Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета майките, сестрите. Глада. Дори се усетих, че ям постоянно, сякаш се опитвах да нахраня и тях. На следващото лято отпътувах за Полша и Германия. Заминах заедно със седемнайсетгодишния си син, който да заснема видеоматериала. Кацнахме във Варшава на 25 юли 2010 година. Оттам заедно с прекрасната ни преводачка Ана Саханович, учителка в едно предградие във Варшава, се отправихме към Люблин. Докато се разхождахме из града, виждахме местата, които оцелелите споменаваха в мемоарите си, и историите им започваха да оживяват. Разхождахме се из величествения замък на Люблин, където първоначално са били задържани жените от „Равенсбрюк“. Прекарахме цял следобед в невероятния музей „Под часовника“, където и до днес са запазени някои от килиите, използвани замъчения на участниците в Полското съпротивително движение. Там може да се види едно от тайните писма, в които момичетата са разказвали пред света за операциите. Минах през Краковската порта, устояла на бомбардировките, и обходих обширния площад в подножието на замъка, около който някога е било еврейското гето. Това ме зареди с нова решителност да направя всичко по силите си светът да помни. Където и да отидехме, хората от Люблин ни разказваха за своите преживявания по време на войната, за масовите убийства в Катинската гора по време на режима на Сталин, както и за живота зад Желязната завеса. Във Варшава имах невероятната възможност да разговарям с оцелялата от „Равенсбрюк“ Алиция Кубацка. Нейният разказ за затворническия живот в концлагера ми разкри удивителни исторически подробности, но всеопрощаващото ѝ отношение към тези, които я бяха пратили там, преобърна всичко с главата надолу. Как е способна тази жена не просто да не презира, а и да не мрази германците? Как е успяла не само да им прости, но и всяка година да пътува до Германия, по тяхна покана, за да помага да се излекуват старите рани? Със сина ми решихме да направим пътуване с влак, сходно на онова, на което са тръг- нали „зайците“ в онзи ужасен септемврийски ден през 1941 година. Докато пътувахме от Варшава към Берлин, гледахме как простичките гарови здания в Полша постепенно отстъпват пред модерните германски Bahnhofe. Когато пристигнахме на лъскавата централна гара в Берлин, това изискано чудо на инженерната мисъл, вече ни беше ясно колко е пречел на развитието на Полша периодът зад Желязната завеса. Щом слязохме от влака във Фюрстенберг, на същия онзи перон, на който са стъпили жените от „Равенсбрюк“, преживяването стана сюрреалистично. Извървяхме пеш същия път, по който са били подкарани арестантките, и пред погледите ни се появи лагерът. Металните порти и редовете бараки ги нямаше, но масивната стена беше все още цяла. Крематориумът и до днес е там, както и мястото, на което е била монтирана газовата камера. Там някога е имало ателие на художник, преправено от нацистите, а впоследствие разрушено. Там е и стената за разстрел. Също и езерото, в което е бил изхвърлян прахът на затворничките. Къщата на коменданта, от която още се открива гледката към Целия лагер, към шивашкия цех, към огромния комплекс от постройки, в които нацистите са складирали плячката си, също е непокътната. Започнах да пиша романа, когато се върнахме в Съединените Щати, и това продължи над три години, през които направих едно прекъсване, за да отида до Париж и да проуча архива на Керълайн в Нантер. Там седях с един преводач французин и той ми изчете всички писма на Керълайн, много от които между нея и Анис Постел-Вине, една от съратничките ѝ в това, което тя е приемала като „живот, отдаден на Справедливостта“. Всяка вечер, след пътуването с метрото от Нантер, се прибирах във величествения хотел 47. Каша 339 „Лутеция“ и прекарвах нощите в една от стаите, в които някога са били болничните легла на завърналите се от лагерите. През същата година отделих известно време, за да посетя и Мемориалния музей на Холокоста в столицата Вашингтон, където Керълайн е оставила третата част от архива си – документите, които отразяват стореното от нея за „зайците“. Там открих и документите за работата ѝ с НАДИС – френската организация за подпомагане на завръщащите се от концлагерите, – на която е съдействала да издирят Клаус Барби. Целта на това мащабно проучване беше да опиша в художествена форма случилото се в „Равенсбрюк“, да отведа читателите на местата, където са били „зайците“ и другите жертви на нацизма. Исках и поне отчасти да разкрия чувствата им, за да съживя тези събития, останали извън полезрението на обществото. Когато разказвам историята на „зайците“, мнозина се чудят какво всъщност; се е случило с Херта Оберхойзер. Тя и Фриц Фишер са се отървали от нюрнбергските бесилки. Тя е била осъдена на двайсет години затвор, но пет години по-късно, през 1952 година, е била освободена тихомълком, а присъдата ѝ е била променена благодарение на американското правителство, което – притиснато заради Студената война – вероятно е имало за цел да си издейства някаква услуга от Германия. След това Херта подновява лекарската си практика, става семеен лекар и отваря свой кабинет в Щокзее, малко градче в Северна Германия. Но една от бившите затворнички в „Равенсбрюк“ разпозна- ла Херта. В резултат на това Керълайн и Анис Постел-Вине призовали група британски лекари да притиснат германското правителство да отнеме лиценза за лекарска практика на Херта Оберхойзер. Херта се е съпротивлявала, като от своя страна също използвала помощта на влиятелни приятели, но Керълайн седнала зад пишещата си машина и се заела да извести пресата както в САЩ и Великобритания, така и в Германия и в крайна сметка през I960 година лицензът за лекарска практика на Херта Оберхойзер бил отнет и тя била принудена окончателно да закрие кабинета си. След още една успешна медийна кампания, ръководена от Керълайн, Норман Казънс, доктор Хитцих и адвокат Бенджамин Ференц, представляващ половината от „зайците“ от „Равенсбрюк“, правителството на Западна Германия през 1964 година най-сетне осигурило репарации на жените, използвани при експериментите. Това е най-значимата победа на Керълайн Феридей и една от най-тежките, тъй като се е считало, че Полша е под контрола на Съветския съюз, и Бон отказвал да я признае за независима държава. През следващите години Керълайн не спирала да поддържа връзките си с много от „зайците“. Често ги канела в дома си, а те я посещавали, все едно е тяхна кръстница, а и често в писмата си те я наричали именно така. Керълайн пише, че ги чувства като свои дъщери. Едно от значителните отклонения от историческата, фактология е връзката на Керълайн с актьора Пол Родиер – герой, който е изцяло плод на моето въображение. Приписах тази авантюра на Керълайн, за да подсиля личната ѝ връзка с Франция и да направя описанието на събитията там възможно по-драматично. Предпочитам да вярвам, че тя няма да ми се сърди много, загдето съм ѝ измислила толкова привлекателен литературен партньор. Керълайн умира през 1990 година и оставя дома, който толкова много обича, на грижите на „Забележителностите на Кънектикът“, които и до днес го поддържат в чудесно състояние, точно както е искала тя. Наистина си заслужава това място да се посети по всяко време, но ако го видите в края на май, когато цъфтят люляците, ще разберете защо Керълайн и майка ѝ не са можели да се отделят задълго от градината си. 340 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Ако моята версия на тази история ви е вдъхновила да научите повече за събитията, описани в „Люляковите момичета“, и имате желание да се запознаете и с други произведения по темата, има много други чудесни художествено-исторически и мемоарни творби, сред които са: „Жените в Съпротивата и Холокоста“, под редакцията на Вера Ласка, която е и автор на предговора, „Еврейките в концентрационния лагер „Равенсбрюк“ на Рошел Г. Зейдел и „Равенсбрюк“ на Сара Хелм. Нека това пътуване да ви донесе удовлетворение! И ако имате мъничко късмет, то ще ви отведе на места, които са изглеждали невъзможни дори и в най-смелите ви фантазии. |