Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – А защо да купува цяла, като ѝ трябва само половинка? – попита Илза. – Mein Gott! 16 Нарочно го прави. Толкова ли не разбираш? – Махни си палеца от кантара, Хайнц. Иначе скоро никакви клиенти няма да имаш. Ние с мама оставихме Илза и Хайнц да се заяждат и се отправихме към площада, където беше разпродажбата. Мама рядко имаше време за пазаруване, защото всяка сутрин ставаше в пет и трийсет, за да кърпи чужди дрехи, преди да тръгне да чисти къщи или да помага в магазина. Благодарение на икономическото чудо на фюрера тя вече работеше по-малко часове следобед, но в края на деня пак беше уморена. Докато пресичахме улицата, тя хвана ръката ми и усетих колко беше загрубяла кожата ѝ. Сърце не ми даваше да погледна поразените ѝ от дерматита ръце, кожата, която беше зачервена и се лющеше от чистенето на тоалетни и чинии. Всичкият ланолинов крем на света не можеше да ги излекува. На площада се бяха събрали хора и гледаха как войниците от Вермахта разделят вещите – домакинските принадлежности хвърляха на големи купчини, а по-фините стоки излагаха по маси. Усетих, че пулсът ми се усилва, когато приближих до купищата вещи, разпределени според употребата и пола. Обувки и чанти. Щайги с евтини бижута. Палта и рокли. Не всички бяха стилни, но ако се поразрови малко човек, можеше да намери стоки на най-добрите марки почти за без пари. Това повиши настроението на мама и тя започна да избира вещи за нас и да ги трупа на купчинка. – Я виж, „Шанел“ – показах ѝ червена шапка. – Без шапки – отвърна тя. – Да не искаш да хванеш въшки? А и защо ти е да покриваш косата си, тя е най-ценният ти актив. Този комплимент ме зарадва и аз захвърлих шапката обратно на купчината. Въпреки че косата ми, дълга до рамото, не беше сламеноруса, повечето хора биха казали, че на подходяща светлина е меденозлатиста, което беше добре, защото всяко германско момиче искаше да има руса коса, а употребата на перхидрол не се препоръчваше. Подминахме могила, издигната от платна и картини в рамки. Най-отгоре лежеше картина с двама мъже, които се прегръщаха. Платното беше нанизано на копието на някаква скулптура отдолу. – Господи, еврейското им изкуство – каза възмутено мама. – Не могат ли просто да закачат календар на стената като всички нас? На връщане от аптеката татко ни видя и дойде при нас. В този ден браздите по лицето му изглеждаха още по-дълбоки. Тежка нощ на дивана. Взех един албум от масата до мен и разлистих страниците – черно-бели снимки на някой, който е прекарал ваканцията си край морето. – Това е възмутително – каза татко. – И вие двете твърдите, че сте християнки. Не одобряваше, разбира се. Защо ли изобщо се спря да говори с нас? Метнах албума на нашата купчинка. – Антон, може ли малко по-спокойно? – каза мама. Изпод куп платна в рамки измъкнах една картина, част от композиция от две платна изобразяващи пасящи крави. Добра изработка, дори шедьовър вероятно. Традиционно германско изкуство. Точно такова, каквото Министерството на пропагандата смяташе за подходящо, каквото всяка културна жена би трябвало да притежава. – Какво ще кажеш, Mutti? Мама посочи с пръст кравите и се засмя: 16 Господи! (нем.). 3. Херта 35 – Охо, това си ти, Kleine Kub? Това беше нежното обръщение на майка ми към мен – Kleine Kuh. Кравичка. Като дете имала кафява крава и аз съм ѝ напомняла за нея. Отдавна се бях примирила, че не съм толкова изтънчена и руса като майка си, но от това прозвище още ми горчеше. – Не наричай Херта така – каза татко. – Никое момиче не заслужава да го наричат „крава“. Подкрепата на татко ме зарадва, макар че той беше един нарушител, слушаше чужди радиостанции и четеше всеки чужд вестник, до който успяваше да се добере. Взех двете картини и ги поставих на нашата купчинка. – Къде ли са собствениците на всички тези неща? – попитах, макар че в общи линии се досещах. – В KZ 17 , предполагам – отвърна мама. – Сами са си виновни. Можеха да се свият малко. Да заминат за Англия. Не работят, това е проблемът. – Евреите си имат професии – намеси се татко. – Да бе, как не, само че какви професии имат? Адвокати, нали? Та това всъщност не е работа. Те притежават фабриките, но работят ли? Не. По-скоро бих работила на десет места, отколкото за тях. Мама извади от една купчина домашен халат и го вдигна високо. – Това ще ти стане ли, Антон? Дори и да не бяхме видели сребристото „К“ на ръкава, и двамата с татко знаехме кой е бил предишният собственик. – Не, благодаря – каза той, а мама остави халата и отмина, но продължи да рови из купчините. – Сигурен ли си, татко? – Взех халата и го побутнах към него. – Хубав е. Татко отстъпи крачка назад. – Какво се е случило с теб, Херта? Къде е моето момиченце, което първо се втурваше да помага на хората в нужда. Кац беше човек, от когото можеше да научиш много. – Все същата съм си. Ясно беше, че не ме подкрепя, че дори не ме харесва особено, ИО трябваше ли да го обявява на всеослушание. – Кац беше способен да проявява съчувствие. Лекар, лишен От любов, е просто един механик. – Разбира се, че проявявам съчувствие. Знаеш ли какво е да си способен да промениш човешки живот само с тези две ръце? – Ти никога няма да станеш хирург, докато Хитлер определя правилата. Не разбираш ли? Как може да сте толкова твърдоглави И ти, и цялото ви поколение? Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да призная, че е Прав за това с хирургията. Бях една от малкото жени в университета и беше цяло щастие, че ми позволиха да специализирам дерматология, а за хирургия и дума не можеше да става, пък и бях взела изпит само по обща хирургия. – Всички трябва да се жертваме, но Германия се променя благодарение на моето поколение. При тази бедност, която ни остави вашето... – Хитлер е пагубен за всички нас, той просто взема каквото си поиска... – Тихо, татко – казах. За него беше много опасно да говори такива неща пред хората. Дори си позволяваше да разказва анекдоти за лидерите на Партията. – Хитлер е нашата 17 Изтегляне 2.11 Mb. Сподели с приятели:
|