Льоса, М. Актуалност на Карл Попър, в."Панорама" 1992/1-2 въпроси към текста

Противодействието, предложено от Попър срещу „историцизма", е „фрагментарният строеж" или постепенното преобразуване на обществото. „Щом веднъж си дадем сметка — пише той в „Нищетата на историцизма", — че не мо­жем да свалим рая на земята, а само малко да подобрим нещата, ние разбираме също, че можем да ги подобрим само малко по малко." Малко по малко, ще рече чрез постоянни частични пренагласи, вместо да се предлага цялостно преуст­ройство на обществото. Напредването по този начин има това предимство, че след всяка крачка е възможно да се обгледа полученият резултат и навреме да се поправят грешките, да се извлекат нужните уроци. „Революционният" метод — историцизъм или „холизъм" („Наричам „холизъм", пише той в „Отвореното об­щество и неговите врагове", схващането за държавата и може би дори за света като за нещо цялостно и единно.") — е затворен за тази възможност, защото със своето пренебрежение към частното и поглед, вперен в общото, той много бързо се отдръпва от конкретното. Той се превръща в изключена от реалното дейност, подчинена изцяло на абстрактен модел, комуто експериментирането е чуждо и в чиито нозе, за да го съгласува с обществената действителност, той жертва оста­налото, от рационализма до свободата, понякога и до обикновения здрав разум.

От всяка пора на понятието планиране дъхти на историцизъм. То предпола­га, че историята може да бъде не само предсказвана, но и направлявана и проек­тирана, подобно на строително начинание. Тази утопия е опасна, защото от лоно­то й дебне сгушеният в нея тоталитаризъм. Не могат да се централизират всички познания, разхвърляни в безброя на индивидуалните духове, които съставляват едно общество, нито да се оценят апетитите, домогванията, нуждите и интереси­те, чието размесване и съвместно съществуване градят историческата еволюция на една страна. Планирането, проведено с крайна последователност, води до цен­трализиране на властта. Тя последователно налага себе си над нормалното разви­тие на всички сили и тенденции на обществения живот и въвежда авторитарен контрол върху поведението на индивидите и институциите. Планирането — една химера, когато се стреми към контролирано и научно насочване на общественото развитие — при всеки опит да бъде наложено води до унищожаване на свободата, до тоталитарни режими с централна власт, която, под претекст полезно да „рационализира" използването на ресурсите си, присвоява правото да лиши граж­даните от инициатива и възможност за различие, насила налагайки им определе­ни форми на поведение.

Вярно е, че в много от свободните общества съществуват институти за „планиране" и че тяхното съществуване не е сложило край на обществените сво­боди. Но това е така, защото тези институти „планират" твърде относително или символично; обикновено се ограничават да предоставят ориентири или информа­ции за икономическата дейност, без да налагат определена политика или цел по принудителен път. Това, stricto sensu, означава не „планиране", а изследване, съ­ветване, подпомагане: дейности съвършено съвместими с функционирането на състезателния пазарен принцип и на демократичното общество.

За разлика от „строителя утопист или холист" или „революционера”, „фрагментарният строител” или реформаторът приема, че “цялото” не може да бъде опознато и че не съществуват начини нито да се предвидят, нито да се направляват движенията на обществото, освен ако не бъде установен диктаторски режими и с цензура и принуда всички поведения се сведат до предварително определена от властта форма. „Фрагментарният инженер" поставя частта пред цялото, фрагмента пред общото, настоящето пред бъдещето, проблемите и нуждите на днешните и тукашните мъже и жени пред несигурния мираж, наречен бъдещо човечество.
Фрагментарен строеж

Реформаторът не ламти за всеобщо изменение и не преследва глобална и далечна цел. Неговото дело се състои в усъвършенстване на институциите и подобряване на конкретните условия на настоящето, за да бъдат разрешени проблемите и да се стигне до частичен, но ефективен и постоянен напредък. Той знае, че единствено с подобно непрекъснато усъвършенстване на частите се подобрява общественото цяло. Намерението му е да бъдат намалени или премахнати бедността, безработицата, дискриминацията, да се открият нови възможности за израстване и сигурност за всеки и да бъде постоянно отзивчив за сложното многообразие на противоречиви интереси и домогвания, чието уравновесяване е необходимо, ако желаем да избегнем злоупотребите и създаването на нови привилегии. Реформаторът не обещава щастие на хората, защото знае, че това не е задача на държавата, а личен въпрос; той знае, че в тази област няма никакъв начин да се вкара в някаква норма човешката общност, това разнолико множество от човешки желания и стремежи. Неговото начертание не е толкова грандиозно, то е по реалистично: обективно да бъдат изтласкани неправдата, обществените и икономически причини за личното страдание.

Защо реформаторът предпочита да промени или да преустрои съществуващите институции вместо да ги замени, както желае революционерът? 3ащото, казва Попър в „Развитие на познанието", едно от основните есета в книгата му „Догадки възражения", функционирането на институциите никога не зависи само от тяхното естество, т. е. от структурата, регламента, задачите или отговорностите, свързани с тях, а и от традициите и привичките на обществото. Най-важната от тези традиции е „нравственото обкръжение" — дълбокият смисъл на правосъдието и обществената чувствителност, достигнат от едно общество на неговата история. Това обкръжение не може да бъде разчистено до tabula rasa. Тази чувствителна материя, съставляваща психологията и затаената душевна структура на едно общество, не може да бъде отстранена или заменена със замах, както би искал революционерът. И именно тя в последна сметка със своята дълбока съгласуваност или противопоставеност на тези традиции осигурява успеха или краха на социалните институции. Колкото и умно да са замислени, институциите не ще изпълнят ролята си, ако не са нагодени по подходящ начин към неизразимия, неписан, но решителен за живота на една нация контекст — “нравственото обкръжение". Постоянното нагаждане на институциите към традиционния и етичен фон — в много по-малка степен от институциите податлив на промени и развитие — е възможно само чрез „фрагментарен строеж". С постепенните промени на обществото той позволява при всяка стъпка да се въвеждат корекции и промени, като по този начин се избягва увековечаването на грешките (неизлечим недостатък на „холистичната" или утопична методология).

Реформизмът е съвместим със свободата. Нещо повече, той зависи от нея, защото постоянният критичен разбор е неговият главен инструмент за действие, Благодарение на критиката реформаторството може да поддържа постоянно равновесието между индивида и властта, за да не й се позволи да се разраства и да подтиска индивида. За сметка на това „утопичният или холистичен строеж” води в по-кратък или по-дълъг срок до съсредоточаване на властта и задушаване на критиката (другояче казано, до диктатура). До този резултат, често достиган неусетно, водят различни видове контрол, съвършено неизбежни при всяка “платонова” политика, която искрено се опитва да “планира” хода на обществото. Политическия, общественият или културният “контрол” подяжда инициативите и свободите до премахване на личния суверенитет и превръщане на гражданина м обикновена марионетка. Разбира се, съществуват множество вариации от меж­динни стадии, отделящи една демокрация, която провежда политика на частичен и смекчен контрол, и тоталитарно или полицейско общество със стопроцентов държавен контрол върху обществената активност. Но е важно да приемем, че ако и в най-свободното общество е необходима известна намеса на властта, която слага някои граници и условия на личната инициатива, защото в противен случай обществото би се оказало в плен на анархията и законите на джунглата, не по-малко сигурно е, че всяка политика на контрол трябва постоянно да бъде наблюдавана и уравновесявана, защото винаги носи в себе си кълновете на авторитаризма, наченките на заплаха срещу личната свобода.

Държавата, казва Попър, е „необходимо зло". Необходимо, защото без нея не би имало нито съвместно съществуване, нито преразпределяне на богатство­то, което осигурява справедливост — защото свободата сама по себе си е извор на огромни несъответствия и неравенство, — и коректив за злоупотребите. Но и „зло", защото съществуването й във всички случаи, дори и при най-свободните демокрации, представлява съществено ограничаване на личния суверенитет и постоянен риск да не се разпростре и да се превърне в извор на злоупотреби, ка­то в крайна сметка подрие крехките основи на културата на свободата, най-краси­вото и най-загадъчно човешко творение, изградено в хода на историческото разви­тие — без да е ясно дали от това е нараснало щастието или, обратно, нещастието на хората.
ТИРАНИЯТА НА ЕЗИКА

Още с първата си книга Попър се възправя срещу една мода, която тогава дори не е още родена: лингвистичната забава. Една голяма част от съвре­менната западна мисъл в следвоенния период се оказва властно погълната от границите и властта, свързани с езика — до такава степен, че в някои моменти (например през 60-те години) се стига до впечатлението, че всички хуманитарни науки, от философията през антропологията и политиката до историята, се пре­връщат в клонове на езикознанието. И че формалната перспектива — думите, ор­ганизирани помежду си и откъснати от своя референт, обективния свят, неизричания, а живян живот, — прилагана системно във всички дисциплини, накрая ще превърне западната култура в нещо като филологическа, семиологическа и грама­тическа спекулация, белег за упадък. Или пък в огромен реторичен фойерверк с постепенно изчезващи идеи и тревоги, породени от „големите въпроси", замене­ни от изключителната грижа за изразяването само по себе си, за формалните структури на всяка наука и всяко знание.

Попър никога не е споделял тази позиция и това несъмнено поне отчасти обяснява защо в нито един миг от продължителната си интелектуална траектория не е бил моден философ, защо мисълта му се оказва така продължително затво­рена в академичните кръгове. За него езикът „съобщава" неща, стоящи извън не­го, и трябва да се опитваме да го използваме функционално, без да се спираме прекалено на въпроса дали думите изразяват адекватно онова, което използва­щият ги е натоварил да изрекат. Забавата да се изследва езикът сам по себе си, като нещо откъснато от съдържащата се реалност — чието изразяване е мисията на думите, — е не само загуба на време. Тя е лекомислие, отклоняване от същественото: търсенето на истината, а истината за Попър винаги е извън думите и е нещо, което те могат да пренесат, но в никакъв случай сами да произведат. „По мое мнение нравствен дълг на всички интелектуалци е да се стремят към простота и прозорливост: липсата на яснота е грях, а претенциозността — престъпление” пише той в “Два аспекта на здравия разум”, една от главите на неговото съчинение “Обективното познание”. “Простотата” за Попър означава такова боравене с езика, при което думите не са важни, притежават прозрачност и пропускат идеите, без да им налагат някакъв особен отпечатък. „Нашите оперативш дефиниции имат предимството, че ни помагат да разположим проблема в област, където нищо или почти нищо не зависи от думите. Да говориш ясно, означава да говориш така, че думите да нямат значение. [Курсивът мой — М. В. Л.] За нас езикът трябва да бъде преди всичко инструмент за рационално общуване." (“Отвореното общество и неговите врагове"). Трудно е да си представим убеждение по-ярко противопоставено на повелята на модерната западна култура да внимаваме с думите, защото те са в състояние да погодят най-лоши номера на онзи, който не се отнася предпазливо с тях и не им обръща достатъчно внимание.

Попър е жертва на една грешка: пренебрегването на изразната форма. Вярата му, че езикът не може да бъде цел за себе си, нито дори основно или господстващо занимание, без да докара дълбоко изкривяване на съдържанието на една наука (онова, което не можем основателно на всяка цена да свържем с езика, на който тя се изразява), е със сигурност съвършено уместна. (Тази тъждественост на формата и съдържанието не съществува дори там, където изглежда неизбежна, в литературата, защото, както казва Габриел Фератер в една известна закачка: Terza rima на Данте не може да бъде сбъркана с мъките в преизподнята.) Вярно е също, че тази вяра имунизира Попър срещу изкушението, примамило немалко видни интелектуалци на нашето време: да сведат „големите въпроси" до равнището на аксесоари — а в крайна сметка такива са темите, свързани с формалния израз на една наука или философия. Мисълта на Попър винаги е била насочена към основното, към големите въпроси, истината и лъжата, обективното и логическо или религиозно познание, свободата и тиранията, индивидът и държавата, предразсъдъците и науката — както при големите класици. Но трябва също да се каже, че неговата мисъл не остава незасегната от това пренебрежение към естеството на думите, от дръзката хипотеза, че те могат да бъде използвани, без да им се обръща особено внимание.

Думите винаги са важни. Подценени, те могат да си отмъстят, въвеждайки смътност, неяснота, двоен и троен смисъл в една реч, която се стреми да бъде асептична и едносмислена. Нежеланието на Попър да приеме езика за автономна реалност със свои собствени импулси и тенденции е имало отрицателни последствия върху творчеството му, нелишено понякога от неточност, дори от обърканост. Терминологията и формулите му невинаги са сполучливи, защото могат да доведат и до недоразумения. Спорно е дали може да се нарече „историцизъм” тоталитарното схващане за историята, както и обикновеният идеологизъм, защото този термин говори за отхвърляне на историята каквато е, или поне нещо твърде отдалечено от Попъровата философия. Но още по-неуместна е употребата на изрази като „фрагментарен строеж" (engineering) или „утопичен или холистичен строеж” там, където може простичко да се каже „реформизъм” и „радикализъм" (а може би „революционност") или пък „либерално поведение" и „тоталитарно поведение". Хайек например е критикувал употребата на думата „инженер", за да се обозначи социалният реформатор заради неволното припомняне на Сталиновия речник, където, както знаем, писателите бяха наричани „инженери на човешките души". Има очевидно противоречие в това, да се назове „инженер" социалният реформатор от страна на философа, който е подложил на такава убедителна критика идеята за „планиране", т. е. илюзията за организирано от централна власт общество, в което неизбежно се стига до окастряне и премахване на с свободите.

Добре е една философия или наука да не се давят в анализа на своя език, защото този път обикновено води до твърде безплодно интелектуално византийство. Но задължително е всеки мислител да обръща на изразния си инструмент цялото необходимо внимание, за да остава във всеки свой текст господар на думите и на речта си и да не превръща в пасивен слуга на езика. Творчеството на Попър, едно от най-плодоносните и новаторските в наше време, страда от този недостатък: пренебрегваните от него думи замъгляват и понякога изкривяват идеите, които авторът не винаги е успял да изрази точно, т.е. със строгостта и нюансите, които тяхната дълбочина и оригиналност изискват.

Пълен антипод на Попър в схващането за езика е Ролан Барт, когато пише например в своята „Встъпителна реч": „В реда на знанието, за да станат нещата каквито са, каквито са били, необходима съставка е солта на думите. Вкусът на думи­те прави знанието дълбоко, плодоносно." Във функционалния език на Попър липсва тази сол на думите, съвършеното съответствие между съдържанието и съдър­жащото на речта, а именно то — и тук е парадоксът — е онова, към което той се стреми със своя идеал за „прост и бистър" език, където думите няма да имат значение. В неговите книги, дори в онези с най-безспорна дълбочина на разсъжде­нието и мисълта, винаги се забелязва известно разминаване между богатството на една мисъл, която никога не стига до нас в целия си блясък, а се оказва спъна­та, подядена, дори замътена от относителната си немота, и съставката на слово­то. За разлика от Ортега-и-Гасет, чиято чудесна проза така добре приляга към идеите, че ги подобрява, непрозрачният и криволичещ стил на Попър често вреди на неговите идеи.

Сравнението между Попър и Барт не е никак произволно. В темата за езика двамата представляват две осъдителни крайности, две скъпо платени прекомерности. За разлика от Попър, убеден, че езикът няма никакво значение, Ролан Барт смята, че в крайна сметка езикът е единственото важно нещо, защото той е сре­доточието на властта, на всяка власт. Есеист с огромен, но лековат талант, пос­тоянно вперил влюбен поглед към собственото си отражение в огледалото, който се предлага и развлича с неизменния си брътвеж — речта, текста, езика, говоре­нето и пр. — и го описва с такъв блясък и софизъм, Барт стига дотам, да твърди - ,да показва", — че не хората говорят, а езикът говори през тях, като ги моде­лира и ги подлага на коварна и невидима диктатура „Езикът [...] не е нито реак­ционен, нито прогресивен, той е чисто и просто фашистки; защото фашизмът не е забрана да говориш, а задължаване да говориш." От тази диктатура мимолетно успяват да се отскубнат единствено литературните произведения, които скъсват с установения език и изграждат нов. Свободата според Барт може да съществува единствено извън езика. (Нима най-свободните хора са творците на изкуството и глухонемите?) Когато се извлече мисълта на Барт и се изолира от хубави­те текстове, които е писал, нейната повърхностност и лековатост, пред­извикателният й и игрив характер, хуморът й и много често празнотата й вед­нага се набиват в очи. Но когато я поемаме с оригиналните текстове, разкрасена от елегантността на неговата проза, изтънчеността в нюанса, заклинателния финес на изречението, оставаме с впечатление за дълбочина, за трансцедентална истина. А тях всъщност ги няма: пред нас е един реторичен мираж.

Защото не е вярно, че лоното на всяка власт е езикът. Та това е софизъм! Истинската власт убива, а думите най-много да отегчат, да хипнотизират или да скандализират. Добрата проза, предизвикателният стил са придали на беглата мисъл на Ролан Барт привидна острота и солидност, докато в същото време ам­бициозната и дълбока система от идеи на Карл Попър в известен смисъл се оказ­ва спъната и снизена от изразяване, което никога не е на висотата на изразявано­то. Защото ако е вярно, че идеите не са направени само от думи, както вярва Барт, без думите, които да ги въплътят и придвижат безупречно, идеите никога не са такива каквито могат да бъдат.

На младини в родната си Австрия Попър (роден през 1902) е марксист. После отхвърля марксизма и в продължение на няколко години с активен социалдемократ. Откъсна се от социалдемокрацията, когато неговите другари се поддават на статистки и колективистични изкушения. Но мисълта на Попър противопоставя на модерната социалдемокрация, отърсена от социалистическите илюзии и от марксисткия „историцизъм". (Например Брайан Мейджи в с книга „Попър", Лондон, 1973, свързва нашия автор със социалдемократическото течение.)

Консерваторите също се позовават на Попър, защото неговото peace meal approach — непрекъснатото, систематично реформиране на обществото — се пригажда към тяхното желание за съчетаване на традиция и съвременност, за да се стигне до хармонична и безболезнена еволюция на обществения живот. Една така богата мисъл може да подхранва всички канали на тази обширна напоителна система, демократичната култура.

Но със сигурност най-точно го обхваща определението либерал — философ във великата традиция на Адам Смит, Джон Стюарт Мил, Бенжамин Констан и Алексис дьо Токвил — онази, която е положила основите на политическата съвременност най-напред в Европа, а после и в останалия свят. Не би било пресилено да кажем, че заедно с тези на Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек и Р. Арон идеите на Попър в най-голяма степен са обогатили и актуализирали културата на свободата в днешния свят.

Но когато днес казваме „либерал", сме заплашени от грешката, която Попър иска на всяка цена да избегне — липсата на яснота. Защото думата в съвременния политически речник има няколко противоречиви значения. В англосаксонския свят например либерали биват наричани прогресистите, всички, които клонят към социалдемокрацията и дори социализма. Докато във Франция, Италия, Испания и Латинска Америка едва се прави някаква разлика между либерал и консерватор; в много случаи това се дължи на факта, че партии или политици, самоопределящи се като „либерали", защитават статуквото, т. е. хибридните режими — меркантилисткия капитализъм или популистката политика на доходите — от намеса на пазара; поддържат монополистки практики и икономически национализъм, които именно са отрицание на постановките на класическия либерализъм.

Попър заедно с Хайек и Мизес е един от видните пионери на възраждането на класическия либерализъм след дълъг период на сурово противодействие срещу либералните идеи и практики — не само с развитието на фашисткия и марксисткия тоталитаризми, но също и с разпространението в демократичните западни общества на онова, което Хайек нарича „конструктивистката измама", идеята че обществените институции могат да бъдат радикално преначертани, за да осъществяват по-добре целите си. Това е зародишът на кейнсианското „планиране” на new deal и на всички съвременни идеологически популизми, в чиято сянка властта на държавата върху икономическия и обществения живот нарастваше чак до голямата антиинтервенционистка контраофанзива, поведена от правителствата а Рейгън в САЩ и на г-жа Тачър във Великобритания.

Двете решаващи за възраждането на класическия либерализъм книги – “The road of Serfdom” (1944) от Хайек и “Отвореното общество и неговите врагове” (1945) от Попър, излизат почти едновременно. Макар и останали незабелязани от широката публика и пренебрегвани от следвоенния интелектуален и политически истаблишмънт, сред който безразделно господстват кейнсианските идеи за държавен нтервенционизъм — държавата провидение — и икономическия национализъм, както и открито социалистическите схващания на централизираните и планови икономики, идеите на Хайек, Попър, Мизес заедно с техните постепенно увеличаващи се привърженици, които ги нюансират и обогатяват (понякога в критичен план) — като Чикагската школа с Милтън Фридман или тази на мислители като Джеймс Бюканън и неговата School of Public Choice, или школата на северноамериканския философ Робърт Нозик, - поддържат живота на либералната доктрина и я обновяват като възможност, различна от социализма и меркантилисткия капитализъм.

От края на 60-те години, с кризата на социализма, по-късното рухване на колективистките режими в Европа и ускореното „либерализиране" на социалдемокрацията либерализмът изживява в целия свят нов апогей - безспорно, с нови одежди и с различел език. Благодарение на него западните страни и онези, които са възприели техния икономически модел — главно Япония и страните от Тихоокеанския басейн, — достигнаха непознати за никоя цивилизация преди това преуспяване и материално развитие. И с края на Студената война и на политиката на блоковете, както и с разпадането на съветската империя като че ли започва ера на мир и благоденствие, в която усилията на нациите все по-малко ще бъдат насоченй към въоръжаване и все повече — към опазване на околната среда, усъвършенстване на демокрацията, разпространение на културата и развитие на науката и техниката „за мирни цели".

Възможна ли е толкова много красота едновременно? Изненадите, поднасяни от историята напоследък — включително и последната, кризата в Персийския залив, чиито последствия са непредвидими, — ни внушават да бъдем предпазливи и да не изпадаме в оптимизма на онези, които подобно на Франсис Фукуяма вярват, че с триумфа на либерализма в света сме достигнали хегелианския край историята.

В планетарен мащаб победата съвсем не е сигурна. В така наречения Трети свят древното варварство още господства и всичко сочи, че така ще е задълго въпреки изключенията, които могат да се преброят на пръстите на едната ръка. И рухването на комунистическите режими в Европа, макар и изключително събитие за каузата на свободата, далеч не е гаранция, че във всяка една страна ще се установи либерална система. В много от тях — в самия Съветски съюз — виждаме как пред очите ни от развалините на комунизма се надигат някои зловещи демони от миналото: най-шовинистки национализъм, антисемитизъм, религиозен фундаментализъм и т. н.

Та нали единственият непоклатим принцип на либералната доктрина е, че всякаква крайна победа е невъзможна. За либерализма съществуват само частични и преходни победи, винаги заплашени от отстъпление или погрешна стъпка. Щом историята не е предварително написана, всичко може да й се случи, тя може да върви и напред, и назад. Прогресът съществува, но едно общество може да мине през множество отклонения, за да го постигне, и следователно едно поколение може да измине в обратна посока пътя, който две-три поколения са успели да извървят напред. Мярката на прогреса не е икономическото развитие — то е по-скоро негово следствие, — а напредъкът на свободата във всички области: икономика, политика, култура, институции, етика. И далеч не е сигурно, че обществата, които благодарение на икономическата свобода са повишили продуктивността си и са издигнали жизненото равнище, са увеличили по същия начин и със същия ритъм свободата в другите сфери на обществения живот.
Свободата, заплашена отвътре

Битката за свобода е постоянна и многопосочна. От гледна точка на либералния изор — по-многообхватен от програмата на всяка партия, която твърди, че го въплъщава — тази битка означава защита на индивида, на гражданското общество, на частната собственост, на постепенния напредък — с реформи, — на политическа, религиозна и културна търпимост, критически дух, ограничено от силата а закона управление, действено и строго, напълно независимо от политическата власт правораздаване и пазарна икономика с устойчиви и справедливи правила, гарантирани от държавата, за да не бъдат използвани в неин собствен или пък в частен интерес.

Това не е нищо повече от сбор принципи, допускащи оценки и вариации в мига на тяхното прилагане. Затова либералният избор понякога се осъществява последователно в страни, управлявани от социалистически или консервативни партии, и отстъпва в други страни заради политика, провеждана от правителства, наричащи себе си либерални. Основното е съдържанието, а не етикетът или обвивката. Всяка мярка, която насърчава децентрализацията на властта — раздробяването на централната власт на множество отделни власти, — е добра за каузата на свободата. Както е добро разширяването на частната собственост било на блага, било на акции, сред гражданите и създаването на конкуриращ се пазар там, където преди са господствали монополите, а също и прехвърлянето към гражданското общество на дейности, обсебени от държавата.

Но всичко това не може истински да придвижи напред каузата на свободата, ако обществото, ограничаващо ролята на държавата и поощряващо личната инициатива и конкуренцията, не стимулира в същото време развитието на критичния дух, без който гражданите не са в състояние реално да упражняват предоставените им от либералното общество права и власти. Парадоксално е, че напредъкът на либерализма в икономиката, характерен за живота на западните страни в последното десетилетие, не допринесе по недвусмислен начин за появата на граждани, които са отворени, тревожни, критически настроени, осъзнаващи очакваната от тях роля в едно общество, „отчуждаващо се" от държавническия патернализъм, активно включени в обществения живот и гражданското действие. Обратно, нормата бе притъпяване на гражданското съзнание, нарастващо безразличие на младите поколения към обществения живот и почти пълна абдикация на гражданското общество пред малобройната политическа класа при решаването на големите социални въпроси. Всеобщ конформизъм, ако не и отвращение и презрение към политиката и обществения живот — такъв се оказа резултатът от материалния напредък и затвърждаването на либералната демокрация в западните страни. Културният живот също бе спънат, вулгаризиран и корумпиран чрез комуникациите, които, вместо да пробуждат, приспиват въображението, съзидателния дух и критиката.

Не е ли тази нечакана реалност най-доброто потвърждение на Попъровата теза, че свободата може да се окаже заплашена в самото лоно на най-твърдите й наглед крепости? В обозримото бъдеще предизвикателствата към свободата в демократичните страни очевидно няма да идват от намиращите се в напреднал стадий на разложение тоталитарни идеологии, а от много по-прикрит и поради това по-опасен враг: досадата, отвращението, културната и духовна анемия, лекомислието, конформизмът и рутината на ползващите се от свободата.
Париж, 12 юли 1990 г.

Преведе от френски КРАСИМИР МИРЧ

Сп. Панорама, година ХІІІ, брой 1-2, 1992