Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Да го редактира ли? По какъв начин? – попитах я, но много добре знаех. – За да ви извади от там, вас и сестра ви. И още една затворничка. – И затова са я убили! – казах и очите ми се напълниха със сълзи. – Първо я пратили в карцера. А после сестра Маршал докладвала на Зюрен и за активния въглен. За това как крадяла от него, за да приготвя лекарства за die Häftling с дизентерия. А аз дори не му споменах, че крадеше от аптечния шкаф, но за Зюрен и въгленът беше достатъчен. – Достатъчен да я убие ли? – попитах аз. Имах чувството, че някаква тръба ме беше засмукала и ме теглеше надолу. – Та това беше кражба от Райха! – И вие не ги спряхте. – Не знаех какво се случва. – Стената ли? Напипах чантата си и се опитах да си извадя кърпичката. Нямах сили да продължа. Херта се възползва от положението. – Вече наистина трябва да тръгвам – каза тя и понечи да се изправи. – Сядай! – казах аз. – Кой я застреля? – Не мисля, че... – Кой я застреля, Херта? – повиших тон аз. – Ото Пол – отвърна тя и заговори по-бързо. – Бинц го събудила от дълбок сън. Тя наистина се страхуваше от мен. Дори само мисълта за това ми даде увереност. – Как се случи? – Не искате... – Как се случи? Не ме карай да питам пак. Херта въздъхна, челюстите ѝ се вдървиха. – Наистина ли искате да знаете? Добре. На път към стената Халина постоянно повтаряла на Ото, че познава някакъв офицер от СС. Някаква голяма клечка. Ленарт някой си. „Просто се свържете с него. Той ще се застъпи за мен.“ Аз дори бях пращала на този Ленарт едно нейно писмо, държа да ви кажа. При това при сериозен риск за мен. Значи, затова Брит е видяла Ленарт в лагера. Ленарт Смелия все пак е дошъл да спаси майка. Само дето е закъснял. – Продължавай – казах аз. – „Наистина ли трябва... питал Ото, но Бинц била непреклонна. Той обичаше тези жени. А после Халина помолила за услуга... – Каква услуга? – „Позволете ми само да видя децата си още веднъж“, казала тя. Зюрен разрешил... Голям жест от негова страна, предвид нейното предателство. Нямах представа, че сме оперирали вас и сестра ви. Бинц я завела до стаята, в която сте спели. След това тръгнала, без да се съпротивлява. Когато Зюрен ги посрещнал при стената, продължили с процедурата. „Просто го направи“, казала Бинц на Ото, но пистолетът му засякъл. Той плачел. И тя плачела. Отвратителна история. – И какво? – настоях аз. – Толкова е гнусно – каза Херта. Дали наистина исках да зная? – Разкажи ми. – И накрая го направил. 47. Каша 333 Херта замълча. Толкова тихо беше в кабинета ѝ, чуваше се само далечна глъчка на деца, които си играеха в парка. – Как? – попитах. Само приключи с това и после вече ще си в колата на път за дома. Херта се размърда в стола си и кожата изпъшка. – Когато не е очаквала. Най-сетне историята, която толкова исках да чуя. Седнах, бях изпразнена като издухано яйце, но някак странно жива. Колкото и да ми беше трудно, изведнъж усетих, че искам всичко докрай, до последната троха, защото всяка малка подробност сякаш проникваше в мен и ме връщаше към живота. – Извикала ли е? Тя се ужасяваше от пистолети. – Била е обърната с гръб. Не го е очаквала. – Херта избърса една сълза. – Ти как се чувстваше? – Аз ли? – попита Херта. – Не зная. – Сигурно си почувствала нещо, когато си научила. – Тъгувах много. – Тя дръпна една салфетка от кутията. – Сега доволна ли си ? Тя беше добра работничка. На практика чиста германка. Зюрен ме наказа, загдето бях станала толкова близка с нея. – А ти беше ли ? Херта сви рамене. – Държахме се някак мило една с друга. Знаех, че лекарката е харесвала майка, но дали наистина майка ми се е сприятелила с тази престъпничка? Майка сигурно просто се е преструвала, че се държи мило, за да може да организира това с медикаментите. – Ако знаеше, че сме дъщери на Халина, щеше ли да ни махнеш от списъка? Херта сплете пръсти и се загледа в палците си. Заслушахме се в далечното жужене на косачка. След малко аз се изправих. – Разбирам. Благодаря, че ми разказа какво е станало. Защо, по дяволите, ѝ благодарях? Всичко беше толкова сюрреалистично. Защо не я наругах? Защо просто не ѝ казах да върви по дяволите? Запътих се към вратата, но се обърнах и се върнах при нея. – Дай ми пръстена – казах аз. Тя притисна ръце към гърдите си. – Сваляй го. Веднага – заповядах ѝ аз. – И го сложи на бюрото. Дори само при мисълта да се докосна до нея, коленете ми се подкосиха. За един дълъг миг Херта остана неподвижна, а после се опита да издърпа пръстена. – Пръстите ми са подути – каза тя. – Дай да видя. Поех си дълбоко дъх и хванах ръката ѝ. Изплюх се на пръста ѝ и завъртях пръстена, размърдах го нагоре и надолу. Той мина през кокалчето и остави в основата на пръста ѝ тясна бяла ивица. – Ето – каза Херта, като много се стараеше да не ме погледне в очите. – Доволна ли си? А сега си върви. Тя се изправи, отиде до прозореца и се загледа в градината. След миг заговори: – Сега очаквам да изпълниш своята част от уговорката. Нали няма да разкажеш на вестниците? Имам ли думата ти? 334 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Потърках пръстена на майка в полата си, избърсах от него всяка следа от Херта и го надянах на безимения пръст на лявата си ръка. Усещах тежестта и хладината му. Пасваше ми съвсем точно. Майка. Пак се насочих към вратата. – Повече нито ще ме чуеш, нито ще ме видиш – отвърнах аз. Херта се извъртя с гръб към прозореца. – Госпожо Бакоска... Спрях. Херта стоеше там, едната ѝ ръка беше стисната в юмрук и притискаше гърдите. – Просто... – Какво има? – Просто исках да кажа, че, хм... Часовникът тиктакаше. – Ако можех, щях да я върна. Вперих поглед в нея и за един дълъг миг просто я гледах. – И аз – казах аз. Излязох от кабинета ѝ, изпълнена с някаква непозната лекота, оставих вратата открех- ната, вече не копнеех за трясъка, от който всичко да затрепери. Лесно намерих телеграфната станция на Щокзее и веднага пратих две телеграми. Първата беше до Петрик и Халина: Добре съм. Скоро ще се прибера. Другата беше до Керълайн в Кънектикът: Тя е със сигурност. Херта Оберхойзер. Няма съмнения. Скъсах писмото до вестниците на парченца. Керълайн щеше да се погрижи за Херта много скоро. Това вече не беше важно за мен. Стигнах до граничния пункт на Любек-Шлутуп и успях да прекося границата почти безпроблемно. Макар че не бях мигнала, когато тръгнах към дома, към Люблин, се чувствах бодра и жива. Колата ми без ауспухното гърне беше сякаш по-мощна и изръмжаваше при всяко натискане на газта, а аз се носех между полегатите хълмове към дома. Лунната светлина ми сочеше пътя сред безкрайната тъмна пустош, сред бели и сини къщички, сред сребристите резки на брезите, засияли в тъмните гори. Преживявах отново и отново разговора си с Херта, радвах се при мисълта, че майка ми се е сбогувала. Докосвах челото си и се усмихвах. Целувката от онзи сън е била истинска. Спуснах прозореца и позволих на дъха на есента да се вмъкне вътре в тъмната кола, а миризмата на прясно окосено сено ме върна отново на Еленова поляна, при мислите за Петрик и топлото му тяло до мен, към Петрик, гушнал бебето Халина на масата на закуска, как чете вестника с вързопчето в ръцете. Как нито за миг не я пускаше. Колко лесно е да се оплетеш в собствените си мрежи. Когато стигнах в покрайнините на Люблин, слънцето още не беше изгряло, беше точно онзи миг между угасването на уличните лампи и първото зарево, мигът, в който всичко изглежда възможно. Спуснах се по инерция по градските улици, за да не разбуждам града, задминах тихите млекарки с кравите и звънците им, които отекваха в тъмнината. Минах през площада под замъка на Люблин, там, където беше гетото, което по време на войната затворниците сравниха със земята и сега имаше само един месингов плакет. 47. Каша 335 Покрай старата ни тясна розова къща, където до гроба на Фелка в задния двор люляците на Керълайн вече бяха пуснали корени и щяха да израснат и да станат най-красивите, най-силните в града. Минах по улицата, по която майка ме водеше на училище. Усмихвах се на спомена за нея: той вече не беше като пробождане с острие в сърцето. Минах покрай новата болница и се замислих за Зузана, която сега беше при Керълайн, надявах се да е добре. Може би ние с Халина ще отидем някой ден в Ню Йорк. Музеите сигурно много ще ѝ харесат. Щом влязох в нашето жилище, изхлузих обувките си и тихичко тръгнах към стаята на Халина. Постоях в тъмнината да погледам как ребрата ѝ се надигат и се спускат. Пръстенът на майка хвърляше цветни отблясъци по леглото, в което спокойно спеше дъщеря ми, с коси, разпилени като течно злато. Дори не помръдна, когато пъхнах под възглавницата ѝ навитото на руло червено калъфче с четките, подпъхнах хубаво юргана и я целунах по главата. След това отидох до леглото на Петрик, който лежеше там в почти тъмната стая, закрил очите си с ръка. Разкопчах роклята си и я оставих да падне на пода, промъкнах се под чаршафите, докато не почувствах допира на гладкото му тяло и не вдишах сладкия му дъх на пот, руски цигари и дом. Той ме притисна към себе си и за пръв път от толкова много време усетих как пудриерата щракна. |