Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 47. Каша 1959 година Рецепционистката ме поведе към кабинета на лекарката. – Изчакайте тук. Кабинетът беше обзаведен добре, с персийски килим, бледозелени стени и френски прозорци, които гледаха към притихнала градина. Миришеше на кожа и стара дървесина, а мебелите изглеждаха скъпи. Тапициран диван. Бляскава масичка с крака като лъвски лапи. Високо кожено кресло зад бюрото. На отсрещната страна на бюрото беше сложен обикновен черен стол с мрежеста седалка, видимо предвиден за посетителя. Това може ли наистина да е мястото, където Херта прекарва дните си? Ако е така, напредъкът от предходния ѝ кабинет беше доста сериозен. Определено не ядеше боб от консервата. – Вие сте последният пациент – каза рецепционистката. – За докторката денят беше дълъг. Сутринта имаше две операции. – Някои неща никога не се променят – измърморих аз. – Моля? Отидох до стола. – А, нищо. Ръцете ми трепереха, когато се опрях на облегалките на стола и се отпуснах в него. В стените имаше вградени лавици за книги, а на един от рафтовете имаше красив часовник от розов порцелан. – Ще тръгвам – каза рецепционистката. – Заповядайте разписката. Лекарката ще дойде всеки момент. – Благодаря – отвърнах аз. Погледнах бележката, в горната част имаше печат с красив шрифт: „Доктор Херта Оберхойзер“. Ето го моето доказателство! Замалко да хвана ръката на рецепционистката и да ѝ се примоля да остане с мен в кабинета, но просто я проследих с поглед до вратата. Какво толкова би могло да се случи? Момичето затвори внимателно вратата след себе си. Ако това наистина е кабинетът на Херта, колко ли щеше да е хубаво да я разоблича и да я наругая, а после, на излизане, да тресна вратата. Станах и отидох до библиотеката, дебелият килим заглушаваше стъпките ми. Прокарах пръст по гладките кожени гърбове на някаква поредица и извадих една дебела; книга – „Атлас по обща хирургия“. Специалността на Херта. Пъхнах го обратно на мястото му и пристъпих към маслените платна в златисти рамки на стената: крави сред поле. На бюрото имаше подложка, телефон, кутия с кърпички за лице и сребърна кана за вода на порцеланова подложка. Каната беше изпотена. Поне не бях само аз. Заразглеждах дипломите в рамка на стената. „АКАДЕМИЯ ЗА ПРИЛОЖНА МЕДИ- ЦИНА, ДЮСЕЛДОРФ. ДЕРМАТОЛОГИЯ“. Имаше още една – за инфекциозни болести. Нима няма диплома за хирург? Сипах си чаша вода. Вратата се отвори, аз се обърнах и видях жената, излязла от сребристия мерцедес, да се вмъква в стаята. Замръзнах на място, устата ми изведнъж сякаш се напълни с пясък, оставих чашата си на бюрото. Херта беше. 47. Каша 329 Закрачи към бюрото с папка в ръка, облечена в бялата си лекарска престилка, с черен стетоскоп, преметнат през врата. Слава богу, не посегна да се здрависа, защото дланите ми бяха потни. Седнах, а тялото ми се тресеше като желе, докато тя преглеждаше формуляра ми. Изражението на лицето ѝ издаваше нещо средно между досада и раздразнение. – С какво мога да ви помогна, госпожо Бакоска? Нов пациент сте, нали? – Да, нов пациент съм – казах аз и притиснах ръце в скута си да не треперят толкова. – Търсим си семеен лекар. Седна в коженото кресло и се приближи към бюрото. – Полякиня ли сте? – попита тя и свали капачето на писалката си. Презрение ли долавях? – Да – отвърнах с пресилена усмивка. – Съпругът ми има бакалия. Защо така треперех? Какво ли беше най-лошото, което можеше да се случи? Комендант Зюрен беше в кутия ОТ чамово дърво в някое германско гробище. А дали беше наистина? Но както се появяваха нацисти в този град; като нищо да видя Зюрен да плува по гръб в езерото. – Значи, живеете в Пльон ? – намръщи се, вдигна чашата ми от бюрото и сложи под нея ленена подложка. – Да – отвърнах. – На улица „Школска“ ли? – Точно така. – Странно, в Пльон няма улица „Школска“. – „Школска“ ли съм написала? Отскоро сме в града. Някакво малко птиче пърхаше пред прозореца. – Как мога да ви помогна днес, госпожо Бакоска? Как може да не ме разпознава, след като нейното лице беше така дълбоко запечатано в паметта ми? – Можете ли да ми кажете нещо повече за образованието и кариерата си, преди да започнете работа тук? – Завършила съм дерматология и отскоро започнах да се занимавам със семейна медицина, след като дълги години работих в санаториума „Хоенлихен“ и в една голяма университетска болница в Берлин. Щом сърцето ми спря да тупти толкова силно, започнах да се усещам по-уверена в ролята си. Тя наистина не ме беше разпознала. – О, това сигурно е било интересно – казах аз. – А преди това? – Бях лекар в един лагер за превъзпитание на жени, във Фюрстенберг. Тя се отпусна назад в стола си и допря пръстите на ръцете си. Вече не се съмнявах, тя беше, но Херта беше променена. Беше станала по-префинена, косата ѝ беше по-дълга и носеше по-скъпи дрехи. Затворът не беше я пречупил, напротив, беше я направил някак по-изискана. От тази мисъл цялото ми тяло се стегна. Как така престъпничката тънеше в такъв разкош, а жертвата се тътреше насам-натам в ръждясала консервена кутия. – О, Фюрстенберг е прекрасен – казах аз. – И езерото, и всичко. Хубаво градче. – Значи, сте били там, така ли? Сега беше моментът. Имах избор. Можех да си тръгна, защото вече я бях идентифицирала, или да остана и да направя това, което наистина исках да направя. – Да, бях затворничка там. Часовникът отбеляза половиния час. |