Люляковите момичета

58

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета забодявания. Дори дерматитът по ръцете, който някога беше основният поминък на дерматолозите, вече не представляваше проблем за повечето германски домакини.
Черната домакинска работа се вършеше от полякини, които Райхът докарваше от Изток.
В резултат на това доходите ми скоро спаднаха до ръба на мизерията. От сериозно състоянието на татко беше станало критично и се наложи мама да остане вкъщи да го гледа. Едва успявах да издържам трима ни. Не след дълго се оказах единственият гладуващ лекар в Дюселдорф, затова продължавах да работя за чичо Хайнц в месарницата.
След тишината в горите на „Разцъфтяла младост“ и мъртвилото в клиниката, глъчката на всичките Hausfrauen
27
, в чистички изгладени къщни рокли, които идваха за дневната дажба месо, ми разнообразяваше монотонното ежедневие, въпреки че самите те приличаха на стадо благовъзпитан добитък пред щанда за телешко. Там можех да избягам от проблемите си и просто да късам огромни листове хартия от ролката и да упражнявам хирургически възли с канапа, когато пакетирах покупките.
Както обикновено, отидох на работа в неделя, когато магазинът беше затворен за клиенти. В този ден Хайнц ме караше да работя сама, за да не може никой да види какво правех за него.
Той имаше специален проект.
– Побързай – каза той.
Притисна се към масивния дървен тезгях, който и той, и баща му преди него дълги години бяха използвали ежедневно, та на повърхността имаше вдлъбнатина от дългогодишните удари на сатъра. Дори и под касапската престилка, втвърдена от засъхнала телешка кръв, се виждаше издутината му. Как се оставих да ме забърка в това? Как ли? Като години наред прекалено много се страхувах да проговоря.
Хайнц ме наблюдаваше, аз застанах до работната маса и избрах най-жилавото агнешко черво. За него това чакане беше и най-хубавата, и най-лошата част. Обърнах червото наопаки, накиснах го в избелващ разтвор и махнах лигавицата внимателно, за да не засегна перитонеума и мускулната обвивка. Чичо Хайнц ме припираше, но аз предпочитах да работя внимателно, защото всяко малко разкъсване или дори пробождане можеше да предизвика истинско бедствие.
– Бързам колкото мога – отвърнах.
Предпочитах да позабавя малко нещата, защото, щом приключех с това, щеше да започне най-страшната част и целият кошмар щеше да се повтори отново.
Лоши мисли ме спохождаха, докато работех. Защо не съм си сега у дома да търся работа? Моя беше вината, че съм затворена тук в капана на Хайнц, и се страхувах, че може да разгласи тайната ни. Трябваше да го издам още преди години, но леля Илза никога нямаше да плати обучението ми, ако знаеше. Как ли щеше да реагира мама?
Никога не бих ѝ казала, разбира се. А татко? Колкото и да беше болен, щеше да убие чичо Хайнц, ако знаеше. Това беше цената, която плащах за образованието си. Чичо
Хайнц казваше, че аз съм си виновна, че щом млада жена остава сама с него там, друго не може да очаква.
Хайнц се намести до мен и надигна полата ми. Усетих познатото приплъзване на загрубелите му пръсти по бедрото си.
– Какво толкова се туткаш? – попита Хайнц.
В дъха му усетих онова сладникаво вино, което толкова харесваше.
27
Домакини (нем.).

6. Херта
59
Избутах ръката му.
– Има неща, които отнемат време.
Хайнц не беше точно каймакът на висшата раса. Коефициентът му на интелигентност се клатушкаше между долната граница на „незадоволителен“ и горната за „лека умствена изостаналост“ и всяко обяснение, формулирано с повече от две думи, го стъписваше. Подсуших меката тъкан, премерих и отрязах. Когато започнах да навивам гладкото прозрачно като копринен чорап сляпо черво, лицето на Хайнц беше вече пламнало.
Не се наложи да ме подканва да взема тенекиената кофа със свинска мас и да тръгна към хладилното помещение. Неизменността на този ритуал ми носеше някакво странно успокоение. Дръпнах връвчицата на голата крушка, осветих стаичката и се облегнах на хладния дървен рафт зад мен. И въпреки чувала за брашно на лицето ми, знаех какво следва. Сладкият мирис на брашно ме предпазваше от вонята на телешка кръв, пури и избелващ разтвор, която се носеше от него. Не плачи. Ревът само още повече го настървяваше и процесът се проточваше по-дълго. Той нахлузи моето ръкоделие, натопи лапата си в маста, намаза ципата и започна.
Аз преговарях костите на китката.
„Едно: ладиевидна кост, scaphoideum, от гръцки scaphos – лодка.“
От коремната област на Хайнц висяха мастни пояси, като космата престилка, и се пляскаха в мен при всеки тласък. Дишаше неравномерно и все по-учестено, значи, нямаше да продължи дълго.
„Две: полулунна кост, lunatum, с форма на полумесец.“
Отдавна бях спряла да се надявам внезапно да получи сърдечен удар. След толкова години ядене на мазни пържоли по кръвоносните му съдове би трябвало да има поне два пръста натрупвания на артериална плака, но той все някак успяваше да не пукне.
„Три: тристенна кост, triquetrum. Четири: граховидна кост, pisiforme, името произлиза от латинската дума за грах.
Хайнц не можеше да се сдържи и започна с обичайните стонове и тъй нататък, дъхът му се стелеше край лицето ми като студена мъгла. Беше се хванал за рафта, ръцете му трепереха, цялата му тежест се крепеше на дебелите касапски китки.
Изведнъж, без каквото и да е предупреждение, вратата на хладилното се отвори и брашненият чувал се изхлузи от лицето ми. На входа стоеше Илза, с една ръка придържаше вратата, в другата държеше бурканче с мармалад. Сигурно беше чула
Хайнц да ръмжи като заклещена свиня.
– Затвори проклетата врата, жено – каза Хайнц, панталонът му беше свлечен до глезените, а мутрата му бе моравочервена.
Това изражение на лицето ѝ отвращение ли беше, или просто досада? Остави бурканчето на рафта и излезе.
Вратата се затвори с трясък след нея и Хайнц се зае да довърши започнатото.
В един от онези мудни дни в клиниката, седях на бюрото в кабинета си и тъкмо бях приключила с последния пациент – възпален четиригодишен смукач на пръсти. Бях отпратила майка му с някакъв антисептичен мехлем за обрива. Как ще си изкарвам хляба с това? Много повече ми подхождаше спокойствието на преподавателско място в университета, но и с учителска заплата нямаше да мога да издържам семейството си.
Прелистих списанието „Медицина“ и попаднах на една обява – търсеха „лекар за лагер за превъзпитаване на жени, на деветдесет километра северно от Берлин, близо до

60

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: