Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата

Хари Кармел за пръв път чу за смъртта на Балантайн от радиото. Това беше рано сутринта на 7 февруари. Кармел почти не разбра важността на новината. Продължителността на напрежението вследствие тайното му излизане от Америка, фактът, че го преследваха, за да го убият, го караха да се чувства откъснат от целия свят сякаш от много години. Беше започнал отново да употребява наркотици, твърди наркотици.

Беше към тридесет и петте, но обикновено го смятаха за по-млад с десетина години. Но онази сутрин в стаята на един хотел на Еърлс Корт в Лондон приличаше повече на болен шестдесетгодишен човек. Лягаше облечен на неоправеното легло и гледаше, без да вижда, със сините си очи пукнатината на тавана. Кожата на лицето му бе опъната и жълта като на мъртвец. Имаше чувството, че пак ще повърне.

Момичето му — Уенди, беше излязло, за да купи сутрешните вестници. Запали цигара и се помъчи да се съвземе. Балантайн. Като че ли беше чул да се споменава името на Балантайн по радиото. Или нещо подобно. Това обаче го накара да се сети какво му предстоеше да направи. Трябваше да влезе във връзка с Балантайн. Трябваше да му даде джубокса. Погледна датата на часовника си и изруга със спокойна безнадеждност. 7 февруари. Боже мой! Това значи, че беше на легло цели три дни, откакто пристигна в Англия. Изведнъж си спомни какво точно беше казал на Балантайн. Обхвана го паника. Беше му обещал, че ще се обади по телефона най-късно до 6 февруари. И ако не му се обади дотогава, да го смята за мъртъв.

Стана бързо от леглото и започна да търси портфейла си. Къде, дявол да го вземе, беше този проклет номер? Намери го на едно парче хартия в момента, в който пристигна Уенди. Един поглед върху първа страница го накара да захвърли телефонната слушалка.

Отново съобщение по радиото... Правилно беше чул. Балантайн беше вече убит! Страхът направи ума му веднага по-бистър.

• 
  Прибери нещата! — каза на Уенди. Излъчваше решителност и повиши тон. — Заминаваме. Сега!
  

• 
  Какво става?
  
• 
  Искам да живея още — това става! — Кармел прибираше вече нещата набързо в една кожена чанта. — Ела, бързо!
  

Дванадесет минути по-късно бяха платили сметката си и излязоха от хотела. Чак след като се отдалечиха, той й каза защо са дошли в Англия.

Тук трябва да отбележим, че не съобщаваме фамилното име на Уенди по нейно настояване. Тя се страхува от евентуален акт на отмъщение от страна на Комисията по определяне на политиката и въпреки че смятаме тези страхове за неоправдани, се съгласихме да уважим нейното желание.

Взехме от нея три интервюта. Тя ни обясни, че в началото е считала, че тайното им заминаване през Канада има някаква връзка с това, че Кармел беше нарушил договора си с НАСА. Не го попитала нищо. И, разбира се,нямала представа, че животът му се намирал в опасност. До онази сутрин на 7 февруари, когато той й каза всичко.

• 
  ... Сега ще започнат да ни търсят в хотелите. Така че отсега нататък ще я караме как да е... Ще намерим къде да отседнем и ще я караме как да е...
  

• 
  Може би трябва да отида в някой вестник направо... — каза. — Този е начинът на играта сега.
  
• 
  А ако не ти повярват?
  
• 
  Разбира се, че ще ми повярват! Всичко е вярно, дявол да го вземе, ще ги накарам да ми повярват.
  
• 
  Преди няколко дни гледах една програма по телевизията — каза Уенди. — Когато ти... знаеш... спеше. Програмата се казва „Научният рапорт".
  
• 
  И какво?
  
• 
  Струва ми се, че една такава програма има сигурно научни съветници и тези съветници могат да разберат това, което казваш, глупако! Кармел веднага се зарадва.
  
• 
  Права си! Естествено, че ще ме разберат. – По-добре от който и да било журналист. Струва ми се, че си улучила. На коя телевизионна станция беше тази програма?
  
• 
  Мисля, че я дават всяка седмица, но не си спомням на коя станция е – каза Уенди – Спомням си само, че имаше реклама по средата и следователно може да е ВВС...
  
• 
  Ще я намерим! – прекъсна я Кармел. – И ще им дам най-страшния „Научен рапорт", който са имали някога!
  

В сряда. 10 февруари 1977 г три дни, след като научихме за смъртта на Балантайн, американецът Хари Кармел се обади по телефона в канцеларията на „Научния рапорт" на Скептр Телевижън. Отговорил Колин Бенсън и в началото помислил, че се обажда някой побъркан. Беше действително странен начинът, по който реагираха някои зрители след предаването за роботите-прислужници. Някой беше обвинил Саймън Бътлър, че му е откраднал изобретението. Твърдеше, че в продължение на 5 години е правил един модел в таванската си стая. Две жени искали да научат откъде биха могли да се снабдят с тези помагачи. А един пламенен синдикален деец беше държал бурна реч, обвинявайки Скептр, че насърчава „евтиния труд". Бенсън помислил, че този загадъчен американец е още един побъркан,но когато заговорил за учените, които изчезват, той включил магнетофона и го свързал с телефона. Ето последвалия разговор така, както е записан на лентата:

Срещата беше определена за след един час. И ако бяхте видели онова предаване на „Научния рапорт", щяхте да знаете какво се е случило. Саймън Бътлър беше казал на зрителите: „Може много от вас да помислят това, което предстои да видите, за аморално. Вярваме обаче, че след развитието, което последва, нашите действия ще бъдат оправдани." Тайна камера беше поставена на пазара. Бенсън беше снабден с миниатюрен предавател, чрез който се записваше разговорът. Ето го дума по дума от споменатия филм:

,,Бенсън: Смятам, че търсиш мене, Колин Бенсън.

Кармел: Да. Здравей. Благодаря ти, че дойде. Слушай, трябва да знам нещо. Колко далече си готов да стигнеш? До края ли?

Бенсън: Затова съм тук. Можеш ли да помогнеш?

Кармел: Мога. И ако искаш някакво потвърждение, отиди да говориш с Д-Р Карл. Гернщайн.

Бенсън: Гернщайн?

Кармел: Карл Гернщайн. Намира се в Кеймбридж Питай го за "Третата възможност".

Бенсън: Говориш със загадки, Хари. Какво е това „Третата възможност"?

Кармел: По-късно... Ще го направим по начина, по който искам аз — така ли?

Бенсън: Така. Кармел: Ела да походим малко.

Бенсън: Добре."

Зрителите, гледали филма, знаят, че качеството на звука през време на интервюто беше много лошо, особено в момента, когато говореха за Карл Гернщайн и за „Третата възможност". Имаше много странични смущения и радиомикрофонът на Бенсън хващаше и виковете на минувачите, и шума от транспорта. Повечето думи във всеки случай бяха лесно различими.

„Кармел: Извинявай, че изглеждам малко неспокоен... Това е, понеже съм...

Бенсън: Неспокоен за какво?

Кармел: (Бърза усмивка.) Да не би да хвана някоя смъртоносна скарлатина. Знаеш какво имам предвид... Като Балантайн.

Бенсън: Но нали това беше нещастие. Спомням си, прочетох във вестниците, че е било неестествено сблъскване.

Кармел: Кофти! Не е възможно това да е нещастие. Това го наричат „целесъобразност" и знам защо стана... и трябва да го кажа и да се запише, преди да ме намерят.

Бенсън: Кои?

Кармел: Слушай, остави ме да ти кажа това, което искам да ти кажа. О' кей!

Бенсън: Щом искаш така...

Кармел: Точно така. Така го искам. Ела на този адрес утре сутринта в десет и половина. Донеси всичко, което имаш — камера, магнетофони, свидетели, - такава закрила ми трябва. Ще имаш всички отговори там.

Бенсън: Е! Почакай една минутка... ела тук."

Хвана се за ръкава на Кармел и се помъчи да го спре, но Кармел бе по-бърз. Освободи се, хукна по тясната пътека между две маси на зеленчуковия магазин и изчезна между хората по пътя. Бенсън остана разочарован. Помисли, че е загубил времето си с цялото това тайно снимане. Погледна хартийката, която Кармел пъхна в ръката му. Върху нея беше написан много лошо един адрес в Лампет.

• 
  Е, какво ще кажеш? — попита той по-късно Клемънс.
  
• 
  Да продължиш, разбира се, мой човек. Ще. уредя да имаш една работна група утре сутринта.
  
• 
  А с Гернщайн какво ще правим?
  
• 
  Ще говоря със Саймън... Да видим дали ще е съгласен на пътуване до Кеймбридж.
  

Бенсън пристигна на адреса в Лампет малко преди 10,30 ч. сутринта на 10 февруари. Водеше пълна работна група. Беше триетажна къща с тераса — мръсна, страшна и сурова, с мухлясали боклуци в предната градина.

Повечето от прозорците, както И на съседите, бяха затворени с дъски освен един на първия етаж, който бе закрит с мръсен чаршаф. Вратата на градината я нямаше и до пътеката към вратата на къщата имаше счупени керемиди.

Бенсън изкачи набързо стълбището, последван от техниците, и почука на вратата. Никакъв отговор. Наново почука по-силно. Пак нищо. Къщата беше изоставена. Извика и почна да удря е юмруците на двете си ръце. Тогава отвътре се чу женски глас: „Кой е?"

• 
  Казвам се Бенсън. Колин Бенсън.
  

Уенди, както ни каза по-късно, имала подозрения. И се страхувала. След случилото се сутринта не можела да мисли спокойно. Хари й беше казал,че „онези" правели много такива клопки.

• 
  Как мога да бъда сигурна? — гласът й трепереше. — В коя програма си?
  
• 
  В „Научния рапорт" и ни извика да дойдем някой си. Хари.
  

• 
  Значи наистина сте от телевизията? — казала накрая.
  

• 
  Разбира се — казал приятелски. — Вътре ли е Хари? Наистина сме от телевизията. Може ли да го видим?
  

Уенди вдигнала безразлично рамене: „Щом искате." Отворила изцяло вратата. „Но е невъзможно да измъкнете много нещо от него" — казала тя.

Тръгнали след нея от мухлясалия хол по едно стълбище. От стените висели много стари хартиени тапети с рози. Цялата къща миришела на влага. Уенди спряла изведнъж на най-горното стъпало и извикала на звукоинженера, който вървял последен, да залости здраво вратата. Почакала, следейки го дали е изпълнил заръката й.

• 
  Знаете ли, губите си времето — казала спокойно на Бенсън. — Може би ще е най-добре да се върнете веднага.
  
• 
  Той поиска да дойда и дойдох.
  
• 
  Както желаеш — повдигнала отново рамене. От най-горното стъпало тръгвали три врати. Уенди отворила едната. И там, в стаята, при закрития прозорец, Бенсън видял Хари Кармел.
  

Но наистина бил Кармел. Свит отбранително, с крака, скръстени до гърдите си, върху едно старо канапе — единствената мебел в стаята. Отварял и затварял често очите си, като че ли искал да гледа по-добре.

Бенсън направил стеснително една крачка.

• 
  Не ме ли помниш? Аз съм Колин Бенсън.
  

• 
  Те са добри хора... от телевизията са.
  

• 
  Те са „онези" — извикал. — Излъгахте ме и ме намериха.
  
• 
  За какво говори? — попитал Бенсън. — Какво има?
  

• 
  Ела, Хари... — казала и се помъчила да го успокои. — Те са добри. Няма защо да се страхуваш.
  

• 
  По-добре да си вървите.
  

• 
  Елате, мръсници — извикал. — Елате да ме убиете! Разтърсил дивашки ръце и одеялото паднало от раменете му върху голите дъски. Видели, че не носел нищо освен чорапите си.
  

Бенсън се навел, за да избегне удара, но ноктите на Кармел достигнали лицето му, наранили двете бузи и без малко да намерят очите му.

Техниците от работната група останали отзад и не могли да помогнат на Бенсън. Тогава той, стремейки се да отблъсне атаката, с един от ударите намерил носа на Кармел и изведнъж борбата спряла. Потекла кръв и нападателят, хванал лицето си с две ръце, паднал на пода. Останал там с лице, залепено върху мръсните дъски. И изведнъж малкото му голо тяло било разтърсено от силен плач.

Бенсън отстъпил несигурно към горното стъпало, където операторът го хванал за ръка да го поддържа.

• 
  Съжалявам — казал на Уенди. — Не очаквах... Казах ви да си вървите — била клекнала отново до Кармел и бършела лицето му с кърпичка. — Сега, за бога, отивайте си.
  

Когато обаче полицията пристигна, в къщата нямаше никого. Нито Кармел, нито Уенди.

Уенди беше излязла навън веднага след заминаването на работната група. Знаем това, защото сама ни го каза. Била излязла да купи нещо антисептично и превръзки от една аптека. Когато се върнала, Хари го нямало.

Съществува подозрение, че е станал жертва на метода „горене", но не можахме да намерим доказателства. Можем да кажем само, че оттогава никой не е виждал Хари Кармел.

Тримата — Бенсън, Клемънс и Диксън, се бяха събрали около една машина за монтаж. Отново гледаха филма, който бяха снимали на пазара.

• 
  Наркоман — поклати глава Диксън. — Сигурно беше чел нещо за Балантайн във вестниците и фантазираше.
  
• 
  Като че ли съм съгласен - каза Клемънс. - Не смятам да прахосваме повече време за него, Колин?
  
• 
  Помните ли какво каза за учените, които изчезват. Може би сте прави... може да е наркоман... но не смятате ли, че е прекалено голямо съвпадението... неговите фантазии да имат връзка с нашата работа? Ходил ли е Балантайн в Америка, както каза Хари?
  
• 
  Да. Ходил е в НАСА, но и за това пишеше във вестниците — отвърна Диксън.
  

• 
  Сега, Колин, какво искаш да правиш?
  
• 
  Може би ще отида да поговоря с лейди Балантайн.
  
• 
  Не можеш да отидеш да я безпокоиш, човече... Днес е погребението.
  
• 
  Ще бъда внимателен — каза Бенсън. — И ще чакам до утре.
  

Петък, 12 февруари 1977 г.

• 
  Не мога да кажа — отвърна тя. — Знам, че е един пакет, който извади от бюрото си, но нямам понятие за съдържанието му.
  
• 
  Даде ли някакво обяснение за това, че иска да изпратите писмото до Лондон, след като същата вечер сам щеше да бъде там?
  
• 
  Това ме учуди повече от всичко — оживи се лейди Балантайн. — Особено по-късно, когато разбрах, че го изпращаше на човек, с който отиваше да се срещне.
  
• 
  Извинете... — каза Бенсън. — Не ви разбрах....
  
• 
  На плика имаше адреса на един журналист на име Джон Хънтри. Той и Уйлям бяха приятели от години. Късно, много късно в петък г-н Хънтри ми телефонира. Беше още в канцеларията си и чакаше Уйлям... Останалото го знаете.
  
• 
  Говорихте ли отново с Хънтри оттогава? Попитахте ли го за пакета?
  
• 
  Обади се в събота, за да изрази своите съболезнования, но бях прекалено развълнувана, за да помисля за пакета.
  

• 
  Предчувствие... — подхвана Хънтри. — Тази дума използва Балантайн. — Нещата Започвали да се развиват много бързо и имал някакво предчувствие. Точно това каза. Странно, не смятате ли? Ако помислим какво се случи...
  
• 
  Пакетът-настояваше Бенсън — Какво имаше вътре?
  

• 
  Това е — каза. — Нито бележка, нито нищо.
  
• 
  И Какво има па лентата?
  
• 
  Това е любопитното. Нищо. Абсолютно нищо, доколкото можахме да констатираме.
  
• 
  Цялата ли я гледахте?
  
• 
  Разбира се. Всичко сме опитали, но няма нищо. Знаете ли, смятам,че е сбъркал и е изпратил погрешно друга лента.
  
• 
  Не изглежда много вероятно — каза Бенсън. — Един човек като Балантайн със сигурност би бил изключително внимателен.
  

• 
  Обективно погледнато, да, но както ви казах в петък, той беше много странен. Едва познах гласа му по телефона. Беше много нервен и неспокоен. И не ми харесва никак това, дето ще го кажа, защото ми беше приятел, по говореше най-невероятни глупости. Може би работеше много или нещо подобно... кой знае, но останах с впечатлението, че беше откачил. И знаете ли какво? Това може би обяснява и нещастието. Ако карането му е било толкова лудо, колкото думите му... нищо чудно. Не мислите ли?
  

• 
  Мога ли да я наема? В студиото имаме хубава апаратура. Може би ще успеем да намерим нещо.
  
• 
  Не пречи да опитате – съгласи се Хънтри. – Но след това ще я върнете и ако намерите нещо интересно, искам да ми се обадите веднага.
  

В телевизионното предаване бе пусната в „девствения" си вид. И както каза тогава Саймън Бътлър, изглежда съдържаше само „непрекъснатия шум на Космоса". Тя по нищо не се различаваше от безброй други ленти, които се намират в архивите на радиоастрономите.

В този момент от предаването Бътлър каза на зрителите: „Какъв е този шум, кои бяха тези жизнено важни сведения, които можа да разкодира сър Уилям Балантайн сред това безредие от гласове... Трябваше да чакаме дълго, за да го научим."

По-късно разбрахме, че този период на очакване щеше да бъде много по-кратък, ако Хари Кармел не беше нокаут от наркотиците онази сутрин в Лампет. Защото Кармел е имал декодиращо устройство, това, което беше откраднал от НАСА.

Но въпреки всичко вървяха стабилно напред.

13

И докато Бенсън отбиваше атаките на Хари Кармел в онази изоставена къща, Бътлър се мъчеше да определи среща на един старец от Кеймбридж, един старец, който можеше да ги изведе по-близо до удивителната истина за „Третата възможност".

Икономката на д-р Карл Гернщайн бе доста властна и покровителствена. Години наред го навикваше за лулата, която пушеше. Според нея това бе един неприятен и мръсен навик, който ужасно вредеше на гърдите му. И когато към края на януари 1977 г. старецът получи сериозен бронхит, сякаш цялото й същество казваше: „аз го бях предупредила". Но старецът нямаше никакво намерение да се откаже от лулата си. Тя беше част от самия него. С посетителите обаче ставаше това, което искаше тя, икономката. Затова Бътлър се видя в чудо с нея. Относно срещите с Гернщайн тя отговаряше, че той няма да се види с абсолютно никого, докато не се съвземе на-пълно — така казал лекарят. Трябвала му пълна почивка. Не можел да се обади дори по телефона, защото в хола ставало страшно течение и ако някой настоява да говори с него, може да предаде всичко на нея.

На 11 февруари Бътлър отиде при Гернщайн и отново попадна в затруднено положение с неговата икономка. Въпреки че й бе слабост, тъй като често го беше виждала по телевизията, тя не отстъпи от правилата си.

• 
  Не този месец — каза. — Изключено.
  
• 
  А другия месец? — попита Бътлър. — Няма ли да е по-добре тогава?
  

„А8: Нямаме новини... прикован е на легло от бронхит и освен с икономката му с никого не се е срещал от две седмици.

Бътлър би действал много по-различно, ако знаеше, че Гернщайн се намира под наблюдение. Но когато уговаряше срещата си с него, все още не предполагаше и затова бе твърде настойчив. В крайна сметка икономката се съгласи да попита д-р Гернщайн. Отговорът й гласеше: ,,Д-р Гернщайн каза, че ще се радва да ви види. На 4 март удобно ли ви е?"

Бътлър погледна календара в канцеларията си. Вторник, 4 март, беше свободен. „Благодаря ви. Ще бъда там."

Очакваха разследването да направи изненадващ завой, макар че все още не знаеха в каква посока ще потръгне.

Интервюто, както бе уговорено, стана на 4 март 1977 г. и бе съществен елемент от предаването на 20 юни. Ето как го представи на зрителите Саймън Бътлър:

„Теориите на Гернщайн, представени за първи път преди 20 години, бяха смятани за невероятни в почти пял свят. Казваха му, че всява напрежение и песимизъм. Последвалите събития обаче доказаха, че е бил прав.

Гернщайн не беше оздравял напълно, когато бе интервюиран. Все още дишаше трудно и шумно. И продължаваше да пуши лулата си.

• 
  Този мистериозен Хари — каза. — Не мога да си го спомня.
  
• 
  Беше много ясен относно вас — настоя Бътлър. — Каза ни да ви попитаме за нещо, което се нарича „Третата възможност". Гернщайн погледна под бюрото, дръпна от лулата и се замисли.
  
• 
  Значи така. Това е любопитно.
  
• 
  Тази „Трета възможност" знаете ли какво означава?
  
• 
  Ще ви покажа нещо — каза Гернщайн. – Потърси нещо в чекмеджето на бюрото си, извади една кожена папка и обърна няколко страници, напечатани на пишеща машина.
  
• 
  Американците имат голям талант в скриването на истината чрез официални изявления. Прочетете. Това тук е доклад на ЦРУ.
  

„В бедните и слаби райони населението ще падне под нивото, на което ще може да се издържа. Предлагането на храни и помощи, колкото и щедро да е от страна на помагащите, ще бъде недостатъчно. Ако не се промени климатът и ако технологията на агрономството не се подобри достатъчно, населението в слабо развитите страните не би могло да стигне до предвидените нива."

• 
  Проблемът за пренаселеността би се решил от само себе си по най-неприятния начин — издигна високо лулата си ученият.
  
• 
  Какво значи това? — попита Бътлър. — Ако не се подобри климатът и ако не...
  
• 
  Това е -каза Гернщайн. — Тази фраза е ключ.
  

• 
  Този доклад бе изнесен преди 4 години. Това, което означава, е, че американците бяха склонни да разкрият една част от истината. Не цялата,разбира се. тя би била страшна Но аз ви казвам, че те знаеха цялата истина. Аз им я казах. Тогава през 1957 г, на конгреса в Хандсвил в Алабама им обясних всичко Затова започнаха да мислят сериозно за трите алтернативи.
  
• 
  И какво точно им казахте?
  
• 
  Казах им, че убиват нашата планета.
  

• 
  Във всички епохи човекът е смятал атмосферата, която ни заобикаля, за толкова огромна, че би било изключено да и се навреди. И така, започнахме да се отнасяме все по-лошо към нея и да я замърсяваме... А сега вече е много късно — поклати натъжен глава. Направихме парникова градина от този свят... една парникова градина под похлупака на въглеродния двуокис. Слънчевото излъчване, което има доста къси вълни, преминава лесно във вътрешността, както в обикновените парникови градини. Този пласт поддържа и изсмуква топлината, която се излъчва от повърхността на земята. Знаете ли колко въглероден двуокис сме изпратили горе през последните сто години? Повече от 360 трилиона тона. И изпратен горе, въглеродният двуокис си остава там, а и всяка година прибавяме към него още количества. Човешки къртици! Ето какво сме! Знаете ли, че помагаме за катастрофата на тази земя, стараейки се да миришем хубаво? Не?... Уверявам ви, говоря съвсем сериозно. Този спрей-аерозол, който се употребява, изпраща около половин милион тона вредни вещества в атмосферата всяка година.
  

• 
  Една британска кралска комисия, която изследваше околната среда, бе учудена от огромната величина на тази мръсотия. Чуйте какво са написали в своя доклад.
  

„Ако излязат верни най-лошите ни опасения относно размерите на щетите, които претърпя слоят на озон от мръсния двуокис, и ако не се намерят начини за противопоставяне на тази угроза, последиците за човечеството, а и за повечето форми на живот на Земята, могат да бъдат катастрофални. "

Затвори веднага папката и я хвърли с презрение върху бюрото.

• 
  Заповядайте! — каза. — Тази дума е използвана — „катастрофални". И този доклад трябва да ви кажа по всяка вероятност е писан от хора, които нямат представа за истинското положение на нещата. Аз съм почти уверен, че не знаят за нуждата, която има от една от трите алтернативи. И въпреки всичко хората продължават да използват тези неща, за да чистят фурните си, за да парфюмират косите си, за да убиват мухите, за тоалетни принадлежности, за намаляване на болка и за какво ли още не... Боже мой, има спрей даже и за моментално ядене! Нашите удобства ни водят към нашата гибел, г-н Бътлър. Сега всички тези неща са станали непоправимо смъртоносни. Направени бяха, разбира се, някои позакъснели опити за докосване до проблема. Миналата година например Дирекцията за храни и лекарства на Съединените щати забрани вредните окиси от американския аерозол. И това трябва да ви кажа беше един дяволски удар по производителите. Загуби от един милиард долара само за Америка. Но другите страни, включително и Англия, която между другото е главният производител на аерозоли в Европа, решиха да не следват инициативата на Америка. Затвориха очи пред опасността, преструвайки се, че тя не съществува. Това е тяхното становище. Виждате ли, заплашват се интересите на фирмите, около 10 хиляди само в Англия, намесват се много пари. Не че вече има някакво значение... Много е късно...
  

• 
  Чували ли сте да говорят за циментова джунгла, г-н Бътлър? Би трябвало да говорят за циментов термоакумулатор. Това сме направили от нашия свят — един огромен термоакумулатор.
  

Знаете ли, че Ню Йорк произвежда 7 пъти повече енергия, отколкото получава от слънчевите лъчи? Това е факт, г-н Бътлър. И сега си представете всичката топлина, произведена от цял свят, затворена вътре в един парник. В големия атмосферен парник!

• 
  Да... – каза Бътлър. – Но тази „Трета възможност"?
  

• 
  Ще ви кажа какво ще стане продължи той. — Тази планета все повече ще се затопля, докато стане като Венера. Не мога да кажа кога точно ще настъпи това време, вероятно не в следващите сто години... но мога да ви уверя, че ще стане. Когато дойде това време, Северният и Южният полюс ще бъдат толкова топли, колкото е сега тропическата зона. Колкото за останалия свят... няма да съществува нито една форма на живот освен някои насекоми и студенокръвни животни като влечугите.
  

• 
  Всичко това вън, всичката тази зеленина и красота ще се превърнат в една изгоряла пустиня. Няма да има никакви хора, никакви страни като тази тук. Вероятно ще останат живи хора само на полюсите, но и това ще бъде временно явление – скоро и те ще измрат. И това ще бъде краят.
  

• 
  Та, както вече знаете, този доклад на ЦРУ, който държите в ръцете си, не е нищо друго освен бърборене на отдел Международни връзки.
  

• 
  Предполагам, че такива са техните методи. Показват много демонстративно част от истината, това правят и в този рапорт, така че хората да повярват, че им казват цялата истина.
  
• 
  Но споменахте за три алтернативи — подсети го Бътлър. — Казахте, че са обсъждани на конгреса в Хандсвил.
  
• 
  Това стана преди много време... преди 20 години. Те бяха много теоретични — махна с ръка Гернщайн, отбягвайки отговора.
  
• 
  Предполагам, че някои от обсъжданията в Хандсвил са станали тайно, и разбирам вашето нежелание — каза Бътлър. — Но тази тема представлява огромен интерес за света. А и, както казахте, конгресът се е провел преди много време, следователно бихте могли да ми кажете.
  

• 
  ,,Алтернатива 1" и „Алтернатива 2" бяха напълно луди. Не си заслужава да говорим.
  
• 
  Въпреки всичко бих искал да ми кажете нещо за тях — настоя Бътлър. — Не можете ли да ми дадете едно малко резюме?
  

• 
  Нищо няма да навреди предполагам, щом сега вече всичко е изоставено. „Алтернатива 1" имаше следната идея: като хвърлиш камъни в един обикновен парник и направиш дупки в покрива му, те пропускат топлината да изтече. Предложението беше да се взривят няколко стратегически насочени термоядрени бомби високо в атмосферата, за да направят дупки в тази обвивка от въглероден двуокис. Тогава щяхме да имаме комини в небето. Така щеше да бъде смекчен прекият проблем, а след това щеше да последва една драматична преоценена програма за нашия начин на живот. Хората трябваше да живеят доста първобитно, за да се предотврати едно ново натрупване на газове и топлина. Щяха да съществуват международни съглашения, които строго да се спазват. Те щяха да забраняват всички превозни средства с мотори освен за главни и належащи цели. Би могъл да се направи цял каталог на нещата, които щяха да бъдат забранени. И да се пожертват всички удобства, за да се намали производството на замърсители до минимални количества. След това би трябвало да се съгласуват всички усилия, за да възвърне нашата планета отново своите бели дробове. Паралелно с изчезването на всяко ненужно парче цимент да се посаждат нови растения и дървета на огромни пространства, за да могат да изсмукват отровния газ. това е на кратко „Алтернатива1".
  
• 
  Тя, разбира се, е щяла да изисква много сложна и трудна работа — каза Бътлър. — Но ми се вижда логична... ако положението е толкова безнадеждно, както казвате...
  
• 
  Този план беше лудост — отвърна рязко Гернщайн. — Едно е да правиш дупки в един обикновен парник, а съвсем друго е да правиш същото в атмосферата на Земята. О... могат да го направят... имат технологическите възможности. Могат да направят дупките. Но това, което нямат, е възможността да закърпят след това тези дупки.
  
• 
  Съжалявам... не смятам, че съм разбрал — каза Бътлър.
  
• 
  Озонният слой — почти извика Гернщайн нетърпеливо. — Не разбрахте ли? Щяха да бъдат отворени големи вакууми в озонния слой, а както знаете, този слой ни закриля от вредните влияния на слънчевите лъчи. Без закрилата на този слой от озон, г-н Бътлър, щяхме да се бомбардираме с повече ултравиолетови лъчи, а това би дало страшни резултати. Увеличаване на заболяванията от рак на кожата например. Създават се много опасности. Правилно не бе одобрена „Алтернатива 1".
  
• 
  А „Алтернатива 2"?
  

• 
  Можете ли да Си представите, г-н Бътлър, да живеете като троглодит? – Очевидно въпросът беше риторичен. Бътлър изчака отговора.
  
• 
  „Алтернатива 2" според мен беше по-друга от „Алтернатива 1". Признавам, че има доста затворена атмосфера вътре в земята, за да се поддържа живот, но не тази беше най-нереалната алтернатива от всички.
  
• 
  Троглодит? — подтикна го Бътлър. — Защо троглодит?
  
• 
  Съществуват достоверни факти, за да повярваме. че нашата планета в миналото е била културна и много по-развита от днес. Нашите далечни прадеди, така наречените праисторически хора, са били достигнали доста по-високо ниво от нашето". След това се говори, че станала някаква голяма катастрофа. Може би подобна на тази, пред която сме изправени ние сега. И така — тези много цивилизовани и развити хора създали цивилизация под земята...
  
• 
  Но... — каза Бътлър. — виждам как...
  
• 
  Моля! — Гернщайн нямаше настроение да го прекъсват. — Съществуват данни, много и значителни данни, които покачват, че някога под земята е имало цели градове, свързващи се помежду си със сложна система от галерии, разположени дълбоко под повърхността. На много места по света са намерени развалини от тях Има ги долу под Южна Америка, в Русия, в Китай и в целия свят. Говори се. че е съществувала една зелена светлина в този подземен свят, която е замествала слънцето като източник на енергия и която позволявала отглеждането на растения. И така... хората са се преместили там долу и вероятно така са се развивали за известен период...
  
• 
  И след това? -попита Бътлър.
  

• 
  След това... кой знае? Може би има някаква истина в библейската история. Може би след катастрофата, накарала ги да слязат под земята, е настъпил катаклизмът... и, притиснати там долу, са се издавили. Може би така е изчезнала тяхната култура...
  

• 
  Тези, които ние приемаме за праисторически хора, може би са били потомците на шепа от тези хора, които са оцелели. Действителните деца на Ной, ако приемем библейската легенда, които трябвало да започнат отначало в един окончателно разрушен свят. Може би затова са избягали така естествено, инстинктивно, ако щете, в пещерите. И след това започнала страшно бавната процедура на развитието на света. Започнала пак отначало, докато попаднем отново и ние днес в същото положение, в което са се намирали те някога.
  
• 
  Значи „Алтернатива 2" означаваше да се преместим вътре в сърцето на земята?
  
• 
  Не всички — каза Гернщайн. — Това би било невъзможно. Само избрани. Хора, които щяха да бъдат предпочитани заради особените си способности или таланти. Хора, които са жизнени, за да осигурят бъдещето на човешкото племе. Трябва да ви кажа, че бяха много тези, които защитиха „Алтернатива 2" в Хандсвил. Твърдяха, че никога няма да стане катаклизъм, щом цялата планета щеше да изсъхне, и съответно нямало опасност всички да измрат,както се беше случило в миналото.
  

• 
  Знаете ли. Там беше и един много виден мъж, преди години. Той предложи план, съгласно които щяха да експериментират с обикновени хора... излишни хора... наричаше ги... роби. Беше невероятно как бе помислил за всичко това. Тези роби щяха да извършват тежката работа там долу. Затова щяха да претърпят подходяща адаптация — хирургическа и химическа, за да могат безропотно да поемат новите си роли. Щели да ги събират, както каза, в групови експедиции. Да,този бе изразът, който използва — групови експедиции.
  

• 
  Но това е невъзможно... напълно безчовечно. И обезателно операции от такъв мащаб не биха могли да бъдат осъществени освен чрез едно по-тясно сътрудничество между свръхсилите. Америка и Русия би трябвало да съчетаят средствата и научните си познания. А това е... изключено.
  
• 
  Съюзниците се обединяват от нуждата да воюват срещу общия враг. Или Срещу нуждата да посрещнат една световна опасност – каза Гернщайн. — Спомнете си Втората световна война! Англия, Америка и Русия бяха съюзници в общата борба за съществуване. Това сътрудничество не изглеждаше толкова странно тогава, нали? А сегашната угроза, г-н Бътлър,е много по-голяма от тази, която заплашваше света тогава...
  
• 
  Съществуват ли технологии за осъществяването на всичките тези неща?
  
• 
  Технологии, да. Очевидно проблемът опира до парите. Сигурно са нужни трилиони лири стерлинги, но при необходимост ще се намерят.
  
• 
  Тогава защо сметнаха ,,Алтернатива 2" за най-реалната от всички?
  
• 
  В най-добрия случай нямаше да бъде нищо друго освен едно временно решение на проблема. Както ви казах, въглеродният двуокис е там горе и там ще си остане. Ние сме хванати в капан, вътре в голямата парникова градина и е въпрос на време кога последствията ще бъдат почувствани и под земята. Накрая всичко там долу ще изсъхне и ще изгори.
  

• 
  Може би легендата и суеверието за Ада с демоничния огняр дълбоко вътре, в сърцето на тъмнината, са просто бледи картини от нашето бъдеще. Как ви се вижда тази мисъл?
  

• 
  Положението, както виждате, не е просто непоправимо, то е безнадеждно. Вече сме стигнали до стадия, в който не само не може да се направи нищо, а нещата могат само да се влошават. Затова според моето мнение „Алтернатива 2" беше изоставена.
  

• 
  А ,,Третата възможност'"?
  
• 
  Не зная — Гернщайн поклати глава. — Може би съм станал безочлив. Загубил съм контакта със събитията тук и нямам време да говоря за „Третата възможност". Според това, което знам, биха могли да я изоставят, да решат, че е неосъществима. Ще трябва да говорите с някой от Космическата програма защото истината е, че не знам...
  
• 
  Е, дайте ми някакви данни... — настояваше Бътлър.
  
• 
  Ще ви дам едно вино — засмя се Гернщайн. — И тук интервюто наистина завърши.
  

Разбира се, имаше хора от НАСА, които щяха да говорят по Скептр Телевижън, но това бяха специалисти по държавни отношения, които щяха да,се представят като красноречиви говорители, очарователни и убедителни,но които с много думи нямаше да кажат нищо.

Клемънс знаеше, че им трябва нещо по-голямо. Много по-голямо. Беше решен на всяка цена да намери някой, който знае за „Третата възможност" и е предразположен да я обясни.

• 
  Очевидно нищо няма да изкараме от тези, които са още в НАСА — каза на Терри Диксън. — Те се страхуват да не загубят работата си и не ги обвинявам, Затова намери някой от напусналите и по-точно от тези, които бяха на Луната. Може би знаят или са видели нещо. Един-двама, доколкото зная са обидени, защото не се отнесоха както трябва с тях. Прочетох във в. „Дейли Експрес", струва ми се, че Олдрин се оплакал, защото са го направили „амбулантен търговец". Потърси него или друг подходящ. Биха могли да ни насочат в правилна посока.
  
• 
  Ще струва много пари — възрази Диксън. — Ще трябва да обидя някой в Америка, а това винаги струва много пари. Няма да се хареса и на Харман. Помня какво каза за Австралия.
  
• 
  Не се тревожи за Харман — Клемънс вече беше заел позата на директор. — Гледай си твоята работа, а Харман остави на мен. – Изведнъж се усмихна и добави: - В края на краищата той е един много зает човек и не смятам, че трябва да го безпокоим с такива подробности.
  

„Грондин: Е, Хюстън... Чувате ли това продължително би-бип, което има тук?

След това разговорът изчезна. Грондин се беше прехвърлил на друга вълна. От лентата се чуваше само неясен шум.

В документалния филм Саймън Бътлър беше подчертал този момент: „Браво, Танго. Джезабел." Дали това е код? Да, почти сигурно. Но какво означаваше? Абсолютно нищо за 600-те милиона слушатели от Земята.

Грондин се съгласи да даде интервю пред Скептр Телевижън чрез спътник от едно студио във Востино, в Масачузетс. Планирано беше да се запише цялото интервю, а след това да се прави монтаж. Но които са гледали филма знаят, че краят на интервюто бе странен и изненадващ. И предизвиква още по-голяма въпросителна около темата „Третата възможност". В началото на разговора Грондин бе видимо притеснен, дори вбесен,ако се съди по нервния му и безпричинен смях. Говореше обаче с лекота и не показа нежелание да анализира нервното си напрежение, получено след завръщането му от Луната!

Нищо значително не беше станало и не предвещаваше да стане, докато Саймън Бътлър не зададе въпрос, който представяме точно:

„Съществуват твърдения от някои много отговорни лица, че всички вие,които сте взели участие в програмата Аполо, сте видели много повече неща там, горе, отколкото ви позволиха да предадете публично. Какво бихте казали за това твърдение?

• 
  Просто...
  
• 
  Искаш да ме изгориш ли? — попита Грондин, седнал на стола си и гледайки с омраза камерата. — Това искаш. Да ме изгориш напълно искаш.
  
• 
  Разбира се, не — каза бързо Бътлър. — И много съжалявам, ако...
  
• 
  Като този глупак Балантайн? Това искаш да..."
  

—Какво става? — попита Бътлър. — По дяволите, какво става с това...

Прекъсна го гласът на Клемънс от стаята за контрол на студията:

— Изгубихме връзката и не се дължи на нас.

Трябваше най-малко половин час, за да влезе Клемънс във връзка със Студиото във Востино по телефона.

• 
  Съжаляваме — му каза един рязък глас. — Г-н Грондин не е вече на ваше разположение.
  
• 
  Но нали имахме интервю. Къде е?
  
• 
  Излезе от студиото. Не знаем къде отиде. Фразата, която привлече вниманието на всички тях беше: „Като този глупак Балантайн."
  

Трябваше да има връзка с това, което каза Хари: „Не може да е нещастие това..."

• 
  Трябва да намерим наново Грондин -реши Клемънс. — Трябва да го намерим и да поговорим лице в лице. Терри, мой човек, виж какво може да направи твоят американски журналист там.
  

• 
  Май че ще изпратя теб в Америка.
  

• 
  Много добре. Но няма ли да вдигне аларма Харман?
  
• 
  Възможно е — каза Клемънс. — Но това остави на мен.