Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Хайде да говорим за по-весели неща. – Ти имащ добро сърце, Керълайн – каза Пол, протегна ръка и затъкна един кичур зад ухото ми. Едва не подскочих, допирът на пръстите му ме заля с топлина. – Стига толкова смърт и гибел. За какво друго можем да говорим? И двамата се загледахме в огъня, омаяни от проскърцването и пукането на дървата. После Пол се обърна към мен. – Е, май наистина трябва да ти призная нещо. – Добрите католици не правят ли това само пред свещеник? Той прокара пръст по ръба на копринения ми чорап. – Не е нещо особено, но когато край мен има копринени чорапи, ставам неблаго- надежден. Дали разбираше каква сила се крие във върха на пръста му? – Опасявам се, че един съученик остави незаличим белег в съзнанието ми. Поизправих се. – Може би е по-добре да не знам. – Под леглото му имаше кутии със стари снимки. – Великолепни пейзажи, предполагам. – Великолепни, да, по-точно портрети, най-вече на жени с копринени чорапи, други почти нямаше. – Пол поклати чашата си и завихри кехлибарено торнадо. – Оттогава изцяло се промених. Има нещо в тези ръбове. Гледах Марлене Дитрих в „Синия ангел“ да пее „Палавата Лола“ и когато филмът свърши, трябваше да изчакам всички в салона да си отидат, за да мога да стана. – Но Марлене носеше обикновени черни чорапи в „Синия ангел“. – Нека да не говорим за това, все още ми причинява прекомерни вълнения. – Ти започна. – Сигурно винаги са ме привличали силните жени – каза Пол. – Накарай майка да те запознае с Елинор Рузвелт. Пол се усмихна и остави чашата с коняк на пода. – Невероятна си, Керълайн, наистина. В теб има нещо, което ме предизвиква да си разкрия душата. – Загледа ме за момент, без да продумва. – Но знаеш ли, прилепвам се, може да не успееш да се отървеш от мен. – Като морски жълъд ли? Той се усмихна и се приведе към мен. – Да, каквото и да е това. Изправих се и пригладих роклята си. Трябваше да сменим посоката, преди нещата да са станали твърде сложни. – Почакай ме тук. Имам нещо за теб. Не е нещо особено. – Толкова си потайна, Керълайн. Съвсем като Марлене. Отидох до спалнята си. Дали не правех грешка? Дали мъж и жена приятели е редно да си разменят подаръци? Пък и той нищо не ми беше донесъл. Извадих пакета със сребриста хартия, който бях увивала и отвивала безброй пъти, докато опаковката стане достатъчно непретенциозна, и го подадох на Пол. – Какво е това? – попита той. Тази розовина по бузите му от притеснение ли беше, или от коняка? – Нищо особено – казах и седнах до него. Той пъхна пръст в сгъвката и разкъса лепенката. 7. Керълайн 67 – Нищо специално, наистина, просто приятелски подарък. С Бети постоянно си разменяме подаръци. Обикновени неща. Пол разгъна опаковката и застина със сгънатото кубче с цвят на отлежало кларе на коленете си, явно онемял от изненада. – Беше на татко – казах. – Имаше десетки такива. Никога не ги е носил, разбира се. А може би е трябвало... Пол вдигна шала: мериносова вълна, подплатен с коприна, задържа го с една ръка, с другата погали нежната тъкан. – Не знам какво да кажа... – промълви той. Устата ми пресъхна. Дали не бях прекалено пряма, това не беше ли твърде личен подарък? – Майка ти дали не би възразила? – Ако я бях оставила, сигурно отдавна щеше да махне всички негови дрехи. – Сигурно ѝ е трудно да живее сред тях, откакто него вече го няма. – Веднъж замалко да даде палтото му от ламска вълна на един премръзнал куриер. Той вдигна шала, наведе глава и внимателно го уви около врата си. – Това е прекалено красиво, Керълайн – довърши възела и разпери ръце. – Как е? Изглеждаше като онези момчета с порозовели бузи, които бързаха да излязат да се пързалят на „Бърд Понд“ в Бетлехем 33 . Какво ли би било усещането, ако го целуна? Дали и двамата ще съжаляваме? Та нали има съпруга, пък била тя и несъвместима, която скоро ще се събуди във Франция и ще го чака да се обади? Да, разбира се. Изправих се, леко ми се виеше свят. – Искаш ли да ги видиш? За дрехите на татко питам. Поведох Пол по коридора към стаята на татко. Двамата с майка спяха в отделни спални според обичая тогава. От лампата в ъгъла по стените пълзяха бледи сенки. Прислужниците все още чистеха стаята, напролет перяха копринените завеси и от време на време изтупваха кувертюрата с гръцки меандри, като че татко всеки момент ще се прибере, ще извика „Ехо!“ и ще метне пътната си Чанта на леглото. В нишата на прозореца се гушеше малък диван, Покрит с провиснал кретонов калъф, отдавна изгубил блясъка си. Отворих вратата на гардероба и отвътре лъхна на сироп за кашлица и тютюн. Светнах лампата. – О, Керълайн. Гардеробът на татко с двата реда закачалки стоеше почти непокътнат, както той го беше оставил: редове от панталони – зеленикавокафяви, кафяви вълнени и бели памучни, окачени сгънати по закачалките; всякакви модели сака – от „Норфолк“ с колан, през смокинги от шевиот и камгар, до едноредни блейзъри. Цели полкове от двуцветни обувки и един чифт кожени домашни пантофи, натъпкани с домакинска хартия, прилежно подредени на пода. Копринените вратовръзки деляха една закачалка с коланите, провесени за месинговите катарами. Черното наметало на майка ми от погребението, свито на топка, стоеше на най-горния рафт. Не че аз съм била в църквата „Сейнт Томас“ тогава, бях само на единайсет. В „Ню Йорк Таймс“ от този ден бяха написали: „...жените %си седяха на първата пейка, хванати за ръце.“ Дръпнах един колан и приплъзнах тюленовата кожа, подплатена с велур, между пръстите си. – Бил е много спретнат – каза Пол. 33 Малък град в Кънектикът, САЩ. |