Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ДЕВЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Днес ще раз­г­ле­да­ме ня­кол­ко теми, ко­ито мо­гат да обобщят, за един ши­рок кръг антропософи, мно­го истини, ко­ито са ни ве­че познати. Познава- те, мо­же би, жан­ра на описанието, кой­то да­дох в мо­ята кни­га "Теосо- фия"*, къ­де­то го­во­рих за световете, ко­ито чо­ве­кът тряб­ва да пре­ми­не меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­дане./* Виж: Рудолф Щайнер, "Теосо- фия", Монтесен, Новалис 1995 г./. Днес ще опи­ша оп­ре­де­ле­ни ас­пек­ти на те­зи светове, на­й-­нап­ред от ед­на глед­на точ­ка­,мал­ко раз­лич­на от глед­на­та точ­ка на та­зи книга.

В та­зи кни­га са упот­ре­бе­ни в по­-го­ля­ма­та и част има­ги­на­ции за све­та на ду­ша­та и на духа, през кой­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во минава, ко­га­то пре­ми­не вра­та­та на смъртта, за да се из­диг­не в сво­ята ево­лю­ция до един нов зе­мен живот. Ще ви опи­ша днес не­ща­та не тол­ко­ва от има­ги­на­тив­на глед­на точка, кол­ко­то от глед­на­та точка, ко­ято се пред­с­та­вя по­ве­че на инспира- цията. И за да стиг­нем прос­то до разбирането, мо­жем тук да из­хо­дим от опитностите, ко­ито по­лу­ча­ва­ме с те­че­ние на зем­ния живот.

Намираме се в ня­ка­къв мо­мент меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, с ли­це пред света. Наричаме това, ко­ето е от вът­реш­на­та стра­на на на­ша­та кожа, това, ко­ето е от вът­реш­на­та стра­на на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, имен­но на­ше­то чо­веш­ко същество, чо­веш­ко­то същество, ко­ето ние сме. Предполагаме, че то­ва чо­веш­ко същество, съ­дър­жа в се­бе си не са­мо ана­то­мич­ни и фи­зи­оло­гич­ни процеси, но предполагаме, че про­ти­чат там, отвътре, съ­що по ня­ка­къв начин, ду­шев­ни и ду­хов­ни про- цеси. Но ние го­во­рим за нас самите, ка­то под­раз­би­ра­ме под това, на­ми­ра­що­то се от­вът­ре на на­ша­та ко­жа и гле­да­ме на­вън в света, све­тът е око­ло нас, ние го на­ри­ча­ме на­ши­ят вън­шен свят. Обаче ние знаем, че си съз­да­ва­ме от то­зи вън­шен свят об­ра­зи на представата, те­зи пред­с­тав­ни об­ра­зи то­га­ва жи­ве­ят в нас. Така че, ние има­ме нав­ся­къ­де око­ло нас външ­ния свят и, по един оп­ре­де­лен начин, об­ра­зи­-­от­ра­же­ния на външ­ния свят в жи­во­та на на­ша­та душа, отвътре.

Обаче, ко­га­то сме в жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, сме в съ­щия свят, ка­то този, кой­то е се­га на­ши­ят вън­шен свят тук, на Земята. Всичко, ко­ето мо­же­те да ви­ди­те по­-точ­но или са­мо да пре­ду­се­ти­те и ко­ето със­та­вя ва­шия вън­шен свят. На всич­ко то­ва вие каз­ва­те тогава: мо­ето Аз. По съ­щия начин, по кой­то вие гле­да­те се­га на ва­ши­те бе­ли дробове, ка­то на ед­на със­тав­на част на ва­ше­то Аз, та­ка гледате, меж­ду смър­т­та и
ед­но но­во раждане, на Слънцето и на Луната, ка­то на ва­ши органи, ка­то нещо, ко­ето е от­вът­ре на вас самите. И един­с­т­ве­ни­ят вън­шен свят, кой­то има­те тогава, сте вие самите, такива, как­ви­то сте на Земята: то­ва са ва­ши­те зем­ни органи.

Докато тук, на зе­мя­та казваме: бе­ли­те дро­бо­ве в нас, сър­це­то в нас. Слън- цето отвън, Луната отвън, Зодиака от­вън -, в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­- но но­во раждане, казваме: Зодиака в нас, Слънцето в нас, Луната в нас, бе­ли­те дро­бо­ве отвън, сър­це­то отвън. Всичко, ко­ето но­сим се­га от­вът­ре на на­ша­та кожа, ста­ва все по­ве­че и по­ве­че на­ши­ят вън­шен свят, на­ши­ят универс, на­ши­ят космос, меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да не. Начинът на виж­да­не на от­но­ше­ни­ето меж­ду све­та и чо­ве­ка е то­тал­но обърнат, ко­га­то жи­ве­ем меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане.

И не­ща­та сто­ят така, че ко­га­то из­жи­вя­ва­ме смър­т­та си, значи, ко­га­то пре­ми­на­ва­ме вра­та­та на смъртта, има­ме на­й-­нап­ред един то­чен об­раз на това, ко­ето бе­ше там, ко­га­то ние бях­ме тук на зе­мя­та - са­мо един образ. Трябва да си представите, че то­зи об­раз ви да­ва впе­чат­ле­ние за външ­ния свят. Имате на­й-­нап­ред то­зи об­раз във вас ка­то ед­но явление. И след смъ- ртта, има­те на­й-­нап­ред още съз­на­ни­ето на човека, кой­то сте би­ли тук, на земята, под фор­ма­та на зе­мен спо­мен и зем­ни об­ра­зи

Но те все по­ве­че и по­ве­че из­чез­ват и вие про­дъл­жа­ва­те все по­-нап­ред във виж­да­не­то на човека: Аз-свят, универс-човек. Това ста­ва все по-интензив- но. Просто, не тряб­ва да си представяте, че бе­ли­те дро­бо­ве имат то­га­ва съ­щия вид, кой­то сега. Той ня­ма да бъ­де съ­щи­ят вид, кой­то мо­же да за­мес­ти за вас кра­си­ви­ят вид на Слънцето и на Луната; но това, ко­ето то­га­ва са бе­ли­те дробове, то­ва ко­ето е сърцето, е не­що мно­го по-грандиозно, не­що мно­го по-величествено, от това, ко­ето са се­га Слънцето и Луната за чо­веш­ко­то око.

По то­зи начин, чо­век си със­та­вя за пър­ви път идея, за това, как­во е в действителност, майа. Хората го­во­рят за майа, за го­ля­ма­та илюзия, как­ва­то е зем­ния свят тук-долу, но не вяр­ват в това, в действителност; хо­ра­та про­дъл­жа­ват тай­но да вярват, че всич­ко е такова, как­во­то ни се явя­ва ту­к-­до­лу пред зем­ни­те очи. Но то не е така. Белите дро­бо­ве са са­мо ед­на илю­зор­на конструкция. Всъщност, на­ши­те бе­ли дро­бо­ве са са­мо ед­на гран­ди­оз­на част от на­шия кос­мос и на­ше­то сърце, с още по­-го­ле­ми основания; за­що­то на­ше­то сър­це е в сво­ята истина, не­що да­леч по-величествено, не­що да­леч по­-г­ран­ди­оз­но от Слънцето.

Ние виж­да­ме мал­ко по мал­ко да се из­ди­га дейс­т­ви­тел­но един ги­ган­т­с­ки кос­ми­чен свят, за кой­то го­во­рим по та­къв начин, че казваме: до­лу е не- бето. Но всъщност, ние ис­ка­ме да кажем, че до­лу е това, ко­ето под­гот­вя чо­веш­ка­та гла­ва за след­ва­ща­та инкарнация; отгоре, каз­ва­ме ние после, е отдолу. Всичко е обратно. Там до­лу са всич­ки си­ли­,ко­ито под­гот­вят чо­

Можем да обоб­щим това, казвайки: кол­ко­то по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ме към един нов зе­мен живот, тол­ко­ва по­ве­че уни­вер­со­-чо­ве­кът се стеснява, та­ка да се ка­же за нас. Долавяме все по­ве­че и повече, че то­зи универс, на­й-нап­ред ве­ли­чес­т­вен - той е ве­ли­чес­т­вен на­й-­ве­че по сре­да­та на пъ­тя меж-­ ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не - се стеснява, та­ка да се каже, че пла- нетите, ко­ито ние но­сим в се­бе си, че дви­же­ни­ето на пла­не­ти те ста­ва това, ко­ето вибрира, това, ко­ето са не­под­виж­ни­те звез­ди в Зодиака, ста­ва това, ко­ето със­та­вя на шия нер­в­но­се­ти­вен живот. Всичко то­ва се стесня- ва, при­ема форма, ста­ва ед­но тяло, на­й-­нап­ред духовно, пос­ле етерно. И ед­ва тогава, пос­ле е при­ето от май­чи­на­та ут­ро­ба и об­ле­че­но от зем­на ма- терия, ко­га­то е ста­на­ло съв­сем малко.

И то­га­ва ид­ва моментът, в кой­то ние се приб­ли­жа­ва­ме към зем­ния жи­вот,в кой­то ние усещаме, та­ка да се каже, че бя­га­ме от универса, кой­то сме има­ли пре­ди това. Той се стеснява, ста­ва по-малък. И то­ва съз­да­ва в нас стре­ме­жа да сле­зем от­но­во на Земята, да се свър­жем от­но­во с ед­но фи­зи­чес­ко тяло, защото, та­ка да се каже, то­зи уни­верс се из­п­лъз­ва от ду­хов­ния поглед. Ние се гле­да­ме как ста­ва­ме хора. И тук ни е нуж­но да смя­та­ме със съв­сем раз­лич­ни раз­ме­ри на времето. Животът меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не трае ве­ко­ве и ко­га­то един чо­век се раж­да през ХХ век, не­го­во­то сли­за­не се под­гот­вя бавно, мо­же би, още от ХVІ век. И тогава, то­зи човек, е този, кой­то в оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние дейс­т­ва от­го­ре вър­ху зем­ни­те обстоятелства.

Един от ва­ши­те да­леч­ни де­ди се е влю­бил през ХVІ век в ед­на да­леч­на баба; те са усе­ща­ли им­пул­са да вър­вят един до друг. Там в то­зи те­хен им­пулс да се свър­жа­т, с­те дейс­т­ва­ли ве­че вие от ду­хов­ни­те светове. И ко­га­то после, през ХVІІ век, един по­-мал­ко да­ле­чен дя­до е обик­нал ед­на по­-мал­ко да­леч­на баба, от­но­во вие сте били, в оп­ре­де­лен сми­съл посредни- кът. Вие сте съб­ра­ли ця­ла­та пос­ле­до­ва­тел­ност от поколения, за да мо­же нак­рая да из­ля­зат от нея тези, ко­ито са мо­же­ли да бъ­дат ва­ши­те май­ка и баща.

И в те­зи мис­те­ри­оз­на неопределеност, ко­ято се крие в от­но­ше­ни­ята на зем­на­та любов, дейс­т­ват силите, ко­ито се из­лъч­ват от тези, ко­ито тър­сят бъ­де­щи­те инкарнации. Никога ня­ма пъл­на свобода, пъл­но съз­нание в то- ва, ко­ето съ­би­ра ка­то външ­ни об­с­то­ятел­с­т­ва мъж­ки­те и жен­с­ки­те същест- ва. Това са неща, ко­ито се из­п­лъз­ват то­тал­но днес от раз­би­ра­не­то на хо- рата.

Това, ко­ето днес на­ри­ча­ме история, всъщ­ност е, само, то­ва се знае, не­що съв­сем външно. Няма вътре, със си­гур­ност поч­ти ни­що днес от ис­то­ри­ята на ду­ши­те на хо­ра­та във външ­ния живот. Че ду­ши­те на хо­ра­та са усе­ща­ли

Само цър­к­ви­те ви­на­ги изключваха, ви­на­ги осъж­да­ха имен­но вся­ка идея за пос­ле­до­ва­тел­ни зем­ни животи. И вие тряб­ва да си представите, в действителност, че мно­го хо­ра в Европа зна­еха до ХІІ, ХІІІ век, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ми­на­ва през пос­ле­до­ва­тел­ни зем­ни животи.

После дой­де времето, в ко­ето за­пад­но­то чо­ве­чес­т­во тряб­ва­ше да ми­не през интелектуализма, в хо­да на сво­ята еволюция. Човекът тряб­ва мал­ко по мал­ко да пос­ти­га сво­ята свобода. Нямаше сво­бо­да в древ­ни­те времена, ко­га­то хо­ра­та има­ха ясновидството, в ед­но със­то­яние на сън. Няма сво­бо­да и - още по­ве­че пък вяр­ва­не в сво­бо­да - в те­зи чо­веш­ки отношения, до­ми­ни­ра­щи ще ги наречем, чрез зем­на­та любов, как­то то­ку­-що го описах. Там ви­на­ги дейс­т­ва интересът, на сли­за­щи­те на Земята души.

Но трябва, по вре­ме на зем­на­та ево­лю­ция чо­веш­ко­то съ­щес­т­во да ста­ва все по-свободно. Земята ще пос­тигне цел­та на ево­лю­ци­ята са­мо ако чо­ве­чес­т­во­то ста­ва все по-свободно. Но за това, ин­те­лек­ту­ализ­мът бе­ше не­об­хо­дим в ед­на оп­ре­де­ле­на епоха. Тази епо­ха е нашата. Защото, ако хвър­ли­те един рет­рос­пек­ти­вен поглед вър­ху условията, ко­ито уп­рав­ля­ва­ха пре­ди то­ва на Земята, ко­га­то хо­ра­та има­ха ед­но ясновидство, има що ка­чес­т­во на сън, в то­ва съ­нищ­но яс­но­вид­с­т­во про­дъл­жа­ва­ха да жи­ве­ят ду­хов­ни същности. Човешкото съ­щес­т­во не мо­же­ше да каз­ва в та­зи епоха: имам мис­ли в гла­ва­та си. Това ще­ше да бъ­де грешно. В те­зи древ­ни времена, то тряб­ва­ше да каже: жи­во­тът на ан­ге­ли­те е в мо­ята глава. И по-късно, тряб­ва­ше да каже: жи­во­тът на еле­мен­тар­ни­те съ­щес­т­ва е в мо­ята глава. Едва тогава, ко­га­то нас­тъ­пи ХV век и до ХІХ, ХХ век, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ня­ма ве­че ни­що ду­хов­но в главата, ня­ма ни­що дру­го в главата, ос­вен мисли, са­мо мисли.

От факта, че в не­го ня­ма­ше ве­че ни­как­ва ду­хов­на вис­ша реалност, а са­мо мисли, то мо­же­ше да си със­та­вя об­ра­зи за външ­ния свят. Но мо­же­ше ли чо­веш­ко­то съ­щес­т­во да бъ­де сво­бод­но дос­та­тъч­но дъл­го време, ка­то ду­хо­ве­те жи­ве­еха в него? Не, не можеше. Те из­ця­ло го направляваха, те да­ва­ха всичко. Човекът мо­же да бъ­де сво­бо­ден са­мо ко­га­то ни­ка­къв дух не го направлява, ко­га­то има са­мо мис­ли - образи.

Мислите - об­ра­зи не мо­гат да ви при­ну­дят към нищо. Ако зас­та­не­те пред ог­ле­да­ло­то - об­ра­зи­те от ог­ле­дало­то мо­гат да бъ­дат на хора, зли кол­ко­то искате, те ни­ко­га ня­ма да ви уда­рят плесница: ни­ко­га ис­тин­с­ка плесница, за­що­то ня­мат ни­как­ва реалност, за­що­то те са образи. Ако ис­кам да взе­ма

В епохата, ко­га­то ин­те­лек­ту­ализ­мът вла­га в на­ши­те гла­ви са­мо мис­ли се раж­да свободата, за­що­то мис­ли те не мо­гат да принуждават. Ако ос­та­вим на­ши­те мо­рал­ни им­пул­си да бъ­дат са­мо чис­ти мисли, така, как­то го из­ло­жих в мо­ята "Философия на свободата", ще мо­жем да спе­че­лим сво­бо­да­та в на­ша­та епоха. Така вре­ме­то на ин­те­лек­ту­ализ­ма тряб­ва­ше да дойде. Изглежда странно, но е така: в ос­нов­ни линии, е ми­на­ло времето, ко­га­то бе­ше поз­во­ле­но хо­ра­та да раз­ви­ват чис­та­та интелектуалност, чис­та­та ми­съл в образи. Нещата са стиг­на­ли своя край с ид­ва­не­то на ХІХ век. И ко­га­то хо­ра­та про­дъл­жа­ват да раз­ви­ват чис­ти­те мис­ли - образи, то­га­ва те­зи мис­ли па­дат под влас­т­та на ари­ма­ни­чес­ки­те сили, то­га­ва ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли на­ми­рат дос­тъп до чо­ве­ка­,то­га­ва той гу­би сво­ята сво­бо­да в пол­за на ари­ма­ни­чес­ки­те сили. Ето на та­зи опас­ност се на­ми­ра днес съ­пос­та­ве­но човечеството.

Човечеството се на­ми­ра днес пред евен­ту­ал­нос­т­та или да раз­бе­ре ду­хов­ния живот, да разбере, че нещо, ка­то тези, ко­ито ка­зах днес в на­ча­ло­то на то­ва изложение, са ед­на действителност, или да от­ре­че всич­ко това. Но тогава, чо­век ня­ма да мо­же ве­че да го­во­ри свободно, ако днес го отрича, напротив, то­га­ва Ариман, ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли ще за­поч­нат да мис­лят в човечеството. И тогава, ця­ла­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то ще тръг­не по един па­дащ наклон.

Следователно, е не­об­хо­ди­мо в на­й-­ви­со­ка сте­пен хо­ра­та от днеш­но­то време, все по­ве­че и по­ве­че да разберат, че чо­век тряб­ва да се за­вър­не към ду­хов­ния живот. Това усе­ща­не - че чо­век тряб­ва да се за­вър­не към ду­хов­ния жи­вот - ето как­во хо­ра­та би тряб­ва­ло да тър­сят в се­бе си днес. Ако не го търсят, чо­ве­чес­т­во­то ще пад­не под влас­т­та на Ариман. Такава е се­ри­оз­нос­т­та на си­ту­аци­ята на зем­ния чо­век днес, ко­га­то се гле­да от ед­на вис­ша глед­на точка. И чо­век би трябвало, в действителност, да да­де пре­дим­с­т­во на та­зи ми­съл над вся­ка дру­га мисъл, той би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да вся­ка дру­га ми­съл в свет­ли­на­та на та­зи мисъл.

Ето как­во ис­ках да ви дам ка­то на­ча­ло с те­зи об­съж­да­ния днес. Може би г-н Кауфман* ще има лю­без­нос­т­та да пре­ве­де пър­ва­та част/* Жорж Адамс - Кауфман /1884-1963/ Математик и физик, ав­тор на мно­го брой­ни трудове, от­на­ся­щи се до близ­ки до ма­те­ма­ти­ка­та етер­ни си­ли /ге­омет­рия на кон­т­ра­-п­рос­т­ран­с­т­вото/ Преводач на Рудолф Щайнер по вре­ме на кон­фе­рен­ци­ите му в Англия, от 1922 г. нататък, как­то и на пис­ме­ни­те му трудове. Виж Жорж Адамс, interprefer of Rudolf Steiner, compiled by Olive Whicher, Henry Goulden Lft, East Grinstad/Sussen 1977// После ще про­дъл­жа мо­ето изложение.

От из­ло­же­ни­ята от то­зи род, ста­ва ясно, мо­же би, че животът, кой­то пре­ми­на­ва­ме в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не е аб­со­лют­но раз­ли­чен от този, кой­то пре­ми­на­ва­ме тук, меж­ду раж­да­не­то и смъ- ртта. Ето защо, об­ра­зи­те за­им­с­т­ва­ни от зем­ния живот, кол­ко­то и ду­хов­ни да са те, не са дос­та­тъч­ни за да ха­рак­те­ри­зи­рат чис­то ду­хов­ния жи­вот на човека: напротив, те са­мо бав­но и прог­ре­сив­но мо­гат да во­дят към ед­но раз­би­ра­не за то­ва що е дейс­т­ви­тел­ност в ду­хов­ния свят. Ще дам при­ме­ри за това.

Да предположим, че един чо­век на­пу­ща се­га сво­ето зем­но тя­ло и пре­ми­на­ва с това, ко­ето е от не­го­ви­ят ду ше­вен и ду­хо­вен живот, в ду­шев­но­-ду­хов­ния свят. И да допуснем, че е въз­мож­но за един чо­век пос­тиг­нал в ин­ти­мен сми­съл ед­но поз­на­ние чрез посвещение, да про­дъл­жи да след­ва ду­ши­те в тех­ния жи­вот след смъртта. За то­ва тряб­ва да се под­гот­ви по мно­го начини, за то­ва с не­об­хо­ди­ма осо­бе­на карма, ко­ято да свър­же то­зи чо­век ту­к-­до­лу с то­зи чо­век от дру­га­та страна. Тогава, ста­ва въп­рос за то­ва да се на­ме­ри сред­с­т­во за съ­об­ща­ва­не с покойник. Говоря ви тук за из­к­лю­чи­тел­но труд­ни ду­хов­ни опитности, за­що­то на­й-­об­що казано, е по­-лес­но да опи­шем све­та в не­го­вия ду­хо­вен аспект, от­кол­ко­то да се приб­ли­жим ма­кар и мал­ко до един мъртъв: мно­го по­-т­руд­но е да се приб­ли­жим дейс­т­ви­тел­но към един мъртъв, от­кол­ко­то да по стиг­нем об­щи ду­хов­ни поз- нания.

Бих ис­кал тук да ви по­со­ча ня­кол­ко осо­бе­нос­ти на на­чи­на на об­щу­ва­не с мъртвите. Най-напред е въз­мож­но в действителност, да из­вър­ш­ва об­щу­ва­не с мъртвите, са­мо този, кой­то мо­же да вле­зе в тях­на­та спо­соб­ност за спом­ня­не на фи­зи­чес­кия свят. Мъртвите имат още един здрав спо­мен от чо­веш­кия език и да­же от спе­ци­ал­ния език, кой­то са го­во­ри ос­нов­но тук на земята. Но тях­но­то от­но­ше­ние с ези­ка се променя. Така например, се за- белязва, ко­га­то ня­кой об­щу­ва с мъртъв, че той не раз­би­ра та­ка бързо, ня­ма и на­й-­мал­ко раз­би­ра­не за имена, за съществителни. Съществителните са думи, ко­ито жи­ви­ят нап­раз­но от­п­ра­вя към мър­т­вия - мъртвият, ако мо­га да упот­ре­бя то­зи израз, прос­то не го чува. В за­мя­на на това, мър­т­ви­ят па­зи от­но­си­тел­но дъл­го вре­ме още раз­би­ра­не­то на всич­ки глаголи, значи, ду­ми­те из­ра­зя­ва­щи активност.

Ще пос­тиг­не­те об­щу­ва­не с мъртъв, ка­то на­й-­об­що правило, са­мо ако се на­учи­те да му за­да­ва­те въп­ро­си по на­й-­точ­ния начин. За те­зи въп­ро­си тряб­ва да се пос­тъп­ва по след­ния начин: един ден се кон­цен­т­ри­ра­те вър­ху мър­тъв във въз­мож­но на­й-­пъл­но спокойствие, жи­ве­ете с не­го в не­що съв­сем кон­к­рет­но -,зна­чи тряб­ва да се кон­цен­т­ри­ра­те вър­ху нещо, ко­ето е ед­на кон­к­рет­на дейс­т­ви­тел­на опитност, ко­ето той е оби­чал тук на зе­мя­та в своя живот: там, мо­же­те да се приб­ли­жи­те мал­ко по мал­ко към мъртвия.

Като на­й-­об­що правило, от­го­вор не мо­же да се по­лу­чи веднага. Често тряб­ва да спи­те горе, да спи­те мо­же би мно­го пъ­ти го­ре и, след ня­кол­ко дни, да по­лу­чи­те отговор. Но никога, в дейс­т­ви­тел­ност не се по­лу­ча­ва от­го­вор от мъртвите, ако им се за­да­ва въп­рос със съществителни. Трябва да се опит­ва­те да об­ле­че­те в една гла­гол­на фор­ма всичко, ко­ето е от ес­тес­т­во на съществително. Тази под­го­тов­ка е аб­со­лют­но необходима. Това, ко­ето мър­т­ви­ят раз­би­ра на­й-­доб­ре са глаголите, ко­ито прев­ръ­ща­те на­ис­ти­на в живи. Значи, мър­т­ви­ят не раз­би­ра никога, например, ду­ма­та "маса", но ако ус­пе­ете да пред­с­та­ви­те по един жив на­чин по­не мал­ко от това, ко­ето е активно, ко­га­то се пра­ви маса, това, ко­ето той раз­би­ра въпроса, вие по­лу­ча­ва­те отговори, съ­що в гла­гол­на форма; мно­го чес­то те не са да­же и в гла­гол­на форма, а са­мо в ед­на форма, ко­ято ние тук на зе­мя­та на­ри­ча­ме меж­ду­ме­тие - с ко­ето се из­ра­зя­ва зна­чи усещането.

Мъртвият го­во­ри на­й-­ве­че с ком­по­зи­ции от букви, от звучности. И кол­ко­то дъл­го прес­то­ява в ду­хов­ния свят след смъртта, тол­ко­ва по­ве­че сти­га до го­во­ре­не­то на език, кой­то се ус­во­ява са­мо ко­га­то се пос­тиг­не спо­соб­нос­т­та на различаване, пред­вид зем­ния език, ко­га­то съ­щес­т­во­то не се хва­ща ве­че за аб­с­т­рак­т­но­то зна­че­ние на думите, а прониква, нап­ро­тив в съ­дър­жа­ни­ето на усе­ща­не­то от звучности.

Нещата са такива, как­ви­то ги по­со­чих съ­що в кон­фе­рен­ци­ите за възпита- нието: при А, из­пит­ва­ме не­що ка­то учудване. Приемаме по оп­ре­де­лен на­чин то­ва учуд­ва­не в на­ша­та душа, ка­то не каз­ва­ме оба­че А, а Ах /Ach/, ко­ето ще рече: А=Аз се учуд­вам е учуд­ва­не­то вли­за в мен: х /ch/ и ако се­га сло­жа още ед­но m от пред и ка­жа mach /аз правя/, имам раз­ви­ти­ето на това, ко­ето ме учудва, ся­каш то се приб­ли­жа­ва към мен, прис­тъп­вай­ки - m - и съм на­пъл­но вътре! Често по то­зи на­чин на разбира, чрез звучности, ид­ват от­го­во­ри те на мъртвите. Те не го­во­рят английски, не го­во­рят нем­с­ки език, ни­то рус­ки език, те го­во­рят по един та­къв начин, ка­къв­то са­мо ду­ша­та и сър­це­то мо­гат да разбират, ко­га­то ду­ша­та и сър­це­то са в съг­ла­сие с ушите.

Аз ви го ка­зах мно­го точно, сър­це­то е по­-ве­ли­чес­т­ве­но от Слънцето. За зем­но­то виждане, сър­це­то е там ня­къ­де от­вът­ре и ако из­вър­шим ана­то­мич­но изваждане, то ня­ма да ни се пред­с­та­ви в кра­сив вид. Всъщност, сър­це­то е в ця­ло­то чо­веш­ко същество, то им­п­рег­ни­ра всич­ки дру­ги орга- ни, то е да­же и в ухото. Трябва да при­вик­ва­ме все по­ве­че и по­ве­че към то­зи език на сърцето, свойс­т­вен за мъртвите, ако мо­га да го на­ре­ка така.

Ще при­вик­нем към него, ако из­х­вър­лим мал­ко по мал­ко всичко, ко­ето се от­на­ся до съ­щес­т­ви­тел­но­то и вле­зем в това, ко­ето е глаголно. Мъртвият раз­би­ра още дос­та дъл­го вре­ме след смър­т­та активността, раз­ви­ва нето. Но по-късно, той раз­би­ра един език, кой­то всъщ­ност не е ис­тин­с­ки език.

Най-напред ни е нуж­но на пре­ве­дем на един зе­мен език това, ко­ето по­лу­ча­ва­ме то­га­ва от мъртвия.

Така, в сво­ята еволюция, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во из­ли­за от сво­ето тя­ло и вли­за все по­-нап­ред в ду­хов­ния свят, до­ка­то це­ли­ят му ду­ше­вен жи­вот се промени. И ко­га­то дой­де тогава, мал­ко по мал­ко моментът, в кой­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во сли­за на земята, му е нуж­но от­но­во да про­ме­ня це­лия жи­вот на сво­ята душа, за що­то то­га­ва се приб­ли­жа­ва все по­ве­че и по­ве­че моментът, в кой­то то се на­ми­ра пред ед­на ог­ром­на задача: са­мо­то то тряб­- ва да об­ра­зу­ва на­й-­нап­ред ас­т­рал­на­та форма, пос­ле етер­на­та на ця­ло­то бъ­де­ще чо­веш­ко същество, ко­ето ще се на­ми­ра тук фи­зи­чес­ки на земята.

Това, ко­ето ние пра­вим тук на зе­мя­та е ед­на външ­на работа. Нашите ръ­це се за­емат с нещо, ко­ето ста­ва външно. Когато сме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, ду­ша­та ни се за­ема с об­ра­зу­ва­не­то на на­ше­то тяло. Че чо­ве­кът се об­ра­зу­ва от нас­лед­с­т­ве­нос­т­та е са­мо ед­на из­мам­на привидност. Чрез нас­лед­с­т­ве­нос­т­та той е са­мо об­ле­чен от на­й-­външ­на­та фи­зи­чес­ка обвивка, но чо­веш­ко­то съ­щес­т­во тряб­ва да из­ра­бо­ти до­ри фор­ма­та на ор­га­ни­те си. Ще ви дам един при­мер за това, но бих ис­кал ед­на ръкавица.

Когато чо­веш­ко­то съ­щес­т­во приб­ли­жа­ва към зем­ния живот, то има още, зна­ем това, Слънцето и Луната в се­бе си. Но мал­ко по малко, Слънцето и Луната се ограничават, сви­ват се. Имате то­га­ва ед­но чувство, по­доб­но на това, ко­ето изпитвате, ако усе­ща­те ва­ши­те бе­ли дро­бо­ве да се сви­ват във вас. Така вие усе­ща­те то­га­ва че се сви­ват във вас ва­ше­то кос­ми­чес­ко съществувание, ва­ши­ят слън­чев и лу­нен орган. После, не що се от­де­ля от Слънцето и не­що - от Луната. На мястото, на ко­ето сте има­ли пре­ди то­ва Слънцето и Луната в се­бе си, се­га има­те пред се­бе си нещо, ко­ето е един вид об­раз на Слънцето и на Луната. Виждате на­й-­нап­ред пред се­бе си, светещи, искрящи, две ги­ган­т­с­ки топки; ед­на­та от те­зи топ­ки е оду­хот­во­ре­но­то Слънце, дру­га­та - оду­хот­во­ре­на­та Луна: ед­на­та све­ти с яс­на свет- лина, дру­га­та - със слаб блясък, с ед­на по­-вът­реш­на топлина, с един стоп­лящ огън и пазещ, та­ка да се каже, по­ве­че его­ис­тич­но в се­бе си свет­ли­на та.

Тези две топки, ко­ито се от­де­лят от чо­веш­ко­то съ­щес­т­во тран­с­фор­ми­ра­но кос­ми­чес­ки - от то­зи Адам Кадмон, кой­то про­дъл­жа­ва да жи­вее още в на­ши дни - те­зи две топки, ко­ито се от­де­лят се приб­ли­жа­ват все по­ве­че и повече. Човек каз­ва тогава, ко­га­то сли­за на земята, че Слънцето и Луната се съединяват. И ето, то­ва ви води, то е това, ко­ето ве­че от пра-пра-пра-бабата, от пра-пра-пра-бабата, прабабата, ба­ба­та и т.н., ви води, за да сти- г­не до майката, ко­ято ви да­ва живот. Слънцето и Луната то­га­ва са ва­ши­те водачи, но во­дей­ки ви, те се приб­ли­жа­ват все по­ве­че ед­но към друго.

И чо­век виж­да то­га­ва пред се­бе си ед­на задача, ко­ято тряб­ва да изпълни. Вижда тогава, та­ка да се каже, ка­то ед­на един­с­т­ве­на точка, това, ко­ето е

Представете си, че то­ва /ръкавицата/ е това, ко­ето са Слънцето и Луната съединени, ид­ва пред вас и че вие зна­ете след­но­то нещо: ко­га­то тво­ето кос­мич­но съз­на­ние из­чез­не напълно, ко­га­то пре­ми­неш мра­ка - то­ва ста­ва след зачатието, ко­га­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се по­то­пи в ем­б­ри­она - ти тряб­ва да обър­неш то­ва по та­къв начин, че вът­реш­но­то да дой­де отвън. Ти тряб­ва да обър­неш това, ко­ето бе­ше Слънце и Луна и то­га­ва ще се об­ра­зу­ва един ма­лък от­вор и ти тряб­ва да ми­неш през то­зи от­вор с твоя Аз и то­ва ще ста­не тогава, образно, тво­ето чо­веш­ко тя­ло на земята.

Виждате ли, ето зе­ни­ца­та на чо­веш­ко­то око. От това, ко­ето тук е едно, ед­но единство, са об­ра­зу­ва­ни то­га­ва двете, ся­каш два об­ра­за - от­ра­же­ния се раждат. Това са две­те чо­веш­ки очи, на­й-­нап­ред съ­еди­не­ни в са­ми­те се­бе си, но под фор­ма­та на съ­еди­ня­ва­не­то на Слънцето и Луната, после, об­ръ­щай­ки се ка­то ръкавицата.

На вас се па­да след­на­та задача, ко­ято из­пъл­ня­ва­те несъзнателно: тряб­ва всич­ко да се обърне, да обър­не­те вът­реш­но­то на­вън и да ми­не­те през мал­кия отвор. Тогава, то­ва се раз­де­ля на две: през ем­б­ри­онал­ния пе­ри­од се об­ра­зу­ват два фи­зич­ни образа. Защото две­те фи­зи­чес­ки очи на ем­б­ри­она са два образа: ро­де­но­то от Слънцето и ро­ди­ло­то се от Луната.

Така, съ­би­рай­ки това, ко­ето виж­да­те ка­то це­лия универс, да­вай­ки му ед­на точ­на форма, из­ра­бот­ва­те раз­лич­ни­те час­ти на чо­веш­кия организъм, ко­ито то­га­ва са­мо тряб­ва да се из­пъл­нят и да се об­ле­кат от плас­тич­ни веще- ства, от материя. Те са­мо при­емат те­зи вещества. Но силите, вие ги изра- ботвате: вие ги из­ра­бот­вате от универса.

Нещата стоят, например, така, че ко­га­то през вре­ме­то пред­шес­т­ва­що раж- дането, пре­ми­на­ва­те Слънцето и Слънцето е в зна­ка на Лъва - не е не­об­хо­ди­мо да е точ­но пре­ди раждането, мо­же да е и мно­го по­-п­ре­ди то­ва - вие не об­ра­зу­ва­те в то­зи пе­ри­од окото, от Слънцето и Луната то­ва ста­ва в един друг момент; но в та­зи епо­ха съ­еди­ня­ва­не­то ви с вът­реш­нос­т­та на Слънцето. Ако чо­век оти­де във вът­реш­нос­т­та на Слънцето ще види, че то има съв­сем друг вид от този, кой­то фи­зи­ци­те днес си представят. Тази фи­зи­чес­ка пред­с­та­ва е тол­ко­ва наивна! Вътрешността на Слънцето не е ед­на топ­ка от газ, а нещо, ко­ето е по­-мал­ко от пространството, къ­де­то прос­т­ран­с­т­во­то е да­же премахнато. Ако гле­да­те на прос­т­ран­с­т­во­то ка­то нещо, ко­ето се простира, ко­ето уп­раж­ня­ва налягане, би тряб­ва­ло да си пред­с­та­ви­те Слънцето ка­то нещо, ко­ето вдишва, всмук­ва ед­но не­га­тив­но пространство, по­-п­раз­но от пространството!

Малко хо­ра пос­ти­гат точ­на­та пред­с­та­ва за него. Когато чо­век пре­ми­на­ва Слънцето по­лу­ча­ва опитност, ка­то тя съ­що мо­же да бъ­де из­ра­бо­те­на и ко­ято пос­ле при­ема фор­ма­та на чо­веш­ко­то сърце.

Не е точ­но това, че са­мо фор­ма­та на очи­те про­из­ли­за от Слънцето и от Луната; фор­ма­та на сърцето, тя съ­що про­из­ли­за от Слънцето, но са­мо ко­га­то Слънцето съ­дър­жа в съ­що­то вре­ме в се­бе си силите, ко­ито дейс­т­ват в Слънцето от кон­с­те­ла­ци­ята на Лъва.

Така чо­веш­ко­то съ­щес­т­во съз­да­ва дейс­т­ви­тел­но це­лия си чо­веш­ки орга- низъм, или из­хож­дай­ки от движенията, или из­хож­дай­ки от кон­с­те­ла­ци­ите на звез­ди­те в универса. Този чо­веш­ки ор­га­ни­зъм е ед­ни об­раз на звез­д­ния свят и ед­на го­ля­ма част от ра­бо­та­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не се състои, за нас в из­ра­бот­ва­не­то на на­ше­то тяло, из­хож­дай­ки от универ- са. Човешкото същество, такова, как­во­то е на земята, е един универс, но един стес­нен универс. И на­ука­та е дос­та на­ив­на ка­то мисли, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се раж­да са­мо от фи­зи­чес­ки чо­веш­ки зародиш! Също тол­ко­ва на­ив­но е, ко­га­то ня­кой гле­да ед­на маг­нит­на стрелка, на ко­ято еди­ни­ят от по­лю­си­те по­каз­ва ви­на­ги Север, дру­ги­ят Юг, да тър­си силите, ко­ито и действат, за да взе­ме та­зи по­зи­ция са­мо в маг­нит­на­та стрел­ка и не за­чи­та ця­ла­та Земя ка­то един магнит.

Същото е поведението, ко­га­то ня­кой казва: чо­ве­кът се раж­да от фи­зи­чес­ки чо­веш­ки зародиш. Той съв­сем не се раж­да фи­зи­чес­кия чо­веш­ки заро- диш, а от це­лия универс. И не­го­ва­та ду­хов­но­-ду­шев­на част учас­т­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, в ра­бо­та­та вър­ху свръх­се­тив­на­та чо­веш­ка фор­ма - етер­но­-ду­шев­ната, ко­ято оба­че се сви­ва така, че да мо­же да се об­ле­че във фи­зи­чес­ка материя. Действително, чо­ве­кът е са­мо сцена, на ко­ято се про­веж­да това, ко­ето уни­вер­сът и са­ми­ят той, със сво­ите ме­та­мор­фо­зи­ра­ли си­ли из­вър­ш­ват вър­ху не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло.

Ето та­ка чо­веш­ко­то съ­щес­т­во прог­ре­сив­но еволюира. Това за­поч­ва от езика: той прес­та­ва да упот­ре­бя­ва съ­щес­т­ви­тел­ни­те и вли­за в един осо- бен, гла­го­лен език. После, той ми­на­ва от ези­ка в ед­но вът­реш­но виж­да не на звез­д­ния свят, пос­ле жи­вее в звез­д­ния свят. И после, за­поч­ва да се от­де­ля от звез­д­ния свят, да об­ра­зу­ва това, ко­ето ще стане, това, ко­ето той ще ста­не в след­ва­ща­та инкарнация. Така той пре­ми­на­ва от фи­зи­чес­ко­то в духовното, чрез тран­с­фор­ма­ци­ята на ези­ка и се връ­ща от­но­во в чо­ве­ка чрез тран­с­фор­ма­ци­ята на универса. И всъщност, са­мо ко­га­то чо­век раз- бира, че душевно-духовното, ко­ето се из­губ­ва така, за това, ко­ето се от­на­ся до езика, ста­ва ед­но със звез­д­ния свят и се със­та­вя от­но­во от звез­д­ния свят, той раз­би­ра це­лия то­зи ци­къл на чо­веш­кия жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане.

Тези не­ща бя­ха още яс­ни за мно­го хо­ра през епохата, в ко­ято Мистерията на Голгота се раз­ви на земята. Тогава хо­ра­та нямаха, всъщ­ност то­ва мне-

Науката на пос­ве­ще­ни­ето бе­ше имен­но из­ко­ре­не­на от рим­с­кия свят; са­мо древ­ни­те дог­ми се смя­та­ха ка­то про­дъл­жа­ва­щи да живеят. Едно сдруже- ние, в Италия през ІV век от н.е., след Мистерията на Голгота по­ло­жи всич­ки­те си усилия, за да не мо­гат древ­ни­те ме­то­ди на пос­ве­ще­ние да се тран­с­фор­ми­рат в мо­дер­ни­те методи; смя­та­ше се ка­то ос­та­на­ло в хо­ра­та са­мо поз­на­ни­ето за фи­зи­чес­ки­ят вън­шен свят; що се от­на­ся да свръх­се­тив­ни­те светове, единствените, ко­ито тряб­ва­ше да да­дат поз­на­ния за тях бя­ха древ­ни­те догми, ко­ито бя­ха смя­та­ни за при­ети мал­ко по мал­ко в тех­ния ин­те­лект са­мо под фор­ма­та на понятия: те не тряб­ва­ше да­же да ги разбират, а са­мо да вяр­ват в тях. И така, знанието, ве­че съ­щес­т­ву­ва­ло в ми­на­ло­то бе­ше раз­къ­са­но на ед­но зна­ние за зем­ния свят и на ед­на вя­ра в един друг свят до деня, в кой­то та­зи вя­ра тол­ко­ва се ограничи, че за ед­ни­те ве­че съ­щес­т­ву­ва­ха са­мо оп­ре­де­лен брой догми, ко­ито ни­кой не раз­би­ра­ше и кои то за дру­ги­те бя­ха прос­то са­мо нещо, за ко­ето мо­жеш да се хва­неш за да вярваш. В как­во вяр­ва то­га­ва мо­дер­ни­ят човек, кой­то не се опи­ра ве­че по не­по­ко­ле­бим на­чин на дог­ми­те на Троицата? Той вяр­ва в не­що неясно, не­що на­й-­об­що ка­за­но духовно. Но нас ни е нуж­но да се вър­нем на ис­тин­с­ко­то виждане, бла­го­да­ре­ние на ко­ето ще про­ник­нем в ду­хов­ния свят; т.е., че ние има­ме от­но­во нуж­да от ед­на на­ука за посвеще- нието, но от ед­на наука, ко­ято ни го­во­ри за неща, ка­то това: удив­ля­вай­те се на чо­веш­ко­то око, ко­ето е всъщ­ност един ма­лък свят са­мо за се­бе си. Това не е един обик­но­вен образ, то­ва е не­що дейс­т­ви­тел­но по­ра­ди осно- ванията, ко­ито ви из­ло­жих пре­ди малко. Защото някога, ко­га­то бях­ме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, то­ва око бе­ше ед­но и та­зи единстве- ност, ко­ято пос­ле се обър­на бе­ше всъщ­ност от об­ра­зи на Слънцето и Луната. И ние има­ме две очи на основанието, че ако бях­ме ус­т­ро­ени по ед­ни та­къв на­чин да виж­да­ме са­мо с ед­но око, ка­то циклопите, не бих­ме мог­ли ни­ко­га да раз­ви­ем Аза в един ви­дим свят; щях­ме да го раз­ви­ем са­мо в све­та на чувството.

Хелен Келер има един раз­ли­чен чув­с­т­вен свят, един раз­ли­чен пред­с­та­вен свят от то­зи на дру­ги­те хора; тя мо­же­ше да разбира, са­мо за­що­то има­ше яс­но поз­на­ние за езика. Без него, ние не бих­ме раз­ви­ли пред­с­та­вата за Аза. Развиваме я от факта, че мо­жем да пос­та­вим дяс­на­та ръ­ка вър­ху ля- вата, по-специално, ко­га­то пос­та­вя­ме един вър­ху друг си­мет­рич­ни­те крайници. Така, ние раз­ви­ва­ме съ­що ед­на фи­на пред­с­та­ва за Аза, за­що­то кръс­тос­ва­ме оч­ни­те оси на две­те очи, ко­га­то ви­зи­ра­ме един обект. Така

как­то кръс­тос­ва­ме ръцете, та­ка кръс­тос­ва­ме и две­те оч­ни оси. Когато гле­да­ме нещо, ви­на­ги кръс­тос­ва­ме очите.

Двете ма­те­ри­ал­ни очи са са­мо ед­но в духовното. И то се на­ми­ра тук, зад ко­ре­на на носа, то­ва един­с­т­ве­но око, то­ва ду­хов­но око, ко­ето съз­да­ва един об­раз за са­мо­то се­бе си и така, ста­ват две очи. От факта, че чо­ве­кът мо­же да бъ­де един чо­век в дяс­на­та си част и един чо­век в ля­ва­та си част, той мо­же да се усе­ща ка­то човек. Ако той бе­ше са­мо в дяс­на­та или са­мо в ля­ва­та си част, ако той не бе­ше ед­но си­мет­рич­но същество, ця­ла­та пред­с­тав­на ак­тив­ност в све­та би изчезнала; не би се пос­тиг­нал еди н Аз ус­т­ройващ ед­но единство.

Съединявайки в един един­с­т­вен ор­ган два­та об­ра­за на Слънцето и Луна- та, ние съз­да­ва­ме на­ша­та фор­ма за бъ­де­щи­те инкарнации. Ние си казва- ме: ти не мо­жеш да се раз­д­ро­биш в час­ти от це­лия свят; ти не можеш, все пак, да ста­неш един слън­чев чо­век и за­ед­но с то­ва до теб, един лу­нен чо- век. Трябва да ста­неш ед­но един­но същество. Но после, за да мо­же да се усе­ти то­зи еди­нен характер, то­га­ва се раж­да то­ва един­но чо­веш­ко око, по­лу­че­но от Слънцето и от Луната. Човешкото око по­лу­че­но от Слънцето и от Луната е ме­та­мор­фо­за­та във фор­ма­та на това, ко­ето ние но­сим в нас и ко­ето е на­ше­то око; на­ши­те две очи са прос­то об­ра­зи на един­но­то око по­лу­че­но от Слънцето и от Луната.

Ето то­ва ис­ках да ви ка­жа днес, скъ­пи мои приятели, по по­вод опитно- стта, ко­ято ние има­ме в ду­хов­ния свят и ко­ято е от съв­сем дру­го естество, от то­ва на фи­зи­чес­кия свят. И при това, тук още не­ща­та са свър­за ни. Но те са свър­за­на под формата, при ко­ято ние сме на­пъл­но обърнати. Ако ние мо­жем тук да обър­нем ка­то ръ­ка­ви­ца­та чо­веш­ко­то същество, та­ка че да пос­та­вим не­го­во­то вът­реш­но съ­щес­т­во навън, че, нап­ри­мер вътрешно- стта, сър­це­то да ста­не то­га­ва по­вър­х­нос­т­та на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во - то не би мог­ло да ос­та не фи­зи­чес­ко живо, мо­же­те да ми вяр­ва­те - но ако мо­же­ше да се обър­не от­вът­ре навън, да се уло­ви от­вът­ре в сър­це­то и да се обър­не ка­то ръкавица, то не би ос­та­на­ло то­ва чо­веш­ко същество, ко­ето е тук, то би на рас­на­ло до раз­ме­ри­те на универса. Защото ако чо­век се кон­цен­т­ри­ра вър­ху ед­на точ­ка в сър­це­то и има спо­соб­нос­т­та да об­ръ­ща са­мия се­бе си духовно, чо­век ще се пре­вър­не в то­зи свят, с кой­то ина­че има опит­ност меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Това е мис­те­ри­ята на вът­реш­нос­т­та на човека, ко­ято е въз­мож­но да се обър­не на­вън са­мо във фи­зи­чес­кия свят. Но чо­веш­ко­то сър­це е съ­що един обър­нат свят и та­ка от­но­во фи­зи­чес­ки­ят свят е свър­зан с духовния. Ние тряб­ва да при­вик­нем към то­ва обръщане. Ако не при­вик­нем с него, ни­ко­га не бих­ме има­ли точ­на пред­с­та­вя за връз­ка­та меж­ду фи­зи­чес­кия свят ту­к-­до­лу и ду­хов­ния свят.