Лий Каръл Притча на Крион пътуване към дома

Глава 8 ЧЕТВЪРТАТА КЪЩА

Майк ясно усещаше своята нова сила. Имаше чувството, че принадлежи на тази земя. Знаеше, че това чувство до голяма степен произтича от преживя­ното в Къщата на биологията и на лицето му грейваше широка усмивка всеки път, когато се сещаше за Грийн. Докато вървеше, Майк си даде сметка, че откакто беше тук, той действително беше преминал на едно ново ниво. Какво ли още го очакваше? Беше преминал през едва три от общо седемте къщи и се питаше какви други уроци му предстояха.

Изведнъж нещо прошумоля зад него.

Майк се обърна със светкавична бързина, заемай­ки отбранителна позиция. Дори сам се изненада от инстинктивната си реакция. Застана леко приведен напред, стиснал богато украсената дръжка на своя красив меч на истината. Дали си въобразяваше, или дръжката наистина вибрираше? Цялото му внимание се съсредоточи върху слуха му, докато Майк стоеше застинал като статуя в очакване да се впусне в някакво непознато, но усъвършенствано действие.

Нищо.

Можеше да е бил вятърът, но Майк забеляза, че листата на дърветата не потрепваха. Движейки само очите си, но без да помръдва с тялото си, Майкъл сканира околността. Колко остро беше зрението му тук! Не помнеше да е имал такова удивително зрение, преди да поеме по пътя. Сякаш някой бе включил някаква силна лампа, която дотогава не бе съществу­вала.

Нищо.

В това състояние на повишено съзнание Майк откри нещо ново за своите способности. Макар да не чуваше и виждаше нищо необичайно, той УСЕЩАШЕ, че имаше нещо. Усещаше в душата си смут - предчу­вствие за опасност и заплаха за него самия, но все пак...

Нищо.

Майк се обърна полека и пое по огрения от слънцето път, обръщайки ту наляво, ту надясно глава, целият в слух, за да долови овреме всичко необичайно. Междувременно отново се замисли над парадокса. Какво можеше да бъде? Как е възможно в земя, про­пита с толкова много любов и духовни открития, да съществува такова тъмно създание? И защо го преследваше? Защо никой ангел не желаете да говори за него? Това наистина беше голяма мистерия, но Майк се чувстваше предупреден и не възнамеряваше да допусне това зло тъмно създание да го изненада от­ново. Остана нащрек, с ясното усещане за опасност.

Пътуването до тази къща продължи почти цял ден. Майк осъзна, че къщите бяха разположени на такова разстояние, че да изискват усилие от страна на човека, но никога не го оставяха да замръкне под открито небе. Това беше добре. Сега Майк се чувства­ше малко изморен, при това не само физически. Продължителното състояние на бдителност беше изчерпало енергията му.

В тайнството на здрача, когато всичко като че ли започна да се обагря в един топъл цвят, Майк видя следващата къща още щом преполови дъгата на за­воя. Въпреки че всичко наоколо отразяваше оранжевите и червените тонове на залязващото слънце, сел­ската къща сияеше в наситен лилав цвят, сякаш окол­ността изобщо не й влияеше. Майк спря и зяпна от почуда. Никога не беше виждал толкова красив цвят! Лилавото беше едновременно наситено, ведро и въз­действащо. Стори му се, че постройката излъчва вът­решна светлина. Майк закрачи отново, напомняйки си, че застояването на едно място не е благоразумно, дори на това привидно безопасно разстояние от целта.

Като стана дума за красота, Майк имаше само бегла представа какво го очакваше, защото когато на прага се появи ангелът, той изгуби ума и дума. Никога не беше виждал толкова прекрасно създание! Прииска му се да падне на колене от благоговение пред това чудно видение. Какво ставаше? Да не би рецепторите за цветовете в очите му да се бяха изострили? Майк не помнеше да е виждал някога такъв цвят! Стоеше, онемял от възхищение, като дете, което вижда залеза за първи път в живота си, питайки се дали това не е магия. После чу гласа - о, какъв глас беше това!

От дълбините на спокойствието се понесе копри­нено гладък глас, който успокои дори въздуха, който носеше неговата вибрация - при това беше определе­но женски!

"Привет, Майкъл Томас на Чистото Намерение", каза ведрият глас. "Очаквах те."

Майк се слиса и не отвърна нищо. В ума му липсваше дори мисъл, която ангелът да прочете! Беше изгубил ума и дума. Осъзна, че беше престанал да диша. Тя му се усмихна и продължи.

"Аз по нищо не се отличавам от Грийн, Майкъл. Ангелите са безполови, но притежават всички качест­ва на двата биологични пола. Гласът ми и външността ми са за твое успокоение в тази къща."

Майк не разбра почти нищо от думите на Вайълит⁵. Вече можеше да диша, но не знаеше какво да каже. Опита, но се смути от дрезгавия си глас.

"Изглеждаш неописуемо!" Не стига че изграчи думите, ами на всичкото отгоре изтърси най-глупавия възможен поздрав. Това ли намери да каже на прек­расното създание! Заля го неловкостта, която бе из­питвал като момче, когато му се налагаше да каже нещо умно на някой възрастен - и не успяваше. Вце­пенението му се дължеше отчасти на излъчването на съществото, което стоеше пред него. Това беше ог­ромно ангелско присъствие, което излъчваше женска нежност, макар че като облик Вайълит по нищо не се различаваше от другите ангели. Всички носеха неоп­ределени надиплени одежди в цвета на съответната къща, които скриваха или замъгляваха техния пол. Всички бяха големи - но това лице! Лицето на Вайълит определено беше женско. Притежаваше нежността на майка му и баба му, както и хубостта на светица. Майк въздъхна и опита отново.

"Моля те, прости ми... ъ... Вайълит." Майк уста­нови, че обръщението с името на цвета като че ли нарушаваше представата му за етикеция, тъй като звучеше като типично женско име. Все пак той про­дължи. "Не очаквах, искам да кажа, не знаех, че анге­лите могат да бъдат жени." Тутакси съжали, че си беше отворил устата. Каква глупост изрече! Естествено, че ангелите са жени! Нали на почти всички картини ан­гелите бяха жени? Вайълит не отговори. Затова Майк опита още веднъж.

"Мисълта ми е, че... никой от другите досега... те приличаха на мъже... искам да кажа мъжки - ъ - от мъжки пол." Искаше му се да върне лентата назад и да започне отначало. Комуникативните му способнос­ти и красноречието му бяха зациклили. Не успя да поздрави това същество както трябва. Майк въздъхна и сви рамена. Вайълит обаче му се усмихна.

"Разбирам те напълно, Майкъл Томас."

Погледът, който му хвърли, можеше да стопи доспехите му. Но без следа от флирт. Чувството беше на невероятна, чиста майчинска любов. Това изненада Майк. Сякаш отново бе видял майка си; стори му се, че се е събрал със своето отдавна изгубено семейство, което го изпълни с радост и изумление. От цяла веч­ност никой не го беше гледал по този начин! Прииска му се да го гушкат и прегръщат. Но тутакси се смути от мислите си, понеже Вайълит със сигурност ги до­лавяше. Тя продължи.

"Ще свикнеш съвсем скоро, Майкъл. Неслучайно ти се явявам в такъв облик. Не го правя за всички, които минават по този път, но ти си различен."

Майк схвана идеята. Видът и поведението на Ва­йълит бяха специално за него. Той прие това, но се запита защо беше необходимо да "вижда" майчински ангел.

"Защото ти го заслужи!", каза мъдрата Вайълит. "Не всичко тук е урок, Майкъл. Много неща ти се дават под формата на подаръци за израстването ти. Ти си преминал само през три къщи, а вече се открояваш като едно от най-специалните същества, които са ид­вали тук."

Майкъл осмисли чутото, но преди да измисли какво да отвърне на безспорния комплимент, Вайълит направи нещо, което той никога нямаше да забрави.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение", заговори нежно тя. "Моля те, събуй си обувките."

Майк изпълни молбата. Междувременно забеля­за, че до вратата имаше специално място за един чифт обувки, затова постави своите там. Те паснаха идеал­но.

"Майкъл, знаеш ли защо те помолих за това?", попита Вайълит.

Майкъл се замисли. "Защото вътре е свято мяс­то?" Спомни си легендата за Мойсей и горящия храст и диалога.

"Ако беше така, защо другите не те накараха да направиш същото?"

Майк се замисли по-дълбоко и опита още веднъж. "Защото ти си много специален ангел?"

Вайълит явно се забавляваше от тази игра и за­почна да се киска. Майк се обърка. Разбра, че не беше дал верния отговор.

"Моля те, влез", каза Вайълит, обърна се и влезе в къщата.

Майк я последва, смутен от недовършения им разговор. Затова побърза да продължи.

"Вайълит, кажи ми, защо ме помоли да си събуя обувките?"

"Всъщност ТИ ще ми кажеш, Майкъл, преди да си тръгнеш оттук", отвърна Вайълит, без да спира.

Майк хич не обичаше, когато ангелите го караха да чака за отговорите, особено когато му се налагаше сам да ги формулира. Трудоемко е, помисли си той.

"Ти за това си тук", каза Вайълит, въвеждайки го все по-навътре в лилавата къща. Майк отново се смути от глупавите си мисли.

Лилавата къща беше съвсем обикновена - за раз­лика от стопанката си. Майк осъзна, че в благоговени­ето си пред вида на новия ангел беше забравил да прочете табелката с името на къщата.

"Това е Къщата на отговорността, Майкъл То­мас." На красивото й лице се изписа изражение на очакване. Майк тутакси долови, че отново го очакваха неприятности.

"О", подхвърли равнодушно той. Вайълит явно не очакваше такъв отговор. Тя се обърна и продължи напред.

Майк се смути от името на къщата. Взе да разра­ботва наум най-различни сценарии, които можеха да се случат тук. Думата отговорност открай време го плашеше, главно заради спомена как родителите му го гълчаха за едно или друго. Те я използваха най-вече като критика. По-късно я бе чувал от жените, с които бе имал връзка, обикновено в комбинация с някакво оплакване от постъпките му. Защо се получаваше така, че жените все се опитваха да го "вкарват в правия път", запита се той. Може би тъкмо по тази причина Вайъ­лит му се явяваше като жена в тази къща. Още една жена, изпратена от Бог да ме промени? Ами ако Бог бе жена? Ама че гадна шега! Изведнъж Майк се усмих­на на мисловните процеси, плод на неговата човеш­ка, мъжка природа, осъзнавайки невъзможността на предположението. Бог не беше нито мъж, нито жена, но Майк се развесели, представяйки си този сценарий. Какъв ли беше замисълът на Къщата на отговорност­та?

Вайълит го водеше през лабиринт от малки стаи, за да стигнат до трапезарията.

"Какво има там?", попита Майк, когато минаха край голяма двукрила врата.

"Театърът", каза Вайълит без да забави крачка.

Театър? Мислите му препускаха, докато той про­дължаваше да следва Вайълит. Каква работа има един театър на това ангелско място? Пиеса ли ще има?

Хрумна му друга, още по-странна мисъл. Може би ще гледаме филм! Представи си колко хубаво би било, ако утре двамата с Вайълит отидеха на кино - да гледат някой нашумял ангелски филм? Едва се сдържа да не прихне. Вайълит, знаейки какво точно се случва в главата му, също се развесели - но по други причини. Накрая двамата стигнаха до крайната цел. Трапе­зарията и личните покои приличаха на вече видените. В килера имаше чехли за Майк и красиви лилави дрехи, очевидно ушити специално за престоя му тук. Майк долови аромата на храната. Отново беше въведен в трапезария, предлагаща всякакви кулинарни изкуше­ния. Как разбира кога точно щеше да пристигне? До този момент Майк не беше видял нито един готвач или камериер. Спомни си каква бъркотия бяха оставили двамата с Грийн след веселбата си и упоритите петна от боровинки по краката си. Храната се приготвяше сякаш от невидими гномове, които идваха и си отива­ха. Ама че място!

Майк очакваше да се обърне и да открие, че Вайълит си е отишла, както правеха другите ангели. Само че тя продължаваше да стои там.

"Доволен ли си от всичко, Майкъл?", попита тя, Вайълит наистина беше красиво създание. Майчинските й качества продължаваха да му вдъхват спокойствие.

"Да, благодаря ти." Прииска му се да се поклони в знак на уважение.

"На сутринта започваме. Лека нощ, Майкъл Томас на Чистото Намерение." И с тези думи Вайълит излезе.

Това тук беше различно. Също както Грийн про­мени протокола и остана на верандата, докато Майк се отдалечаваше от Къщата на биологията, и Вайълит пристъпи етикета. Струваше ли му се, или ангелите ставаха по-учтиви? Като че ли усвояваха човешкия етикет? Майк забеляза разликата, но реши да не пита за нея.

Нахрани се, приготви се за лягане и моментално потъна в дълбок сън. Чувстваше се сигурен, стоплен и обичан. На другия ден щеше да се впусне в поред­ното приключение и знаеше, че го очакваха важни открития в уроците на Вайълит. Сънува детството и родителите си, и му беше добре.

Пред къщата тъмният, неясен, противен образ на ТО застана нащрек. ТО беше едновременно ядосано и озадачено. Когато Майкъл излезе от зелената къща и пое към тази, ТО се слиса от промените в него. Силата му беше нараснала, а оръжията му бяха страш­ни! Изведнъж Майкъл беше усвоил бдителността на воин и не изпитваше страх! Какво се беше случило в последната къща, че да го промени толкова много? ТО кипеше от гняв заради нелепо провалената въз­можност да нападне Майкъл по време на бурята.

ТО взе да крои по-хитър план как да заложи капан на човека. Разсъждаваше, че ако Майкъл Томас иска­ше да пътува незабелязано, щеше да поеме по някой по-непознат път, вместо да върви по царския. Тогава ТО осъзна, че Майкъл винаги щеше да следва този път. Налагаше се, понеже той не знаеше къде се нами­ра следващата къща. Затова ТО реши да изпревари жертвата си и да й заложи капан, изчаквайки я да падне в него. Тази мисъл го изпълни с ликуване и на лицето му се появи разкривена усмивка. ТО не заспа, но имаше видения за близката гибел на Майкъл Томас на Чистото Намерение.

Следващата сутрин беше каквато можеше да се очаква. Прекрасна! Закуската беше великолепна, а Майкъл излапа любимите си кифлички със сладко от боровинки, удивен колко са пресни и вкусни.

"Онзи ден не успях да усетя същия вкус с пръстите с краката си." Майк отново избухна в смях, като си спомни как двамата с Грийн лудуваха като малки деца в трапезарията на последната къща.

Тъкмо се беше облякъл в новите дрехи, когато на вратата се почука. Почукване? Откога ангелите започ­наха да чукат на вратите?

"Влез, ако обичаш", каза учтиво Майк. Вайълит сякаш доплава и той й се усмихна. "Моля те, предай благодарностите ми на онзи, който отговаря за тази изискана човешка закуска."

"Пак заповядай", каза Вайълит.

"Ти ли я приготви?"

"Всички ние", отвърна тя. "Ние не сме отделни."

"Вече съм чувал за това. Някой ден сигурно ще го проумея. Но дотогава, благодаря на всички ви", каза Майк.

"Готов ли си?", попита Вайълит.

"Да."

Тя се обърна и го отведе в помещението, през което бяха минали вчера. Този път двойните врати бяха отворени и Майк я последва в красиво обзаве­ден лилав киносалон! Майк се закова на място. Изум­лението му беше толкова голямо, че Вайълит се изкиска.

"Знаеш ли какво ще правим сега, Майкъл То­мас?", попита Вайълит. "Ще гледаме филми!"

"Не мога да повярвам!", възкликна Майк. "Сигу­рно се шегуваш."

При тези думи усмивката на Вайълит се стопи и тя го погледна сериозно.

"Нищо подобно, Майкъл. Нищо подобно. Моля те, седни на първия ред."

Вайълит отиде в дъното на залата и подготви апаратурата. Майк все още беше объркан от противо­речието. Ангелите не боравят с прожекционни апара­ти, мислеше си той. На светите места няма киносало­ни. Много странно, наистина. Но изпълни молбата и седна по средата на първия ред. За разлика от земните киносалони, първият ред в този се намираше в средата на залата. Освен това забеляза още една странност. Средната седалка на първия ред беше тапицирана с плюш. Останалите седалки бяха най-обикновени, като че ли присъстваха само за попълнение. Майк се нас­тани на плюшеното лилаво кресло и прикова поглед в огромния бял екран.

"Какъв филм ще гледаме, Вайълит?" Майк изпит­ваше известни опасения по този въпрос.

"Домашни, Майкъл", отговори тя, продължавай­ки да подготвя първата лента, без да вдига очи. На Майк отговорът никак не му хареса. Стомахът му се сви на топка. Ето го пак същото чувство! Новата му интуиция работеше на пълни обороти, подсказвайки му, че предстоящото можеше да е неприятно. Хрумна му да прояви чувство за хумор - примерно да пусне някоя шега за пуканки? Но не му се отдаде. Осветле­нието се приглуши и угасна по много професионален начин; Майк чу прещракването на прожекционния апарат и екранът оживя. Той не можеше да откъсне очи от образите. Още от първия кадър сърцето му се качи в гърлото.

Първият филм за деня, подобно на останалите, които последваха, се отличаваше с най-изключител­ното качество, което Майк беше виждал някога. Ня­маше снеговалеж, а образите се проектираха трииз­мерни, но без глупавите очила, които раздаваха в стереокиното! Звукът беше естествен, идващ точно оттам, откъдето би трябвало на широкия екран пред него, въпреки че героите се движеха. На Майк веднага му се прииска филмът да не беше толкова реален. Беше му прекалено близък. Полукръглият екран го поставяше в центъра на всяка сцена. Искаше му се да се отдръпне назад, но не можеше.

А екранът пред Майкъл Томас представяше Май­къл Томас! Ако трябваше да измисли заглавие за този домашен филм, то щеше да бъде "Всички лоши неща, които са ми се случвали в живота ми". Филмът започ­на с него като дете и беше толкова истински! Майка му изглеждаше много млада; а баща му толкова кра­сив. Той се трогна дълбоко от спомена за своите най-близки хора. А убедителността на образите в този лилав киносалон ги накара да оживеят за нежното му сърце. Сякаш родителите му отново бяха сред живите! Всеки епизод приличаше сам по себе си на отделен филм и се представяше нередактиран в реално време - както се беше случил в живота му, само дето прес­качаше от едно разтърсващо негативно преживяване към следващото.

Първите няколко епизоди бяха по-скоро смешни. Ето го Майк като сладко русо тригодишно хлапе, напипал гримовете на майка си. Направи кочина в банята и майка му го спипа. Много се ядоса и Майк изяде първия си пердах. Седналият пораснал Майк беше принуден да изживее отново огорчението от това първо нашляпване. Изпита отново емоциите на всяко събитие! Домашни филми, наистина! Само дето има­ше опасност лентата да се превърне във филм на ужасите с напредването на възрастта му. Вече му се струваше, че към него лети влакче на ужасите - а той лежи завързан на релсите.

Последваха още случки от детството му, като всяка една връщаше Майк в реалността на неща, за които от години не се беше сещал. Ето го шестгоди­шен, заключен в банята. Спомни си как се беше почу­вствал - при това без да е виновен! Бравата беше блокирала и се наложи да повикат баща му от полето, за да извади вратата от пантите. Баща му се ядоса и отново го напердаши. Майк изживя още веднъж пре­даденото доверие от онзи отдавна отминал ден. Той не беше направил нищо нередно! Баща му беше бесен и го наложи с каиша на големия си колан. Беше пре­къснал работата си на полето и усилната жътва. Зре­лият Майк започваше да се чувства потиснат.

Заредиха се други епизоди и ето че Майк беше вече десетгодишен. Пътуваше с училищния автобус до града. Спомни си физиономията на Хенри, училищ­ният побойник, който се връщаше всяка ваканция, за да го тормози. Всички деца ненавиждаха едрия бабаит, но не смееха да му се противопоставят. Всички се страхуваха от него. И понеже Майк беше от малкото провинциално градче Блу Ърт⁶ , останалите деца му се присмиваха. Побойникът обаче беше безмилостен. В училището учеха деца от най-различни обществени слоеве, но децата от фермерски семейства се брояха на пръсти. Дрехите му го издаваха, понеже бяха ушити от майка му. Майк се отличаваше от останалите и те му го напомняха при всяка възможност. Съучениците му се подиграваха на облеклото, миризмата и дори начина на живот на родителите му.

Лентата продължаваше да се върти и Майк видя как група деца го повикаха да си играят. Той се зарад­ва. Те търсеха компанията му! Но тогава, за негово голямо разочарование, всичко се оказа номер. Вместо да го включат в забавленията, ТОИ се оказа посмеши­щето. Наобиколиха го, докато едно момче приклекна на колена и ръце зад него. После го блъснаха назад. Майк падна и се претърколи през клекналото момче. Голям смях падна за негова сметка. Майк също се смя, опитвайки се да се включи в шегата, но децата го изолираха и го изоставиха.

Това беше болезнено. Майк нямаше никакво же­лание да го гледа. Какъв беше смисълът? Почувства, че се ядосва от разголването на личния си живот и излагането му на показ - и необходимостта да го преживява отново. Веднъж не беше ли достатъчно?

Последваха още кадри и сега той беше на 14 - онзи злокобен ден в училище, когато го обвиниха в измама, която не беше извършил. Друг ученик беше задигнал някакви книжа от катедрата на учителя, а после ги беше подхвърлил, така че учителят да разбе­ре, че са пипани. Въпросното момче излъга, че е видяло Майк да го прави. Учителят му повярва; в края на краищата, Майк беше бедно селско момче и носеше смешни дрехи, макар че оценките му бяха много висо­ки. Изпратиха го вкъщи с мъмрене и изгонване за деня. Докато се прибираше с училищния автобус, Майк се чудеше как да обясни случилото се на майка си и баща си. Поотпусна се малко, понеже знаеше, че те щяха да му повярват. Но те не му повярваха и Майк отново се почувства сам-самичък в живота. Знаеше, че родите­лите му го обичаха, но му се искаше да му бяха гласували правото на съмнение в този критичен мо­мент. Чувстваше се толкова самотен.

Майк седеше в креслото от часове, но Майк на екрана още не беше пораснал. Замисли се колко дълго щеше да продължи това наказание. Вече не се чувства­ше духовно извисен. Напротив, струваше му се, че са го пребили със сопи! Филмите бяха поразително точ­ни. Майк не можеше да откъсне ума и очите си от тях. Налице беше всяка подробност; дори гласовете и хо­рата бяха съвсем достоверни. Процесът беше удиви­телен, но тематиката беше кошмарна!

Бяха стигнали до етапа на срещите и имаше много за гледане! Облеклото му продължаваше да изглежда странно. Въпреки че вече беше купешко, майка му нямаше представа от мода и съчетаваше несъвмести­ми модели и материи. Момичетата в училище и цър­квата намираха Майк за готин, но зад гърба му се подиграваха на дрехите му. Той беше разбит! Не след дълго започна сам да си купува дрехи. Тогава само­чувствието му взе да расте, понеже Майк знаеше какво му отиваше. Разглеждаше внимателно магазините и винаги си водеше някое познато момиче за консул­тант. Момичетата бяха във възторг! Представете си само - момче, което обича да пазарува! Това беше началото на неговата голяма метаморфоза от смотан тийнейджър в красив, търсен младеж. Характерът му също се променяше и Майк стана по-уверен в себе си. Успехът му си остана висок и той участваше в много училищни дейности. И тогава се случи нещо - подла кампания, поведена от някой завистник, която му кос­тва мястото на изборите за президент на училището. Плъзна слух, че са го хванали в дамската тоалетна да върши срамни неща. Всички повярваха. Историята се превърна в сензация, пък макар и невярна. Изборите му бяха в кърпа вързани, понеже Майк беше президент в първи и втори курс, но слухът провали шансовете му - с крах. Освен това му коства симпатиите на Керъл, първото му истинско увлечение. Тя престана да му говори; той се поболя от мъка и се отказа от всички училищни дейности. Отново се беше превърнал в жер­тва! И всичко това се повтаряше с най-малки подроб­ности на екрана. Събитието се развиваше в реално време, показвайки всички ужасни аспекти на този етап от живота му. То го беше променило навремето и продължаваше да му тегне сега, докато преживяваше миналото отново.

Филмите се нижеха един след друг. Никой не му предложи обяд, тъй като големият ангел в дъното на залата някак си знаеше, че Майк не беше гладен. И не грешеше. След края на всеки откъс се чуваше щраква­не и салонът потъваше в тъмнина. Следваше неловко мълчание, нарушено единство от шума на лостовете и копчетата на прожекционния апарат. Нито Майкъл, нито Вайълит проговаряха. После екранът оживяваше пак и поднасяше най-ужасните неща, които му се бяха случвали някога. Майк си даваше сметка, че "голямо­то събитие" тепърва предстоеше. Но ето че дойде и неговият ред - денят, когато родителите му загинаха,

Майк знаеше, че не беше длъжен да остава в креслото против волята си. Всички ангели му бяха казвали, че има свободен избор. В този момент му искаше да побегне. Затова взе да се моли достатъчно "високо" наум, така че всички ангели да го чуят. Моля те, Господи... не искам да го изживея отново! Стига толкова! Но филмът започна и Майк се почувства като премазан от валяк.

Той се стегна и не заплака. Щеше да направи това по-късно, когато останеше сам. Седеше и стоически гледаше развоя на живота си тук и сега. Изживя отново телефонното обаждане, шока, погребението, мъката и скръбта; продаването на търг на къщата, плевнята и земята; и разпродажбата на селскостопанското обо­рудване на баща му, включително стария трактор. Прегледа още веднъж вещите на родителите си, сним­ките от по-добри времена, сватбените им фотографии, даже някои от любовните им писма от времето, когато са били влюбени. Майк седеше притихнал и се мъчеше да избяга от чувствата си. Заповяда на ума си да издигне стена за емоциите, но въпреки това се почув­ства жертва. Усети как неволните конвулсии на скръб­та се надигаха на вълни, разтърсвайки тялото му; копнееше да даде воля на мъката в изблик на болезне­ни сълзи. Постановката беше безупречна и реалността беше убийствена. Това беше най-трудното нещо, кое­то бе правил някога. От часове наред беше жертва на някаква жестока шега. Сега го наказваха и преследва­ха! Не беше честно. Какъв беше смисълът?

Майк въздъхна с облекчение, когато епизодът със смъртта свърши. Нищо не можеше да е по-лошо от него. Майк се почувства съвсем малък. Беше плувнал в пот и капнал от умора. Но изпитанието продължа­ваше. Той не можеше да откъсне очи от екрана. Тол­кова истинско беше!

Когато видя "Щурчето", името, което бе измислил на Шърли, разбра, че го очакват нови беди. Следваща­та история беше тази на последната му любов в Лос Анджелис - която завърши с провал. Майк се хвърли презглава в нея, но Щурчето я прие на шега. Не беше смърт, но можеше и да бъде, защото му коства смърт­та на сърцето му. Майк отново се помъчи да вкорави сърцето си, докато гледаше образите на екрана. Тя беше толкова хубава! Гласът й беше толкова незабра­вим. Случилото се беше толкова прясно. Тъкмо то беше причината за последната му депресия, за изгубе­ното му самочувствие и за скапаната му работа. Майк изгледа всичко, преживявайки подробностите на вто­рата най-смазваща случка в живота му. Действието се прехвърли в работата му, изобличавайки грубия му началник и показвайки неговата тясна клетка, в която доброволно се беше заробил, докато живееше в Лос Анджелис.

Прожекцията приключи в четири часа; последни­те сцени бяха от нахлуването и обира на апартамента му, приключвайки с откарването му в болницата. Ко­гато екранът угасна, той чу характерното пляскане на края на лентата. Ролката се въртеше. Пляскането про­дължи, но никой не включи лампите в киносалона. Майк се изправи, допря ръка до челото си в знак на поздрав и заслони очите си от силната светлина на прожектора, за да види дали Вайълит беше все още в дъното на залата. Нямаше я. Значи това беше краят на урока за днес - краят на филма. Също както в сюжета, Майк беше сам.

Ролката продължаваше да се върти, когато Майк излезе от залата и пое по коридора съм своите покои. Не му се ядеше. Чувстваше се ужасно потиснат. Беше смазан емоционално, затова моментално си легна, както си беше с дрехите. Вайълит така и не се появи да му пожелае лека нощ. Майк знаеше, че най-мъдрото решение беше да остане сам тази нощ. Защото не беше в настроение за приказки.

Сънищата му продължиха да прожектират същия филм. Той видя насън откъси от събитията с побой­ника, родителите си и Щурчето. Образите не му даваха мира и накрая той се предаде, избухвайки в неудържим плач. Виденията за родителите му, толкова живи и истински, направиха мъката непоносима. За втори път в тази свята, ангелска, блажена земя Майкъл се чув­стваше изоставен и сам - жертва на живота. Но този път имаше даже филми, които да го докажат!

На сутринта Майк се почувства малко по-отпочинал, но тъжен. Освен това беше гладен и бързо излапа обилната закуска. Все още се чувстваше потиснат от вчерашния ден, но вярваше, че най-лошото е преми­нало. Той беше жилав и макар да не виждаше смисъла на занятието, беше решен да не допуска да се подхлъз­не отново в черногледство и депресия. Днешният ден щеше да бъде по-хубав.

След закуска Майк се преоблече. Очакваха го нови лилави дрехи, с които да смени вчерашните, и скоро той беше готов. Вайълит се появи на отворената врата, мълчалива. Като че ли му даваше възможност да реагира и да каже каквото му беше на езика, или да я сгълчи за болезнените преживявания от вчера. Май­къл усети присъствието й. Тя го погледа известно време, а накрая заговори.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, има ли нещо, което искаш да кажеш или попиташ?"

"Да." Майкъл прояви стоицизъм. "Има ли още филми?"

"Да", отговори тихо Вайълит.

"Тогава да тръгваме." Майкъл се обърна, готов да я последва.

Вайълит се изненада. Досегашният й опит с хора­та в тази къща не помнеше друг такъв случай. Грийн беше прав. Този тук беше специален. Той може би щеше да успее. Може би щеше да се нареди сред малцината, извървели пътя докрай. Тя никога не беше виждала такава решимост и вибрационна промяна за толкова кратък срок. Почувства се горда, че участва в обучението му и изпита голяма любов. Вайълит се обърна и отново поведе Майкъл към киносалона.

Майк знаеше правилата. Зае мястото си в голямо­то, лилаво кресло на първия ред, като затворник в електрически стол, очакващ токът да потече - или в този случай осветлението да угасне и филмът да за­почне. Майк беше калил решимостта и целеустремеността си. Нищо нямаше да го откаже от пътуването му към дома. НИЩО!

Животът му отново се разгърна на екрана пред него, започвайки с детството му. Този път беше раз­лично. Той веднага долови новата централна тема. Този филм можеше да бъде озаглавен "Всички лоши неща, които съм правил в живота". Епизодите от детството бяха забавни и Майк се смя от сърце на много от тях. Смехът му дойде добре, макар че коре­мът още го болеше от снощния конвулсивен плач.

Но с напредването на възрастта във филма, някои от подробно показваните неща започнаха да го при­тесняват. Вайълит определено беше наясно с тях, но на Майк хич не му се искаше да ги преживява отново, По едно време усети, че се е снишил на креслото, сякаш бе ученик и се криеше от учителката. Свиваше се и се смущаваше.

Ето го десетгодишен в църквата, подиграва се на пастора и пуска бележки с глупави, неприлични рису­нки на срамни телесни части. Той и другарите му в неделното училище намираха за много забавно да рисуват такива картинки, а после да ги поставят в кошниците за волни пожертвования, напъхани в пли­ковете за банкноти. Представяха си лицата на "сините коси", възрастните дами, които отваряха пликовете и брояха парите. Момчетата се заливаха от смях.

Когато беше на 12, Майк се измъкна една неделна сутрин и запали трактора на баща си, докато родите­лите му бяха на църква. Той се беше престорил на болен и му позволиха да си остане вкъщи. Тракторът запали от раз, но Майк не знаеше как да го подкара; ядосан, опита всички лостове и педали. Недоумяваше как се сменяха скоростите, въобразявайки си, че действаха на същия принцип като автомобила, с един педал за "вър­ви" и един за "спри". Последва страшно ръмжене и рев и междувременно Майк съсипа скоростите.

Когато баща му се усети, той повика Майк. Попи­та сина си за цялата истина.

"Майк, да си опитвал да подкараш трактора?"

"Не, сър", излъга баща си Майк.

И тогава, и сега потъна в земята от срам. Баща му знаеше истината и това се четеше в очите му. Беше един от онези моменти, които научиха Майк какво е да нарушиш светостта на семейството. Беше ужасно и той го запомни за цял живот. Сметката за ремонта беше голяма и Майк за първи път осъзна какво костваше на родители му неговата глупава постъпка. Седмици на­ред ядоха боб и консерви, докато се съвземат от неп­редвидения разход. Всеки път, когато сядаха да вечерят, Майк виждаше последиците от белята, която беше нап­равил, и буквално опитваше вкуса й. Сега преживя всичко отново - цветно и триизмерно! Сниши се още повече на стола. Случката изглеждаше толкова реална!

Когато избуя на височина, Майк стана и по-силен. В тогавашната училищна система повечето ученици се местеха заедно от едно училище в друго, щом родителите им живееха в една облает. Така че "бабаитът" Хенри от основното училище също се движете в пакет. Само че вече не беше якият побойник от отделенията. Другите момчета го бяха настигнали и задминали. Хенри не беше добър ученик и с мъка завършваше класовете. Майкъл използваше всяка възможност, за да му вгорчава живота в училище. Изпол­зваше ръста и популярноетта си като средство за сплашване и често го мачкаше и потискаше.

Като президент на класа в първи курс Майк упражни силата си, за да изключи някогашния побой­ник от всичко добро и интересно. Прилагаше влиянието си като изпипан стратег и изолира грубиянина от всякакви радости - като достъп до училищните балове и избираемите предмети, в които го биваше. Майк не споделяше с никой какво бе направил, но продължаваше да трови живота на стария си мъчител. Въпреки че Хенри знаеше какво става, той не можеше да направи нищо. По-късно му се отдаде шанс да си отмъсти, но Майк щеше да научи за това едва сега, докато седеше в креслото и следеше развоя на събитията. Именно Хенри го беше съсипал в трети курс! Хенри беше пуснал слуха, който провали шансовете му да стане президент в трети курс.

Години по-късно Майк разбра, че Хенри беше станал мафиот и сега беше в затвора. Той често се питаше дали нещата щяха да се развият различно, ако не беше закачал Хенри в гимназията. Сега Майк се засрами от поетъпката си, докато я гледаше отстрани.

Майк се чувстваше глупаво. Това беше дълъг филм за неговата лошотия, за неетичните му поетъпки в младостта му. Може би беше съсипал шансовете в живота на този човек! Майк се почувства безкрайно дребнав. Продължи да гледа екрана.

В трети курс Майк преписа на един изпит. Като цяло успехът му беше много висок, но хич не го биваше по история на Съединените щати. Той хвърляше ця­лата вина върху скучния учител, после задигна въпро­сите за теста, използвайки дубликат от ключа, който бе съхранявал като президент на класа миналата го­дина. Майк намираше постъпката си за справедлива и живо си спомняше как вече беше "наказан" за нея, когато го натопиха в прогимназията. Затова не смяташе, че върши нещо нередно.

Само че работата се обърка. По ирония на съдбата учителят забеляза внезапното подобрение в знанията му и го обвини точно в онова, което беше направил. Майк, използвайки обаятелната си личност, отличен успех по другите предмети и добра репутация, се оплака от учителя на администрацията и му навлече мъмрене. Това се отрази на досието на преподавателя и му поп­речи да напредне в професията си. Майк научи това една сега, докато седеше в голямото меко кресло.

Гадост! Това е ужасно. Не стига, че се превръщаш в жертва, ами трябва да се гледаш как лъжеш и мамиш. На Майк вече не му се гледаше и искаше прожекцията да свърши.

Така и стана. Нямаше почти нищо за гледане от зрелите му години. Със смъртта на родителите му се промени целият му живот. Смъртта им го беше при­нудила да порасне по-бързо и беше събудила в него непоклатимата честност, която сега притежаваше. Ся­каш носеше фамилното име на ръкава си, а заедно с него и тежкия труд на родителите си. Майк въздъхна с облекчение, когато чу пляскането на края на лентата. Този път прожекторът ужасна и светлините се вклю­чиха една по една. Вайълит се доближи към него от дъното на залата.

"Майкъл, ела с мен, ако обичаш", каза нежно тя.

Майк стана, без да продума. Чувстваше се изтощен от дългото седене на стола! Надяваше се повече никога да не го види и му беше втръснало от това място, където се прожектираха филмите на живота му. На излизане от залата погледна там, където беше прожекторът. Очакваше да види натрупани десетки кръгли кутии от изгледаните през последните два дни ленти, но нямаше нищо. Мястото беше чисто и подредено.

Вайълит беше най-милото същество, което Майк бе познавал някога. Не че превъзхождаше с нещо Блу, Ориндж или дори неговия добър приятел Грийн. Тя беше различна. Всички ангели притежаваха прекрасни качества, които Майкъл обичаше. Но тази тук излъчва ваше нежност и загриженост. Майк искаше да остане тук и да живее под нейното крило на родителска сигурност! Обожаваше да седи срещу нея и да я слуша как говори. Щом Вайълит бе наблизо, всичко беше наред. Майк познаваше това чувство и го осъзнаваше като сигурността на детето, което не носи никаква отговорност. Тъкмо затова Вайълит обитаваше къща­та на отговорността. Тя беше родителят, а Майк от­ново беше детето, свободно от бремето на живота.

Вайълит го въведе в една голяма стая. При други обстоятелства би могло да се каже, че беше конферентна зала, само че в този случай имаше само два стола. На едната стена беше окачено странно табло, а на другите най-различни графики и символи.

Ангелите в предишните къщи не бяха прекарвали толкова много време седнали. Тъй като не знаеха какво е умора и нямаха нужда от сън, те не изпитваха потреб­ност да сядат като хората. Обикновено го правеха само, за да предразположат човека, както в случая. Вайълит се настани грациозно на стола и се обърна към "Майкъл Томас на Чистото Намерение, как се чувстваш?" Тя започна разговора с въпрос, който му позволяваше да излее чувствата си от видяното през последния ден. Той го направи, като добави и някои от мислите си от предишната нощ.

"О, прекрасна Вайълит." Майк наистина обичаше този красив, грижовен ангел. "Знам, че никога не би наранила нарочно някое човешко същество. Знам, че ангелското ти съзнание никога не би причинило болка, страдание, съмнение или страх, но показвайки ми тези филми, ти ми причини всичките тези неща, така че съм убеден, че има основателна причина за това. Питаш ме как се чувствам?"

Майк замълча и потъна в размисъл, опитвайки се да бъда напълно честен спрямо емоциите си от пос­ледните два дни.

"Предаден", той отново замълча. "Ужасен, жерт­ва на обстоятелствата, натъжен от собствените си чувства, гузен за стореното от мен, сърдит на онези, които са ми причинявали разни злини, опустошен от скръбта, причинена от обстоятелства, над които ня­мам контрол, разбит, обърнал поглед навътре." Майк продължи да излива сърцето си пред Вайълит. При това без много емоции, понеже ги беше изплакал предишната нощ. Вместо това Майк се стараеше да опише на Вайълит същността на човешкото преживя­ване. Думите се лееха безспир, после той започна да повтаря вече изреченото. Вайълит не го помоли да спре. Неговият катарзис започваше да преваля. Той беше дал израз на чувствата си, беше се оплакал от всичко, после още веднъж. Изобщо не попита защо му бяха показали филмите. Интуитивно знаеше, че Вайълит щеше да му го каже. И не сбърка.

Когато привърши, изпита нужда да пие вода. Тя се появи сякаш от само себе си. Майк отпи и направи знак на своята мълчалива събеседница, че няма повече какво да добави. Вайълит се изправи и подхвана сво­ята деликатна лекция.

"Майкъл", тя се вгледа дълбоко в душата му с грижовна настойчивост, която Майк веднага разпозна като идваща от Божия разум. "Като човек, който се подготвя за завръщането си в родния дом, това е последният път, когато изпитваш тези чувства." Тя му даде момент за размисъл, после се доближи до при­видно бялата стена. Дръпна една навита на свитък карта, която беше окачена почти до тавана. Това на­помни на Майк за картите в училище, които се навиваха, за да може да се използва черната дъска. На тази тук пишеше нещо. Текстът беше на същата странна, подобна на арабски азбука, която беше видял върху етикетите в Къщата на картите. Беше му непонятна.

"Моята задача е да ти обясня, че ти и всички други хора в живота ти внимателно сте планирали потенци­ала за всичко, което видя в "Театъра на живота" през последните два дни." Майк се замисли над чутото. Не му стана съвсем ясно.

"Планирали сме го?"

"Да."

"Ти ги планира заедно с другите, Майк."

"Как така?"

"Майкъл Томас, ти вече знаеш, че си вечно създа­ние. Тук си, за да получиш позволение и обучение, за да се завърнеш у дома - онова свято място, където усещаш, че има отговори, мир и смисъл, според собствената ти дефиниция. Онова, което остава скрито за теб, е, че вече си бил на Земята десетки пъти и си бил на мястото на всякакви хора. Този път ти си Майкъл Томас."

Майк беше запознат с идеята за миналите животи, но този път тя се потвърждаваше от доверен източник. Той я прие и й се възхити.

Вайълит продължи: "Когато не си на Земята, уро­ците за следващата ти инкарнация се планират от един­ственото същество, което знае от какво се нуждаеш - ТИ! Ти и останалите сте подредили потенциала за твоето обучение. Някои са се съгласили да те побутват и смушкват. Други са се съгласили да подхранват из­растването ти в продължение на години! Трети се поели ангажимента да ти партнират и да, Майкъл, някои са се съгласили да умрат рано в договора си, за да изпъл­нят твоите и собствените си нужди."

Майк беше разтърсен от чутото.

"Вайълит, родителите ми?... Те са знаели?"

"Не само си знаел ВСИЧКО, Майкъл, ами това е най-големият подарък, който си получавал в живота си." Очите на Вайълит излъчваха неописуемо състра­дание. Тя знаеше толкова много за него! Беше готова да му обясни всичко, очакваше неговите емоционални изблици и беше подготвена за всичките му въпроси. Беше удивителна.

"Сложно е, Майкъл", продължи тя. "Всяка инкар­нация на човешко същество е свързана с инкарнациите на всички останали. Има договори, които подпис­ваш, преди да пристигнеш, които оформят твоя потен­циал за обучение и израстване. Ти си трънчето в петата на някой друг, както и перла с висока стойност. Сит­уациите, които наричаш злополуки и съвпадения, са прецизно планирани."

"Звучи ми като предопределение?"

"Не, ти винаги имаш избор. Пътят е налице, но ти избираш дали да минеш по него - или да проправиш нов, ако пожелаеш." Вайълит замълча за ефект. "Точно това правиш ти в момента." Усмихна му се, после продължи. "Когато изяви намерението да поемеш по този път, ти захвърли договора, който беше сключил с околните. Прескочи мунданното, което беше плани­рал да ти се случи, за да улесни обикновените ти уроци и вместо това реши да тръгнеш да търсиш злато, Майкъл Томас. Сега ти се отдава възможност да ви­диш това и да вникнеш в голямата картина."

"А защо бяха филмите, Вайълит?" Майк не може­ше да не зададе този въпрос.

"За да ти позволят да видиш всяко негативно наглед нещо в живота ти, Майкъл, и да разбереш, че си участвал лично в създаването му. Планирал си го и си го изпълнил точно по график. Иначе казано, ти си отговорен за него."

Майк се слиса от тази мисъл. Все още не разби­раше логиката. "Ами ако бях поискал да го променя, Вайълит? За какво ми е било да избирам такива беди и трагедии?" Вайълит беше готова с отговора.

"Когато не си тук, Майкъл, ти притежаваш разума на Бог. Сега това е скрито от теб, но е факт. За Бог смъртта и емоционалните обстоятелства са просто енергия. Ти си вечен, а появата и изчезването на човешките същества обслужва по-грандиозен смисъл, отколкото си представяш - който ще проумееш отново някой ден, когато се присъединиш към мен в моя вид. Засега трябва да разбереш, че онова, което наричаш трагедия, колкото и ужасно да е за теб в настоящата ти мисловна нагласа, може да бъде катализаторът за планетна промяна, вибрационно ускорение и неизмерим дар. Важен е общият план, а не самото събитие. Знам, че звучи объркващо, но е факт." Вайълит отново даде време на Майк да осмисли чутото. После продължи.

"Колкото до това дали би могъл да го промениш, ти винаги си имал тази възможност и избор, но и този факт остава скрит за повечето хора. Това е част от изпита на живота, Майкъл. Приеми го по този начин. Когато напуснеш това място, ще се изкушаваш да останеш на пътя. Пътят е най-логичният избор. По него се върви лесно е и не изисква да се замисляш над посоката. Вече го има, простира се напред, винаги води в една и съща посока, с изключение на някой и друг завой. Следователно ти може би щеше да стиг­неш до къща, дори да беше поел в тази посока, без да се движиш по пътя. Може би щеше да откриеш прек­расни нови неща, ако не беше вървял по отъпкания път. Същото важи и за човешкия живот. Пътят пред­ставлява твоя потенциален план с другите. Той криво­личи, но винаги те води в една и съща посока - към бъдещето. Повечето хора остават на пътя, без изобщо да осъзнават, че имат избор да се махнат от него, ако пожелаят. Тъкмо когато хората напускат пътя, за тях се променя всичко - и най-вече бъдещето им. На практика те започват да пишат ново бъдеще веднага щом заявят намерението да слязат от пътя. Те откри­ват вътрешен покой във възможността да контроли­рат живота си по-пълно; откриват смисъл. Някои от тях даже минават оттук, Майкъл." Вайълит се усмихна мъдро.

"Ами тази Къща на отговорността?", попита Майк.

"Тук научаваш, че ТИ, Майкъл Томас на Чистото Намерение, си пряко отговорен за всичко в живота ти.

Тъгата, скръбта, привидните злополуки, загубата, не­щата, които са ти причинили другите, болката и да, даже смъртта. Ти си знаел за тях предварително, учас­твал си в планирането им с другите и си ги разигравал - до сега.

"А смисълът на всичко това?"

"Любовта, Майкъл. Любовта на най-висше ниво. С течение на времето ще добиеш представа за голе­мият план. Засега разбери, че всичко това е уместно и част от един замисъл на любовта, който ти вече поз­наваш и дори в момента участваш в него. Нещата не винаги са такива каквито изглеждат."

Думите иззвъняха в ушите на Майкъл. Нещата не винаги са такива каквито изглеждат... бяха думите на първия ангел, онзи във видението след обира. Същото бяха казвали и някои от другите ангели. На Майк му се зави свят от тези нови концепции. После си спомни думите на Блу в Къщата на картите. Пред теб са договорите на всяко едно човешко същество на пла­нетата. В милионите малки свитъци, за които отгова­ряше Блу, се намираха потенциалните планове на цялото човечество, съставени от всеки човек и готови да бъдат променени, ако хората пожелаеха.

Изведнъж реалното послание на чутото се стова­ри върху Майк като парен чук. Ех, ако знаеше това като млад! Животът щеше да му изглежда далеч по-понятен. Би могъл да промени бъдещето си. С подобна нагласа би могъл да намери вътрешен мир. Смъртта на родителите му, изгубената любов, депресията - каква мъдрост и надежда би му вдъхнало това позна­ние! Мисълта за избора да промени живота си беше удивителна. Вайълит имаше право. Майк беше след­вал пътя на живота като коловоз, оставяйки да се разгърнат нещата, които той бе - планирал? Това беше трудна дума. Означаваше, че той беше отговорен за всичко, което му се беше случило. Това поставяше нещата в нова перспектива. О, колко полезна можеше да му бъде тази идея! Животът му щеше да е съвър­шено различен. В църквата никой не му го бе казал. Майк обичаше Бог и винаги беше долавял светостта на това място, но винаги му бяха повтаряли, че е овца, която следва своя пастир. Никой духовен учител не му беше споменавал, че притежава такава сила.

"Вайълит, щом е така, защо не са ми го казали в църквата?"

"Църквата не ти казва всичко за Бог, Майкъл. Най-често разказва главно за хората и какво мислят те за Бог." Вайълит не критикуваше, нито осъждаше хората, просто излагаше истинските факти. "Значи църквата греши?", настоя Майк. "Майкъл, истината си остава константа, като парченца и частици от нея са разпръснати във всичките ви духовни системи. Вие заслужавате уважение задето търсите истината за Бог. Любовта, чудесата и меха­низмът, чрез който стават нещата, присъстват в извес­тна степен във вашите места за поклонение. Затова ти усещаше Божия Дух, когато влизаше в църквата, Май­къл. Духът уважава търсенето, нищо че някои факти остават неизвестни. Запомни, че твоето истинско съ­ществуване остава скрито за теб дори сега, докато чуваш истината. Вашата църква и всички духовни пъ­тища на вашата планета, се почитат дълбоко, тъй като представляват търсенето на Бог - и духовната истина. Тъжното е само когато хората започват да контроли­рат това търсене и го ограничават и не допускат обогатяването му, изолирайки последователите си посредством страха.

Красотата е в търсенето, а не в достоверността на умозаключенията. Затова светостта на вашата плане­та се крие в онези, които крачат по нея, а не в сградите с куполи и камбанарии." Вайълит се доближи до кар­тата, която беше разгърнала преди малко. "Смяташ, че вашите свети Писания са свещени? Погледни тук." Тя посочи неразгадаемия надпис на картата. "Това е Акашовата хроника на човечеството. Тя съдържа хро­никите на вашите животи и потенциални договори." Вайълит замълча почтително. "Майкъл, това е най-свещеният текст във Вселената и е написан и изпъл­няван от онези, които са решили да извършат пътува­нето като ЧОВЕЦИ!"

Тя го погледна право в очите за първи път от доста време. Майкъл схвана посланието. Изведнъж осъзна, че позата й изразяваше почитта й към него - духовна почит! Смяната на ролите беше изненадваща и смущаваща за Майк. Той искаше да научи повече и Вайълит не го остави да чака.

Следващите няколко дни в Къщата на отговор­ността минаха под знака на разтърсващите открития за живота и човешката същност. Майк научи не само кой беше сега, но и кой е бил някога. Информацията беше взаимосвързана като мозайка с огромни пропор­ции. Вайълит му показа хрониките и договорите на неговите родители и на другите хора в досегашния му живот. Всичко беше точно премерено и Майк не видя нищо, което би променило онова, което му предстое­ше, но мащабната картина на съществуването му за­почваше да се оформя.

Най-удивителната информация? Че човешките същества всъщност бяха частици от Бог, които вярва­ха по планетата, без да имат представа за този факт, за да осъществят учебен процес, който по някакъв начин променяше духовните аспекти и вибрацията на самата Земя! Вайълит непрекъснато наричаше хората "извисените". Хората бяха съществата, които щяха да променят тъканта на реалността; те щяха да променят случващото се в много голям план и всичко се върте­ше около уроците, овладявани на Земята - уроци, които всички те бяха планирали заедно!

Накрая настъпи моментът да се разделят. Майк се чувстваше като ново създание. Знанията му за дви­жещите сили на събитията се бяха увеличили стократ­но. Той беше запомнил всичко и се чувстваше упълно­мощен от истината. Докато препасваше снаряжение­то, за да поеме към следващата къща, в ушите му прозвучаха думите на Ориндж. Мечът на истината... щитът на знанието... доспехите на мъдростта. Нещата започваха да си идват по местата по начин, който носеше дълбок духовен смисъл. Майк осъзна, че оръ­жията бяха церемониални и имаха намерение. Голяма част от езика се повтаряше, обясняваше и ставаше понятен.

Вайълит го отведе до входната врата на лилавата къща.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, ще ми липсваш."

"Вайълит, имам чувството, че напускам дома си, вместо да поемам към него!" Тук Майк се чувстваше обгърнат от грижи, а Вайълит се беше превърнала в грижовен родител. Дотук той бе срещнал трима прек­расни братя-ангели, а сега и майка-ангел. Какво ли ме очаква?, запита се Майк.

"Още роднини, Майкъл", отговори Вайълит на мислите му.

В преддверието той намери обувките си точно където ги беше оставил. Сети се за въпроса, който беше останал без отговор. Погледна първо обувките си, после Вайълит.

"Остана да довършим само едно, Вайълит", каза той, в очакване на отговор защо го беше помолила да си събуе обувките.

"Да, Майкъл. Спомням си. Сега ТИ можеш да ми кажеш защо." Тя му се усмихна и зачака търпеливо отговора. Майк го знаеше, но се смущаваше да го изрече. Струваше му се толкова грандиозен - толкова самонадеян.

"Кажи го, Майкъл." Вайълит отново беше поела ролята на учителка.

"Защото човекът е свещен." Ето, каза го. Той продължи. "И понеже тази къща е мястото, където хората навлизат в по-висока вибрация."

Вайълит въздъхна, видимо развълнувана. "Не бих могла да желая по-точен отговор, Майкъл Томас на Чистото Намерение", каза тя. "Всъщност това място е свято заради присъствието на човека, а не на ангела. Майкъл, ти наистина си изключително човешко същество. Почитам Бог в теб! Но сега искам да те попитам нещо." Майк знаеше въпроса, но изчака Ва­йълит да го зададе. "Майкъл, ти обичаш ли Бог?"

"Да, Вайълит, обичам го." Започваше да се просълзява. Не се срамуваше да покаже пред Вайълит емоционалното си състояние. Със съжаление напус­каше тази лилава обител, където се беше срещнал с енергия, която отдавна смяташе за изгубена, още ко­гато умряха родителите му. Майк се обърна и направи няколко крачки, после отново се извърна назад. "И ти ще ми липсваш, Вайълит, но ще те пазя в сърцето си." Майк пое по пътя към следващата къща, после се обърна още веднъж, за да каже още нещо на лилавия ангел.

"Вайълит, гледай!"

С театрално, по детски игриво движение Майкъл Мас се отдели от пътя и пое през тучната трева в равнината. Вървейки, се провикна през рамо:

"Виж! Реших да проправя мой собствен път!" Той се засмя на получената метафора. Продължи да крачи през неравната, неописана в картите местност, докато лилавата къща се изгуби от погледа му.

Вайълит го следи с очи, докато Майкъл се превър­на в малка точка. Като истинска майка, тя се гордееше с величественото същество на име Майкъл Томас. После влезе в къщата и затвори вратата. Прие естес­твения си облик, който не беше човекоподобен, но все пак великолепен. И заговори на другите.

"Ако този е пример за новата раса човеци, дейст­вително ни очаква диво духовно препускане!"

Петстотин метра нагоре по пътя отвратителното създание се беше снишило в засада. ТО беше заложи­ло капана си много внимателно, така че Майкъл Томас да не може да предугади измамата. ТО знаеше, че Майк беше излязъл от къщата и отново беше на път. ТО усещаше това. ТО се вълнуваше!

Малко остана, мислеше си ТО. Докато Майкъл Томас ме очаква да го връхлетя изотзад, аз ще го изненадам отпред. Няма да разбере какво ще го спо­лети! Гнусното създание се изкиска доволно колко умно беше станало в тази приказна земя. Сега всеки момент...

Дълго щеше да чака. Майкъл Томас беше слязъл от пътя..