Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Нищо не мога да обещая. Всеки момент може да наложат допълнителни ограничения. – Накъде повече? – попитах аз. – Това не го решавам аз – отвърна Роже. Вдигнах леглото и го прибрах в шкафа. – Не можем ли да ускорим нещата? Това ми се струва несправедливо. Пол е виден гражданин на Франция, посланик на френската култура по света... – Завися от милостта на Държавния департамент, Керълайн. С каса шампанско стигаш най-много до тук. – Бих могъл да се върна за малко във Франция – каза Пол. – Ако заминете сега, ще останете там завинаги – отвърна Роже. Приближих се до стола на Роже. – Дали да не почакаме до пролетта? – През пролетта положението ще е коренно различно. На ваше място, Пол, ако, разбира се, го мислите сериозно, аз бих тръгнал още сега. Пол се изправи в стола си. – Сериозен съм, разбира се. „Дали?“ Бях му дала формулярите за повторно влизане, а той ги беше загубил. Два пъти. Е, не, че исках да заминава. – В такъв случай трябва да подадете документи – каза Роже. – Бих могла да попълня формуляра вместо теб – обадих се аз. Пол се протегна и стисна ръката ми. Роже не се сдържа: – Сигурно нямате търпение да видите съпругата си? – Разбира се – отвърна той. Роже се изправи. – Изцяло от вас зависи, но ако сте в хотелската си стая в „Уолдорф“, когато на Хитлер му хрумне да прегази Франция, няма да можете да се върнете там. Срещата беше приключила. Пол също се изправи. – Керълайн, би ли останала за минутка? – попита Роже. Пол тръгна към вратата. – Ще се видим горе – каза той и тръгна към градината на покрива. Роже затвори вратата на кабинета си. – Надявам се, че знаеш в какво се забъркваш. – Вече съм гарант на десет кандидати... – Знаеш за какво говоря. С Пол. – Това не е нищо – казах. Запази спокойствие... Роже ставаше доста свадлив, когато беше уморен. – Пол отдавна да е заминал, ако не беше ти. Не съм сляп да не виждам какво става? – Това е несправедливо, Роже. – Така ли? Той има семейство, Керълайн. Не е ли странно, че никак не бърза да се върне? Роже взе папката на Пол и запрелиства документите. – Новият му спектакъл... – Е по-важен от съпругата му, така ли? – Мисля, че са... как да се изразя... отчуждени. – Ето, видя ли! – Роже хвърли папката на бюрото си. – Според Пия прекарвате доста време в градината на покрива. 4. Керълайн 45 – Не е нужно да драматизираш, Роже – заотстъпвах към вратата. Явно изобщо не подозираше, че с Пол бяхме обходили цял Манхатън безброй пъти... Че бяхме яли чап суй и оризови хлебчета в ресторанта на улица „Макдугал“ в Гринич Вилидж... Че бяхме обходили японската градйна в Проспект Парк. – Виж, Керълайн, знам, че вероятно си самотна... – Няма нужда да обиждаш. Просто се опитвам да помогна, Не е честно той и Рина да трябва да страдат така. Виж колко много прави Пол за Франция. – О, моля те, искаш да измъкна Рина, за да остане той. А после какво? Дори и двама да са малко, трима винаги са много и познай кой ще се окаже излишен. Като френски гражданин, той трябва да изпълни дълга си и да се прибере в родината си. – Нали трябва да постъпваме по съвест, Роже. – Точно ние не сме длъжни да постъпваме по какъвто и да е начин. Внимавай какво си пожелаваш, Керълайн. Побързах да се измъкна в кабинета си, замалко не настъпих едно паднало на земята топче за петанк. „Дали Пол ме чака още?“ Думите на Роже дълго кънтяха из въздуха. Може пък и да съм била пленена от чара на Пол. Надявах се Бети да е права за силуета в главата на мъжете. Дали Пол таи в съзнанието си моя? Е, в живота има и по-лоши неща. В Консулството бяхме ужасно заети, но майка настояваше да участвам като доброволка в организацията на следобедната танцова забава, която бяха организирали с нейните приятелки – нейната the dansant, в „Плаза“. За човек, който не е присъствал на такава забава, това е реликва от една отминала епоха, неофициално следобедно тържество, на което се сервират леки сандвичи, а танците са препоръчителни. Имаше хиляди места, на които бих предпочела да бъда в този момент, но тържеството на майка ми беше за събиране на средства за руските белогвардейци – онези бивши руски аристократи, сега изгнаници, които са подкрепяли царя по време на Гражданската война в Русия. Майка ми беше посветила много години от живота си на тази кауза, затова се чувствах длъжна да помогна. Беше резервирала Голямата бална зала на хотел „Плаза“, в стил неорококо, една от най-прекрасните зали в Ню Йорк, с огледални стени и кристални полилеи, и беше ангажирала оркестър от шестима музиканти с балалайки, които да осигуряват музиката. Шестимата бивши дворцови музиканти с бели папийонки стояха изпънати като струни в единия край на залата. Те държаха на коленете си триструнните триъгълни инструменти и чакаха майка да им даде знак. На тези някогашни музиканти от световна класа им се налагаше да свирят по чаени балове, но въпреки това изглеждаха доволни, че изобщо са ги ангажирали. Помощничките на майка в организацията, членките на комитета, които тя беше домъкнала, както и аз и няколко мои приятелки от Младежката лига, се суетяхме из залата, за да я подготвим, облечени в традиционни руски носии. Майка беше успяла да надвие дори неохотата на Пия и да я включи в нашите редици. Не бях казала на никого, освен на помощничките в организацията, че при тези събирания работя на доброволни начала, защото и без това беше невероятно унижение да се покажа пред хора в руска носия. Като актриса, с удоволствие обличах всевъзможни костюми, но това прехвърляше всякакви граници, защото носията се състоеше от сарафан – издължаващ сукман с трапецовидна кройка и с яркочервени и зелени бродирани кантове – и бяла блуза с буфан ръкави, украсени с бродирани цветя. Освен това майка настояваше всички да нахлупим на главите си онези особено притеснителни |