дру­го­то е ед­но начало. И затова, рас­те­ни­ето е произведено, но то не ражда. То е тук, но ни­как­во пробуждане, ни­ка­къв пър­ви ден не се раз­г­ръ­ща от све­та на се­ти­ва­та око­ло нега* /*Ибид/.

Когато ня­кой ис­ка да мис­ли след него, мис­ли­те на Шпенглер, на­ис­ти­на трябва, ед­но та­ко­ва премятане, да се обър­не на глава, пос­ле да се премет- не, за да мис­ли про­ти­во­по­лож­но на това, ко­ето е мис­ле­но за пра­во в чо­веш­ки смисъл. Но виж­да­те ли, от факта, че Освалд Шпенглер се на­реж­да по свой на­чин ка­то ме­та­фи­зик от то­зи род, ед­на фи­ло­со­фия от то­зи род,

И, та­ка Освалд Шпенглер си при­гот­вя един метод, за да мо­же да каже: на­й-з­на­чи­ми­те събития, про­ти­ча­щи в чо­веш­ка­та ис­то­рия се про­из­веж­дат от кръвта. За да ста­не това, той трябва, наистина, да се от­да­де още на ня­кол­ко пи­ру­ета на мисълта: "В то­зи кръг, да бъ­деш про­бу­ден е си­но­ним на "констатирам", ка­то ста­ва въп­рос за осе­за­ни­ето на един ин­фу­зий или за чо­веш­ка­та ми­съл на на­й-­ви­со­ко ниво"* /*Ибид стр. 572/.

Разбира се, ко­га­то ня­кой мис­ли по един та­къв аб­с­т­рак­тен начин, не прос­то не пра­ви раз­ли­ка меж­ду осе­за­ни­ето на ин­фу­зо­рии и чо­веш­ка ми­съл на на­й-­ви­со­ко ниво! И то­га­ва той сти­га до всич­ки ви­до­ве из­к­лю­чи­тел­но лю­бо­пит­ни потвърждения, до това, че та­зи ми­съл е, всъщност, ед­но до­пъл­не­ние на ця­лос­т­нос­т­та на чо­веш­кия живот: на­чи­ная от това, ко­ето се из­кач­ва от кръвта, се по­лу­ча­ват действията, на­чи­ная от това, ко­ето се из­кач­ва от кръвта, е нап­ра­ве­на историята. И да­же да съ­щес­т­ву­ват още ня­кол­ко човека, раз­съж­да­ва­щи по то­зи проблем, то то­ва е имен­но ед­на аб­с­т­рак­т­на ми­съл и то­ва ня­ма ни­що общо, точ­но казано, с това, ко­ето се получа- ва:"Фактът, че ние не са­мо живеем, а има­ме поз­на­ние за жи­во­та е ре­зул­та­тът от то­ва наб­лю­де­ние на на­ше­то те­лес­но съ­щес­т­во в светлината. Но жи­вот­но­то поз­на­ва са­мо живота, смър­т­та - не* /*Ибид стр.574/.

И та­ка той излага, че това, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но от значение, из­ли­за от не­об­хо­ди­мост от тъмнината, от мрака, от растителното, от кръв­та и всич­ки хора, нап­ра­ви­ли не­що в историята, не са го направили, как­то би мог­ло да се смята, из­хож­дай­ки от ед­на идея, от ед­на мисъл, а че мислите, да­же мис­ли­те на мис­ли­те­лите са са­мо допълнения. Освалд Шпенглер ня­ма дос­та­тъч­но ду­ми на презрение, по по­вод това, ко­ето про­из­веж­да мисълта.

И той се про­ти­во­пос­та­вя то­га­ва на всички, ко­ито дейс­т­ват истински, за­що­то ос­та­вят ми­съл­та да бъ­де мисъл, те ос­та­вят ми­съл­та да бъ­де ра­бо­та на другите.

Съществуват хора, ро­де­ни от съд­ба­та и хора, ро­де­ни от причинността. Истински жи­ви­ят човек, се­ля­ни­нът и войникът, дър­жав­ни­ят човек, глав­но­ко­ман­д­ва­щи­ят войските, човекът, поз­на­ващ света, търговецът, всич­ки онези, ко­ито ис­кат да забогатеят, да командват, да управляват, да се бо- рят, да се колебаят, този, кой­то ор­га­ни­зи­ра и този, кой­то предприема, авантюристът, по­бой­ни­кът и играчът, всич­ки са от­де­ле­ни от цял един свят на чо­ве­ка на "духа" - Шпенглер сла­га та­зи ду­ма в ка­вич­ки - светецът, проповедникът, ученият, иде­алис­тът и идеологът, ка­то той е пре­доп­ре­де­лен за то­ва от си­ла­та на сво­ята ми­съл или сво­ето кръв­но не дохранване. Будните съ­щес­т­ву­ва­ние и съзнание, мяр­ка­та и напрежението, ин­с­тин­к­ти­те и възгледите, ор­га­ни­те на цир­ку­ла­ция и те­зи на осе­за­ни­ето - ряд­ко ще

"/…/ Активният чо­век е един ця­лос­тен човек: в чо­ве­ка на разсъждението, един изо­ли­ран ор­ган ис­ка да дейс­т­ва без тя­ло­то и про­тив него"* /* Ибид/.

Защото са­мо дейс­т­ва­щи­ят човек, чо­ве­кът на съд­ба­та - значи, този, на ко­го­то мис­ли­те са без­раз­лич­ни - живее, в край­на сметка, в ре­ал­ния свят, све­тът на политически, во­ен­ни и ико­но­ми­чес­ки решения, къ­де­то въз­г­ле­ди­те и сис­те­ми­те не струват. Тук, един саб­лен удар има по­ве­че стойност от един до­бър си­ло­ги­зъм и има сми­съл в презрението, с ко­ето вой­ни­кът и дър­жав­ни­ят чо­век гле­дат през ця­ло­то вре­ме от ви­со­ко пи­са­руш­ки­те и би- б­ли­оте­кар­с­ки­те плъхове, ко­ито смятат, че све­тов­на­та ис­то­рия е там за­ра­ди духа, за­ра­ди науката, да­же изкуството* /* Ибид стр. 576/.

Ето как­во е яс­но казано! Но съ­що тол­ко­ва е ясно, че мо­же да се поз­нае кой го е казал: в край­на сметка, все пак ед­на "пи­са­руш­ка и един биб­ли­оте­кар­с­ки плъх" го е писал, кой­то ис­ка да си го­во­ри са­мо за па­ун­с­ки пера. И не е нуж­но да бъ­деш "пи­са­руш­ка и биб­ли­оте­кар­с­ки плъх" за да напи- шеш: Съществуват хора, ро­де­ни от съд­ба­та и хора, ро­де­ни от причинно- стта. Истински жи­ви­ят човек, се­ля­ни­нът и войникът, дър­жав­ни­ят човек, глав­но­ко­ман­д­ва­щи­ят войските, човекът, кой­то поз­на­ва света, търговецът, всич­ки онези, ко­ито ис­кат да забогатеят, да командват, да управляват, да се борят, да се колебаят, този, кой­то ор­га­ни­зи­ра и този, кой­то предприе- ма, авантюристът, по­бой­ни­кът и играчът, всич­ки са от­де­ле­ни от цял един свят на чо­ве­ка на духа, светецът, проповедникът, ученият, иде­алис­тът и идеологът* /* Ибид стр. 575/. Сякаш ни­ко­га не е има­ло из­по­ве­дал­ни и про­по­вед­ни­ци изповедници! Още повече, съ­щес­т­ву­ват още дру­ги същест- ва, до които всич­ки те­зи ви­до­ве ка­то хо­ра оти­ват да тър­сят сво­ите мисли. Виждани са даже, в ком­па­ния на то­зи вид хора, ка­то опи­са­ни­те - дър­жав­ни хора, глав­но­ко­ман­д­ва­щи войските, хора, ко­ито поз­на­ват света, търгов- ци, побойници, иг­ра­чи и т.н. - раз­каз­ва­чи на аван­тю­ри и гадатели! Така че, следователно, светът, чрез ко­го­то дър­жав­ни­ят човек, по­ли­ти­кът и т.н. са счи­та­ни за от­де­ле­ни от чо­ве­ка на "духа", не е тол­ко­ва голям, в дейст- вителност. Този, кой­то мо­же да наб­лю­да­ва живота, ще открие, че това, ко­ето е на­пи­са­но там, е вън от вся­ко наб­лю­де­ние на живота. И Освалд Шпенглер, кой­то е ед­ни ду­хо­вен чо­век и ед­на важ­на личност, прави не­ща­та напълно. След ка­то каза, че в цар­с­т­во­то на ис­тин­с­ки­те факти, един саб­лен удар има по­-го­ля­ма стойност от един до­бър силогизъм, про­дъл­жа­ва по след­ния на­чи­н:­"Тук един до­бър саб­лен удар има по­-го­ля­ма стой- ност от един до­бър си­ло­ги­зъм и е ра­зум­но през­ре­ни­ето с ко­ето вой­ни­кът и дър­жав­ни­ят чо­век гле­дат през ця­ло­то вре­ме от ви­со­ко пи­са­руш­ки­те и биб­ли­оте­кар­с­ки­те плъхове, ко­ито считат, че све­тов­ната ис­то­рия бе­ше там, за­ра­ди духа, за­ра­ди науката, да­же изкуството. Да го ка­жем недву-

Е добре, ако ке­ре­ми­да бе­ше пад­на­ла вър­ху гла­ва­та на Архимед, та­зи ке­ре­ми­да би имала, спо­ред та­зи теория, по­-го­ля­ма стойност за дейс­т­ви­тел­на­та история, за ло­гич­на­та история, от всичко, из­ляз­ло от Архимед! Но то­ва днес е на­пи­са­но не от на­й-­обик­но­вен журналист, а от един от на­й-­ин­те­ли­гент­ни­те хо­ра на днеш­ното време. Това имен­но е важното: че един от най-­ин­те­ли­гент­ни­те хо­ра на днеш­но­то вре­ме е пи­сал това.

И сега, кой е, всъщност, дейс­т­ву­ва­щи­ят фактор? Мисълта из­п­лу­ва на по- върхността. Кое е действащото? Кръвта.

Ако ня­кой го­во­ри от ду­хов­на глед­на точ­ка за кръвта, го­во­ри научно, ще пос­та­ви на­й-­нап­ред въп­ро­са за начина, по кой­то се раж­да кръвта, за начина, по кой­то тя е свър­за­на с храната, ко­ято чо­век приема. В чер­ва та кръв­та не е още там; са­мо в са­мия чо­век е съз­да­де­на кръвта. Потокът на кръв, те­ча­ща през по­ко­ле­ни­ята - е, добре, ако ня­кой мо­же да об­ра­зу­ва ед­на неп­ри­ят­на мис­тич­на представа, то­ва е тя. Всичко, ко­ето мрач­ни­те мис­ти­ци ня­ко­га са каз­ва­ли по по­вод на един вът­ре­шен жи­вот на ду­ша­та с оп­ре­де­ле­на яснота, да­же и кон­ту­ри­те да са би­ли неясни, не е има­ло ед­на та­ка­ва зло­ве­ща мистика, ка­то та­зи мис­ти­ка на кръв­та на Шпенглер. Внима- нието тук е прив­ле­че­но вър­ху нещо, къ­де­то спи­ра вся­ка въз­мож­ност не са­мо за мис­ле­не - при Шпенглер, то­ва не зна­чи нищо, за­що­то при не­го ня­ма нуж­да от мислене, то­ва се знае; но ко­га­то чо­век ис­ка още да бъ­де един ра­зу­мен чо­век или да­же са­мо ед­но вис­ше ра­зум­но животно, би тряб­ва­ло да се спре да го­во­ри за нещо, ко­ето мо­же та­ка мал­ко да се поз­на­ва отблизо, ка­то кръвта.

От та­зи глед­на точка, то­га­ва е, раз­би­ра се, въз­мож­но да за­поч­нем да раз­съж­да­ва­ме вър­ху ис­то­ри­ята чрез след­ния израз: "Всички го­ле­ми съ­би­тия от ис­то­ри­ята са но­се­ни от съ­щес­т­ва ка­то тези: народи, партии, войски, краси; в за­мя­на ис­то­ри­ята на ду­ха се раз­ви­ва в общности, кръгове, школи, кул­тур­ни слоеве, ориентации, "изми", чи­ято спло­те­ност е по-разхлабена. И тук още съд­ба­та ре­ша­ва да­ли те­зи тъл­пи ще на­ме­рят во­дач в ре­ши­тел­ния мо­мент на тях­на­та по­-го­ля­ма ин­тен­зив­ност на дейс­т­ви­ето или ще са сля­по тлас­ка­ни напред, ако слу­чай­но на­бе­ля­за­ни­те во­да­чи са хо­ра с ви­со­ка стойност или то­тал­но нез­на­чи­тел­ни личности, из­диг­на­ти на вър­ха от въл­на­та на съ­би­ти­ята ка­то Помпей или Робеспиер. Това е ха­рак­те­рис­ти­ка­та на дър­жав­ния човек, кой­то про­низ­ва от край до край с ед­на то­тал­на си­гур­ност те­зи ду­ши - маси, ко­ито се об­ра­зу­ват и раз­ту­рят в по­то­ка на
времето, но, въп­ре­ки всичко, за­ви­си съ­що и от случайността, да­ли той ще мо­же да ги по­ко­ря­ва или ще бъ­де зав­ле­чен от тях* /* Шпенглер стр. 579/.

От то­зи факт, от­к­ри­ва то­га­ва ед­но раз­съж­де­ние вър­ху историята, ко­ято оп­ре­де­ля кръв­та ка­то по­бе­ди­тел на всичко, ко­ето вли­за чрез ду­ха в ис­то­ри­чес­ко­то развиване!

И после: Една власт мо­же да бъ­де сва­ле­на "са­мо от дру­га власт", а не от прин­цип и не съ­щес­т­ву­ва дру­га власт пред парите, ос­вен кръвта, смя­та той. "Само кръв­та до­ми­ни­ра над па­ри­те и ги пре­веж­да до нищо. Животът е ал­фа­та и омегата, кос­ми­чес­кия поток, кой­то те­че към да­ле­чи­ни­те под мик­ро­кос­ми­чес­ка форма. Това е дейс­т­ви­ето в нед­ра­та на све­та в своя ис­то­ри­чес­ки размер. Пред не­ус­то­имия ри­тъм на ре­ду­ва­ния на по­ко­ле­ния из­чез­ва за да прик­лю­чи всичко, ко­ето е пос­т­ро­ило буд­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние в сво­ите ду­хов­ни светове. Историята се за­ни­ма­ва с жи­во­та и с ни­що друго, ос­вен живота, расата, три­ум­фа на же­ла­ни­ето за мощ, а не с по­бе­да­та на истините, с изоб­ре­те­ния или с парите. Историята на све­та е съ­де­не­то на света: тя ви­на­ги да­ва ос­но­ва­ние на по­-сил­ния живот, на по­-пъл­ния жи­во­т,­на по­-си­гур­ния в са­мия се­бе си живот, а имен­но ос­но­ва­ни­ето да съ­щес­т­ву­ваш - и не е тол­ко­ва важно, че е би­ла оп­рав­да­ва­на пред буд­но­то съз­на­ние - и тя ви­на­ги е при­на­ся­ла в жер­т­ва ис­ти­на­та и справедливостта, на силата, на ра­са­та и е осъж­да­ла на смърт хо­ра­та и народите, за ко­ито ис­ти­на­та е би­ла по­-важ­на от делата, и спра­вед­ли­вос­т­та по­-съ­щес­т­ве­на от властта. Така, спек­та­къ­лът на ед­на вис­ша култура, це­ли­ят то­зи прек­ра­сен свят на божества, на изкуства, на мисли, на битки, на гра­до­ве прик­люч­ва с пър­во­на­чал­ни­те въп­ро­си на веч­на­та кръв, ко­ято е ед­но с кос­мич­ни­те вълни, вър­тя­ща се веч­но в орбити. Будното съзнание, яс­но и бо­га­то на фор­ми ста­ва от­но­во мъл­ча­лив слу­жи­тел на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето така, как­то го уче­ше им­пе­ра­тор­с­ка­та епо­ха в Китай и в Рим; времето, чий­то не­умо­лим бяг включ­ва ми­мо­лет­на­та случайност, как­ва­то е ци­ви­ли­за­ци­ята на та­зи пла­не­та в случайността, как­ва­то е човекът, то­ва е ед­на форма, в ко­ято случайността, как­ва­то е живота, из­ти­ча на­да­леч през ед­на оп­ре­де­ле­но време, до­ка­то в све­та на свет­ли­на­та на на­ши­те очи, се от­ва­рят на за­ден план въл­ни­те на хо­ри­зон­ти­те на ис­то­ри­ята на зе­мя­та и на ис­то­ри­ята на звездите.

Но за нас, ко­ито ед­на съд­ба е пос­та­ви­ла в та­зи ци­ви­ли­за­ция и в то­зи мо­мент от сво­ето развитие, къ­де­то па­ри­те праз­ну­ват сво­ите пос­лед­ни по­бе­ди и къ­де­то тех­ни­ят наследник, цезаризмът, вър­ви напред, без­шум­но и неустоимо, е дадена, от то­зи факт в един те­сен кръг ори­ен­та­ци­ята на же­ла­ни­ето и на необходимостта, без ко­ито не стру­ва уси­ли­ето да се живее"* /* Ибид стр. 1194/.

Така Освалд Шпенглер прив­ли­ча вни­ма­ни­ето вър­ху ид­ва­не­то на цезари- зма, вър­ху това, ко­ето ще се из­ка­чи на хоризонта, пре­ди пъл­ния за­лез на
за­пад­ни­те цивилизации, вър­ху това, ко­ето днеш­на­та ци­ви­ли­за­ция ще ста- не.

Изложих ви днес то­ва с основанието, че буд­ни­ят чо­век - раз­би­ра се, за Освалд Шпенглер, то­зи про­бу­ден чо­век ня­ма ни­как­во значение! - Но, за­що­то все пак, буд­ни­ят човек, да­же ко­га­то е антропософ, има ня­как­во за­дъл­же­ние да наб­лю­да­ва това, ко­ето ста­ва в действителността. И аз ис­ках така, от та­зи глед­на точка, да ви по­ка­жа имен­но един проб­лем на на­ше­то време. Също, ще нап­ра­вя още ед­на кон­фе­рен­ция пре­ди от пъ­ту­ва­не­то ми за Оксфорд след­ва­ща­та сряда, пре­ди да сме за­дъл­же­ни да пре­къс­нем за дос­та дъл­го време.