Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 44. Каша 1959 година Когато се върнах в Люблин, заварих сериозни промени. Бях отсъствала не повече от девет месеца, но ми се струваше, че са минали десет години. Петрик беше преместил жилището ни в новия апартамент, близо до работното му място – фабриката за дамски облекла „Любгал“ – в покрайнините на града. Цялото жилище беше по-малко от кухнята на Керълайн в Кънектикът, но си беше наше, само за нас тримата. Без татко. Без Марта. Зузана пък беше със Серж в Кънектикът. Две спални само за нас. Кухничката беше тясна, едва колкото да се завъртиш. В почивния си ден от болницата уших сини перденца, които майка много щеше да хареса: на карета, с птички по шевовете, и наредих на перваза двете мънички бутилки водка, които стюардесата в самолета на път към дома ми беше дала. Петрик изглеждаше щастлив, че съм отново у дома. Дали съм му липсвала? Не би си признал, пък и аз не смятах да питам, но беше така широко усмихнат, като ме посрещаше на летището, и ми беше донесъл една розова роза. А и аз се усмихвах широко с моя нов зъб. Дали нещата между нас щяха да се пооправят? Защо изпитвах такова неудобство край него, край съпруга ми? А и вече ходех много по-добре. Болкоуспокояващите хапчета, които лекарят от „Маунт Синай“ ми беше предписал, за да потушат лекия дискомфорт, който все още усещах, бяха на привършване и затова от време на време ставах раздразнителна. Но въпреки всичко, нямах търпение да поправя нещата, да стана пак такава, каквато бях преди войната. Същата есен един ден, късно следобед, отидох в Пощенската станция да се видя с татко. Той ми подаде пакетче през решетките на гишето за получаване. – Успях да го прибера, преди да го спипат цензорите – прошепна той. Колетът беше малък, горе-долу колкото кутия за обувки, увит в кафява хартия. – Внимавай какви неща ти пращат приятелите ти. На мястото на адреса на подателя беше изписано: C. Ferriday, 31 East 50th St., New York, NY, U.S.A. Керълайн беше проявила достатъчно съобразителност да не го изпраща от Консулската служба. Тогава със сигурност щяха да го отворят. Но всяка пратка от Запада будеше подозрение и задължително се вписваше в досието. – Има и писмо от Зузана – каза татко. Изгледа ме с любопитство, но аз само пъхнах и писмото, и колета под палтото си. Забързах към нашето жилище и изкачих почти на бегом двата етажа, Най-сетне ходех съвсем нормално. Халина беше окачила на вратата ни нов художествено оформен афиш, който гласеше: „Десети район, изложба живопис: „Полша в плакати“. Изчистен, графичен рисунък, това беше новост за нея. Как можах да забравя, че изложбата е тази вечер? Откакто бях заминала, Халина се беше впуснала да рисува с нови сили. А аз се опитвах да не мисля за това. Поставих пакета, увит с кафява хартия, на масата в кухнята и дълго го гледах. Много добре знаех какво има вътре. Изведнъж чух как едно камъче чукна по стъклото на кухненския прозорец и отидох да видя кой го беше хвърлил. Сигурно момчетата на съседите. Отворих прозореца, готова да се скарам, и видях, че долу стои Петрик. – Денят е чудесен! – възкликна той. – Слизай да му се порадваме. 314 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Ще счупиш стъклото с тези камъчета – отвърнах аз и се облегнах с цялата си тежест на перваза. Все още беше толкова хубав, съвсем като момче. Е, да, малко се беше позакръглил край кръста, но където и да отидехме, жените все още го заглеждаха в моментите, когато си въобразяваха, че съм го изпуснала от поглед. – Нима ще ме караш да се качвам горе, за да те измъкна? – каза той, усмихнат, с ръце на кръста. Затворих прозореца и след миг той вече беше горе. Влезе задъхан, страните му бяха поруменели. Приближи се до мен и се опита да ме целуне, но аз се обърнах. – Не ме ли помниш? Аз съм съпругът ти. – Мисля, че съм хванала някой грип. Мускулите ме болят, а и се потя цялата. – Още ли? – попита Петрик. – Може да е, защото не вземаш онези хапчета. – Не зная – отвърнах. Петрик сложи ръка на кафявия пакет. – Какво е това? – От Керълайн е – отвърнах аз. – Е, хайде. Отвори го. Хванах пакета. – Не още. – Какво, за бога, чакаш, Каша? – Знам какво има вътре. Иска да отида до някакъв град в Германия, Щокзее. Трябва да идентифицирам... – Кого? Сложих кутията на масата. – Херта Оберхойзер. – Нима е на свобода ? – Мислят, че може би работи в някаква клиника там. И им е нужна идентификация от свидетел, някой, който знае как изглежда. – Наистина ли пак работи като лекар? Ще заминеш ли? Не отговорих. – За това са ти нужни специални документи, Каша. Но дори и това не е гаранция, че ще те пуснат. – Точно това е в пакета – отвърнах. – А и никак не е евтино. Дори само бензинът... – И това има в пакета – прекъснах го аз. – Като познавам Керълайн, сигурно е пратила и злоти, и марки. Петрик пристъпи към мен. – Трябва да отидем, Каша. Най-сетне имаме възможност да направим нещо, за да им отмъстим. Ще дойда с теб. Дори само минаването на границата е голям риск. Знаеш ли колко хора са намерили смъртта си, без да успеят да я преминат ? – Нелегално. Но законно я преминават всеки ден. – Сега е още по-трудно. Освен това районът е миниран, навсякъде има бомби. Да не говорим, че има и петдесет хиляди граничари от Източна Германия. Всички са отлични снайперисти. Ако нещо се усъмнят, първо стрелят. Петрик хвана ръцете ми и ги обгърна с дланите си. – Идвам с теб. Халина може да остане при родителите ти. 44. Каша 315 – Приключих с всичко това, Петрик. С нелегалната организация. С „Равенсбрюк“. Трябва да продължа напред. – Точно в това е проблемът: ти не успяваш да продължиш напред. Разменила ли си и две думи с дъщеря си, откакто се върна? – Тя все е заета с тези уроци по рисуване... – Много ѝ липсваше, когато те нямаше. Направи си календар и задраскваше дните до датата на пристигането ти. – Вече работя на две смени. Петрик ме хвана за раменете. – Толкова ли не можеш да намериш малко време за нея? – Ами тя все е у Марта... Петрик отиде до стола, на който беше метнал палтото си, грабна го, запъти се към вратата и каза: – Винаги някой друг ти е виновен, Каша. Не ти увира главата? – Къде отиваш? – На изложбата на дъщеря ни. Приближих към него. Нима смяташе просто така да тръгне ? – Ами вечерята? – Ще ям навън. – На вратата се спря. – И помисли сериозно за пътуването до Щокзее. С мен. Не всеки ден ти се дава възможност да направиш нещо такова, Каша. Извърнах глава и чух само как вратата се затвори, стомахът ми всеки момент щеше да изригне. Гледах го през прозореца как се отдалечава с ръце в джобовете. Халина, понесла под мишница огромна папка, натоварена с рисунки, го срещна на улицата. Двамата се прегърнаха, а после се разделиха и всеки тръгна по пътя си. Халина се запъти към дома. Когато влезе, аз все още не бях преглътнала яда си. – Изглеждаш ужасно – каза Халина. – Благодаря. – Ще дойдеш ли на изложбата довечера? Искаше ми се... надявах се да дойдеш. С всеки изминал ден Халина все повече заприличваше на художничка. В онзи ден беше облякла една от старите ризи на Петрик, омацана с бои. Връзваше русата си коса високо горе, както правеше майка ми. Много ми беше трудно да я гледам. Та тя бе почти идентично копие на баба си. Пъхнах пакетчето от Керълайн под масата. – Имам работа. – Никога не си идвала на моя изложба, майко. Една учителка иска да купи мой плакат. Погледнах през прозореца. – По-добре побързай да настигнеш баща си. Той ще ти купи нещо за вечеря.. – Там ще сервират сирена – каза Халина. – И водка, предполагам. – Да. Ако модерното изкуство се окажеше не чак толкова модерно, това можеше да се поправи с хартиена чашка силен, твърд алкохол. – Тръгвай, настигни баща си – казах аз. Халина излезе, без да се сбогува. Отидох до прозореца и щом я видях на улицата, я проследих с поглед. Толкова мъничка изглеждаше. Дали ще се обърне да ми помаха? Не. Е, поне с единия си родител Халина имаше пълноценна връзка. |