Лекции проф. Екатерина Трендафилова 11. 10. 2005г лекция 1 I. Oбща част
Изтегляне 2.17 Mb.
|
3. Съдебните речи по наказателни дела са винаги устни. Никоя страна, без изключение, не може да депозира своята съдебна реч, без да я произнесе устно. Това не означава, че речта не може да е и написана. Важното е да се прочете. Произнасянето на съдебни речи устно е едно от направленията на принципа на устността. Устността при съдебните речи даже може да се каже, че е условие за валидността им. 4. Пренията на страните представляват цялостна равносметка на резултатите от проведеното съдебно следствие, която се прави било от гл. точка обвинението, било от гл.т защитата. Целта на съдебните прения е да се подпомогне съда при решението на въпросите по същество. 5. В чл. 291, ал. 2 НПК посочва реда, по който се произнасят съдебните прения : прокурор/ЧТ , ЧО и повереника му , ГИ и повереника му, ГО и повереника му, защитник, подсъдим. 1) Редът, по който се произнасят съдебните прения, е задължителен, т.к. чл. 291, ал.2 е императивна правна норма. 2) От разпоредбата е очевидно, че съдебните прения винаги започват с реч на този, който е формулирал обвинението и който има тежест да го докаже. Затова по делата от общ х-р съд. прения започват с реч на прокурора, а по дела от частен х-р – с речта на ЧТ. 3) От разпоредбата е очевидно, че по време на съдебните прения последен говори подсъдимия и това се обяснява с неговото право на защита. Когато подсъдимият произнася своята реч и говорейки последен, той вече знае позицията на всички други страни. 4) По нашия НПК право на съдебна реч има отделно и защитника , и подсъдимия. Упражняването на право на съдебна реч на единия не може да блокира това право на другия.
1) Анализ на събраните и проверени по делото доказателства, за да се предложи на съда извода на страната за фактическите обстоятелства на извършеното престъпление. (НПК – “фактически констатации”). 2) Във втората част на съдебната реч трябва да се аргументира вината на лицето и правната квалификация на извършеното деяние. 3) В третата част страната предлага на съда какво наказание да бъде наложено. При анализа на разпоредбите на НПК, свързани със съдебните прения, ще стане очевидно ясно, че прокурорът и гражданите, които защитават чужди права и законни интереси, ( защитник и повереник), имат не право, а задължение да произнасят съдебна реч. А гражданите, които защитават свои права и законни интереси, (подсъдим, ЧО, ГИ, ГО) нямат задължение , а само правото, ако това засяга интереса им, да се включат в пледоарията и да произнесат своя реч. Що се отнася до прокурора, то е вярно, че не е длъжен да сочи точния размер на наказанието в абсолютна цифра, което трябва да постанови съдът. Прокурорът обаче задължително трябва да посочи дали наказанието трябва да се определи при превес на смекчаващите вината обстоятелства, т.е. под средния размер към минимума, дали при превес на отегчаващите вината обстоятелства, т.е. над средния размер кум максимума или при баланс на едните и другите – по средата. В същото време на практика не се спори, че прокурорът е длъжен да посочи вида на наказанието, длъжен е да посочи също, ако предлага наказанието да се определи като минималното или максималното, предвидено в закона, трябва ли да се приложи чл.66 или чл. 64, НК – условно осъждане. Тези правила с новия НПК ще имат изключително значение, защото новият НПК за І път установи т.нар. правило “ преклудиране на исканията на държавните органи и гражданите, които осъществяват обвинение”. 9. Съдебните прения нямат никакво отношение към доказването. Те нито са доказателства, нито са ДС, нито са способ за събиране и проверка на доказателства. Друг е въпросът , че по време на съдебните прения страните могат да поискат извършване на допълнителни следствени действия. Ако съдът уважи такива искания, той възобновява съдебното следствие, за да извърши исканите действия и събере исканите доказателства – чл. 294, НПК. 10. Както е видно от чл.295, страните имат право освен на пледоария, и на реплика по повод твърденията и доводите на противниковата страна. Подсъдимият винаги има право на последна реплика – чл.295, ал2. 11. По нашия НПК в никой момент , вкл. и по време на съдебните прения, прокурорът не може да оттегли обвинението; веднъж внесъл обвинителния акт, той не може да се разпорежда с него. По нашето право (континенталната пр. с-ма) прокурорът не може да оттегля обвинението , но може да се откаже от обвинението. Когато се откаже от обвинението, съдът не прекратява делото, както е при оттегляне на обвинението, а продължава и се произнася винаги с присъда. (може и осъдителна) – чл.293, НПК. ІІ. Последна дума на подсъдимия (ПДП) – Уредба- чл. 297 – 299 вкл. 1. ПДП е самостоятелен етап на СЗПИ- четвъртия, който етап има свои специфични задачи и форми на дейност. 2. ПДП започва веднага след съдебните прения. 3. Подсъдимият има право и на съдебни прения, и на последна дума. А не или на едното, или на другото, както е в някои държави. Според ВКС непредоставянето на възможност на подсъдимия да произнесе пледоария или ПДП е винаги съществено процесуално нарушения (СПН). 4. ПДП се предоставя , за да може той да изрази “своето окончателно отношение към обвинението” – чл. 297, ал.2. Изразът означава последно, преди съдът да се оттегли за постановяване на присъда, да може подсъдимият да заяви признава ли се за виновен или не и последно какви искания има към съда по повод формулираното обвинение. 5. ПДП не може да се ограничи по време и той може да бъде прекъснат, но само когато явно се отклонява по въпроси, които не се отнасят до делото – чл.298, НПК. 6. Ако по време на ПДП подсъдимият изнесе за І път факти , които не са известни на съда, съдът може да възобнови съдебното следствие, да извърши съответните следствени действия и да провери тези факти. Съдебното следствие е единствената част от СЗПИ, в която могат да се извършват следствени действия и да се събират доказателства. В никой друг етап не е възможно това. Затова съдебното следствие се възобновява. 7. ПДП не е разпит на подсъдим. Казаното от него не може да се отъждествява с обясненията на подсъдим, които са устно ДС. Въпрос 13 : Постановяване на присъдата (ПП)
Уредба – чл. 300- чл.310, НПК 1. ПП е последният пети самостоятелен етап на СЗПИ. 2. Присъдата се постановява веднага , след като приключи ПДП. Между ПП, съдебните прения и ПДП съдът не може да разглежда други дела. Нарушаването на това правило винаги е СПН, защото това правило е принципното изискване на НПК за непрекъснатост на СЗ, което пък в същото време е гаранция за принципа на непосредствеността. 3. Присъдата е валидна, в смисъл действителна, едва след като е била обявена. Обявяването може да стане по единствено възможен начин, предписан в НПК, а именно като се прочете от председателя на състава в публичното СЗ, което е същото, а не се открива ново СЗ. Очевидно, че присъдата е произнесена, не само когато е постановена, не само когато е подписана, но и едва след като е обявена. Затова е вярно, че обявяването на присъдата е един от конститутивните елементи за действителността й. 4. В практиката и доктрината правилно се приема, че присъдата е основен акт, който се постановява в НП-с, защото : 1) Всички други актове или подготвят постановяването на правилна присъда, или осъществяват контрол над същата. 2) Присъдата е единственият юр. акт, който решава въпросите за деянието, вината, правната квалификация и наказанието, при това вярно,че с възможност да бъде обжалвана или протестирана, но сроковете за това са преклузивни. А прокурорът и ЧО не могат да обжалват и протестират присъдата, ако тя е постановена в съответствие с техните искания. 3) СЗПИ , което е главен стадий на НП-с, обикновено приключва с присъда. Но възможно е съдът да се оттегли на съвещание за постановяване на присъда като пети етап на СЗ, а да не постанови такава. Когато напр. ще вземе решение: - да прекрати производството - да спре производството - да възобнови съдебното следствие, когато констатира, че за да постанови присъда, трябва да се съберат и други доказателства. - да прекрати съд. производство и да върне делото на прокурора за допълнително разследване, когато установи, че е допуснато СПН на ДП. 4) Присъдата е единственият юр. акт, който се постановява след извършване на дейност, в хода на която са намерили проявление всички основни принципи. 5) Само с присъда един гражданин може да бъде признат за виновен или невинен. Но е не по-малко важно , че присъдата се явява онова фактическо и правно основание, което е абсолютно необходимо, за да се реализира наказателната отговорност, като се изпълни наложеното наказание. 5. В НПК и на практика присъдата се определя като правилна, респ. неправилна. Това обаче е родово понятие, т.к. е правилна тази, която е законна, справедлива и обоснована. 6. Присъдата се постановява на тайно съвещание. Тайно, защото на това съвещание участва само съдът и не се допуска дори съдебният секретар. Нещо повече- В НПК нарушаването на тайната на съвещанието е обявено като абсолютно касационно основание. 7. Присъдата решава 12 въпроса така, както са изчерпателно посочени в чл.301, ал.1. Измежду тях има въпроси, които са по същество и които не се отнасят до решаването на въпроси по същество – разноски по делото, веществените док-ва, режим за изтърпяване на наказанието и т.н. 8. Нашият НПК допуска , когато съдът е пропуснал да се произнесе по някои въпроси, в срока за обжалване да се произнесе допълнително с определение : случаите, когато пропускът не е въпрос по същество. Чл. 306, ал.1 посочва случаите, в които съдът може да се произнесе с определение. 9. Ако съдът е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, може да се произнесе в срока за обжалване, но с допълнителна присъда- чл.301, ал.3 10. Никоя присъда, независимо дали осъдителна или оправдателна, не може да почива на предположения- чл. 303, ал.1. Съдът може да постанови осъдителна присъда, но само когато обвинението е доказано по несъмнен начин – чл.303, ал.2. Ако обвинението не е доказано по несъмнен начин, по аргумент за противното от чл.303, ал.2, съдът ще постанови оправдателна присъда, а няма да прекрати производството. 11. Присъдата има задължителни реквизити и на трите свои части – уводна част, мотиви, диспозитив.- чл.305 (не е нужно да го знаем наизуст). 12. Съдът не може да отлага обявяването на дизпозитива на присъдата. Той само може да отлага обявяването на мотивите. Освен това диспозитивът винаги се подписва от всички съдии и съдебни заседатели, докато мотивите се подписват от съдебните заседатели, само ако присъдата е постановена при особено мнение. 13. Според общоприетата практика на ВС мотивите трябва да отговарят на следните изисквания : 1) Да са изчерпателни, пълни : Това означава , че съдът трябва да е аргументирал защо дава вяра на тези док. материали , а на друга група приема, че са недостоверни и не им дава вяра; трябва да мотивира защо е дал вяра или е приел , че обясненията на подсъдимия са недостоверни; трябва да аргументира защо деянието се приема, че е умишлено; защо не следва да се приложи условно осъждане; с кои действия/ бездействия са причинени вредите и в какво се изразяват същите, вкл. и като размер; трябва да посочи кои са смекчаващите и кои са отегчаващите вината обстоятелства и т.н. 2) Мотивите не трябва да са противоречиви : Т.е. не трябва да съдържат твърдения, които са взаимно изключващи се; аналогични твърдения; не трябва да има позовавания, които противоречат на закона или морала. 3) Мотивите не трябва да противоречат на диспозитива на присъдата. Извод : В практиката на ВС константно се приема, че във всички тези случаи, т.е. ако мотивите са непълни/ противоречиви или противоречат на диспозитива, е налице СПН. Въпрос от 39 – до 44 вкл., част ІІІ от конспекта – ОТПАДАТ ! Въпрос 17, 18 и 19 от част ІІІ – може би отпадат, но не е сигурно. Въпрос 17 : Правомощие на въззивната инстанция да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане Уредба : чл.335, НПК Въпрос 18 : Правомощие на въззивната инстанция да отмени присъдата и да постанови нова присъда Уредба : чл.336, НПК Въпрос 19 : Изменение на присъдата на първа инстанция . Потвърждаване на първоинстанционната присъда Уредба : чл. 337 и чл. 338 * Ако тези въпроси – 17, 18 и 19 не отпаднат, можем да ги развием на базата на въпрос 14, т.к. там е общата характеристика на въззивното производство. !!! Въпрос 14 : Обща характеристика на въззивното производство 1. Предмет на въззивното производство (ВП) са : 1) Невлезли в сила присъди – тук изключения няма, става въпрос за всяка такава присъда. 2) Определенията, с които се прекратява нак. производство, както и няколко други определения, така , както са изчерпателно посочени в чл. 341, ал.1, НПК.
- Присъдата е законна, когато е постановена в пълно съответствие със закона, като тук думата закон означава НК или НПК. Ако не е правилно приложен НК, непосредственият резултат е грешка в правната квалификация. Когато неправилно е приложен НПК, непосредственият резултат е СПН. - Присъдата е несправедлива, когато наказанието е определено в рамките на санкцията, предвидена за конкретното престъпление, но така определеното наказание не е правилно индивидуализирано, защото не са отчетени мотивите , подбудите, другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. - Присъдата е обоснована, когато фактическите констатации на държавния орган в пълна мяра и адекватно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен материал. 3. ВП се осъществява от окръжните съдилища, когато се атакува присъда на районния съд и от апелативните, когато се атакува присъда на окръжния. 4. ВИ, когато се произнася по същество, постановява решения или присъди. Във всички останали случаи се произнася с определения. 5. ВИ е именно въззивна, защото съдът проверява както правилно ли е приложен закона, така и правилни ли са фактическите констатации на І инстанция. Оттук може да се направи извод, че ВИ е последната инстанция по фактите, защото следващата и последна касационна инстанция не може да проверява по какъвто и да било начин установените по делото фактически констатации. Затова ще е верен и друг извод : По нашето право фактическите обстоятелства се установяват в две инстанции – І инст. и ВИ, а правилното приложение на закона също се контролира от две инстанции – ВИ и касационната. ! 6. ВИ не само проверява дали фактическите констатации са правилно установени. Нещо повече – тази инстанция може като резултат от тази проверка да приеме нови фактически положения – чл. 316, НПК. Всъщност ВИ вярно да се определи като инстанция по същество или като втора първа инстанция, но не поради друга причина, не защото може да проверява фактическите положения, а защото може , като ги провери и констатира, че са неправилни, да приеме други. 7. ВП е различно от касацията, защото в касационната инст. се проверява само правилното приложение на закона. Фактическите констатации, такива, каквито са приети, касационният съд нито може да проверява, нито може да оспорва, нито може да приема нови фактически положения. ВИ освен това проверява както факт. констатации по делото, така и правилното приложение на закона. 8. ВП е различно от контролно-отменителното, каквото съществуваше у нас до 1998г., когато бе заменено с въззивно. При контролно- отменителното производство съдът също проверява дали фактическите констатации са правилно установени, но разликата е , че когато този съд констатира, че са неправилни, не може да установява нови фактически положения като ВИ, а единственото му правомощие е да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане с цел да се установят тези нови факт. положения. 9. ВИ има и контролно-отменителни, и контролно-решаващи правомощия. Решаващите правомощия на ВИ са : когато потвърждава присъдата , изменява присъдата, когато намалява/ увеличава наказанието, когато постановява нова присъда, когато прекратява и когато спира производството. ВИ има и контролно-отменителни правомощия : когато отменя присъдата и връща делото или на ДП за допълнително разследване, или на І инст. за ново разглеждане. От изложеното може да се направи извод, че нашето ВП не може да се определя като класически, пълен въззив, при който делото винаги се решава по същество и съдът няма контролно-отменителни правомощия. Контролно-решаващите правомощия са типични за ВИ, а контролно-отменителните – за касационната. Затова може да се направи верен извод, че нашето ВП е смесена нак. процедура, при която се преплитат и взаимно допълват контролно-решаващи, т.е. типични въззивни правомощия, с контролно-отменителни, т.е. типични касационни правомощия. 10. Във ВП намира пълно приложение ревизионното начало – чл.314. От тази разпоредба могат да се направят следните изводи : 1) Ревизионното начало приложение в три направления : 1- По отношение основанията за обжалване. Тук правилото е : Съдът може да отмени или измени присъдата и на основание, което не е посочено в жалбата/протеста. 2- По отношение на лицата подали жалба. Тук правилото е : Съдът отменя присъдата или я изменява и по отношение на лицето, което не е подало жалба. 3- По отношение частите на присъдата. Правилото е : Съдът отменя присъдата и в необжалваната й част. 2) Второинстанционната проверка, благодарение на ревизионното начало, се извършва не в рамките на подадените жалби и протести, а само по повод на тях. 3) Благодарение на ревизионното начало и посредством този способ, въззивният съд осъществява контрол както в/у дейността, извършена в ДП, така и над дейността, извършена в І инст. Изводът е верен, защото ако е допуснато СПН, делото се връща на стадия, на който е допуснато, без значение дали е на досъд. или съдебна фаза. 11. Във ВИ намира пълно проявление т.нар. забрана да се влошава положението на подсъдимия (reformatio in peius). 1) Тази забрана осигурява, при това в пълна мяра, свободата (а не правото) на подсъдимия да обжалва присъдата, защото при съществуването на такава забрана той винаги ще е сигурен, че няма да стане причина, сам със собствената си жалба, да утежни положението си. 2) Забраната намира приложение във ВИ и при връщане на делото за ново разглеждане. 3) По нашето право да се утежни положението на подсъдимия означава : 1 – да се увеличи наказанието 2 – да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление (по-тежка правна квалификация). 3 – да се отмени оправдателна присъда. 4) Тази забрана обаче не е абсолютна. Тя може да бъде дерогирана, нейните пр. последици могат да бъдат отстранени. Единственото средство, за да се дерогира забраната и да се утежни положението на подсъдимия, е СЪОТВЕТНИЯТ протест на прокурора или СЪОТВЕТНАТА жалба на ЧО/ЧТ. “Съответен” означава протестът/жалбата да са подадени с искане да се влоши положението на подсъдимия, а това значи с искане да се увеличи нак., да се приложи по-тежка пр. квалификация или да се отмени опревдат. присъда. 12. Чрез ВП се допуска подмяна на вътрешното убеждение на съда и съдебните заседатели с вътрешното убеждение на професионалните съдии. И това е една от честите причини ВП да бъде отричано и критикувано. 13. Във ВИ не действа принципът на непосредствеността, защото въззивният съд може да реши делото по същество и само на базата на установените по делото доказателства от І инст. Но дори когато въззивният съд лично е събрал доказателствения материал, неговото решение пак ще бъде основано на доказателствата, които е събрал лично, но и на онези, които са събрани от друг съд. Поради което принципът на непосредствеността и в този случай няма да намери пълно приложение. 14. Във ВИ се провежда съдебно следствие, но тук са важни три правила : 1) Да се проведе съдебно следствие никога не е задължително. 2) Да се проведе пълно съд. следствие като повторение на съд. следствие на І инст. също никога не е задължително. 3) ВИ може и да не проведе съд. следствие. 15. Във ВИ съществува забрана, макар и същата да не е декларирана изрично, че въззивният съд не може да прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение в І инстанция. Тази забрана следва от систематичното тълкуване на чл. 335, 336, 337, 334 т.5 и т.4 и 338, НПК. Когато ВИ констатира СПН, единственото й правомощие е да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане. От изложеното дотук може да се направи извод, че ВИ не може да връща делата за допълнително разследване, отменяйки присъдата, нито във връзка с фактическите констатации, нито във връзка с правната квалификация. ВИ, ако факт. констатации са неправилни, ще приеме други, различни. Ако тези нови факт. констатации говорят за приложение на закон за същото/по-леко наказуемо престъпление, че измени присъдата. Ако те говорят за закон за по-тежко нак. престъпление, ще постанови нова присъда, ако за по-тежката квалификация има обвинение в І инст. А ако няма обвинение в І инст. за тази по-тежка квалификация, ще потвърди присъдата.
І – Дали използваните доказателства са конкретни факти на обективната действителност, индивидуализирани и определени по време и място. ІІ - Дали те се намират във връзка с предмета на доказване. ІІІ – Дали те могат да допринесат за изясняване на събитието на престъплението. ІV – Дали те са събрани и проверени по реда на НПК.
Изтегляне 2.17 Mb. Сподели с приятели:
|