Лекции изнесени в Карлсруе от 4 до 14. 10. 1911 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Общо взето, до­се­гаш­ни­те лек­ции ни из­п­ра­ви­ха пред два въпроса. Еди- ният от тях се от­на­ся до обек­тив­ното събитие, ко­ето ние свър­з­ва­ме с име­то на Христос Исус; до същ­нос­т­та на он­зи Христов Импулс, кой­то се вклю­чи в ево­лю­ци­ята на човечеството. Другият въп­рос се от­на­ся до това, как от­дел­ни­ят чо­век мо­же да из­г­ра­ди сво­ето лич­но от­но­ше­ние към Христовия Импулс, или как - та­ка да се ка­же - то­зи Христов Импулс мо­же да ра­бо­ти за не­го самия.

Естествено, от­го­во­ри­те на те­зи два въп­ро­са имат не­що об­що по­меж­ду си. Ние ве­че видяхме, че Христовото Събитие пред­с­тав­ля­ва един обек­ти­вен факт от чо­веш­ко­то раз­ви­тие и че тък­мо от това, ко­ето зас­та­ва пред нас във „Възкресението", бли­кат реални, обек­тив­ни сили. Защото за­ед­но с Христос, от гро­ба въз­к­ръсна, та­ка да се каже, един вид зародиш, чрез кой­то от­но­во ще бъ­де въз­с­та­но­ве­но със­то­яни­ето на на­шия чо­веш­ки фан- том, и това, ко­ето въз­к­ръс­на от гро­ба от­но­во ще на­ме­ри път към сър­ца­та на онези, ко­ито търсят пра­вил­на­та връз­ка с Христовия Импулс.

Тази е обек­тив­на­та част от от­но­ше­ни­ето на от­дел­ния чо­век към Христо- вия Импулс. Днес към лек­ци­ите от пос­лед­ни­те дни, ние ще при­ба­вим и су­бек­тив­на­та страна, т.е. ще се опи­та­ме да на­ме­рим от­го­вор на въп­роса, кой­то би мо­гъл да бъ­де пос­та­вен приб­ли­зи­тел­но така: Как от­дел­ни­ят чо­век ще на­ме­ри сили, за да приеме в се­бе си, ма­кар и постепенно, това, ко­ето ид­ва от Христос след Неговото Възкресение?

Ако ис­ка­ме да от­го­во­рим на то­зи въпрос, на­ла­га се да по­со­чим две важ­ни подробности. Когато хрис­ти­янство­то нав­ле­зе в све­та ка­то ед­на рели- гия, то се ока­за не са­мо ре­ли­гия за окул­т­но стре­мя­щи се хора, т.е. за та- кива, ко­ито ис­ка­ха да стиг­нат до Христос по ня­ка­къв ду­хо­вен път; нап- ротив, хрис­ти­ян­с­т­во­то бе­ше за­мис­ле­но ка­то ед­на религия, ко­ято е под­хо­дя­ща за всич­ки хо­ра и мо­же да бъ­де при­ета от всич­ки хора. Ето за­що не би­ва да се мисли, че пъ­тят към Христос за­дъл­жи­тел­но ми­на­ва през ня­как­во спе­ци­ал­но окултно или езо­те­рич­но обучение. Нека пър­во да раз­г­ле­да­ме еди­ния път към Христос, ек­зо­те­рич­ния път, кой­то мо­же­ше да бъ­де на­ме­рен от вся­ка душа, от вся­ко сърце. А пос­ле не­ка да му про-­
ти­во­пос­та­вим дру­гия път, езо­те­рич­ния път, кой­то се стре­ми към Хрис- тос не с по­мощ­та на външ­ни средства, а чрез раз­ви­ти­ето на оп­ре­де­ле­ни окул­т­ни си­ли и способности. Следователно, ние тряб­ва да раз­ли­чим пъ- тя, ми­на­ващ през фи­зичес­кия план, от пъ­тя в свръх­се­тив­ни­те светове.

Едва ли ня­кое от ми­на­ли­те сто­ле­тия е би­ло в та­ка­ва не­яс­но­та от­нос­но външ­ния ек­зо­те­ри­чен път към Христос, как­то 19 век. А 19 век про­те­че така, че не­го­ва­та пър­ва по­ло­ви­на бе­ше по-наясно, от­кол­ко­то вто­рата. Да, хо­ра­та все по­ве­че и по­ве­че се от­да­ле­ча­ва­ха от поз­на­ни­ето си за пъ­тя към Христос. В то­зи смисъл, хо­ра­та ко­ито спо­де­лят днеш­но­то ма­те­ри­алис­тич­но мислене, изоб­що ня­мат представа, как, примерно, още през 18 век ду­ши­те по­еха по пъ­тя към Христовия Импулс и как до­ри през пър­ва­та по­ло­ви­на на 19 век те не бя­ха из­гу­би­ли ре­ал­на­та въз­мож­ност да на­ме­рят Христовия Импулс. Обаче в края на 19 век по­ве­че­то хо­ра из­гу­би­ха то­зи път към Христос. И то­ва е на­пъл­но естествено, ка­то има­ме предвид, че всич­ки ние сме в из­ход­на­та точ­ка на един съв­сем нов път към Христос. Ние чес­то сме об­съж­да­ли то­зи нов път, кой­то се от­к­ри­ва пред душите, ка­то ед­но - бих ка­зал - об­нов­ле­ние на Христовото Съби- тие. В раз­ви­ти­ето на чо­ве­чество­то ви­на­ги ста­ва така, че по от­но­ше­ние на да­ден про­цес за­дъл­жи­тел­но нас­тъп­ва един вид упадък, преди да из­г­рее ед­на но­ва светлина. Така и от­д­ръп­ва­не­то от ду­хов­ни­те светове, ко­ето нас­тъ­пи през 19 век, е не­що на­пъл­но ес­тес­т­ве­но с ог­лед на глав­но­то пред­с­то­ящо събитие, а именно, че в хо­да на 20 век тряб­ва да започне, как­то чес­то сме изтъквали, ед­на съ­вър­ше­но но­ва епо­ха за ду­хов­ния жи­вот на човечеството.

Обаче не­ка да се за­мис­лим вър­ху това, че този, кой­то е на­пи­сал гор­ни­те редове, е опоз­нал те­осо­фи­ята през 40-те го­ди­ни на 19 век са­мо спо­ред тра­ди­ци­ята на ня­кои те­осо­фи от 19 век. И се­га ние тряб­ва яс­но да зая- вим: това, ко­ето е за­им­с­т­ву­ва­но от те­осо­фи­ята по то­зи начин, не мо­же­ше да бъ­де об­ле­че­но във форми­те на на­ша­та Духовна наука; ето за­що и труд­но мо­же­ше да се повярва, че то­га­ваш­на­та те­осо­фия би мог­ла да об­х­ва­не по­-ши­ро­ки кръгове. И ако се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от това, за нас ще бъ­де из­вън­ред­но по­учи­телно да се вслу­ша­ме в един глас, кой­то проз­ву­ча през 40-те го­ди­ни на 19 век:

„... Но глав­но­то е, че ако ня­ко­га тя ста­не ис­тин­с­ка наука, следователно, ако стиг­не до точ­но оп­ре­де­ле­ни резултати, пос­лед­ни­те ще пре­рас­нат във все­об­що убеждение, ще ста­нат по­пу­ляр­ни и ще бъ­дат пре­да­ва­ни на по­ко­ле­ни­ята ка­то об­що­ва­лид­ни истини, без да мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни по пътищата, по ко­ито са би­ли от­к­ри­ти и по ко­ито един­с­т­ве­но мо­же­ха да бъ­дат открити."
Несъмнено, тук до­ла­вя­ме ед­на пе­си­мис­тич­на нотка, ко­ято днес ве­че не е при­съ­ща за теософията. Защото онзи, кой­то е за­поз­нат с ес­тес­т­во­то на днеш­ни­те ду­хов­но­-на­уч­ни стремежи, и без дру­го е убеден, че според на­чи­на си на действие, те­осо­фи­ята мо­же да ста­не на­ис­ти­на популярна. И как­ва сме­лост про­буж­дат у нас думите, ко­ито че­тем по нататък:

„И все пак, всич­ко то­ва е въп­рос на бъдещето, ко­ето ние не ис­ка­ме да предвиждаме; за­се­га мо­жем да сме са­мо бла­го­дар­ни на скъ­пия Етингер за прек­рас­но­то изложение, ко­ето си­гур­но ще на­ме­ри до­бър при­ем в на­й-­ши­ро­ки кръгове."

И така, ние виждаме, как те­осо­фи­ята се явя­ва ка­то ед­на пла­ха на­деж­да за хората, ко­ито все пак са се до­косна­ли до ста­ра­та те­осо­фия от 18 век. После оба­че по­то­кът на те­ософ­с­кия жи­вот е бил зат­ру­пан от ма­те­риа- лиз­ма на 19 век, и ед­ва чрез това, ко­ето се­га мо­жем да при­емем ка­то из­г­ре­ва на ед­на но­ва епоха, ние се доб­ли­жа­ва­ме до ре­ал­ния ду­хо­вен живот, и то под ед­на та­ка­ва на­уч­на форма, която, об­що взето, мо­же да бъ­де раз­б­ра­на от вся­ко сърце, от вся­ка душа. Деветнадесетият век на­пъл­но из­гу­би раз­би­ра­не­то на нещо, ко­ето нап­ри­мер те­осо­фи­те от 18 век все още притежаваха, и ко­ето те на­ри­ча­ха „цен­т­рал­но сетиво". От Етингер, кой­то е жи­вял тук наблизо, в Мурбах, знаем, че за из­вес­т­но вре­ме той е бил уче­ник на един съвсем при­ми­ти­вен чо­век от Тюринген, за ко­го­то уче­ни­ци­те му твърдели, че при­те­жа­вал това, ко­ето се на­рича­ло цен­т­рал­но сетиво. Но как­во е пред­с­тав­ля­ва­ло то­ва цен­т­рал­но се­ти­во за оно­ва вре- ме? То не е пред­с­тавля­ва­ло ни­що друго, ос­вен това, ко­ето днес въз­ник­ва у все­ки човек, кой­то на­й-с­т­ро­го и с же­ляз­на енер­гия след­ва препоръки- те, ко­ито Вие от­к­ри­ва­те в мо­ята кни­га „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" Общо взето, ста­ва ду­ма за това, ко­ето то­зи прост, при­ми­ти­вен човек, на име Фьолкер, е притежавал, и което му е по­мог­на­ло да ут­вър­ди в Тюринген ед­на ин­те­рес­на за то­га­ваш­но­то вре­ме теософия, ко­ято е ока­за­ла вли­яние и вър­ху Етингер. Както за съв­ре­мен­ния чо­век е труд­но да се ори­ен­ти­ра в ед­но не тол­ко­ва от­да­лече­но от нас те­ософ­с­ко течение, чи­ято бо­га­та книж­ни­на ле­жи за­ро­ве­на в ан­тик­вар­ни кни­жар­ни­ци и биб­лиотеки, съ­що та­ка е труд­но за не­го и не­що друго: да приеме, че Христовото Събитие е един обек­ти­вен факт. Колко мно­го дис­ку­сии са ста­на­ли през 19 век по то­зи въпрос! Невъзможно е за крат­ко­то време, с ко­ето разполагаме, да по­со­чим до­ри приблизително, броя на въз­г­ле­ди­те за Христос Исус, ко­ито са би­ли из­каз­вани в хо­да на 19 век. И ако се пос­та­ра­ем да нав­ле­зем в по­-го­лям брой въз­г­ле­ди от­нос­но Христос Исус - би­ли те свет­с­ки или бо­гос­лов­с­ки - то­га­ва ние дейс­т­ви­тел­но ще срещ­нем се­ри­оз­ни затруднения, ако по­ис­каме да нап­ра­вим връз­ка меж­ду въз­г­ле­ди­те на 19 век и времената, ко­га­то те­ософ­с­ка­та тра­ди­ция е би­ла все още доб­ре поддържана. Дори през 19 век ста­на въз­мож­но да бъ­дат смя­та­ни
за из­тък­на­ти хрис­ти­ян­с­ки те­оло­зи та­ки­ва хора, ко­ито сто­яха твър­де да­леч от убеждението, че Христос обек­тив­но е нав­ля­зъл в ми­рова­та исто- рия. И тук ние сти­га­ме до въпроса: До как­во от­но­ше­ние към Христос сти­га онзи, кой­то не тър­си езо­те­рич­ни­те пътища, а ос­та­ва из­ця­ло в об­лас­т­та на екзотеричното?

Доколкото зас­тъп­ва­ме въз­г­ле­ди­те на те­оло­зи­те от 19 век, а именно, че чо­веш­ко­то раз­ви­тие е нещо, ко­ето би мог­ло да про­те­че в чис­то вът­реш­ни­те из­ме­ре­ния на човека, без да има, та­ка да се каже, ни­що об­що с вън- ш­ния Макрокосмос, ние изоб­що не мо­жем да стиг­нем до ед­но приз­на­ва­не на Христос Исус. В та­къв слу­чай ние сти­га­ме до все­въз­мож­ни гро­тес­к­ни идеи, но не и до ед­но ис­тин­с­ко от­но­ше­ние към Христовото Съби- тие. Ако чо­век вярва, че мо­же да пос­тиг­не на­й-­вис­шия чо­веш­ки идеал, от­го­ва­рящ на се­гаш­на­та степен от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, един­с­т­ве­но по вът­ре­шен ду­ше­вен път, чрез един вид се­бес­па­сение, то­га­ва от­но­ше­ни­ето към обек­тив­ния Христос се оказ­ва невъзможно.

Или с дру­ги думи: Доколкото иде­ята за спа­се­ни­ето е нещо, на ко­ето чо­ве­кът мо­же да от­го­во­ри по чис­то пси­хо­ло­ги­чес­ки пътища, не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во от­но­ше­ние към Христос. Обаче кой­то про­ник­не по­-дъл­боко в ми­ро­ви­те тайни, ско­ро ще открие, че ако ня­кой смя­та пос­ти­га­не­то на най-­вис­шия чо­веш­ки иде­ал в се­гаш­на­та сте­пен от Земното раз­ви­тие за нещо, ко­ето е въз­мож­но един­с­т­ве­но чрез ня­ка­къв вът­ре­шен нап­ре­дък на душата, то­га­ва той фак­ти­чес­ки пре­къс­ва сво­ята връз­ка с Макрокосмоса; в то­зи слу­чай той има пред се­бе си Макрокосмоса ка­то един вид при- рода, а вът­реш­но­то ду­шев­но раз­ви­тие - ка­то нещо, проти­ча­що ус­по­ред­но с него; оба­че връз­ка­та меж­ду две­те ос­та­ва непостижима. Точно тук ле­жи ужа­ся­ва­ща­та гро­тес­к­ност в раз­ви­ти­ето на 19 век, че това, ко­ето се нуж­дае от свър­з­ва­не - Микрокосмосът и Макрокосмо­сът - про­дъл­жа­ва да е раз­д­во­ено и разпокъсано. Ако то­ва не бе­ше се случило, то­га­ва ня­ма­ше да въз­никнат и всич­ки оне­зи недоразумения, ко­ито от ед­на стра­на са свър­за­ни с име­то „те­оре­ти­чен материализъм", а от дру­га стра­на с име­то „аб­с­т­рак­тен идеализъм". Помислете само, как раз­де­ля­не­то на Микрокос- моса и Макрокосмоса до­ве­де до там, че хората, ко­ито не об­ръ­ща­ха го­ля­мо вни­ма­ние на вът­реш­ния ду­ше­вен живот, стиг­на­ха до там, да при­чис­лят вът­реш­ния ду­ше­вен живот, как­то и външ­но­то тя­ло към Макрокос- моса, за да пре­не­сат пос­ле всич­ко то­ва в об­лас­т­та на ма­те­ри­ал­ни­те про- цеси. Другите, ко­ито бя­ха убе­де­ни в съ­щес­т­ву­ва­не­то на един вът­ре­шен живот, пос­те­пен­но из­пад­на­ха в аб­с­т­рак­ции що се от­на­ся до всичко, кое- то в край­на сме­т­ка бе­ше от зна­че­ние са­мо за чо­веш­ка­та душа.

Ако се стре­мим към яс­но­та по то­зи тру­ден въпрос, мо­же би тряб­ва да си при­пом­ним не­що мно­го важно, ко­ето нав­ре­ме­то хо­ра­та са изу­ча­ва­ли в Мистериите. Помислете си кол­ко мно­го хо­ра днес са на­пъл­но убедени:

Естествено, хо­ра­та с по­доб­ни ма­те­ри­алис­тич­ни пред­с­та­ви ос­та­ват сли- сани, ко­га­то имат въз­мож­ност да се срещ­нат с на­шия въз­г­лед за нещата. Тук бих ис­кал да Ви при­пом­ня ед­на сце­на от ро­зен­к­ройцер­с­ка­та дра ма „Портата на посвещението", къ­де­то Капезиус и Щрадер про­ник­ват в ас­т­рал­ния свят и къ­де­то е по­ка­за но как тех­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва да­леч не са без зна­че­ние за обек­тив­ния свят, за Макрокосмоса, а пре­диз­викват ис­тин­с­ки бу­ри в елементите*50 За днеш­ни­те хо­ра дейс­т­ви­тел­но из­г­леж­да пъл­на глу­пост ако те чу­ят, че неп­ра­вил­ни­те мис­ли ос­во­бож­да­ват раз­ру­ши­тел­ни си­ли в Макрокосмоса. Но нав­ре­ме­то в Мистериите то­ва бе­ше обяс­ня­ва­но мно­го доб­ре на хората: ко­га­то нап­ри­мер ня­кой лъ­же или до­пус­ка грешка, то­ва не е свър­за­но са­мо с него, а - ка­то един дейс­т­ви­те­лен про­цес - за­ся­га це­лия свят. Немската поговорка: „За мисли­те не се пла­ща мито" означава, че пред мис­ли­те не мо­же да се пос­та­ви ни­как­ва пре- града, ни­как­ва митни­чес­ка бариера. Защото мис­ли­те при­над­ле­жат на обек­тив­ния свят, те не са са­мо ду­шев­ни процеси. Учени­кът на Мистери- ите виждаше: Когато ти из­го­ва­ряш ед­на лъжа, то­ва оз­на­ча­ва са­мо за­тъм­не­ние на оп­реде­ле­на свет­ли­на в свръх­се­тив­ния свят, и ко­га­то из­вър­шиш акт на безлюбие, чрез огъ­ня на без­лю­би­ето не­що из­га­ря в ду­хов­ния свят; а с греш­ки­те си ти прос­то уни­що­жа­ваш свет­ли­на­та на Макрокосмоса. - Ето на как­во обек­тив­но съ­би­тие ста­ва­ше сви­де­тел ученикът: как греш­ка­та раз­ру­ша­ва свет­ли­на­та в ас­т­рал­ния свят и как нас­тъп­ва мрак, или как един акт на без­лю­бие во­ди след се­бе си един ра­зяж­дащ огън в ду­хов­ния свят.

Но всъщ­ност не­об­хо­ди­мо­то ус­ло­вие за да на­ме­ри чо­ве­кът своя път към Христос, как­то и за да не пре­къс­ва на­пъл­но връз­ка­та си с Макрокосмоса, се свеж­да до познанието: Когато из­па­даш в заб­луж­де­ния и грехове, то­ва са обективни, а не су­бек­тив­ни процеси, и те имат сво­ите пос­ле­ди­ци във външ­ния фи­зи­чес­ки свят. И в мига, ко­га­то ня­кой осъзнае, че не­го­ви­те заб­луж­де­ния и гре­хо­ве имат обек­тив­ни последици, ко­га­то се убеди, че из­вър­ше­ни­те от не­го действия, ма­кар и да са ос­та­на­ли на­зад във вре- мето, са пря­ко свър­за­ни с обектив­ния ход на ми­ро­во­то развитие, тогава, об­г­ръ­щай­ки с пог­лед це­лия ход на ми­ро­во­то развитие, той ве­че разбира, че спа­се­ни­ето не мо­же да бъ­де не­го­ва лич­на работа.

Тук съществува, раз­би­ра се, и ед­на дру­га въз­мож­ност за обяс­не­ние на фактите: да раз­г­леж­да­ме при­чи­ни­те за чо­веш­ки­те греш­ки и сла­бос­ти ка­то нещо, ко­ето ле­жи не в рам­ки­те на ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­веш­ки живот, а в об­лас­т­та на Кармата. И ня­ма аб­со­лют­но ни­как­ва възможност, ед­но съби- тие, ко­ето не е историческо, ка­къв­то е слу­ча­ят с вли­яни­ето на Луцифер през древ­на­та Лемурийска епоха, да бъ­де отс­т­ра­не­но от све­та чрез ня­как­во чо­веш­ко действие! От ед­на стра­на на­ме­са­та на Луцифер оз­на­ча­ва­ше за чо­ве­чес­т­во­то ед­но го­ля­мо благодеяние, по­не­же чо­ве­кът се пре­вър­на в сво­бод­но същество; от дру­га стра­на обаче, той тряб­ваше да зап­ла­ти своя нап­ре­дък с това, че се­га ве­че той мо­же­ше да се от­к­ло­ня­ва от пъ­тя на доб­ро­то и пра­вилното, как­то и от пъ­тя на истината. Това, ко­ето нас­тъп­ва в хо­да на инкарнациите, е ра­бо­та на Кармата. Обаче всич­ко онова, ко­ето Макрокосмосът вло­жи в Микрокосмоса, всич­ко онова, ко­ето лу­ци­фе­ри­чес­ки­те си­ли да­до­ха на човека, е не­що,с ко­ето той не мо­же да се спра­ви сам. И за да се справи, той има нуж­да от един обек­ти­вен факт! Накратко, чо­ве­кът тряб­ва да усети: по­не­же не­го­ви­те греш­ки и заб­луж­де­ния не са не­що чис­то субективно, за не­го­во­то спа­се­ние не са дос­та­тъч­ни са­мо су­бек­тив­ни­те си­ли на душата.

И така, то­зи кой­то е убе­ден в обек­тив­нос­т­та на гре­ха и заблужденията, не­пос­ред­с­т­ве­но виж­да съ­що и обектив­нос­т­та на спа­си­тел­но­то действие.

Невъзможно е да при­емем лу­ци­фе­ри­чес­ко вли­яние ка­то ед­но обек­тив­но действие, без в съ­що­то вре­ме да му про­ти­во­пос­та­вим спа­си­тел­но­то дей- ствие: Събитието на Голгота. Като антропософ, об­що взето, чо­векът ­
стига до след­ния избор. В ос­но­ва­та на всич­ко той мо­же да пос­та­ви Кар- мата; тогава, естествено, за всичко, ко­ето е из­вър­ше­но от са­мия човек, той има пъл­но право; са­мо че в то­зи слу­чай той из­па­да в не­об­хо­димос­т­та про­из­вол­но да про­дъл­жа­ва как­то напред, та­ка и назад, пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, без да сти­га до ня­ка­къв край в ни­то ед­на от две­те посоки. В гла­ва­та му всич­ко се вър­ти ка­то ед­но и съ­що ко­лело. Само она­зи кон­к­рет­на ми­съл за раз­ви­ти­ето - и то­ва е дру­га­та въз­мож­ност - до ко­ято ние се до­кос­нахме: а имен­но че епо­хи­те на Стария Сату- рн, Старото Слънце и Старата Луна са би­ли съ­вър­ше­но раз­лични от Земната епоха, че ед­ва в хо­да на Земната епо­ха нас­тъп­ва он­зи вид пре- раждане, ка­къв­то познаваме, и че пос­ле из­ку­ше­ни­ето на Луцифер е пред­с­тав­ля­ва­ло ед­но ед­нок­рат­но съ­би­тие - ед­ва всич­ко то­ва да­ва ис­тин­с­ко съ­дър­жа­ние на ан­т­ро­по­соф­с­кия мироглед. Обаче всич­ки из­б­ро­ени съ­би­тие са не­мис­ли­ми без обек­тив­нос­т­та на това, ко­ето ние на­ри­ча­ме Събитието на Голгота.

Когато раз­г­леж­да­ме пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те времена, ние кон­с­та­ти­ра­ме - и то­ва ве­че сме споменавали, ма­кар и по друг по­вод -, че в из­вес­тен сми­съл то­га­ваш­ни­те хо­ра са би­ли по­-раз­лич­ни от днешните. Слизайки от ду­хов­ни­те све­то­ве в сво­ите инкарнации, хо­ра­та до­не­со­ха със се­бе си, та­ка да се каже, оп­ре­де­ле­но ко­ли­чество от бо­жес­т­ве­ния суб­с­тан­ци­ален елемент. Но постепенно, кол­ко­то по­ве­че чо­ве­кът нап­ред­ва­ше в зем­ните инкарнации, тол­ко­ва по­ве­че то­зи бо­жес­т­вен еле­мент пре­съх­ва­ше и то­ва ста­на яс­но на­й-­ве­че с наб­ли­жава­не­то на съ­би­ти­ята от Палестина. Ето защо, ко­га­то хо­ра­та от пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те вре­ме­на се за­мис­ля­ха вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни слабости, те ви­на­ги усещаха: Най-доброто, с ко­ето чо­ве­кът разполага, всъщ­ност ид­ва от бо­жес­т­ве­на­та сфера, от световете, ко­ито чо­ве­кът е оби­та­вал пре­ди да сле­зе в сво­ите зем­ни ин­карнации. Хората все още усе­ща­ха пос­лед­ни­те въздействия, ид­ва­щи от то­зи бо­жес­т­вен елемент. Но ко­га­то дой­де вре­ме­то на Йоан Кръстител, то­зи еле­мент пре­съх­на окончателно. Вие пом­ни­те как­во оз­на­ча­ват думи­те на Йоан Кръстител: Променете ва­ше­то светоусещане, за­що­то вре­ме­на­та се изме- ниха; се­га ве­че вие не мо­же­те да се из­диг­не­те до ду­хов­ния свят как­то досега, за­що­то ус­ло­ви­ята са съв­сем други. Ето как­во оз­на­ча­ват думите: „Покайте се". Променете ця­ло­то си све­то­усе­ща­не и от­во­ре­те сър­ца­та си за оно­ва бо­жестве­но Същество, ко­ето от­но­во ще вър­не на чо­ве­ци­те това, ко­ето те тряб­ва­ше да из­гу­бят в хо­да на сво­ите инкарнации!

Ето за­що - и то­ва би­ха от­рек­ли са­мо тези, ко­ито мис­лят абстрактно, но не и хо­ра­та с ясен и то­чен пог­лед вър­ху ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия - на са­ма­та гра­ни­ца меж­ду ста­ро­то и но­во­то време, ко­ято има­ме в ли­це­то на всич­ко онова, ко­ето се слу­чи в Палестина, ре­ши­тел­но се про­ме­ни ця­ла­та нагласа, ця­ло­то све­то­усе­ща­не на то­га­ваш­ни­те хора. Да, след съ­би­ти­ята в
Палестина, хо­ра­та се усе­ти­ха изоставени. И те се усе­ти­ха изос­та­вени най-­ве­че тогава, ко­га­то се на­тък­ва­ха на дъл­бо­ки­те въпроси, за­ся­га­щи са­ма­та същ­ност на чо­веш­ка­та душа. Те нап­ри­мер ис­ка­ха да знаят: А как­во ще ста­не с мен и с ця­ла­та ми връз­ка с Космоса, ко­га­то ми­на през Пор- тата на смър­т­та без да съм поп­ра­вил мо­ите злодеяния? И то­га­ва в те­зи хо­ра се по­раж­да­ше ед­на мисъл, ко­ято пър­во­на­чал­но бли­ка­ше от коп­не­жа на душата, ма­кар че ра­но или къс­но тя пре­рас­т­ва­ше в убеждението: „Да, ня­ко­га на Земята е жи­вя­ло ед­но Същество, ко­ето се при­съ­еди­ни към ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството, ти мо­жеш да раз­чи­таш на него; то­ва Същество спо­ма­га за из­п­ра­вя­не на сво­ите зло­де­яния във външ­ния свят, до ко­ито ти не мо­жеш да се добереш; то ти оказ­ва по­мощ да по­доб­риш това, ко­ето бе­ше разва­ле­но по­ра­ди на­ме­са­та на Луцифер!

Ето как­во усе­ща­не се по­яви всред човечеството: от ед­на стра­на усе­ща­не­то за изоставеност, и от дру­га страна - усе­ща­не­то за за­щи­те­ност от ед­на обек­тив­на сила, усещането, че гре­хът е ед­на ре­ал­на сила, един обекти­вен факт. И още нещо: че спа­се­ни­ето съ­що е един обек­ти­вен факт, един обек­ти­вен процес, кой­то не е по си­ли­те на индивида, за­що­то не чо­ве­кът е при­зо­вал Луцифер, а са­мо Онзи, кой­то има пред­с­та­ва за съз­на­телни­те дейс­т­вия на Луцифер.

Всичко това, ко­ето опи­сах с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ки термини, от­дав­на жи­ве­еше в чув­с­т­ва­та и усе­ща­нията на хората, ма­кар и да не сти­га­ше до об­лас­т­та на тех­ни­те понятия; ето за­що въз­ник­на и та­зи не­об­хо­ди- мост, хо­ра­та да се обър­нат към Христос имен­но в об­лас­т­та на сво­ите чув­с­т­ва и усещания. Естествено, църков­ни­те праз­ни­ци и ри­ту­али да­ва­ха въз­мож­ност за за­дъл­бо­ча­ва­не на те­зи чувства, на те­зи усещания.

Но след ка­то чо­ве­кът из­гу­би пър­во­на­чал­на­та си връз­ка с Боговете, как­во мо­же­ше да ви­ди той в об­лас­т­та на ма­те­ри­ал­ния свят? Успоредно с по­тъ­ва­не­то си в материята, чо­ве­кът из­гу­би и своя пог­лед за ду­хов­ни­те све- тове. Изчезнаха и пос­лед­ни­те сле­ди от древ­но­то ясновидство, та­ка че нак­рая чо­ве­кът се ока­за по­паднал в ед­на природа, ко­ято бе­ше на­пус­на­та от Боговете! Пред чо­веш­кия пог­лед ве­че се раз­с­ти­ла­ше един чис­то ма­те­ри­ален свят. И по от­но­ше­ние на то­зи ма­те­ри­ален свят чо­ве­кът не мо­же­ше да под­дър­жа как­ва­то и да е вяра, включ­ва­ща в се­бе си обек­тив­на­та си­ла на Христовия Принцип. Възгледите от 19 век, спо­ред ко­ито на­ша­та Слънчева сис­те­ма - рес­пек­тив­но жи­во­тът на от­дел­ни­те пла­не­ти - е про­из­ляз­ла от т.н. Кант-Лапласова мъглявина, до­ве­до­ха до там, че хо­ра­та за­поч­на­ха да раз­г­леж­дат це­лия свят ка­то един кон­г­ло­мерат от атоми, и за ма­те­ри­алис­тич­но­то ес­тес­т­ве­но­-на­уч­но мис­ле­не би пред­с­тав­ля­ва­ло ис­тин­с­ко бе­зу­мие да тър­си всред то­зи кон­г­ло­ме­рат от ато­ми ка­къв­то и да е Христос. В един та­къв ми­рог­лед ня­ма­ше ни­как­во мяс­то за Христовото Същество; та­къв ми­рог­лед по на­ча­ло из­к­люч­ва как­во­то и да е ду­хов­но

И ако се­га аз го­во­ря по то­зи начин, то­ва съв­сем не е ня­как­ва осъ­ди­тел­на критика. Рано или къс­но тряб­ваше да се стиг­не до там, при­ро­да­та да бъ­де оп­раз­не­на от Боговете и от Духа! Защо? Защото чо­ве­кът тряб­ваше да об­х­ва­не външ­на­та при­ро­да с по­мощ­та на ед­но яс­но и аб­с­т­рак­т­но мисле- не, ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят с Коперник, Кеплер и Галилей. Да, та­зи мис­лов­на тъ­кан тряб­ва­ше да про­рас­не в съз­на­ни­ето на хо­ра­та и да ги до­ве­де до на­ша­та епо­ха на техниката, на машините. Но от дру­га стра­на бе­ше не­об­хо­ди­мо още нещо, а именно: та­зи епо­ха тряб­ва­ше да по­лу­чи един за­мес­ти­тел на това, - ко­ето не мо­же­ше да съ­щес­т­ву­ва в ек­зоте­рич­ния живот, един за­мес­ти­тел на това, че за зем­ния чо­век ста­на не­въз­мож­но да на­ми­ра не­пос­ред­с­т­вения път към ду­хов­ния свят. Защото ако хо­ра­та би­ха мог­ли да на­ми­рат пъ­тя към ду­хов­ния свят, те не­из­бежно би­ха на­ми­ра­ли и пъ­тя към Христос, как­то то­ва ще ста­ва през след­ва­щи­те столетия. Ето за­що тряб­ваше да има един заместител.

Сега ид­ва ред на въпроса: Какво бе­ше не­об­хо­ди­мо за един ек­зо­те­ри­чен път към Христос тък­мо през оне­зи столетия, ко­га­то се ут­вър­ди материа- листичният, ато­мис­тич­ни­ят въз­г­лед за света, един възглед, кой­то посте­пен­но оп­раз­ни при­ро­да­та от Боговете, пре­рас­т­вай­ки през 19 век до ед­но на­пъл­но ате­ис­тич­но раз­г­лежда­не на при­род­ния свят?

Бяха не­об­хо­ди­ми глав­но две неща. Духовният пог­лед към Христос мо­же­ше да бъ­де на­сър­чен по два пътя. Единият път пред­виж­да­ше следно- то: чо­ве­кът тряб­ва­ше да стиг­не до убеждението, че всъщ­ност ма­те­ри­ята не е не­що на­пъл­но чуж­до на не­го­ва­та ду­хов­на същност. Да, тряб­ва­ше да му се пре­дос­та­ви та­ка­ва въз­можност, ко­ято фак­ти­чес­ки да му по­ка­же съв­сем ясно: на­пъл­но пог­реш­но е да смятаме, че нав­ся­къ­де в ма­те­риал­но­то прос­т­ран­с­т­во съ­щес­т­ву­ва са­мо материята. И как мо­же­ше да се по­лу­чи това? По ка­къв друг начин, ос­вен ка­то му се под­не­се нещо, ко­е­то ед­нов­ре­мен­но е и Дух, и материя; нещо, за ко­ето тряб­ва­ше да знае, че е Дух, и ко­ето виждаше, че е със­та­ве­но от материя. Ето как­во тряб­ва­ше да се про­бу­ди в ду­ша­та му: превръщането, веч­но ва­лид­но­то прев­ръ­ща­не на Духа в материя, и на ма­те­ри­ята в Дух. И то­ва ста­на бла­года­ре­ние на факта, че сто­ле­тия наред при­час­ти­ето бе­ше за­па­зе­но и прак­ти­ку­ва­но ка­то един от ос­нов­ни­те хрис­ти­ян­с­ки ритуали. И кол­ко­то по на­зад се връ­ща­ме в историята, тол­ко­ва по­-­яс­но долавяме, че по­-с­та­рите и не тол­ко­ва ма­те­ри­алис­тич­ни вре­ме­на са раз­би­ра­ли при­час­ти­ето по един мно­го по­-

Същото се от­на­ся и за причастието. Докато хо­ра­та знаеха, че то е ед­но жи­во до­ка­за­тел­с­т­во за това, че ма­те­ри­ята не е прос­то са­мо материя, и че има ритуали, чрез ко­ито към ма­те­ри­ята мо­же да бъ­де при­ба­вен и Духът, до­ка­то знаеха, че то­ва про­ник­ва­не на ма­те­ри­ята с Духа е съ­щев­ре­мен­но и ед­но про­ник­ва­не с Христос, ка­къв­то е слу­ча­ят с причастието, те го при­ема­ха без ни­как­ви спорове. Но след ка­то ма­те­ри­ализ­мът зав­ла­дя съз­на­ни­ето на хо­ра­та и те прес­та­на­ха да раз­би­рат как­во ле­жи в ос­но­ва­та на причастието, за­поч­наха и споровете: да­ли хля­бът и ви­но­то са са­мо сим­во­ли на бо­жес­т­ве­ния свят, или да­ли в тях се вли­ва ед­на ре­ал­на бо­жес­т­ве­на сила. Накратко: в на­ча­ло­то на но­во­то вре­ме въз­ник­на­ха всич­ки оне­зи спорове, ко­ито за вни­ма­тел­ния наб­лю­да­тел не оз­на­ча­ват ни­що друго, ос­вен че хо­ра­та са из­гу­би­ли пър­во­на­чал­но­то си разби­ра­не по то­зи въп- рос. За хората, ко­ито коп­не­еха да се приб­ли­жат към Христос, при­час­ти­ето бе­ше един прек­ра­сен за­мес­ти­тел на езо­те­рич­ния път, по кой­то те не бя­ха в със­то­яние да поемат, та­ка че в при­час­тието те мо­же­ха да пос­тиг­нат ед­но дейс­т­ви­тел­но сли­ва­не с Христос. Но всич­ки не­ща си имат сво­ето време. Несъмнено, как­то е вярно, че по от­но­ше­ние на ду­хов­ния жи­вот нас­тъп­ва ед­на съ­вър­ше­но но­ва епоха, не по­-мал­ко вяр­но е, че пъ­тят към Христос, кой­то бе­ше пра­ви­лен в про­дъл­же­ние на сто­ти­ци години, ще си ос­та­не та­къв и през след­ва­щи­те векове. Обаче не­ща­та не­усет­но се променят, вза­им­но се про­ник­ват и това, ко­ето по­-ра­но е би­ло правилно, пос­те­пен­но ще се пре­вър­не в не­що друго, ко­га­то хо­ра­та ще са уз­ре­ли за промяната.

Ето за­що и ед­на от за­да­чи­те на Ан­т­ро­по­со­фи­ята е тази: Да на­учи хората, че Духът мо­же да бъ­де об­х­ва­нат ка­то не­що конкретно, ка­то не­що реал- но. Благодарение на всич­ко онова, ко­ето хо­ра­та изу­ча­ват в „поз­на­нието за вис­ши­те светове" чрез медитации, кон­цен­т­ра­ции и т.н., те ще уз­ре­ят до та­ка­ва степен, че в се­бе си ще из­жи­вя­ват не са­мо мислите, не са­мо аб­с­т­рак­т­ни­те чув­с­т­ва и усещания, но и про­ник­ва­не­то с еле­мен­та на Духа, та­ка че ще из­жи­вя­ват при­час­ти­ето по непосредствен, ду­хо­вен път; и по то­зи на­чин у чо­ве­ка ще въз­ник­ват жи­ви мис­ли - ка­то ме­ди­та­тив­ни мис­ли - ко­ито ще са същото, са­мо че от вът­реш­на страна, каква­то е и сим­во­лът на при­час­ти­ето - ос­ве­те­ния хляб. И как­то ран­ни­те хрис­ти­яни мо­же­ха да тър­сят своя път към Христос имен­но чрез причастието, та­ка и нап­ред­-­
нали­те хрис­ти­яни ще се доб­ли­жа­ват до об­ра­за на Христос чрез нап­ред­ва­ща­та антропософия, ще се из­ди­гат в ду­хов­ния свят до това, ко­ето за­нап­ред съ­що ще се пре­вър­не в един ек­зо­те­ри­чен път към Христос. И то­га­ва в чо­веш­ки­те сър­ца ще се вле­ят та­ки­ва сили, ко­ито ще ук­ре­пят Хри- стовия Импулс още повече; ще се про­ме­нят и всич­ки ритуали, та­ка че това, ко­ето по-ра­но се из­вър­ш­ва­ше чрез сим­во­ли­те на хля­ба и виното, за­нап­ред ще се из­вър­ш­ва ка­то ед­но не­пос­редстве­но ду­хов­но причастие. Обаче ми­съл­та за при­час­ти­ето - тя ще про­дъл­жи да съществува. Трябва оба­че да е на­ли­це и ед­на дру­га възможност, а именно: оп­ре­де­ле­ни ми- сли, ко­ито се вли­ват в сър­ца­та ни чрез ис­тини­те на антропософията, оп­ре­де­ле­ни вът­реш­ни мисли, вът­реш­ни чув­с­т­ва да ни об­х­ва­нат и оду­хот­во­рят с он­зи све­щен трепет, с кой­то дос­ко­ро при­час­ти­ето граб­ва­ше чо­веш­ки­те души. И ко­га­то то­ва ста­не въз­можно - а то дейс­т­ви­тел­но ще ста­не въз­мож­но -, то­га­ва ние ще сме нап­ред­на­ли с още ед­на сте­пен в на­ша­та еволюция. И то­га­ва хо­ра­та ще раз­по­ла­гат с ре­ал­но­то доказател- ство, че хрис­ти­ян­с­т­во е не­що мно­го по­ве­че от сво­ята външ­на форма! Колко ог­ра­ни­че­ни са оне­зи умове, ко­ито смятат, че с пре­мах­ва­не­то на външ­ни­те ритуали, на външ­ни­те форми, при­съ­щи за християнството, ще из­чез­не и са­мо­то християнство. Истински раз­би­ра хрис­ти­ян­с­т­во­то са­мо този, кой­то е про­ник­нат от убеждението, че всич­ки църкви, ко­ито под­държат иде­ала за Христос, всич­ки външ­ни ри­ту­али и фор­ми са са­мо вре­мен­ни и, следователно, преходни, до­ка­то за­нап­ред ми­съл­та за Христос ще ожи­вя­ва под съ­вър­ше­но но­ви фор­ми нап­ра­во в сър­ца­та и ду­ши­те на хората, кол­ко­то и съм­ни­тел­но да зву­чи то­ва в уши­те на днеш­но­то чо- вечество. Ето как Ан­т­ро­по­со­фи­ята ни по­каз­ва ог­ром­но­то зна­че­ние на при­час­ти­ето ка­то един ек­зо­те­ри­чен път към Христос в ми­на­ли­те вре­ме на.

А дру­ги­ят ек­зо­те­ри­чен път хо­ра­та на­ми­ра­ха в Евангелията. Тук ние още вед­нъж тряб­ва да на­пом­ним какво пред­с­тав­ля­ва­ха Евангелията за хо­ра­та в ми­на­ли­те времена. Не е да­леч времето, ко­га­то хо­ра­та че­тя­ха Евангели- ята по съв­сем раз­ли­чен начин, а не как­то то­ва се пра­ви през 19 век; те ги че­тя­ха така, ся­каш усеща­ха как от тех­ния жив извор, в ду­ши­те им се вли­ва не­що истинско, не­що субстанциално. Те не ги че­тя­ха по он­зи пог­ре­шен начин, за кой­то ста­на ду­ма в пър­ва­та ми лек­ция от то­зи цикъл, а та­ка че прос­то виж­даха как от вън към тях ид­ва това, за ко­ето ду­ши­те от­дав­на копнеят; те от­к­ри­ва­ха в тях дейс­т­ви­тел­ния Спасител, за Когото бя­ха на­пъл­но сигурни, че Той съ­щес­т­ву­ва в Космоса.

И за хората, ко­ито че­тя­ха Евангелията по то­зи начин, фак­ти­чес­ки бя­ха ре­ше­ни мно­го от оне­зи въпроси, ко­ито се пре­вър­на­ха в „слож­ни въпро- си" ед­ва за об­ра­зо­ва­ни­те и из­вън­ред­но ум­ни хо­ра на 19 век. Нека да по­со­чим са­мо един пример: Колко пъ­ти при раз­г­леж­да­не­то на въп­ро­са за
Христос Исус е пов­та­ря­но - под ед­на или дру­га фор­ма - от стра­на на из­вън­ред­но ум­ни­те хора, за ко­ито всич­ки на­уки бя­ха на­пъл­но ясни, че съв­ре­мен­ни­ят ми­рог­лед е не­съв­мес­тим с иде­ята за Христос Исус и със съ­би­ти­ята от Палестина! Тези ум­ни хо­ра обяс­ня­ват всич­ко с ед­на впе­чат­ля­ва­ща наг­лед­ност и казват: Да, ко­га­то чо­ве­кът все още не знаеше, че Земята е ед­но мик­рос­ко­пич­но не­бес­но тяло, те мо­же­ха да вярват, че с кръс­т­на­та смърт на Голгота, за Земята нас­тъ­пи ня­как­во ново, из­к­лю­чи­тел­но важ­но събитие. Но след ка­то Коперник доказа, че Земята е ед­на пла­не­та ка­то всич­ки останали, ни­ма бих­ме мог­ли да приемем, че Хрис- тос е до­шъл при нас, ид­вай­ки от ня­как­ва дру­га планета? И за­що би тряб­ва­ло да приемаме, че Земята има та­зи привилегия, в ко­ято са вяр­ва­ли на­ши­те предшественици? А пос­ле об­ра­зо­ва­ни­те хо­ра при­бяг­на­ха до след­ния образ: Откакто съв­ре­мен­ни­ят ми­рог­лед се разшири, те­зи не­ща ве­че се обяс­ня­ва­ха така, ся­каш ед­но от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ните ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния се из­на­ся на ня­как­ва мал­ка сце­на в про­вин­ци­ален театър, а не на го­ля­ма­та сце­на в сто­лич­ния град. Събитията от Палестина се пред­с­та­вя­ха на хо­ра­та - по­не­же Земята е ед­но мик­роско­пич­но не­бес­но тя­ло - как­то го­ля­ма­та све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ка дра­ма се пред­с­та­вя на мал­ка­та сце­на в про­вин­ци­ал­но­то градче. Обаче ние, каз­ва­ха об­ра­зо­ва­ни­те хора, ни­ко­га не бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим по­доб­но нещо, имен­но за­що­то Земята е ед­но мик­рос­ко­пич­но не­бес­но тя­ло в срав­не­ние с Космоса! Ко- гато чу­ва­ме по­доб­но твърдение, то из­г­леж­да умно, но са­мо на пръв пог- лед. Защото хрис­ти­ян­с­т­во­то ни­ко­га не е твър­дя­ло това, ко­ето тук пра­вил­но се оборва. Християнството ни­ко­га не е свър­з­ва­ло из­г­ря­ва­не­то на Христо­вия Импулс с ня­как­ва за­бе­ле­жи­тел­на точ­ка на Земното кълбо, а ви­на­ги и с го­ля­ма се­ри­оз­ност е на­пом­няло, че но­си­те­лят на Христос е бил ро­ден в ед­на жи­во­тин­с­ка яс­ла в об­к­ръ­же­ни­ето на бед­ни пастири. Христи­ян­с­ка­та тра­ди­ция е по­тър­си­ла не са­мо мал­ка­та Земя, но и ед­но съв­сем скри­то ней­но място, за да от­бе­лежи там раж­да­не­то на Христос. И така, хрис­ти­ян­с­т­во­то още в са­мо­то си на­ча­ло е да­ло от­го­вор на въп­ро­си те, ко­ито след вре­ме щя­ха да бъ­дат пос­та­ве­ни от бъ­де­щи­те об­ра­зо­ва­ни поколения, са­мо че те не ги раз­б­раха, по­не­же из­гу­би­ха вся­ка­къв усет за ве­ли­чес­т­ве­ни­те об­ра­зи от Евангелията и за жи­ва­та сила, ко­ято бли­ка­ше от тях.

Въпреки това, без при­час­ти­ето с хля­ба и виното, а и всичко, ко­ето е свър­за­но с него, хо­ра­та не би­ха мог­ли да на­ме­рят ек­зо­те­рич­ния път към Христос, за­що­то Евангелията не би­ха мог­ли да ста­нат тол­ко­ва по­пу­ля- рни, че един­с­т­ве­но и са­мо те да га­ран­ти­рат един об­що­дос­тъ­пен път към Христос. Защото после, ко­га­то Еванге­ли­ята ста­на­ха популярни, се оказа, че то­ва съв­сем не е дос­та­тъч­но за уте­ха и вът­реш­на бла­гос­ло­вия на хората. Наред с по­пу­ля­ри­зи­ра­не­то на Евангелията въз­ник­на и го­ля­мо­то

И така, ние виждаме, че спо­ред те­зи две направления, за­ся­га­щи ек­зо­те­рич­ния път на развитие, жи­ве­ем в ед­на пре­ход­на епо­ха и че - до­кол­ко­то сме схва­на­ли ос­нов­ния дух на Ан­т­ро­по­со­фи­ята - тряб­ва да за­ме­ним ста­ри­те пъ­ти­ща с но­ви пътища. След ка­то прос­ле­дих­ме пре­диш­ни­те ек­зо­те­рич­ни пъ­ти­ща към Христовия Импулс, ут­ре ще ви­дим как се фор­ми­ра езо­те­рич­но­то от­но­ше­ние към Христос, за да прик­лю­чим на­ши­те лекции, ка­то се пос­та­ра­ем да вник­нем в зна­че­ни­ето на Христовото Събитие не са­мо за об­що­чо­веш­ка­та еволюция, но и за вся­ка от­дел­на чо­веш­ка душа. И така, ут­ре ще прик­лю­чим пътя, кой­то по­ех­ме в то­зи лекци­онен цикъл. Надявам се, че ще мо­жем да раз­г­ле­да­ме езо­те­рич­ния път по-накратко, по­не­же през из­ми­нали­те го­ди­ни ве­че сме пос­та­ви­ли ос­нов­ни­те ка­мъ­ни на на­ша­та сграда, та­ка че всъщ­ност ни пред­с­тои да я довършим, ка­то се спрем вър­ху от­но­ше­ни­ето на от­дел­на­та чо­веш­ка ду­ша към Христовия Импулс.