Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Някой е пил от коняка – казах, като вдигнах бутилката към светлината на пламъците. – Това сигурно е „ангелския дял“ – отвърна Пол. – Така наричат в избите изпаренията от дестилата. Той побутваше дървата с ръжена, а светлината на пламъците правеше изражението му още по-напрегнато. Защо ли мъжете възприемат огъня толкова сериозно ? Пол се върна на дивана. – Като седя така тук с теб, имам чувството, че всичко ми предстои, като че съм дете. – Някъде, в някое от кътчетата на сърцето си, всички сме на двайсет – отвърнах. Колко ли пъти майка ми е повтаряла това? Пол лисна още малко коняк в чашата си. – Бившият ти приятел е чудесен мъж. – О, той със сигурност би се съгласил. Вдигнах чашата си да ми сипе още. Пол се поколеба. – „Човекът, ако е разумен, трябва да се напива“ – казах. Какво ми ставаше? Да цитирам Байрон! Все едно съм на хиляда години. – „Защото най-хубавото от живота е, чисто и просто, опиянение“ 32 – допълни Пол, докато ми наливаше. Нима познава Байрон? – Как така никога не ме разпитваш за Рина? – попита той. – Защо да те разпитвам? Точно за това пък изобщо не ми се говореше. – Е, знам ли? Предположих, че ти е любопитно как така толкова дълго съм далече от ней. – Представлението, разбира се, е сериозна причина. От светлината на огъня в чашата ми танцуваха кехлибарени отблясъци. – Напоследък бракът ни не върви. – О, Пол, това клише е толкова изтъркано. Защо все говорех на мъжете като възпитателка в пансион? Заслужавах да си остана сама, да ме сложат на леден блок и да отплавам далече, докато срещна края на дните си, като старите ескимоси. – Рина е толкова млада. Забавна е, сигурен съм, че щеше да ти хареса, но с нея никога не бихме могли просто да си седим така и да си говорим за живота. – Защо, какво обича да прави? – попитах аз. Пламъкът изсвистя и отскочи, беше погълнал капка смола. – Танци, забави. В много отношения тя е още дете. Оженихме се много скоро след като се запознахме. Отначало беше страхотно и в леглото имахме невероятни моменти, но тя стана неукротима. Чувам, че имала разни привлекателни приятели. Невероятни моменти в леглото, значи. Несъмнено божествени. От шева на ръкава ми стърчеше някакво конче и аз го отскубнах. – Между другото, в тази страна мъжете не говорят много за приключенията си в леглото. 32 Свободен превод на стих от „Дон Жуан“ на Лорд Байрон. 7. Керълайн 65 – В тази страна мъжете нямат приключения, за които да говорят – отвърна Пол. – Женят се и приключенията им се сбръчкват и повяхват. Рина е чудесно момиче, но според нея сме напълно несъвместими. Повярвай ми, опитвал съм. Поигра си още малко с огъня и отново дойде да седне на дивана, този път по-близо до мен. Толкова мъжествен, а каква красива уста. – Дали изобщо вече има съвместими двойки ? – казах. – Единствено за родителите си мога да кажа със сигурност, че са били в пълна хармония. – Как умря баща ти ? – Никога не съм питала за това. Бях на единайсет, а по това време не говорехме за такива неща. – Беше ли добър баща? – Събота и неделя се връщаше от града в Кънектикът. Сваляше колосаната яка и костюма, обличаше спортния си екип и ни подаваше топката по цял ден – майка беше направила бейзболно игрище в единия край на двора ни. – Често ли боледуваше? – Никога. Но най-неочаквано през пролетта на 1914-а го затвориха в спалнята му. Пускаха там само доктор Форбс и майка. Когато решиха да ми стегнат куфара и да ме изпратят при роднини, вече знаех, че нещата вървят ужасно зле. Прислужниците млъкваха веднага щом влезех в стаята, а лицето на майка беше застинало в такова ужасено изражение, каквото не бях виждала никога. – Толкова съжалявам, Керълайн! Пол хвана ръката ми в топлата си длан, но после я пусна. – След пет дни ми позволиха да се върна у дома, но никой не ме гледаше в очите. Както винаги, най-надеждният ми източник на информация беше кухненският асансьор, криех се там и надничах през един процеп. По това време имахме четири прислужнички ирландки, които живееха при нас. Най-възрастната, Джулия Смит, белеше грах на масата и осведомяваше колежките си за важното събитие. Все още помня всяка дума. Джулия каза: „Знаех си, че господин Феридей няма да се даде без борба...“ Мери Моран, кльощавото ново момиче, буташе напред-назад посивелия от мръсотия парцал по черно- белите плочки на пода. Обади се и тя: „Пневмонията е най-противният начин да си отидеш от тоя свят. Като удавяне, само че по-бавно. Беше ли в стаята? Дано не си се докосвала до него...“ После Джулия додаде: „Докато се смееше като обезумял, изведнъж започна да дере гърдите си, да крещи, че било горещо, и да навиква доктор Форбс, че било вече крайно време „да отвори, за бога, проклетия прозорец“. После взе да пита за дъщеря си Керълайн, от което на мен сърцето ми се късаше, а госпожа Феридей само повтаряше: „Хенри, скъпи, моля те, не ме оставяй“, но той явно беше умрял, защото доктор Форбс отвори вратата, подаде глава навън и ми каза да тичам да доведа погребалния агент Лили Клифърд, най-младата от четирите, изписука: „Видях само за миг как госпожа Феридей го прегръщаше и нареждаше: „Не мога да живея без теб, Хенри“, толкова тъжно и самотно, че и на мен ми идваше да ревна...“ Същата вечер майка ми съобщи новината. Аз бях втренчила поглед в кутията за пури на татко и се чудех какво ще стане с тях, след като него вече го няма. С майка не говорехме много за смъртта на татко и тя никога не е плакала пред мен или пред когото и да било след онзи ден. – Колко ужасно, Керълайн. Та ти си била съвсем малка. – Извинявай, провалих празничното настроение. – Това е тежко бреме за едно дете. |