Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 46. Керълайн 1959 година Двайсет и пети октомври 1959 година се оказа чудесен ден за сватба. Майка беше в стихията си, въпреки че точно тогава Съединените щати бяха пуснали в Космоса маймунките Ейбъл и Бейкър в полет до Юпитер и тя беше потънала до уши в кореспонденция, свързана с кампания за прекратяването на тази жестокост към животните. Това беше годината на нещата, които се случваха за пръв път. За пръв път съветският премиер Никита Хрушчов дойде на дипломатическо посещение в Съединените щати. За пръв път се игра мюзикълът „Циганка на Бродуей. За пръв път в „Хей“ имаше сватба. На Серж и Зузана хубавото време за сватбата им беше гарантирано, защото бяхме вдигнали доста скъпа шатра в долния двор под градината. В Бетлехем беше циганско лято – ту мъгливо, ту горещо, а от време на време и доста ветровито. Сватбата не беше точно елитна, както вероятно сте свикнали да си представяте, напротив, ако се съди по числеността на процесията от църквата към „Хей“. Нашата шумна, безредна група се носеше по извитите улички от католическата църква, покрай градския парк до „Хей“, сподиряна от звъна на камбаните от всички църкви в града. Целият град се беше стекъл за големия ден на Серж и Зузана, освен Ърл Джонсън, който счете за свой дълг да не мърда от столчето си в Пощенската служба. Майка, непривично скромна в роклята си от сива тафта, водеше шествието, а до нея крачеше господин Мерил от магазина. Тя вървеше заднешком, защото дирижираше оркестъра на приятелите си руснаци, които я следваха и свиреха една възторжена версия на „Исусе, радост моя“ 111 от Бах на балалайки, жизнерадостно украсени с цветя и панделки. След тях вървяха булката и младоженецът. Серж беше зашеметяващ, облечен в един от татковите габардинени костюми, който бяхме прекроили за него, а на лицето му се ширеше такава доволна усмивка, каквато може да се види само по лицата на мъжете, застанали до огромна риба меч на кея в Кий Уест. Че кой мъж не би бил горд да се ожени за прекрасната Зузана. В нея имаше нещо и от Одри Хепбърн, и от Грейс Кели, а по нрав – невинна и кротка като агнец. Тя и волевата ѝ сестра Каша бяха като огън и .вода. Каша изненадваше с прямота и твърдост, докато Зузана беше доста по-деликатна. Майка беше ушила на Зузана дантелена рокля в цвят екрю. Стоеше ѝ много добре, даже и със закичените банкноти по нея – така правели в Полша, – които шумоляха, развявани от вятъра, като ресни по роклята на кабаретна актриса. Зузана носеше прекрасен букет, който господин Гарднър ѝ беше направил от бледорозови уханни рози „Сувенир де ла Малмазон“. И младоженецът носеше разцъфнало цвете: малкия Жулиен, който тогава беше на десет месеца, с прасковени бузки и гъста коса, както казваше майка, „права и черна, като че е китайче“. Прекрасното момченце официално беше вече тяхно от две седмици и крачетата му още не бяха докоснали земята – всички възрастни се надпреварваха кой да го гушне. А след групичка от разни братовчеди и познати вървяхме ние двете с Бети. Бляскава, както винаги, в костюм на „Шанел“, с яка от норки, чиито главички отскачаха на всяка 111 Десето действие от кантатата Herz und Mund und Tat und Leben (BWV 147) 46. Керълайн 325 крачка. Аз бях в тясна лилава рокля от сурова коприна, която майка беше скалъпила набързо, а Зузана твърдеше, че била достойна за майката на булката, и тези думи ме разплакаха още преди службата. Последна в шествието беше Лейди Чатърли, прасето, с венец от маргаритки на врата, което – както немалка част от гостите ни – се вълнуваше най-вече от очакваната хубава торта. Нашето шествие стигна до засипаната с чакъл пътека пред къщата. От задната ѝ страна, оттатък оборите, се простираше ливадата чак до другата улица – „Мангър Лейн“. Ливадата вече беше окосена и бяха останали да стърчат само остри стръкчета и туфи сено, а кленовете и брястовете в краищата ѝ, вече накичени с червените си премени, се поклащаха в такт с танца на вятъра. Попаднал на ливадата, погледът неволно се отправяше към далечния ѝ край, към моята стара детска къщичка оттатък овощната градина. Тя – малката бяла дъсчена постройка – се настани в мислите ми: умалено отражение на къщата, която обитавахме – с масивен комин, фронтон и няколко пейки пред входа, на които може да седне само дете. Черната врата лъщеше на слънцето, а копринените пердета, които Зузана беше ушила – в нежното жълто на цъфнала реса, плющяха измъкнати навън от вятъра. Не се изненадах, когато разбрах, че Зузана я беше превърнала в нещо като свой пашкул и ходеше там всеки път когато животът се превръщаше в твърде тежко бреме. Та нали някога това за мен беше мястото, където се усамотявах и четях дни наред, след като почина татко. Когато шествието зави покрай градината в задния двор, ние с Бети отидохме в кухнята да изнесем петифурите, които помощникът на Серж беше приготвил. Серж беше отворил свой ресторант в съседното градче Удбъри, където не един и двама заможни нюйоркчани от Манхатън се оттегляха през уикендите. Заведението, което беше кръстил „Серж!“, беше малко скромно ресторантче, пред което в събота вечер се извиваше дълга опашка. Това изобщо не беше изненада, тъй като всеки знае какви са нюйоркчаните, когато ги лишиш от добра френска храна за повече от двайсет и четири часа: втурват се като побеснели прасета за лов на трюфели. А може да се окаже, че опашката се виеше заради полските десерти на Зузана. – Обожавам полските традиции! А ти, Керълайн? Да забождат банкноти по роклята, гениално! Бети взе една петифура от кутията и я пусна в устата си цяла. Сложих си една от новите престилки на Серж с емблемата на ресторанта – голям черен „S“. – Престани да закичваш булката със стодоларови банкноти, Бети. Вулгарно е. – Тази традиция е толкова практична. – Е, поне разсейва Зузана. Не ѝ позволява дълго да страда от това, че никой от семейството ѝ не може да дойде. – Тези двамата имат нужда от меден месец, Керълайн. Сигурно е изтощаващо да се грижиш за дете, на което му никнат зъби. – Липсва ѝ сестра ѝ. – Каша ли? Доведи я, за бога, трябва ѝ просто един самолетен билет. – Не е толкова лесно, Бети. Полша е комунистическа страна. Измъчих се ужасно само да ѝ уредя транзитни документи, за да отиде до Германия... – За да се срещне с онази лекарка ли? Керълайн, сериозно ... – Изпратих ѝ всичко, което би могло да ѝ потрябва, но от нея ни вест, ни кост. |