Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Бележка на автора Романът „Люляковите момичета“ е написан по действителен случай. Керълайн Феридей и Херта Оберхойзер са исторически личности, както и всички споменати членове на персонала в „Равенсбрюк“, родителите на Херта, майката и бащата на Керълайн – Илайза и Хенри Феридей. Когато ги претворявах като герои, се стараех да ги представя по възможно най-справедливия и най-реалистичен начин. От прочетените писма на Керълайн Феридей, протоколи и показания от Нюрнбергския процес срещу лекарите, както и от сведенията на оцелели бивши затворнички в „Равенсбрюк“ се опитах да намеря нещо, което да ми подскаже каква е била вътрешната им мотивация. Диалозите в цялата книга са плод на моето въображение, макар че, доколкото беше възможно, използвах действителните реплики от протоколите по делото, както и цитати от писмата на Керълайн и от сведенията на хора, които са я познавали. Животът на въдворените в „Равенсбрюк“ – единствения от големите лагери на Хитлер, предназначен само за жени – е зависел изцяло от взаимоотношенията помежду им. Дори и сега, след повече от седемдесет години, оцелелите все още говорят за своите „сестри“ от лагера, затова сметнах, че е подходящо да използвам две родни сестри като централни персонажи в една от сюжетните линии. Прототипи за образите на Каша Кузмерик и сестра ѝ Зузана отчасти са Нина Иванска и нейната сестра, лекарката Кристина; и двете са били подложени на експериментални операции В лагера. Оформих тези персонажи, като комбинирах качествата и преживяванията на седемдесет и четирите „зайци“, които заобичах по време на проучването си, и се надявам те да са ярък пример за духа и куража, които тези жени са проявили. Тъй като самата аз имам две сестри, които много обичам, пет снахи, а и две дъщери, чиято сестринска връзка разцъфваше пред очите ми в продължение на двайсет и четири години, нямаше начин да не ме развълнува историята на Нина и Кристина. За съществуването на Керълайн Феридей научих за пръв път през 1999 година от една статия в списание Виктория – „Невероятните люляци на Керълайн“. Бяха публикували снимки от великолепната бяла къща на Керълайн в Бетлехем, Кънектикът, която семейството наричало „Хей“, сега „Феридей-Белами Хаус“. Имаше и снимки на градината ѝ, цялата в старинни сортове рози и екземпляри от редки видове люляци. И понеже люляците отдавна са ми слабост, разнасях статията с мен навсякъде, докато хартията съвсем изтъня. Тогава и трите ми деца бяха малки, затова рядко имах достатъчно свободно време, но няколко години по-късно посетих имението, без изобщо да подозирам, че от това пътуване ще се роди романът, който сега държите в ръцете си. Отидох до Бетлехем в една неделя през май и паркирах колата на покритата с чакъл пътека пред сградата. В онзи ден аз бях единственият посетител и затова успях да почувствам духа на къщата, която беше застинала непроменена от деня, в който Керълайн я е напуснала – денят на смъртта ѝ през 1990 година. Избледнелите тапети. Леглото с балдахин. Ръчно бродираните завеси на майка ѝ Илайза. Когато приключи с обиколката, екскурзоводката се спря на стълбищната площадка пред голямата спалня на втория етаж и посочи бюрото на Керълайн. На него бяха подредени пишещата ѝ машина, медалите и една снимка на Шарл дьо Гол. Екскурзоводката извади отнякъде друга черно-бяла снимка и ми я показа: усмихнати жени на средна възраст позираха, сгушени една до друга и подредени в три редици. 47. Каша 337 – Това са полякините, които Керълайн е довела в Америка – каза тя. – В концентра- ционния лагер „Равенсбрюк“ са ги наричали „зайците“ по две причини: нацистите са ги използвали като опитни зайци, а след поредица операции на краката са можели да се движат из лагера само с подскачане. Докато пътувах по „Таконик Стейт Паркуей“ към дома си, с люляковия разсад, купен от имението, който пълнеше колата ми с прекрасния си аромат, думите на екскурзоводката не ми даваха мира. Керълайн е била истински герой, водила е изумителен живот: аристократка, актриса на Бродуей, жена, успявала да наелектризира измъчената следвоенна Америка. Посветила е живота си на това да помага на жени, забравени от всички. Кръвта на рода на майка ѝ, Улси, убедени аболюционисти, я е тласнала и в друга битка: откриването на първата банка на чернокожи в Харлем... А защо сякаш никой нищо не знае за нея? Посветих свободното си време да проуча живота на Керълайн, фактите за лагера „Равенсбрюк“ и историческите сведения за Втората световна война. Винаги когато имах и един свободен следобед, отивах до имението и часове наред прекарвах в хладното мазе под пристройката до къщата, някогашен обор, а сега – приемна за посетители. Прелиствах старите тефтери с розови корици и писмата, изцяло погълната от миналото на Керълайн. След като от отдела „Забележителностите на Кънектикът“, и най-вече техният администратор – Кристин Хейвил, успяха да изготвят каталог и да подредят документацията на Керълайн в големи архивни кашони, Кристин неуморно ги сваляше и качваше по стълбите и ме оставяше да се ровя в тях. Оказа се, че Керълайн е завещала части от архива си на Мемориалния музей на Холокоста на Съединените щати във Вашингтон, а друга е била отнесена в Нантер, градче в близост до западните покрайнини на Париж. Беше оставила диря, която сякаш ме приканваше да тръгна по нея. Колкото повече научавах за живота на Керълайн, толкова по-често нейната история се преплиташе с историите на другите участнички в събитията, особено на полякините, подложени на операции в „Равенсбрюк“. Започнах да откривам различни факти за тях в мемоарите на оцелелите и в други източници и разбрах, че Керълайн постепенно е започнала да ги обича като свои дъщери. Окачих по стените на кабинета си снимките на всички тези жени, седемдесет и четирите полякини, подлагани на експериментите на нацистите, и започнах да планирам посещението си в Полша. Исках да видя с очите си Люблин, града, в който повечето от тях са живели, когато са били арестувани. Третата личност, на която постоянно се натъквах в проучването си за „Равенсбрюк“, единствената жена лекар в този изцяло женски лагер и единствената жена сред подсъдимите в Нюрнбергския процес срещу лекарите, беше доктор Херта Оберхойзер. Как е могла да извърши всички тези неща, особено върху други жени? Залепих и нейната снимка на стената в кабинета си, както и снимките на останалите членове на персонала в „Равенсбрюк“, но на отделна стена, и реших да включа историята на Херта като сюжетна линия във вече назряващия роман. През 2009 година се преместих от Кънектикът в Атланта и започнах да пиша. Отначало дълго седях в клетка за кучета – направена от телена мрежа, с циментов под – в приюта до нашата къща, за да мога да си представя какво е да живееш в затвор, за да изпитам това, което са изпитвали тези жени в „Равенсбрюк“. Но когато започнах да чета повече разкази от първо лице за преживяното от тях, осъзнах, че няма нужда да седя в клетка, за да стане животът им осезаем за мен. Те самите ми разкриха същността на трагедията си. Ужасната несигурност. Разкъсващата болка от загубата на приятелките, |