Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на братя данчови

Допечатката, направена през 1939 г., включва без промени същото книжно тяло, единствено на корицата е отбелязана новата година на издаване, а също и с дребен шрифт е добавено следното: “Препоръчан от Министерството на народното просвещение със заповед № 5932 – 23. – ІІ. от 20 апр. 1938 год.”. Както става ясно, Иван Г. Данчов издава речника под псевдонима Ив. Г. Д. Славянов.

Речникът има следните раздели: Кратки правописни правила; собствено Правописен речник; Излишни чуждици в българския език; Чужди исторически и други изрази.

В Кратките правописни правила (стр. 3-9) са застъпени следните въпроси: Употреба на буквата ѣ; Употреба на буквата ѫ; Употреба на буквата ъ; Употреба на буквата ь; Употреба на буквата й; Други правописни правила (употреба на членната форма, двойно „н”, кога се пише -ея, -ия и кога – -еа-, -иа-, употреба на главните букви, както и някои други въпроси). Правилата са формулирани кратко, ясно и с посочване на достатъчно примери. Общо взето, последователността на излагане на правилата, както и тяхното съдържание съответстват на официалния правописен речник на министерството на народното просвещение. Някои от илюстративните примери тук буквално са пренесени от официалния речник.

Това, което отличава този речник от другите правописни речници, е решението на автора да отдели в самостоятелен раздел чуждите думи, които, макар и да се употребяват в писмената и устната практика, по всеобщото мнение на специалистите или според виждането на автора са излишни, защото имат напълно равностойни български съответствия. Така авторът разширява спецификата на речника, като в едно тяло се опитва на практика да съвмести две съдържания, които обикновено са предмет на две различни справочни издания: едното по правопис (и евентуално правоговор), другото – нещо като подобие на речник на чуждиците. Обръщам внимание, че ако според общоприетото мнение чуждица за разлика от чужда дума е ‘излишна чужда дума’, в наименованието на раздела “Излишни чуждици в българския език” можем да съзрем известна тавтология. Правописът на чуждите думи, които авторът не смята за „излишни”, е посочен в главния раздел, а именно в собствено „Правописния речник”. За отбелязване е също, че след всяка от чуждите думи в скоби е посочен произходът на думата, напр. карамел (фр.), карикатура (ит.), катедра (грц.). Това е полезна съпътстваща информация. Друга подобна и също много полезна съпътстваща информация е предупреждението за евентуални правописни, изговорни и друг вид грешки, напр. при агне в скоби е отбелязано (не: ягне), при франкмасон – (не: фармасон)²¹, а при хоругви в скоби е отбелязана препоръчителната форма хорѫгви. Полезни са и кратките пояснения на значенията на някои чужди, редки или неясни за широката аудитория откъм значение думи, напр.: крамола (караница), контя (кича), потекло (произход), хлев (обор, кошара), хортувам (приказвам). Без да измества същината му, цялата тази допълнителна информация прави речника нещо повече от правописен справочник, придава му по-универсален характер. Така той става много по-ценен за сравнително непретенциозната ученическа аудитория, към която преди всичко е ориентиран. Впрочем подобна практика налага преди това проф. Стоян Романски в своя правописен речник от 1933 г.

По приблизителни изчисления в частта „Правописен речник” са включени между 9500 и 10 хиляди заглавни думи. При повечето от заглавните думи са посочени и други форми или производни думи. При глаголите от първо и второ спрежение доста последователно са отразени и формите за минало несвършено време (1 л., ед.ч.) и на миналото несвършено причастие, в някои случаи се дава и формата за 2 л. ед. ч. сег. време. При глаголите от несвършен вид са посочени и отглаголните не-съществителни. Много от съществителните имена, особено едносричните съществителни от мъжки род, са представени и с формата за множествено число, както и с бройната си форма, ако имат такава. Редовно се посочват членуваните форми. Прилагателните имена се представят само с основната си форма или и с формата за женски род, ако има някаква особеност при формоизменението. Ударението е отбелязано на всички думи и форми. Трябва категорично да се заяви, че тази най-важна част от речника е изработена съвсем професионално, пропуските, грешките и недоглежданията са минимални, повечето от тях са допуснати по технически причини, а не от некомпетентност.

Стигаме до раздела „Излишни чуждици в българския език” – оригинално хрумване на автора, което подсказва и за твърдото отстояване на принципа за борба за чистота на езика. Пуристичното вдъхновение на автора не е нещо извънредно в ония години, особеното в случая е това, че един френски възпитаник, човек с висока компетентност по класическите и съвременните европейски езици се проявява като такъв отявлен радетел за чистота на българския език откъм лексикалния му състав. И още нещо характерно за този речник: за пръв и единствен път в българското лексикографско дело е подготвен отделен раздел, включващ не просто чуждите думи в български, а чуждиците, т.е. тези думи, които авторът смята за ненужни. При всяка от чуждиците в скоби са посочени произходът и след тире българското съответствие или българските съответствия, ако предложението включва повече от един еквивалент. Предложените съответствия всъщност са и нещо като превод на значението на чуждата дума, което означава, че тълкувателната част от речника може да се използва от читателите и с цел запознаване със значенията на чуждите думи, употребявани в българския език. В по-редки случаи се дават разгърнати тълкувания на чуждите думи, напр. клика ‘сбирщина от клеветници, злословци и др.’, клисура ‘тесен планински проход, теснина’, конфиксация ‘отнимане собственост’. Нека да отбележим, че авторът не изпада в краен пуризъм, макар че не липсват и повече или по-малко куриозни предложения, за които вероятно и сам авторът не е вярвал, че ще изместят от употреба съответните чужди думи, като напр. кибрит – предлага се ‘запалка’, картоф – предлага се ‘барабой’, логика – предлага се ‘мислознание’, принцип – предлага се ‘начало’.

Този раздел от речника заслужава отделно изследване, за да се провери колко все пак от чуждите думи, обявени от автора за чуждици, днес вече не са в активна употреба или дори са забравени от новите поколения, по каква причина – дали не заради архаизирането или изчезването на реалиите, или заради някакво осъзнато усещане за “чуждост” на чуждиците.

Вероятно сам авторът си е давал сметка, че обособяването на такъв раздел в рамките на един правописен речник е доста екстравагантна стъпка, защото в немалко случаи правописни главоболия създават именно чуждите думи. Ползвателите би трябвало, ако искат да проверят правописа на определена дума, да търсят думата или в предходната част, или в тази част, първо, защото те като ползватели на правописен речник не са длъжни да знаят дали думата е чужда или домашна и, второ, защото те няма как да знаят дали авторът е сметнал дадената дума за имаща място в речника на българския език чужда дума, за да я търсят в предходния раздел, или за чуждица, за да я търсят при чуждиците.

Речникът завършва с много полезния раздел “Чужди исторически и други изрази”, в който в азбучен ред са представени известни сентенции и изрази, употребяващи се в българския език непреведени, в тяхната оригинална форма – повечето от включените изрази са от латински и френски език. Съответните изрази са дадени в оригинал, след което следва обяснение на значението и употребата им. Напр. при популярния латински израз in vino veritas е налице следното обяснение: ‘истината е във виното, т.е. човек се разприказва под влияние на виното и тогава разказва неща, които не би казал в трезво състояние’. Разделът съдържа 245 израза.
Ив. Г. Славянов. Чужди думи в българския език. Чуждици, заменими с хубави български думи. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1944. [54 стр.]

Това е издание на същия раздел от правописния речник „Излишни чуждици в българския език” като отделна книга – без каквито и да са изменения, нещо повече – дори номерацията на страниците следва номерацията на раздела от правописния речник. Ето защо тази отделна „книга” започва със страница 139 и свършва със страница 192.

Разделът е оформен и пуснат в разпространение като отделно книжно тяло по разбираеми причини. Вече посочих, че той стои доста усамотено в рамките на един правописен речник, затова статусът на самостоятелно издание много повече му подхожда.

Както вече стана ясно, това не е класически тълковен или тълковно-правописен речник на чуждите думи, а само речник на „излишните чуждици”. С това едноименният раздел от правописния речник, както и това издание с още по-голямо основание остават в историята на българската лексикография като първи и единствен засега опит да се състави нещо като речник със „забранителен”, „непрепоръчителен” характер на словника. В много изследвания се дават списъци от нежелани и излишни чужди думи, в някои речници на чуждите думи (например в речника на Стефан Младенов) изрично при съответните чуждици е налице бележка, че те не се препоръчват за употреба и че на тяхно място са налице пълноценни български съответствия, но речник на чуждиците никой друг преди Иван Г. Данчов и след него не е съставял и издавал.

Ако не броим това, че речникът, който по своята концепция, структура и обем на словника би могъл да се възприеме и като следващо издание на правописния речник на Иван Г. Данчов от 1938 и 1939 г., излиза под авторството на двамата братя, използвали псевдонима Братя Славянови, съществената новост тук е, че речникът е съобразен с новия български правопис, влязъл в сила през февруари 1945 г.

Относно авторството. Трудно е да се прецени по какви съображения Иван Г. Данчов привлича брат си като съавтор и защо двамата не излизат с истинските си имена, както това вече са направили през 1936 г. при съставителството на енциклопедията. Очевидно творческото сътрудничество на двамата по време на работата им върху енциклопедията ги подтиква и след това да продължат да работят заедно. За отбелязване е, че и по-късно – през 50-те години, когато започват активно да пишат бележки и обзори по актуални езикови въпроси и рецензии на речници, всичко това те публикуват от името на двамата, но без да използват псевдоним.

Не можем да установим и колко голям е приносът на единия или на другия автор при съвместната им работа и какъв е бил механизмът, по който разпределят работата си, имало ли е водещ автор, дали са си разменяли за редактиране и бележки материалите и т.н. Самите им съвместни произведения, не само този речник, не дават отговор на тези въпроси. Би могло да се предположи например, че водещият автор при съставителството на енциклопедията е бил Никола Г. Данчов, чието име предхожда името на брат му, макар че, ако се спазва азбучният ред, би трябвало името на Иван Г. Данчов да бъде поставено на първо място. Възможно е обаче името на Никола Г. Данчов да е на първо място и по други съображения, несвързани с някакво лидерство по време на съвместната работа, например защото Никола е по-големият брат или защото той е обществено по-популярната и активна личност. Специално за дела на авторско участие при подготовката на речника от 1945 г. е ясно, че името на брата само е присъединено към името на Иван Г. Данчов, който бездруго ще е останал основен автор, защото самият речник, както казахме, е само вариант на речника от 1938 и 1939 г. Може да се допусне, че това е сторено и защото двамата по-лесно са могли да си осигурят разрешение за издаване на речника и да пробият на пазара на правописни речници, каквито същата година се появяват още няколко.²² Речникът е издаден с разрешението на Министерството на информацията и изкуствата (№ 11340 от 2 юли 1945 г.) за разлика от изданията от 1938 и 1939 г., които, както се отбеляза, излизат с разрешението на Министерството на народното просвещение, а това предопределя в голяма степен и целевата аудитория, предназначението на изданията.

След 1944 г. получаването на разрешения за издаване на книги силно започва да зависи от променените обществено-политически условия в страната, от актуалната политическа конюнктура. Когато става въпрос за издаването на правописен речник, и то през 1945 година, нещата са още по-сложни, защото на февруарската правописна реформа се гледа като на едно от най-важните политически мероприятия на новата власт. Неслучайно новият правопис остава известен с името „отечественофронтовски” правопис. Месеци наред преди това в обществото, най-вече чрез печата, се водят разгорещени правописни спорове, в които наред с обичайните хули, клевети и обиди от всякакъв род, съпътстващи през цялата първа половина на 20. век правописния въпрос, се отправят дори закани за убийство на някои от по-активните членове на правописната комисия, отстояващи възгледа за радикални промени, каквито се и осъществяват на практика.

Само през 1945 г. излизат от печат няколко правописни речника, всички съобразени с новия правопис: 1. Правописен и правоговорен наръчник (издателство „Българска книга”, 1945); 2. Правописен речник Хемус на българския книжовен език (съставител Любомир Андрейчин); 3. Правописен речник на българския книжовен език (от Братя Славянови); 4. Правописен речник на българския книжовен език (съставители Иван Леков, Любомир Андрейчин и Владимир Георгиев).

Правописен и правоговорен наръчник е подготвен от група членове на Дружеството на филолозите слависти в България – Иван Хаджов, Цветан Минков, Димитър Осинин, Стойко Стойков, Никола Костов, Любомир Андрейчин, Стефан Илчев, Димитър Маджаров и Кръстьо Генов. Това е най-пълното справочно издание между по-горе посочените четири речника, с голяма уводна част от близо 80 стр. Някои от съставителите са участвали в 25-членната комисия, която подготвя правописната реформа, напр. Димитър Осинин е бил неин председател (Русинов 1985: 116), а Цветан Минков, един от основателите на Дружеството на филолозите слависти, макар да не е бил член на комисията, от своя страна заедно с Л. Пищялов е автор на „практичното помагало” Пълен правописник на българския език с речници (София: Книгоиздателство Ив. Коюмджиев, 1940). Наръчникът трябва да се разглежда нещо като експресно официозно издание, целящо да наложи и популяризира решенията на правописната комисия. Наръчникът, въпреки нелошите си качества, няма други издания.

Изрично номиниран като официално издание е посоченият по-горе под номер 4 Правописен речник на българския книжовен език. Съставители на първото и второто издание на речника (от 1945 и 1948 г) са Иван Леков, Любомир Андрейчин и Владимир Георгиев. От третото преработено издание от 1954 г. към тримата съставители се включва и Стойко Стойков, като от това издание нататък съставителите са посочени в следния ред: Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков. Всички те са участвали в работата на правописната комисия. До петото издание вкл. (1960) речникът се издава от издателство „Народна просвета”, след това – от издателство „Наука и изкуство”. Както се отбеляза, четворката съставители диктува положението с правописните норми в продължение на близо 40 години, до 1983 г., когато най-после излиза голям академичен правописен речник, който впрочем е обещан на българското общество още през 50-те години. Последното, десето стереотипно издание, дори излиза в 1984 г., т.е. една година след отпечатването на академичния речник. Впрочем споменатият и многократно издаван речник е сравнително кратък по обем (І изд. 221 стр.), далече от богатствата, които съдържа речникът на Романски от 1933 г. като универсален справочник и далече от много по-подробния Правописен и правоговорен наръчник (400 стр.). През годините речникът е поправян, преработван, допълван, та обемът му се увеличава двойно при последните му издания в сравнение с посочения обем на изданието от 1945 г.

Най-малък по обем и оскъден откъм посочване на правописа на различните форми на изменяемите думи, особено на глагола, но със сравнително пълен увод, е Правописният речник Хемус на българския книжовен език, съставен по официалния правопис, както това изрично е посочено, от Л. Андрейчин. Речникът излиза с разрешението на Министерството на пропагандата № ІІІ – 2838 от 24 февруари 1945 г., т.е. разрешението е получено буквално дни след одобрението на правописните промени от Министерския съвет (12 февруари 1945 г.) и дори преди те да бъдат публикувани в „Държавен вестник” на 27 февруари. Междувременно, както пишат и Братя Славянови, със заповед № 1228 от 17 февруари 1945 г. Министерството на народното просвещение въвежда новия правопис като задължителен за българските училища.

Речникът на Братя Славянови по нищо не отстъпва на посочените три други речника, напротив – той запазва оригиналния си строеж, а словникът сега включва много повече форми при отделните заглавни думи, като, както изглежда, за образец в това отношение им служи Правописния и правоговорен наръчник. От друга страна, при посочване на ударенията на глаголните аористни форми, които изобщо липсват в предходните издания, се възприема концепцията и практиката на Стоян Романски от 1933 г. Нека да отбележа още, че в това издание авторите отстраняват досадната тавтология „излишни чуждици”, за която беше намекнато по-горе, та сега разделът е добил наименованието „Речник на чуждиците, заменими с хубави български думи”.

Не е известно дали братята Данчови правят по-късни опити да преиздадат речника. Но дори и да са предприели такива опити, те не са имали големи шансове за успех най-малко по две причини: от една страна, както вече отбелязах, книгоиздателството на техния издател Ст. Атанасов престава да съществува след национализацията през 1948 г., от друга страна, съпътстващи „официалния” правописен речник издания все по-трудно се допускат, дори изобщо не се допускат. И това е жалко, разбира се, защото до началото на 60-те години братята запазват творческите си сили и биха могли, ако са били поощрени, да усъвършенстват речника, като по-подробно и пълноценно развият концептуалната рамка от 1938 г.
Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1936. 1720 стр.

Това е най-значителното лексикографско дело на двамата братя, венец на техните творчески замисли и реализации, издание, което няма аналог в българската културна история. Енциклопедията е вторият изобщо за всички времена в България опит за създаване на справочник от този род и в такъв мащаб.

Първият опит, също успешно реализиран, както е известно, принадлежи на Лука Касъров, който с цената на неимоверни усилия от всякакъв характер, вкл. финансов, успява да подготви и издаде тритомен Енциклопедически речник (І част А – К, 1899; ІІ част Л – П, 1905; ІІІ част Р - ›, 1907. Пловдив: Издание и печат на Д. В. Манчов²³). Енциклопедичният речник, съдържащ само текст, без илюстрации, фотоси, схеми и пр. обичайни атрибути за такъв род издания, и сега продължава да изглежда много добре в полиграфско отношение. Както сам пише, авторът представя материал относно три вида предмети: сведения с най-разнообразен характер („исторически, биографически, географически, научни, литературни, митологически, библейски и други”); „чужди думи, употребителни в книжовния ни език” и „наши си книжовни думи, които мъчно се разбират”. В издания от подобен характер, особено когато те са плод на дългогодишната къртовска работа само на един човек и когато стават смисъл на неговия живот, винаги има нещо много драматично. Такава е и историята на този енциклопедичен речник, но на нея ще се спрем на друго място.

За разлика от Л. Касъров Братя Данчови замислят и подготвят макар и много обемна еднотомна енциклопедия, едно решение, продиктувано очевидно под влияние на образеца, който имат пред себе си, а именно изданията на Le Petit Larousse Illustré, без да разделят съдържанието в две секции (първа секция – общи, често срещани думи, втора секция – собствени имена), каквато е практиката на образеца. Като споменава за влиянието на изданията на „Ларус” върху работата на двамата братя по енциклопедията и нарича това „очевидно” френско влияние, П. Парижков забравя да спомене, че то е в огромна степен преднамерено търсено, но не като подражателство, а като следване на най-авторитетен през годините образец (Парижков 2003). С оглед на франкофонското образование на Иван Г. Данчов влиянието е напълно обяснимо и естествено, а с оглед на резултата намирам, че е било и във висока степен благотворно. Впрочем последовател на практиката на „Ларус”, както сам споменава това в предговора, е и Лука Касъров.

Според данните, които предоставя П. Парижков в цитираната по-горе публикация, енциклопедията съдържа около 35 000 статии за понятия от различни области на знанието, латински и други изрази, биографии на български и чуждестранни обществени, политически и културни дейци, описания на селища и пр. Почти същата информация дава и А. Гергова (2004: 166). Както е отбелязано в предговора, работата по съставителството е продължила няколко години, а статистическите данни за България са според преброяването от 31 декември 1934 г. Авторите не издават никакви любопитни подробности от творческата си „лаборатория”, само скромно отбелязват, че при всичките техни грижи вероятно и тяхната енциклопедия не ще е съвършена, но така и с всяко човешко дело и особено когато то е плод на колосален труд, на много енергия, знания, умения, способности.

Енциклопедията е богато илюстрирана с фотоси и рисунки на личности, предмети, растения, сгради, съоръжения, животни, апарати, машини, съдържа карти – исторически и географски, схеми, таблици с данни и събития и под. Полиграфското оформление е безупречно, издателството на Ст. Атанасов поема огромен финансов риск с това скъпо издание, но резултатът наистина е изключителен. Появата на енциклопедията на книжния пазар на тогавашна цена 650 лв. е истинско събитие в културния живот на страната. Появяват се няколко положителни отзива. Така напр. Ст. Попвасилев пише в сп. „Родна реч”, че съставителите – двамата братя Никола и Иван Данчови, първият писател, а вторият дипломат, „са вложили много грижи... за да направят тая обемиста книга от 1720 страници, добре издадена, с вкус редена и с умение съставена, колкото се може по-пълна, с точни сведения за лица, събития и пр.” (Попвасилев 1936: 234). Ст. Коледаров в сп. „Славянска беседа” нарича братята „трудолюбиви книжовници”, а трудът им е определен „като един от най-значителните приноси не само в нашата книжнина” (Коледаров 1937: 97). По-нататък той оценява енциклопедията като „истински богат справочник – угледен и удобен за всеки момент и за всеки интересуващ се” (Коледаров 1937: 98). „С тая пълнота и достоверност в цялото съдържание... Енциклопедията туря край на много спорове и колебания”, заключава рецензентът (Коледаров 1937: 98). Редакционен коментар, изцяло положителен, помества и сп. „Природа”, което по-специално се интересува от начина на представяне на природната наука (животни, птици, риби, минерални извори, природни богатства и пр.). Между другото в отзива се казва: „Трудове от подобно естество са сравнително рядко явление в книжнината даже на народи, които имат по-богато духовно наследство и по-щастлива историческа съдба... Българската енциклопедия е плод на няколкогодишен съвестен и упорит труд на хора, които с любов и познания са се заели с една нелека и отговорна работа. Българска енциклопедия е издържан във всяко отношение книжовен труд” (Природа 1937: 16).

Изнасяйки подробности за рецепцията на енциклопедията, Г. Слабакова, бивша уредничка в Историческия музей – гр. Чирпан, прави следното заключение: „Синовете на Георги Данчов, наследили всичко ценно и добро от бащината дарба и характер, получили възможност да го обогатят и доразвият, постигат онази висота в творческата изява, която непрекъснатата борба с лишенията и недоимъка прави недостижима за баща им. Това тяхно голямо постижение наистина представлява един синовен дар пред паметта, пред творческия и житейски подвиг на техния именит баща” (Слабакова 2012).

Веднага след излизането на енциклопедията Братя Данчови започват да работят по нейното евентуално преиздаване, като продължават да събират материал, правят собствени проучвания, уточняват дати и събития. Именно във връзка с работата по преиздаването на енциклопедията през 1940 г. Никола Г. Данчов попада на оригиналните Ботеви документи и на неговото тефтерче, които веднага прави достояние на обществеността с публикацията си във в. „Зора”. Войната осуетява намерението на авторите и издателството. След обществено-политическите промени през 1944 г. в България става все по-невъзможно да се планира преиздание. Нещо повече – постепенно достъпът на читателите до енциклопедията става все по-труден. Книгата се превръща в библиографска рядкост и истинска легенда заради мълчанието, което я обгръща. Къде от потребност, къде от просто любопитство тя се чете скришом, ползва се, но не се цитира. Интересът към нея, но вече от историко-библиографска гледна точка, се възроди след промените в страната през 1989 г. Почти едновременно три български издателства я преиздадоха фототипно, като и в трите случая по комерсиални подбуди разделиха съдържанието в два тома, с което нарушиха първоначалния замисъл на авторите. Става дума за фототипните издания на: 1. Издателство „Медицина и физкултура” (София, 1992); 2. Издателство „Маг-77” (Пловдив, 1993); 3. Издателство „Елпис” (В. Търново, 1993).

Като известна компенсация за това, че енциклопедията не се преиздава, двамата съставители са включени в творческия колектив от автори, редактори, сътрудници и служители, наброяващ на моменти 1500 души (!), който се сформира към създадената през 1955 г. служба към БАН „Българска енциклопедия” със задачата да подготвя и издава енциклопедии и друга енциклопедична литература. Двамата братя участват в подготовката на петтомната Кратка българска енциклопедия (София, 1963-1969): Иван Г. Данчов е отговорен редактор (заедно с Ив. Чуруков) на първия том, а Никола Г. Данчов е посочен в списъка на авторите, подготвяли статиите в разделите „История и философия”, „Литература, езикознание и етнография”. Включването им може да се дължи и на това, че енциклопедията им вероятно е влязла като градиво при подготовката на новите академични издания.