Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета кокошници – твърде високи диадеми, бродирани със сребристи и златисти конци, с пришити по ръба полускъпоценни камъни и висулки от речни перли. Като че ли и без това не бях достатъчно висока, та с това нещо на главата си изглеждах като Емпайър Стейт Билдинг, е, наистина малко по-ниска, но украсена с трепкащи перли. Майка постави на централната маса празна руска емайлирана купа с позлата за даренията и се опря на бродирания ми ръкав. Лъхна ме омайният ѝ парфюм, който нейният приятел принц Матшабели – бивш грузински благородник националист в изгнание – беше направил специално за нея с любимите ѝ аромати: люляк, сандалово дърво и розови нотки. Той и неговата съпруга принцеса Норина, актриса, изпращаха на майка ми всеки от парфюмите си и в крайна сметка на тоалетката ѝ се беше разпрострял цял град от различно високи тумбести кристални бутилки с капачки с форма на корона. – Малко хора ще дойдат – каза майка, – предчувствам го. Въпреки че не ми се искаше да ѝ го казвам, слабото присъствие беше неизбежно, защото все повече американци ставаха изолационисти. Резултатите от изборите показваха, че страната ни, която имаше неизлечими рани заради многобройните жертви от Първата световна война и пораженията от Голямата депресия, отказваше да бъде въвлечена в нов конфликт. На нюйоркчани не им беше до благотворителни танцови забави в полза на когото и да е извън нашите четирийсет и осем щата. – С тази война в Европа твоите руски белогвардейци вече са на заден план, майко. Тя се усмихна. – Да, като се замисли човек, има толкова много нещастни прокудени европейци. Когато станеше въпрос за благотворителни каузи, погледът на майка блясваше от онова лакомо пламъче, което обикновено се вижда в очите на повечето хора, щом зърнат пълен поднос със сладкиши. Готвачът ни Серж, с плисирана готварска шапка и престилка, цялата оплескана с брашно, тръгна към нас откъм другия край на залата. В ръцете си беше гушнал като бебе една голяма купа с творог – традиционно селско ястие с извара и боровинков сироп. Рожденото име на Серж беше Владимир Сергеевич Евтушенко и беше потомък на някакъв аристократичен руски род, но обясненията на майка за произхода му винаги бяха доста мъгляви. Серж, който живееше с нас, беше нещо като значително по-малък брат, със силен акцент, който на всеки час измисляше нови ястия, които да фламбира за майка и мен. Появяването на Серж примами Пия да се приближи до нас с кристална чаша пунш в ръка – приличаше на крокодил, който се спуска по реката. – Това изглежда много вкусно, Серж. Серж се изчерви и избърса ръцете си в престилката. Този висок слаб младеж с пясъчноруса коса би могъл да омае което си поиска от момичетата в Ню Йорк, но по рождение страдаше от парализираща срамежливост, заради която не излизаше от кухнята, доволен, че може по цял ден да шари крема брюле с горелката. – Може би не биваше да наемаш Голямата бална зала, майко – казах аз. Вероятността да изпълним повече от четиристотин квадратни метра с гуляйджии беше нищожна. Откраднах си парченце от триъгълните тестени хачапури 23 на майка. – Но нали пусна обява в „Таймс“, все ще дойдат някои хора. 23 Грузинско национално тестено изделие. 4. Керълайн 47 Оркестърът на майка свиреше разгорещена версия на една известна руска народна песен – „Старата липа“, напълно несъвместима със стъпките на който и да е модерен танц. Майка ме хвана за ръката и ме издърпа настрана. – Продаваме руски чай и цигари, но стой далече от тях. Пия ми каза, че често ги пушите с твоя френски приятел. – Той не ми е... – Социалният ти живот си е твоя работа, но трябва да имаме печалба. – Знам, че не одобряваш Пол, но ние сме просто приятели. – Аз не съм ти енорийски свещеник, Керълайн, но и двете знаем какви са актьорите. Особено женените актьори, далече от дома. Но ти си жена на трийсет и пет... – Трийсет и седем. – Не ти е нужно моето одобрение. Но ако питаш мен, има един-двама в оркестъра, от които може да излязат подходящи ухажори – Майка килна глава към музикантите. – Някога са били каймакът на руската аристокрация. – Но, майко, там няма и един, който да е под шейсет. – Който много придиря, нищо не намира. Майка се отдалечи към купата за дарения, опитваше се да насърчи присъстващите, а аз се заех с довършителните работи по залата. Бях се покачила на една стълба и намествах прожектора да осветява оркестъра с ясното съзнание, че така бях още по- лесно забележима, когато Пол се появи на вратата на залата. Тръгна право към стълбата. – Роже ми каза, че мога да те намеря тук. Голямата зала идеално подхождаше на Пол – светлокремавите ѝ стени със златисти акценти изящно контрастираха със смуглата му красота. Усетих как ме заля онова особено чувство, la douleur – една от многото френски думи, за които едва ли има достатъчно точен превод, но значи нещо като „болезнен копнеж по нещо, което няма начин да притежаваш“. – Прекрасно – казах и слязох от стълбата, перлите ми се полюшваха при всяко движение. Не можеше ли поне усмивката си да сдържи? – Тъкмо отивах към театъра, но ми трябва подписът ти за документите за виза на Рина. Ако моментът е неподходящ... – Не, не, разбира се. Майка приближи към нас и оркестърът ускори темпото. – Майко, нека да ти представя Пол Родиер. – Изключително ми е приятно – каза майка. – Играете в „Улиците на Париж“, доколкото чух. Пол дари майка с една от брилянтните си усмивки. – Аз съм само един от многобройната трупа. Майка сякаш беше имунизирана срещу чара му. За неопитното око изглеждаше, че се държи изключително учтиво, но след всички тези години, в които съм я наблюдавала по време на светски сбирки, не можех да не доловя онази тънка жилка злъч. – Ако ме извините, ще отида да видя какво става с хачапурите. Някой явно постоянно ги изяжда. Пол се обърна лице в лице с майка. – Хачапури ли? Те са ми любимите. |