Лий Каръл Притча на Крион пътуване към дома

Глава 11 СЕДМАТА КЪЩА

Не че времето се развали, но не беше и много хубаво. Майк беше свикнал на ярко слънце и приятна температура или на яростни бури, които започваха изневиделица и се стоварваха с неподозирана мощ. Днес обаче небето беше оловно сиво и покрито с облаци, а всичко тънеше в сумрак. Захладняваше и излизаше лек, някак зловещ вятър. Той пулсираше, вместо да духа равномерно, като някакъв злокобен, ритмичен вестоносец. Облаците не се сгъстяваха, но не се и разнасяха. Майк вървеше по пътя от около час. Времето не го притесняваше, но промяната му праве­ше впечатление.

Пътуването към седмата къща беше общо взето машинално. Майк беше все така бдителен, нащрек за неприятни изненади отзад, но в ума му витаеха мисли за решението, което беше взел. Когато пое към пос­ледната къща, го обзе усещането, че е преминал ня­каква невидима духовна граница - сякаш демаркационната линия в това пътуване. Майк все още не се беше отърсил от видението как живее на Земята с Анолий и децата около него, усмихнати и доволни. Когато мислите му отлитаха натам, сърцето му ликуваше, а Майк се отпускаше. Когато поглеждаше напред и съ­зираше виещия се път към неизвестното изпитание, се чувстваше самотен, а сърцето му натежаваше от дъл­бокото усещане за безвъзвратна загуба. Никой не беше умрял, но сърцето му беше потънало в скръб. Въпреки това Майк продължаваше да върви, потънал в мисли те си, без да забелязва, че пейзажът се променяше плавно, но съществено.

Майк преполови един особено остър завой. Забе­ляза, че беше навлязъл в някакъв каньон със стръмни стени, които прихлупваха пътя от двете страни. Едва сега му направи впечатление, че вместо нежно заоб­лени хълмове и тучна трева, се намира сред почти пустинен пейзаж с разхвърляни тук-там скали, голе­ми камъни и самотни дървета, които подчертаваха пустошта. Толкова беше потънал в мислите си, че беше пропуснал промяната в заобикалящата го обстановка. Пътя водеше към пролом с много стръмни стени. Клисурата, в комбинация със сивите облаци, съвсем ограничаваше светлината, сякаш беше приве­чер, а не ранна утрин. Интуицията му го "смушка". Образите в далечината не бяха ясни. Скали ли бяха или...?

Отваряй си очите! Бъди нащрек за опасност!

Изведнъж Майк осъзна, че през последния един час мислите му бяха в мъгла. Той спря и задиша дълбоко, за да пречисти ума си. Нещо го смущаваше. Какво ли означаваше? Майк се подчини на инстинк­тите си и се огледа подозрително. Огледа пътя назад, озъртайки се за тъмното създание, което го преслед­ваше от самото начало, но не видя нищо. Нищо не помръдваше. Сивата пелена на изминалия един час също допринасяше за неговата вялост и умствена летаргия. Като изключим странното време и проме­нения пейзаж, не се виждаше нищо необичайно или обезпокоително, но инстинктите му подсказваха да се готви за изненади. Майк благодари на новата си виб­рационна сила. Извади картата. Може би тя щеше да му помогне.

Майк разгледа внимателно картата. Чудна рабо­та. Тя показваше тесния процеп, който го заобикаляше в момента, но отбелязваше и нещо различно. Майк се вгледа по-внимателно. Ето! Стотина метра нагоре по пътя, точно извън сегашното му полезрение, имаше бяло поле. Това беше необичайно. Обикновено стран­ната, но много полезна карта изобразяваше всички подробности около червената точка "ти си тук". Кар­тата не показваше почти нищо от миналото или бъде­щето, но описваше настоящето съвсем точно и де­тайлно. Но сега напред имаше бяло поле, сякаш беше изтрито. Какво означаваше това празно място?

"Блу, какво означава бяло поле на картата?", по­пита на глас Майк.

Вместо Блу отговори интуицията на Майк. Отго­ворът го осени почти моментално. Той си спомни, че "нещото", което го преследваше, се движеше извън обсега на картата. Сигурно това беше причината тя да показва сега празно пространство! Блу му беше казал, че картата отговаряше за "сега". Тя представляваше "актуалната" енергия на това свещено пътуване и от­разяваше определена вибрация. Напред имаше нещо, което не принадлежеше на настоящето. Предстоеше му нещо, което беше невидимо за високата вибраци­онна честота на картата. Липсата на информация се дължеше на нещо, което не вибрираше на същото ниво като свещената земя около него.

Майк почувства, че анализът му е верен. Нещото се беше заложило и го чакаше. Трябваше да е по-вни­мателен! Какво щеше да прави, ако новата му интуи­тивна способност не го беше разбудила? Майк наруга тихичко своя привидно безпомощен романтичен ум и се концентрира върху разума на новия воин в себе си. Не му отне много време. Моментално почувства покой и сила, които отразяваха намерението му. Майк събуждаше всяка клетка на тялото си с вестта, че предстоеше нещо - нещо значимо.

"Всички да се събудят!" Майк се усмихна при ми­сълта, че говореше на своята биология и пак му се стори, че дочу смеха на Грийн. Ах, как му липсваше зеленият ангел. Хуморът беше чудесно лекарство в този момент на подготовка. Подготовка ли? За какво? Битка?

Изведнъж Майк го споходи откровение. Като мощ­на приливна вълна на разбиране, го заляха мисли и видения със страховити прозрения. Той се закова на място. Изрази с думи обзелия го страх пред всички, които можеха да го чуят.

"БОЖЕ МОЙ! АМИ АКО ДЕЙСТВИТЕЛНО ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАМ ТЕЗИ ОРЪЖИЯ?"

Майк беше потресен. Тревогата плъзна по тялото му. Не. Не можеше да бъде.

"Това са символи на воина на светлината в новата епоха! СИМВОЛИ!", изкрещя той, като вдигна глава към небето и се завъртя, сякаш очакваше да види някой от своите приятели ангели, притаен до стените на сумрачната клисура. Отговори му само ехото.

"Ориндж, ти така и не ме научи да се бия! Затова помислих, че няма да ми се наложи да използвам на практика..." Майк млъкна по средата на изречението. Осъзна, че крещеше. Чу как гласът му отекна между стените на каньона. В ума му се стрелкаха объркани мисли и откъслечни фрази, изречени от ангелите. Спомни си думите на Ред, че някои изпитания щяха да го изплашат, но той беше решил, че ставаше дума за преминалата буря. Сега си даде сметка, че Ред имаше предвид предстоящи, а не минали работи. Какво го очакваше? Спомни си неотдавнашните думи на Уайт, когато описваше Мери в болничната стая.

"Не се подвеждай по външността й, Майкъл. Тя е воин на светлината. Убила е великана и е много силна!"

Убила е великана? После си спомни прощалните думи на белия ангел на прага на къщата.

"Нищо не е приключило, приятелю мой."

Всичките тези предупреждения и намеци. Битка ли ми предстои? Истинска? В която наистина ще трябва да ИЗПОЛЗВАМ меча? Майк седна на пътя. Колената му трепереха от страх и паника. Той не беше воин - не истински!

"Ангели, вие не ме подготвихте за това!", каза той на сивото небе и зловещите стени на каньона. "Аз не умея да се бия! Защо трябва да се сражавам? Истинс­ките битки и истинските оръжия символизират стара­та вибрация. Представляват старото мислене. Те ня­мат място тук!" Последва странна тишина. Вятърът замря. Настъпи мъртвешка тишина, после се понесоха гласовете.

"Освен ако не ти предстои битка със старата енергия." Това определено беше гласът на Ориндж. Майк веднага се изправи и се завъртя, опитвайки се да определи откъде идваше гласът.

"И освен ако не ти предстои битка с биология, която не вибрира на висотата на твоята собствена." Майк позна гласът на Грийн! Гласовете на ангелите идваха от дълбините на собственото му тяло.

"И освен ако не ти предстои среща с някой, който не принадлежи към твоето семейство, Майкъл." Това беше гласът на Ред!

"И освен ако този някой не познава любовта, Майкъл", прозвуча нежният и прекрасен глас на Уайт!

"НО A3 НЕ ЗНАЕХ!", извика Майкъл Томас, из­плашен. "Аз не съм истински воин, Уайт!"

"Мери също не беше, Майкъл." Гласът на Уайт му вдъхна спокойствие.

"Старата енергия откликва на старата парадигма, Майкъл. Тя само това разбира." Това беше мелодич­ният женски глас на Вайълит.

"Ориндж, кажи ми как да се бия!" Майк беше в стрес.

"Вече съм ти показвал", изрече окуражително оранжевият ангел. "Ти си готов, Майкъл Томас на Чистото Намерение. Готов си."

"Какво трябва да направя?", изкрещя Майк на стените на каньона.

"Помни, Майкъл Томас, нещата понякога не са такива каквито изглеждат."

Думите иззвънтяха както никога досега. Съдър­жаха напомняне, предупреждение и съвет, които идва­ха точно навреме! Всички ангели до един бяха с него. С такова подкрепление, помисли си Майк, сигурно ме очаква нещо много страшно.

Беше притеснен. Знаеше, че не притежава бойни умения, но ангелите го увещаваха в противното. Тряб­ваше да им се довери, пък и какво друго му оставаше? Ето го тук, на фронтовата линия. Майк се огледа отново и кимна саркастично. Няма измъкване, помисли си той. Онова или онзи, който го дебнеше, беше избрал идеал­ното място за нападение. Стените бяха твърде високи за катерене, а отстъплението беше обречено - преслед­вачът лесно щеше да го настигне в тесния процеп. Врагът беше помислил за всичко. Майк поне знаеше къде беше ТО, така че нямаше да се изненада.

Колкото повече мислеше, толкова по-уверен ста­ваше за предстоящото изпитание. Новата вибрация му помагаше и Майк го знаеше. Постепенно го обзе спо­койствие, което не беше логично, ами духовно. Майк постепенно повярва в способностите си, макар да не знаеше предварително какво го очакваше, нито как щеше да го преодолее. Така и трябва, помисли си той. В края на краищата, тук редът е такъв. Майк се замис­ли. Аз нямам достъп до бъдещето, но в ума на Бог то вече някак си се е случило. Следователно изходът от това положение вече е налице. Просто аз не съм пос­ветен в него. Както по-рано, ще разбера, когато стигна там. Притежавам знанието и силата и това е моята земя. Имам известно предимство!

"Добре", изрече на глас Майк. "Вече бях смазан от буря; стъпкан от ангел; изгубих най-ценните си вещи, чувствата ми бяха разбити на пух и прах; биологията ми се извиси и промени; а сърцето ми беше изтръгнато от гърдите, разгледано из основи и върнато обратно на мястото си. Какво още ме чака? Въоръжен съм. Готов съм." Майк се замисли за момент и добави: "Само ми се иска да умеех да се бия!" Той въздъхна и погледна в посока на изпитанието.

Майк реши да направи нещо, което преди няколко седмици щеше да му се стори глупаво и абсурдно. Коленичи и изпълни малка церемония за онова, което щеше да се случи. Докосна един по един елементите на своето снаряжение и назова предназначението им. Припомни си основните положения на равновесието, на които го беше научил Ориндж. В продължение на 20 минути изразяваше своята признателност, че е бил избран да участва в предстоящата битка. Зачете земя­та и собственото си съществуване. Призна своето място в семейството на Духа; после Майкъл Томас се изправи, готов да стъпи в боя - доколкото можеше.

Майк закрачи отново. Пое по пътя, който се прос­тираше в далечината. Стръмните стени на каньона му придаваха вид на тъмен, злокобен тунел на съдбата.

Той знаеше, че ТО беше напред. Картата го показваше недвусмислено. При нормални обстоятелства целият този епизод би накарал тялото му да изпадне в шок. Всичките му аларми щяха да пищят, а Майк щеше да се тресе от нерви. В края на краищата, той беше най-обикновен продавач, а не воин, готов да се срещне с някакъв голям, страшен таласъм! Вместо това сетивата му бяха нащрек, а той беше изпълнен не със страх, а с решимост. Вибрационните му способности и новите дарби започваха да се "активират". Интуицията го водеше и Майк се вслушваше в нея, уверен, че нямаше да го подведе.

Нищо.

Майкъл се извърна светкавично и видя голямо дърво на около 30 метра встрани от пътя. Къде точно забеляза движението? Проклет да е този сумрак насред бял ден! Дали всичко това е част от изпитанието? Защо Духът не му осигури повече светлина?

Движението се повтори! Майк забеляза, че идваше изпод клоните на дървото.

"КОЙ Е? ИЗЛЕЗ!" Гласът на Майк прозвуча силен и неумолим. "АКО ТИ НЕ ИЗЛЕЗЕШ, ЩЕ ДОЙДА A3!" Застина в очакване, всяка клетка на тялото му се напрегна в очакване.

Бавно, един съвсем обикновен човек се надигна и застана под най-външните клони. Беше облечен като фермер, само дето беше бос. Вдигна ръце, обърнал длани към Майк. И заговори.

"Майк, моля те, не ме наранявай! Ще изляза." Човекът се материализира полека изпод дървото и тръгна към Майк. Когато се приближи, походката му се стори позната на Майк. Не! Не беше възможно! Сега лицето на мъжа се виждаше съвсем ясно.

"ТАТКО?" Бащата на Майк закрачи по пътя и застана на няколко метра пред него. Майк беше готов да се закълне, че долавяше познатата миризма на селски чифлик.

"Да, сине. Аз съм. Моля те, не ме наранявай." Майк не беше глупак. Знаеше, че това можеше да е коварна измама. В края на краищата, нещата не винаги са такива каквито изглеждат. Мъжът, който се предс­тавяше за баща му, можеше да бъде нещо друго; всъщност, най-вероятно беше точно така. Майк заго­вори в състояние на повишена бдителност:

"Господине, стоите точно там, където ми беше указано, че се спотайва врагът. Не се доближавайте." "Знам, Майк. То е малко по-напред, сине. Подма­миха те! Онова, което те дебне, ще сграбчи душата ти, сине. Цялата тая работа е измама. Моля те, трябва да ми повярваш!" Майк обаче не се връзваше.

"Какво правиш тук?"

"По Божията милост съм тук, за да те спра, преди да е станало твърде късно. Позволиха ми да се върна на това място, за да те предупредя! Чакам те от дни, понеже знаех, че рано или късно ще минеш оттук. Всеки, който се осмели да продължи напред, ще бъде победен от звяра! Мнозина са стигали дотук и всички­те са загивали. Това е земята на злото. Подлъгаха те!"

Майк все още не вярваше, че това е баща му. Така де, изглеждаше прекалено удобно.

"Моля те, прости ми, татко, но искам доказател­ство. Кажи ми как ми викахте като малък."

Мъжът отговори на момента. "Мики-Уики."

Майк трепна. "Какво се случи в плевнята на гос­подин Конъл през 1964 г.?"

"Голямо празненство по случай раждането на близначките, които кръстиха Сара и Хелън."

Майк обмисляше внимателно всяка дума на чове­ка отсреща. Гласът и тялото бяха същите. Той го накара да му разкаже историята на детството му - училището, приятелите, дрехите и събитията. Мъжът стоеше срещу него и в продължение на половин час разказваше точно и вярно всяка подробност от мина­лото на Майк. Постепенно Майкъл започна да се отпуска. Човекът знаеше всичко. Беше истински. Ни­кое зло създание не би могло да запомни неща, извес­тни само на Майк. Интуицията му продължаваше да работи в режим "повишена готовност", но този тук наистина беше баща му! Който започваше да се поти.

"Татко, какво става? Все още не разбирам."

"Майкъл, толкова много те обичам! В този мо­мент ти лежиш в болницата с жестока травма на врата. Помниш ли? Сигурно си спомняш какво се случи в апартамента ти? Оттогава си в безсъзнание - в кома, жертва на кроежите на самия дявол. Всич­кото това..." Баща му описа широко движение, со­чейки околните планини, "... е измислица. Илюзия. Нищо тук не е реално. Всичко, което ти показаха, и всички шарени приказни къщи са само измама, за да откраднат душата ти!" Мъжът вече дишаше с усилие.

Майк знаеше, че думите на баща му не можеха да са верни. Почувства се много объркан! Той знаеше кой беше и какво беше преживял, но все пак думите на баща му звучаха авторитетно. При това този мъж беше толкова добре информиран! Но защо не се чувстваше добре, докато стоеше тук? Не беше ли дух? Та нали беше мъртъв и беше дошъл от отвъдното? Не беше възможно да страда от физически оплаквания.

"Татко, добре ли си?"

"Да, сине, но не мога да остана още дълго. Това е място на злото, а аз идвам от рая. Двете не са съвмес­тими, както знаеш."

"И на мен така са ми казвали", рече Майк.

"Майк, ела с мен. Под дървото има портал към небето. Мога да те върна обратно. Ще дойдеш в съз­нание на Земята и ще излезеш от комата. Така ще спасиш живота и душата си. Моля те, ела с мен!" Мъжът отслабваше с всеки миг и на Майк му се стори, че образът започна да се размазва.

Обзе го нерешителност. Майк знаеше истината. Цялото му тяло му подсказваше истината, но тук стоеше неговият обичан баща и му разказваше една много достоверна история. Ами ако тази земя наис­тина беше илюзия? НЕ. Не беше. Съкровената същ­ност на Майк знаеше това. Той реши да опита още нещо. Как беше името? Той го беше запомнил. При­помни си го и веднага го изговори.

"Анийху!" Майк се вторачи в баща си, а мъжът се вторачи в него.

"Какво, сине?"

"Анийху!", каза отново Майк, отстъпвайки бавно назад.

"Да не би да е някоя вълшебна дума, която си научил тук, момче?" Мъжът видимо се изнерви. Дре­хите му бяха подгизнали с пот.

Майк притихна. По гърба му полазиха тръпки. Баща му никога не го беше наричал "момче". Майк застана нащрек. Това беше. Почувства как доспехите започнаха да вибрират. Щитът на гърба му затрептя на каиша, сякаш искаше да се откачи. Майк отговори както беше редно.

"Не, сър. Анийху е вашето небесно име, а вие не го знаете."

Двете фигури се вторачиха една в друга за миг, който сякаш продължи цяла вечност. Играта бе свър­шила. Измамата не беше достатъчно умела и ТО вече не можеше да поддържа енергията за нея. ТО беше готово за бой.

"СТИГА ТОЛКОВА!" С вик, мощен колкото гла­совете на десетима мъже, фигурата на бащата прие съвършено различна форма. Постепенно плувналият в пот фермер се превърна в грамадно, зловещо чудо­вище. Майк заотстъпва назад, докато ТО растеше, нащрек и готово. ТО беше високо най-малко пет метра и имаше свирепи червени очи. Петнистата му, покрита с брадавици кожа беше гнусно зелена; създанието изглеждаше потънало в мръсотия. ТО имаше несъраз­мерно дълги ръце с огромни длани и дълги, мръсни нокти, а как миришеше! Късите, тантурести крака му придаваха още по-тромав вид, но Майк знаеше колко бързо умееше да се движи ТО. Беше го виждал невед­нъж да се мержелее зад него. Разстоянието между Майк и чудовищното създание беше станало шест метра и той беше решен да го спазва известно време.

Майк изпитваше отвращение от изчадието. ТО не беше нито човек, нито звяр. ТО беше изрод и не принадлежеше към никое от познатите на Майк изме­рения. Лицето на грамадната плешива глава непре­къснато се променяше в ужасяващи физиономии. Ко­гато ТО отвори уста, Майк видя големите му, остри като бръсначи зъби. Когато ТО затвори уста, страхо­витата паст се превърна с грозна маса от брадавици и провиснали кожи. Месестият му нос явно не му вър­шеше работа или ТО просто не можеше да търпи вонята си. Изчадието олицетворяваше всичко гадно и отвратително, което можеше да си представи човек. Дали беше реално, или беше илюзия? Майк не знаеше. Каквото и да представляваше, ТО беше потресаващо откровение за енергията на старите пътища и неща. ТО представляваше антитеза на мира и любовта и вонеше на смърт. Омразата и злонамереността на неговото съзнание бяха съкрушителни. ТО гледаше Майк с презрение, сякаш бе мравка, която щеше да смачка, без да се замисли или да изпита угризение. Създанието бе тласкано от ненавист към света на Майк. ТО проектираше тази енергия право към Майк, който се беше превърнал в мишена на яростта му.

Майк не можеше да го гледа. Изпитваше отвра­щение и погнуса. Усещаше излъчваната от създанието омраза. Но когато осъзна, че реагираше точно по начина, по който ТО искаше, овладя пристъпите на гадене. Не всичко е такова каквото изглежда, повтаря­ше си Майк. Изведнъж си даде сметка, че ТО се перчеше - създавайки за ефект илюзията за зъл, кръ­вожаден трол.

Тялото му реагираше инстинктивно. Вибрацион­ното ниво на новото му същество беше в състояние на тревога. Като опитен воин, ветеран в безброй битки, Майк се чувстваше подготвен за всеки ход от страна на зеленокожото чудовище пред него. Въпреки че тя­лото му преливаше от сила и жизненост, Майк остана неподвижен. Мечът започна да вибрира. Чуваше го! Мечът вече пееше с деликатния звук на нотата фа. Но Майк не пристъпи към действие. Любопитството му беше твърде голямо. Искаше да научи повече. Сега беше негов ред да скрои някоя хитра измама.

"Колко си голям!" Майк се престори на изплашен. Сниши се и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Заго­вори с убедително разтреперан глас: "Ти ли си истин­ският звяр - който е дошъл да ми вземе душата?"

"Слабак!", взе да злорадства изчадието. "Знаех си." Гласът му беше дълбок и зловещ. ТО напомняше на герой от второразреден филм на ужасите.

"Моля те! Ще направя каквото пожелаеш", изпис­ка Майк. "Искаш ли да отида до дървото? До порта­та?" Мечът вече подскачаше нагоре-надолу в ножни­цата. Майк се надяваше създанието да не дочуе подрънкването на метала.

"Не говори глупости. Тук съм, за да те убия." Създанието като че ли продължаваше да расте, ако това бе възможно! Майк осъзна, че ТО сигурно прите­жаваше способността да приема всякаква големина и форма.

"Кой си ти?" извика Майк. Молеше се да не преиграва, но създанието като че ли му вярваше. Ама че его имаше ТО!

"Аз съм онази част от теб, Мики-Уики, която е истинският Майкъл Томас!", похвали се изчадието. "Аз съм силната част! Виж само силата си! Аз съм същността на твоя интелект и основата на твоята логика. Образът на баща ти беше просто заблуда, но думите бяха истина, момче. Ти наистина лежиш в болница и си в кома, а аз съм тук да те измъкна от тая измислена земя на глупави същества и добри феи и да те върна в реалния живот. За да те измъкна оттук, трябва да унищожа глупашкия игрив дух, в който си се превърнал!"

Майк разбра, че в известен смисъл думите на чудовището бяха верни. ТО наистина беше част от него; онази част, с която Майк искаше да се раздели завинаги - старата, грозна част, която той познаваше и се надяваше да остане в тайна. Потрепери и се сви още повече. Не преигравай, прошепна един глас вътре в него.

"И трябва да ме убиеш?" Мечът потракваше ярос­тно в канията, но Майк осъзна, че шумът допринасяше за илюзията, че той се тресеше от страх.

"Образно казано, да. Твоята смърт в тази идиот­ска приказна страна ще прекрати самозаблудата ти и ще те върне директно в реалния свят. Наблюдавам глупостите ти откакто мина през портата и добре че успях да се вмъкна след теб. Оттогава се мъча да те върна обратно в действителността." Изчадието започ­на да пристъпва към него.

"Толкова ли съм лош?" Накарай го да говори, помисли си Майк. Продължавай да трептиш, меч! Той насочи мислите си към оръжието си. Така поддържаш илюзията.

"В твоята физическа слабост ти прие всичките им дрънканици, глупавото им дърдорене. Тук нищо не е истинско, момче. Ти дотолкова се подлъга по тукаш­ните фантасмагории, че ще трябва да унищожа напъл­но тази част теб, за да спася здравия ти разум и душата ти. Мразя пихтията, в която си се превърнал!"

Майк трябваше да действа светкавично. "Можеш ли да докажеш, че казваш истината, преди да ме убиеш? Щом си логиката и интелектът, тогава ми помогни да видя логиката в думите ти!" Майк знаеше, че страшилището нямаше да си губи времето, но гъделичкайки чудовищното му его, сигурно можеше да си осигури малка отсрочка. Той отново се престори на изплашен и затрепери с цялото си тяло. Вибрира­щият меч му придаваше убедителност.

"Мога, разбира се." ТО знаеше, че владее положе­нието и щеше да смаже тази приказна земя на новата епоха веднъж завинаги. ТО мразеше тази страна на измишльотини. ТО представляваше реалния свят, къ­дето нямаше място за жалки слабаци като Майкъл Томас. ТО обхващаше логиката и прагматизма, сис­тема от убеждения, основани на предишния опит и подкрепена от значимите фигури на историята и нау­ката.

Създанието се изпъчи в цял ръст и заяви:

"ПРАВИЯТ ТУК ПРИТЕЖАВА АБСОЛЮТНА­ТА ВЛАСТ. ЛОГИКАТА И ЗДРАВИЯТ РАЗУМ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ИСТИНАТА! ЗАТОВА МОГА ДА СЪЩЕСТВУВАМ В ТОЗИ ИЗМИСЛЕН СВЯТ - ПОНЕЖЕ СЪМ ИСТИНАТА. НИЩО ТУК НЯМА ВЛАСТ НАД МЕН!" ТО нададе рев, който проглуши ушите на Майк, а тревата около него полегна и момен­тално прегоря и повехна - добивайки същия цвят като кожата на отвратителното изчадие.

"Сериозно?", попита Майк, като се подсмихна на звяра. Престана да се преструва на изплашен и се изправи гордо.

"Тогава нека доказателството да започне!", изви­ка Майк.

Майкъл никога не беше допускал, че може да се движи толкова бързо. С отработената в къщата на Ориндж стойка и бързина, той скочи върху една висо­ка скала на пет метра от звяра. Вече имаше преднина пред чудовището! Мечът му буквално изскочи от нож­ницата и щом се озова в десницата на Майк, запя в тона на фа със съответната хармония. Звукът беше нежен, но изпълнен със сила и обещание. Майкъл вдигна меча, но не го насочи към създанието, а към небето. Вече стискаше щита в лявата си ръка. Беше го свалил от гърба си по време на стремглавия скок към скалата. Сега го държеше високо, а красивите сребър­ни инкрустации сочеха право към звяра. Воинът Май­къл Томас беше готов.

Малко е да се каже, че изчадието се слиса. ТО прецени положението. Изведнъж лековерната, плаш­лива плячка се беше превърнала в заплаха и върше­ше неподозирани неща. Дали момчето щеше да го нападне? Колко глупаво, помисли си ТО. Щеше да смаже този самозванец като конска муха; нямаше да е трудно.

Близостта на Майк принуди създанието да отстъ­пи назад, за да може да използва своите дълги, урод­ливи ръце. ТО се отдръпна, стиснало силните си пръс­ти в грамадни юмруци и се приготви да го размаже.

Докато ТО се готвеше за атака, иззвънтя гласът на Майк: "ВИЖ МЕЧА НА ИСТИНАТА. НЕКА ТОЙ ДА РЕШИ ЧИЯ Е СИЛАТА."

Майк не беше изрекъл думите си докрай, когато звярът го нападна.

Стори му се, че го връхлетя презокеански лайнер с пълната си мощ. Не му остана време дори да примигне! В този момент острието на меча излъчи свет­лина с неописуема мощ и порази звяра с невероятна сила. Ударът не спря движението на ТО, но отхвърли устрема му встрани. Въпреки че загуби равновесие, ТО все пак успя да нанесе удар в посока на Майк. Майк се заслони с щита, макар да знаеше, че с един удар мощният юмрук щеше го смаже заедно с щита.

Но щитът и доспехите повториха онова, което бяха направили в бурята, въпреки че Майкъл Томас не го осъзнаваше. Доспехите моментално обгърнаха Майкъл Томас в сфера от защитна светлина. Щитът изстреля серия от мощни светкавични пулсации към наближаващата ръка. Майкъл се озова обгърнат от светлина, която се стрелкаше във всички посоки! Ми­ризмата на озона от йонизирания въздух и взаимо­действието на материя с антиматерия беше отвратителна. Вместо да нанесе очаквания от Майк смазващ удар, чудовището беше отхвърлено назад от защитната светлина. Нейната сила беше толкова голяма, че буквално повдигна изчадието от земята и го запокити на няколко метра разстояние. Майк беше невредим и продължаваше да стой на скалата.

Светлината беше прекрасна. Майкъл Томас беше удивен от даровете, които държеше в ръцете си! Те действаха идеално в тандем и бяха отблъснали нападението на великана. Майк забеляза, че докато генерираната от битката светлина беше приятна за него, грамадният звяр трябваше да закрие очите си от ослепителния и блясък. Светлината продължи да работи в полза на Майк. Свикнало със сумрака на мрачния ден, създанието не можеше да се приспособи към нея. Майк се усмихна, оценявайки дара на времето. Той действително беше на родна територия! Заговори уве­рено на изчадието - повтаряйки думите на Ориндж.

"Дразни ли те щитът на знанието, мой грозни зелени мъстителю? Мракът не може да съществува там, където има знание. Никоя тайна не може да оцелее в светлината, а светлината се създава, когато истината излезе наяве!"

При тези думи ТО се изправи на крака и отново връхлетя Майк, този път със зловеща решимост. Майк си помисли, че този път нямаше да удържи страховития напор. Ръката на гиганта беше едно, но цялото му туловище? Майк изчака до последно, после скочи пъргаво от скалата точно когато създанието разпери ръце да го хване. После Майк нападна, вместо да се оттегли, макар че рискуваше да го хванат и довършат. Ръстът и тежестта на звяра го правеха тромав и неповратлив.

Майк се шмугна между грамадните, тантурести крака на чудовището. Докато минаваше под изчадие­то, той вдигна високо меча, така че острието проряза слабините му, хвърляйки ослепителни светкавици. Съ­щевременно Майк размаха щита и го удари по крака, така че зеленото чудовище отново политна назад - като магнит, ударен от друг, по-мощен и с обратен полюс. Внезапен изблик на светлина от щита заслепи звяра. ТО се сви на топка и политна във въздуха, изпълнявайки тромаво двойно салто. После се стова­ри тежко на земята в безцеремонна и безславна аго­ния. Измежду краката му продължаваха да излизат искри, там където го беше ранил мечът на Майк.

"Май ще останеш без поколение от малки зеленокожи грозотийчета!", подхвърли хладнокръвно Майк. Той се доближи до грамадния, гнусен трол. Вдигна високо меча си и запристъпва бавно и предпазливо към проснатия на земята отвратителен звяр. Спря точно извън досега на грамадните му ръце.

"Предаваш ли се? Кой казва истината тук? Къде точно е силата?"

"Предпочитам да умра!", изрева превитото чудо­вище. Гласът му напомняше на болезнен вой.

"Така да бъде", извика безстрашният Майкъл То­мас, без да обръща внимание на усилващата се воня на ранения звяр.

Само че зловонното създание не беше напълно сразено. ТО не беше духовно създание. ТО, подобно на Майк, беше биологично същество в тази странна земя на шарени ангели и ослепителни мечове. Раните му го боляха и кървяха. Майк видя страшната рана, нанесена от магическия меч при последния сблъсък, и потръпна. От отворената рана течеше черна, лепкава маса, стичаше се по и без това грозната и нездрава непобедимите оръжия на светлината, истината и зна­нието. Гледката беше забележителна. Светлините и звуците бяха вълнуващи! Духовните бойни оръжия издигнаха гласовете си във висока, хармотична побед­на песен. Ориндж беше пропуснал да спомене, че оръжията умееха да пеят!

Последната схватка приключи за по-малко от минута. Излъчваната от меча и щита енергия бързо обезвреди грамадното чудовище. ТО се просна в цял ръст пред Майк като някаква трептяща, гниеща маса от разложена плът. Вонята на кръвта му, която изви­раше от многобройните рани, задуши Майк. Бойните оръжия притихнаха, а размазаното зелено създание на земята започна да се дематериализира.

"Не съм се отказал, Майкъл Томас. И моят час ще удари", изстена ТО, преди да изчезне.

"Зная", каза Майк, загледан в червените очи на отвратителния великан. Знаеше, че смъртта на злото създание беше символична. Но съзнаваше също така, че битката беше съвсем истинска. Потръпна при ми­сълта какво щеше да стане, ако изходът не беше в негова полза. Майкъл можеше да бъде на мястото на ранения и умиращия. Ако не бяха духовните оръжия, сега той щеше да изтънява и избледнява.

Радваше се, че всичко приключи. Той прибра вни­мателно прекрасния меч на истината в ножницата му, но най-напред му благодари на глас. Постъпи по същия начин с щита, преди да го преметне на гърба си. После прегърна доспехите си и им благодари за свършената работа. И тогава нещо се случи!

Майк почувства, че трите дара започнаха да из­чезват. Стопяваха се също като звяра.

"НЕ!", извика той. "Имам нужда от вас! Моля ви!"

Но оръжията на Майкъл Томас се абсорбираха в собствената му биология. Протичаше сливане, което беше възможно единствено благодарение на неговата церемония и току-що постигнатата победа. Майк се стъписа. Недоумяваше какво става.

"Ами сега? Защо ме изоставят?"

"Майкъл Томас на Чистото намерение, твоите чудни дарове не са ту напуснали, просто ще ги носиш вътре в теб!" Това беше успокоителният глас на Ориндж. Тъкмо той му беше дал оръжията. Ангелът продължи: "Ти си заслужи правото да ги усвоиш. Сега те са част от теб, Майкъл Томас, и ще живеят във всяка една твоя клетка."

Майк седна на близката скала. "Ами следващата битка...?" Оранжевият ангел не го остави да довърши.

"...ще бъде спечелена по същия начин, Майкъл, но без осезаемите образи на оръжията. Сега истината живее в теб, както и силата на знанието и мъдростта. Никой звяр не би могъл да ти ги отнеме."

Майк се замисли над думите на Ориндж, после призова зеления му събрат.

"Грийн, отново ли съм се променил?"

"Да, Майкъл. Усвояването на даровете те направи цялостен. Остава ти да се срещнеш още само с един от нас." Гласът на Грийн му вдъхна увереност.

"Кой ще бъде той?" На Майкъл не му се чакаше до следващата къща.

"Най-великият от всички ангели, Майкъл. Ще ви­диш", отговори Грийн.

Майкъл се изправи. Чувстваше се особено. Всичко се беше случило толкова бързо - срещата със създа­нието, приело образа на баща му, откритието, че ще му се наложи да влезе в истинска битка, победата над чудовището, а сега привидното изчезване на даровете, с които вече беше свикнал. Той седна отново и взе да премисля събитията от последните 20 минути.

"Уайт, кой всъщност беше звярът?", обърна се Майк към Уайт, тъй като интуитивно усещаше, че отговорът на белия ангел щеше да му даде най-голямо просветление. И не остана разочарован.

"Онази част от теб, която е лишена от любов, Майкъл. Човешката част, която е винаги налице и винаги трябва да се преодолява. Ако остане в забве­ние, лишената от любов човешка природа неминуемо поражда мрак." Гласът на Уайт беше удивителен и моментално успокои Майк.

"Ще се появи ли отново, Уайт?"

"Докато си човек, тя винаги дебне на заден план, готова да нанесе удар", отвърна белият ангел. "Но любовта няма да й позволи да набере мощ!"

Майк се замисли. Остава ми още само един урок тук, помисли си той, след което мога да захвърля човешкия облик. Майк нямаше търпение да отвори вратата към дома. Тази магическа врата беше негова­та крайна цел. Представи какво би означавало това: мирно, любящо съществуване - съществуване с ду­ховна мисия. Изведнъж Майк осъзна, че небето се беше прояснило, а ветровете бяха утихнали. Той огле­да бойното поле, огряно от топлото слънце. Виждаха се местата, където неговите мощни оръжия бяха по­разили врага. Попита кръста си, където доскоро висе­ше мечът му, и докосна гърдите си, където бяха дос­пехите. Липсваха му, но той знаеше, че ангелите каз­ваха истината. Не се чувстваше по-различно и не му беше по-леко. Сега носеше силата вътре в себе си, която го превръщаше в непобедим воин на любовта - също като Мери в болницата. Майк се усмихна, когато си спомни силата й и й благодари наум за видението.

В този миг попита отново гърдите си и разбра, че картата също беше изчезнала!

"Картата!", извика той. Обзе го разочарование.

"Тя също е вътре в теб, Майкъл." Отново говоре­ше Блу. "Твоята интуиция ще ти служи не по-зле от нея."

Майк се почувства разголен. Нищо, каза си той. Няма да бъда човек още дълго. Тези дарове няма да ми бъдат необходими, когато премина в отвъдното и се върна у дома. Още само една къща!

До изхода на каньона нямаше много път, а когато Майкъл Томас наближи края на скалистия тунел, пред очите му се разкри величествена гледка. Когато излезе от тясната клисура, в далечината го очакваше красив, ведър пейзаж. Майк видя, че над дефилето се издига прекрасна дъга. Тя сияеше на фона на ясното синьо небе в тази вълшебна страна; отбелязваше края на каньона и символизираше завършека на неговото пъ­туване. Майк закрачи напред, завладян от величието на дъгата, и само от време на време поглеждаше да види къде стъпва.

Едва тогава Майк осъзна от какво се беше обра­зувала дъгата. Шестима ярко оцветени приятели се издигаха в небето пред него. Бяха толкова величестве­ни - толкова горди! - уловени за ръце и образувайки дъга в чест на човека, когото наричаха Майкъл Томас на Чистото Намерение. Той мина под тях, извиквайки развълнуван имената на цветовете им и благодарейки на всеки един. Ето го Блу, който му беше дал картата и посоката за това пътуване; Ориндж, който му беше дал прекрасните дарове, с които уби великана; Грийн, неговият забавен приятел, който му беше обяснил законите на биологията, беше го настъпил по пръсти­те и го беше дарил с изживяването на първата му вибрационна промяна; Вайълит, която му бе като май­ка, беше му показала уроците на живота му и му беше разкрила отговорността, която носеше; Ред, който не умееше да се храни, но беше ненадминат познавач на неговото духовно семейство; и обичният Уайт, същ­ността на чистотата, от който Майк беше научил урока на истинската любов, наблюдавайки една чиста жена с изключителна сила, и при когото беше преживял сърцераздирателната среща с неговата пропусната любов. Майк знаеше, че по този начин ангелите праз­нуваха неговата победа, понеже следващата къща бе­ше последната, а те вече нямаше да му бъдат необхо­дими в тази земя. Обучението му почти беше приклю­чило. Беше научил много и беше издържал голям изпит, побеждавайки звяра без чужда помощ. Майк знаеше, че ангелите бяха дошли да се сбогуват.

"Благодаря ви, приятели!", извика им Майк. Прек­расните цветове постепенно избледняха пред очите му, откривайки безоблачното синьо небе.

Не му се наложи да върви много и на хоризонта се появи последната къща, която обаче беше различна. Тя не беше просто къща. Беше огромно имение! Приб­лижавайки, Майк видя, че освен необикновената й големина, цветът, който отначало той взе за кафяв, постепенно я превърна в Златната къща!

Със скъсяването на разстоянието до къщата, пред­ставата за големината й продължи да се променя. Онова, което отдалеч приличаше на едноетажна голяма пост­ройка постепенно се очерта като внушително многое­тажно здание с огромни пропорции. Не беше просто златна на цвят, а изглеждаше като излята от злато!

Пред къщата се виждаше обширна, добре под­държана зелена морава, а многобройни изящни фон­тани и потоци я заобикаляха, като бълбукаха и струяха очарователно. Навсякъде имаше най-различни прек­расни цветя, групирани по цветове, от които на човек можеше да му секне дъхът! Майк видя още нещо, което също го впечатли. Пътят свършваше пред вратата на къщата. Крайната цел сигурно беше вътре! Това не беше просто къща, ами портал - вход към рая. Вратата към дома!

Майк осъзна, че изпитва смущение и диша накъ­сано, докато свърна полека от главния път и пое по дългата, виеща се пътека към вратата на големия златен палат. Накрая застана пред масивната, богато украсена златна врата. Запита се как щеше да я отвори, понеже сигурно беше много тежка! Наведе се и събу обувките си, като ги остави на специално отделеното за целта място, и зачака. Знаеше, че повече никога нямаше да ги види.

Никакъв ангел не се появи.

Тъкмо се чудеше дали беше редно да се опита да отвори портата и да влезе вътре, когато си спомни, че това вече му се беше случило в шестата къща, тъй като Уайт не можеше да излиза на двора. Майк взе реше­ние. Бутна грамадната златна врата. Тя беше твърде голяма и висока, за да бъде практична, но Майк я отвори с лекота!

Влезе в къщата и застина вцепенен. Всичко беше от злато! Стените, колоните и подовете. Ами какво беше обзавеждането! Поразително! И тук се носеше чудно ухание - на цветя! Ароматът на хиляди люляци погалиха ноздрите му, изпълвайки го с прекрасно усещане за любов. Това наистина беше удивително, свято място.

И тогава Майк схвана шегата. Докато другите къщи в тази велика земя изглеждаха малки отвън и необятни отвътре, тази беше огромна отвън, но макар и великолепно обзаведена, тясна отвътре. Нямаше лабиринти от помещения както в предишните къщи. Вместо това всички врати и коридори водеха към едно място. Нямаше кръстопътища накъде на поемеш, а една-единствена посока. Пътят в къщата беше ясен. Елегантен, величествен, великолепен и изключителен - но прост. Нямаше помощни помещения, нямаше стаи за Майк. Нищо не изглеждаше както в предиш­ните къщи. И усещането тук беше различно. Майк се опита да избистри наум какво точно усещаше, докато се придвижваше бавно по няколкото коридора, накъ­дето и да водеха те. Да. Той си спомни. Същото чувство както когато влизаше в голям храм. Изпитва­ше благоговение. Долавяше величието на мястото, сякаш се намираше в светилище.

Майк не знаеше какво да очаква. Ангел все още нямаше. Това беше първият - и единственият път, когато бе влизал в къща, без да го посрещнат. След голямата битка и преживяното вълнение, Майк тряб­ваше да е гладен, но не беше. Вълнението му беше твърде голямо.

Той продължи напред, докато стигна до една врата, която изглеждаше някак различна. На нея има­ше гравирано някакво име. Надписът беше на същата онази арабска наглед азбука, която беше видял на табелките в Къщата на картите и на картите на Вайълит. Сигурно беше името на златния ангел, който и да беше той. Майк отвори вратата и влезе..

Майкъл Томас никога нямаше да забрави гледка­та, която го посрещна. Той се озова във величествена зала с неописуема красота. Явно беше огромен храм, или поне така изглеждаше. Приличаше на катедрала, с изящно изработени многоцветий витражи. Всеки един прозорец превръщаше идващата отвън светлина в красива дъга, която струеше към необятния златен под в езера от преливащи Цветове. Когато погледна нагоре, Майк видя безкраен златен купол. Залата беше кръгла и той видя, че вратата, от която бе влязъл, беше единственият вход към залата. В цялото помещение се стелете нежна златна мъгла, която му придаваше вид на езеро в ранно утро, когато всичко е потънало в свежа омара. Мъглата се преплиташе със светлината по удивително красив начин. Всеки път, когато омарата се потапяше в разноцветните езера от светлина, изблик блестящ цвят се размиваше в нея, превръщайки влажния въздух в ефирна дъга, обагряйки мястото в тоновете на целия цветен спектър. Майк осъзна, че беше затаил дъх и се насили да диша.

Постепенно забеляза, че цялата светлина, декорът и фокусът на архитектурата акцентираха центъра на овалното светилище. По краищата на огромното по­мещение имаше големи стълбища, конто водеха към балкони с изглед към средата на залата. Майк съсредоточи вниманието си върху залага. Центърът на величествената аула беше обгърнат в плътна златна мъгла, но там ИМАШЕ още нещо. Майк пристъпи напред, осъзнавайки, че краят на пътуването му наближава.

Докато напредваше към центъра на златната мъг­ла, той забеляза, че храмът беше по-голям от първоначалното впечатление. Цялото това злато и заоблени форми създаваха зрителна илюзия за човешкото око. Той тръгна към центъра, което му отне доста повече време, отколкото очакваше. Накрая се озова едва на няколко метра от центъра. Майк спря. Какво имаше там? Мъглата обгръщаше някаква плътна форма. Друга постройка?

Майк почти беше стигнал до центъра, когато го връхлетя невероятно изригване на енергия, което го принуди да коленичи! Обзе го усещане за нещо изключително свято. Майк не можеше да си поеме дъх и сведе очи, сякаш за да не наруши някакъв неписан, свещен протокол. Тялото му взе да трепери, обзето от силна вибрация, която можеше да произтича единствено от Божието присъствие. Това беше! Беше се озовал през последната врата към рая - и дома? Сигурно нямаше да има друг ангел. Но все пак другите ангели му бяха казали, че му предстой да се срещне с най-величествения им събрат. Майк почувства нечие всемогъщо присъствие. Дали това бе блаженото и чудно присъствие на самия Бог? Той едва си поемаше дъх.

Вдигна поглед и видя, че мъглата се разнася. Остана коленичил, но се поизправи, за да наблюдава случващото се. Мъглата се вдигна и разкри голям златен блок. Постепенно се очертаха стъпалата, изсечени в него. Те водеха нагоре. Дали вратата към дома се намираше на върха на стълбите? Енергията ставаше много силна и Майк се чувстваше недостоен да бъде тук. Понякога човек трябва да знае мястото си и въпреки преживяното, той не се вписваше в светостта и величието на онова, което се издигаше през него. Намираше се пред дверите към самия рай и се чув­стваше като гумена кукла. Чувстваше се демобилизиран от мощта на Духа и великолепието на Бог. Знаеше, че само на няколко крачки имаше нещо далеч по-могъщо, отколкото някога си беше представял. Нещо толкова потенциално любящо и прекрасно в красотата си, че представляваше самото сътворение!

Майк почувства недостиг на кислород, но не сведе глава. Трябваше да го види. Сега знаеше, че действи­телно му предстои среща с още едно същество - най-великото от всички, както му бяха казали. Сигурно наистина беше така. Какво ли изумително ангелско създание можеше да излъчва тази енергия? Майк се надяваше да издържи на интензитета на вибрацията достатъчно дълго, за да се срещне с него. Дори ако следващите няколко минути го изпепеляха в някакво изригване на небесна многоизмерна светлина, той трябваше да го види! Спомни си легендите за смелчаците, които бяха докоснали Кивота в еврейската исто­рия. Те бяха изчезнали в облак пара, понеже се бяха докоснали до Бог. Почувства, че същото можеше да стане и него, ако тази енергия се усилеше още малко. Струваше му се, че клетките му всеки момент можеха да се пръснат. Всички те се опитваха да тържествуват! Майк изпитваше усещане за вътрешно разширяване. Започваше да го хваща страх - не за живота му, ами че нямаше да види създанието, което обитаваше тази последна, невероятна къща. Мъглата продължаваше да се вдига.

Богато украсеният златен блок със стъпалата се очерта по-ясно. Не беше просто блок, а трон! Красив, неописуемо блестящ, изящно издялан и сякаш от чис­то злато, той сякаш сияеше със своята святост. Анге­лът сигурно седеше на него. Кой ли беше той?

Майк усети, че плаче! Биологията му се пръскаше от величието на тази свята енергия, а от сърцето му се лееха вълни на признателност и любов. Той просто не беше в състояние да владее емоциите си. Енергията наоколо беше плътна и той знаеше, че златното съ­щество, което очакваше, вече се спускаше по стъпала­та! Най-великият от всички ангели всеки момент щеше да изплува от златната мъгла, която скриваше горната част на трона. Идваше - Майк не се съмняваше в това! Сигурно щеше да се срещне с пазителя на портата към дома, онзи, с който искаше да се срещне от самото начало - онзи, който знаеше всичко!

Майк се смути. Не искаше да го виждат така. Искаше да се представи силен, а не можеше даже да се изправи. Искаше златният за разбере, че той беше издържал изпитанията и беше убил великана, а не можеше дори да говори. Чувстваше се като малко дете, неспособно да овладее емоциите си. Гърдите му се вълнуваха от признателност и уважение - и липса на кислород. Главата започваше да го боли. Кой ли бе спускащият се, щом притежаваше подобна сила? Кое ли същество във Вселената олицетворяваше Божията сила с такъв драматизъм?

"Не се страхувай, Майкъл Томас на Чистото На­мерение. Очаквах те", каза големият ангел, чийто торс вече се очертаваше, докато той слизаше по стъпалата. Гласът - звучеше познато! Кой беше това?

Гласът, макар и наситен с висша святост, беше тих и умиротворен. Създанието, което се спускаше, беше вероятно най-висшето, но въпреки това срещата започна спокойно - неангажиращо, с послание за вдъхваща сигурност безопасност. Въпреки послание­то, Майк не можеше да използва адекватно гласа си. Все още беше твърде развълнуван, за да говори, а емоционалното му състояние не клонеше към по-го­ляма стабилност. Майк продължи да съзерцава създа­нието, притиснал ръка към гърдите си, прикривайки сърцето си, за да не се пръсне от очакване на златния господар на любовта, който му говореше. Той не искаше да изпусне момента и се надяваше да не при­падне. Зрението му започваше да се мержелее.

Великолепният небесен ангел се спусна плавно по изваяните, ослепително златни стъпала и се доближи до коленичилия, разтреперан Майкъл Томас. Дори в своето възторжено състояние Майкъл се учуди на привидното несъответствие между стълбите и създа­нието, което очевидно нямаше нужда от тях.

Той видя най-напред огромното, сияещо тяло; главата на златния ангел остана високо горе, обвита в златната мъгла. Ангелът се спря, с все още невидимо лице. Майк видя, че беше грамаден, по-голям от всич­ки останали, с които се беше срещал досега. Златният цвят на одеждите му беше толкова блестящ, че гънки­те изглеждаха електрически. Долният край на крилата вече се очертаваха. Знаеше си, че щеше да има крила! Трептяха като десет хиляди пеперуди, но без шум. Майк беше убеден, че когато се появеше главата, щеше да е заобиколена от величествен ореол - такава святост излъчваше това голямо създание.

Не че беше свикнал с енергията, но когато ангелът замълча, Майк осъзна, че му се случва нещо необик­новено. Поднасяха му дар и той го знаеше. Около него се образува балон от мека бяла светлина, милвайки го и създавайки му чувство на радост. Майк въздъхна с облекчение. Ясно беше, че нямаше да поеме още мно­го от тази божествена енергия! Постепенно дишането му се нормализира и той седна на пода. Емоционал­ният прилив на разтърсваща любов премина във въл­на на покой и Майк полека възвърна нормалното си човешко равновесие. Изминаха десет минути, а анге­лът не помръдваше. Майк укрепна и разбра, че анге­лът беше създал защитна сфера за него, където него­вата вибрация можеше да съществува успоредно с Божествената вибрация на величественото райско създание. Накрая той заговори, без да става.

"Благодаря ти, велики златен ангеле." Майк пое дълбоко дъх. "Не се страхувам."

"Знам точно какво чувстваш, Майкъл, и то дейс­твително не е страх." Ангелът все още не помръдваше. Майкъл се опитваше да определи гласа му. Отличава­ше се със същата спокойна енергия като гласа на Уайт, която внасяше мир в душата му. Гласът беше силен, изпълваше цялото пространство около него, но съ­щевременно тих. Майк знаеше, че вече го беше чувал, но къде? На кое друго място в тази велика духовна земя го беше чувал? Когато се съвзе достатъчно, той заговори.

"Познавам ли те, пресвети ангеле?", попита крот­ко и почтително Майк.

"О, да", каза отчасти видимия грамаден ангел. "Двамата се познаваме добре." Гласът беше мощен, изпълнен с красота и великолепие. Майк не разбра чутото, но не посмя да нахалства. Ситуацията изиск­ваше спазване на етикецията и церемонията. По-добре да седи и да слуша, показвайки зачитане на разликата във вибрацията им. Ангелът продължи.

"Срещата ни в тази къща, Майкъл Томас, ще продължи само няколко минути. Ще бъде изпълнена с откровения и дълбок смисъл. Вибрационната разли­ка между нас е толкова голяма, че не можем да издър­жим дълго на срещата - но и това е достатъчно."

Достатъчно за какво?, запита се Майк. Ангелът продължи и чудните звуци на гласа му отново размекнаха всяка молекула в тялото на Майк, докато се вливаха в ушите му и попиваха във вътрешната му биология.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, ти оби­чаш ли Бог?"

Клетките му работеха усилено. Отново този въп­рос! По гърба му пробягаха тръпки. Мислеше, че Уайт му зададе този въпрос за последно, но очевидно гре­шеше. Пак го попитаха. Това беше! Клетките му се опитваха да отговорят всичките едновременно. Кажи му ДА!, умоляваха те. Може би отговорът, който щеше да даде на златния ангел, щеше да бъде неговия про­пуск за вратата към дома. Това беше последният и най-важният път, когато му задаваха този въпрос. Майк искаше да ознаменува момента. Напрягаше се, но не можеше да измисли достатъчно красноречив отговор. В ума му имаше място единствено за благо­говение пред това място, пред това Божествено съ­щество.

"Да, обичам Го." Гласът му беше честен и чист. Не потрепна.

"И Майкъл Томас на Чистото Намерение", про­дължи прекрасният глас откъм обвитото в мъгла лице. "Искаш ли да видиш Божия лик? Онзи, когото призна, че обичаш?" Майкъл се смрази при мисълта за въз­можностите, които съдържаха тези думи. Какво озна­чаваше това? Какво беше откровението? Какво става­ше? Клетките му отново изискаха да каже да. Майк отговори просто и машинално.

"Да, искам." Този път гласът му потрепери и ангелът сигурно чу.

"Тогава, Майкъл Томас на Чистото Намерение", каза ангелът, като заслиза отново по стълбите, "виж лицето на Бог, когото каза, че обичаш - осем пъти."

Блестящото величие на най-святото от всички създания се спусна над Майкъл Томас. Дори през защитната сфера, в която беше обгърнат, Майк почув­ства покачването на енергийното ниво, докато анге­лът постепенно изплува от гъстата златна мъгла и се спусна по златните стъпала към него. Създанието беше толкова голямо, че част от мъглата остана по­лепнала по него. Когато пай накрая застана пред Майк, мъглата около лицето му все още не се бе разнесла напълно, но ангелът затвори.

''Стани на крака, Майкъл. Трябва да си прав."

Майк усещаше, че предстои нещо значимо. На­дигна се бавно с разтреперани колена и зашари с поглед в изтъняващата мъгла, целият нащрек, втора­чен в мястото, където щеше да се появи лицето. Нак­рая то изплува и Майкъл Томас на Чистото Намере­ние - човекът, който беше видял почти всичко по пътя си, който беше познал звяра и го бе убил, който беше осъществил своя преход по-добре от всички останали в тази велика духовна земя - се разтрепери като лист пред откритието. Удивените му очи плувнаха в сълзи. Разбирането осени неговия логически и духовен ум, докато той се мъчеше да анализира смисъла на глед­ката. Емоциите му бяха объркани, неспособни да об­работят поеманата от очите му информация. Колена­та му омекнаха и той неволно коленичи повторно в свещената златна зала.

Лицето на великото духовно създание, което се беше спускало по изваяните стъпала на големия зла­тен трон беше лицето на Майкъл Томас! Нямаше никаква измама. То беше ангелско. То БЕШЕ на анге­ла. А ангелът беше Майкъл!

"Така че щом обичаш Бог, значи обичаш и мен." Златното създание знаеше, че Майк всъщност не чува­ше. Мислите му бяха объркани. Силният шок беше изпълнил всяка негова клетка и Майк все още се напрягаше да осмисли видяното. Какво означаваше това? Дали беше реално? Ангелът продължи. Майк седеше неподвижен на пода, без да проумява нищо.

"Време е за още един подарък, Майкъл." Гласът на ангела продължаваше да вдъхва спокойствие и увереност, изпращайки покой и разбиране в най-съкровена­та същност на Майк. "Давам ти дара на преценката, Майкъл, докато слушаш моето обяснение."

Умът на Майк взе да се прояснява. Той отново осъзна, че ангелът му оказваше пряка съзнателна по­мощ да разбере ставащото. Този път щеше да очисти ума му от човешките склонности и предубеждения. Ангелът заговори отново.

"Във всеки човек има нещо, което води постоянна борба до последния логически синапс на мозъка, за да не му позволи да повярва, че не е просто човек, Май­къл." Ангелът се усмихна и на Майк му се стори, че видя усмихнатия си образ в огледало. Гласът беше неговият собствен, но той не го бе познал. Хората чуват гласовете си реално само когато се слушат на запис - което му се беше случвало само няколко пъти. Трябваше да внимава какво говореше ангелът и сега умът му се проясняваше, за да му позволи това. Злат­ният продължи.

"A3 СЪМ твоят Висш Аз, Майкъл Томас, частта от Бог, която живее в теб, докато вървиш по планетата Земя. Това е твоето последно откровение и урок, преди да продължиш към целта си. Това е последният къс информация, която трябва да усвоиш. Най-висшата и най-могъщата истина за цялото човечество - онази, която е най-скрита и трудна за приемане."

Думите на ангела бяха завладяващи, но Майк се разсейваше от вида му, понеже имаше неговото лице! Все пак беше зашеметен от информацията и искаше да вникне в значението й. Трябваше да продължи напред. Трябваше да научи повече. Ангелът се помес­ти леко и политна встрани, разкривайки повече от горната част на издяланите стълби. После продължи да говори.

"Това е златната "Къща на достойнството", Май­къл. Най-непреодолимата бариера в твоето пътуване към просветлението е убеждението, че не го заслужа­ваш. Затова решихме да ти разкрием кой си всъщност. Ти си част от мен, Майкъл. Ти си ангел от най-висш чин, както всички хора. Ние сме онези, които избраха да посетят Земята, да преминат през изпитанията на човешкия живот и да извисят вибрацията на планетата чрез уроците и преживяванията на нашите пътувания. Ние сме онези, които можем да променим ситуацията за цялото човечество, а също и за Вселената. Повярвай ми, Майкъл Томас, благодарение на направеното от теб на Земята настъпиха промени на редица други

места."

"Но аз не останах!" Майк каза първото дошло му наум, чувайки тази информация и усещайки, че се беше отказал твърде рано. "И не научих нищо!"

Майк знаеше притчата, но не я беше свързал с настоящата ситуация. Помнеше, че синът в историята беше обичан и посрещнат радушно от своя баща, въпре­ки че не беше спазил семейните традиции. Ангелът отново се помести, като продължи обяснението си.

"Майкъл, другите ангели те обичат толкова мно­го! Никога ли не си се питал какво си направил, за да заслужит подобна любов? Вече знаеш. Ние - ти и аз - сме елитна трупа. Ние сме сред най-обичаните и почитаните, които са избрали да дойдат на Земята, да живеят в нисша биология и този факт да остане скрит за тях. Всъщност ТИ си частица от Бог, която учи своя урок на планетата в името на висшата цел и сега виждаш тази частица пред себе си."

Майкъл потъна в благоговение. Направи равносметка на последните няколко седмици. Семейството и договорите, за които беше научил в Лилавата къща и които му се видяха удивителни. Семейството, което му се разкри в Червената къща, беше разтърсващо! Но сега откровението, че той, човекът Майкъл Томас, принадлежи към най-висшите ангели във Вселената? Наред с другите хора? Нима бе възможно да е толкова величествен?

"Да, такъв си, Майкъл. Да, НИЕ сме! Време е да проумееш и осъзнаеш, че ти заслужи честта да слезеш на земята. Ти планира да дойдеш и даже се реди на опашка! Всички същества те уважават за стореното от теб и сега заслужаваш да преминеш към следващата фаза. Тъй като през пътуването призна неведнъж, че обичаш Бог, ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА ОБИЧАШ И СЕБЕ СИ! Помисли за това, Майкъл Томас, понеже истината на това твърдение трябва да промени гледната ти точка и същността на твоята човешка мисия."

Сега Майк беше доста по-буден за информацията, тъй като ангелът го беше дарил с хладнокръвие и преценка. Всичко му беше ясно. Информацията не беше лесносмилаема. Ангелът продължи да говори.

"Последната крачка сега - и последната, ако беше оставал на Земята - ще бъде да приемеш партньорството. Разбери, че това е истината! Почувствай достойнството и божествеността на твоята човечност. Проумей, че в действителност ти си свещено създание от самия рай. Почувствай факта, че принадлежиш към това място и си вечен! Приеми златната значка, която ти се дава, Майкъл Томас."

Майк го връхлетя спомен от престоя в Бялата къща, когато Уайт му показа видението за Мери в болницата. Сега си спомни нещо, което беше останало скрито за ума му. Уайт беше изрекъл нещо, което едва сега придобиваше смисъл. Тогава ангелът каза, че Мери е приела златния!

"Мери познава ли те?", не се сдържа и попита Майк.

"Мери познава собствения си Висш Аз, Майкъл, ако това имаш предвид. Тя си партнираше с нейния Висш Аз през цялото време, докато ти я наблюдаваше. Това беше усещането ти. Тя знае коя е. Тя знае за златната стая и златния трон. Знае, че е свещена и че е заслужила честта да дойде на Земята. Тя се гордее със своята святост."

Майк отново изпита възхищение към Мери, тази дребна жена, която го беше научила на толкова много, без изобщо да се познават.

"О, тя те познава, Майк", каза златният.

"Как така?"

"Както всички ние се познаваме помежду си", отвърна ангелът. "Тя беше напълно наясно, че нейният дар към баща й оказваше огромно въздействие върху другите. Интуицията й го подсказа. Дори знае, че са я наблюдавали. Тя, също като тебе сега, притежава всички дарове и инструменти и карти вътре в себе си, а също и златния дар на божествената преценка, който аз ти предавам. Такава е силата на просветления човек на Земята."

"Еха." Майкъл попиваше чутото и уважението му към Мери беше по-голямо от всякога. Тя знаеше! Интуицията й е подсказала, че действията й са били наблюдавали и използвани като учебно помагало за мен.

"Изпитанието предстои, Майкъл Томас." Ангелът пристъпваше към деловата част. Майкъл знаеше, че щеше да има някакво изпитание. Какво ли щеше да бъде? Как това създание с неговото лице и неговата душа да познае дали човекът Майкъл Томас беше приел реалността на истинската си същност?

"Начинът е само един." Ангелът се отмести встрани. "Не се стряскай, Майкъл, но сега трябва да ти отнема дара на вибрационната защита за остатъка от нашата среща. Или си приел истината, или не си. Това изпитание може да ти се стори лесно, но не можеш да го преминеш, ако не си чист и не си приел истината за партньорството."

"Така е", каза Майкъл, леко притеснен. Какво се канеше да направи златният? Белият балон около него започваше да изтънява и вибрацията на свещената Божествена сила отново го разтърси. Ето пак. Цялата тази любов. Цялата енергия на мисията и целеустремеността на милиони създания. Само че този път Майкъл усети и нещо ново. Почувства леко вълнение, че е част от всичко това. Това ли беше изпитанието?

"Усещам го!", извика Майкъл. Надяваше се, че е така. Дали изпитанието щеше да свърши сега? Къде ти! Вместо това големият златен ангел с лицето на Майкъл Томас се приближи към нето.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, седни на третото стъпало." Затрудненията в дишането на Майк се възобновиха. Клетките му просто не възприемаха престоя в толкова висока вибрация. Майк заговори на тялото си, без да се притеснява от присъствието на златния ангел. Трябваше да овладее биологията си -и то веднага!

"НИЕ сме добре", каза той на клетките си. "Не реагирайте със страх. НИЕ заслужаваме това. НИЕ заслужаваме това!" Майк си даваше сметка, че крещи. Машинално повтаряше онова, на което го беше нау­чил Грийн, и незабавно получаваше резултат. Седна на третото стъпало на големия златен трон и посте­пенно се успокои. По някое време осъзна, че златният ангел го наблюдава напрегнато. Майк видя как на златното лице грейна усмивка!

"Ти наистина знаеш какво да правиш, мое човеш­ко съответствие. Има неща, които не мога да споделя с теб, но ти си ги овладял идеално от другите. Сега да видим дали си усвоил напълно онова, което ти дадох аз по същия начин."

Следващото събитие шокира Майкъл Томас дори повече от гледката на ангелското лице преди малко. Големият златен ангел, който само допреди няколко минути олицетворяваше Божията сила, коленичи пред Майкъл Томас. Великолепните златни крила се разт­вориха и изпърхаха царствено, като разгърната златна пелерина при движението на ангела. Двете великолеп­ни крила се разтвориха дотолкова, че да позволят на огромното тяло да се сниши грациозно, без да докос­ват пода.

Тялото на Майк реагира отривисто, но този път не го предаде. Вместо това го заля с любов, докато той наблюдаваше поклона на ангела.

Коленичейки, златният ангел извади отнякъде златна купа и му я поднесе тържествено. Погледна Майк право в очите и заговори с любов.

"В тази купа са събрани сълзите на моята радост за ТЕБ, Майкъл Томас. С тях искам да помажа и измия нозете ти, защото ти заслужаваш тази чест."

О, не! Това Божествено същество се кани да ме докосне! Сега Майк разбра изпитанието. Докосването на златния ангел щеше да провери дали клетките на Майк бяха схванали идеята за достойнството и дали тялото му съзнаваше свещения си произход. Да, резу­лтатите на този изпит не можеха да бъдат подправени. Това беше! Ангелът притихна, после докосна левия крак на Майкъл Томас и отговори на въпросите, които се въртяха в ума му.

"Това не е проверка на вибрационната промяна, Майкъл. Защото ти и аз никога няма да сме на една и съща вибрация, докато не се слеем отново. Проверка­та касае твоите човешки вярвания. НИЕ трябва да приемем факта, че НИЕ, като Бог, заслужаваме да бъдем човек. Сега ще видим дали наистина проумя­ваш, че си достоен самият Дух да измие нозете ти и дали любовта, която изпитваш към Бог, се отразява в любовта, която изпитваш към себе си."

Майк си отдъхна. Познаваше своя ум и знаеше, че беше приел идеята и урока на златния ангел. Изведнъж осъзна, че изпитанието щеше да покаже това и на ангела. Майк беше готов. Ето го, седнал пред най-ве­личествения след великите. Въпреки ръста си, ангелът се беше снишил под нивото на очите му. Майк не остана безразличен към церемонията, а се развълнува дълбоко.

Благородното създание пое нежно крака му и неописуема тръпка плъзна по тялото на Майкъл - чак до сърцето и ума му. Заля го вълна на състрадание, а по лицето му потекоха сълзи. Не каза нищо, докато ангелът миеше нежно крака му. Майкъл усещаше, че е обект на безмерна любов. Той не се стопи. Не изчезна в изригване на енергия. Въпреки че усещаше натиска на вибрационната енергия между тях и едва я понася­ше, Майк съзнаваше, че е достоен за нея. Все пак остана безмълвен, тъй като знаеше, че любовта е тиха. Знаеше, че чистата любов няма дневен ред, затова прекрасният златен ангел нямаше да му поиска нищо в замяна. Знаеше, че любовта не си придава важности и че нямаше вероятност да се появи цялото ангелско войнство. Това беше нещо лично и ангелът безмълвно го молеше да приеме честта и просто да БЪДЕ. Обзе го неописуемо чувство. Сълзите на силна радост и признателност продължаваха да текат, но Майкъл То­мас не се срамуваше от тях. Ангелът със сигурност знаеше, че това беше човешкият начин да изразиш благодарност - колкото и странен да изглеждаше. Накрая ангелът заговори отново. Гласът му прелива­ше от гордост от Майкъл.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, ти наис­тина издържа този изпит - един от най-големите. Но сега ще ти покажа нещо още по-велико. Въпреки че ти издържа всички изпити и въпреки че си напълно готов да минеш през вратата към дома, сега ще измия другия ти крак. За мен това е чест и доказателство за любовта на Бог към теб. Това не е поредното изпита­ние. Не го правя с цел. Правя го, защото те обичам. Никога не забравяй този момент."

Майк не можеше да си представи по-свещен миг в живота си. Сълзите продължаваха да се леят, а любовта продължаваше да протича между двете съз­дания с една и съща душевна сила, докато големият златен ангел миеше другия крак на Майк, който изг­леждаше съвсем малък в големите му ръце. Накрая всичко приключи. Купата изчезна, ангелът се изправи в цял ръст, а крилата му се разтвориха и прилепнаха до тялото му.

"Сега можеш да станеш, Майкъл Томас. Твоето намерение се показа наистина чисто и ти си готов да се върнеш у дома!"

Майкъл се изправи, огледа залата, а после вдигна очи към ангела. Сякаш четейки мислите му, ангелът го улови за ръката и посочи нещо зад него.

"Нагоре по стълбите, Майкъл", каза усмихнат той.

Майк се обърна и погледна виещата се златна мъгла. Стъпалата на златния трон го зовяха към след­ващото непознато място с велик замисъл. После от­ново погледна ангела, сякаш търсейки потвърждение, че трябва да изкачи стълбите сам.

"Вратата, която търсиш, е там, Майкъл. И да, запомни следното: Нещата не винаги са такива какви­то изглеждат."

Този път Майк не поиска разяснение на твърде­нието. Постепенно то се беше превърнало в мантрата на това място. Осъзнаваше, че не може да остане тук дълго. Ангелът също го знаеше и пристъпи полека към Майкъл и го докосна отново, прегръщайки го през рамената с голямата си ръка. С нежен, вдъхващ уве­реност глас той изрече последните си думи.

"Аз самият слязох по тях, Майкъл. Няма страшно. Време е да вървиш. Целта е пред теб. Аз ще дойда след малко. А причината никога да не се сбогуваме е, че сме едно цяло."

Майк разбра, че трябва да се отдръпне от тази мощна енергия. Обърна се и пое енергично по стъл­бите. Сега разбра защо имаше стълби. Те бяха за човека, а не за ангела, и бяха размерени точно за неговите крака. Всичко започваше да придобива сми­съл, но Майк вече нищо не искаше да анализира. Време беше да се дипломира! Беше настъпил момен­тът да премине в мястото, наречено дом. Майк изкачи още няколко стъпала на изящно украсения златен трон. Спря да хвърли още един поглед на златния ангел, частицата от Бог, която беше самият той, който сега се извисяваше царствено със сключени длани, усмихвайки се на Майкъл Томас от площадката долу. Ангелът имаше право. Тук нямаше място за сбогуване. Той наистина беше част от него! Майк осъзна, че през последния ден се беше срещнал с две части от себе си. Една без любов и една с любов. Някъде между тях беше човешкото съзнание и той трябваше да избере къде да го установи. Каква концепция само!

Майк се обърна и пое нагоре по стълбите. Гъстата мъгла скриваше онова, което се намираше непосред­ствено над него и той виждаше само десетина златни стъпала. Гледаше в краката си. Хич не му се искаше да падне от тази кула в апогея на своето свещено пътуване. Майк се засмя при мисълта как се търкулва безславно на пода и се извинява на своя Висш Аз, че е смотаняк. Смехът веднага го отпусна.

Майк съзнаваше, че беше изкачил поне два етажа стъпала, когато пред него се появи нещо като площад­ка. Какъв великолепен трон, помисли си той. Беше огромен! И негов! Най-сетне беше стигнал до края на стълбата. Майкъл не остана разочарован. Там, до богато украсен и гравиран стол, беше вратата, която си бе представял неведнъж през последните седмици. Сега видението се мержелееше пред него, на една ръка разстояние. Вратата беше добре осветена и се откро­яваше до стола. Сякаш висеше във въздуха, понеже наоколо нямаше стени и не се виждаше къде нейната реалност се срещаше с реалността на трона. Майк осъзна, че тя не беше част от Къщата на собственото достойнство или постройката, в която се намираше. Това беше портал, затова принадлежеше към друго измерение. Вратата беше покрита с надписи, някои от които бяха неразбираеми, но на разбираем език се виждаше думата ДОМ.

Майк толкова дълго беше чакал този момент. Беше преживял много, научил много и беше променил дори клетъчния си строеж в приготовленията за оно­ва, което се намираше от другата страна на портала. Сега всичко това му се виждаше някак незначително. Стоеше там, замислен за случилото се, и за порази­телно красивия златен ангел в основата на стълбите. Припомни си случилото се на третото стъпало. Това последно преживяване беше променило самочувстви­ето му из основи. Майк се обърна тържествено към вратата.

"Заслужавам това!", изрече уверено Майкъл То­мас. "И благодаря на Вселената задето ми позволява да направя това, което се каня да сторя. С цялата си любов, влизам на мястото, където поисках да бъда."

Церемонията завърши, Майкъл Томас пое дълбо­ко глътка човешки въздух и отвори смело вратата, на която пишеше ДОМ.

Майк повърна.