Лий Каръл Притча на Крион пътуване към дома

Глава 10 ШЕСТАТА КЪЩА

Майк си спомни бурята и как тъмната зеленикава фигура беше излязла от прикритието си и го беше нападнала, докато беше уязвим - и като че ли изчезна при падането на мълнията. Може би се страхуваше от него? В такъв случай Майк нямаше за какво да се тревожи и просто щеше да държи призрака на разсто­яние при пътуването си до последните две къщи.

Но той интуитивно усещаше, че все някога щеше да се срещне очи в очи със зловещото създание, което го следваше като сянка. Ред му беше намекнал за това, а и новото шесто чувство му нашепваше същото. Внимавай, Майк.', бяха думите, които той чуваше пос­тоянно в главата си. Собственият му разум го преду­преждаваше, нали? Майк започваше да си дава смет­ка, че гласовете на ангелите някак се сливаха с неговия собствен, напътствайки го в пътуването. Всичко това беше толкова ново!

Без да спира да върви, Майк на два пъти зърна нещото, когато се обръщаше назад. Засега беше зад него. Майк си помисли, че ако създанието бе хитро, щеше да го изпревари по пътя между шестата и сед­мата къща. Отваряй си очите на четири, изрече един интуитивен глас съвсем ясно в ума му. Майк извади картата, за да провери дали енергията на неясното привидение е отбелязана там. Но картата изглеждаше както обикновено, показвайки всички неща около чер­вената точка "ти си тук" в периметър от двеста метра. Майк погледна към мястото, където беше забелязал движението и осъзна, че нещото се спотайваше непос­редствено извън границите на картата. Запита се дали създанието знаеше, че картата може да го издаде, затова спазваше тази дистанция. Щеше да го има предвид. Тази информация му се стори ценна.

Майк откри бялата къща още в ранния следобед. Беше малка и непретенциозна; селска къща като оста­налите. Той се приближи и потърси табелката, която щеше да му подскаже естеството на уроците, които щеше да овладее тук. Любопитството му бързо беше задоволено, понеже на табелката пишеше "Къщата на любовта." Майк веднага се оживи. Какво ли го очак­ваше? Във всяка къща се беше чувствал обичан. Беше минал през Къщата на взаимоотношенията, но ето че тази къща беше посветена изцяло на любовта.

Майк сви от пътя и пое към вратата. Оттам не излезе ангел да го посрещне. Огледа се за мястото, където да остави обувките си, и го намери където трябваше. Майк се запита дали беше редно да изчака белия ангел, но реши, че не е необходимо. Събу си обувките, постави ги на определеното място, отвори вратата и влезе в къщата.

Посрещна го ухание на цветя! Майк помнеше това усещане. Намираше се в коридор, който водеше към обширно пространство на неопределена белота. Той пое полека по коридора, докато се озова в голяма, отворена бяла празнота. Спомнеше това място. Тъкмо тук беше преживял първото си видение! Изведнъж големият бях ангел от видението застана пред него.

"Привет, Майкъл Томас на Чистото Намерение! Ето, че отново се срещнахме." Ангелът разцъфна в сво­ята невероятна усмивка - а гласът му беше неописуем!

Майк много се зарадва да види това прекрасно създание. Той отново се удиви от ефирните му одежди. Ангелът сякаш се сливаше с обстановката. Интуитив­но разбра, че Уайт⁸, както щеше да го нарича, се различаваше от останалите. Той се носеше във въз­духа! Другите ходеха. Изражението на Уайт излъчваше някак по-голяма божественост - ако това бе възмож­но. Другите ангели по пътя бяха станали негови при­ятели, негово семейство. Този приличаше повече на духовник. Уайт сияеше! Майк усети, че Уайт не биваше да бъде докосван и притежаваше по-голяма енергия. Новите му интуитивни способности му вършеха добра работа.

"Този път имаш лице." Майкъл намигна на Уайт. Помнеше, че при тяхната първа среща белият ангел беше обвит в мъгла.

"Да, имам, и ти го виждаш благодарение на пътя, който извървя. Ти се справи много добре, Майкъл. Никой човек, минавал през тази земя, не е постигал толкова висока вибрация като твоята. В името ти вече има цветове, които оповестяват това - цветове, които ще останат завинаги, независимо от успеха ти тук, независимо дали ще продължиш към следващата къ­ща."

Ето, пак същото. Дали беше предупреждение, че нямаше да се справи? Съмнение? Ред го беше оставил със същото впечатление - че може би щеше да се провали в последния етап на това свещено пътуване. Каква беше тази предстояща трудност?

"Това е къщата, в която твоята решимост да про­дължиш ще бъде подложена на изпитание", каза Уайт, отново разчитайки енергията на Майк. "Не всичко е такова каквото изглежда. Използвай тази фраза като пътеводна светлина и ще преодолееш онова, което те очаква."

Майк си спомни, че стои пред ангела, който първи изрече тези думи, които се оказаха изключително вер­ни! Явно го предупреждаваха да не прави прибързани заключения. Трябваше да се вслуша в тях и те щяха да му помогнат. Майк искаше да научи повече за Уайт.

"Уайт, виждаш ми се различен?"

"Да, Майкъл. A3 СЪМ. Това е къщата на любовта. Тя предшества най-чистата къща, в която можеш да влезеш. Тя не е къща на уроците, каквито бяха предиш­ните. Това е къщата източник. Центърът."

"Но тя е номер шест от общо седем в последова­телността на къщите!", възкликна Майк.

"Пак ти казвам, не всичко е такова каквото из­глежда." Ангелът се усмихна. "Повярвай ми, това е центърът. Последователността на къщите съществува единствено заради твоя урок, Майкъл. Разположение­то, което виждаш, е чисто човешка особеност."

На Майк веднага му се прииска да научи повече за тази къща.

"Какво ще се случи тук?"

"Откровение..."

Ангелът се плъзна и се доближи до Майк. Колко прекрасно беше лицето му! Ако любовта имаше лице, това беше то. Красиво, изумително и умиротворено. Уайт продължи с обяснението си.

"Пътуване в избора. Преразглеждане на всичко, което съществува. Поредната вибрационна промяна, ако искаш."

"Кой си ти всъщност?", попита го Майкъл. "Ти не си просто белият ангел в шестата къща. Знам това."

"A3 СЪМ познат на всички, Майкъл Томас и ПОНЕЖЕ A3 СЪМ познат на всички, затова същест­вувам." Уайт му беше отговорил по същия начин и първия път, когато му зададе въпроса. Майк не виж­даше смисъла.

"Не разбирам отговора ти, Уайт, но несъмнено някой ден ще го проумея. От всички ангели, които съм срещал досега, ти си най-величественият." Майк го­вореше искрено, защото започваше да разбира, че стоеше пред създание с огромна духовна значимост и могъща енергия.

"Може и така да е, Майкъл Томас, но има един, който е по-величествен от всички нас." Уайт притихна, докато Майк умуваше над чутото. После се обърна и се понесе напред, махвайки на Майкъл да го последва. Преминаха през неопределен и почти неясен лабиринт от псевдокоридори. Майк не можеше да различи очертанията на това място! Стаите и коридорите, ако изобщо ги имаше, можеха да са с всякаква форма.

"Какво му става на зрението ми, Уайт? Виждам всичко размазано."

"Повечето неща тук са от по-висше измерение, Майкъл Томас, и умът ти не можеше да ги осмисли в момента. Затова не те посрещнах на вратата. Трудно ми е да излизам навън, понеже физиката там няма да приеме моето измерение." Майк разбра, че се намира­ше в сфера на знанието, която все още не можеше да възприеме, но не се и опитваше. Уайт го отведе до позната наглед врата, която се виждаше съвсем лесно, и му заговори.

"Твоята стая и трапезария са в твоето измерение. Трябва да влезеш сам. Аз ще те чакам тук на сутринта след закуска." Уайт беше много грациозен. Той се усмихна сърдечно на Майк и го накара да се почувства много добре. В гласа му имаше нещо, което те караше да искаш да го слушаш безспир. Гласът на Уайт беше прекрасен! Майк си спомни как беше реагирал на смеха му първи път, когато го чу. Прииска му се да не се разделя с белия ангел.

"Налага ли се да си отидеш?"

"Да, но само засега. На сутринта ще дойда отново."

"Ще ми липсваш." На Майк му се стори, че се сбогуваше с отдавна изгубен роднина. Действително не искаше да се раздели с ангела. Беше увлечен от енергията, която споделяха! Майк отбеляза, че това беше необичайно. Описа усещането си с няколко думи и формулира въпрос. Уайт беше готов с отговора.

"Уайт, какво усещам? Можеш ли да ми обясниш по разбираем за мен начин?"

"Не." Уайт беше честен и му се усмихна. "Но все пак ще ти обясня." Величественият ангел беше готов да разговаря за всичко, дори да беше непонятно за нивото на Майк. Той продължи.

"Аз представлявам източника за цялата материя, Съществувам, за да съществувам, и съм причината да съществува Вселената. Живея в най-висшите научни парадокси, които можещ да си представиш, но съм отговорен за емоциите на всяко едно човешко сърце. Освен това съм най-малката физична частица и най-голямата част от Вселената. Представлявам цялата светлина. Аз съм пространството между атомното ядро и трептенето на електрона. Аз съм най-изобил­ната сила във Вселената и най-мощният източник на енергия. Спадам към най-отдалечената, но най-могъ­ща сила във Вселената. Аз съм пясъкът в пясъчния часовник на времето, но съм и центърът, където вре­мето не съществува. Аз съм градивната сила, която позволява на физиката да откликва на съзнанието; затова аз съм чудо. A3 СЪМ любовта."

Майк не разбра нито дума, но въпреки това изпита благоговение пред посланието. Уайт излъчваше святост и неприкосновеност. Майк стоеше пред част от Бог, която беше свята и благословена. Този път гле­даше не учител, а личност - знаменитост - с глас, какъвто никога не бе чувал. Помнеше това чувство от своята първа среща с Уайт.

"Благодаря ти, Уайт", каза признателно Майк. "Благодаря ти."

Уайт изгледа продължително Майкъл Томас, преди да заговори отново. Коприненият му глас се влия в ушите му както утринната роса се плъзга по влажните листенца на цветето.

"Няма да останеш тук дълго, Майкъл Томас. Утре ще ти обясня четирите свойства на любовта, после съм ти подготвил една среща." Само по погледа на Уайт Майк разбра, че му предстоеше нещо значимо. Той почувства любовта и състраданието на ангела.

Уайт излезе, оставяйки го да копнее за още: още от този прекрасен глас, още информация, още покой! Точно така! Присъствието на Уайт излъчваше покой, но дори когато го нямаше, покоят оставаше. Какво чувство!

Майк беше забравил за глада, докато не долови аромата на храната в съседната стая. Вече знаеше реда и бързо разтовари вещите си в гардероба, изми се и се приготви за вечеря и ранно лягане.

След като се нахрани, Майк спа до-добре от вся­кога. Преживяванията в предишните къщи не можеха да се сравняват с духа на тази. Усещането за покой беше толкова плътно, че той долавяше вкуса и ухани­ето му. Ведрината беше удивителна, предразполагаща към пълна и дълбока почивка.

Когато отвратителното, зло същества с пламтя­щи червени очи се натъкна на бялата къща, ТО не се прислони зад някое дърво или камък. Майкъл вече беше влязъл в къщата и ТО знаеше, че може най-спо­койно да премине незабелязано. ТО продължи с мрач­ната целеустременост, която го водеше. В продълже­ние на един час ТО напредна по пътя в посока към следващата къща и откри идеалното място за засада. Огледа терена и обмисли всички стратегии за бягство, до които Майкъл Томас би могъл да прибегне. ТО се спотаи и зачака, премисляйки тактиката си. Измамата беше безгрешна, реши ТО. Майкъл нямаше шанс. Щеше да е свалил гарда си.

Ако вие бяхте пътник по този друм в здрача на отиващия си ден и минехте оттам, щяхте да видите самотен мъж, седнал под едно дърво, повтарящ едни и същи думи отново и отново - сякаш упражняваше някаква реч. Ако се приближахте до тази привидно безобидна душа, щяхте да съзрете чертите на един честен фермер и щяхте да чуете гласа на един любящ баща - бащата на Майкъл Томас.

Майк се събуди рано и се приготви. Покоите му приличаха на помещенията в предишните къщи, само дето бяха съвсем бели. Той винаги беше смятал чисто бялото обзавеждане за женски декор, но това тук го накара да промени мнението си. На този място бело­тата излъчваше усещане за покой и ведрост. Майк намери белите дрехи, които да облече, заедно с бели чехли, ако пожелаеше да ги обуе.

Нахрани се - и то с какви ястия! Не стига че бяха вкусни, ами и изглеждаха като за кулинарно изложе­ние. Той седеше на маса с бяла покривка и бял порце­лан; чашите за кафе, сок и дори приборите бяха осле­пително бели. Цветовете на храната контрастираха силно с белотата и създаваха впечатление за нарису­ван натюрморт. Майк дъвчеше бавно, наслаждавайки се на елегантността на новата обстановка. Всичкото това бяло го караше да се чувства като в палат - сякаш гостуваше на някоя кралска особа.

Когато привърши със закуската, Майк пое дълбо­ко дъх. Знаеше с непоколебима увереност, че величес­твеният бял ангел го очакваше пред вратата. Какво ще се случи тук? Щом любовта беше най-великата сила във Вселената и Майк беше повишил вибрацията си, доближавайки я до нея, какво ли изкушение му пред­стоеше, което щеше да се опита да го отклони от пътя му?

Майк отвори вратата и излезе в мъгливия коридор на бялата къща. Не грешеше. Белият ангел го чакаше на същото място, където Майк го беше оставил сно­щи.

"Добре утро, Майкъл Томас", каза ведрото създа­ние. Майк моментално почувства величието на енер­гията, която излъчваше Уайт.

"Добро утро, Уайт."

"Готов ли си да продължиш напред?"

"Да." Майк харесваше атмосферата тук, но малко се притесняваше. Уайт го въведе в стая, където имаше места за сядане. Двамата се разположиха. Тук нямаше учебни помагала, екрани и графики, само бяла стая със стол, на който Майк вече седеше. Ангелът се настани пред него и заговори.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, тук съм, за да ти представя четирите отличителни белега на любовта. Когато чистата Божия любов проникне в твоето същество, всяка една твоя клетка ще започне да вибрира в хармония. Ще виждаш нещата по друг начин. Ще се отнасяш към околните по друг начин. Ще притежаваш непоклатимо точна преценка. Това е същността на цялото сътворение, но странно, във вашия език има само една дума за това изключително свойство." Ангелът се усмихна. "Искам да ти го пока­жа на практика. Ела с мен, моля."

Последвалото свари Майк неподготвен. Мислеше си, че в първите шест къщи е преживял и видял всичко, но ето че ангелът го поведе на пътешествие! Както седеше, Майк се озова в някаква реалност между из­меренията. Двамата с Уайт изглеждаха реални, но всичко останало заприлича на сън. Усещаше, че се движи, но не му се зави свят. Бялата неопределена стая се превърна в мозайка от цветове и звуци, която неп­рестанно се променяше пред очите му. Отведоха го някъде другаде и макар да се изненада, Майк не се изплаши. Всичко беше толкова прекрасно!

Не след дълго двамата с Уайт най-сетне "прис­тигнаха" на определената от ангела дестинация. Из­мерението постепенно изкристализира и пътешестве­ниците се озоваха в някаква болница. Майк се сепна. Смяташе, че Уайт щеше да го заведе в някакво райско място, за да се възхити на божествената любов. Вмес­то това се намираше в най-обикновена болнична стая, в която лежеше пациент. По тялото му бяха закрепени разни тръбички и Майк бързо разпозна интензивното отделение.

Беше толкова истинско! Чуваше всичко, което се случваше, и усещаше миризмата на болничния дезинфектант. След дългото пребиваване на духовния път в свещената земя, звуците и миризмите отвратиха сети­вата му и Майк потръпна. Беше едновременно различ­но и познато. Двамата пътешественици застанаха та­ка, че да могат да наблюдават всичко, което ставаше в стаята. Без да се движат, те отлетяха в единия ъгъл. Цареше покой и Майк притихна. Чуваше се само писукането, съскането и щракането на болничната апа­ратура. Майк се огледа. Болният човек беше в напред­нала възраст. Изглеждаше посивял, много стар и мно­го болен. Очите му бяха затворени.

"Какво му е?", попита тихо Майк, като че ли пациентът можеше да го чуе.

"Умира", отвърна белият ангел. Майк понечи да зададе друг въпрос, но в този момент в стаята влезе жена към четирийсетте. Застана до вратата, гледайки умиращия. Майк осъзна, че тя беше някак специална. Интуицията му оставаше нащрек, дори в това привид­но видение.

"Коя е тя?", попита той.

"Дъщерята на умиращия човек", заяви Уайт. "За нея историята, която наблюдаваш, е съвсем реална." Майк се замисли, а ангелът продължи да говори. "Казва се Мери и има всички основания да презира този мъж."

"Че защо ще мрази баща си?"

"Защото блудствал с нея, когато е била малка", обясни Уайт. "Насилието я е белязало емоционално и физически. Съсипало е целия й живот." Ангелът за­мълча и двамата проследиха как Мери се доближи до болничното легло. Ангелът продължи: "Майка й така и не разбрала, тъй като Мери се страхувала да й каже. Това се отразило на връзката им като майка и дъщеря и Мери напуснала рано родния дом, за да се отърве от похотливия си баща. Майка й смятала, че дъщеря й избягала от нея, затова двете не могли да създадат зряла, приятелска близост. Мери никога не й признала истината и жената умряла с убеждението, че дъщеря й не я обичала."

"Това е ужасно1." Майк беше искрено потресем Усещаше несправедливостта на ситуацията и съжаля­ваше Мери от все сърце. Ангелът го погледна лукаво.

"Те са семейство, Майкъл. Нали не си забравил уроците от Червената къща толкова скоро?" Майк се засрами. Не, не ги беше забравил, но за първи път се опитваше да свърже наученото за собственото си ду­ховно семейство с друго човешко същество. Осъзна, че Уайт беше наясно с факта, че бащата и дъщерята си имаха кармичен договор, също като и той с члено­вете на собственото му духовно семейство.

"После става още по-лошо", продължи Уайт. "Ко­гато Мери се опитала да създаде нормална връзка и да си намери съпруг, преживяванията от детството винаги проваляли нещата. Тя така и не успяла да се омъжи и да има деца."

Майк въздъхна и заговори.

"Ама че договор са сключили." Беше покъртен от тежката орис на Мери. Ангелът го погледна с възхи­щение. Не каза нищо. По този начин Уайт му правеше комплимент за наученото дотук.

"Разбираш ли, Майкъл Томас, че случилото се между Мери и нейния баща е било договор, продик­туван от невероятна любов?"

"Разбирам, Уайт. Но тъй като съм човек, тази концепция продължава да ме озадачава."

"Това се дължи на дуализма, Майкъл", заяви Уайт. "Може би никога няма да приемеш напълно някои от тези неща докато си в човешки облик и това е съвсем нормално." Майк продължи да следи поло­жението в болничната стая. Мери наблюдаваше тихо баща си, вероятно очаквайки неговото събуждане. Тя постави част от нещата си върху нощното шкафче.

"Сигурно много го мрази", прошепна тъжно Майк.

"Не, Майк. Обича го и то много." Майк се слиса от тези думи.

"След всичко, което е направил?", попита той. Уайт се извърна и го погледна право в очите.

"Двамата с Мери имате нещо общо, Майкъл То­мас - и нещо различно." Ангелът замълча и го поглед­на настойчиво в очакване на реакция. Майк замълча. "За разлика от теб, тя е на Земята сега, но също като теб тя е напълно наясно с информацията, която ти получи в първите шест къщи." Майк се сащиса! Той смяташе, че неговото духовно обучение е нещо, което можеше да се постигне единствено чрез пътуване като неговото. Не знаеше какво да каже. Как беше възможно? Ангелът видя терзанията и объркването му, затова продължи.

"Мери осъществи своите вибрационни промени сама, Майкъл, което й отне почти девет години от живота й. Ти постигна твоите само за няколко седми­ци! Ти наистина си специален. Но информацията, ко­ято ти прозря в първите пет къщи, плюс информацията, която намери в последните две, съществува на Земята от незапомнени времена. За да се сдобие с нея, човек просто трябва да осъзнае дуализма си и да изрази намерението да открие истината за своето съществуване. Много се е писало за начина, по който стават нещата, и съществуват много учители, които могат да ти помогнат да постигнеш разбиране."

Майк притихна. Това беше нещо ново и той тряб­ваше да го попие полека, за да проумее значението му. Започваше да се притеснява. Дали беше допуснал грешка в първото видение, молейки Уайт да му поз­воли да напусне Земята и да се върне у Дома? Сега осъзнаваше, че дори да бе останал на Земята, пак можеше да научи тези неща.

"Уайт, защо са й трябвали девет години?"

"Защото е напредвала с нейното си темпо, Май­къл, което е достойно за уважение. За разлика от теб, тя не е имала шанса да срещне ангели, които да й обясняват и да я обучават. За разлика от теб, тя не е имала честта да се срещне със семейството си лице в лице. За разлика от теб, тя не знае ангелските имена на близките си. Отнело й е толкова време, понеже тя все още съществува във вибрацията на трите измере­ния и живее в по-ниска енергия. Затова нейният дуализъм е по-силен, а осъзнаването и просветлението й са продължили по-дълго."

Майк седна и погледна Мери. Ето я, вибрираща на много високо ниво, но външно толкова малка и крехка.

"Не се подвеждай по външността й, Майкъл. Не всичко е такова каквото изглежда." Белият ангел от­ново беше разчел енергията му. "Тя е воин на светли­ната. Убила е великана и е много силна!"

Майк вече наистина започваше да се притеснява. Какво точно означаваше това? Понечи да попита, когато Уайт заговори отново.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, тук сме, за да видим как тази привидно незначителна жена ще ти предаде урока за четирите свойства на любовта." Майк притихна. Интуитивно усещаше, че имаше още много за учене. Тъкмо когато смяташе, че наближава­ше Дома, нещата постепенно се усложняваха. Ангелът продължи: "Обърни внимание, понеже тя носи в себе си същата сила като мен. Тя разбира любовта, Май­къл, и затова част от мен живее в нея. Няма по-могъща сила от тази. Освен това тя е приела златния."

Майк разбираше, че сега не му беше времето да задава въпроси. Затова замълча, а Уайт се впусна в обяснение на случващото се.

"Майкъл Томас, първото свойство на Любовта е следното: ЛЮБОВТА Е КРОТКА. Забележи, че тя не влезе в стаята с фанфари. Лошият й баща е тежко болен. Той е слаб и не може да се защитава. Това можеше да е идеалното отмъщение. Мери можеше да влети с гръм и трясък, да се разкрещи и да го накара да се страхува от нея. Той знае какво е направил, Майкъл, срамува се и се чувства виновен. То е беляза­ло и неговия живот, който също не е бил щастлив. Той не притежава нейното духовно знание. Не притежава нейната нова сила. Наблюдавай нейната кротост, Майкъл Томас."

Майк и Уайт видяха как Мери приглади завивките на баща си. Тя седна до изнемощелия мъж и положи глава на гърдите му. Майк усещаше чувствата й! По някакъв начин Уайт позволяваше това да се случи. Умът и поведението й излъчваха ведрина и спокойст­вие. Сърцето й не таеше желание за възмездие. Тя беше простила на баща си толкова безрезервно, че в ума и сърцето й нямаше нито самосъжаление, нито гняв. Каква жена! Майк почувства състрадание към мъжа, който беше изпълнил своя договор толкова съвестно и беше белязал живота й толкова драматич­но и силно.

Мина доста време, но накрая бащата отвори очи и установи присъствието й. Мери се изправи, когато той се събуди. Очите му се отвориха широко и раз­криха изненадата и страха му. Ето я собствената му дъщеря! Какво правеше тук? Не я беше виждал от дълги години! Дали щеше да му се развика, или нещо по-лошо? Реакцията му не закъсня. Апаратурата, ко­ято отчиташе телесните му показатели като че ли оживя. Писукането, съскането и щракането забърза темпо.

"Гледай, Майкъл", изрече Уайт със своя прекра­сен мелодичен глас. "Това е вторият отличителен белег на чистата любов. ЛЮБОВТА НЯМА ДНЕВЕН РЕД. В момента тя може да поиска всичко от своя слаб и виновен баща. Той е богат човек. Тя можеше да поиска охолство, парично обезщетение за стореното от него или просто да го принуди да й поиска прошка за миналите си прегрешения. Можеше да го заплаши с отмъщение или материално съсипване - или и с двете. Виж я, Майкъл."

Мери положи ръка върху главата на баща си и прошепва нещо в ухото му. Жуженето на медицинска­та апаратура моментално притихна. Старецът въздъх­на и Майк видя как очите му се напълниха със сълзи.

"Какво каза тя, Уайт?" Майк не чуваше шепота на Мери.

"Каза: Обичам те, татко и ти прощавам за всич­ко", отвърна ангелът. Майк беше впечатлен от драма та, която се разиграваше пред очите му. Питаше се дали той би имал силата и мъдростта да направи същото, ако беше в нейното положение. Изпитваше дълбоко възхищение към Мери. "Нищо ли не поиска от него?" "Не, Майкъл. Стига й просто да БЪДЕ." Майк отново се потопи в чувствата на Мери. По отношение на кармата между бащата и дъщерята всичко беше приключено и завършено. Тя беше чиста и по някакъв начин го даряваше със същата чистота и финал на един значим компонент от живота им заедно. Мери току-що беше обезоръжила нещо, което в про­дължение на 35 години го беше разяждало със скръб и вина! Това беше изписано на лицето му. Вместо да поиска нещо в отплата, тя му направи подарък. По бузите на стареца се стичаха сълзи. Мери отново седна на болничното легло и прегърна този прекрасен човек, който беше неин баща, и отново положи глава на гърдите му. Без никакви думи. Те просто не бяха необходими.

"Майкъл Томас, третият отличителен белег на любовта е: ЛЮБОВТА НЕ СЕ НАДУВА. След като се увери в духовната си зрелост, тя замълча. В момента той й е много задължен за това божествено помире­ние, но тя си мълчи. Можеше да се възгордее от силата и способността си да му прости, но тя остана кротка. Има пълното право да се бие в гърдите за деветте години, които са й били необходими, докато стигне дотук - но тя замълча."

Майк се възхищаваше от тази жена. Тя действи­телно беше воин на светлината и разбираше нещата, които Майк тепърва учеше. Представете си само! Да живееш на Земята с подобно знание! Какъв ли умиротворен и пълноценен живот водеше тази жена. Майк беше потънал в миелите си, завладян от сцената, която се разиграваше пред очите му.

Бащата нямаше какво да каже. Беше му простено за всичко и цялото му същество беше обзето от сво­бода и спокойствие. Мери не беше направила нищо духовно за своя баща; на практика тя беше усъвършенствала само себе си - но това се отразяваше и на него. Това също не беше за пренебрегване. Майк разбираше, че това, което вижда, беше много значимо.

Бащата задържа поглед върху своята прекрасна дъщеря и бавно затвори очи. Усмивката на лицето му излъчваше истински мир. Тя му беше направила безценен подарък - точно навреме. Датчиците, конто бяха прикрепени към тялото му, започнаха да писукат с различен тон и сила. Съскането спря и Майк разбра, че бащата е умрял. Дотичаха медицински сестри, но вече нямаше какво да се направи. След трескава дейности и някакви последни приготовления те завиха трупа презглава и оставиха Мери сама с него. Уайт заговори отново.

"Майкъл Томас, четвъртият белег на чистата любов е следният: ЛЮБОВТА ПРИТЕЖАВА МЪДРОСТТА ДА ИЗПОЛЗВА УМЕЛО ДРУГИТЕ ТРИ СВОЙСТВА! Тя подреди всичко във времето и пристигна в идеалния момент. Тя използва своята интуи­тивна карта, Майкъл Томас, за да дойде точно навре­ме. Сега виж какво ще направи."

Майк отново насочи вниманието си към онова, което ставаше в стаята. Мери не ридаеше с глас заради смъртта на баща си. Не беше обзета от скръб, макар че любовта и към него беше голяма. Беше помолила персонала да й позволят да остане. Майк видя как тя постави ръка на гърдите на покрития труп, който доскоро беше неин баща - семето на нейното съществуване. После Мери вдигна глава и се обърна към Уайт и Майк! Заговори им така, сякаш ги виждаше! Двамата чуха за първи път уверения й глас.

"Нека Земята да запомни този човек, когото оби­чах от цялото си сърце." Думите й прозвучаха убеди­телно. "Той дойде и изпълни своята част от договора безупречно. Приемам неговия подарък! Да отпразну­ваме завръщането му у дома."

Мери сведе кротко очи, събра си нещата и излезе от болничната стая. Майк беше зяпнал от удивление. Чувстваше емоцията на момента и беше потресен от нея. Току-що беше станал свидетел на завършека и приключването на договор за цял живот, и то какъв!

"Именно мъдростта на любовта позволи на Мери да отпразнува смъртта му, без да я оплаква", промъл­ви мъдро Уайт. Той погледна Майкъл Томас и веднага го попита за реакцията му.

"Ти какво изпитваш, Майкъл Томас на Чистото Намерение?" Уайт беше търпелив и му даде време да се съвземе.

"Усещам", Майк трябваше да се покашля. "Чув­ствам... че само за няколко минути тази крехка жена ми предаде по-голям урок от всички ангели, които видях досега." Той осъзна какво беше изрекъл и моментално се засрами. "Не че не оценявам..." Уайт вдигна неясната си ръка и му направи знак да не продължава.

"Твоят отговор беше перфектен, Майкъл Томас. Перфектен. Човекът беше твоят най-важен учител. Така трябва да бъде и така ще бъде в следващото изпитание."

В този миг сцената се размаза и на Майк отново му се стори, че се придвижва. След малко двамата се озоваха в бялата стая, откъдето бяха тръгнали. Майк беше потънал в мълчание.

"Имаш ли някакви въпроси, Майкъл Томас?", попита го Уайт. Майк се замисли какво точно искаше. Знаеше, че не притежава силата на Мери. Знаеше, че макар да беше научил много и беше разбрал доста за смисъла на нещата, но все още не притежаваше крот­ката сила на Мери. Притежаваше инструменти, маги­ческа карта и много знания. Имаше висока вибрация и беше преживял много, но не притежаваше любовта на Мери. Затова зададе решаващият въпрос.

"Мога ли да имам тази могъща Любов, Уайт?"

"Имаш ли намерението да бъде така, Майкъл Томас?"

"Да, имам го."

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, обичаш ли Бог?"

Майк се изпъна, осъзнавайки, че сигурно това беше причината задето всички ангели му задаваха този въпрос - ето за този момент - така че да се изправи тук и да отговори.

"Да, обичам Бог, Уайт", изрече тържествено Майк.

"Тогава нека твоето чисто намерение да създаде силата!"

Майк не помнеше какво стана след това. Загуби съзнание като човек. Имаше сънища... някак си го отнесоха някъде... последва церемония... после тър­жество... нещо му дадоха... дар, който щеше да носи в своята клетъчна биологична структура. И отново ро­дителите му! Всичко беше обвито в мъгла. И толкова прекрасно.

Когато се събуди, Майк се намираше в бялото си легло, в белите си покои. Беше вечер, а той се чувства­ше изтощен. Струваше му се, че е преминал през някакво атлетично церемониално изпитание. Умът му беше обвит в мъгла и той не можеше да се концентри­ра. Какво се беше случило? Щеше да изясни това по-късно. Сега трябваше да спи. Той се сви под завив­ките и моментално заспа. Както по-рано, спа като бебе.

Когато се събуди на другата сутрин, Майк разбра, че в биологията му отново е настъпила промяна. Дъл­го седя на ръба на леглото, замислен. Чувстваше се отпочинал и успокоен. Чувстваше се обновен! Въпреки че не можеше даде обяснение за усещането, той се чувстваше някак по-мъдър в себе си. Майк знаеше толкова много - и тъкмо там се таеше бедата.

Не преставаше да мисли за Мери и баща й. Мери беше на Земята, но въпреки това беше прекрасно духовно същество. Беше постигнала големи промени във вибрацията си и беше могъща в живота си. Тя беше останала. Не беше поискала да си отиде "у дома". Беше изтърпяла живота на Земята и беше извървяла тежкия път. Майк беше бил отбой!

Къде беше последователността? Майк започваше да вижда как неговата нова мъдрост пораждаше осо­бена интроспекция и вътрешна самокритичност, как­вито не познаваше досега. Да, Майк беше честен - може би един от най-честните хора. Животът във фермата и възпитанието на неговите прекрасни, чест­ни родители не бяха напразни, но Майк никога не се беше чувствал по този начин. Земната честност няма­ше нищо общо с духовната честност. Духовната чест­ност явно включваше мъдростта на още няколко из­мерения, преди да завърши проверката на последова­телността.

Майк започваше да разбира подтекста на Ред и Уайт, когато говореха за избора му да продължи. С новооткритата мъдрост мисленето му започваше да се променя. Дали всичките му постъпки бяха правил­ни? Дали имаше по-велико духовно търсене от онова, което той беше поискал?

Майк не спираше да размишлява над това, като същевременно стана, облече се и закуси. Канеше се да зададе на Уайт няколко много точни въпроса, когато го видеше. Уайт можеше да му даде верен съвет и със сигурност щеше да му помогне.

Уайт го чакаше пред вратата, както обикновено. Майк застана до него, но не каза нещо. Беше поразен от промяната в обстановката. Цялата неопределеност на стените, подовете и коридорите беше кристално ясна сега. Той видя изящните линии, за които доскоро изобщо не подозираше. Каква красота! Но това не беше всичко.

Усещането на встъпването в ангелската светлина беше разтърсващо! Майк споделяше нещо с това ве­личествено бяло създание, което подсказваше за рав­нопоставеност. Майк се чувстваше така сякаш беше част от същността на Уайт. Майк обичаше Уайт. Усети как дишането му се ускори в отговор на вълне­нието.

"Това е твоето ново зрение, Майкъл Томас." Ан­гелът заговори, без Майк да го моли. "Така започва трансформацията на измеренията, а също и в биоло­гията. Както при Мери, и ти я заслужи, понеже заяви намерението си за нея с рядко виждана чистота."

"Трябва да ти задам няколко важни въпроса, Уайт." Майк се беше помъчил да прояви почит и смирение при формулирането на това изявление, но се шокира от звученето на гласа си! Беше по-силен, отколкото трябваше - или по-висок? Не. Беше разли­чен по някакъв особен начин и Майк се притесни от промяната. Тя сякаш пристъпваше личната му непри­косновеност. Той се разтревожи.

"Майкъл, замълчи за момент", каза ангелът с успокояващ и състрадателен глас. "Какво чуваш, ко­гато ти говори гласът ми? Долавяш любовта и покоя, който ти въздейства от началото на нашето другарс­тво. Ти даже ме попита за него, помниш ли? Намере­нието ти да продължиш напред може привидно да те лишава от някои скъпоценни лични неща. Това е ре­шаващата точка в пътуването ти. Помниш ли, когато Блу ти каза същото? Той ти каза, че си свикнал със старата вибрация и ще мине известно време, докато приемеш новата. Същото научи, когато напусна Оран­жевата къща и трябваше да се разделиш с най-скъпите за теб вещи. Ти оплака тяхната загуба, но иначе не можеше да продължиш напред. Не след дълго прес­тана да мислиш за тях. Вчера ти изрази намерение за най-голямата личностна промяна дотук и в отговор на тази молба в теб настъпи кардинална промяна. Колкото повече напредваш, толкова по-лично става пътуването ти, Майкъл. Зрението, гласът и дори мис­лите ти ще придобият повече смисъл. Ти се превръ­щаш във воин на светлината - също като Мери."

Майк почувства прилив на разбиране и мъдрост от думите на Уайт, но информацията усили желанието му да разпита ангела за неговото духовно търсене. Затова се помъчи, доколкото можеше, да не обръща внимание на странното звучене на гласа си.

"Благодаря ти, Уайт. Разбирам. Благодарен съм за подаръка и ще свикна с него, както свикнах с други­те неща. Моля те, Уайт. Трябва да поговорим. Нуждая се от съвет."

Уайт знаеше какво щеше да последва и заговори.

"Мога да ти кажа много, Майкъл, и ще ти отгово­ря доколкото мога. Освен това има една част, която е запазена само за твоята мъдрост. Твоето намерение ти даде властта на върховния избор и мъдрата пре­ценка. Тези решения за богопомазани и изпълнени със собствената ти същност. Те ваят твоето бъдеще и създават твоята реалност. Те се отразяват на другите около теб и затова трябва да бъдат твое дело."

Майк очакваше това. Вече знаеше, че ангелите нямаше да извървят пътя вместо него. Знаеше, че уроците си бяха негови, а постъпките му трябваше да произтичат от собствения му ум. Но все пак щеше да се опита да измъкне някакво знание, което да му помогне да вникне в онова, което се случваше всъщ­ност, и да планира следващото си действие.

"Ти си прекрасен учител, Уайт." Новият му глас го влудяваше. Спомни си първия път, когато като момче беше чул собствения си глас записан на касе­тофон. "Така ли звуча?", беше се учудил тогава. "Не може да бъде!" Същото се повтаряше сега.

Уайт побърза да се обърне, преди Майк да е успял да го попита за друго, и тръгна по коридора. Майк пое след голямото, носещо се създание. Сякаш обикаляше една съвсем нова къща. Нещата бяха толкова различ­ни. Красотата беше удивителна и неописуема. Прили­чаше на великолепна архитектурна и скулптурна гале­рия едновременно. Навсякъде се виждаха изумителни произведения на изкуството! Майк ги беше пропуснал със своето старо зрение, което го накара да се запита какво ли пропускаше сега и какво можеше да се види в следващото, още по-високо измерение.

"Цветовете, Майкъл", отговори му Уайт, без дори да се обърне.

"Моля?" Майк не разбра репликата. Продължава­ше да го следва.

"Пропускаш цветовете."

"Но това е бялата къща", заяви Майк, докато вър­вяха напред. Ангелът се засмя весело. Смехът му изпъл­ни коридорите и накара Майк също да се усмихне.

"Само за човешките очи, Майкъл. Действител­ният цвят на Любовта надхвърля възприеманата от теб вибрация. Не е бял, както го виждаш ти. Виждаш бяло, понеже нямаш достъп до другите вибрации. На практика за теб тя е лишена от цвят. В действителност цветът трепти с наслагването на всички вибрации на Вселената, взети заедно. Той е чист и е в горния край на спектъра. Това е цветът на междуизмерната свет­лина, която е толкова силна, че притежава материя и плътност. Тя е милиарди пъти по-силна от вашето земно слънце. Това е цветът на истината. Много неща не можеш да видиш като човек."

"Обожавам това място!", възкликна Майк.

"Ще видим дали ще бъде така занапред", каза Уайт.

Намекът, че можеше да промени мнението си, изпълни Майк с любопитство. Вълнуваха го толкова много въпроси. Двамата продължиха да вървят по шеметни коридори, докато Уайт не го въведе в стая, в която имаше прозорци и стол.

"Още едно пътуване?", поинтересува се Майк.

"Не точно", заяви Уайт. "Но пак ще те отведе някъде."

Уайт отново седна пред Майк и обяви своята готовност да се залови за работа.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, какво точно искаш да знаеш?" Майк беше готов с въпросите си към белия ангел.

"Уайт, от дълбините на твоята мъдрост и по разбираем за мен начин, можеш ли да ми кажеш дали моето пътуване в тази велика земя, е правилно от духовна гледна точка?" Майк трябваше да научи от първоизточника дали постъпваше правилно.

"Да, мога." Уайт замълча за момент, като че ли се канеше да отговори на въпроса с да или не. После заговори, преди Майк да има време да го притисне за повече подробности.

"Още в самото начало ти казах, че това, което правиш, е правилно за живота ти. Плюс това ние в никакъв случай не бихме подкрепяли нещо, което не е добро за теб."

"Ами Мери?", изтърси Майк с новия си непослу­шен глас. "Тя има всички дарове и инструменти, но все още е на Земята. Това не е ли по-добрият вариант? Не представлява ли по-висша духовна цел?"

"За нея", отговори мъдрият Уайт.

"Но аз се обучавам за мое собствено благо, Уайт. Пътувам към "дома", където е любовта. Поискал съм нещо егоистично. Каква е ползата за Земята? Вървя по път, който като че ли не предлага нищо друго освен исканото от мен!"

"Като че ли?", прекъсна го Уайт.

"Да, така изглежда." Майк беше отчаян. Замълча.

"Откога те влече службата към Земята, Майкъл?" Уайт се забавляваше. Майк се замисли над въпроса. Не отговори веднага.

"Не зная." Беше умислен. "Предполагам, че е част от моя нов Аз."

"Какво ти казах при нашата първа среща за привидността на нещата?" Уайт го изпитваше.

"Че нещата не винаги са такива каквито изглеж­дат", отвърна Майк. Тази фраза се беше превърнала в повтарящата се тема на пътуването му, а Блу и Вайълит я бяха изрекли дословно. Като се добавеше Уайт, ангелите ставаха трима.

"Много добре!", каза Уайт. "Какво друго?" Майк замълча. Не помнеше. Ангелът продължи. "Твоето же­лание за дома не е егоистично, а съвсем естествено и не противоречи на желанието да изпълниш твоята мисия като човек." Уайт направи пауза. "И понеже стигна тол­кова далеч, ще ти доверя още нещо." Големият ангел направи крачка встрани, сякаш се приготвяше за нещо. "На вашата планета се появи една нова енергия. Тя вибрира с потенциална промяна и прекрасна мисия. Твоята молба за дома беше зачетена именно заради тази нова енергия. Така че твоето пътуване се предприема от малко хора, тъй като доскоро не беше достъпно. Ти, Майкъл Томас, си един от пионерите на процеса. Затова те поздравяваме за твоите успехи и мъдрост."

Майк мълча дълго. Накрая заговори.

"Добре, значи се одобрява." Разсъждаваше логич­но и претегляше фактите такива, каквито ги познаваше той. "Но що се отнася до мен, нямаше ли да е по-добре да се върна на Земята? Да извървя пътя на Мери?"

"За теб?" Уайт наклони глава. "Май станахме егоисти?"

"Не исках да прозвучи така." Майк осъзна, че логичните аргументи нямаха тежест пред учителя по Любов. "Мисълта ми е, къде трябва да бъда всъщ­ност? Кое мое действие би допринесло най-много за всички? Това искам да знам."

Това изказване изпълни Уайт с голяма гордост. Той се усмихна широко на Майк и заговори сериозно.

"Щом задаваш този въпрос, Майкъл Томас, значи наистина започваш да разбираш как стават нещата. Мъдростта ти започва да излиза наяве, Майкъл."

"Благодаря ти, Уайт, но какъв е отговорът?" Майк подмина комплимента и малко се смути от настойчивостта си. Не му беше удобно да проявява агресивност към едно толкова деликатно създание. "Най-голямото добро?" Уайт стана и тръгна към вратата. "Това е твоята собствена реалност, Майкъл, Като човек, вибриращ с нов интензитет, ти сам ще я създадеш. Нито едно същество във Вселената не може да направи това вместо теб." Ангелът беше стигнал до вратата.

Майк разбра, че беше излишно да продължава този разговор. Това бяха въпроси, на конто ангелите не искаха - или не можеха - да отговорят. Но опита още една тактика.

"Уайт, ще съумея ли да прозра кое е най-доброто за всички?"

"Следващото събитие ще бъде изпит за това." Уайт отвори вратата и понечи да излезе. Майк се запита къде отиваше ангелът. Уайт продължи да го­вори.

"Ти все още не разполагаш с цялата информация, Майкъл. Това е Къщата на любовта. Тук има още много за гледане." С тези думи ангелът излезе в кори­дора.

Майк разбра, че му предстоеше нещо значимо. Какво ли още го очакваше? Какво щяха да му покажат, което да предизвика още по-голям смут в душата му за правилността на пътуването му? Майк се завъртя на стола и огледа мястото, където до преди малко беше стоял Уайт. Не проявяваше нетърпение. Напра­ви му впечатление, че предстоящото събитие щеше да се състои в отсъствие на Уайт. Значи трябваше да го преживее сам и ангелът явно държеше на това.

Постепенно цялата стая започна да се променя, а светлината около него се приглуши. Бялото на стените се замъгли, а пространството на около пет метра пред стола на Майк се обагри в сияйна мъгла. Мъглата полека прие очертанията на неясна фигура. Майк беше нащрек. Очевидно щеше да се срещне с някого. Спом­ни си, че преди малко Уайт беше споменал за това. Контурите на фигурата станаха по-ясни. Като освете­на от прожектори сцена пространството около лъчис­тия силует постепенно стана по-светло, така че Майк можеше да наблюдава оформящата се личност пред него. Вече започваше да свиква с този магически начин за представяне на нещата и седеше на ръба на стола, увлечен в пространството, което се променяше пред очите му.

Беше жена! Фигурата бавно придоби ясен облик. Майк вдиша дълбоко, поразен от видението. Интуи­цията му беше нащрек. Всички клетки на тялото му вибрираха от вълнение, подсказвайки му, че наблюда­ва нещо изключително. Новата му преценка крещеше, че му предстои нещо уникално и разтърсващо. Накрая образът стана плътен. Посетителят беше тук!

От жената, която стоеше пред него, му секна дъхът. Тя не беше просто красива. Майк моментално доби усещане за семейство, за връзка, което докосна най-съкровената му същност. Тя беше прекрасна! Как­во беше това чувство? Защо сърцето му биеше толкова учестено?

Чупливата червена коса подчертаваше миловидно лице с изключителна красота. Жената се усмихна на Майк и сърцето му едва не изскочи от гърдите му. Зелените й очи искряха като смарагди на фона на млечнобялата й кожа. Майк беше готов да се закълне, че отново долови ухание на теменужки. В ума му се стрелкаха всякакви мисли. Сигурно беше богинята на любовта - като сирените от старите легенди. Майк дишаше на пресекулки, затаил дъх! Какво ставаше? Той я погледна с удивление. Защо му прималяваше? Какво не беше наред със сърцето му? Мозъкът му се беше размекнал като пюре, а Майк можеше само да въздиша с копнеж при вида на това великолепно съз­дание.

Майк беше видял доста ангели, но този тук тряб­ваше да е най-величественият. Сигурно това имаше предвид Уайт, когато му каза, че има един още по-ва­жен. Майк не беше в състояние да говори. Сърдечната му връзка с тази жена беше изумителна. Струваше му се, че се е събрал със своята отдавна изгубена любов. Сега мъглата се беше разсеяла и тя стоеше в неговото измерение с цялото си великолепие.

Майк беше във вцепенение. Досега не му се бе случвало да вибрира по този начин. Не можеше да се съсредоточи върху думите, които искаше да изрече. Не знаеше какво да попита. Познаваше я - или пък не? Как беше възможно присъствието й да му влияе по този начин? Това чувство не се ли дължеше на някакъв далечен спомен? Тогава Майк осъзна, че наистина я познаваше! Тя беше едно от лицата в Червената къща, в картата на семейството. Тя беше онази, която не му се беше явила като останалите. Това беше образът на червенокосата жена, чиято енергия беше приковала вниманието му на мига. Защо не се срещна с нея тогава? Какво му бе казал Ред за лицата, с които не се срещна? Че са неосъществени договори? Какво озна­чаваше това?

Прозрението се разгръщаше бавно в ума му, до­като двамата продължаваха да се гледат в напрегнато мълчание. Щом тя е на картата в Червената къща, помисли си Майк, значи не е ангел. Тя е част от моето човешко кармично семейство! Тази среща започваше да го притеснява, макар че душата му продължаваше да пее някаква нова за него песен. В нея се пееше за радост, мисия и любов. Какво чувство и какво проти­воречие! Част от него крещеше, че го очакваха непри­ятности, а другата част ликуваше. Ликуващата част беше като дете, което вижда Дисниленд за първи път и е броило дните в болезнено очакване на голямата радост. Обезпокоената част обаче беше сърцето му, което сякаш се въртеше в центрофуга.

Майк се почувства глупаво. Отново усети, че не дишаше нормално. Фигурата пред него му въздейст­ваше даже физически. Прекрасната гледка предизвик­ваше реакция в тялото му. Защо се потяха ръцете му? Жената пред него не беше ангел, но въпреки това разтърсваше всяка клетка на ялото му. Майк не знаеше дали притежаваше физическата сила да заговори. Очите му се насълзиха и той се разчувства, сякаш бе видял отдавна изгубен приятел, когото е смятал за мъртъв. Какво паметно събитие. За щастие тя загово­ри първа.

"Майк, аз съм."

Гласът й прозвуча поразително познато и мило. Майк благодари, че е седнал, понеже колената му бяха омекнали, а краката му се тресяха като желе. Цялото му тяло откликна на познатия глас! Но коя беше тя? Сияйните й очи и изражение го умоляваха да я познае. Майк я познаваше, но не така както тя искаше. Тряб­ваше да й каже нещо. Почувства прилив на адреналин, сякаш бе ученик, заговорен най-сетне от хубавото момиче, в което е тайно влюбен. Физическото й тяло беше прекрасно, а дрехите й стояха като излети. Не смееше да си представи какво би било да я прегърне. 0, Боже мой! Майк осъзна с известно смущение и отвращение, че го беше обзело физическо желание!

Какво беше казал Грийн по въпроса? Че интимните физически отношения в чистата любов представляват катализатор за просветление? Човешката му природа възприемаше мислите му като неуместни, но то се случваше и тези чувства изглеждаха правилни и духов­но идеални. Изведнъж Майк дочу смеха на зеления ангел. Но не му обърна внимание и събра цялата си смелост. Заговори с разтреперан глас.

"Хубав тоалет."

Мили Боже, как можа да го каже? Що за невежа, безсмислена, неуместна, нелепа, глупава постъпка? Това прелестно създание идва в неговото пространство в Къщата на любовта, той е изпълнен с благоговение и изтърсва такава глупост? Прииска му се да потъне в земята от срам. Тя се усмихна. Майк се разтопи.

"Благодаря, Майкъл." Тя му намигна. "Аз съм Анолий, твоят любовен договор, Майк." Това го беше доловил по някакъв начин. Сърцето му биеше в тон с гласа й. Той изтри в панталона си влажните си длани, после си даде сметка, че тя го беше видяла. Тя прис­тъпи напред и се приближи. Светлината, която я об­ливаше, я последна. Майк се улови, че се опитва да се сниши на стола и се дърпа назад. Искаше да стане, но знаеше, че сигурно щеше да залитне - което беше недопустимо. Вече се беше изложил достатъчно. Тя се развесели от свенливостта му, но нищо не каза. Майк беше поразен от присъствието й. Когато жената прис­тъпи напред, той проследи походката й и разпозна движението. Действително една част от него я позна­ваше много отблизо. Скъсеното разстояние само изостри усещането му за истинската й същност. Тя продължи.

"Ако ти беше останал на Земята, Майкъл, имаше енергиен потенциал да се срещнем. Двамата го планирахме заедно, помниш ли?" Майк не помнеше и нямаше желание да го чува. Тя видя наченките на болезненото му изражение и свитото му сърце.

"Всичко е наред", каза тя. "Дойдох да ти кажа, че постъпката ти заслужава уважение. Семейството се гордее с теб и тържествува. Особено аз."

Майк не можеше да подмине очевидното. Нищо, че всичко беше наред. Не го беше грижа, че семейст­вото тържествуваше. Той искаше само нея! Цял живот беше търсил истинската любов. Цял живот беше коп­нял за нея. Беше живял с убеждението, че съвършената любов бе възможна, че можеше да встъпи в предоп­ределен и правилен пред Бога съюз. Беше се молил за това като момче, виждайки колко се обичаха родите­лите му и как се отнасяха помежду си. Беше го очаквал като мъж, затова се депресира толкова дълбоко, кога­то първата му връзка се разпадна. Тази мечтана любов се беше превърнала в центъра на стремежа му към съвършенство на Земята. Това е било част от договора му! Сега се проявяваше пред него и Майк имаше възможност да го поздрави - и да научи, че го е очаквал през цялото време. Прозрението се стовари върху сърцето му със страшна сила. БЕШЕ СИ ТРЪГ­НАЛ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО!

После го осени друга мисъл и Майк попита: "Анолий, имахме ли договор за деца?"

"Трябваше да имаме три", отговори тя.

Отговорът беше емоционално опустошителен. Майк не можеше да говори. Остави я да му изброи духовните имена на децата, но при всяка дума агони­зираше. Въпреки че тя беше дошла да го зачете с любов, той се чувстваше изтерзан. Сърцето му се късаше на парчета при мисълта какво бе изпуснал. Неродените деца! Преживяванията! Какво беше направил? Майк взе да губи контрол, емоциите му се надигнаха. Искаше му се да я прегърне и да й каже колко съжаляваше, че не е останал. Тя не беше тук затова, но това не променяше нещата. По страните му рукнаха сълзи и той затрепери. Тя завърши разказа си, давайки му информацията, заради която беше дошла.

Тя потъна в мълчание. Потенциалната енергия между тях беше толкова осезаема, че можеше с нож да се реже. Пред Майкъл Томас стоеше великолепна жена, която беше невероятно красива, а той беше в състояние само да седи на стола си и да хлипа. Беше жалък. Всичките му сетива бяха изпълнени със съзна­нието за неговия провал.

Във въздуха витаеше електричество, което про­пукваше от енергията на духовната мисия и любовта, макар и привидно неосъществена и загубена завинаги. Иронията миришеше на гнило. Единствената роза в живота му нямаше да получи възхищението и любов­та, които заслужаваше за красотата си. Ароматът й щеше да остане неоценен, а безценната роза щеше да повехне сама - без той да я прегърне или обожава за нейната съвършена красота и вродена грация.

Контрастът между двамата беше огромен, а проз­рението разбиваше сърцето и духа на Майкъл Томас, докато седеше на белия стол в Къщата на любовта. Образът започна да избледнява, което го тласна да реагира. Той се чу, че крещи.

"НЕ! Моля те, не си тръгвай! Моля те!" Майк усети, че повече никога нямаше да я види. Искаше само още няколко мига. Прощалните й думи прозву­чаха повече като ангелски безсмислици.

"Майкъл, нещата не са задължително такива как­вито изглеждат." Сияйната, прекрасна жена, която представляваше потенциалната любов в живота на Майкъл Томас избледняваше пред очите му, изричай­ки баналности, които му бяха омръзнали. Заедно с нея се разсейваха надеждите на целия му живот. Пред очите му всичките му мечти за радост и щастие се разбираха в скалите на така наречената духовна ми­сия.

Майк се вцепени от мъка. Не можеше да помръд­не. Часове наред седя като статуя, вперил поглед право напред, със слабата надежда, че скъпоценното създание щеше да се завърне на същото това място - място, придобило святост от присъствието й. Майк умоляваше Бог да го дари с още няколко минути с неговата изгубена любима.

Светлината в стаята угасна и притъмня със завър­шека на деня. Накрая всичко потъна в мрак, който отразяваше безлунната нощ навън и безнадеждността в сърцето на Майк. Той седеше, потънал в мрачното мълчание на пълното, безвъзвратно поражение. В сър­цето му нямаше капчица радост. Покоят на духовното му пътуване беше заменен от агонията на болката и мъчителното, тъмно, убийствено чувство за загуба. Енергията му се изчерпваше от силата на сърдечното му страдание и разтърсващото разкритие. Накрая Майк потъна в дълбок, неспокоен сън. Лежеше непод­вижно, докато сънищата повтаряха болката на покър­тителната, трагична среща.

Сърцето му беше разбито.

Развиделя се и стаята се изпълни със светлина. Майк продължаваше да седи на стола, където беше прекарал нощта. Струваше му се, че е пробягал няка­къв маратон, а ставите го боляха - не от тичането, а от дългото стоене в една поза. Трябваше да хапне нещо, но не беше гладен. Въпреки това Майк се насили да се надигне полека от мястото си и пое към покоите си.

Както обикновено, храната беше сервирана и той закуси машинално, без да забелязва деликатната кра­сота наоколо и невероятния вкус на ястията. Когато приключи, влезе в стаята си, където леглото го очак­ваше непокътнато, с безупречно опънати завивки. Майк отвори дрешника. Там, където ги беше оставил, го очакваха даровете на ангелите, дадени му с любов по време на посещенията и уроците му в техните къщи.

Чувство за тъжна мъдрост заля Майкъл Томас. Той си спомни въпроса, който зададе на Уайт: "Ще успея ли да различа действието, което е най-добро за всички?" Сега вече разбираше изпитанието. Самата същност на съществуването му го умоляваше да се върне на Земята още в този миг. Трябваше само да затвори дрешника, да излезе от къщата и да завие наляво, вместо надясно по пътя. Беше убеден. Това щеше да заяви намерението му да спре това пътуване и да се върне назад. Уайт му беше казал, че нямаше да има присъда, нито вина, нито пък просветление, ес­тествено.

Майк беше уверен за най-правилната постъпка. Дори Анолий му каза, че всички се гордееха с него, и той осъзна, че нейното сърце сигурно също страдаше. Но въпреки това го беше насърчила да продължи. Знаеше кое беше най-доброто за всички. Да свърне наляво щеше да означава да служи само на себе си и своите човешки желания за любов. Уайт му бе казал, че преценката му за истина щеше да бъде непогреши­ма, и наистина беше така. Майк изобщо не се съмня­ваше за правилния път, а само в огромното изкушение да не продължи по него. Сърцето му го умоляваше да се примири и да се върне. Никой нямаше да пострада, а той щеше да продължи да живее живота си и да срещне Анолий. Тогава животът му на Земята щеше да бъде хубав.

Майк взе картата и я притисна до себе си, като затвори очи и се помъчи да си припомни събитията от Синята къща. Облече бавно доспехите и почувства силата, която му вдъхнаха. Благослови ги и благодари на Бог за скъпия символ, който представляваха. Взе щита и го притисна с две ръце до гърдите си, потапяй­ки се в неговата символика. После го преметна през рамо и го привърза на гърба си, така че да е готов в случай на нужда. Като воин, който се готви за битка, Майк грабна меча и го размаха. Чу свистенето на вятъра, когато острието проряза въздуха. Спомни си церемонията с Ориндж и дълбокото значение на меча. После благослови меча и го плъзна безшумно в канията, скрит, но готов за действие. Майк се изправи в красивите си дрехи за път, после излезе стремглаво от стаята.

Уайт го очакваше в коридора. Ангелът видя дос­пехите, щита и меча и моментално разбра какво беше намерението на Майк. Усмихна се и му се поклони, събрал ръце за молитва - жест, на който Майк изобщо не обърна внимание. После ангелът заговори.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, как се чувстваш?"

"Трудно е, Уайт. Ти беше прав. Не знаех колко трудно ще се окаже. Това е най-тежкото нещо, което съм правил някога. Не ми харесва... но знам, че така е правилно и уместно. Моля те, искам да си тръгна оттук. Нямам топли спомени."

"Така да бъде." Уайт се обърна и го поведе към входната врата. Вървейки, ангелът му заговори през рамо.

"Нищо не е приключило, приятелю мой." Сега Уайт се носёше без да стъпва по обширния коридор, който водеше към входната врата.

"Зная." Майк не знаеше подробностите, но интуи­цията му подсказваше, че имаше да види и свърши още много неща в това пътуване, въпреки че му оста-ваше още само една къща. И този път интуицията му не грешеше.

Уайт застана до вратата, докато Майк си обуваше обувките. В ретроспекция, бялата къща не му беше допаднала много. Уайт излезе прав в предположението за душевното му състояние и Майк се радваше, че си тръгва оттук. Уайт го знаеше, но не осъждаше чувствата му. Вместо това ангелът благоговеете пред този човек. Другарите му имаха право. Майк беше различен. Той щеше да успее, ако успееше да преодо-лее последния отрязък от пътуването си. Майк притежаваше точна преценка и още по-голяма решител-ност.

Майк си беше обул обувките и излезе в предния двор. Спря и се обърна назад. Уайт заговори, както стоеше от вътрешната страна на Прага, тъй като не можеше да излиза навън.

"Майкъл Томас на Чистото Намерение, няма по-голяма любов от тази... когато човек жертва сърцето си за доброто на цялото." Ангелът му се усмихна и бавно затвори вратата на бялата къща. Последните му думи се чуха едва-едва през стесняващия се процеп.

"Не всичко е такова каквото изглежда. Ще видиш. Ще видиш. Има любими същества..."

Майк закрачи вяло по пътеката към главния път. Бялата къща не му беше любима, а тези постоянно повтаряни приказки започваха да му омръзват. Сега му се струваше, че всички ги бяха изричали - по няколко пъти. Чувстваше се като изцеден от престоя си на това бяло място. Дълго стоя на бялата порта пред къщата, гледайки ту наляво, ту надясно. Накрая отвори портата, застана по средата на пътя и се закова там. Обърна се наляво и затвори очи, като внимаваше да не пристъпи по грешка. Изпълни една малка цере­мония, която сам си измисли, като най-напред помоли безмълвно ангелите, които вече познаваше, да го чуят. После заговори на глас.

"Това не е саможертва, понеже ще се срещнем, Анолий, а аз ще позная неродените ми деца не след дълго, когато стигна до вратата към дома." Майк взимаше присърце ученията на ангелите за преходния характер на Земята и абсолютната реалност на Духа. Твърдението му носеше обещание за един друг вид любов на съвършено различно място, което все пак беше среща след дълга раздяла. Майк вярваше безре­зервно в реалността на бъдещата свещена среща, ко­гато отново щеше да види любовта на живота си -неговата прекрасна любима. Там той щеше да я обича - и тя него.

Майк въздъхна и рязко се обърна кръгом. С ши­роки, смели крачки Майкъл Томас пое по пътя към последната къща. Доспехите подрънкваха тихо, дока­то той крачеше, облян от слънчева светлина. Майк съзнаваше, че се отдалечава от едно от най-големите обещания за щастие, които бе получавал някога. Беше го загърбил и макар решението да му причиняваше неописуема болка, той имаше утехата на обещанието за необятната Божия любов, както и абсолютната увереност, че щеше да се срещне с Анолий отново. Беше тъжен, решителен и сериозен. Майкъл Томас беше научил много за любовта. Къщата му беше раз­крила много за него самия - и за Бог - и същевременно беше изстискала душата му, докато от нея бяха пока­пали зрънца истина и прозрение, които той да осмис­ли и използва.

Този път Майк не се обърна назад. В целеустремената му крачка нямаше страх. Макар леко изморен, Майк се чувстваше упълномощен и закрилян. Сега това беше неговата земя. Струваше му се, че беше негова собственост. Беше платил цената за нея. Зас­лужаваше я. Скоро щеше да разбере дали наистина беше така, понеже на около един час път го очакваше следващото голямо изпитание. ТО се канеше да влезе в битка за душата на Майкъл Томас.